Когато младият монах отвори вратата и скочи на земята, машинистът — с работен гащеризон и кожена шапка — се приближи. Двамата мъже се вгледаха в лицата си и се прегърнаха.
— Изглеждаш различен без расо, Петриди. Бях забравил физиономията ти…
— Хайде, хайде. Четири години не са чак толкова много в сравнение с двадесет и седем.
— Не те виждаме често. Всички у дома го казват.
Машинистът свали големите си мазолести длани от раменете на монаха. Луната отново се показа през облаците и освети лицето му. Беше лице на силен човек, по-скоро на петдесет, отколкото на четиридесет, човек, който непрекъснато се е излагал на слънцето и вятъра.
— Как е мама, Анаксас?
— Добре е. С всеки месец става все по-слаба, но се държи.
— А жена ти?
— Пак е бременна, но този път, изглежда, не й е до радост. Непрекъснато ме гълчи.
— Така и трябва. Ти си стар сластолюбец, братко. Но се радвам, че служиш на църквата.
— Ще й предам думите ти — отвърна машинистът усмихнат.
Последва кратка пауза и младият каза замислено:
— Да. Предай й ги…
Той се обърна към товарните вагони. Вратите им бяха отворени и вътре бяха окачени фенери — приглушената им светлина беше достатъчна, за да товарят, но не се виждаше отвън. Монаси в раса започнаха да пренасят от камионите сандъци и кутии от дебел картон, обкован с дърво. На всеки от тях ясно личаха разпятието и тръните на ордена „Ксенопи“.
— Хранителни продукти? — попита машинистът.
— Да — отвърна брат му. — Плодове, зеленчуци, сушено месо, жито. Граничните патрули няма да възразят.
— Къде ще бъде? — Нямаше нужда да се изразява по-ясно.
— В този вагон. В средата, под нанизите тютюн. Сложи ли наблюдатели?
— И на линията, и на шосето. И в двете посоки на около миля оттук. Не се тревожи. Преди зазоряване в неделя сутринта само вие, монасите, можете да си намерите работа.
Младият погледна към четвъртия вагон. Товаренето напредваше бързо — сандъците изпълваха вътрешността му. Дългите упражнения казваха думата си. Шофьорът на камиона спря за миг пред вратата със сандък в ръце. Размени бърз поглед със спътника си и изчезна във вагона.
Отец Петриди се обърна към брат си:
— Говори ли с някого, когато пое влака?
— Само с диспечера. Естествено. Заедно пихме чай.
— Какво каза той?
Комментарии к книге «Знакът на близнаците», Роберт Ладлэм
Всего 0 комментариев