«Милост»

Катафалката се поклащаше леко като детска люлка.

Старата кола скърцаше по някакъв второкласен, напукан и неравен асфалтов път. Той предполагаше, че пътуват вече няколко часа, макар че не би се учудил, ако се окажат дни или седмици. Накрая чу изскърцване на амортизирани спирачки и автомобилът се заклати на някакъв остър завой. Излязоха на първокласен път и увеличиха скоростта.

Той потърка лице в гладкия етикет, зашит от вътрешната страна на чувала. Не го виждаше в тъмното, но ясно си спомняше думите, елегантно избродирани с черен конец върху жълтата тъкан.

Той притисна страната си към етикета и вдиша през миниатюрната пролука там, където ципът не достигаше съвсем до края. Равномерното поклащане на катафалката изведнъж го изпълни с тревога. Почувства се така, сякаш пропадаше направо в ада, а може би в някакъв кладенец, където завинаги щеше да остане да виси с главата надолу…

При тази мисъл го обхвана пронизващ страх от затвореното пространство и когато стана нетърпимо, той изви врат и разтвори месестите си устни. Стисна машинката на ципа със зъби, жълти и здрави като котешки нокти, и напрегна всички сили, за да разтвори чувала. Сантиметър, сетне още няколко. Хладен въздух с мирис на отработени газове изпълни чувала. Той жадно вдиша. Свежият въздух пооблекчи клаустрофобията му. Мъжете, които го мислеха за мъртъв, наричаха това, в което лежеше, „ПТП-чувал“, но той не си спомняше някога да са пренасяли в него загинал при пътнотранспортно произшествие. Мъртъвците обикновено слагаха край на живота си, като скачаха от стълбището на Отделение Е. Умираха от прерязване на вените на дебелите им ръце. Задушаваха се, заврели глави в тоалетната, или като мъртвеца от тази сутрин — с ивица плат от чаршаф, здраво омотана около врата.

Той обаче не си спомняше нито една катастрофа.