«Преминаването на екватора»

В една светла майска утрин, в края на миналия век, платноходът „Габиан“ напуска пристанището на Хавър. Дъщерята на неговия собственик Сидони, една непоносима фръцла, която екипажът е нарекъл „госпожица Господар“, се е качила в последната минута, против волята на капитана. На четвъртия ден от пътуването един от моряците открива нелегален пътник — едно малко момче на около десетина години, Силвестър. Той е сам на света и мечтае да стане моряк. Капитанът се съгласява да го остави и екипажът го осиновява.

Няколко дни по-късно „Габиан“ навлезе в зона на затишие и тежки дъждове се изсипаха на палубата. Небето беше оловносиво, ниско, облачно, въздухът — влажен, едва се дишаше.

— Влизаме в По-т-о-ноар1 — съобщи Фатом, — така се нарича екваториалната зона на безветрие.

— Значи сме близо до екватора? — каза Силвестър.

— Много близо, утре ще го прекосим… ако вятърът ни позволи, и ще преминем в другата половина на Земята.

Фатом не каза нищо повече, но по тайно събраните групички, които сварваше тук и там, по някои приготовления, които Картаю, Трегастел и другите прекратяваха, щом го забележеха, Силвестър усети, че крояха нещо.

Ла Ридел, когото наричаха „магьосникът“, се изправи изведнъж.

— Тишина! — изрева той. — Искам тишина за едно важно съобщение. Ти, Тротаба, и ти, Фредерик, ще ми донесете ритуалните дрехи.

Кланяйки се доземи и кривейки лицето си в смешни гримаси, двамата повикани моряци се отправиха към спалното помещение и извадиха от големия шкаф причудливи, лъскави, сърмени одежди, които поднесоха най-тържествено на Ла Ридел; те се заеха да го обличат с нещо като кафяво покривало, ушито от корабно платно, с качулка, на която бяха изрязани две дупки за очите. Сетне туриха на главата му островърха шапка от червен картон, пъхнаха в ръцете му една пръчка, увита в златна хартия.

Изпод покривалото се чу един глас, но тъй променен от дебелото платно, че сякаш идеше от оня свят: