«Моливът»

Възпълният мъж беше с фалшива усмивка, която леко разтегляше ъгълчетата на устата му, но дебелите му устни оставаха стиснати, а очите — студени. За възналят походката му беше бавна. Повечето дебели хора са пъргави и подвижни в краката. Носеше сив габардинен костюм и вратовръзка с ръчно изрисувано гмуркащо се момиче. Ризата му беше чиста, което ме успокои, а кафявите му мокасини, неподходящи за костюма, както и за вратовръзката, блестяха, явно току-що лъснати.

Мина боязливо покрай мен, докато държах вратата между чакалнята и „стаята за размишления“. Щом се озова вътре, бързо се огледа наоколо. Попитаха ли ме, щях да го нарека бандит второ качество. Този път се оказах прав. Ако носеше пистолет, той не се намираше в джоба на панталона му. Сакото беше твърде тясно, за да скрие издутината, образувана от кобура под мишницата.

Седна предпазливо, аз се настаних насреща и се загледахме. На лицето му бе изписана лисича алчност. Леко се потеше. Стараех се да изобразя на лицето си заинтересованост, но не и дружелюбност. Посегнах за лулата си и кожената кесийка за тютюна. Подадох му цигари.

— Не пуша. — Гласът му беше хриплив.

Този не ми допадаше, не ми харесваха нито дрехите, нито лицето му. Докато пълнех лулата, той бръкна под сакото си, потършува в някакъв джоб, измъкна банкнота, погледна я и я подхвърли през бюрото към мен. Беше хубава банкнота, чистичка и новичка. Хиляда доларова.

— Спасявал ли си някога човешки живот?

— От време на време може би.

— Спаси моя.

— Какво става?

— Чух, че се погаждаш с клиентите си, Марлоу.

— Затова съм беден.

— Все още ми се намират двама приятели. С теб ще станат трима, а ти ще си оправиш положението. Ще получиш пет бона, ако ме отървеш.

— От какво?

— Много дрънкаш тази сутрин. Не загряваш ли какъв съм?

— Не.

— Никога ли не си бил в източните щати?

— Разбира се…, но не и в твоето обкръжение.

— И какво е според теб обкръжението ми?

Започваше да ми писва.

— Не престанеш ли да го увърташ, вземай си хилядарката и изчезвай.

— Аз съм Ики Розенщайн. И ще изчезна завинаги, ако не измислиш някакъв изход. Сети се сам.

— Вече се сетих. Разправяй по-бързо. Няма да те гледам цял ден и да ти тегля думите с ченгел от устата.