«Смъртта е моят занаят»

Посвещавам тази книга на ФИЛИП СПИТЦЕР И ДЖОЕЛ ГОТЛЪР двама изключителни съветници и агенти, но най-вече истински приятели.

Смъртта е моят занаят. С нея си вадя хляба. Тя е наковалнята за професионалната ми репутация. Отнасям се към нея със страстта и точността на погребален агент: мрачен и съчувстващ, когато съм с опечалените, и сръчен занаятчия, когато съм сам. Винаги съм смятал, че тайната на взаимоотношенията със смъртта е да я държиш на разстояние от себе си. Това е правилото. Не й позволявайте да ви облъхва с ледения си дъх.

Правилото ми обаче не успя да ме защити. Превърнах се в каменна статуя в момента, в който двамата детективи ми съобщиха за Шон. Сякаш се намирах в аквариум. Движех се като под вода — напред-назад, напред-назад — и гледах света през стъклото. Докато седях на задната седалка на колата им, виждах очите си в огледалото да проблясват всеки път, когато колата минаваше под някоя улична лампа, Познавах този втренчен поглед, който бях виждал хиляди пъти през годините в очите на току-що научилите новината за смъртта на съпруга си жени. Познавах само единия от детективите — Харолд Уекслър. Бях се запознал с него преди няколко месеца, когато с Шон се отбихме в „Булет“. Те работеха заедно в отдела за престъпления срещу личността в денвърската полиция. Спомням си, че Шон му казваше Уекс. Ченгетата винаги се обръщат на прякор едни към други. Уекслър беше Уекс. Шон — Мак. Това е нещо като племенна съпричастност. Някои от прякорите не са съвсем прилични, но ченгетата не се оплакват. Познавам един от Колорадо Спрингс на име Ското, на когото повечето ченгета му викаха Скрото. Някои даже минаваха всякакви граници и му викаха направо Скротума, но аз предполагам, че трябва да си много близък приятел с човека, за да си го позволиш.