«Завесата»

Реймънд Чандлър Завесата

1

За първи път видях Лари Бацел, когато седеше пиян в ролс ройс, купен на старо, пред прочутия ресторант „Сарди“. Беше с висока блондинка с очи, които не се забравят. Помогнах й да надделее в спора си с него и да й отстъпи кормилото.

Втория път, когато го срещнах, нямаше нито ролс ройс, нито блондинка, нито работа в киното. Притежаваше само алкохолен тремор и костюм, който плачеше за едно хубаво изглаждане. Спомни си кой съм. Беше от тези пияници.

Почерпих го необходимото, за да дойде на себе си, и му дадох половината си цигари. Започнахме да се виждаме от време на време в промеждутъците между снимането му в два филма. Свикнах да му давам пари на заем. Нямам представа защо. Беше едър, грубоват хубавец с очи на крава и нещо невинно и честно в тях. Нещо, на което не се натъквам често в моя занаят.

Забавното в случая е, че преди да отменят сухия режим, е бил пласьор на алкохол за една доста непоплюваща си мафиотска фамилия. В киното така и не направи кариера и след известно време спря да ми се мярка пред очите.

И тогава един ден като гръм от ясно небе получих чек за всичко, което ми дължеше, придружен с писъмце, че се труди на маса — като крупие, не като консуматор — в клуб „Дарданела“, та да се отбия да се видим. Така разбрах, че пак се е върнал към мафиотския живот.

Не наминах да го видя, но по един или друг начин научих, че заведението е собственост на Джо Месарви и че въпросният Джо Месарви е женен за блондинката с очите — онази, която видях с Лари в ройса. Пак не отидох да го видя.

Тогава много рано една сутрин до леглото ми застана смътна фигура — между мен и прозорците. Щорите бяха спуснати. Явно това ме бе разбудило. Фигурата беше едра и държеше пистолет. Претърколих се и затърках очи.

— О’кей — обадих се вкиснато. — В джоба на панталона имам само дванайсет, а за часовника съм платил двайсет и седем и петдесет. Едва ли ще ти дадат нещо за него.

Фигурата се приближи до прозореца и леко дръпна пердето встрани, за да провери какво става на улицата. Извърна се отново и съзрях, че е Лари Бацел.

Лицето му бе изпито, уморено и плачеше за бръснене. Костюмът му беше официален, върху него носеше двуреден тъмен балтон, на чийто ревер клюмаше омърлушена миниатюрна роза.

Седна и известно време държа пистолета, подпрян на коляното си, преди да го прибере с озадачена намръщеност, все едно нямаше представа как се е озовал в ръката му.

— Ще ме откараш в Бърду — каза. — Трябва да се измъкна от града. Набелязали са ме за покойник.

— Дадено — рекох. — Разкажи ми всичко.

Седнах в леглото, опипах килима с пръстите на краката си и запалих цигара. Беше малко след пет и половина.

— Насилих ключалката ти с парче целулоид — обясни той. — Не би било зле да си слагаш предпазната верига от време на време. Не бях сигурен кой е апартаментът ти и не исках да събудя цялата къща.

— Следващия път чети какво пише по пощенските кутии — посъветвах го. — Но да не се разсейваме. Нали не си пиян?

— Де да бях. Преди да се напия, трябва да се измъкна. Нервите ми са раздрусани, това е всичко. Вече не съм едновремешното кораво момче. Нали си чел за изчезването на О’Мара?

— Да.

— Въпреки това ме изслушай. Ако говоря, няма да превъртя. Май не ме проследиха дотук.

— По една чашка няма да навреди и на двама ни — заявих аз. — Шотландското е ей върху оная маса.

Той бързо напълни две чеши и ми подаде едната. Намъкнах хавлиения си халат и обух чехлите. Чашата потракваше по зъбите му, докато отпиваше. Остави я празна и здраво стисна ръцете си.

— Доста добре познавах Дъд О’Мара. На времето заедно прекарвахме алкохол през нос Уенеме. Дори си падахме по едно и също момиче. Тя сега е омъжена за Джо Месарви. Дъд се ожени за пет милиона долара. Взе безпътната разведена щерка на генерал Дейд Уинслоу.

— Всичко това ми е известно.

— Добре де. Просто слушай. Тя го забърса в една кръчма така, както аз си вземам табла в закусвалнята. Обаче на него не му пасна този начин на живот. Подозирам, че е продължил да се вижда с Мона. Подразбрал, че Джо Месарви и Лаш Йегър се занимават странично с пласирането на крадени коли. Те са го очистили.

— Не думай! — извиках. — Налей си още.

— Не. Просто слушай. Има две неща. Нощта, когато очистиха О’Мара… не, нощта, когато вестниците надушиха историята, Мона Месарви също изчезна. Само дето не е вярно. Скрили са я в една съборетина на две-три мили от Реалито, в портокаловия пояс, до автосервиз, собственост на негодника Арт Хък, пласьор на крадени щайги. Сам разнищих всичко. Проследих Джо до мястото. Още си падам по нея. Разправям ти всичко, защото винаги си бил на висота с мен. След като се изпаря оттук, би могъл да проявиш интерес. Крият я там, за да изглежда, сякаш Дъд се е чупил заедно с нея. Ченгетата, то се знае, не са толкова прости и след изчезването на О’Мара са разпитали Джо. Но не открили Мона. Изградили са си представа за изчезванията и действат според нея.

Лари стана и пак отиде до прозореца, хвърляйки един поглед навън през крайчето на пердето.

— Долу има синя кола, която ми се вижда позната — каза. — А може и да се лъжа. Такива с лопата да ги ринеш.

Пак седна. Аз мълчах.

— Това място зад Реалито се намира в първата отбивка от пътя на север от булевард „Футхил“. Няма начин да го пропуснеш. Наоколо няма нищо — сервизът и до него къщата. Малко по-нагоре е стар завод за цианид. Казвам ти всичко това…

— Това първо. Кое е второто? — прекъснах го.

— Шофьорът на Лаш Йегър се покри преди две седмици и духна на изток. Дадох му назаем петдесет зелени. Беше останал без цент. Та той ми изпя, че Йегър е бил в имението на Уинслоу същата нощ, когато О’Мара изчезна.

Изгледах го учудено.

— Звучи интересно, Лари, но не дотам, че да си пъхна главата в торбата. В края на краищата нали си имаме полиция?

— Така е, ама слушай още. Снощи се натаралянках и изплюх пред Йегър каквото знам. След което напуснах службицата в „Дарданела“. А като се прибирах у дома, някой стреля по мен пред къщата ми. Оттогава все бягам и се крия. Е, ще ме закараш ли до Бърду?

Станах. Беше май, а ми бе студено. На Лари Бацел като че ли също му беше студено, макар и с палто.

— Иска ли питане — отвърнах. — Но успокой малко топката. По-късно ще бъде доста по-безопасно, отколкото сега. Налей си още. Все пак не си сигурен, че са очистили О’Мара.

— Ако е научил за търговията с крадени коли, при положение че Джо Месарви е женен за Мона, искат не искат, е трябвало да го премахнат. Защото той беше такъв.

Отидох в банята. Лари пак се приближи до прозореца.

— Още е там — подхвърли през рамо. — Може да стрелят по теб, ако сме в една кола.

— Ще ми бъде доста криво.

— Ти си свестен негодник, Кармади. Ще вали. Никак не ми се иска да ме погребват в дъжда. А на теб?

— Много говориш — отвърнах и влязох в банята. Това бяха последните думи, които размених с него.

(обратно)

2

Чувах го как ходи из стаята, докато се бръснех, но не и след като влязох под душа, естествено. Когато излязох, от него нямаше и следа. Зашляпах бос по пода и надникнах в кухненския бокс. Не беше там. Метнах си набързо хавлията, отворих входната врата и надникнах в коридора. Беше празен, като изключим новите сгънати вестници, подпрени на затворените врати, и разносвача на мляко, който тъкмо се канеше да слиза по задното стълбище с телената си кошница с бутилки.

— Ей! — подвикнах на млекаря. — Да си видял някой да излиза оттук? Да е минал покрай теб?

Той се извърна към мен откъм ъгъла и отвори уста. Беше хубаво момче с едри бели зъби. Спомням си добре зъбите, защото гледах право в тях, когато чух изстрелите. Не бяха нито много близо, нито особено далече. В задната част на жилищната сграда или при гаражите, в уличката. Два бързи, гръмки изстрела, последвани от автоматичен откос. Пет, шест картечни изстрела, колкото му трябват на опитен стрелец. После ревът на отдалечаваща се кола.

Млекарят затвори уста, все едно бе на повдигач. Очите му, втренчени в мен, бяха огромни и празни. Сетне изключително внимателно постави бутилките на най-горното стъпало и се облегна на стената.

— Прозвуча като изстрели — каза.

Всичко продължи две-три секунди, а ми се стори половин час. Прибрах се и набързо се облякох, грабнах ключовете от скрина и се втурнах в коридора. Беше все още празен, нямаше го дори млекарят. Някъде наблизо заглъхваше сирена. Плешива глава с видим махмурлук надзърна от една врата и изсумтя. Спуснах се по задното стълбище.

В коридора долу се мотаеха двама-трима души. Излязох през задната врата. Гаражите бяха в две редици една срещу друга, разделени от циментирано пространство, и още две редици в дъното с място да се излезе на уличката. Две деца се прехвърляха през оградата през три къщи оттук.

Лари Бацел лежеше по лице, шапката му на един метър от главата, едната ръка разперена встрани на трийсетина сантиметра от голям черен автоматичен пистолет. Глезените му бяха кръстосани, сякаш се е извъртял при падането. Кръвта бликаше отстрани по лицето му, по русата коса, особено по врата му. Обилна бе и върху циментирания двор.

Двама полицаи от радиоколата, разносвачът на мляко и мъж в кафяв пуловер и работен гащеризон без предна платка се бяха надвесили над него. Оня с гащеризона беше портиерът.

Приближих се почти в момента, в който двете деца прехвърлиха оградата и тупнаха в двора. Млекарят ме изгледа с особено, напрегнато изражение. Единият полицай се изправи и попита:

— Някой от вас да го познава? Половината от лицето му е още цяла.

Не гледаше към мен. Млекарят поклати глава и продължи да ми хвърля коси погледи. Портиерът рече:

— Не е от нашите наематели. Може да е бил на гости. Макар че е доста раничко за посещения, ако питате мен.

— Облечен е официално. Ти познаваш въшкарника си по-добре от мен — каза ченгето многозначително и извади бележник.

Вторият полицай също се изправи, поклати глава и тръгна към къщата, а портиерът изтича до него.

Полицаят с тефтера ме посочи с палец и строго изрече:

— Ти довтаса пръв след тези двамата. Ще кажеш ли нещо?

Погледнах млекаря. Лари Бацел не би възразил, а човек трябва да си пази хляба. Пък и историята не беше за пред патрулни ченгета.

— Просто чух изстрелите и дотърчах — обясних. Ченгето прие отговора ми. Млекарят вдигна очи към надвисналото сиво небе и не продума.

След малко се прибрах и довърших обличането си. Когато вдигнах от масата до прозореца шапката, легнала до бутилката шотландско уиски, открих миниатюрна розичка върху надраскано листче. На бележката пишеше:

„Ти си свестен човек, но мисля, че е редно да си свърша работата сам. Ако някога ти се удаде възможност, предай розата на Мона.

Лари.“

Пъхнах и двете в портфейла си и се подкрепих с една чашка.

(обратно)

3

Същия ден към три часа следобед стоях във фоайето на имението на генерал Уинслоу и чаках икономът да се върне. По-голямата част от времето бях прекарал в не ходене до кантората и апартамента и в избягване на ченгетата от отдел „Убийства“. Бях наясно — въпрос на часове е кога ще се наложи да изплюя каквото знаех, но преди това исках да се видя с генерал Дейд Уинслоу, което не беше никак лесно.

Навсякъде около мен висяха маслени картини, най-вече портрети. Имаше две-три статуи и няколко потъмнели от времето рицарски доспехи върху поставки от тъмно дърво. Високо над необятната мраморна камина бяха окачени две надупчени от куршуми или проядени от молци кавалерийски триъгълни знаменца, кръстосани зад стъклена витрина, а под тях висеше маслен портрет на слаб, напет мъж с черна брада, провиснали мустаци и пълна бойна униформа горе-долу от времето на Мексиканската война от 1848 година. Вероятно е бащата на генерал Дейд Уинслоу. Самият генерал, колкото и да бе античен, нямаше начин да е толкова стар.

В този момент се върна икономът и обяви, че генерал Уинслоу се намирал в парника с орхидеите и бих ли го последвал, ако обичам.

Минахме през портална врата в дъното на вестибюла, прекосихме зелената площ и стигнахме просторен остъклен павилион на доста голямо разстояние от гаражите. Икономът отвори вратата към нещо като преддверие, затвори, щом влязох, и тутакси ме лъхна горещина. Тогава отвори вътрешна врата и стана много горещо.

Въздухът се стелеше като пара. Стените и таванът на оранжерията бяха покрити с капки вода, които току падаха. В полумрака огромни тропически растения бяха разперили във всички посоки цветове и клони, а уханията им опияняваха почти колкото алкохолни изпарения.

Икономът, стар, слаб, изключително изправен и беловлас, отстраняваше клоните от пътя ми и така стигнахме до свободно пространство в средата на парника. Върху шестоъгълни каменни плочи беше застлан голям червеникав турски килим. Насред килима в инвалидна количка седеше много стар мъж, увит в пътническо одеяло, и следеше нашето приближаване.

Нищо не живееше върху лицето му освен очите. Черни очи, дълбоки, лъскави, недосегаеми. Останалата част от лицето бе оловна маска на смъртта, хлътнали слепоочия, остър нос, щръкнали уши, уста като тънък бял прорез. Беше увит отчасти в червеникав, много опърпан хавлиен халат и отчасти в одеялото. По черепа му бяха разпръснати няколко пухчета бяла коса.

— Господин Кармади, генерале — съобщи икономът. Старият ме загледа втренчено. След малко остър, сприхав глас нареди:

— Дай стол на господин Кармади.

Икономът довлече плетен стол и аз седнах. Шапката си поставих на пода. Икономът я вдигна.

— Коняк? — предложи генералът.

— Как предпочитате коняка, сър?

— Всякак — отвърнах.

Той изсумтя. Икономът се оттегли. Генералът ме изпиваше с немигащи очи. Пак изсумтя.

— Винаги го пия с шампанско — заяви. — Една трета коняк, останалото шампанско. Шампанското студено като лютата зима при Вали Фордж. По-студено, стига да е възможно.

Откъм него се разнесе звук, който може и да беше кикот.

— Не съм участвал при Вали Фордж през 1777 година — поясни. — Не съм чак толкоз стар. Можете да пушите, сър.

Благодарих му и казах, че засега съм се напушил и ще се въздържа. Извадих носна кърпа и си попих лицето.

— Свалете си палтото, сър. Дъд винаги го сваляше. На орхидеите им трябва много топлина, господин Кармади… както и на болните старци.

Свалих шлифера, който бях облякъл. Нали се канеше да вали. Лари Бацел каза, че ще вали.

— Дъд е моят зет. Дъдли О’Мара. Доколкото разбрах, имате да ми казвате нещо във връзка с него.

— Само слухове — поясних. — Не бих искал да задълбавам в тях без вашето одобрение, генерал Уинслоу.

Гущеровите очи се вкопчиха в мен.

— Вие сте частен детектив. Сигурно искате да ви се заплати.

— Такава ми е работата — признах. — Но това не означава, че трябва да ми се плаща всеки път, когато си поема дъх. Просто до мен достигнаха някои слухове. Може да предпочетете да се обърнете към Бюрото за изчезнали лица.

— Ясно — произнесе тихо. — Значи е някакъв скандал.

Икономът се върна, преди да успея да отговоря. Вкара през джунглата масичка на колелца, постави я до лакътя ми и ми забърка коняк и газирана вода. После си тръгна. Опитах една глътка.

— Доколкото разбрах, замесена е жена — започнах. — Познавал я, преди да се запознае с дъщеря ви. Тя сега е омъжена за гангстер. Чух, че…

— И аз съм чул всичко това — прекъсна ме той. — Пет пари не давам. Единствено ме интересува къде е и дали е добре. Дали е щастлив.

Загледах го оцъклено. След малко се обадих изнемощяло:

— Може би ще успея да открия момичето — или полицията ще го открие, като им кажа каквото знам.

Той зачовърка ръба на одеялото и помръдна главата си с един-два сантиметра. Според мен кимна. Сетне изрече изключително бавно:

— Може би говоря повече, отколкото е полезно за здравето ми, но искам да изясня нещо. Аз съм инвалид. Двата ми крака и долната част на тялото за нищо не ги бива. Ям съвсем малко, спя още по-малко. Скучен съм на самия себе си и досаждам до смърт на всички останали. Затова ми липсва Дъд. Той прекарваше доста време с мен. Защо — един Господ знае.

— Ами… — започнах аз.

— Мълчете. За мен сте хлапак, затова мога да се държа рязко. Дъд си тръгна, без да се сбогуваме. Крайно нехарактерно за него. Потегли с колата си една вечер и оттогава никой не го е виждал, нито чувал. Ако му е дошло до гуша от глупавата ми дъщеря и разглезеното й зверче, ако е имал нужда от друга жена, много добре го разбирам. Кипнало му е и си е грабнал шапката, без да си вземе довиждане с мен, а сега съжалява. Затова не ми се обажда. Открийте го и му кажете, че разбирам. Това е всичко… освен ако няма нужда от пари. Ако е така, ще му дам колкото иска.

Оловните му бузи бяха почти порозовели. Черните очи бяха по-бляскави, ако това е възможно. Облегна се съвсем бавно назад и затвори клепачи. Аз дръпнах една голяма глътка.

— Ами ако е загазил? — попитах. — Примерно покрай мъжа на момичето. Джо Месарви.

Той отвори очи и премигна.

— Не и един О’Мара — заяви. — По-скоро другият ще загази.

— Добре. Да съобщя ли в Бюрото къде съм чул, че се намира момичето?

— В никакъв случай. Те нищо не са свършили досега. Нека продължат да не вършат нищо. Сам го открийте. Ще ви платя хиляда долара… дори ако само ви се наложи да прекосите улицата. Предайте му, че тук всичко е наред, че старият е добре и му праща своята обич. Това е всичко.

Не можех да му кажа. Изведнъж разбрах, че не мога да му разкрия нищо от онова, което чух от Лари Бацел, нито какво се случи с него или каквото и да е, свързано с това. Довърших си питието, станах и си облякох шлифера.

— Твърде много пари за тази работа, генерал Уинслоу — рекох. — Ще поговорим пак някой друг път. Упълномощавате ли ме да действам от ваше име както намеря за добре?

Той натисна вграден в стола си звънец.

— Просто му предайте — подчерта. — Настоявам да знам дали е добре и искам той да знае, че аз съм добре. Това е всичко… освен ако няма нужда от пари. А сега ще ви помоля да ме извините. Уморих се.

Той затвори очи. Върнах се през джунглата и икономът ме пресрещна на вратата с шапката ми в ръка. Вдишах малко хладен въздух и казах:

— Генералът иска да се срещна с госпожа О’Мара.

(обратно)

4

Стаята беше застлана плътно с бял мокет. Множеството невероятно високи прозорци бяха скрити зад завеси с цвят на слонова кост, които небрежно се диплеха долу върху белия под. Прозорците се взираха към тъмнеещите планини, въздухът зад стъклата също беше мрачен. Дъждът още не бе започнал, но в атмосферата нещо тегнеше.

Госпожа О’Мара се бе изтегнала върху бял диван, събула и двете си обувки на висок ток, краката й бяха в мрежести чорапи, каквито вече не се носят. Беше висока и тъмнокоса, с капризна уста. Хубава, но една идея се разминаваше с красотата.

— Какво, за Бога, мога да направя за вас? — попита. — Всичко е известно. Прекалено добре, бих отбелязала. Само дето изобщо не ви познавам, нали така?

— Едва ли се познаваме — потвърдих. — Аз съм само едно частно ченге с дребен бизнес.

Пресегна се към чашата, която бях пропуснал да забележа, но за която щях да се огледам след секунда заради говора й и факта, че се беше събула. Отпи морно, пръстенът на ръката й просветна.

— Запознах се с него в една кръчма — каза и се из смя остро. — Красив контрабандист, с къдрава коса и ирландска усмивка. Затова се омъжих за Дъд. От скука. Що се отнася до него, контрабандата тогава вече не беше сигурна работа… ако нещо друго не го е привлякло.

Направи пауза и зачака да я уверя, че е имало какво да го привлече у нея, но не й пукаше кой знае колко дали ще подхвана репликата. Аз само попитах:

— Видяхте ли го как потегля с колата си в деня, в който изчезна?

— Не. Рядко съм го виждала как тръгва или се прибира. Такива ми ти работи.

Пак отпи.

— Хъм — изсумтях аз. — Но не сте се карали, нали? Такива никога не се карат.

— Съществуват толкова разновидности на караница, господин Кармади.

— Е, да. Прави ви чест, че го казвате. Знаела сте за другата жена, разбира се.

— Толкова е приятно да откровеничиш пред стария семеен детектив. Да. Знаех за другата жена.

Взе да усуква на пръста си мастиленочерна къдрица зад ухото.

— А знаехте ли за нея, преди да изчезне? — попитах учтиво.

— Естествено.

— Как разбрахте?

— Много сте прям. Имам връзки, така де. Открай време си падам по кръчмите. Или сега чувате?

— Познавате ли бандата от „Дарданела“?

— Ходила съм там. — Нито се стресна, нито пък се изненада. — Ако искате да знаете, кажи-речи, живях в това заведение цяла седмица. Именно там се запознах с Дъдли О’Мара.

— Ясно. Баща ви май се е оженил доста късно?

Наблюдавах как цветът напуска страните й. Исках да я вбеся, но номерът не минаваше. Госпожа О’Мара се усмихна, руменината се върна и тя натисна копче на звънец на върха на шнур някъде из пухените възглавници на дивана.

— Прекалено късно — отбеляза. — Ако това ви влиза в работата.

— Не, не ми влиза.

Игрива на вид прислужница влезе и забърка две питиета върху странична масичка. Подаде едното на госпожа О’Мара, остави другото до мен. Излезе пак, демонстрирайки два хубави крака под къса поличка.

Госпожа О’Мара проследи затварянето на вратата, после каза:

— От цялата тая работа баща ми изпадна в мрачно настроение. Иска ми се Дъд да изпрати телеграма или писмо, или каквото и да е.

Бавно изрекох:

— Той е много, много стар човек, инвалид, вече наполовина в гроба. Тънка нишка е крепяла интереса му към този живот. Тя се е скъсала, а на никой не му пука. Той се прави, че също не му пука. Не бих нарекъл това лошо настроение. Бих го нарекъл достойна проява на вътрешна издръжливост.

— Мил човек сте — подхвърли, а очите й бяха остри ками. — Но не сте докоснал чашата си.

— Трябва да тръгвам. Благодаря все пак.

Протегна ми тънка маникюрирана ръка, аз отидох до дивана и я докоснах. Гръмотевица проехтя внезапно отвъд хълмовете и тя подскочи. Силен порив на вятъра раздруса прозорците.

Слязох по покрити с теракотни плочки стълби до централното преддверие. Икономът изникна иззад сенките и ми отвори вратата.

Загледах се надолу към поредица от тераси, украсени с цветни лехи и внесени от чужбина дървета. В дъното имаше висока ограда от метални прътове с позлатени заострени краища и триметров жив плет от вътрешната страна. Алея за коли, леко вкопана в земята, пълзеше към главния портал с портиерска будка до него.

Отвъд имението хълмът бавно се спускаше към града и местността със старите петролни кладенци при Ла Бри — сега отчасти парк, отчасти запустели земи, затворени зад огради. Някои от дървените сондажни кули още си стърчаха. Те бяха натрупали състоянието на Уинслоу, след което родът бе избягал от тях нагоре по хълма, достатъчно далеч, за да се отърве от мириса на петрол, но не толкова, та да не поглежда към тях от предните си прозорци и да вижда от какво е забогатял.

Слязох по тухлените стъпала между терасираните зелени площи. Върху една от тях тъмнокосо бледолико хлапе на десетина-единайсет години мяташе стрели по мишена, закачена на дърво. Доближих го.

— Ти ли си малкият О’Мара?

Той се облегна на каменна скамейка, стиснал четири стрели в ръката си, и ме изгледа със студени, мътночерни очи.

— Аз съм Дейд Уинслоу Тревилиан — обяви мрачно.

— О! В такъв случай Дъдли О’Мара не ти е баща.

— Не, разбира се! — Гласът му преливаше от презрение. — Ти пък кой си?

— Аз съм детектив. Търся твоя… искам да кажа господин О’Мара.

Това не ни сближи. Детективите бяха едно нищо за него. Гръмотевици се търкаляха по хълмовете като стадо слонове, играещи на препъни кобила. Хрумна ми нещо друго.

— Обзалагам се, че не можеш да улучиш центъра с четири от пет стрели от трийсет стъпки.

Той рязко живна.

— С тези ли?

— Ъхъ.

— Колко залагаш?

— Амии… един долар.

Бързо изтича до мишената и свали от нея всички стрели, върна се и зае позиция до скамейката.

— Това не са трийсет стъпки — отбелязах аз. Хлапето ме изгледа накриво и мина на няколко крачки зад скамейката. Ухилих се, но усмивката ми бързо секна. Ръчичката му се замята с такава бързина, че не успях да я проследя. За по-малко от пет секунди и петте стрели затрептяха от идеалния център на мишената. Той ме изгледа победоносно.

— Божичко, мастър Тревилиан, бива си те — изсумтях и се бръкнах за долара.

Ръчичката го сграбчи, както пъстърва лапва муха. Банкнотата изчезна мълниеносно.

— Това е нищо — изкиска се хлапето. — Само да ме видиш на стрелбището ни зад гаражите. Искаш ли да отидем и да заложиш още?

Обърнах се назад към хълма и зърнах част от ниска бяла постройка, облегната на склона.

— Днес няма да стане — казах. — Може би следващия път. Значи Дъд О’Мара не ти е баща. Ако все пак го открия, нали няма да имаш нищо против?

Той сви слабите си остри раменца, облечени в ръждив на цвят пуловер.

— Естествено. Но какво умееш, което полицията да не го може?

— Има нещо такова — признах и се разделих с него.

Спуснах се по тухлените стъпала до края на зелените площи и покрай живия плет тръгнах към будката на пазача. През пролуките в плета се мяркаше улицата. Бях преполовил пътя, когато отвън зърнах синята кола. Беше малка, спретната, ниска, много чиста, по-светла от полицейска, но горе-долу същият калибър. Зад нея бе моят автомобил, чакащ под пиперовото дърво.

Стоях и наблюдавах синята кола през живия плет. Виждах кълбенцата дим от нечия цигара вътре, издухвани срещу предното стъкло. Обърнах гръб на будката и вдигнах очи към хълма. Малкият Тревилиан се беше скрил от зрителното ми поле вероятно за да скъта някъде долара си, макар че за него един долар не би трябвало да е пари.

Сгънах се на две, разкопчах от кобура 7,65-калибровия лугер, който носех със себе си този ден, и го напъхах с дулото надолу в левия си чорап, от вътрешната страна на обувката. Можех да се движа, стига да не бързах много. Поех към портала.

Държаха го заключен и никой не можеше да влезе, без да бъде допуснат от домакините в къщата. Пазачът — едър здравеняк с огромен пищов под мишницата, ме пусна да мина през вратичката встрани от двукрилата порта. Постоях и размених няколко думи с него през решетката, без да изпускам от поглед синята кола.

Видя ми се наред. Доколкото можех да преценя, вътре имаше двама мъже. Беше на трийсетина метра от мен, в сянката на висока стена на отсрещната страна на улицата — тясна, без тротоари. От моята кола ме делеше относително кратко разстояние.

Прекосих леко сковано тъмната настилка и влязох вътре, бързо бръкнах в малкото отделение под седалката си, където държах резервен пистолет, полицейски колт. Пъхнах го в кобура под мишницата и включих двигателя.

Освободих спирачката и се отделих от паважа. Внезапно дъждът се отприщи на едри пльоскащи капки, а небето стана черно като шапката на прочутата въздържателка Кари Нейшън, но не толкова черно, та да не видя как синята кола се отдели от бордюра зад мен.

Пуснах чистачките и забързано качих до петдесет и пет километра в час. Бях изминал около осем преки, когато ми пуснаха сирената. Това ме заблуди. Улицата беше тиха, мъртвешки тиха. Намалих и спрях отстрани на пътя. Синята кола се изравни с мен и аз се втренчих в черната зурла на автомат над ръба на задния прозорец. Зад него тясно лице с кръвясали очи и стисната уста. Глас изрече през шума на дъжда, чистачките и двата мотора:

— Влизай при нас. И кротко. Знаеш за какво става дума.

Не бяха ченгета, но вече нямаше значение. Изключих двигателя, пуснах ключовете на пода и излязох на страничното стъпало. Мъжът зад кормилото не ме погледна. Онзи отзад отвори с ритник вратата и се приплъзна по задната седалка, стиснал здраво автомата. Влязох в синята кола.

— О’кей, Луи, пребарай го.

Шофьорът се измъкна иззад волана и застана до мен. Измъкна колта изпод мишницата ми, потупа ме по бедрата и джобовете, около колана.

— Чист е — обяви и се върна отпред на мястото си.

Мъжът с автомата се пресегна с лявата ръка и взе колта ми от шофьора, после постави автомата на пода и го уви в кафяво одеяло. Облегна се пак в ъгъла, непоклатим и спокоен, стиснал колта върху коляното си.

— Окей, Луи, да се повозим.

(обратно)

5

Повозихме се — ленно, бавно, а дъждът тракаше по покрива и се стичаше по прозорците от едната страна на колата. Закриволичихме по виещи се планински пътища, покрай обширни имения, чиито къщи бяха далечни купчини островръхи покриви зад размазани дървета.

Остър цигарен дим заплава под носа ми и онзи със зачервените очи попита:

— Какво научи от него?

— Почти нищо — отвърнах. — Мона се чупила от града в нощта, когато вестниците раздули историята. Старият Уинслоу вече знаеше.

— Не е трябвало много да се поти за тая работа — отбеляза Кръвясалото око. — Както впрочем и ченгетата. Какво друго?

— Каза, че по него са стреляли. Искаше да го изведа с колата вън от града. В последния момент хукна сам. Нямам представа защо.

— Развържи си езика, ченге — сухо ми нареди Кръвясалото око. — Няма друг начин да отървеш кожата.

— Това беше всичко — казах и се загледах през прозореца в навявания от вятъра дъжд.

— За стария ли работиш?

— Не. Страшно е стиснат.

Той се изсмя. Усещах пистолета в обувката си тежък, нестабилен и много далечен.

— Вероятно няма какво друго да се научи за О’Мара — подхвърлих.

Онзи от предната седалка поизвърна глава и изръмжа:

— Къде, по дяволите, каза, че е онази улица?

— На върха на Бевърли Глен, глупако. „Мълхоланд драйв“.

— А, тая ли? Боже, тя дори не е павирана.

— Ами ще я павираме с това ченге — изсмя се Кръвясалото око.

Именията се разредиха и нискостеблени дъбове превзеха склоновете на планината.

— Ти не си лошо момче — продължи Кръвясалото око. — Само дето си стиснат не по-малко от стария. Толкова ли не загряваш? Искаме да чуем всичко, което ти е казал, за да разберем дали да те очистим.

— Върви по дяволите — избухнах. — И без това няма да ми повярваш.

— Ами опитай. Ние просто си вършим работата. Свършваме я и продължаваме нататък.

— Сигурно си я бива работата ви — отбелязах. — Докато я има.

— Внимавай да не прекалиш с майтапите.

— Правил съм го… преди доста години, докато вие още сте били в изправителното училище. И продължавам да съм всеобщ нелюбимец.

Кръвясалото око отново се засмя. Явно не беше от докачливите.

— Доколкото разбрахме, чист си пред ченгетата. И не си се раздрънкал тая сутрин. Нали така?

— Ако кажа да, може веднага да ме очистите.

— А какво ще кажеш за една хилядарка джобни и да забравиш всичко?

— Ти сам не си вярваш.

— Напротив, вярвам си. Ето значи каква е работата. Изпълняваме си задачата и продължаваме нататък. Ние сме организация. А ти живееш тук, имаш си бизнес, вършиш богоугодни дела. Ще правиш каквото ти се нареди.

— Разбира се — отвърнах. — Ще правя каквото ми се заповяда.

— Ние не трепем частни ченгета — тихо изрече Кръвясалото око. — Зле се отразява на бизнеса.

Облегна се назад в ъгъла, положил пистолета върху дясното си коляно, и бръкна във вътрешния си джоб. Разтвори върху коляното си голям кремав портфейл, измъкна от него две банкноти и ги приплъзна сгънати по седалката. Портфейла прибра в джоба си.

— Твои са — обяви тържествено. — Няма да оцелееш и един ден, ако се разплямпаш.

Взех банкнотите. Две по петстотин. Пъхнах ги в джобчето на жилетката си.

— Дадено — казах. — Иначе няма да съм частно ченге, нали така?

— Хубавичко си помисли.

Разменихме си озъбени усмивки — две хубави момчета, които така добре се разбират в този труден, недружелюбен свят. После Кръвясалото око рязко се извърна.

— О’кей, Луи. Забрави за „Мълхоланд“. Спри тук.

Колата бе изкачила половината на дълъг пуст завой в планината. Дъждът се спускаше на сиви завеси по склона. Нямаше небе, нямаше хоризонт. Виждах на четвърт миля напред и нищо живо извън колата.

Шофьорът отби встрани към склона и изключи мотора. Запали цигара и преметна ръка назад през облегалката.

Усмихна ми се. Имаше хубава усмивка — като на алигатор.

— Трябва да полеем случая — обяви Кръвясалото око. — Де да можех и аз да изкарам един бон, без да си мръдна пръста. Само като си държа езика зад зъбите.

— То пък едни зъби — подхвърли Луи, все така усмихнат.

Кръвясалото око остави моя колт върху седалката и измъкна плоска половинка от джоба на сакото си. Видя ми се добро качество, със зелен печат и всичко каквото й се полага. Отвинти със зъби капачката, подуши съдържанието и млясна с устни.

— Това не ти е шльокавица — рече. — Нашата фирма го внася. Надигай.

Задишах плитко с повърхността на белите си дробове, поднесох шишето към устните си, внимателно помирисах. Зад опърления дъх на ръжено уиски долових още нещо, много слаб плодов аромат, който не би ми направил впечатление при други обстоятелства. Внезапно и без никакъв повод се сетих за думите на Лари Бацел: „На изток от Реалито по посока на планините, близо до стария завод за цианид.“ Цианид. Това беше.

Усетих бързо стягане в слепоочията, докато допирах шишето до устните си. Чувствах накокошинването на кожата си и как въздухът по нея изведнъж поледеня. Вдигнах бутилката достатъчно високо, на равнището на течността, и отпих голяма клокочеше глътка. На драго сърце и от все душа. Около половин чаена лъжичка попадна в устата ми, но нито капка не се задържа в нея.

Рязко се закашлях и политнах напред, бездиханно задавен. Кръвясалото око се изсмя.

— Само не ми казвай, че ти призля от една глътка, приятел.

Изтървах шишето и рухнах като тулуп в крайния ъгъл на седалката, обзет от мощни спазми. Краката ми се приплъзнаха наляво, левият подгънат. Пльоснах се връз тях с безжизнено отпуснати ръце. Напипах пистолета си и го издърпах.

Застрелях го изпод лявата си мишница, почти без да го погледна. Той дори не докосна колта, освен колкото да го бутне от седалката. Един изстрел му стигаше. Чух го как полита. Пуснах изстрелче и нагоре, където би трябвало да се намира Луи.

Луи обаче не беше там. Гушеше се ниско долу зад предната седалка. Гък не издаваше. За миг дори дъждът бе съвсем безшумен.

Все така не разполагах с време да хвърля поглед на Кръвясалото око, но той нищо и не правеше. Пуснах лугера и с рязко движение измъкнах автомата изпод одеялото, обхванах с лявата ръка предната ръкохватка, опрях го ниско долу на рамо. Луи още не бе издал нито звук.

— Слушай, Луи — обадих се тихо. — Държа автомата. Какво ще кажеш?

През седалката се разнесе изстрел — изстрел, от който Луи си знаеше, че няма полза. Нечупливото стъкло на единия прозорец се напука звездовидно. Настъпи още тишина. Луи се обади прегракнало:

— Имам граната. Искаш ли я?

— Дръпни предпазителя и я подръж — предложих. — Тя ще се погрижи и за двама ни.

— Мамка му! — изграчи Луи. — Мъртъв ли е? Нямам никаква граната.

Чак тогава погледнах Кръвясалото око. Видя ми се удобно настанен в ъгъла на седалката, облегнат назад. Като че имаше три очи, едното по-кръвясало от другите две. На човек да му стане чак неудобно от качеството на подобна стрелба изпод мишница. Беше прекалено точна.

— Да, Луи, издъхнал е — потвърдих. — Как ще се спогодим с теб?

Сега вече чувах тежкото му дишане, дъждът вече не беше безшумен.

— Излизай от колата — изръмжа той. — Аз изчезвам.

— Ти излез, Луи. Аз изчезвам.

— Божичко, не мога да се прибера пеша оттук, приятел.

— Няма да ти се наложи, Луи. Ще изпратя кола да те прибере.

— Господи, нищо не съм направил. Само карах и толкоз.

— В такъв случай обвинението е в неправомерно шофиране. Ще уредите въпроса — ти и твоята организация. Слизай, докато не съм отпочнал с пушкалото.

Щракна дръжка на врата и стъпки изтрополиха по страничното стъпало, после по шосето. Рязко се изправих с автомата в ръка. Луи стоеше на пътя, в дъжда, ръцете му празни, алигаторската усмивка все тъй на лицето.

Измъкнах се покрай елегантно обутия мъртвец, взех си колта и лугера от пода, върнах шесткилограмовия автомат където си беше долу. Откачих белезниците отстрани от колана си и направих знак на Луи. Той се извърна намусено и сключи ръце на гърба си.

— Нищо не можеш да ми направиш — заоплаква се той. — Имам закрила.

Щракнах му белезниците и го пребърках за пистолети много по-внимателно, отколкото той мен. Имаше още един освен онзи, който остави в колата.

Издърпах мъртвото Кръвясало око от седалката и го оставих да се разположи удобно върху мокрия път. Пак взе да кърви, но беше съвършено мъртъв. Луи го изгледа с горчивина.

— Умно копеле беше — каза. — Различен. Падаше си по номерата. Здрасти, умнико.

Извадих ключа на белезниците, отключих едната халка, придърпах я надолу и я щракнах около повдигнатата китка на мъртвеца.

Очите на Луи станаха кръгли и ужасени и най-сетне усмивката му се стопи.

— Боже! — захленчи той. — Да му… Господи! Нали няма да ме зарежеш така, приятел?

— Сбогом, Луи — казах. — Този, когото пречука тази сутрин, беше мой приятел.

— Да му… — изскимтя Луи.

Влязох в колата, запалих, подкарах към първото място, където можех да обърна, върнах се, минах покрай него и се спуснах по хълма. Той стоеше смразен като опърлено дърво, лицето му бяло като сняг, с мъртвеца в краката, чиято ръка, заключена в белезници, се протягаше нагоре към ръката на Луи. В очите му прочетох ужаса на хиляди кошмари. Оставих го там, под дъжда.

Започна да се стъмва рано. Паркирах синята кола на две преки от моята, заключих я и пуснах ключовете в масления филтър. Върнах се пеша до автомобила си и потеглих към града.

Обадих се от телефонна кабина на отдел „Убийства“, поисках да говоря с едно от ченгетата — Гринел, разправих му набързо какво е станало и къде да търси Луи и синята кола. Казах му, че според мен те са главорезите, застреляли Лари Бацел. Нищо не споменах за Дъд О’Мара.

— Браво на теб — рече Гринел с особен глас. — Но те съветвам веднага да се явиш тук. Даден си за издирване във връзка с нещо, което един млекар ни съобщи по телефона преди час.

— Капнал съм — казах. — Трябва и да хапна нещо. Задръж малко топката и в най-скоро време ще ти се явя.

— Съветвам те да дойдеш, момче. Съжалявам, но така ще е най-добре.

— О’кей, о’кей.

Затворих и се махнах от квартала, без много да се размотавам наоколо. Трябваше да се чупя. Налагаше се, преди мен да са ме чупили.

Хапнах в едно заведение до хотел „Плаза“ и потеглих към Реалито.

(обратно)

6

Някъде към осем часа две жълти неонови светлини просветнаха високо в дъжда, а неясен надпис, опънат над пътя, провъзгласи: „Добре дошли в Реалито“.

Паянтови къщи на главната улица, внезапна купчинка магазини, светлини на ъглова дрогерия зад замъглени прозорци, забързани коли пред малък кинотеатър, тъмна банка на друг ъгъл с няколко мъже отпред под дъжда. Това бе Реалито. Продължих. Отново ме обградиха пусти ниви, вече отвъд портокаловия пояс: нищо освен празни полета, приклекнали хълмове и дъжда.

Биваше си я тази миля. По-скоро изминах три, преди да зърна страничен път и мъждукаща светлина сякаш иззад пердета на къщата. Точно в този миг лявата ми предна гума сдаде багажа със сърдито изсъскване. Колко мило. После и дясната задна връчи оставката си по същия начин.

Спрях почти на самото кръстовище. Много мило наистина. Слязох, вдигнах още по-нагоре яката на шлифера си, извадих фенерче и се загледах в купчината тежки галванизирани кабари с глави колкото десетцентови монети. Лъскавият плосък край на една такава ми намигна откъм гумата на колата.

Две спукани, една резервна. Заврях брада в шлифера и тръгнах към смътната светлина нагоре по страничния път.

Несъмнено това бе мястото. Светлината идваше откъм наклонената капандура в покрива на автосервиза. Голямата двойна порта отпред беше плътно затворена, но през процепите се цедеше светлина, ярка бяла светлина. Вдигнах снопчето на фенерчето си и прочетох:

„АРТ ХЪК. РЕМОНТ НА КОЛИ И АВТОБОЯДЖИЙСКИ УСЛУГИ“

Зад гаража, встрани от калния път, иззад рехава купчина дървета надничаше къща. И там светеше. Пред дървената входна веранда зърнах малка двуместна кола с вдигнат гюрук.

Първата ми грижа бяха гумите, ако можеха да се оправят, пък и онези не ме познаваха. Нощта бе твърде мокра за разходки пеша.

Изгасих фенерчето и почуках с него по портата. Светлините вътре изгаснаха. Стоях там и облизвах дъжда от горната си устна, лявата ръка стиснала фенерчето, дясната пъхната в шлифера. Лугерът пак се бе върнал под мишницата ми.

През вратата долетя глас и не ми прозвуча никак доволен.

— Какво искаш? Кой си?

— Отворете — казах. — Спуках две гуми на пътя, а имам само една резервна. Трябва ми помощ.

— Затворено е, господине. Реалито е на миля западно оттук.

Заритах вратата. Отвътре се чуха псувни, после втори, много по-любезен глас:

— Май си имаме работа с умник, а? Отвори, Арт.

Изскърца резе и едното крило на портата хлътна навътре. Щракнах фенерчето и светлината му се удари в изпито лице. После ръка замахна и го изби от моята. От замахналата ръка в мен се втренчи дулото на пистолет.

Наведох се ниско, заопипвах за фенерчето, застанах неподвижно. Не си извадих оръжието.

— Изгаси фенерчето, господине. Много народ е пострадал по този начин.

Фенерчето светеше долу в калта. Изгасих го, изправих се с него в ръка. В помещението светна лампа, очерта висок мъж в работен гащеризон. Отстъпи заднишком, без да сваля от мен пистолета.

— Влез и затвори вратата.

Така и направих.

— По вашата улица навсякъде се въргалят кабари — съобщих. — Мислех, че си търсите клиенти.

— Абе ти с всичкия ли си? Днес следобед обраха банката в Реалито.

— Не съм тукашен — поясних и се сетих за мъжете, скупчени под дъжда пред банката.

— Добре, добре. Е, такива ми ти работи, а негодниците са се изпокрили тук из планините. Натъкнал си се на техните кабари.

— Така излиза.

Погледнах втория мъж в помещението на автосервиза.

Беше нисък, набит, с равнодушно кафяво лице и невъзмутими кафяви очи. Носеше кафяв дъждобран от лицева кожа, препасан с колан. Кафявата му шапка бе накривена по обичайния контешки начин и беше суха. Ръцете му бяха в джобовете. Изглеждаше отегчен.

Из въздуха се долавяше лютивата сладникава миризма на пироксилинова боя. Върху калника на голяма кола в далечния ъгъл лежеше пистолет за боядисване. Буик, почти нов. Нямаше нужда от боята, която получаваше.

Мъжът с гащеризона скри пистолета си през процепа отстрани в дрехата. Кимна към Кафявия. Кафявия погледна към мен и кимна леко.

— Откъде си, страннико?

— От Сиатъл — отвърнах.

— На запад ли си тръгнал? Към големия град?

Гласът му беше кротък, кротък и сух като шумоленето на силно износена лицева кожа.

— Да, колко ми остава?

— Около четирийсет мили. В такова време изглеждат повече. Отдалече идваш значи? През Тахо и Лоун Пайн ли мина?

— Не през Тахо. През Рино и Карсън Сини.

— Пак е дълъг пътят.

Бегла усмивка докосна кафявите му устни.

— Вземи крика и му оправи гумите, Арт.

— Ама чакай, Лаш… — изръмжа мъжът в гащеризона и млъкна, сякаш гърлото му бе прерязано от ухо до ухо.

Мога да се закълна, че потрепери. Настъпи мъртва тишина. Кафявия не помръдна и мускулче. Нещо надзърна от очите му, после ги сведе, почти свенливо. Гласът му бе все същото кротко, сухо прошумоляване.

— Вземи два крика, Арт. Гумите са две.

Мършавият преглътна. После отиде в ъгъла и си сложи дъждобран и шапка. Грабна френски ключ и ръчен крик и забута към вратата втори голям крик на колелца.

— Горе на пътя ли е? — попита почти нежно.

— Да. Можеш да използваш резервната, ако нямаш време.

— Има време — каза Кафявия и погледна ноктите на ръката си.

Арт излезе с инструментите си. Вратата пак се затвори. Вперих очи в буика. Не гледах към Лаш Йегър. Нямаше начин в сервиза да има двама мъже на име Лаш. Не го поглеждах, защото все едно виждах проснатото бездиханно тяло на Лари Бацел и това щеше да се прочете по лицето ми. Поне за част от секундата. Той също се завзира в буика.

— Само леко одраскване — каза провлечено, — но собственикът е мангизлия, а на шофьора му трябваха няколко долара. Знаеш как стават тези работи.

— Знам.

Минутите минаваха на пръсти. Дълги, лениви минути. После отвън заскърцаха стъпки и някой бутна вратата. Светлината се отрази в моливи дъжд и ги превърна в сребристи нишки. Арт намусено затътри навътре две кални гуми, затвори с ритник и остави спуканата гума да тупне на една страна. Дъждът и свежият въздух му бяха върнали смелостта. Изгледа ме свирепо.

— Сиатъл! — изръмжа. — Как ли не!

Кафявия запали цигара, все едно нищо не е чул. Арт свали връхната си дреха, с рязко движение качи гумата на разстилачката, злостно я разтвори, измъкна вътрешната и за нула време я залепи студено. Навъсено се приближи до стената откъм мен, грабна помпа, вкара въздух в гумата колкото да се поиздуе и я понесе с две ръце да я топне във вана с вода.

Излязох голям балък, но и те бяха страхотна комбина. От момента, в който Арт влезе с гумите, не бяха си разменили нито поглед.

Арт подхвърли небрежно издутата гума, улови я с разперени ръце, огледа я с кисело изражение, застанал редом с ваната, пристъпи леко встрани и ми я наниза през главата и раменете.

Метна се зад гърба ми като светкавица, стовари цялата си тежест на гумата, дръпна я и скова гърдите и ръцете ми. Можех да си движа китките, но не и да докопам пистолета.

Кафявия извади дясната си ръка от джоба и докато прекосяваше гъвкаво пода, подхвърли нагоре увит цилиндър монети от по пет цента.

Тежко се отметнах назад и внезапно хвърлих напред цялата си тежест. Със същата внезапност Арт пусна гумата и ми подсече изотзад коленете.

Паднах, но така и не разбрах кога съм се ударил в пода. Юмрукът, подсилен с фишек петцентови монети, ме пресрещна в полет. Безупречно изчислен във времето, идеално преценен в тежестта, подпомогнат и от моето тегло. Изчезнах като прашинка на силно течение.

(обратно)

7

Май жена седеше до някаква лампа. Върху лицето ми падаше светлина, затова пак притворих очи и се опитах да я погледна изпод миглите си. Косата й беше толкова платиненоруса, че главата й грееше като сребърна фруктиера.

Беше облечена в зелена спортна рокля с мъжка кройка и широка бяла яка, която падаше над реверите. До краката й стоеше лъскава чанта с остри ръбове. Пушеше, а до лакътя й имаше бледо питие във висока чаша. Отворих по-широко взор и казах:

— Здравейте.

Очите й бяха същите, които помнех от пред „Сарди“ в купения на старо ролс ройс. Много сини, много меки и прекрасни. Не очите на лека жена, която се върти около момчета с набързо натрупани пари.

— Как се чувствате? Гласът й също беше мек и прекрасен.

— Чудесно — отвърнах. — Само дето някой е построил бензиностанция върху ченето ми.

— А вие какво очаквахте, господин Кармади? Орхидеи?

— Значи знаете името ми.

— Добре си поспахте. Разполагаха с предостатъчно време да ви пребъркат. Какво ли не правиха с вас, остана само да ви балсамират.

— Браво — отбелязах.

Можех да помръдна леко, но не много. Ръцете ми бяха зад гърба, в белезници, в което прозираше известна морална справедливост. От белезниците към глезените ми се спускаше въже и ги връзваше, след което се скриваше от зрителното ми поле зад ъгъла на дивана, закрепено някъде. Нямаше да съм по-безпомощен, ако ме бяха заковали в ковчег.

— Колко е часът?

Тя хвърли кос поглед зад спирала цигарен дим към часовника на китката си.

— Десет и седемнайсет. Да нямаш среща?

— Това къщата до автосервиза ли е? Къде са момчетата — гроб ли копаят?

— Какво те интересува, Кармади? Ще се върнат.

— Ако имаш ключове от белезниците, би могла да споделиш с мен малко от питието.

Тя стана с едно движение, като излята, и се приближи с високата кехлибарена чаша в ръка. Надвеси се над мен. Дъхът й бе тъй нежен. Извих врат нагоре и залочих от чашата.

— Дано не ти сторят нещо лошо — каза разсеяно. — Мразя убийствата.

— И това от устата на съпругата на Джо Месарви! Засрами се. Дай ми още от тая помия.

Даде ми още. Кръвта взе да шава из вдървеното ми тяло.

— Започваш да ми харесваш — подхвърли тя. — Нищо, че лицето ти прилича на мястото на катастрофата.

— Радвай му се, докато го има. Няма да изтрае дълго в това състояние.

Тя бързо се извърна и май се ослуша. Една от двете врати беше открехната. Гледаше към нея. Лицето й ми се видя бледо. Но единствените звуци идваха от дъжда. После отново седна до лампата.

— Защо дойде тук да си търсиш белята? — попита бавно, загледана в пода.

Килимът беше на червени и бежови карета. По тапетите бяха накацали яркозелени борчета, а пердетата бяха сини. Мебелите, от малкото, което успях да съзра, сякаш бяха набавени от онзи тип магазини, които се рекламират по седалките в автобусите.

— Носех ти една роза — казах. — От Лари Бацел.

Тя вдигна нещо от масата и бавно го завъртя между пръстите си — миниатюрната розичка, която той остави за нея.

— Получих я — изрече тихо. — Имаше и писмо, но те не ми го показаха. За мен ли беше?

— Не. За мен. Остави го на масата, преди да излезе и да го застрелят.

Лицето й се разпадна като по време на кошмар. Устата и очите й бяха черни хралупи. Не издаде нито звук. След миг лицето й си възвърна същите спокойно красиви черти.

— И това не ми казаха — произнесе тихо.

— Застреляха го — казах внимателно, — защото беше разбрал какво са направили Джо и Лаш Йегър с Дъд О’Мара. Пречукали са го.

Това не й направи и нулево впечатление.

— Нищо не е сторил Джо на Дъд О’Мара — промълви тихо. — Не съм виждала Дъд от две години. Това, че се срещам с него, са само вестникарски балони.

— Не е писано по вестниците — казах.

— Така или иначе, е балон. Джо е в Чикаго. Отлетя вчера, за да продаде своя дял. Ако сделката се осъществи, с Лаш ще го последваме. Джо не е убиец. Аз се опулих насреща й. В очите й отново прочетох нещо обречено. — А Лари… Той…

— Мъртъв е — казах. — Професионално изпълнение, с автомат. Не твърдя, че са го сторили собственоръчно.

Тя прехапа устна и известно време я държа стисната между зъбите си. Чувах бавното й тежко дишане. Изгаси цигарата си в пепелник и стана.

— Джо не го е извършил! — кресна ядосано. — Знам, че не е! Той…

Млъкна рязко, изпепели ме с поглед, докосна косата си, после с рязко движение я смъкна от главата си. Оказа се перука. Под нея собствената й коса беше момчешки къса, на жълти и белезникавокафяви кичурчета с по-тъмни корени. Не можеше да я загрози. Изцедих нещо като смях.

— Значи убиваш времето тук, докато ти израсне косата, а, Сребърна перуко? Аз пък мислех, че те крият, за да изглежда така, сякаш си го духнала с Дъд О’Мара.

Тя продължи да ме гледа втренчено. Сякаш не бе чула нито една моя дума. После бавно се приближи до огледалото на стената, сложи си пак перуката, оправи я и се обърна с лице към мен.

— Джо никого не е убивал — подчерта отново с нисък, напрегнат глас. — Той е мръсник… но не такъв мръсник. Не знае къде е Дъд О’Мара повече от мен. А аз нищо не знам.

— Значи богатата жена просто му е писнала и се е чупил — предположих глухо.

Беше съвсем близо до мен, белите й пръсти отпуснати покрай тялото, ноктите лъскави в светлината от лампата. Главата й над мен беше почти в сянка. Дъждът барабанеше и усещах челюстта си огромна и гореща, а нервът покрай костта болеше, болеше.

— Единствената кола, която беше тук, е на Лаш — каза тя тихо. — Ще стигнеш ли пеша до Реалито, ако прережа въжето?

— Разбира се. А после?

— Никога не съм се забърквала в убийство. И нямам намерение. Никога.

Много бързо излезе от стаята и се върна с дълъг кухненски нож. Преряза връвта, стегнала глезените ми, издърпа я, сряза мястото, където бе завързана за белезниците. Спря веднъж да се ослуша, но пак беше само дъждът.

Претърколих се до седнало положение и се изправих. Краката ми бяха изтръпнали, но щеше да премине. Можех да ходя. Можех и да тичам, ако се наложеше.

— Ключът от белезниците е у Лаш — добави тя глухо.

— Да вървим — рекох. — Имаш ли оръжие?

— Не. Няма да дойда. Ти изчезвай. Всеки момент може да се върне. Просто отидоха да изнесат разни неща от гаража.

— Ще останеш тук, след като ме пусна? Да чакаш онзи убиец? Не си с всичкия си. Хайде, Сребърна перуко, тръгвай с мен.

— Не.

— Ами ако той наистина е убил О’Мара? А после и Лари. Няма начин да не е той.

— Джо никога не е убивал — почти ми се изрепчи тя.

— Ами тогава може да е Йегър.

— Лъжеш, Кармади. Само за да ме сплашиш. Махай се. Не ме е страх от Лаш Йегър. Аз съм съпруга на шефа му.

— Джо Месарви е шепа мекотело — изрепчих й се и аз. — Момиче като теб си пада по криминални типове като него само когато са мекотели. Давай да изчезваме.

— Разкарай се! — дрезгаво изрече тя.

— Добре.

Обърнах й гръб и излязох през вратата.

Тя почти тичешком мина покрай мен в коридора, отвори входната врата и надникна навън в черната мокрота. Махна ми да продължа напред.

— Сбогом — прошепна. — Дано откриеш Дъд. Дано откриеш убиеца на Лари. Но не е бил Джо.

Пристъпих плътно към нея, почти я притиснах с тялото си до стената.

— Все пак не си с всичкия си, Сребърна перуко. Сбогом.

Тя бързо повдигна ръце и ги положи върху лицето ми. Студени ръце, леденостудени. Целуна ме бързо по устата със студени устни.

— Изчезвай, смелчаго! Пак ще се видим. Вероятно на небето.

Излязох през вратата, спуснах се по хлъзгавите тъмни дървени стъпала на верандата, прекосих чакъла до зелената кръгла площ и купчината рехави дръвчета. Минах покрай тях, за да изляза на шосето, и поех назад към булевард Футхил. Дъждът докосваше лицето ми с пръсти като лед, но не по-студени от нейните.

Колата ми с перденцето отзад си беше там, където я бях оставил — килната на една страна, лявата предна ос върху асфалтовия банкет на шосето. Резервната гума и едната вътрешна бяха запокитени в канавката.

Вероятно я бяха претърсили, но все пак хранех надежди. Плъзнах се отпред заднишком, треснах си главата в кормилния лост и се претърколих странично, за да вмъкна окованите в белезници ръце в тайното джобче за пистолета. Пръстите ми докоснаха дулото. Беше си там. Извадих го, измъкнах се криво-ляво от колата, наместих пистолета в ръцете си откъм дясната си страна и го огледах. Държах го притиснат към себе си, за да го предпазя поне малко от дъжда, и се отправих назад към къщата.

(обратно)

8

Бях преполовил разстоянието, когато той се върна, фаровете му завиха бързо откъм шосето и за малко да ме спипа. Пльоснах се в канавката, заврях нос в калта и отправих молитва към небето.

Колата бръмна покрай мен. Чух мокрото стържене на гумите по чакълестия банкет пред къщата. Моторът заглъхна и фаровете изгаснаха. Вратата се затръшна. Не чух затварянето на входната врата, но при отварянето й зърнах тънки ресни светлина между дърветата.

Изправих се и продължих. Изравних се с колата — малка, двуместна, доста износена. Пистолетът беше отпуснат покрай хълбока ми, придърпай към бедрото, доколкото позволяваха белезниците.

В колата нямаше никой. Водата в радиатора бълбукаше. Ослушах се, но не чух нищо откъм къщата. Нито гръмки гласове, нито караница. Само тежкото „туп-туп-туп“ на дъждовните капки по улиците.

Йегър беше в къщата. Тя ме бе пуснала на свобода и сега той беше с нея в къщата. Вероятно нищо нямаше да му каже. Само щеше да стои и да го гледа. Тя бе съпруга на неговия шеф. Това щеше да изплаши Йегър до смърт. Нямаше да остане вътре за дълго, но и нямаше да тръгне оттам без нея. Щеше да отпраши и да я вземе със себе си. Какво щеше да й се случи по-късно, бе съвсем различен въпрос.

От мен се искаше само да го изчакам да излезе. Не го направих.

Преместих пистолета в лявата си ръка и се наведох, за да загреба чакъл в шепата си. Хвърлих го по предните прозорци. Слаба работа. Незначителна част от камъчетата изобщо достигнаха стъклата.

Върнах се тичешком при колата, отворих вратата и видях ключовете в стартера. Приведох се върху страничното стъпало, уловен за рамката.

Лампите в къщата вече бяха изгаснали, но това бе всичко. Нито звук отвътре. Ни гък. Йегър бе твърде предпазлив.

Пресегнах се с крак и напипах съединителя, сетне се напънах изотзад с едната ръка и завъртях ключа. Топлият мотор веднага запали, запулсира нежно на фона на барабанящия дъжд.

Спуснах се пак на земята и се приплъзнах покрай каросерията към задната част на колата, скупчих се ниско долу.

Шумът на мотора му подейства. Не можеше да остане тук без кола.

Затъмнен прозорец помръдна един-два сантиметра, само преместването на светлината по стъклото издаде движението му. Оттам забълва пламък, гърмежът на три бързи изстрела. Откъм колата издрънча стъкло.

Аз изпищях и оставих писъкът да замре в гъргорещо стенание. Вече взех да се изпедепцвам. Стенанието заглъхна в сподавено издихание. Край с мен, свърших. Той ме бе улучил. Страхотно стреляш, Йегър.

В къщата се изсмя мъж. Сетне отново тишина, нарушавана единствено от дъжда и тихо бръмчащия мотор на колата.

Сега входната врата се заоткрехва сантиметър по сантиметър. На фона й се обрисува нечий силует. Тя излезе на верандата, сковано, виждах бялото на яката й, перуката също светлееше, но не много. Слезе по стъпалата вдървена. Видях приведения зад гърба й Йегър.

Жената започна да прекосява чакъла. Гласът й произнесе бавно, равно:

— Нищо не виждам, Лаш. Прозорците са напълно замъглени.

Рязко политна напред, сякаш я ръгнаха отзад с пистолет, но продължи да върви. Йегър мълчеше. Вече го различих зад рамото й — шапката му, част от лицето. Не беше обаче добра мишена за човек с белезници на китките.

Тя пак се спря и гласът й внезапно се изпълни с ужас.

— Той е зад кормилото! — изкрещя. — Паднал е върху него!

Йегър се хвана на въдицата. Събори я настрани с един удар и отново взе да стреля. Разхвърчаха се стъкла. Куршумът улучи дървото откъм моята страна на колата. Нейде простена щурец. Моторът все така бръмчеше.

Беше се снишил, приведен в чернотата, лицето му — безформена сивота, която се възстановяваше много бавно след ослепителните проблясъци на изстрелите. Собственият му огън бе заслепил и него — за секунда. Това ми стигаше.

Застрелях го четири пъти, стиснал напрегнато пулсиращия колт до ребрата си.

Той понечи да се обърне и пистолетът се изплъзна от ръката му. Полузамахна към него във въздуха, преди и двете му ръце рязко да притиснат корема и да си останат там. Отпусна се в седнало положение на мокрия чакъл и пресекливото му пъшкане надви всички други шумове в мократа нощ.

Гледах го как се катурва на една страна, невероятно бавно, без да сваля ръце от корема си. Пъшкането спря.

Стори ми се цяла вечност, преди Сребърната перука да извика името ми. В следващия миг беше до мен и ме сграбчи за ръката.

— Изключи мотора! — изкрещях аз. — И извади от джоба му ключовете за тези проклети железа!

— Ах ти, проклет г-глупак! — задави се тя от яд. — З-защо се върна?

(обратно)

9

Капитан Ал Руф от Бюрото за издирване на изчезнали се завъртя в стола си и погледна през слънчевия прозорец. Денят беше нов и дъждът отдавна бе спрял.

— Много грешиш, братко — изръмжа той. — Дъд О’Мара просто се е смотал в миша дупка. Никой от тези хора не го е очистил. Убийството на Бацел няма нищо общо с тая работа. Прибрахме Месарви в Чикаго и той, по всичко личи, е съвсем чист. Еврейчето, дето си го закопчал за убития, дори не знае за кого са работели. Момчетата го разпитаха достатъчно добре, за да са сигурни.

— Не се и съмнявам — отвърнах. — Пекох се на огъня им цяла нощ, но и от мен не измъкнаха кой знае какво.

Той бавно извърна към мен големи, празни, уморени очи.

— Бил си в правото си да убиеш Йегър, ако питаш мен. Също и наемния убиец при така създалите се обстоятелства. Пък и аз не съм отдел „Убийства“. Не успях да направя никаква връзка между тях и О’Мара… освен ако ти не си в състояние…

Можех, но се въздържах. Засега.

— Не — казах. — Май не мога.

Натъпках лулата и я разпалих. След безсънна нощ вкусът й беше по-хубав от всякога.

— Само това ли те тормози?

— Питам се как така не съумяхте да откриете момичето в Реалито. Не би трябвало да представлява някакво затруднение… за вас.

— Ами просто не я открихме. А би трябвало. Признавам. Трябваше. Нещо друго?

Духнах дим през бюрото му.

— Търся О’Мара, защото генералът ме помоли. Никак не се впечатли от думите ми, че вие ще направите всичко възможно. Определено не е проблем да плати на човек, който да се посвети изцяло на въпросното издирване. Предполагам, не можете да ме гледате.

Не го досмеша.

— Нямаме нищо против, щом иска да си хвърля парите на вятъра. Тези, които не могат да те гледат, са зад една врата, на която пише отдел „Убийства“.

Той рязко свали крака и подпря лакти на бюрото си.

— О’Мара е имал петнайсет бона в себе си. Много пари, но ако съществува човек, който да се разхожда с такива суми в джоба си, това е О’Мара… за да ги вади и размахва пред очите на старите си приятелчета. Само дето те не биха повярвали, че това са петнайсет бона истински пари. Жена му твърди, че са си съвсем истински. У всеки друг освен забогатял бивш контрабандист това би означавало покриване на следите. Но не и О’Мара. Той просто ги е разнасял със себе си непрекъснато.

Отхапа крайчето на пура и поднесе към нея запалена клечка. Помаха ми с огромен пръст.

— Разбра ли?

Казах, че съм разбрал.

— Значи така. О’Мара се разхожда с петнайсет бона, а човек, който се е скатал, може да се задържи под повърхността само докато изтрае пачката. Петнайсет бона правят доста тлъста пачка. Самият аз бих духнал, ако имах такива пари. Свършат ли паричките в брой, ще го пипнем. Ще осребри чек, ще вземе на заем срещу разписка, ще поиска кредит от хотел или магазин, ще напише препоръка или писмо, или ще получи препоръка или писмо. Сега е в нов град и с ново име, но апетитът му е същият, старият. По един или друг начин ще се наложи да се включи във финансовата система. Няма как да разполагаш с приятели навсякъде, а дори и да ги имаш, няма всички до един вечно да си държат езика зад зъбите. Прав ли съм?

— Прав си — съгласих се.

— Заминал е надалеч — продължи Руф. — Обаче единствената му подготовка са тези петнайсет бона. Никакъв багаж, никаква резервация за параход, влак или самолет, никакво такси или наета кола до място извън града. Всичко проверихме. Колата му открихме на десетина преки от жилището му. Това обаче нищо не означава. Има познати, които биха го откарали по един или друг начин на няколкостотин мили оттук и биха си мълчали дори ако им предложат добро възнаграждение. Тук да, но не и навсякъде. Не и новите му приятели.

— Вие обаче ще го пипнете — подчертах. — Щом изгладнее.

— Дотогава като нищо ще минат година-две. А генерал Уинслоу вероятно няма да преживее още цяла година. Въпрос на чувства е, а не дали делото все още ще е не приключило, когато ти дойде време за пенсия.

— Слугуваш на чувствата си, братле.

Очите му помръднаха, а заедно с тях и рунтавите рижави вежди. Не ме обичаше. Никой не ме обичаше този ден в полицейското управление.

— Бих искал — казах и станах. — Ами ако пък стигна доста далечко, както им слугувам.

— Ами-и, да — рече Руф, внезапно замислен. — Е, Уинслоу е важна клечка. Ако мога да помогна с нещо, дай знак.

— Напъни се да разбереш кой е застрелял Лари Бацел — отвърнах. — Дори ако няма връзка със случая.

— Ще го сторя. С радост. — Изсмя се гърлено и тръсна пепел върху бюрото си.

— Ти просто пречукай всички, които знаят нещо, а ние ще свършим останалото. Обичаме да работим по този начин.

— Беше самозащита — изръмжах. — Нямах избор.

— Разбира се. Ходи се проветри, брато. Имам работа.

Големите му празни очи все пак примигваха весело, докато затварях след себе си вратата.

(обратно)

10

Утрото бе синьо и златисто, а птичките по декоративните дървета в имението на Уинслоу бяха пощурели да се дерат след големия дъжд.

Пазачът при портата ме пусна през страничната вратичка и поех нагоре по алеята за коли, минах по най-горната тераса и приближих масивната резбована италианска входна врата. Преди да натисна звънеца, погледнах надолу по хълма и забелязах малкия Тревилиан да седи на каменната си скамейка, стиснал глава в ръце, зареял поглед в нищото. Спуснах се към него по тухлената пътека.

— Днес не мятаме ли стрелички, синко?

Той ме погледна с присвитите си каменисто сиви хлътнали очи.

— Не. Намери ли го?

— Баща ти ли? Не, синко, още не съм.

Той рязко вирна глава. Ноздрите му сърдито се разтвориха.

— Не ми е баща, казах ти! И недей да ми говориш, сякаш съм на четири години. Баща ми е… във Флорида или някъде другаде.

— Е, така или иначе, още не съм го открил, който и да е баща ти.

— Кой ти размаза ченето? — попита, след като ме изгледа вторачено.

— Ами един с фишек монети в юмрука.

— Монети?

— Аха. Вършат същата работа като месингов бокс. Опитай някой път, но не на мен — усмихнах се.

— Няма да го намериш — обяви малкият с горчивина, загледан в челюстта ми. — Имам предвид него. Мъжа на майка ми.

— Ха на бас, че ще го открия.

— Колко залагаш?

— Повече, отколкото дори ти имаш в джоба си.

Той злобно срита ръба на една от червените тухли на пътеката. Гласът му бе все тъй нацупен, но малко по-мек. Очите му преценяваха.

— Защо не се обзаложим за нещо друго? Ела с мен на стрелбището. Басирам се на един долар, че ще улуча осем от десет цилиндъра с десет изстрела.

Погледнах към къщата. Никой не даваше признаци на нетърпение да се срещне с мен.

— Дадено — съгласих се, — но без да се размотаваме. Хайде.

Тръгнахме покрай къщата, под прозорците й. Далеч отзад над върховете на буйно раззеленени дървета се мяркаше оранжерията за орхидеи. Мъж в спретнат летен костюм лъскаше пред гаража хромираните части на голяма кола. Минахме покрай него и се запътихме към ниската бяла постройка, опряна в рида.

Момчето извади ключ, отвори и влязохме в спарения въздух, който още пазеше следи от барутни изпарения. Малкият натисна бутона на автоматичната ключалка на вратата.

— Аз съм пръв — отсече.

Помещението беше оборудвано като малко крайбрежно стрелбище. Върху плота лежеше 22-калиброва карабина и дълъг спортен пистолет. И двете оръжия добре смазани, но напрашени. На десетина метра от плота през ширината на сградата минаваше висока до кръста солидна на вид преграда, зад която бяха наредени непретенциозни глинени цилиндри и патици, както и две кръгли бели мишени с очертани черни кръгове, зацапани от оловни куршуми.

Глинените цилиндри бяха разположени в равна редица по средата. На тавана имаше голяма капандура и цял ред скрити зад матови кълба лампи.

Момчето дръпна един шнур до стената и плътна брезентова завеса се плъзна върху капандурата. Запали матовите лампи и помещението съвсем заприлича на крайбрежно стрелбище.

Взе от тезгяха 22-калибровата карабина и бързо я зареди с патрони от картонена кутия.

— Хващаш ли се на един долар, че ще улуча осем от десет цилиндъра?

— Започвай — казах и сложих банкнотата на плота.

Той се прицели почти небрежно и стреля прекалено бързо, за да се изперчи. Не улучи три от цилиндрите. Въпреки това стрелбата му ме впечатли. Захвърли карабината върху плота.

— Знаеш ли, иди нареди още. Този опит не се брои. Не се бях подготвил.

— Май не обичаш да губиш пари, а, синко? Сам си ги постави. Стрелбището е твое.

По тясното му лице се изписа гняв, а гласът му стана писклив.

— Ти иди! Аз трябва да се успокоя. Трябва да се успокоя.

Свих рамене, отметнах преградата на плота, тръгнах покрай варосаната странична стена, проврях се между нея и ниската преграда. Зад гърба ми момчето щракна затвора на карабината.

— Свали я веднага! — изръмжах. — Никога не докосвай оръжие, когато отпред стои човек.

Свали я с наскърбен вид.

Наведох се, загребах шепа глинени цилиндри от талаша в голям дървен сандък на пода. Изтръсках ги от жълтите стърготини и понечих да се изправя.

Спрях тъкмо когато върхът на шапката ми се показа над преградата, само върхът. И сега да ме питате, не съм в състояние да си обясня защо замръзнах. Сляп инстинкт.

Карабината изтрещя и оловният куршум се сплеска в мишената пред лицето ми. Шапката ми мързеливо шавна върху главата, като забърсана плавно от кос в сезона на гнезденето.

Сладко детенце. Явно си падаше по номерата, също като Кръвясалото око. Изтървах цилиндрите и хванах шапката за периферията, после я повдигнах с няколко сантиметра право нагоре. Карабината отново изтрещя. Второ метално пльокване в мишената.

Метнах се тежко на дървения под, сред цилиндрите.

Врата се отвори и затвори. И толкоз. Нищо друго. Острата светлина от матовите лампи биеше по мен. Слънцето надникна през крайчеца на брезентовата завеса на капандурата. Върху най-близката мишена имаше две ярки, чисто нови петна, а на шапката ми — четири кръгли дупчици, две по две, от всяка страна.

Стигнах пълзешком края на преградата и надзърнах отстрани. Момчето си беше тръгнало. Виждах малките дула на двете оръжия върху плота.

Изправих се и се върнах покрай стената, изгасих светлините, завъртях топката на автоматичната брава и излязох. Шофьорът на Уинслоу си подсвиркваше, докато лъскаше колата пред гаражите.

Смачках шапката в ръка и минах покрай къщата, като се оглеждах за малкия. Не го видях. Натиснах звънеца на входната врата.

Помолих да ме заведат при госпожа О’Мара. Не позволих на иконома да ми вземе шапката.

(обратно)

11

Беше облечена в нещо с цвят на стрида, обшито с бяла пухкава кожа по маншетите, яката и долу по ръба. Салонна масичка на колелца с остатъци от закуска бе придърпана встрани от стола й, а тя тръскаше пепелта от цигарата си сред сребърните подноси.

Прислужницата с игривия вид и хубавите крака влезе и избута масичката, сетне затвори високата бяла врата. Аз седнах.

Госпожа О’Мара облегна глава назад на една от възглавничките с уморен вид. Извивката на шията й бе високомерна, студена. Втренчи в мен хладен, тежък поглед с доста неприязън.

— Вчера ми се сторихте съвсем като човек — започна. — Но вече знам, че сте звяр като всички тях. Едно жестоко ченге.

— Дойдох да ви задам няколко въпроса за Лаш Йегър.

Тя дори не си направи труда да изглежда учудена.

— И от къде на къде ви хрумна да ме питате?

— Ами… щом като една седмица не сте излизала от клуб „Дарданела“… — махнах със смачканата си шапка. Тя се втренчи в цигарата си.

— Да, срещала съм го, ако не се лъжа. Запомнила съм доста необичайното име.

— Тези животни са все с такива имена — рекох. — Доколкото разбрах, Лари Бацел — сигурно и за него сте чела вече във вестника, и Дъд О’Мара са били приятели навремето. Вчера нищо не ви споменах за него. Вероятно сгреших.

На шията й запулсира веничка.

— Имам подозрението, че всеки момент ще станете нагъл, навярно дори ще ми се наложи да ви изхвърля.

— Не и преди да съм си казал думата. Стана ясно също така, че шофьорът на господин Йегър — тези животни освен необичайните имена имат и шофьор, — та той бил казал на Лари Бацел, че господин Йегър е бил тук през нощта, когато О’Мара изчезнал.

Старата армейска кръв не беше съвсем прахосана по нея. Мускулче не трепна. Застина като мраморна.

Станах, измъкнах цигарата измежду скованите й пръсти и я изгасих в белия нефритен пепелник. Внимателно наместих шапката си върху седефеното й копринено коляно. Пак седнах на мястото си.

След известно време очите й се размърдаха. Бавно се сведоха надолу и погледнаха шапката. Лицето й пламна постепенно, две ярки петна цъфнаха върху скулите й. Мъчително се опита да раздвижи език и устни.

— Наясно съм — продължих. — Като шапка не е нищо особено. Не ви я подарявам. Само хвърлете един поглед на дупките от куршуми.

Ръката й оживя и посегна към шапката. Очите й се превърнаха в пламъци.

Оправи дъното, погледна към дупките и потрепери.

— Йегър? — попита почти беззвучно. Глас като пухче, много стар глас. Произнесох изключително бавно:

— Йегър не би използвал 22-калиброва спортна карабина, госпожо О’Мара.

Пламъкът изгасна в очите й. Сега бяха локви мрак, значително по-празни от мрака.

— Вие сте негова майка — казах. — Какво смятате да предприемете?

— Милостиви Боже! Дейд! Той… е стрелял по вас!

— Два пъти.

— Но защо!… Защо, Господи?

— Имате ме за хитрец, госпожо О’Мара. Поредният мъж с непроницаем поглед от отвъдната страна на пистата. Сега щеше да ми е лесно, ако бях такъв, но всъщност не съм нищо подобно. Необходимо ли е да уточнявам защо стреля по мен?

Тя не проговори. Бавно кимна. Лицето й сега беше маска.

— Допускам, че не е в състояние да се владее — продължих. — Първо, не искаше да открия втория му баща. Второ, момчето определено си пада по парите. Дори да ви звучи като нещо дребно, все пак е част от картината. За една бройка да загуби един долар, заложен от мен за стрелбата му. Сумата е малка, но и той живее в малък свят. Най-вече обаче е едно откачено садистче, което го сърби пръста върху спусъка.

— Как смеете! — пламна тя.

Думите й нищо не означаваха. Тя тутакси ги забрави.

— Как смея ли? Ами ей така, смея. Нека не си губим времето в предположения защо стреля по мен. Защото аз не съм първият, нали така? Иначе нямаше да знаете какво имам предвид, нямаше да допуснете веднага, че го е направил нарочно.

Нито помръдна, нито проговори. Дълбоко си поех въздух.

— Затова нека поговорим защо е застрелял Дъд О’Мара.

Ако съм си въобразявал, че този път ще се разкрещи срещу мен, много съм се лъгал. Старецът от оранжерията й бе предал в наследство много повече от високия ръст, тъмната коса и безстрашните очи.

Изопна устни, опита се да ги оближе и за секунда заприлича на уплашено момиченце. Очертанията на страните й се изостриха, ръката й се повдигна като изкуствена, задвижвана от конци, хвана бялата кожа около врата, опъна я напред и застиска, докато кокалчетата й заприличаха на избелени кости. Сетне само ме загледа втренчено.

После шапката ми се свлече от коляното й на пода, без тя да помръдне. Шумът, който вдигна при падането си, беше един от най-гръмките, които съм чувал в живота си.

— Пари — изграчи тя сухо. — Искаш пари, естествено.

— Колко пари искам?

— Петнайсет хиляди долара.

Кимах със схванат врат като на етажен отговорник в универсален магазин, който се опитва да вижда и с гърба си.

— Приблизително толкова. Това трябва да е установеният ценоразпис. Толкова е имал в джоба си О’Мара и толкова е получил Йегър, за да ви отърве от трупа.

— Твърде… умен сте — произнесе тя ужасяващо. — Бих могла собственоръчно да ви убия, и то с удоволствие.

Опитах да се усмихна.

— Точно така. Умен и безчувствен. Значи ето горе-долу какво се е случило. Момчето е успяло да накара О’Мара да застане там, където бях и аз, като е използвало същия номер. Едва ли е било планирано. Мразел е втория си баща, но едва ли чак ще седне да планира убийството му.

— Мразеше го — потвърди тя.

— Значи двамата са в същото това стрелбище и О’Мара е мъртъв на пода, зад преградата, където не се вижда. Изстрелите, разбира се, там не означават нищо. И кръвта не е много при попадение в главата с малък калибър. Момчето излиза, заключва вратата и се скрива. След време обаче се налага да сподели с някого. Няма как. Казва на вас. Вие сте неговата майка. Естествено е вас да потърси.

— Да — издиша тя. — Точно това направи.

Очите й бяха спрели да ме ненавиждат.

— Хрумва ви да го обявите за нещастен случай и убийството като нищо е щяло да мине за такова, ако не е било едно обстоятелство. Момчето не е с всичкия си и вие сте наясно. И генералът знае, и прислугата. Явно има и други, които знаят. А полицията, колкото и да я смятате за некадърна, е доста в час, що се отнася до ненормалници. Имат работа с прекалено много такива. Освен това мисля, че е щял да проговори. Сигурно след известно време е щял да започне да се фука.

— Продължавайте — каза.

— Такъв риск не можете да поемете. Няма как да рискувате сина си и болния старец в оранжерията с орхидеите. Бихте извършила и най-ужасното коравосърдечно престъпление, само и само да не ги подлагате на такава опасност. И го извършвате. Познавала сте Йегър и сте го наела да ви отърве от трупа. Това е всичко… като изключим факта, че скриването на момичето, Мона Месарви, е допринесло случаят да прилича на обмислено доброволно изчезване.

— Той го откара, след като се стъмни, в колата на Дъд — кухо издума тя. Пресегнах се и вдигнах от пода шапката си.

— Ами слугите?

— Норис знае. Икономът. Би се оставил да умре на колелото за мъчения, отколкото да проговори.

— Ясно. Сега вече разбирате защо Лари Бацел е бил очистен, а мен ме изведоха да ме проветрят с лека кола.

— Изнудване — каза тя. — Още няма нищо, но го очаквах всеки момент. Бях готова на всякаква сума и той го знае.

— Постепенно, година след година, той като нищо би натрупал четвърт милион. Не вярвам Джо Месарви да е бил замесен. Със сигурност знам, че момичето не е.

Тя нищо не каза. Просто не откъсваше поглед от лицето ми.

— Защо, по дяволите — простенах, — не му отнехте оръжията?

— Той е много по-зле, отколкото си мислите. Това само би сложило началото на нещо много по-страшно. Аз… аз самата почти се боя от него.

— Разкарайте го някъде — рекох. — От тук. От стареца. Достатъчно е млад, за да бъде излекуван, ако попадне в опитни ръце. Отведете го в Европа. Някъде надалеч. Още сега. Ако разбере, генералът ще умре при мисълта, че това е и неговата кръв.

Тя стана, влачейки тялото си, и отиде до прозореца. Застана неподвижно, почти слята с тежките бели завеси. Ръцете висяха покрай бедрата й, също много неподвижни. След малко се обърна и мина покрай мен. Когато беше вече зад гърба ми, дъхът й секна и тя изхълца един-единствен път.

— Беше страшно. Най-страшното нещо, което съм чувала. Въпреки това пак бих го направила. Татко не би постъпил така. Той веднага би съобщил където трябва. Както казахте, това би го убило.

— Отведете го — продължих да дълбая. — Сега се крие някъде там отвън. Мисли, че ме е улучил. Крие се като животно. Намерете го. Той не е в състояние да се владее.

— Предложих ви пари — обади се тя, все тъй зад гърба ми. — Толкова е ужасно. Не бях влюбена в Дъдли О’Мара. Това също е ужасно. Не мога да ви благодаря. Не знам какво да кажа.

— Забравете. А съм само стар работен кон. Потрудете се сега вие над момчето.

— Обещавам. Сбогом, господин Кармади.

Не се ръкувахме. Спуснах се обратно по стълбите, а икономът беше на входната врата както обикновено. По лицето му нищо освен вежливост.

— Не желаете ли да се срещнете днес с генерала, сър?

— Днес не, Норис.

Не видях отвън момчето. Минах през страничната вратичка в портала и се качих на взетия под наем форд. Спуснах се по хълма покрай старите петролни кладенци. Около някои, невидими откъм шосето, все още имаше ями със застояла вода, покрити с гниеща петролна пяна.

Вероятно бяха три-четири метра дълбоки, навярно и повече. Сигурно криеха тъмни неща. Положително в една от тях… Радвах се, че убих Йегър.

На връщане към центъра спрях в един бар и обърнах две. Никаква полза. Накараха ме единствено да се сетя за Сребърната перука, която никога повече не видях.

(обратно)

Информация за текста

© 1936 Реймънд Чандлър

Raymond Chandler

The Curtain, 1936

Сканиране и разпознаване: nextvasko, 2008

Редакция: BHorse, 2008

Издание:

Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази. Том 3

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-10-25 13:30:00

Оглавление

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

Реклама на сайте