«Горещата конспирация»

В горите на Челябинск, на около деветстотин мили от Москва по права линия, има ловна хижа, някога любимо кътче за усамотение на висшите съветски управници. Дачата бе пригодена да се ползва целогодишно; през пролетта и лятото омайваше погледа с поддържаните градини и венеца диви цветя, обрамчил планинското езеро, през есента и зимата се превръщаше в същински рай за ловците. В годините след рухването на комунизма къщата остана недокосната от новите управници, превърната в убежище на един от най-високо ценените руски учени, ядреният физик Дмитрий Юриев, човек на всички времена, както бяха го нарекли някои. Ученият бе станал жертва на покушение, чудовищен капан, заложен от убийци, които не хранеха и най-малко уважение, а единствено злоба срещу неговия гений, който той искаше да постави в услуга на цялото човечество. Откъдето и да бяха пратени убийците — а това все още никой не знаеше, — злото въплъщаваха те, а не тяхната жертва, независимо от ужасяващата слава, присъща на резултатите от научните експерименти на Юриев.

В леглото лежеше възрастна жена с оредяваща бяла коса, огромният прозорец насреща й разкриваше гледка към килима на ранния сняг. Също както косата и набръчканата кожа на старицата, и всичко отвъд стъклото бе самата белота, застинала непорочна чистота, посипана от небето, огъваща клоните под тежестта си, пръскаща ослепителна светлина. С видимо усилие жената посегна към бронзовото звънче на нощното шкафче и го разтърси.

Измина не повече от секунда-две и в стаята връхлетя трийсетгодишна пълничка жена с кестеняви коси и живи питащи очи. Това бе внучката й Анастасия Солатова.

— Ето ме, бабо, от какво имаш нужда?

— Ти вече стори толкова много за мен, детето ми.

— Отдавна не съм дете, пък и за теб бих направила всичко, сама го знаеш. Да ти донеса ли чай?

— Не, дете, свещеник ми доведи, независимо какъв. Тъй дълго ни бе забранено да общуваме с тях.

— Не ти е нужен свещеник, а силна храна, бабче.

— Господи, колко много приличаш на дядо си. Все спориш, все анализираш…

— Нищо подобно — прекъсна я Анастасия. — Та ти ядеш по-малко и от врабче!

— А онези се тъпчат като невидели… Не че ме интересува, но къде е мъжът ти?

— Излезе на лов. По следите в пресния сняг по-лесно щял да открие дивеча.

— На нас повече храна не ни е нужна. Онези в Москва са необичайно щедри.

— Така и трябва да бъде! — отсече Анастасия.