«Ловецът на хвърчила»

Тази книга е посветена на Харис и Фарах, които са светлината на очите ми, и на децата на Афганистан.

Декември 2001 г.

Станах това, което съм днес, на дванайсетгодишна възраст, в един студен и навъсен ден през зимата на 1975 г. Помня точния миг — как клечах зад порутената кирпичена стена и надничах към уличката край замръзналата река. Беше много отдавна, но сега знам от опит колко погрешно е твърдението, че можем да погребем миналото. Защото заровим ли го, то винаги успява да изпълзи навън. Поглеждайки назад, осъзнавам, че вече цели двайсет и шест години все надничам към онази безлюдна уличка.

Един ден миналото лято моят приятел Рахим хан ми се обади от Пакистан. Помоли ме да отида да го видя. Застанал сред кухнята със слушалката до ухото, аз знаех, че отсреща не е само Рахим хан. Там бе собственото ми минало, пълно с неизкупени грехове. След края на разговора излязох да се поразходя край езерото Спрекълс в северния край на Голдън Гейт Парк. Слънчевите лъчи на ранния следобед искряха по водата, където плаваха десетки миниатюрни платноходки, тласкани от свежия бриз. Вдигнах очи и видях в небето да се реят две червени хвърчила с дълги сини опашки. Танцуваха високо над дърветата и вятърните мелници в западния край на парка, носеха се едно до друго като две очи, свели взор към Сан Франциско — града, който днес наричам свой дом. И изведнъж гласът на Хасан прошепна в главата ми: За теб и хиляда пъти. Хасан със заешката устна, ловецът на хвърчила.

Седнах на пейката до една върба. Мислех си за нещо, което Рахим хан подхвърли в края на разговора, сякаш между другото: Има начин отново да бъдем добри. Гледах онези две хвърчила. Мислех си за Хасан. За баба.1 За Али. За Кабул. Мислех си за живота, който водех, преди зимата на 1975 г. да промени всичко. И да ме превърне в това, което съм днес.