«Чудовището на смъртта»

За пръв път чух тая история от Уилям П. Райън, кореспондент на един американски вестник. Вечеряхме с него в Лондон точно преди да отпътува за Ню Йорк и случайно подметнах, че на другата сутрин заминавам за Фолбридж.

Той вдигна поглед и рязко отбеляза:

— Фолбридж, Корнуол?

Интересно — само един от хиляда би могъл да знае, че в Корнуол има Фолбридж. Обикновено хората смятат, че става дума за Фолбридж в Хампшър. Затова забележката на Райън възбуди любопитството ми.

— Да — казах. — Известно ли ти е?

Без да обяснява, той отговори, че не би могло да бъде другояче. После попита дали случайно не съм чувал за една къща там, наричана Триърн.

Интересът ми се засили.

— Хубава работа! Именно в Триърн отивам. Това е домът на сестра ми.

— Ами! — възкликна Уилям П. Райън. — И това, ако не е съвпадение!

Предложих му да престане с тия недомлъвки и да ми обясни всичко.

— Е, добре — каза той. — За да го сторя, трябва да ти разкажа за един случай с мен от началото на войната.

Въздъхнах. Събитията, за които разказвам, се случиха през 1921 година. Нямаше мъж, комуто да не бе втръснало да му напомнят за войната. Точно бяхме започнали да позабравяме, слава богу. При това, доколкото ми беше известно, Уилям П. Райън беше склонен да говори надълго и нашироко за своите премеждия по време на войната.

Сега вече нищо не можеше да го спре.

— В началото на войната, както, предполагам, знаеш, се намирах в Белгия като представител на моя вестник и пътувах по малко из страната. Имаше едно селце ще го нарека Хикс. Едва ли по-голямо от коневръз, но точно там се намираше един доста голям манастир. С монахини в бяло — не знам как се наричаха, — от някакъв си там орден. Но това няма значение. Та това селце беше точно на пътя на немската офанзива. Пристигнаха уланите.

Размърдах се притеснено на стола си. Уилям П. Райън вдигна успокоително ръка.

— Не се вълнувай — каза. — Тая история не е за жестокостите на германците. Би могла и да бъде, но не е. Всъщност става дума за обратното. Насочили се ония ми ти хуни към манастира и когато стигнали там, той бил вдигнат във въздуха.

— О! — стреснах се аз.