«Моливът»

Реймънд Чандлър Моливът

Възпълният мъж беше с фалшива усмивка, която леко разтегляше ъгълчетата на устата му, но дебелите му устни оставаха стиснати, а очите — студени. За възналят походката му беше бавна. Повечето дебели хора са пъргави и подвижни в краката. Носеше сив габардинен костюм и вратовръзка с ръчно изрисувано гмуркащо се момиче. Ризата му беше чиста, което ме успокои, а кафявите му мокасини, неподходящи за костюма, както и за вратовръзката, блестяха, явно току-що лъснати.

Мина боязливо покрай мен, докато държах вратата между чакалнята и „стаята за размишления“. Щом се озова вътре, бързо се огледа наоколо. Попитаха ли ме, щях да го нарека бандит второ качество. Този път се оказах прав. Ако носеше пистолет, той не се намираше в джоба на панталона му. Сакото беше твърде тясно, за да скрие издутината, образувана от кобура под мишницата.

Седна предпазливо, аз се настаних насреща и се загледахме. На лицето му бе изписана лисича алчност. Леко се потеше. Стараех се да изобразя на лицето си заинтересованост, но не и дружелюбност. Посегнах за лулата си и кожената кесийка за тютюна. Подадох му цигари.

— Не пуша. — Гласът му беше хриплив.

Този не ми допадаше, не ми харесваха нито дрехите, нито лицето му. Докато пълнех лулата, той бръкна под сакото си, потършува в някакъв джоб, измъкна банкнота, погледна я и я подхвърли през бюрото към мен. Беше хубава банкнота, чистичка и новичка. Хиляда доларова.

— Спасявал ли си някога човешки живот?

— От време на време може би.

— Спаси моя.

— Какво става?

— Чух, че се погаждаш с клиентите си, Марлоу.

— Затова съм беден.

— Все още ми се намират двама приятели. С теб ще станат трима, а ти ще си оправиш положението. Ще получиш пет бона, ако ме отървеш.

— От какво?

— Много дрънкаш тази сутрин. Не загряваш ли какъв съм?

— Не.

— Никога ли не си бил в източните щати?

— Разбира се…, но не и в твоето обкръжение.

— И какво е според теб обкръжението ми?

Започваше да ми писва.

— Не престанеш ли да го увърташ, вземай си хилядарката и изчезвай.

— Аз съм Ики Розенщайн. И ще изчезна завинаги, ако не измислиш някакъв изход. Сети се сам.

— Вече се сетих. Разправяй по-бързо. Няма да те гледам цял ден и да ти тегля думите с ченгел от устата.

— Чупих се от тайфата. А това не се нрави на големите шефове. За тях то значи, че си станал доносник, започнал си да мислиш самостоятелно или те е хванало шубе. Е, мен ме гони шубето. Дойде ми ей дотук. — Допря с показалец адамовата си ябълка. — Вършех лоши неща. Плашех разни хора и ги измъчвах, но до убийство никога не съм стигал. За тайфата това е все едно нищо. Не вървя в крак. Затова взеха молива и ми теглиха чертата. Получих предупреждение. Изпълнителите са на път. Направих голяма грешка. Опитах се да се скрия в Лас Вегас. Не се надявах да им мине през ум, че се спотайвам в тяхното свърталище. Но ме надушиха. И други са правили като мен, ама не го знаех. Когато взех самолета за Лос Анджелис, в него сигурно е имало някой от тях. Затова са наясно къде живея.

— Премести се.

— Вече няма смисъл. По петите ми са.

Разбрах, че е прав.

— Защо досега не са ти видели сметката?

— Имат си начини. Винаги наемат професионалисти. Не си ли светнат как стават тия работи?

— Горе-долу. Собственик на солиден железарски магазин в Бъфало. Или млекарничка в Канзас Сити. Все с подходящ параван. Съобщават в Ню Йорк или някъде другаде. Когато се качат на самолета за западните щати или за където и да е, в чантите си носят пистолети. Кротки са, добре облечени и не сядат заедно. Понякога са двойка адвокати или данъчни мошеници — не бият на очи, с добри маниери. А кой ли не носи чанта? Дори жените.

— Съвсем вярно. Щом слязат, ще ги насочат към мен, ама не от летището. Имат си похвати. Отида ли при ченгетата, някой ще узнае. Доколкото съм надушил, май имат двама мафиоти в градската управа. Случвало се е. Ченгетата ще ми дадат двайсет и четири часа да напусна града. Тъй че няма отърване. Да избягам в Мексико? Там е по-лошо оттук. Канада? По-добре ще е, но все пак няма смисъл. И там имат връзки.

— Ами Австралия?

— Няма начин да се сдобия с паспорт. Тук съм от двайсет и пет години… незаконно. Няма да ме депортират, докато не ми лепнат някое престъпление. Тайфата ще се погрижи да съм чист. Да речем, че ме натикат в дранголника. След двайсет и четири часа съм навън със съдебно решение. И „добрите“ ми приятели ще ме чакат с кола, за да ме закарат вкъщи — само дето няма да е в моя дом.

Бях запалил лулата си и тя гореше добре. Погледнах намръщено хилядарката. Хубава работа можеше да ми свърши. Спестяванията ми бяха равни на нула.

— Стига си го усуквал — рекох. — Да предположим, само да предположим, че намеря начин да се измъкнеш. Какво ще правиш после?

— Знам едно място… ако успея да се добера дотам, без да тръгнат по петите ми. Ще оставя моята и ще взема кола под наем. Ще я продам малко преди да мина границата на окръга и ще си купя някоя на старо. На половината път до мястото, където отивам, ще я заменя за най-нов модел, от излишъка. Сега е най-подходящото време на годината. С добра отстъпка, защото новите модели ще излязат скоро. Не за да спестя пари, а за да не бия на очи. Мястото, където отивам, е доста голямо, но все още никой не го знае.

— Аха — кимнах. — Доколкото схващам, Уичита. Но може нещо да се е променило там.

Той ме погледна навъсено.

— Много си умен, Марлоу, но не прекалявай.

— Ще бъда толкова умен, колкото е нужно. Не се опитвай да ми определяш какво да правя. Ако се заема с тази работа, сам ще решавам. Съгласен съм заради тази хилядарка, остатъкът ще получа, ако всичко свърши благополучно. Не ми възразявай. Може да те издам. Пречукат ли ме, сложи само една червена роза на гроба ми. Мразя брани цветя. Обичам да ги гледам как растат. Но розата ще приема, защото си симпатяга. Кога пристига самолетът?

— По някое време днес. Пътят от Ню Йорк до тук е девет часа. Сигурно ще кацне към пет и трийсет следобед.

— Може да минат през Сан Диего, с прехвърляне, или през Сан Франциско, пак с прехвърляне. Има сума самолети от Сан Диего и Фриско. Трябва ми помощник.

— По дяволите, Марлоу…

— Чакай! Познавам едно момиче. Дъщеря на полицейски началник, който се провали заради честността си. Дори да я изтезават, няма да издаде нищо.

— Нямаш право да я излагаш на опасност — рече троснато Ики.

Направо се залях от смях. Затворих бавно уста и преглътнах.

— Велики Боже, значи този тук имал сърце!

— Жените не са за подобна груба работа — обясни той без желание. Взех хилядарката и я подхвърлих във въздуха.

— Съжалявам. Не мога да ти дам разписка — рекох. — Не искам да намерят името ми в джоба ти. А и няма да има грубости, ако ми работи късметът. Те са далеч по-силни от мен. Виждам само един начин да успеем. А сега ми дай адреса си и всички сведения, за които се сетиш: имена, описания на агенти те им, които си виждал в плът и кръв.

Даде ми всичко. Оказа се доста наблюдателен. Бедата беше там, че тайфата знаеше какво е видял. „Изпълнителите“ щяха да бъдат непознати за него.

Той стана и мълчаливо протегна ръка. Нямаше как, стиснах я, понеже това, което ми каза за жените, ме предразположи към него. Ръката му беше влажна, и моята щеше да бъде такава в неговото положение. Кимна и излезе, без да обели дума.

Беше тиха улица в Бей Сити, ако изобщо има тихи улици при това бийтпоколение, когато не можеш да се храниш, без световнонеизвестен певец или певица да бълва любовна песен, старомодна като рокля от XIX век, или някое пиано да разтърсва с джазовата си музика супата на клиента.

Двуетажната къщурка беше спретната като нова детска престилчица. Моравата отпред бе невероятно зелена и старателно окосена. По гладката алея за автомобили нямаше мазни петна от бензин, а живият плет край нея изглеждаше така, все едно всеки ден го минаваха с бръснач.

На бялата врата имаше чукче с тигрова глава, решетесто прозорче и приспособление, през което можеш да си разговаряш с някого, без да отваряш прозорчето.

Бих ипотекирал левия си крак, за да живея в такава къща, но май никога няма да ми се случи.

Звънецът запя вътре и след малко тя отвори вратата. Носеше бледосиня спортна риза и бели къси панталонки, достатъчно къси, за да се държиш приятелски с нея. Имаше сиво-синкави очи, тъмно-рижа коса и фини черти на лицето. Обикновено в сиво-синкавите очи се долавяше мъка. Не забравяше, че животът на баща й бе съсипан от мошеник, собственик на игрален дом; майка й също бе умряла. Успяваше да потисне мъката, като пишеше глупости на тема младежката любов за разни лъскави списания, но това не бе живот. Всъщност за нея нямаше живот. Само съществуване без особени затруднения и с достатъчно пари, за да се чувства осигурена. Поставеха ли я на тясно обаче, проявяваше хладнокръвието и находчивостта на добър полицай. Казваше се Ан Райърдан.

Отстъпи от прага и минах съвсем близо до нея, но и аз си имам правила. Тя затвори вратата, настани се на една кушетка и пристъпи към обичайната си процедура с цигара. Ето ви кукла, която може сама да запали цигарата си.

Стоях прав и се оглеждах. Забелязах известни промени, но не много.

— Нуждая се от твоята помощ — започнах.

— Единствено в такива случаи те виждам.

— Имам клиент, бивш гангстер, вършел мръсната работа на тайфата, синдиката, голямата банда или както щеш я наречи. Знаеш много добре, че тайфата съществува и е богата като Рокфелер. Не можеш да им излезеш насреща, защото малцина биха се заловили с тая работа, особено адвокатите, които се трудят за тях и изкарват по един милион годишно, нито адвокатските сдружения, дето пък се стараят май повече да защитават други адвокати, отколкото собствената си родина.

— Боже мой, да не би да искаш да се докопаш до някоя служба? Досега не съм чувала от теб подобни засукани речи.

Тя пораздвижи краката си, не го направи предизвикателно — не беше от тия — но все пак затрудни правилното ми мислене.

— Стига си си показвала краката — не се въздържах. — Или си обуй дълъг панталон.

— Върви по дяволите, Марлоу! Как не измисли нещо друго?

— Ще се опитам. Приятна ми е мисълта, че познавам поне една хубава и очарователна жена, която няма обли пети. — Преглътнах и продължих: — Онзи се казва Ики Розенщайн. Не е красавец и не ми допада — с едно изключение: побесня, щом подхвърлих, че ми трябва помощничка. Заяви, че жените не били за такава груба работа. Затова именно се залових с нея. За истинския гангстер жената е чувал брашно. Използват жените по предназначение, но наложи ли се да се отърват от тях, действат, без да им мигне окото.

— Досега чух нищо и половина. Май ти трябва чаша кафе или нещо по-силно.

— Много си мила, но сутрин не пия… само понякога, но сега случаят не е такъв. Кафе по-късно. Та… Ики бил зачеркнат.

— Какво пък значи това?

— Имаш списък. Теглиш с молив черта на някое име. Човекът го пиши умрял. Тайфата си има причини. Вече не го вършат само за удоволствие. Не им прави кеф. За тях това е счетоводство.

— И какво се очаква от мен… какви ще ги вършиш ти?

— Бих могъл да опитам. А например ти ще ми помогнеш да засека самолета им и да разбера къде отиват агентите, натоварени с въпросната работа.

— Да, но какво изобщо би могъл да направиш ти?

— Казах, че бих опитал. Ако са взели нощен полет, трябва да са вече тук. Тръгнали ли са пък със сутрешен, ще бъдат тук не по-рано от пет часа. Разполагаме с много време за действие. Знаеш как изглеждат.

— О, разбира се. Всеки ден се срещам с убийци. Каня ги на лимонов коктейл с уиски и препечен хляб с хайвер.

Тя се усмихна. Докато се усмихваше, направих четири големи крачки по килима със светлокафяви фигури, повдигнах я и я целунах по устните. Не се възпротиви, но и не се разтрепери от вълнение. Върнах се на мястото си и седнах.

— Изглеждат като обикновени хора, които работят в прилично, добре ръководено предприятие, имат подобаваща професия. Носят скромни дрехи и са учтиви, когато искат. В чантите им има огнестрелно оръжие, което толкова често е минавало от ръка на ръка, че няма как да установиш чие е. Когато и ако свършат работата си, ще захвърлят оръжието. Сигурно си служат с револвери, но може и с пистолети. Няма да използват заглушители, защото понякога засичат, тежки са и пречат на точната стрелба. В самолета няма да седнат един до друг, а щом слязат, сигурно ще се престорят, че не са се познавали по време на полета. Възможно е да си стиснат ръцете с подходящи усмивки, да тръгнат заедно и да се качат на едно и също такси. Предполагам първо ще отидат в хотел. Съвсем скоро ще се преместят другаде, откъдето ще следят Ики и ще се запознаят с „разписанието“ му. Няма да бързат, докато Ики не предприеме нещо. Така ще разберат, че ги е надушил. Все още му се намират двама приятели… поне така твърди.

— Оттам ли ще го застрелят, от апартамента на отсрещната страна на улицата — при положение че има такъв?

— Не. Ще го застрелят от три крачки. Ще се приближат изотзад и ще кажат: „Здрасти, Ики!“ Той или ще се закове на място, или ще се обърне. Ще го натъпчат с олово, ще хвърлят пистолетите и ще скочат в чакащата ги кола. Друга ще ги прикрива, за да изчезнат от сцената.

— Кой ще шофира другата кола?

— Някой благонадежден и материално обезпечен гражданин, без разправии със закона. Ще кара собствената си кола. Ще им разчисти пътя, дори ако се наложи — уж случайно — ще блъсне някого, даже полицейска кола. И толкова ще се разкайва, че сълзите ще се стичат по ризата му. А убийците ще офейкат.

— Боже Господи! — възкликна Ан. — Как ще се опазиш жив? Пречкаш ли им се, ще пратят убийци и след теб.

— Нищо подобно. Не убиват пазители на закона. Вината ще падне върху изпълнителите. Виж какво, тези гангстерски главатари са бизнесмени. Имат нужда от много, много пари. Стават груби само когато трябва да се отърват от някого, но и това не е по вкуса им. Винаги е възможно да стане някоя грешка. Не особено голяма възможност. Нито едно такова убийство не е било разкрито тук или където и да било другаде, само с две-три изключения. Лепке Бухалтер например отиде на електрическия стол. Помниш ли Анастазия? Беше страшно голяма клечка и невероятно брутален. Прекалено голяма клечка, прекалено брутален. Зачеркнаха го от списъка. Тя потръпна.

— Май и аз имам нужда от нещо подкрепително.

Усмихнах й се.

— Улучи, мила. Вече не съм въздържател.

Тя донесе две чаши уиски със сода. Докато пиехме, продължих:

— Ако ги откриеш или мислиш, че си ги открила, проследи ги, но без да се излагаш на опасност. Иначе недей. Ако са в хотел — а залагам десет срещу едно, че ще бъдат в хотел, настани се там и върти телефоните, докато ме намериш.

Ан знаеше номера на кантората ми, все още бях на „Юка авеню“. Това също й беше известно.

— Голям дявол си — засмя се тя. — Жените правят всичко каквото пожелаеш. Как така съм останала девственица на двайсет и осем години?

— Де да имахме няколко като теб? Защо не се омъжиш?

— И защо? За някой циничен сваляч ли, дето не знае нищо друго освен техниката на свалянето? Не познавам други наистина изискани мъже… освен теб. Не се подлъгвам по бели зъби и евтини усмивки.

Приближих се и я изправих. Целунах я силно и продължително.

— Аз съм честен — почти прошепнах. — А това все пак е нещо. Но съм доста плесенясал за момиче като теб. Мислех за теб, желаех те, но този нежен, чист поглед в очите ти ми подсказва да не посягам.

— Вземи ме — изрече тя тихо. — И аз имам мечти.

— Не мога. Това не ми се случва за пръв път. Имал съм прекалено много жени, за да заслужавам такава като теб. Налага се да спасим живота на един човек. Тръгвам си.

Тя стана и ме проследи с мрачен поглед, докато излизах.

Жените, които притежаваш, и тези, които не притежаваш, живеят в различни светове. Не пренебрегвам нито единия, нито другия свят. Самият аз живея и в двата.

На лосанджелиското летище няма как да припариш до самолетите, ако не пътуваш с някой от тях. Виждаш ги как се приземяват, случиш ли се на съответното място, но трябва да чакаш пред бариерата, за да огледаш пътниците. Сградите на летището не те улесняват. Пръснати са от тук до не знам къде си и има опасност да ти излязат мазоли, докато стигнеш от „Трансуърлд Еър Лайне“ до „Американ“.

Преписах разписанието за пристигащите самолети и взех да шаря насам-натам като куче, забравило къде е скрило кокала си. Самолети пристигат, заминават, хамали носят багаж, пътници се потят и подтичват, деца реват, високоговорителят заглушава всички шумове.

Няколко пъти се разминах с Ан. Тя не ми обръщаше внимание.

Трябва да са пристигнали в пет и четирийсет и пет, защото Ан изчезна. Дадох й половин час, просто в случай че е възникнала друга причина да се изпари. Но не. Никъде я нямаше. Излязох, качих се на колата си, изминах няколко предълги мили по задръстения път до Холивуд и кантората си. В седем без петнайсет телефонът иззвъня.

— Така и предполагах — каза тя. — Хотел „Бевърли уестърн“. Стая четиристотин и десет. Не успях да науча имената им. Знаеш, че сега не оставят картите за регистрация да се търкалят къде да е. Не исках да задавам въпроси. Но се качихме заедно с асансьора и така открих в коя стая са. Минавах покрай тях, докато пиколото пъхаше ключа в бравата, и слязох на мецанина, а после на по-долния етаж заедно с жени от кафенето. Не се наложи да наемам стая.

— Как изглеждаха?

— Вървяха заедно, не ги чух да разговарят. И двамата имаха чанти, и двамата носеха обикновени костюми, нищо крещящо. Бели колосани ризи, единият със синя вратовръзка, другият — с черна на сиви райета. Черни обувки. Двама бизнесмени от източното крайбрежие. Биха могли да бъдат издатели, адвокати, лекари, банкови директори — не, зачеркни последното, защото не бяха толкова крещящо облечени. Да, ще ги подминеш, без да ги погледнеш повторно.

— Ти обаче непременно ги огледай повторно. В лицата.

— И двамата имат средно дълги кестеняви коси, на единия е по-тъмничка. Гладки лица, доста безизразни. Единият е със сиви очи; другият, с по-светлата коса — със сини. Очите им са интересни. Доста подвижни, много проницателни, нищо не пропускат. Възможно е и да греша. Навярно вниманието им е обсебено от това, за което са дошли, или пък намират Калифорния за интересна. Определено се заглеждаха в лицата на хората. Добре че ги открих аз, а не ти. Нямаш вид на ченге, но не приличаш и на човек, който не е ченге. Като белязан си.

— Е, не, аз съм страшно красив покорител на женски сърца.

— В лицата все едно са излезли от конвейер. Нито един не приличаше на италианец. И двамата носеха дипломатически куфарчета. Едното беше сиво, с две хоризонтални ивици — червена и бяла, другото — в сиво и бяло — шотландско каре. Не подозирах, че съществува такъв плат.

— Има, но не съм сигурен дали така се казва.

— Аз пък си въобразявах, че знаеш всичко.

— Почти всичко. А сега бързо се прибирай.

— Ще получа ли вечеря или поне целувка?

— По-късно и ако внимаваш, навярно ще получиш повече, отколкото искаш.

— Изнасилване, а? Само дето ще съм с пистолет. Ще поемеш ли щафетата да ги следиш по-нататък?

— Ако са онези, които ми трябват, сами ще ме следят. Вече наех апартамент срещу дома на Ики. Блокът на „Пойнтър стрийт“, пък и всички останали там имат по шест евтини апартамента. Предполагам, процентът на проститутките е твърде висок.

— Напоследък навсякъде е висок.

— И тъй, довиждане, Ан. Пак ще се видим.

— Когато имаш нужда от помощ.

Тя затвори телефона. Аз също. Това момиче ме озадачаваше. Прекалено, за да бъде толкова хубаво. Май всички хубави жени са умни. Позвъних на Ики. Беше излязъл. Пих уиски от служебната бутилка, пуших половин час и пак му звъннах. Този път го хванах.

Съобщих му за досегашните резултати и добавих, че сигурно Ан е попаднала на хората, които ни трябват. Не премълчах и за наетия апартамент.

— Ще ми покриеш ли разходите? — попитах.

— С пет бона ще се покрие всичко.

— Ако ги заслужа и получа. Чух, че си гушнал четвърт милион — подхвърлих наслуки.

— Възможно е, приятел, но как да си ги взема? Босовете знаят къде са. Парите ми дълго ще стоят замразени.

Отвърнах, че това не е беда. Аз самият отдавна бях замразен. Разбира се, не очаквах да си получа четирите бона дори и да завършех успешно работата. Такива като Ики Розенщайн са способни да откраднат дори златните зъби на майка си. Все пак в него като че ли имаше нещичко добро — „нещичко“ е точната дума.

Следващият половин час прекарах в усилия да измисля план за действие. Нищо обещаващо не ми идваше на ум. Беше почти осем часът, та трябваше да хапна. Смятах, че тази вечер въпросните момчета няма да се размърдат. На другата сутрин щяха да се пораздвижат с кола покрай квартирата на Ики, да огледат квартала.

Точно се канех да изляза от кантората и на вратата на чакалнята ми се позвъни. Отворих междинната врата. Насред стаята стоеше дребен, спретнат на вид мъж, който се поклащаше на пети, с ръце на гърба. Усмихваше ми се, но някак насила. Тръгна към мен.

— Ти ли си Марлоу?

— Че кой друг? С какво мога да ви бъда полезен?

Сега беше съвсем близо до мен. Измъкна бързо иззад гърба дясната си ръка, в която държеше пистолет. Ръгна ме с пистолета в корема.

— Зарежи Ики Розенщайн — нареди с глас, който страхотно подхождаше на физиономията му, — докато не съм ти натъпкал търбуха с олово.

Аматьор. Ако стоеше поне не четири крачки от мен, можеше да успее. Аз посегнах, извадих цигарата от устата си и я задържах небрежно в ръка.

— Какво те кара да мислиш, че познавам някой си Ики Розенщайн?

Той се изсмя пискливо и натисна корема ми с дулото на пистолета. — Искаш ли да знаеш?

Глупава усмивка, суетно чувство на превъзходство и сила, когато държиш голям пистолет в малка ръка.

— Редно би било да споделиш.

Щом отвори устата да изтърси поредното остроумие, пуснах цигарата и замахнах. Има и по-бързи момчета от мен, но те не опират пистолети в корема ти. Сложих ръка върху неговата, палец — зад спусъка. Ударих го с коляно в слабините. Той се преви на две и заскимтя. Извих ръката му надясно и му взех пистолета. Спънах го и той се просна на пода. Лежеше там, мигаше от изненада и болка, свил колене до стомаха си. Търкаляше се ту на една, ту на друга страна и охкаше. Посегнах, сграбчих лявата му ръка и рязко го изправих. Бях със седемнайсет сантиметра по-висок и с осемнайсет килограма по-тежък от него. Трябвало е да пратят някой по-едър, по-добре трениран посланик.

— Да влезем в моята „стая за размишления“ — предложих. — Да си побъбрим, а ти ще пийнеш нещо ободрително. Следващия път не се приближавай до жертвата си толкова, че да си му на сгода да хване ръката ти с пистолета. Трябва да проверя дали не носиш и друго оръжие.

Не носеше. Избутах го през вратата и го тръшнах на един стол. Дишането му вече не беше толкова тежко. Извади носна кърпа и обърса лицето си.

— Следващия път — процеди през зъби той. — Следващия път.

— Не бъди оптимист. Не ти подхожда ролята.

Налях му уиски в картонена чаша, сложих я пред него. Извадих пълнителя на 38-калибровия му пистолет и изсипах патроните в чекмеджето на бюрото си. Върнах пълнителя и поставих пистолета на бюрото.

— Да не го забравиш на тръгване… ако изобщо си идеш.

— Това е нечестна борба — измънка той, все още задъхан.

— Не ще и дума. Да застреляш човек е къде-къде по-чиста работа. И тъй, как се добра дотук?

— Върви по дяволите!

— Не се перчи. Имам приятели. Не са много, но все пак се намират. Ще те натопя за въоръжено нападение и знаеш какво следва. Ще те пуснат със съдебно решение или срещу гаранция и повече никой няма да чуе за теб. Шефовете ти не обичат провалите. И тъй, кой те прати и как разбра къде да ме намериш?

— Следят Ики — отвърна онзи мрачно. — Задръстен е. Проследих го дотук без никакво затруднение. Защо му е притрябвал частен детектив? Някои настояват да са наясно.

— Друго?

— Върви по дяволите!

— В последна сметка не е нужно да те топна за въоръжено нападение. Ще измъкна от теб каквото ми трябва тук, и то веднага.

Станах от стола, а той вдигна ръце да се запази.

— Пречукаш ли ме, ще те навестят двама здравеняци, които не си поплюват. Ако не се върна да докладвам, пак същото те чака. Козовете не са в твоите ръце. Само така изглежда — каза той.

— Ти пък няма какво да докладваш. Дори този Ики да е идвал при мен, не знаеш за какво и дали съм приел да работя за него. От гангстерите ли е, значи не е клиент по вкуса ми.

— Дошъл е да те накара да се опиташ да спасиш кожата му.

— От кого?

— Това вече е друг въпрос.

— Казвай веднага! Устата ти май работи отлично. И предай на момчетата, че реша ли да закрилям бандит, връщане няма.

От време на време в занаята ми се налага да по-излъжа. И в случая поизлъгах.

— Какво е направил Ики, та сте го намразили толкова? Или и това е друг въпрос?

— Придаваш си важност — рече подигравателно той, разтривайки мястото, където го бях ръгнал с коляно. — В моя отбор няма да те вземат дори да прибираш топките.

Изсмях се в лицето му. После сграбчих дясната му китка и я извих зад гърба му. Той завряка. Бръкнах с лявата си ръка в горния джоб на сакото му и извадих портфейл. Пуснах нашия човек. Той посегна за пистолета си на бюрото, но го фраснах през ръката. Строполи се на стола за клиенти и заохка.

— Ще си вземеш пистолета — поясних — единствено когато лично ти го дам. А сега мирувай, иначе ще трябва да те смлатя просто за кеф.

В портфейла намерих шофьорска книжка, издадена на името на Чарлз Хикън. Това изобщо не ми помагаше. Такива негодници винаги имат вулгарни псевдоними. Навярно са го наричали Малкия или Тънкия, или Топчето, или дори просто „ей ти“. Подхвърлих му обратно портфейла, който падна на пода. Дори не успя да го улови.

— Дявол да го вземе — рекох, — трябва да има някаква кампания за икономии, щом са те пратили да вършиш и нещо друго, освен да събираш угарки по улиците.

— Млъквай!

— Добре, храбрецо. А сега тичай в пералнята. Ето ти пистолета.

Той го взе, пъхна го с усилие в колана си, изправи се, хвърли ми най-смъртоносния поглед, на който беше способен, и закрачи към вратата бавно и небрежно като крадец, току-що задигнал нова-новеничка кожа от норка. На вратата се обърна и ме изгледа с мънистените си очички.

— Остани си чист, фукльо. Но и ти ще се огънеш.

С тази съкрушителна реплика отвори вратата и се измъкна навън.

След малко заключих другата врата, изключих звънеца, затъмних прозорците и излязох. Не забелязах никой, дето да прилича на убиец. Стигнах с колата у дома, приготвих си куфара, подкарах към сервиза, където почти ме обичаха, оставих там автомобила си и взех един „Шевролет“. Стигнах с него до „Пойнтър стрийт“, стоварих куфара си в мърлявия апартамент, който бях наел рано следобед, и влязох в заведението „При Виктор“. Беше девет часът, твърде късно, за да отида до Бей Сити и да доведа Ан на вечеря. Сигурно отдавна вече си бе сготвила.

Поръчах си двоен джин с лимон и го изпих, а бях гладен като вълк.

По пътя обратно към „Пойнтър стрийт“ дълго обикалях и спирах, а на седалката до мен лежеше пистолет. Доколкото виждах, никой не се опитваше да ме следи. Спрях в автосервиз на „Сънсет булевард“ и проведох два разговора от телефонната кабина. Хванах Бърни Оле точно когато си тръгваше за вкъщи.

— Бърни, обажда се Марлоу. От години не сме се карали. Чувствам се самотен.

— Ами ожени се. Сега аз съм главен следовател при шерифа. Още съм капитан, докато мине изпитът. Почти не разговарям с частни детективи.

— Разговаряй поне с мен. Може да ми потрябва помощ. Заел съм се с една завързана работа и току-виж ме претрепали.

— И искаш да се намеся в естествения развой на събитията?

— Недей така, Бърни. Не съм лошо момче. Опитвам се да спася бивш мафиот от двама палачи.

— Колкото повече се изтребват помежду си, толкова по-добре.

— Така е. Ако ти се обадя, притичай сам или прати две добри момчета. Ще имаш време да ги обучиш.

Разменихме си още няколко невинни шегички и затворихме телефона. Набрах номера на Ики Розенщайн. Твърде неприятният му глас произнесе:

— Хайде, казвай!

— Обажда се Марлоу. Бъди готов да се изнесеш оттам около полунощ. Открихме приятелите ти. Окопали са се в „Бевърли уестърн“. Тази вечер няма да припарят до твоята улица. Запомни: не знаят, че си надушил работата.

— Май върви на добре.

— Велики Боже, да не мислиш, че си на неделен ученически пикник! Непредпазлив си, Ики. Проследили са те до кантората ми. Това съкращава времето, с което разполагаме.

Той помълча. Чувах дишането му.

— Кой ме е проследил? — запита.

— Някакъв дребосък. Заби пистолет в корема ми и ме принуди да му го отнема. Само гадая защо са пратили този негодник: не искат на науча твърде много, в случай че още не знам нищо.

— Загазил си, приятел.

— А кога не съм загазвал? Ще прескоча до апартамента ти около полунощ. Бъди готов. Къде ти е колата?

— Пред блока.

— Закарай я в някоя странична улица и внимавай да я заключиш добре. Къде е задният вход на бърлогата ти?

— Отзад, къде искаш да бъде? Откъм уличката.

— Остави там куфара си. Ще излезем заедно и ще се качим в колата ти. Ще минем по уличката и ще приберем куфара или куфарите ти.

— Я си представи, че някое леке ги задигне?

— Ами да. Но я си представи, че умреш? Кое е за предпочитане?

— Добре де — изръмжа той. — Ще чакам, но поемаме големи рискове.

— Така е и със състезателите. И нима това ги спира? Няма друг начин да се измъкнем бързо. Към десет угаси лампите и разхвърляй добре леглото си. Хубаво ще бъде, ако можеш да оставиш малко багаж. Така няма да изглежда толкова нагласено.

Той изръмжа пак „добре де“ и аз затворих телефона. Кабината беше добре осветена отвън. Обикновено така е в автосервиз. Не забелязах нищо обезпокоително. Взех карта на Сан Диего и се качих на наетата кола.

На „Пойнтър стрийт“ паркирах зад ъгъла, влязох в мърлявия си апартамент на втория етаж, седнах в тъмното и се загледах през прозореца. Нищо смущаващо. От сградата с апартамента на Ики излязоха двама типове — средна хубост, взе ги кола последен модел. Човек почти с ръста и телосложението на Ики влезе в блока. Разни хора идваха и си отиваха. Улицата беше сравнително спокойна. Откакто построиха холивудската магистрала, никой не използва много-много страничните улици, ако не живее в квартала.

Беше хубава есенна нощ — доколкото хубава може да бъде при отвратителния климат на Лос Анджелис — почти ясна, но не хладна. Не знам какво е станало с времето в нашия пренаселен град, но не е вече същото, каквото беше, когато дойдох тук.

Минутите до полунощ се нижеха убийствено бавно. Не забелязвах никой да следи някого, нямаше двойка мъже в обикновени костюми, които да търсят нещо в някой от шестте жилищни блока. Бях почти сигурен, че когато дойдат, първо ще опитат в моя блок — ако Ан ги е разпознала, ако изобщо бяха пристигнали и ако имах полза или вреда от онова, което оня дребосък е казал на шефовете си. Съществуваха и сто възможности Ан да е сбъркала, но усещах, че е права. Убийците нямаха причина да са предпазливи, щом не знаеха, че Ики е бил предупреден. Никаква причина освен една. Той бе идвал в кантората ми и го бяха проследили. Но на тайфата с цялата й арогантна мощ май й изглеждаше смешно, че е надушил работата или че е дошъл при мен за помощ. Бях невероятно дребна риба и едва ли щяха да ме забележат.

В полунощ излязох от апартамента си, изминах две преки, като се озъртах за „опашка“, прекосих улицата и се вмъкнах в бърлогата на Ики. Вратата не беше заключена, но нямаше и асансьор. Изкачих се до третия етаж и потърсих апартамента му. Почуках леко. Той отвори вратата с пистолет в ръка. Изглеждаше уплашен.

До вратата имаше два куфара, а до отсрещната стена още един. Приближих се до третия и го вдигнах. Тежеше доста. Отворих го, понеже не беше заключен.

— Няма защо да се безпокоиш — каза той. — Вътре има всичко необходимо за три-четири дни и дрехи, които не се намират в магазин за конфекция.

Вдигнах другия куфар.

— Да измъкнем тоя през задния вход.

— Можем да излезем през уличката.

— Не, през главния вход. Ако ни следят — в което не вярвам — просто сме двама души, които излизат заедно. И още нещо. Дръж си и двете ръце в джобовете на сакото, пистолета — в дясната. Извика ли някой зад теб името ти, бързо се обърни и стреляй. Само убиец би направил така. И аз ще стрелям.

— Страх ме е — обади се той с хрипливия си глас.

— И мен, ако това те утешава. Нямаме обаче друг изход. Бъди нащрек, те ще държат пистолети. Не си прави труда да им задаваш въпроси. Не отговарят с думи. Ако е малкият ми приятел, ще го усмирим и ще го набутаме във входа. Разбра ли?

Той кимна, облизвайки устни. Свалихме куфарите и ги сложихме пред задния вход. Огледах уличката. Нямаше никой, а страничната уличка не беше далече. Влязохме обратно и по коридора стигнахме до главния вход. Излязохме на „Пойнтър стрийт“ с небрежността на съпруга, която купува вратовръзка за рождения ден на съпруга си.

Нищо не помръдваше. Улицата беше пуста. Заобиколихме и се добрахме до наетата кола на Ики. Той я отключи. Върнах се с него за куфарите. Никакво движение. Настанихме куфарите в колата, потеглихме и стигнахме до съседната улица.

Светофар, който не работеше, едно-две спирания на булеварда, началото на магистралата. Дори в полунощ по нея движението е натоварено. Калифорния гъмжи от хора, които отиват някъде, и то все с висока скорост. Не се ли движиш с осемдесет мили в час, всички те изпреварват. Караш ли с такава скорост пък, трябва да следиш в огледалото за полицейски патрули. Тук е най-бясната надпревара.

Ики караше с безопасната скорост от седемдесет мили. Стигнахме до разклонението на шосе 6в и свърнахме по него. Дотук нищо. Останах с него до Помона.

— Тук ще сляза — рекох. — Ще взема автобус, ако има такъв, или кола под наем. Да отидем до автосервиз да попитаме къде е автобусната спирка. Трябва да е близо до магистралата. Карай към търговския квартал.

Той подкара и спряхме по средата между две преки. Ики ми подаде четири банкноти от по хиляда долара.

— Струва ми се, че не съм заслужил толкова. Беше прекалено лесно.

Той се позасмя, топчестото му лице се разкриви от леко кисела гримаса.

— Не бъди глупав. Аз успях. Нямаш представа каква беля щеше да си навлечеш. Пък и неприятностите сега започват. Тайфата има очи и уши навсякъде. Внимавам ли, вероятно нищо няма да не ми се случи. Може обаче и да не съм в безопасност, както си въобразявам. Така или иначе, ти направи каквото исках. Вземи парите. Имам много.

Взех ги и ги прибрах в джоба си. Той ме закара до един денонощен автосервиз и там ни упътиха къде е автобусната спирка.

— В два и двайсет и пет има маршрутен автобус — осведоми ме служителят, втренчен в разписанието. — Ще ви вземат, стига да има място.

Ики ме закара до автобусната спирка. Стиснахме си ръцете и той отпраши към магистралата. Погледнах часовника си, открих един все още отворен магазин за алкохол и купих половинлитрова бутилка уиски. После намерих бар и си поръчах двойно уиски с вода.

Неприятностите ми сега започваха, както бе казал Ики. И излезе напълно прав…

Слязох на холивудската автогара, взех такси и стигнах до кантората си. Помолих шофьора да почака няколко минути. Той прие с удоволствие, защото беше на нощна тарифа. Цветнокожият пазач ме пусна в сградата.

— Работите до късно, мистър Марлоу, но винаги е така, нали?

— Такава ми е работата — отвърнах. — Благодаря, Джаспър.

Качих се в кабинета си, огледах пода за пощата, но не намерих нищо освен продълговата тясна кутийка, специална пратка, с пощенско клеймо от Глендейл. В нея имаше само нов, току-що подострен молив — мафиотският знак на смъртта.

Не ме разтревожи особено. Ако наистина възнамеряват да го направят, не ти пращат такова нещо. Сметнах го за строго предупреждение да зарежа поръчката. Вероятно просто щяха да ми дръпнат един бой. От тяхна гледна точка беше подобаващо наказание. „Зачеркнем ли някого, всеки, опитал да му помогне, да очаква хубав пердах.“ Сигурно това искаха да ми кажат.

Мислех да отида в къщата си на „Юка авеню“, но тя беше твърде усамотена. Или да прескоча до дома на Ан в Бей Сити. Още по-лошо. Усетят ли я истинските мафиоти, не биха се поколебали да я изнасилят и после да я пребият.

Най-добре да се завра в бърлогата на „Пойнтър стрийт“. Несъмнено беше най-безопасното място в момента. Слязох долу и помолих шофьора на чакащото такси да ме закара през три пресечки до така наречения жилищен блок. Качих се, съблякох се и си легнах гол. Нищо не ме смущаваше освен счупена пружина на леглото. Убиваше ми. Лежах до три и половина, обмисляйки положението със съвършения си мозък. Заспах с пистолет под възглавницата — неподходящо място за държане на пистолет, когато възглавницата е тънка и мека като подложка за пишеща машина. Пречеше ми, затова го преместих в дясната си ръка. Практиката ме е научила да го държа така дори когато спя.

Събудих се, а слънцето грееше. Чувствах се като парче развалено месо. Едва се затътрих до банята, облях се със студена вода и се избърсах с така изтъняла хавлиена кърпа, че няма да я забележиш, ако не я държиш здраво. Апартаментът наистина си го биваше. Липсваха само мебели в стил Чипъндейл, за да го причислим към копторите.

Нямаше нищо за ядене, но излезех ли, Всевиждащият Марлоу този път можеше да пропусне нещо. Имах половин литър уиски. Погледнах го, помирисах го, но не вървеше да го пия вместо закуска на празен стомах, дори и да успеех да достигна стомаха си, който се рееше към тавана. Надзърнах по шкафовете да не би някой предишен наемател при спешното си заминаване да е оставил коричка хляб. Нямаше. Дори и натопена в уиски, нямаше да ми е по вкуса. Затова седнах до прозореца. Прекарах така час и бях готов да отхапя дори мръвка от някое пиколо.

Облякох се, качих се в наетата кола, паркирана зад ъгъла, и се добрах до нещо като закусвалня. Сервитьорката също беше кисела. Набързо прокара парцал по масата пред мен и изтърси в скута ми трохите от предишния клиент.

— Слушай, сладурано — рекох, — не бъди толкова щедра. Спести си трохите за черни дни. Искам само две яйца, варени три минути — не повече, филийка от прословутия ви циментов препечен хляб, висока чаша доматен сок с капчица сок „Лий и Перинс“, широка щастлива усмивка и не давай кафе на други. Може да имам нужда от всичкото.

— Настинала съм — обяви тя. — Не ме разигравай. Може да те цапна по физиономията.

— Хайде да се сприятелим. Не ми се сърди — и аз изкарах тежка нощ.

Тя ме дари с полуусмивка и мина през двукрилата врата. Така показа заоблените си форми, доста заоблени, дори прекалено. Но получих яйцата каквито ги обичах. Препеченият хляб беше оцветен с топено масло, преминало първа младост.

— Няма „Лий и Перинс“ — каза тя, слагайки на масата доматения сок. — Искаш ли малко „Табаско“? Арсеникът ни също свърши.

Сложих си две капки „Табаско“, излапах яйцата, изпих две чаши кафе и се канех да й оставя препечения хляб за бакшиш, но се трогнах и дадох двайсет и пет цента. От това тя буквално светна. Заведението беше такова, че или оставяш десет цента, или нищо. Обикновено — нищо.

Върнах се на „Пойнтър стрийт“ и всичко си беше на мястото. Пак се приближих до прозореца и седнах. Към осем и половина човекът, когото бях видял да влиза в отсрещния блок — с ръста и телосложението на Ики, излезе с чантичка и тръгна в източна посока. От тъмносиня лимузина изскочиха двама души. Еднакви на ръст, доста скромно облечени и с меки шапки, ниско прихлупени. Всеки измъкна револвер.

— Ей, Ики! — подвикна единият от тях.

Човекът се обърна. „Сбогом, Ики“ — каза другият. Сред сградите отекнаха револверни изстрели. Човекът се строполи и замря неподвижно. Двамата хукнаха към колата си и се понесоха в западна посока. От пресечката излезе кадилак, който потегли и ги изпревари. Още миг и изчезнаха.

Бяха свършили работата си добре, бързо и чисто. Единствената им грешка бе, че не бяха предвидили достатъчно време за подготовка. Застреляха друг.

Излязох бързо, почти толкова бързо, колкото двамата убийци. Около трупа се бе струпала малка тълпа. Не беше нужно да го погледна, за да разбера, че е мъртъв — момчетата бяха професионалисти. Не го виждах, както лежеше на тротоара, от другата страна на улицата, защото хората ми пречеха. Бях наясно как изглежда и вече чувах сирените в далечината. Значи някой бе телефонирал. Беше рано за обяда на полицаите.

Свърнах с куфарчето си зад ъгъла, напъхах се в наетата кола и подкарах, за да се махна по-скоро. Кварталът вече не беше удобен за мен. Наясно бях как щяха да ме разпитват:

— Какво те привлече тук, Марлоу? Квартира ли имаш?

— Нае ме бивш мафиот, навлякъл си неприятностите на тайфата. Пратили убийци по петите му.

— Не ни ги разправяй тия. Да не е искал да стане честен?

— Не знам, но парите му ми дойдоха тъкмо на място.

— Но не си направил кой знае какво, за да ги заслужиш, нали?

— Миналата нощ го измъкнах. Нямам представа къде е сега. И не искам да знам.

— Измъкна ли го?

— Точно това казах.

— Аха… само дето е в моргата с бая рани от куршуми. Опитай нещо по-сполучливо.

— В моргата обаче е някой друг.

И тъй нататък, и тъй нататък. Полицейски диалог. Излиза като от стара кутия за обувки. Думите им нямат смисъл, въпросите — също. Просто дълбаят, докато толкова се измориш, че объркаш някоя подробност. Тогава се ухилват доволно, потриват ръце и викат: „Май се препъна, а? Хайде всичко отначало.“ Колкото по-малко от това, толкова по-добре.

Паркирах на обичайното място и влязох в кантората. Беше пълна със застоял въздух. С всяко отиване в бърлогата си се чувствах все по-отегчен. Защо, по дяволите, не си намерих държавна служба преди десет години? Е, нека са петнайсет. Имах достатъчно ум да следвам задочно и да стана адвокат. Страната гъмжи от адвокати, които не могат да напишат дори жалба, без да надникнат в учебника.

И тъй, седнах на креслото в кабинета си, разочарован от себе си. След малко се сетих за молива. Приготвих 45-калибров пистолет, необичайно за мен оръжие — прекалено е тежко. Набрах номера на шерифското управление и поисках Бърни Оле. Веднага ми го дадоха. Гласът му беше кисел.

— Марлоу е. В беда съм… истинска беда.

— Защо го казваш на мен? — изръмжа той. — Би трябвало вече да си свикнал с това.

— С такива беди не се свиква. Искам да се отбия при теб да ти разкажа.

— В старата кантора ли си?

— Все същата.

— Тъкмо имам път натам. Ще намина.

Той затвори телефона, а аз отворих два прозореца. Лекият ветрец довя откъм близката закусвалня „При Джо“ мирис на кафе и гранясала мазнина. Мразех това, мразех себе си, мразех всичко.

Оле не си направи труда да мине през елегантната ми чакалня. Почука направо на кабинета ми и го пуснах. Седна намръщен на стола за клиенти.

— О’кей. Разказвай.

— Чувал ли си за субект на име Ики Розенщайн?

— А трябва ли? Какво му е досието?

— Бивш мафиот, вече несимпатичен на бандата. Теглили черта на името му и пратили със самолет обичайните двама убийци. Той надушил каква е работата и ме нае да му помогна да се измъкне.

— Хубава, чиста работа.

— Стига, Бърни! — Запалих цигара и издухах дима в лицето му. За отмъщение той пък задъвка тютюн. Никога не палеше, просто обезобразяваше цигарите.

— Виж какво — продължих. — Да предположим, че онзи иска да стане честен, или пък да допуснем, че не иска. Има право да живее, поне докато не е убил някого. А твърди, че никого не е убивал.

— И ти повярва на тоя бандит, а? Кога ще поумнееш?

— Нито му повярвах, нито се усъмних. Просто се съгласих с него. Нямаше причина да не се съглася. Двамата с едно познато момиче следихме самолетите вчера. Тя разпозна убийците и ги проследи до хотела. Беше уверена, че са именно те. Изглеждали такива от главата до петите. Слезли от самолета поотделно, а после се престорили, че едва сега се виждат. Това момиче…

— Има ли си име?

— Само за теб.

— Ще я понеса, ако не е нарушила законите.

— Казва се Ан Райърдан. Живее в Бей Сити. Баща й е бил едно време полицейски началник там. И не споменавай, че заради това е бил мошеник, защото не е така.

— Аха. Да чуем останалото. И по-накратко.

— Наех апартамент срещу този на Ики. Убийците още бяха в хотела. В полунощ измъкнах Ики и стигнахме с кола чак до Помона. Той продължи с друга наета кола, а аз се върнах с автобус. Настаних се в апартамента си на „Пойнтър стрийт“ точно срещу неговата бърлога.

— Защо… щом вече го няма?

Отворих средното чекмедже на бюрото си и извадих красивия подострен молив. Написах името си на листче и го зачеркнах с молива.

— Защото някой ми е изпратил това. Не смятам, че ще стигнат до убийство, но вероятно ще ме пребият от бой, та да не смея повече да се развихрям.

— Знаеха ли, че си се заел с работата?

— Ики е бил проследен дотук от нахален дребосък, който после се отби и ме смушка с пистолет в корема. Поотупах го, но се наложи да го пусна. Разсъдих, че след това на „Пойнтър стрийт“ ще бъде по-спокойно. Аз живея усамотено.

— Аз пък обикалям — каза Бърни. — Получавам доклади. Значи са застреляли друг.

— Със същия ръст, същото телосложение, подобен на вид. Видях, като го гръмнаха. Не съм сигурен дали бяха типовете от „Бевърли уестърн“. Изобщо не съм ги виждал. Бяха просто двама с тъмни костюми, с ниско прихлупени шапки. Скочиха в син понтиак и офейкаха, а голям кадилак ги прикриваше.

Бърни стана и дълго ме гледа вторачено.

— Засега, според мен, няма да те закачат — успокои ме той. — Улучили са когото не трябва. Известно време бандата ще кротува. Знаеш ли какво? Този град става мръсен, кажи-речи, като Ню Йорк, Бруклин и Чикаго. Накрая май съвсем ще се скапем.

— Имаме добър старт.

— Не ми спомена за нищо, което да ме накара да действам, Фил. Ще поговоря с момчетата от отдел „Убийства“. Май не си в беда. Но си видял убийството. Това им стига.

— Не съм в състояние да разпозная никого, Бърни. Не познавам застреляния. А ти откъде разбра, че са сбъркали и са убили друг?

— Нали ти ми каза, глупчо.

— Мислех, че момчетата вече са го регистрирали.

— Дори да беше така, нямаше да ми кажат. Освен това едва ли са имали време дори да излязат да закусят. За тях той е само труп в моргата, докато не е идентифициран. Сигурно обаче ще искат да си поговорят с теб, Фил. Просто обичат магнетофоните.

Той излезе и вратата се затвори със скърцане зад гърба му. Аз седях и се чудех дали не сбърках, че разговарях с него или че се бях заел да спасявам Ики. Петте хилядарки обаче казваха „не“. Е, може и да грешаха.

Някой почука на вратата ми. Държеше телеграма. Взех я, разписах се и я отворих. Тя гласеше:

НА ПЪТ СЪМ ЗА ФЛАГСТАФ. МОТЕЛ „МИРАДОР“. МИСЛЯ, ЧЕ СА МЕ ОТКРИЛИ. ЕЛА БЪРЗО.

Накъсах телеграмата на парченца и ги изгорих в големия си пепелник. Обадих се на Ан Райърдан.

— Случи се нещо странно — казах и й разправих всичко.

— Моливът не ми харесва — отсече тя. — Не ми харесва и това, че е застрелян друг, сигурно е беден счетоводител в бедно предприятие, иначе нямаше да живее в онзи квартал. Не биваше да се захващам с тази работа, Фил.

— Ики има право на живот. Там, където отива, вероятно ще стане честен. Би могъл да смени името си. Трябва да е червив с пари, иначе нямаше да ми плати толкова много.

— Казах, че моливът не ми харесва. Я по-добре ела тук за известно време. Може да прехвърлиш пощата си на моя адрес — ако изобщо получаваш поща. Във всеки случай сега нямаш кой знае каква работа. Пък и Лос Анджелис гъмжи от частни детективи.

— Не ме разбираш. Не съм приключил работата. Градските ченгета трябва да знаят къде съм, а в такъв случай и всички репортери от криминалната хроника ще бъдат наясно. Току-виж ченгетата прехвърлили подозренията си върху мен. Никой очевидец на убийство няма да даде смислено описание. Американците не обичат да свидетелстват за гангстерски убийства.

— Добре, умнико, но предложението ми остава в сила.

На входната врата се позвъни. Казах на Ан, че се налага да прекъсна разговора. Отворих вратата към чакалнята. Там стоеше някакъв добре облечен — бих подчертал елегантен — мъж на средна възраст. На лицето му бе изписана приятна, изкуствена усмивка. Носеше бяла широкопола шапка и една от ония много тесни вратовръзки. Кремавият му спортен костюм бе с хубава кройка.

Запали цигара със златна запалка и ме погледна над първото облаче дим.

— Мистър Марлоу?

Кимнах.

— Аз съм Фостър Граймс от Лас Вегас. Собственик съм на ранчо „Есперанса“. Чувам, че сте се позабъркал с един на име Ики Розенщайн.

— Няма ли да влезете?

Той мина покрай мен и се вмъкна в кабинета ми. Външността му не ми говореше нищо. Заможен, който обича или смята, че е хубаво да има малко западняшки вид. В Палм Спрингс през зимния сезон ще ги видите с дузини. Акцентът му показваше, че е от източните щати, но не от Нова Англия. Вероятно от Ню Йорк или Балтимор. Не от Лонг Айлънд или Бъркширс — много е далеч от големия град.

Посочих му стола за клиенти и седнах на старомодния си скърцащ въртящ се стол. Зачаках.

— Да знаете къде е Ики?

— Не знам, мистър Граймс.

— Как така се забъркахте с него?

— Ами за пари.

— Страшно основателна причина — усмихна се той. — Докъде е стигнала работата?

— Помогнах му да напусне града. Казвам ви това, макар че не знам кой, по дяволите, сте, защото вече съобщих на един мой стар приятел и враг, който е шериф.

— Как така приятел и враг?

— Блюстителите на закона не се надпреварват да ме целуват, но него познавам от години и сме приятели дотолкова, доколкото една частна детективска звезда може да бъде приятел с човек на закона.

— Съобщих ви кой съм. Имаме голяма организация в Лас Вегас. Градът е в наши ръце с изключение на един опърничав издател на вестник, който все се катери по гърбовете ни и по гърбовете на нашите приятели. Оставяме го да живее, понеже така имаме по-добра репутация, отколкото ако го пречукаме. Убийствата вече не са изгодни.

— Като Ики Розенщайн.

— Това не е убийство, а екзекуция. Ики излезе от строя.

— И затова вашите стрелци трябваше да очистят друг. Трябваше да се позавъртят наоколо, за да са сигурни.

— Така и щяха да направят, ако не си бяхте напъхал носа, където не ви е работа. Избързаха. Няма да ги похвалим за това. Настояваме да действат трезво и хладнокръвно.

— Кои са тия големи, велики, мастити „ние“, за които говорите непрекъснато?

— Я не се правете на хлапак, Марлоу.

— Добре. Да речем, че знам.

— Ето какво искаме. — Той бръкна в джоба си и извади едра банкнота. Сложи я до себе си на бюрото. — Намерете Ики Розенщайн, кажете му да се върне в строя и всичко ще се оправи. Не искаме неприятности и излишна гласност, след като е застрелян невинен минувач. Работата е проста. Ще получите това веднага — кимна към банкнотата. Беше хилядарка. Вероятно най-дребната банкнота, която имаха. — И още една, когато намерите Ики и му съобщите каквото ви казах. Ако се опъне — завесата пада.

— Ами ако ви кажа да си вземете мърлявата хилядарка и да се изсекнете в нея?

— Би било неблагоразумие — Извади „Колт Удсман“ с къс заглушител. С такъв пистолет ще те пречукат без засечка. При това този човек беше и бърз, и сръчен. Добродушното изражение на лицето му не се променяше.

— Не съм напускал Лас Вегас — каза той спокойно. — Мога да го докажа. Вие ще умрете на този стол и никой нищо няма да разбере. Просто още един частен детектив, оплел конците. Сложете ръцете си на бюрото и помислете малко. Впрочем аз съм отличен стрелец дори с проклетия заглушител.

— Няма да сложа ръце на никакво бюро, нито ще сляза малко по-ниско в обществената стълбица, мистър Граймс. Но я ми кажете нещо за това.

Извадих изящно подострения молив и го подхвърлих към него. Той го грабна, след като премести пистолета в лявата си ръка бързо, светкавично. Държеше молива така, че да може да го разгледа, без да ме изпуска от очи.

— Получих го със специална поща — добавих. — Без съобщение, без обратен адрес. Само молива. Мислите ли, мистър Граймс, че никога не съм чувал за такъв молив?

Той се намръщи и захвърли молива. Преди да успее да премести пистолета обратно в дясната си ръка, пъхнах моята под бюрото, сграбчих дръжката на 45-калибровия и сложих пръст на спусъка.

— Погледнете под бюрото, мистър Граймс. Ще видите четирийсет и пет калибров пистолет в отворен кобур. Закрепен е там, насочен към корема ви. Дори да успеете да ме простреляте в сърцето, че трийсет и пет калибровия пак ще гръмне само от конвулсивното движение на ръката ми. И коремът ви ще се изсипе на пода, а вие ще изхвръкнете от стола. Куршум от четирийсет и пет калибров пистолет ще ви отхвърли на шест стъпки. Дори в киното най-после се научиха на това.

— Май така действат мексиканците — каза той спокойно. Прибра пистолета си в кобура. Ухили се. — Браво, добре изпипано, Марлоу. Вероятно ще ни бъдеш полезен. И имаш много време, а ние нямаме. Издири Ики и не бъди глупав. Той ще се вслуша в здравия разум. Положително не иска да се крие до края на живота си. Накрая все ще го намерим.

— Я ми кажете, мистър Граймс, защо се хващате за мен? Като изключим Ики, какво съм направил, та не ви допадам?

Без да помръдне, той помисли малко или се престори, че мисли.

— Заради случая Ларсен. Ти помогна да изпратят един от нашите в газовата камера. А ние не забравяме подобно нещо. Бяхме те набелязали като изкупителна жертва на мястото на Ики. Винаги ще бъдеш изкупителна жертва, щом не си на наша страна. Нещо ще те улучи, когато най-малко очакваш.

— Човек с моя занаят винаги е изкупителна жертва, мистър Граймс. Вземете си хилядарката и се измитайте тихомълком. Може и да реша да бъда с вас, но трябва да помисля. Що се отнася до Ларсен, ченгетата свършиха цялата работа. Аз просто случайно разбрах къде е. А и Ларсен май не ви липсва чак толкова.

— Не обичаме да ни се месят. — Той стана. Пъхна небрежно едрата банкнота обратно в джоба си. Докато вършеше това, пуснах 45-калибровия пистолет и извадих моя 38-калибров „Смит и Уесън“. Граймс го изгледа презрително.

— Ще бъда в Лас Вегас, Марлоу. Всъщност изобщо не съм напускал Лас Вегас. Можеш да ме намериш в „Есперанса“. Вярно е, че не ни пука за Ларсен. Просто още един от охраната. Такива с лопата да ги ринеш. Но ни пука за това, че някакъв си некадърен частен детектив го спипа.

Кимна и излезе от кабинета ми. Замислих се. Знаех, че Ики няма да се върне в организацията. Дори и да съществуваше подобна възможност, не можеше да им вярва вече. Но сега се явяваше и друга причина. Обадих се пак на Ан Райърдан.

— Тръгвам да търся Ики. Налага се. Ако не ти се обадя до три дни, свържи се с Бърни Оле. Заминавам за Флагстаф, Аризона. Ики ми съобщи, че ще бъде там.

— Ти си глупак — каза жално тя. — Това е клопка.

— Някой си мистър Граймс от Лас Вегас ме посети с пистолет със заглушител. Оправих се е него, ама няма все да съм късметлия. Намеря ли Ики и съобщя на Граймс, организацията ще ме остави на мира.

— Нима ще го осъдиш на смърт? — Гласът й прозвуча рязко, сякаш не вярваше на ушите си.

— Не. Него няма да го има, когато им съобщя. Ще се качи на самолет за Монреал, ще си купи фалшиви документи — Монреал е корумпиран, кажи-речи, колкото нас тук — и ще отлети за Европа. Там предполагам да бъде горе-долу в безопасност. Организацията обаче има дълги ръце и Ики ще трябва да живее страшно скучно, за да остане жив. Няма избор. Или трябва да се крие, или и той ще получи молив.

— Много си умен, мили. А какво става с твоя молив?

— Ако имаха намерение да ме убият, нямаше да ми го пращат. Просто малък опит за сплашване.

— А ти не се плашиш, прекрасно животно такова.

— Плаша се, но не съм се парализирал от страх. Довиждане. Не си хващай любовник, докато не се върна.

— По дяволите, Марлоу!

Затвори телефона. И аз направих същото.

Едно от специалните ми достойнства е, че все говоря каквото не трябва.

Измъкнах се от града, преди момчетата от отдел „Убийства“ да са ме надушили. Щеше да мине доста време, докато ми хванат дирите. Та Бърни Оле не би дал за частен детектив дори пробита книжна кесия. Хората на шерифа и градските полицаи се погаждат като два котарака на плет.

Пристигнах във Финикс вечерта и спрях пред мотел в предградията. Във Финикс беше адски гореше Мотелът имаше ресторант. Вечерях. Взех от касиерката няколко дребни монети, затворих се в телефонна кабина и се помъчих да се свържа с „Мирадор“ във Флагстаф. Ама че глупост! Ики можеше да се е регистрирал под всякакво име — от Коен до Кордилеоне, от Уотсън до Войчеховски. Все пак се обадих и в отговор получих само усмивка, доколкото е възможно да ти се усмихнат по телефона. Поисках стая за следващата нощ. Нямало места, освен ако някой не напуснел, но все пак щели да ме запишат, ако някой отмени резервацията си или стане нещо друго, Флагстаф е твърде близо до Големия каньон. Ики навярно си беше запазил стая предварително. Върху това си заслужава да се замислиш.

Купих си евтин роман и го зачетох. Нагласих будилника си за шест и половина. Романът така ме уплаши, че пъхнах два пистолета под възглавницата си. Разказваше се за субект, който се опънал на мафиотския главатар в Милуоки и го пердашели на петнайсет минути. Мислех си: от черепа му трябва да е останало само парче кост, от което виси ивица кожа. В следващата глава беше весел като полска чучулига. Тогава се зачудих защо чета този боклук, когато бих могъл да науча наизуст „Братя Карамазови“. Не намерих сполучлив отговор на въпроса, угасих лампата и заспах. В шест и половина се избръснах, взех душ, закусих и тръгнах за Флагстаф. Пристигнах за обяд и заварих Ики в ресторанта да яде планинска пъстърва. Седнах срещу него. Изглежда, се изненада, че ме вижда.

Поръчах си същото. Започнах да ям планинската пъстърва според правилата. Предварителното вадене на костите леко разваля удоволствието.

— Какво става? — попита ме той с пълна уста. Определено е изискан.

— Чете ли вестниците?

— Само спорта.

— Хайде да идем да поговорим в стаята ти. Има и още нещо.

Платихме обяда и минахме в хубава стая с две легла. Мотелите вече са толкова комфортни, че в сравнение с тях редица хотели изглеждат долнопробни. Седнахме и запалихме цигари.

— Двамата убийци станаха много рано и отидоха на „Пойнтър стрийт“. Паркираха пред твоя блок. Не са били осведомени добре. Застреляха един, който малко приличаше на теб.

— Оплескали са я — ухили се той. — Но ченгетата ще разберат, тайфата също ще разбере. Така че пак съм белязан.

— Май ме вземаш за глупак — рекох. — Такъв съм си.

— Според мен свърши екстра работа, Марлоу. Какво глупаво има тук?

— За късмет, не, но е хубаво да си имаш помощник.

— Искаш да кажеш балама.

Лицето му се изопна. Той изръмжа:

— Не те разбирам. И ми върни част от ония пет хилядарки, чуваш ли? По-закъсал съм, отколкото си мислех.

— Ще ти ги върна, когато си видиш ушите.

— Не бъди такъв — леко въздъхна и измъкна пистолет.

На мен не ми се налагаше да измъквам пистолет. Държах го в страничния си джоб.

— Не трябваше да върша глупости — казах. — Махни тоя патлак. От него ще имаш толкова полза, колкото от игрален автомат в Лае Вегас.

— Грешиш. От тия автомати често излиза печалба. Иначе няма да има клиенти.

— Рядко, искаш да кажеш. А сега слушай добре.

Той се ухили. На зъболекаря сигурно му е писнало да го чака.

— Тази работа ме озадачи — продължих весело; бях леко поумнял. — Първо, можеше ли да стане това? Второ, ако можеше да стане, къде щеше да е моето място? Но постепенно забелязах петънцата, които развалиха картинката. Защо въобще трябваше да идваш при мен? Та ония от тайфата не са толкова наивни. Защо ще пращат дървеняк като тоя Чарлз Хикън или каквото е там поредното му име. И защо печен мафиот като теб ще се остави да го проследят и да открият една опасна връзка?

— Ти ме закла, Марлоу. Толкова си блестящ, че мога да те видя дори на тъмно. Но си и толкова тъп, че не успяваш да разпознаеш жирафа на червени, бели и сини райета. Обзалагам се, безмозъчният ти център си е играл с тия пет бона като котка с торбичка валерианови корени. Обзалагам се, че си целувал банкнотите.

— Не след като си ги пипал ти. Защо ми изпратиха молива, а? Страхотно опасна заплаха. Тя допълваше останалото. Но както казах на вашия левак от Лас Вегас, не пращат моливи, когато имат сериозно намерение да те очистят. Той също носеше пистолет. „Удсман“, двайсет и втори калибър, със заглушител. Наложи се да го накарам да си го прибере. Беше особено любезен. Размаха под носа ми хилядарка, за да разбера къде си и да му кажа. Добре облечен, симпатичен параван на тайфа мръсници. Любезниченето с убийци не влиза в репертоара ми. Това не са хора. Всеки има право на някоя и друга грешка, но не и мръсниците. Те винаги са съвършени. Иначе ще загазят с такива като теб.

— Какви ги плямпаш, дявол да го вземе? Разбирам само, че твърде дълго дърдориш.

— Е, позволи ми тогава да ти го кажа просто и ясно. Някакъв жалък шушумига от източните щати влиза в организация, сред нисшите чинове. Знаеш ли какво е „чин“, Ики?

— Нали съм служил в армията — озъби се.

— Та израства той в бандата, но не е съвсем покварен. По-точно не е достатъчно покварен. Затова се опитва да се измъкне. Идва тук, намира си нископлатена работа, променя името си или имената и заживява тихомълком в евтин блок. Но организацията вече разполага с агенти къде ли не. Някой му хваща дирята и го разпознава. Вероятно наркопласьор, шеф на комарджийски вертеп, проститутка, дори полицай, който си получава пая. Тогава организацията, или наречи я тайфата, си казва през дима на пурите: „Ики не може да ни направи този номер. Той е дребна риба, затова не е толкова важен, но ни досажда. Лошо се отразява на дисциплината. Повикайте две момчета и да му зачеркнем името.“ Но какви момчета повикват? Двама, които са им омръзнали. Прекалено много са се навъртали около големите. Може да сбъркат нещо или да ги хване шубе. Може да им хареса да убиват. А това вече е лошо. Прави ги неблагоразумни. Може да се разчита само на пасуващите. Та призованите вече са отписани, без да знаят. Но ще бъде особено хитро да натопят и друг, който не им е симпатичен, понеже, от своя страна, е натопил мафиот на име Ларсен. От ония шегички, за които тайфата мре. „Слушайте, момчета, имаме време дори да погодим номер на един частен детектив.“ И за целта пращат негодник.

— Братята Тори не са негодници. Те пипат здраво. И го доказаха… макар че направиха грешка.

— Грешка, друг път. Те светиха маслото на Ики Розенщайн. А ти си просто пееща търговска реклама в това шоу. И сега си арестуван за убийство. Но има и нещо по-лошо. Организацията ще те измъкне от дранголника и после ще те изрита. Изпълни задачата си, но не успя да ме баламосаш.

Пръстът му стисна спусъка. Избих пистолета от ръката му. Моят в джоба на сакото беше малък, но на такова разстояние точен. А това бе един от дните, когато съм точен.

Той простена и взе да смуче ръката си. Приближих се и го блъснах в гърдите. Залитна назад, настрана и направи четири-пет крачки, като се олюляваше. Взех пистолета му и като го държах насочен срещу него, опипах местата, където може да се скрие втори пистолет. Не намерих нищо.

— Какво искаш от мен? — захленчи той. — Нали ти платих. Сметките ни са чисти. Платих ти много добре.

— И двамата имаме проблеми. Твоят е да останеш жив.

Извадих от джоба чифт белезници, извих ръцете му отзад и щракнах белезниците. От едната му ръка течеше кръв. Отидох до телефона.

Флагстаф беше достатъчно голям, за да си има полиция. Дори окръжният прокурор можеше да се е настанил тук. Това е Аризона, сравнително беден щат. Възможно бе дори полицаите да са честни.

Налагаше се да кисна тук няколко дни, но нямаше значение, стига да разполагах с пъстърва, уловена на 2000–2500 метра височина. Обадих се на Ан и на Бърни Оле. Аризонският окръжен прокурор се оказа енергичен млад мъж, а полицейският началник — един от най-отзивчивите, които съм срещал.

Върнах се в Лос Анджелис навреме, за да заведа Ан в „Романов“ на вечеря с шампанско.

— Не мога да разбера — каза тя на третата чаша — защо те забъркаха в тази каша, защо ти пробутаха мнимия Ики Розенщайн? Защо просто не оставиха двамата убийци да си свършат работата?

— Откровено казано, и аз не съм наясно. Сигурно големите клечки се смятат за толкова недосегаеми, че развиват чувство за хумор. А вероятно оня тип, Ларсен, дето отиде в газовата камера, е бил по-важен, отколкото изглеждаше. Само трима-четирима високопоставени мафиоти са стигнали до електрическия стол, въжето или газовата камера. И доколкото знам, няма такъв случай в нито един от щатите като Мичиган, където най-тежкото наказание е доживотен затвор. Ако Ларсен е бил по-голяма клечка, отколкото се предполага, възможно е да са нанесли името ми в дългия списък, докато ми дойде редът.

— Но защо трябва да чакат?

— Те разполагат с време. Кой ще им попречи? По нареждане на Капоне са убити стотици, само неколцина са застреляни лично от него. Наложи се да се намесят данъчните, за да го пипнат. Организацията рядко допуска такива грешки.

— Ще ти кажа какво ми харесва у теб освен огромния ти чар. Когато не знаеш какво да отговориш, сам си съчиняваш отговора.

— Парите ме безпокоят — рекох. — Цели пет хилядарки от мръсните им пари. Какво да ги правя?

— Не бъди балама цял живот. Заслужи си парите, рискува живота си заради тях. Можеш да си купиш държавни облигации. Така ще ги „изпереш“. А за мен това ще бъде само част от шегата.

— Я ме светни защо се лепнаха точно за мен?

— Притежаваш по-голямо реноме, отколкото си представяш. И какво щеше да стане, ако мнимият Ики бе успял да те очисти? Той не е от ония, дето се церемонят много.

— Организацията щеше да му иска сметка, задето е действал на своя глава… в случай че си права.

— Стига окръжният прокурор да не му поиска сметка. А аз пет пари не давам какво ще стане с него. Още шампанско, моля.

Екстрадираха „Ики“, той се огъна и посочи имената на двамата убийци — след като вече ги бях назовал, — братята Тори. Никой обаче не успя да ги намери. Повече не се появиха. Няма как да обвиниш един-единствен човек в заговор. По закон дори не е съучастник. Нямаше начин да се докаже, че е знаел за убийството на истинския Ики.

Щяха да го пратят в затвора за някоя дреболия, но им хрумна нещо по-добро. Оставиха го на приятелите му. Пуснаха го. Къде е сега? Шестото ми чувство казва: никъде.

Ан Райърдан се радваше, че всичко свърши и аз съм в безопасност — състояние, което не пасва на мъже с моята професия.

Информация за текста

© 1959 Реймънд Чандлър

Raymond Chandler

The Pencil, 1959

Сканиране и разпознаване: nextvasko, 2008

Редакция: BHorse, 2008

Издание:

Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази. Том 3

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-10-25 13:30:00

Реклама на сайте