«Захир»

О, Мария, зачената без грях, моли се

за нас,

които търсим помощ от Теб. Амин.

Посвещение

Още докато бяхме в колата, й бях казал, че съм завършил първия вариант на книгата си. Когато започнахме да изкачваме заедно един връх в Пиренеите, който за нас е свещен и където бяхме преживели необикновени мигове, я попитах дали не иска да узнае каква е основната идея или заглавието, а тя отвърна, че много искала да ме попита, но от уважение към труда ми не казала нищо, само много се зарадвала.

Казах й заглавието и основната идея. Продължихме да вървим мълчаливо, а на връщане чухме някакъв шум; това беше вятърът, който се приближаваше, пронизвайки върховете на оголелите дървета, и слизаше при нас, та планината да ни покаже отново своята магия, своята сила.

След това заваля снегът. Спрях и започнах да съзерцавам падащите снежинки, сивото небе, гората и жената до мен. Винаги е била до мен, през цялото време.

Исках да ти го кажа още в оня час, но отложих, за да го научиш, когато разгърнеш за пръв път тези страници. Тази книга е посветена на теб, Кристина, моята жена.

Кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле я намери?

Поемеш ли ти нявга към Итака,

моли се пътят ти да бъде дълъг —

изпълнен със опасности, с познания.

Не бой се от Циклопите,

от Лестригоните, от гнева на Посейдон —

по пътя си не ще ги нивга срещнеш,

мисълта ти щом се възвисява, вълнение

неповторимо щом тялото, душата ти докосва.

И няма ти да срещнеш Лестригоните,

Циклопите, ни страшния и гневен Посейдон,

ако те в душата ти не съществуват,

ако тя пред теб не ги възправя.

Моли се пътят да е дълъг.

Да бъдат много пролетните утрини,

в които тъй радостен и тъй щастлив

в невиждани пристанища ще влизаш,

пред финикийски тържища ще спираш

и с чудни стоки ти ще се сдобиваш —

корали, кехлибар, седеф и абанос

и сладостни подправки най-различен вид

(колкото се може повече подправки);

в много градове египетски да идеш

от мъдростта на мъдрите да учиш.

да стигнеш там е твоя орис.

Ала никак ти по пътя си не бързай —

по-добре ще е с години да пътуваш

и вече остарял край острова да хвърлиш котва,

богат със онова, което по пътя си спечелил.