В единайсет без десет сутринта небето избухна в безшумен взрив от бели конфети, който мигновено наметна града със снежното си одеяло. Мокрият сняг превърна почти замръзналите улици на Манхатън в сива лапавица, а леденият и пронизващ декемврийски вятър подгони коледните купувачи към домашния уют.
Висок, слаб мъж в жълт дъждобран крачеше по Лексингтън Авеню сред тълпата, без обаче да спазва нейния ритъм. Вървеше бързо, но не c припряната крачка на останалите пешеходци, които се опитваха да се спасят от студа. Главата му беше високо вдигната и не обърна внимание на човека, който го блъсна случайно. Най-после беше свободен, оставил чистилището зад себе си, запътен към дома, за да каже на Мери, че всичко е свършено. Миналото щеше да се погрижи за своите мъртъвци, а бъдещето беше сияйно и безоблачно. Виждаше как щеше да просияе лицето й при новината. На ъгъла на Петдесет и девета улица светофарът светна червено и той спря c останалите. На няколко крачки встрани над голям чайник зъзнеше един Дядо Коледа от Армията на спасението. Мъжът c дъждобрана пъхна ръка в джоба за няколко монети, дарение за боговете на съдбата. И в този момент внезапен, болезнен удар разтърси цялото му тяло. Навярно бе някой вече солидно размекнал се коледен пияница, отчаяно търсещ разбиране. Или пък беше Брус Бойд. Брус, който не си знаеше силата и имаше детинския навик да го удря c пълна мощ в изблик на добри чувства. Но той не го беше мяркал повече от година. Мъжът понечи да се извърне, за да види кой го бе ударил и c изненада установи, че коленете му започват да се подгъват. В забавено движение, и сякаш отдалеч той видя как собственото му тяло се стоварва върху тротоара. Усети тъпа болка в гърба, която започна да се разраства. Върволица от внезапно оживели самотни обувки загалопира покрай главата му. Бузата му взе да изтръпва от допира със замръзналия тротоар. Съзнаваше, че не трябва да лежи повече така. Отвори уста да помоли някого за помощ и топла, алена кръв бликна от нея и заструи в топящия се сняг. Следеше като омагьосан как аленото поточе тръгва по тротоара и оттам потъва в канала. Болката се беше усилила, но той не й придаде особено значение, защото внезапно си спомни, че носеше добри новини. Беше свободен. Щеше да съобщи на Мери, че е свободен. Затвори очи да се отморят от ослепителната белота на небето. Снегът се бе обърнал на суграшица, но той вече бе престанал да усеща каквото и да било.
(обратно)Глава втора
Комментарии к книге «Голо лице», Стоянов
Всего 0 комментариев