«Зовът на крилата»

Сайлъс Хеймър узна за пръв път този факт в една зимна нощ през февруари. Заедно с Дик Бороу си бяха тръгнали от вечерята, която даваше Бърнард Селдън, специалистът по нервни болести. Бороу беше необичайно мълчалив и Сайлъс Хеймър го запита с известно любопитство за какво мисли. Отговорът на Бороу беше неочакван.

— Мислех си, че от всички присъстващи тази вечер само двама, могат да твърдят със сигурност, че са щастливи. И тези двама, колкото и да е странно, сме ние с вас!

Думата „странно“ беше съвсем уместна, защото едва ли имаше двама души, толкова различни помежду си, колкото бяха Ричард Бороу — усърдно работещият пастор от бедняшките източни квартали, и Сайлъс Хеймър — загладеният самодоволник, чиито милиони бяха обект на всеобщи приказки.

— Чудно ми е, знаете ли — замислено продължи Бороу, — струва ми се, че вие сте единственият доволен от себе си милионер, когото познавам.

За момент Хеймър остана безмълвен — когато заговори, тонът му беше променен.

— Навремето аз бях едно нещастно треперещо вестникарче. Тогава се стремях към това, което имам сега — удобството и лукса на парите, не към всевластието им. Трябваха ми пари не за да владея с тях, а за да ги харча щедро — за себе си! Говоря съвсем откровено, както разбирате. Парите не могат да купят всичко, така се казва. Много вярно. Но те могат да купят всичко, което аз желая — затова съм доволен. Аз съм материалист, Бороу, изпечен материалист!

Ярките отблясъци на осветената оживена улица потвърждаваха това откровено признание. Закръгленият силует на Сайлъс Хеймър се подсилваше от тежкия, подплатен с козина балтон, а бялата светлина подчертаваше плътните месести образувания под брадичката му. В пълен контраст с него пристъпваше Дик Бороу — с изпито аскетично лице и обърнати към звездите фанатични очи.

— По-скоро вас — наблегна Хеймър — не мога да разбера.

Бороу се усмихна.

— Аз живея сред пълна мизерия, немотия, глад — сред всичко, което мори човешката плът! В плен съм на едно непреодолимо видение. Не е лесно да се разбере, освен ако не вярвате във видения, а според мен вие не вярвате?

— Не вярвам — отвърна Сайлъс флегматично — в нищо, което не мога да видя, чуя или пипна.

— Точно така. Ето разликата между нас. Е, довиждане, тук земята ще ме погълне!

Бяха стигнали до входа на една осветена спирка на метрото, с което Бороу си отиваше в своя дом.