«Среща»

За последен път видях баща си на централната гара. Бях гостувал на баба си в Адирондакските планини и отивах на една вила в Кейп, наета от мама. Писах на баща си, че ще имам в Ню Йорк час и половина престой между влаковете, и го молех да обядваме заедно. Секретарката му отговори, че той ще ме чака на обед пред информацията и точно в дванайсет часа го видях да си пробива път през навалицата. Бях го позабравил — майка ми се разведе преди три години и оттогава не бях го виждал, — но щом го зърнах, почувствах, че това е баща ми, моя плът и кръв, мое бъдеще и съдба. Знаех, че когато порасна, ще приличам на него. Ще трябва да замислям своите начинания в рамките на неговите възможности. Той беше едър, хубав човек и аз бях страшно щастлив, че отново го виждам. Потупа ме по гърба и стисна ръката ми.

— Здравей, Чарли — каза той. — Здравей, момчето ми. Иска ми се да те заведа в клуба, но той е далеч от тази гара и ако трябва да хванеш ра̀нен влак, мисля, че е по-добре да хапнем някъде наблизо.

Той ме прегърна през рамото и аз вдъхнах миризмата на баща си, така както мама вдъхва роза. Лъхна ме богата смес от уиски, одеколон, вакса за обуща и вълнено бельо — миризма на зрял мъж. Надявах се, че някой ще ни види. Исках да се фотографираме. Да остане някакъв спомен от това, че сме били заедно.

Излязохме от гарата и тръгнахме по странична уличка към един ресторант. Беше още рано и вътре нямаше никой. Барманът се караше с момчето, което разнасяше стоката, а до кухненската врата стоеше някакъв много стар сервитьор с червено сако. Седнахме и баща ми високо го извика.

— Келнер! — каза му на немски той. — Гарсон! Камериер! Ей, вие!

Буйността му прозвуча неуместно в празния ресторант.

— Ще благоволите ли да ни обслужите? — провикна се той. — Бързо, бързо.

После баща ми плесна с ръце. Това привлече вниманието на сервитьора и той се затътри към нашата маса.

— На мен ли пляскахте? — попита той.

— Спокойно, спокойно, сомелие1 — каза баща ми. — Ако това не ще ви затрудни много… ако това няма да превиши и надхвърли вашето чувство за дълг, донесете ни два бийфийтър гибсън2.

— Не обичам да ми пляскат — каза келнерът.