«Шансове»

Сряда, 13 юли 1977 Ню Йорк

Седнал зад пищно украсеното си с дърворезба бюро, Коста Зенокоти гледаше в захлас седналата срещу него девойка. Тя изстрелваше думите, ръкомахаше и подсилваше казаното с израза на лицето си. Исусе! Той се отврати от себе си, че му минават подобни мисли, но пък тя беше най-сексапилната жена, която някога беше срещал в живота си.

— Коста? — рязко прекъсна тирадата си тя. — Ти изобщо слушаш ли ме?

— Разбира се, Лъки — побърза да й отговори той, все още смутен и объркан. Беше толкова млада… Колко ли годишна беше? Двайсет и седем или осем?… И на тези години беше вече толкова умна и отракана. Почти беше сигурен, че е разгадала похотливите му мисли.

Лъки Сантейнджело. Дъщерята на най-добрия и верен до смърт приятел — Джино.

Развратница. Дете. Дама без предразсъдъци. Изкусителка. Коста я познаваше във всичките й превъплъщения.

— Значи ти е ясно — тя порови в огромната си чанта от „Гучи“ и измъкна пакет цигари, — че хич не му е времето баща ми да си идва. Ама хич! Ти трябва да го разубедиш.

Думите й го върнаха към действителността. Понякога можеше да е толкова наивна — да очаква, че на този свят съществува някой, който да попречи на Джино да направи това, което е решил. Беше дъщеря на Джино и трябваше да го знае по-добре от всички останали. Освен това двамата бяха от една коза яре. Дори физически щерката беше копие на бащата. Имаше неговото лице на неустоим чаровник — с маслинена кожа, с дълбоко поставени, криещи огъня в тях черни очи, с плътни, чувствени устни. Само носовете им бяха различни — този на Джино беше леко орлов, с широки ноздри, докато нейният бе по-фин и по-женствен. Косата и на двамата беше къдрава, смолисточерна — дълга до раменете, свободно пусната при Лъки, и гъста, без признаци на плешивост въпреки възрастта — беше прехвърлил седемдесетте — при Джино.

С известно съжаление Коста посегна към лисото петно на темето си — какво ти петно, беше си направо плешивина, която никаква прическа не можеше да замаскира. Е, все пак беше на шейсет и осем. Какво ли друго можеше да очаква на тази възраст?

— Нали ще го убедиш? — напористо повтори тя. — Нали! — тонът й стана още по-настойчив. — Ще го направиш, нали!