«Полетът на щъркелите»

Бях обещал на Макс Бьом да се видим за последен път, преди да предприема голямото пътуване.

Задаваше се буря. Прозрачни светкавици прорязваха забуленото в черни и синкави облаци небе на френска Швейцария. Духаше горещ вятър. Бях наел кола и се движех покрай езерото Леман. След един завой се появиха сградите на Монтрьо, които потрепваха в наелектризирания въздух. Водите на езерото се вълнуваха, а хотелите бяха потънали в злокобна тишина въпреки туристическия сезон. Като наближих центъра, намалих скоростта и поех по тесните улички към горната част на града.

Стигнах до вилата на Макс Бьом на смрачаване. Погледнах часовника си — седемнайсет часът. Позвъних. Никой. Отново позвъних и се ослушах. Вътре нищо не помръдваше. Обиколих къщата. Никъде не светеше. Нямаше и отворен прозорец. Странно. Доколкото си спомнях от първото ми посещение, Бьом беше по-скоро точен човек. Върнах се при колата и зачаках. В небето отекваха глухи гръмотевици. В пет и половина още го нямаше. Реших да го потърся във фермата. Може би орнитологът се грижеше за питомците си.

Отправих се към немска Швейцария. Още не валеше, но вятърът духаше все по-силно и колелетата ми вдигаха облаци прах. След час бях близо да Весембах. Изгасих мотора и тръгнах през полето към клетките.

Открих щъркелите зад една телена ограда. Оранжеви клюнове, черно-бяло оперение, жив поглед. Изглеждаха неспокойни. Нервно пляскаха с криле и тракаха с клюнове. Тревожеше ги наближаващата буря, но сигурно и миграционният им инстинкт. Спомних си думите на Бьом: „Щъркелите са прелетни птици, които се ръководят от инстинкта си. Не от климатичните условия, а от вътрешния си часовник. В даден момент решават, че е време да отлетят, и толкова.“ Беше краят на август и щъркелите сигурно долавяха този тайнствен сигнал. Недалеч от там, в ливадите, се разхождаха други щъркели, поклащайки се на вятъра. Сякаш се опитваха да отлетят и може би щяха да го сторят, ако Бьом не беше „взел мерки“. Тоест, ако не беше оскубал края на едното им крило, което нарушаваше равновесието им и им пречеше да се откъснат от земята. Странни схващания имаше този „приятел на природата“.

Внезапно в съседната нива се появи някакъв човек и ми извика нещо на немски. Беше само кожа и кости, няколко сплъстени кичура коса танцуваха по плешивата му глава. На мой ред го заговорих на френски. Отговори ми на същия език.