«Копелето»

Всичко започна в Бостън още през 1917 година. Срещнах Лу Махър на тротоара пред хотел „Тюрингия“ на Тремонт Стрийт и се спряхме да разменим някоя и друга клюка на снега.

Тъкмо бях започнал да му разказвам нещо, и той ме прекъсна:

— Хвърли едно око на онова хлапе, дето идва насам. Оня с тъмния каскет.

Видях кльощаво момче на около осемнайсет години, с подпухнало пъпчиво лице, крива уста, безизразни очи с цвят на лешник и месест, безформен нос. Мина край нас — градския копой и моя милост, без да ни погледне. Тогава забелязах ушите му. Не бяха криви, нито смазани като на боксьор, но ръбовете им следваха някаква странна къдрава мода.

Той сви по Бойлстън Стрийт и изчезна зад ъгъла.

— Това момче ще се прочуе, ако скоро не го приберат на топло или не го пречукат — предрече Лу. — Запомни го. Викат му Копелето. Няма начин, да не му сърбаш попарата някой ден.

— Каква му е далаверата?

— Въоръжени обири и убийства по поръчка. Много е печен. Стреля без грешка и е щур колкото си иска. Не страда от излишно въображение и не се спира пред нищо. Това ми бърка в здравето, щото хитреците ги спипвам най-лесно. Главата си залагам, че Копелето е на дъното на ония истории в Бруклин миналия месец. Ама не мога да го хвана в крачка. Но съм се зарекъл някой ден да го опандизя.

Лу не си изпълни обещанието. Месец по-късно обирджия го застреля в една къща на Одгобон Роуд.

Десетина дни след онзи разговор напуснах бюрото на детективска агенция „Континентъл“ в Бостън, за да опитам как е в армията. Когато войната свърши, се върнах на заплата при частните ченгета, една-две години бачках в Чикаго, после ме прехвърлиха в Сан Фран-циско.

Така, почти осем години по-късно, се озовах седнал зад смачканите уши на Копелето в боксовата зала „Дриймланд“ на Стайнър Стрийт.

Там се млатеха всеки петък. Онази паметна вечер бях свободен за първи път от няколко седмици. Влязох в залата и се настаних на един твърд дървен стол по-близо до ринга да позяпам как се справят юнаците. Чак след четвъртия рунд мернах тези странни и познати уши два реда пред мен.

В първия момент не можах да включа чии са. Не виждах лицето на мъжа. Той гледаше спокойно как Кид Сиприани и Бъни Кио си разменят удари. Аз пропуснах почти целия мач. Но в почивката преди следващата среща Копелето се обърна да каже нещо на мъжа до него. Тогава го познах.