«Един изстрел»

На Маги Грифин, моята първа и най-добра приятелка в Америка

Петък. Пет следобед. Часът, в който е може би най-трудно да се придвижваш незабелязан из града. Или може би най-лесно. Защото в пет часа следобед, и то в петък, никой никого не забелязва. Всеки гледа право пред себе си.

Мъжът с пушката отиваше на север. Нито бавно, нито бързо. Без да привлича внимание. Без да се отличава с нещо от околните. Караше белезникав ван, явно видял и подобри дни. Беше сам зад волана. Облечен беше със светъл шлифер и шапка с мека провиснала периферия, каквито си слагат възрастните играчи на голф, когато ги напече слънце или пък завали дъжд. Светла, с опасваща я лентичка в два цвята червено, нахлупена ниско над челото му. Шлиферът му беше закопчан догоре. Мъжът беше с черни очила въпреки тъмните прозорци на вана и смръщеното небе. И с ръкавици, макар че времето беше доста топло, а до зимата оставаха цели три месеца.

В подножието на хълма, където Първа улица започваше да се изкачва стръмно нагоре, колите едва пълзяха. После спряха съвсем, тъй като заради някакви строителни работи напред двете платна се сливаха в едно. В целия град се строеше. От година и нещо насам беше истински кошмар да се кара из него. Дупки по улиците, самосвали с баластра, бетоновози, машини за полагане на асфалт. Мъжът с пушката вдигна ръка от волана. Дръпна назад ръкава на шлифера. Погледна часовника си.

Единайсет минути.

Имай търпение.

Вдигна крак от спирачката и ванът запълзя напред. После отново спря, защото уличното платно рязко се стесни, а тротоарите станаха по-широки — знак, че бе навлязъл в търговския район на града — Отляво и отдясно се заредиха големи универсални магазини, издигащи се стъпаловидно един зад друг заради хълма. По широките тротоари имаше достатъчно място за тълпите пазаруващи. Дълга редица чугунени улични стълбове и пилони за знамена отделяха хората от колите. На пешеходците в тази част на града им беше широко, докато колите едва се движеха. Той погледна отново часовника си.

Осем минути.

Имай търпение!