«Финалният акорд»

Когато на вратата се звънна, Анна беше в кухнята и миеше бостънска маруля за вечерята на семейството. Звънецът беше монтиран на стената точно над мивката и ако се случеше да звънне, когато Анна е наблизо, неизменно я караше да подскача.

На прага стояха двама полицаи с восъчнобледи лица. Те я погледнаха и тя ги погледна в отговор с очакването да й кажат нещо.

Тя продължи да ги гледа, но те нито продумваха, нито помръдваха. Стояха, застинали неподвижно, сякаш бяха восъчни фигури, оставени на прага от някой, който си прави шега. И двамата държаха свалените си каски с две ръце.

— Какво има? — попита Анна.

И двамата бяха млади, с ръкавици до лактите. Зад тях се виждаха огромните им мотоциклети, подпрени в края на тротоара. Върху мотоциклетите се сипеха падащи листа, вятърът ги подемаше по тротоара и цялата улица бе огряна от жълтата светлина на ясната, ветровита септемврийска вечер. По-високият полицай притеснено пристъпи от крак на крак, след което попита:

— Вие ли сте госпожа Купър, мадам?

— Да, аз съм.

— Госпожа Едмънд Дж. Купър ли сте? — попита и вторият полицай.

— Да.

Изведнъж тя бавно започна да се досеща, че тези мъже, които не горяха от желание да обяснят появяването си, нямаше да се държат така, ако не им предстоеше да изпълнят някакво неприятно задължение.

— Госпожо Купър — чу тя да казва единият, и както го изрече тихо и внимателно, като на болно дете, тя веднага разбра, че ще й съобщи нещо ужасно.

Обзе я панически страх и тя попита:

— Какво се е случило?

— Трябва да ви уведомя, госпожо Купър, че…

Полицаят замлъкна, а жената, втренчила поглед в него, усети как цялото й тяло под кожата се свива все повече и повече.

— … Че мъжът ви е претърпял злополука на шосето Хъдсън Ривър точно в пет и четиридесет и пет минути следобед и е починал в линейката на път за болницата…

Говорещият полицай извади портфейла от крокодилска кожа, купен от нея за Ед на двайсетата годишнина от сватбата, и Анна, протегнала ръка, за да го вземе, усети, че се чуди, дали портфейлът не е запазил топлината от гръдта на съпруга й, до която е бил съвсем наскоро…

— Ако можем да ви помогнем с нещо… — каза полицаят. — Да повикаме някого да поседи при вас, някоя приятелка или роднина…

Анна изпита чувството, че гласът му отслабва, после заглъхва напълно, и сигурно горе-долу тогава тя започна да пищи. Скоро изпадна в истерия и полицаите се видяха в чудо да я успокояват, докато четирийсет минути по-късно не пристигна лекарят и не й сложи някаква инжекция на ръката.

Но когато се събуди на следващата сутрин, тя се чувстваше все така зле. Нито лекарят, нито децата й можеха да я вразумят по какъвто и да е начин, така че ако през следващите няколко дни не й бяха давали непрекъснато успокоителни, тя положително щеше да посегне на живота си. В кратките периоди на прояснение между вземането на лекарствата тя се държеше като умопобъркана, викаше мъжа си по име и му казваше, че ще отиде при него при първа възможност. Ужасно беше да я слушаш. Но в оправдание на поведението й веднага трябва да се подчертае, че тя не беше изгубила един обикновен съпруг.

Анна Грийнуд се омъжи за Ед Купър, когато и двамата бяха на осемнайсет години, и през съвместно прекараното време те стигнаха до такава близост и толкова бяха зависими един от друг, че е невъзможно да се опише с думи. С всяка изминала година любовта им ставаше все по-силна и всеобхватна, а към края се бе извисила до такъв абсурден връх, че двамата смятаха за непоносима всекидневната раздяла, когато Ед тръгваше за работа сутрин. Когато съпругът се връщаше вечер, той тичешком обикаляше къщата, за да намери жена си, а тя, чула затварянето на входната врата, оставяше всичко и също хукваше да го види — тичаше презглава, безразсъдно и с все сила, и го спираше насред стълбите, на площадката между етажите или между кухнята и антрето, а когато се срещнеха, той я прегръщаше, милваше и целуваше безкрайно дълго, сякаш бяха младоженци. Прекрасно наистина. Напълно невероятно и толкова прекрасно, че човек почти разбира защо Анна нямаше никакво желание и интерес да продължи живота си в свят, където съпругът й вече не съществува.

Откакто се случи нещастието, трите й деца: Анжела (двайсетгодишна), Мери (на деветнайсет) и Били (на седемнайсет и половина) не се отделяха от нея. Те обожаваха майка си и нямаха никакво намерение да допуснат нейното самоубийство, ако това бе възможно. Стараеха се усърдно и отчаяно да я убедят, че животът продължава да има смисъл и само благодарение на тях тя накрая успя да се отскубне от този кошмар и бавно да се завърне в действителността.

Четири месеца след катастрофата лекарите заявиха, че положението е почти овладяно, и Анна отново се зае, макар и доста равнодушно, с всекидневните грижи по домакинството, с пазаруване и готвене за порасналите деца.

Но какво се случи по-нататък?

Преди да се стопят зимните снегове, Анжела се омъжи за един млад господин от Роуд Айланд и се премести в предградията на Провидънс.

Няколко месеца по-късно Мери се омъжи за светлокос исполин от град на име Слейтън в щата Минесота, поради което напусна завинаги семейното гнездо. И макар, че сърцето на Анна отново бе започнало да се разбива на късчета, тя с гордост си мислеше, че нито една от дъщерите й нямаше каквато и да е представа какъв е бил бракът на родителите.

(— О, мамо, нали е чудесно?

— Да, миличка, според мене това е най-хубавата сватба на света! Вълнувам се може би повече от тебе!

И т.н., и т.н.)

Накрая, като капак на всичко, любимецът й Били, току-що навършил осемнайсет години, замина за първия си студентски семестър в Йейл.

Изведнъж Анна остана да живее в съвсем празна къща.

Чувството беше ужасно: след двайсет и три години деен, наситен и приказен семеен живот да слизаш сутрин сама на закуска в трапезарията, да седиш сред безмълвието с чаша кафе и филия препечен хляб и да се чудиш какво да правиш през деня, който те очаква. Да седиш в стаята, където е звучал толкова смях, празнували сте рождени дни, украсявали сте коледни дръвчета, получавали сте толкова подаръци, а сега е толкова студено и тихо. Въздухът всъщност е затоплен и температурата е нормална, но въпреки това мястото те кара да трепериш. Стенният часовник е спрял, понеже досега друг е имал грижата да го навива. Един стол се е разкривил, ти го гледаш и се чудиш защо едва сега го забелязваш. А когато вдигнеш очи от него, изведнъж те обзема паническото чувство, че четирите стени неусетно и много, много бавно се приближават към тебе.

Отначало Анна занасяше чашата кафе до телефона и започваше да звъни на приятелките си. Но всичките й приятелки си имаха съпрузи и деца, и макар че се държаха сърдечно и весело, доколкото бе възможно, просто не бяха в състояние още рано сутринта да отделят време за много приказки с една самотна съседка. Тогава Анна започна да се обажда на омъжените си дъщери.

Те също винаги се държаха мило и дружелюбно, но много скоро Анна долови внезапна промяна в отношението им към нея: тя вече не заемаше главно място в живота им. Сега те си имаха съпрузи, за които отделяха всичкото си внимание. Без да я обиждат, те вече твърдо поставяха майка си на заден план. Това потресе Анна, но тя разбираше, че дъщерите й са прави. Напълно прави. А тя нямаше основание да извършва посегателство върху живота им и да им създава чувство за вина, че я пренебрегват.

Редовно се виждаше с доктор Джейкъбс, но той с нищо не й помогна. Караше я да говори и тя правеше усилия, а понякога и той държеше малки речи, пълни с остри подмятания за секса и сублимацията. Анна изобщо не разбираше накъде клони лекарят, но изглежда лайтмотивът му беше, че тя трябва да си намери мъж.

Стана й навик да обикаля из къщата и да докосва вещи, принадлежали на Ед. Вземаше някоя обувка, пъхваше вътре ръка и опипваше малките вдлъбнатини, направени от възглавничките на пръстите и от петата. Попадна й скъсан чорап и тя изпита неописуемо удоволствие, докато го кърпеше. Понякога изваждаше от гардероба риза, вратовръзка и костюм и ги слагаше на леглото, сякаш готови за обличане. А веднъж, в една дъждовна неделна утрин, сготви задушено по ирландски…

Нямаше смисъл да продължава така.

Колко ли хапчета трябваше да вземе този път, за да е абсолютно сигурна? Тя се качи горе при скритите запаси и ги преброи. Бяха само девет. Щяха ли да й стигнат? Съмняваше се. По дяволите! Провалът бе нещо, което тя не можеше да си позволи отново — щяха да я откарат по спешност в болницата, да й промият стомаха, да я качат на седмия етаж в отделението на психиатъра Пейн Уитни, където щеше да се чувствува нещастна и унизена… Значи се налагаше да използува бръснарското ножче. Но с бръснарско ножче трябва да се работи чисто. Много хора за жалост претърпяват неуспех при опита да си прережат вените. Всъщност повечето не успяват. Не забиват ножчето достатъчно дълбоко. Някъде там има голяма артерия, до която непременно трябва да се стигне. Срязването на вените не е достатъчно. Само се оплескваш с кръв, но не постигаш целта си. И после, не е лесно да държиш бръснарско ножче, особено ако трябва да направиш точен разрез, да го натиснеш на мястото и то да влезе много дълбоко. Но тя щеше да успее. Онези, които не успяват, всъщност искат да не успеят. А тя искаше обратното.

Анна отиде до шкафчето в банята да потърси бръснарско ножче. Не откри нито едно. Самобръсначката на Ед все още си стоеше там, както и нейната. Но и двете бяха без ножчета, а не се виждаше и пакетче нови ножчета. Това си имаше обяснение. Преди време се наложи да махнат всички такива неща от къщата. Но какво от това? Всеки би могъл да си купи комплект ножчета.

Тя се върна в кухнята и свали календара от стената. Избра си 23 септември, рождения ден на Ед, и записа „бр.н.“ (бръснарски ножчета) на датата 9 септември, понеже така щеше да разполага точно с две седмици отсрочка, за да си уреди въпросите. Имаше много за вършене: плащане на стари сметки, написване на ново завещание, чистене на къщата, уреждане на четиригодишните такси за колежа на Бил, писма до децата, до родителите й, до майката на Ед и т.н., и т.н.

Колкото и да бе заета, струваше й се, че този двуседмичен, дълъг период от четиринайсет дни минава твърде бавно, а това не й харесваше. Искаше й се по-скоро да използува ножчето и всяка сутрин нетърпеливо преброяваше колко дни остават. Чувстваше се като дете, което брои дните до Коледа. Защото където и да бе отишъл Ед Купър след смъртта си, дори ако бе отишъл само в гроба, Анна с нетърпение очакваше да се събере с него.

В края на първата седмица обаче една сутрин в осем и половина я посети приятелката й Елизабет Паулети. Анна тъкмо си правеше кафе в кухнята. Позвъняването я накара да подскочи, и когато се повтори, тя отново подскочи.

Лиз влезе със замах през входната врата. Както винаги говореше, без да спира.

— Анна, мила, трябва да ми помогнеш! В службата всички са болни от грип. Трябва да дойдеш! Не се опитвай да ми противоречиш. Зная, че пишеш на машина, и зная, че по цял ден нямаш какво да правиш и прекарваш времето си в скука. Грабвай шапката и чантата си, да тръгваме. Бързай, момиче, бързай! Вече закъснявам!

Анна каза:

— Върви си, Лиз. Остави ме на мира.

— Таксито чака.

— Моля те, не се опитвай да ме изнудваш. Няма да дойда.

— Ще дойдеш — каза Лиз. — Събери сили. Щастливите ти мъченически дни свършиха.

Анна продължи да се съпротивлява, но Лиз се справи с нея и накрая тя се съгласи да отиде за няколко часа.

Елизабет Паулети ръководеше агенция за осиновяване, една от най-добрите в града. Девет от служителите се бяха разболели от грип, бяха останали само двама, а с нея — трима.

— Макар че не ти е ясна работата — каза тя на Анна в таксито, — просто ще трябва да ни съдействаш с каквото можеш.

В службата й цареше хаос. Само телефоните стигаха на Анна, за да полудее. Тя тичаше от бюро на бюро и приемаше съобщения, които не й говореха нищо. В чакалнята седяха момичета, млади момичета с пепеляви, безизразни лица. В задълженията на Анна влизаше да печата на машина отговорите им върху официална бланка.

— Име на бащата?

— Не знам кой е.

— Нямате ли представа?

— Какво общо има бащата?

— Мило момиче, ако бащата е известен, трябва да се вземе не само вашето, но и неговото съгласие, преди детето да се предложи за осиновяване.

— Сигурна ли сте?

— Господи, нали ви го казвам!

По обед някой й донесе сандвич, но не й остана време да го изяде. В девет вечерта, изтощена, прегладняла и доста разстроена от някои неща, които бе научила, Анна се довлече до дома, изпи чаша неразреден алкохол, изпържи си бекон с яйца и си легна.

— Ще ти се обадя утре сутринта в осем — каза й Лиз. — За бога, бъди готова.

Анна беше готова. И от този ден нататък тя не можа да се откаже.

Стана съвсем неочаквано.

Всъщност открай време Анна имаше нужда да се заеме с някаква хубава и трудна работа, в която има много проблеми за решаване — чужди, а не нейни проблеми.

Работата беше тежка и често емоционално съсипваща, но поглъщаше всеки миг от деня на Анна и след около година (прескачаме този период) — след около година, година и половина, тя отново започна да се чувствува относително щастлива. Ставаше й все по-трудно и по-трудно да си представи ясно съпруга си, да го види как тича по стълбите, за да я открие, или как седи насреща й по време на вечеря. Изчезна лекотата, с която си припомняше точно гласа му и ако не погледнеше снимка, оказваше се, че дори лицето му не се е запечатало дълбоко в паметта й. Тя продължаваше непрекъснато да си мисли за него, но установи, че вече го прави, без да избухва в сълзи, и когато си спомни как се беше държала доскоро, малко се засрами. Започна да проявява известен интерес към облеклото и прическата си, отново взе да употребява червило и да си бръсне краката. Храненето вече й доставяше удоволствие, а когато хората й се усмихваха, тя мигом искрено им се усмихваше в отговор. С други думи, Анна отново влезе в талвега на живота и изпитваше радост от съществуванието.

По това време й се наложи да замине за Далас по работа.

Службата на Лиз обикновено не действуваше извън границите на щата, но в случая едно семейство, осиновило дете чрез агенцията, впоследствие се беше преместило от Ню Йорк в Тексас. А сега, пет месеца по-късно, получиха писмо от съпругата, че не желае повече да задържи бебето. Уведомяваше ги, че скоро след пристигането им в Тексас съпругът й е починал от инфаркт, тя почти веднага се е омъжила повторно, а новият й съпруг смятал, че е „невъзможно да свикне с осиновено дете“.

Положението беше сериозно, понеже освен грижата за съдбата на бебето съществуваха и какви ли не законови задължения.

Анна замина за Далас със самолет, тръгващ много рано сутринта от Ню Йорк, затова пристигна още преди закуска. След като се настани в хотел, тя прекара следващите осем часа с хора, свързани с въпроса, и докато свърши всичко, което можеше да се свърши този ден, в четири и половина следобед вече беше напълно изтощена. Върна се с такси в хотела и се качи в стаята си. Обади се на Лиз, за да я осведоми за положението, след това се съблече и прекара дълго време в горещата вана. После се уви в хавлиена кърпа, легна на кревата и запали цигара.

Засега усилията й да помогне на детето се проваляха. Присъстваха двама адвокати, които се отнесоха към нея с пълно презрение. Само колко й бяха омразни! Отвращаваше я тяхната арогантност и кротко направените намеци, че каквото и да предприеме тя, то няма да бъде от ни най-малко значение за тяхната клиентка. През цялото време на разговора единият адвокат стоеше с вдигнати на масата крака, а и двамата имаха затлъстели кореми. Сякаш тлъстините бяха течност, бликаща на потоци изпод ризите, увиснала на огромни гънки над коланите на панталоните им.

Дотогава Анна много пъти беше ходила в Тексас, но за пръв път идваше сама. Винаги бе придружавала Ед при служебните му командировки и при тези пътувания двамата често бяха разговаряли за тексасците по принцип и колко е трудно да ги харесаш. Човек можеше да преглътне грубиянството и простотията им. Не беше там работата. Но тези хора изглежда нямаха чувство за състрадание, в душите им се криеше нещо брутално, рязко и неумолимо, което не можеше да им се прости. Нямаха сетива за милосърдие, жалост и нежност. Единствената им добродетел, така да се каже (изтъквана нагло и непрекъснато пред непознатите), беше като професионално задължение: парадираха със своята доброжелателност, заливаща като гъст сироп гласовете и усмивките им, покриваща ги сякаш от глава до пети. Но Анна не изпитваше нейното въздействие. Вътрешно тя оставаше дълбоко безразлична. Често питаше:

— Защо обичат да се държат невъзпитано?

— Защото са големи деца — отговаряше й Ед. — Те са опасни деца, опитващи се да подражават на прадедите си. Прадедите им са от първите заселници. Но сегашните тексасци са нещо друго.

Изглежда сега тексасците живееха по законите на някаква егоистична воля — блъскаш и биваш блъскан. Всички се оставяха да бъдат блъскани. Добре, но се случваше сред тях да се появи външен човек, който да се дръпне встрани и твърдо да заяви: „Няма да се блъскам и няма да позволя да бъда блъскан.“ А това бе невъзможно. Особено в Далас. От всички градове в щата Далас бе мястото, което притесняваше най-много Анна. Мислеше си, че е град на безбожници, че е смразяващ, железен град на алчни безбожници. Място, полудяло от богатството си, но никакво изобилие от лъскава и фалшива култура, нито залетите със сироп приказки можеха да скрият факта, че златният плод отвътре е червив.

Анна лежеше на кревата, увита в кърпата. Този път беше сама в Далас. Нямаше го Ед да я обгърне с невероятната си сила и любовта си. Може би затова тя изведнъж започна да изпитва леко притеснение. Запали втора цигара и зачака притеснението да изчезне. Но то не изчезна, напротив, засили се. Твърда бучица страх се събираше в сърцето й, стоеше си там и всеки миг нарастваше. Чувството бе неприятно, каквото човек понякога изпитва, ако нощем остане сам вкъщи и чуе, или му се счуят, стъпки в съседната стая.

Тук имаше милиони стъпки и Анна чуваше всички до една.

Тя стана от леглото и отиде до прозореца, все така увита в кърпата. Стаята й се намираше на двайсет и втория етаж, прозорецът бе отворен. Лъчите на вечерното слънце огряваха бледия, млечножълт огромен град. Долу улицата бе задръстена от плътни потоци автомобили. По тротоарите се движеха тълпи. Всички бързаха да се приберат от работа, блъскаха другите и биваха блъскани. Анна усети липсата на приятелско присъствие. В този миг непременно трябваше да поговори с някого. Да имаше къща, където да отиде на гости, къща със семейство, с жена, мъж и деца, със стаи, пълни с играчки! Мъжът и жената щяха да я прегърнат на прага, да извикат: „Анна! Каква приятна изненада! Колко можеш да ни гостуваш? Седмица, месец, година?“

Изведнъж, както често става при подобни случаи, едно име изникна в паметта й и Анна каза на глас: „Конрад Крьогер! Велики Боже, та той живее в Далас! Или поне живееше…“

Не беше виждала Конрад от времето, когато учеха в Нюйоркската гимназия. Тогава Конрад беше нейният ухажор, нейният любим, беше най-скъпото в живота й. Повече от година излизаха заедно, бяха се заклели във вечна вярност, щяха да се женят в близко бъдеще. После изведнъж с гръм и трясък се появи Ед Купър и това естествено бе краят на връзката й с Конрад. Конрад обаче сякаш не го преживя много тежко. Поне не можеше да е бил съсипан, тъй като след не повече от месец-два започна да излиза с друга тяхна съученичка…

Тя пък как се казваше?

Беше едро, красиво, пълногърдо момиче с огненочервена коса и особено име, много старомодно име. Как ли се казваше… Арабела? Не, не беше Арабела. Но започваше с Ара… Араминити? Да, казваше се Араминити. Нещо повече: след около година Конрад Крьогер се ожени за Араминити и я отведе в Далас, в родния си град.

Анна отиде до нощното шкафче и взе телефонния указател.

Крьогер, Конрад. Лекар.

Това несъмнено беше Конрад. Винаги казваше, че ще стане лекар. В указателя имаше служебен и домашен телефон.

Дали да не му се обади?

Защо не?

Анна погледна часовника си. Беше пет и двайсет. Вдигна слушалката и даде на централата служебния номер. Обади се момичешки глас:

— Кабинетът на доктор Крьогер.

— Добър ден — каза Анна. — Там ли е доктор Крьогер?

— В момента е зает. Мога ли да зная кой го търси?

— Моля ви да му предадете, че се е обаждала Анна Грийнуд.

— Кой?

— Анна Грийнуд.

— Прието, госпожице Грийнуд. Желаете ли да се запишете за преглед?

— Не, благодаря ви.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Анна остави името на хотела си и помоли момичето да го предаде на доктор Крьогер.

— С удоволствие — каза секретарката. — Довиждане, госпожице Грийнуд.

— Довиждане — каза Анна.

Чудеше се дали след всички тези години доктор Конрад П. Крьогер щеше да си спомни името й. Струваше й се, че ще си го спомни. Анна отново легна на кревата и се помъчи да си представи как изглеждаше самият Конрад. Със сигурност беше изключително красив. Висок… слаб… с широки рамене… с почти черна коса… с чудесно лице… лице с резки черти като на героите от митологията, като на Персей или Одисей. Но преди всичко Конрад беше много деликатно момче, сериозно, почтено, тихо, кротко момче. Никога не прекаляваше с целувките, целуваше я само вечер за довиждане. И за разлика от другите не си падаше по натискането. Когато я изпращаше до дома в събота след кино, паркираше купения на старо буик пред къщата, стоеше в колата до нея и непрекъснато говореше за бъдещето, за неговото и нейното бъдеще, за това как ще се върне в Далас и ще стане известен лекар. Правеше й огромно впечатление нежеланието му да се натиска и да приема всичките глупости, които задължително се вършеха. Казваше си: „Той ме уважава.“ И сигурно имаше право. Във всеки случай помнеше Конрад като приятен млад мъж, приятен добър човек. И ако не се беше появил свръхприятният и свръхдобрият Ед Купър, Анна положително щеше да се омъжи за Конрад Крьогер.

Телефонът иззвъня.

— Да, ало? — обади се тя.

— Анна Грийнуд?

— Конрад Крьогер!

— Скъпа Анна! Каква невероятна изненада! Боже господи! След толкова години!

— Вярно, доста време мина.

— Цяла вечност. Но гласът ти е същият.

— И твоят.

— Какво те води в прекрасния ни град? Дълго ли ще останеш?

— Не, утре си заминавам. Надявам се, че обаждането ми не те е притеснило?

— По дяволите, Анна, толкова се радвам! Добре ли си?

— Да, добре съм. Сега съм добре. Имах лош период след смъртта на Ед…

— Какво?

— Преди две години и половина загина при катастрофа.

— Божичко, Анна, моите съболезнования. Какъв ужас… Какво да ти кажа…

— Не казвай нищо.

— Но сега си добре, нали?

— Добре съм. Работя като каторжник.

— Браво, момичето ми!

— Как е… Как е Араминити?

— О, добре е.

— Имате ли деца?

— Едно момче. А ти?

— Имам три деца, две момичета и едно момче.

— Я гледай, я гледай, да не ти се надява човек. Слушай, Анна…

— Кажи, Конрад.

— Защо да не прескоча до хотела да пийнем по чашка? С удоволствие ще го направя. Ловя се на бас, че ни най-малко не си се променила.

— Изглеждам стара, Конрад.

— Лъжеш.

— И се чувствувам стара.

— Да имаш нужда от добър лекар?

— Имам. Тоест, нямам. Естествено, че нямам. Стига съм се занимавала с лекари. Единственото, от което имам нужда е…

— Да?

— Този град ме притеснява, Конрад. Сигурно имам нужда от приятел. Само от приятел.

— Намери го вече. Остава ми да прегледам един пациент, после съм свободен. Да се срещнем долу в бара, забравих как го бяха нарекли, след около половин час, в шест. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — каза тя. — Благодаря ти, Конрад.

Тя затвори, стана от леглото и започна да се облича.

Изпитваше леко безпокойство. Откакто Ед бе починал, не беше излизала сама да пийне нещо с мъж. Когато се върнеше и го разправеше на доктор Джейкъбс, той щеше да се зарадва. Нямаше да я засипе с похвали, но положително щеше да се зарадва. Щеше да каже, че това е стъпка в правилната посока, че е поставила начало. Анна все още редовно ходеше на консултации, а сега, когато се чувствуваше много по-добре, острите забележки на доктор Джейкъбс вече далеч не бяха толкова остри и той неведнъж й повтори, че депресията й, както и влечението към самоубийство ще изчезнат напълно само ако тя наистина „замести“ физически Ед с друг мъж.

— Но нима е възможно да заместиш човек, когото си обичал до полуда? — беше му казала Анна последния път, когато Джейкъбс засегна въпроса. — Господи, докторе, когато миналия месец умря папагалчето на госпожа Кръмлин-Браун, обърнете внимание, умря папагалчето, а не съпругът й, тя беше толкова потресена, че се закле никога повече да не гледа папагалче!

— Госпожо Купър — беше й казал доктор Джейкъбс, — обикновено жените нямат полови сношения с папагали.

— Вярно, обаче…

— Тъкмо затова няма нужда папагалът да бъде заместван. Но когато почине съпруг, а преживялата го съпруга е все още активна и здрава жена, при възможност тя непременно му намира заместник в срок от три години. И обратното.

Сексуални контакти. Само това беше в ума на този тип лекари. Мислеха само за секс.

Докато Анна се облече и слезе с асансьора, стана шест и десет. В мига, когато влизаше в бара, от една маса се надигна мъж — Конрад. Сигурно беше следил кой влиза. Дойде да я посрещне. Усмихваше се нервно. И Анна се усмихваше. В такива случаи хората се усмихват.

— Виж ти! — каза той.

— Виж ти! — каза тя и очаквайки обичайната целувка по бузата, наклони лицето си към неговото, все още усмихната. Но тя бе забравила колко официално се държи Конрад. Той само пое и стисна ръката й.

— Голяма изненада — каза той. — Ела да седнеш.

Помещението беше като всеки друг хотелски бар: с приглушено осветление, пълно с множество малки маси. На всяка маса имаше купчина фъстъци, а покрай стените — дълги кожени канапета. Келнерите бяха облечени с бели сака и кафяви панталони. Конрад я поведе към маса в ъгъла, седнаха един срещу друг. Веднага до тях се изправи келнер.

— Какво ще пиеш? — попита Конрад.

— Може ли едно мартини?

— Разбира се. С водка ли?

— Не, с джин, моля.

— Едно мартини с джин — поръча той на келнера. — Не, всъщност нека бъдат две. Както сигурно си спомняш, Анна, никога не съм си падал по пиенето, но сега си струва да отпразнуваме.

Келнерът си тръгна. Конрад се облегна на стола, втренчи поглед в Анна и каза:

— Доста добре изглеждаш.

— И ти изглеждаш доста добре, Конрад — каза му тя.

Говореше истината. Той беше остарял изумително малко за двайсет и пет години. Беше все така слаб и красив, всъщност изглеждаше дори по-добре отпреди. Черната му коса си стоеше черна, очите му бяха бистри, изобщо имаше вид на мъж на не повече от трийсет години.

— Ти беше по-възрастна от мене, нали? — попита той.

— Що за въпрос? — разсмя се тя. — Да, Конрад, аз съм точно с една година по-възрастна от теб. На четирийсет и две години съм.

— Точно така си мислех.

Той продължаваше да я изучава изпитателно, очите му шареха по лицето, шията и раменете й. Анна усети, че се изчервява.

— А ти стана ли страшно преуспяващ доктор? — попита го тя. — Най-добрият лекар в града ли си?

Конрад силно наклони глава на една страна, така че ухото му почти се опря в рамото. Характерен за него жест, който винаги бе харесвал на Анна.

— Питаш дали съм преуспяващ? В наши дни всеки лекар може да бъде преуспяващ в големия град. Имам предвид — финансово. Но дали съм първокласен специалист е друг въпрос. Моля се и се надявам да е така.

Поръчката пристигна. Конрад вдигна чаша:

— Добре дошла в Далас, Анна. Много се радвам, че ми се обади. Хубаво е, че отново се срещаме.

— И аз се радвам, че се видяхме, Конрад — каза тя и не си кривеше душата.

Конрад погледна чашата й. Анна беше отпила голяма глътка и сега държеше почти празна чаша.

— Сигурно предпочиташ джин вместо водка? — попита той.

— Да, позна.

— Трябва да се откажеш от джина.

— Защо?

— Не понася на жените.

— Как така?

— Направо им вреди.

— Положително вреди и на мъжете — подхвърли тя.

— За сведение, не е така. На мъжете съвсем не вреди толкова, колкото на жените.

— А защо им вреди?

— Защото са така устроени. С какво се занимаваш, Анна? Какво те води чак в Далас? Разкажи ми за себе си.

— Но защо джинът вреди на жените? — повтори тя с усмивка.

Той се усмихна в отговор, поклати глава, но не й отвърна.

— Кажи — настоя тя.

— Не, да говорим за друго.

— Не можеш да ме оставиш в неведение. Не е честно.

След като помълча, той каза:

— Щом наистина искаш да знаеш, джинът съдържа известно количество от маслото, извличано от плодовете на хвойната. Използуват го за есенция.

— И какво значение има това?

— Огромно.

— Да, но какво причинява?

— Ужасни неща.

— Конрад, не се притеснявай. Вече съм пораснала.

„Той си е някогашният Конрад — помисли си тя, — все така нерешителен, добросъвестен и срамежлив.“ Затова го обичаше.

— Ако това питие има ужасни последствия за мене — започна тя, — ще бъде нелюбезно от твоя страна да не ме осведомиш за какво става дума.

Конрад леко ощипа с палеца и показалеца на дясната си ръка месестата част на лявото ухо, после каза:

— Истината, Анна, е че хвойновият извлек има пряко възпалително действие върху матката.

— Не може да бъде!

— Не се шегувам.

— Глупости, бабини деветини.

— Боя се, че грешиш.

— Сигурно имаш предвид бременните.

— Имам предвид жените изобщо, Анна — каза той и вече не се усмихваше, а говореше сериозно, като че се вълнуваше за нейното здраве.

— Каква специалност имаш? — попита го тя. — В каква област работиш? Не си ми казал.

— Акушерство и гинекология.

— Аха!

— От доста време ли пиеш джин? — попита я той.

— Да, от двайсетина години.

— Много ли пиеш?

— За Бога, Конрад, стига си се притеснявал за вътрешностите ми. Моля те, поръчай ми още едно мартини.

Той повика келнера и каза:

— Моля, едно мартини с водка.

— Не — обади се Анна, — с джин.

Той въздъхна и поклати глава.

— В наши дни никой не слуша лекарите.

— Ти не си мой лекар.

— Вярно — съгласи се той. — Приятел съм ти.

— Да поговорим за жена ти. Все така красива ли е?

Той изчака малко, после каза:

— Всъщност ние се разведохме.

— Не може да бъде!

— Бракът ни просъществува всичко на всичко две години. Големи усилия ми струваше да го задържа и толкова.

Кой знае защо Анна се слиса.

— Но тя беше голяма красавица! Какво се случи?

— Всичко се случи. Всичко лошо, за което можеш да си помислиш.

— А детето?

— Дадоха й го. Жените винаги успяват да си вземат децата. — В гласа му се долови голяма горчивина. — Върна се с него в Ню Йорк. Идва ми на гости веднъж в годината, през лятото. Вече е на двайсет. Учи в „Принстън“.

— Хубаво момче ли е?

— Прекрасно момче е — каза Конрад, — но почти не го познавам. Тъжна работа.

— И не си се женил повторно?

— Не, никога. Но стига сме говорили за мене. Кажи нещо за себе си.

Бавно и внимателно той започна да измъква от нея сведения за здравословното й състояние и за тежкия период, през който бе преминала след смъртта на Ед. Анна усети, че разговорът с него не я притеснява и в общи линии му разправи цялата история.

— Но защо твоят лекар смята, че не си напълно излекувана? — попита той. — Не ми се виждаш много склонна към самоубийство.

— И аз така мисля. Само понякога, но обърни внимание — не много често, просто от време на време, когато съм потисната, имам чувството, че ще е необходим съвсем малък тласък, за да мина границата.

— В какъв смисъл?

— Започва да ме привлича шкафчето в банята.

— Какво държиш там?

— Нищо особено. Обичайното средство, с което едно момиче си бръсне краката.

— Ясно.

Известно време Конрад се взираше в лицето й, после попита:

— Това ли чувствуваше, когато ми се обади?

— Не съвсем. Но си мислех за Ед, а това винаги крие опасност.

— Радвам се, че се обади.

— И аз се радвам.

Анна привършваше второто си мартини. Конрад смени темата и започна да говори за практиката си. Анна не го слушаше, а по-скоро го гледаше. Той беше дяволски красив, не можеше да откъснеш очи от него. Тя захапа една цигара и подаде пакета на Конрад.

— Благодаря, не пуша — отказа той, взе кибрит от масата, поднесе й огънче, после духна клечката и попита: — Ментолови цигари ли пушиш?

— Да.

Анна вдъхна дълбоко, бавно издуха дима във въздуха и рече:

— Е, продължавай, осведоми ме, че тези цигари ще съсипят половата ми система.

Той се засмя и поклати глава.

— Тогава защо попита дали са ментолови?

— От любопитство.

— Лъжеш. По очите ти си личи. Канеше се да ми съобщиш статистическите данни за смъртността от рак на белия дроб при големите пушачи.

— Ракът на белия дроб няма нищо общо с ментола, Анна — каза Конрад, усмихна се, отпи от мартинито си, което стоеше почти непокътнато и внимателно остави чашата си на масата. — Още не си ми казала с какво се занимаваш — продължи той, — нито защо си в Далас.

— Първо ти ми кажи за ментола. Ако е поне наполовина толкова лошо, колкото хвойновият екстракт, смятам, че незабавно трябва да го науча.

Той се усмихна и поклати глава.

— Моля те!

— Не, мадам.

— Конрад, не можеш да подхвърлиш нещо, а после да си замълчиш. Правиш го за втори път в течение на пет минути.

— Не искам да ставам досаден с медицински съвети.

— Не си досаден. Тези въпроси хипнотизират. Хайде, казвай! Не ставай лош!

Приятно й беше, че седи тук, чувствува се леко замаяна от двете мартини и разговаря непринудено с този изискан мъж, с този кротък, внимателен и изискан човек. Той не се преструваше на срамежлив. Нищо подобно. Просто страдаше от обичайните си скрупули.

— За нещо страшно ли става дума? — попита тя.

— Не, едва ли може да се нарече така.

— Казвай тогава.

Конрад извади една цигара от пакета, който все още беше пред него, и впери поглед в надписа.

— Работата е там, Анна — започна той, — че когато вдишваш ментол, той се включва в кръвоносната система. А това не е хубаво. Доста вреди. Оказва определено влияние върху централната нервна система. И досега лекарите понякога предписват ментол.

— Зная — каза тя. — В капки за нос и за инхалации.

— Това е маловажно. Знаеш ли по-съществената употреба?

— За разтриване на гърдите при настинка.

— Можеш да го правиш при желание, но не помага.

— Слага се в мехлем за напукани устни.

— Не, за него се използува камфор.

— Вярно.

Конрад изчака да види дали Анна ще продължи да гадае.

— Хайде, казвай! — помоли го тя.

— Сигурно малко ще се изненадаш.

— Готова съм за изненади.

— Ментолът е добре известен антиафродизиак.

— Известен какво?

— Потиска половото влечение.

— Конрад, ти си измисляш.

— Кълна ти се, че е истина.

— И кой го използува?

— В наши дни — малко хора. Миризмата му е прекалено силна. Селитрата върши по-добра работа.

— А, да. Чувала съм за селитрата.

— Какво си чувала?

— Дават селитра на затворниците — каза Анна. — Всяка сутрин напръскват със селитра кашата и затворниците кротуват.

— Използуват я и в производството на цигари — осведоми я Конрад.

— За затворниците ли?

— Не, при всички цигари.

— Глупости.

— Нима?

— Разбира се, че са глупости.

— Защо смяташ така?

— Хората не биха се съгласили — каза тя.

— А как се съгласяват да се разболеят от рак?

— Това е нещо друго, Конрад. Откъде знаеш, че в цигарите слагат селитра?

— Никога ли не си се чудила защо, когато оставиш цигарата в пепелника, тя продължава да гори? Тютюнът не гори от само себе си. Всеки пушач на лула ще ти го каже.

— За цигарите използуват химикали.

— Именно. Използуват селитра.

— А селитрата гори ли?

— Естествено. Тя е била между основните съставки за направата на барут. При това добре се възпламенява. Много добре се възпламенява. Цигарата ти гори бавно като първокласен бикфордов шнур, нали?

Анна погледна цигарата си. Макар че една-две минути не си беше дръпнала от нея, цигарата не беше угаснала и димът се кълбеше около огънчето в тънка, синкавосива спирала.

— Значи в цигарата ми освен ментол има и селитра?

— Разбира се.

— А и двете потискат половото влечение?

— Да. Получаваш двойна доза.

— Та това е нелепо, Конрад. Количеството е твърде малко, за да бъде от значение.

Той се усмихна, но не й отговори.

— И на една хлебарка не би подействало!

— Само според тебе, Анна. По колко пушиш на ден?

— Около кутия и половина.

— Е, това не ми влиза в работата — каза той, замълча и после продължи: — Но днес ние двамата щяхме да сме много по-добре, ако ми влизаше в работата.

— Как така по-добре?

— Така си мисля.

— Конрад, какво се опитваш да кажеш?

— Само това, че ако едно време изведнъж не беше решила да скъсаме, нямаше да преживеем сполетелите ни нещастия. Все още щяхме да сме щастливи съпрузи.

Лицето му изведнъж придоби странното изражение на измъчен човек.

— Ако не бяхме скъсали, така ли?

— Бях съсипан, Анна.

— О, боже, та нали на тази възраст непрекъснато се разделят?

— Не съм сигурен — каза Конрад.

— Значи още ми се сърдиш, че го сторих?

— Да ти се сърдя ли? За Бога, Анна! Сърдят се децата, когато им вземат играчката. А на мене ми взеха съпругата!

Анна го гледаше онемяла.

— Кажи ми — продължи той, — имаше ли представа как се чувствувах в онзи миг аз?

— Почакай, Конрад, та ние бяхме толкова млади!

— Тогава животът ми свърши, Анна. Животът ми свърши!

— Но как…

— Какво „как“?

— Как, ако е имало такова значение за тебе, ти можа да се обърнеш на сто и осемдесет градуса и след няколко седмици да се сгодиш за друга?

— Чувала ли си поговорката „клин клин избива“?

Тя кимна поразена, втренчила поглед в него.

— Бях луд по тебе, Анна.

Анна не каза нищо.

— Извинявай. Избухнах глупаво. Моля те, прости ми.

Последва дълго мълчание.

Конрад се облегна на стола и я загледа изпитателно от разстояние. Тя си взе нова цигара. Запали я. Духна клечката и внимателно я сложи в пепелника. Когато вдигна глава, Конрад все така я наблюдаваше. Гледаше напрегнато и унесено.

— За какво си мислиш? — попита тя.

Той не отговори.

— Конрад, още ли ме мразиш заради това?

— Да те мразя ли?

— Да, още ли ме мразиш? Изпитвам странното чувство, че е така. Сигурна съм, че е така, независимо от изминалите години.

— Анна… — започна той.

— Да, Конрад?

Той придърпа стола си по-близо до масата и се наведе напред.

— Хрумвало ли ти е някога… — започна той и се спря.

Тя чакаше.

Той изглеждаше толкова невероятно сериозен, че тя неволно също се наведе напред.

— Какво да ми е хрумвало?

— Че ти и аз… Че ние двамата имаме недовършена работа.

Тя зяпна.

Той я погледна с очи като две грейнали звезди.

— Моля те, не се изумявай!

— Изумена ли изглеждам?

— Изглеждаш така, сякаш току-що съм те помолил да се хвърлим заедно през прозореца.

В салона вече имаше много хора, като на коктейл. Човек трябваше да крещи, за да го чуят.

Очите на Конрад очаквателно я гледаха с нетърпение и копнеж.

— Поръчай ми още едно мартини.

— Държиш ли да го изпиеш?

— Да, държа.

През целия си живот Анна се беше любила само с един мъж — със съпруга си Ед.

И преживяването винаги й се струваше прекрасно.

Три хиляди пъти ли го бяха правили?

Според нея — дори повече. Вероятно много повече. Кой ще вземе да брои?

Предположи все пак, че ако го използуваше като довод, точната цифра (не можеше без точна цифра) сигурно щеше да излезе три хиляди, шестстотин и осемдесет пъти…

… И тя добре знаеше, че всеки път, когато се случеше, това бе проява на чиста, страстна и истинска любов между един и същи мъж и една и съща жена…

… Небеса, как тогава можеше някакъв съвсем нов мъж, някакъв безразличен й непознат да се надява, че когато той го върши на три хиляди, шестстотин осемдесет и първия път, тя поне наполовина ще го приеме?

Та този мъж би бил нежелан гост.

Всички спомени щяха да нахлуят в главата й. Тя щеше да лежи, задушавана от спомени.

Преди няколко месеца при една от консултациите Анна изтъкна това на доктор Джейкъбс, а той каза:

— Няма да се занимаваме с глупости, стига с тези спомени, скъпа ми госпожо Купър! Забравете ги най-после, миналото не съществува!

— Но как да стигна до настоящето? — попита го тя. — Как мога да събера толкова кураж изведнъж да се кача по стълбите в чужда спалня и хладнокръвно да се съблека пред друг мъж, пред непознат човек?

— Хладнокръвно ли? — беше извикал Джейкъбс. — За Бога, жено, та тогава кръвта ти ще кипи!

И по-късно беше добавил:

— На всяка цена се опитайте да ми повярвате, госпожо Купър, че всяка жена, лишена от сексуален живот след повече от двайсетгодишна практика, при това в случая и с необичайно чести контакти, ако съм ви разбрал правилно, та значи, всяка жена в подобно положение ще страда непрекъснато от тежки психологически смущения, докато обичайната практика не се възстанови. Зная, че сега се чувствувате много по-добре, но съм длъжен да ви уведомя, че все още сте далече от нормата…

Анна попита Конрад:

— Да не би да ми правиш терапевтично предложение?

— Какво?

— Терапевтично предложение.

— За Бога, какво искаш да кажеш?

— Изглежда ми точно като заговор, замислен от моя доктор Джейкъбс.

— Виж какво — рече Конрад, като се протегна и докосна лявата й ръка с върха на показалеца си, — когато се познавахме едно време, колкото и да ми се искаше, бях твърде млад и неуверен, за да ти направя подобно предложение. Пък и си мислех, че мога да почакам. Смятах, че целият живот ни принадлежи. Откъде можех да предположа, че ще скъсаш с мене?

Донесоха мартинито й. Анна взе чашата и бързо започна да пие. Знаеше точно как ще й подействува. Щеше да има чувството, че плава. Винаги го усещаше при третото мартини. Щом го изпиеше, мигом изпадаше в безтегловност и сякаш се носеше из стаята като тънка струя водород.

Тя седеше и държеше чашата с две ръце, като че щеше да се причестява. Отново отпи. Питието съвсем намаля. Над ръба на чашата виждаше, че Конрад я гледа неодобрително. Усмихна му се лъчезарно.

— Ти не оперираш без упойка, нали? — каза тя.

— Моля те, Анна, не говори така.

— Започвам да плавам.

— Виждам. Не пий повече.

— Какво каза?

— Казах да не пиеш повече.

— Искаш ли да знаеш защо пия?

— Не — каза той и понечи да посегне, сякаш искаше да й вземе питието, затова тя бързо опря чашата до устните си и я държа известно време наклонена докрай, та да изтекат и последните капки.

Когато отново погледна Конрад, той слагаше на келнерския поднос банкнота от десет долара, а келнерът се кланяше: „Благодаря ви, сър. Много ви благодаря.“ Следващото, което Анна усети, беше, че се носи през залата и прекосява фоайето на хотела, а ръката на Конрад здраво я крепи под мишница и я насочва към асансьорите. Понесоха се към двайсет и втория етаж, после по коридора към стаята. Анна измъкна ключа от чантата си, отвори и се плъзна вътре. Конрад влезе подире й, затваряйки вратата зад гърба си. После изведнъж сграбчи Анна с огромните си ръце, прегърна я и напористо започна да я целува.

Тя не се отдръпна.

Целувките му обсипваха устата, страните и шията й. Той дълбоко си поемаше дъх в промеждутъците. Тя стоеше с отворени очи и го наблюдаваше със странното чувство, че гледа отстрани, и това, което виждаше, по нещо й напомняше на размазаните черти от лицето на зъболекар, който работи върху горен кътник.

После изведнъж Конрад си пъхна езика в едното й ухо. Ефектът бе поразителен. Сякаш двеставолтов ток протичаше по включена мрежа и всички лампи светваха. Костите й омекнаха, по крайниците й се разля гореща разтопена маса и Анна бе разтърсена до полуда. До такава откровена, безразсъдна и пламтяща страст едно време често я довеждаше Ед само като докосваше тялото й. Анна се хвърли на врата на Конрад и започна да го целува с много по-голямо настървение от неговото и макар че отначало той изглежда смяташе, че ще бъде жив погълнат, скоро равновесието му се възвърна.

Анна нямаше никаква представа колко дълго се прегръщаха и целуваха с такава сила, но сигурно бе минало доста време. Тя се чувствуваше извънредно щастлива, най-после отново изпитваше някогашната увереност, изпълваше я такава безпределна увереност, че й се искаше да смъкне дрехите си и да танцува дивашки за Конрад в средата на стаята. Но все пак не направи тази глупост. Наместо това просто се понесе към леглото и седна в края, за да си поеме дъх. Конрад побърза да седне редом. Тя склони глава на гърдите му и стоеше така, преизпълнена с радост, докато той нежно галеше косата й. После тя откопча горното копче на ризата му, пъхна ръката си вътре и я допря до гръдта. Усети през ребрата как тупти сърцето му.

— Какво виждам тук? — попита Конрад.

— Къде, мили?

— На главата ти. Трябва да вземеш мерки, Анна.

— Ти ще се погрижиш, мили.

— Не, сериозно — продължи той. — Знаеш ли на какво ми прилича? Прилича ми малко на ранна андрогенна алопеция.

— Чудесно.

— Не, не е чудесно. Всъщност това е възпаление на космените фоликули и предизвиква плешивост. Среща се често при жени в зряла възраст.

— О, млъквай, Конрад! — каза тя и го целуна по врата. — Имам разкошна коса.

Анна седна и му съблече сакото. После свали вратовръзката и я захвърли.

— Роклята ми е закопчана на гърба с телено копче. Разкопчай го, моля те.

Конрад го разкопча, после свали ципа и помогна на Анна да смъкне роклята. Тя остана по много приятен, светлосин комбинезон. Конрад беше с обикновена бяла риза, каквито носят лекарите, но както вече бе разкопчан, много му отиваше. От двете страни на врата му отвесно се спускаха изпъкнали жили и когато той обръщаше глава, мускулите играеха под кожата. Анна не бе виждала по-красив мъжки врат.

— Нека го направим много бавно — каза тя. — Да подлудеем от очакване.

За миг очите му се спряха на лицето й, после погледът му се отмести, огледа тялото й от глава до пети и Анна видя, че Конрад се усмихва.

— Защо да не се престорим на изискани прахосници, Конрад, и да не поръчаме бутилка шампанско? Ще се обадя на камериерката, а ти можеш да се скриеш в банята, когато тя дойде.

— Не — възпротиви се той. — Достатъчно пи вече. Моля те, изправи се.

Тонът му веднага я накара да се изправи.

— Ела тук — повика я той.

Тя се приближи. Той все още седеше на леглото и сега, без да става, протегна ръка и започна да сваля и останалите й дрехи. Правеше го бавно и усърдно. Лицето му изведнъж пребледня.

— О, мили, колко забавно! — каза тя. — Толкова съм чувала за това, а ти го имаш! В ушите ти растат по цял кичур гъсти косми! Нали знаеш на какво са признак? На абсолютна, изключителна мъжественост!

Тя се наведе и го целуна по ушите. Той продължи да я съблича: свали сутиена, махна обувките, колана, бикините и накрая — чорапите. Струпа всичко накуп върху пода. В мига, когато събу втория чорап и го пусна, Конрад се обърна настрани. Обърна се така, сякаш Анна не съществуваше, и започна да се съблича.

Анна изпита странно чувство — стоеше до него чисто гола, а той дори не я поглеждаше. Но вероятно така правеха мъжете. Ед е бил изключение. Можеше ли да е сигурна? Най-напред Конрад си свали ризата, старателно я сгъна, изправи се, отнесе я до един стол и я положи върху облегалката. Направи същото и с фланелката си. После отново седна в края на леглото и започна да си сваля обувките. Анна го наблюдаваше, без да помръдва. Внезапната промяна в настроението му, тишината, необичайната напрегнатост на Конрад малко я плашеха. Но едновременно с това и я възбуждаха. В жестовете му се прокрадваше едва ли не заплаха, сякаш той беше разкошен звяр — леопард, безшумно пристъпващ към жертвата си.

Гледаше го като хипнотизирана. Наблюдаваше ръцете му, пръстите му на хирург, разхлабващи връзката на лявата обувка, освобождаващи обувката от крака, оставящи я внимателно наполовина скрита под леглото. Последва я дясната обувка. После левият чорап, после десният — бяха сгънати заедно и сложени извънредно внимателно върху лицето на обувките. Накрая пръстите се придвижиха към колана на панталона, откопчаха го отгоре и се заеха с ципа. Свалените панталони бяха сгънати по ръбовете и отнесени на стола. Последва ги слипът.

Вече гол, Конрад бавно дойде и отново седна в края на леглото. Накрая обърна глава и забеляза Анна. Тя стоеше, разтреперана от очакване. Той бавно я огледа от горе до долу. След това рязко протегна ръка, улови я за китката, силно я дръпна и я просна на леглото.

Анна изпита огромно облекчение. Вкопчи се здраво в Конрад, вкопчи се уплашена, че той може да си отиде. Изпита смъртен страх, че ще си тръгне и няма да се завърне. Лежаха и тя се бе уловила за него така, сякаш от това зависеше животът й, докато той, необичайно мълчалив, съсредоточен и напрегнат, не се освободи бавно от прегръдката й и не започна да гали тялото й с опитните си пръсти, с пръстите си на хирург. И Анна отново бе обзета от полуда.

Нещата, които той направи през следващите няколко минути, бяха ужасни и изумителни. Тя знаеше, че той просто я настройва, подготвя я за операция, както казват в хирургическите отделения, но — Божичко! — не й се беше случвало да изпита нещо, поне малко наподобяващо това преживяване. И всичко ставаше изключително бързо, стори й се, че само след няколко секунди тя достигна до върховния предел, когато цялата стая се смали до едно ослепително ярко петънце, готово да се пръсне и да я разкъса при още едно леко докосване. В този миг тялото на Конрад със светкавичен замах описа парабола и се спря върху нейното тяло за финалния акорд.

Сега Анна усещаше, че страстта се оцежда от нея сякаш от тялото й бавно изтегляха дълъг, жив нерв — един дълъг, жив нерв от огнено електричество. Тя крещеше на Конрад да не спира, да не спира, и точно тогава чу някъде отгоре друг глас. Глас, който ставаше все по-висок и по-висок, все по-настойчив и по-настойчив, и непременно искаше да бъде чут.

— Имаш ли вътре нещо? — искаше да знае гласът.

— О, скъпи, какво става?

— Колко пъти ще те питам имаш ли вътре нещо?

— Кой, аз ли?

— Усещам някаква преграда. Сигурно използуваш песар или някакво друго противозачатъчно средство.

— Нищо не използвам, мили. Чудесно е. О, недей да викаш.

— Съвсем не е чудесно, Анна.

Като във филмов кадър, стаята изведнъж се появи на фокус. На заден план беше лицето на Конрад. Висеше отгоре, закрепено върху голите рамене. Очите се взираха право в нея. Устата продължаваше да говори.

— Щом използваш нещо, за Бога, научи се да си го слагаш както трябва! Най-неприятно е, ако се проявява небрежност по отношение на поставянето. Песарът се слага точно върху шийката на матката.

— Но аз не съм си сложила нищо!

— Не си ли? Въпреки това нещо пречи.

Сега не само стаята, а и целият свят сякаш бавно се изплъзваше изпод тялото на Анна.

— Лошо ми е — каза тя.

— Какво ти е?

— Лошо ми е.

— Що за детинщини, Анна?

— Конрад, моля те, върви си. Върви си вече.

— Какво по дяволите искаш да кажеш?

— Махни се от мене, Конрад.

— Но това е абсурдно, Анна! Добре, съжалявам, че те попитах. Извинявай.

— Махай се! Махай се, махай се, махай се! — изкрещя тя и се опита да го отмести, но той беше толкова огромен и силен, че не можа дори да го помръдне.

— Успокой се — каза той. — Отпусни се. Не може така внезапно, по средата да променяш намеренията си. За Бога, не започвай да плачеш!

— Искам да остана сама, Конрад. Моля те!

Той сякаш я беше приковал с всичко, което притежаваше: с рамене, лакти, пръсти, бедра, колена, глезени и стъпала. Беше се пльоснал отгоре й като жаба. Досущ като огромна, лепкава жаба, която я стискаше, дърпаше и не я пускаше. Веднъж Анна видя точно такава жаба. Съвкупяваше се с женската на камък край потока. Стоеше неподвижно, беше отвратителна, със злобно жълто пламъче в очите, сграбила женската със силните си предни крака и не искаше да я пусне…

— Престани да се мяташ, Анна. Не се дръж като истерично дете. За Бога, какво те тормози?

— Причиняваш ми болка!

— Причинявам ти болка ли?

— Ужасно ме заболя!

Тя му каза това само за да го накара да се махне.

— Знаеш ли защо те боли?

— Моля те, Конрад. Престани!

— Почакай, Анна. Нека ти обясня…

— Не! — извика тя. — Не искам повече обяснения!

— Мило мое момиче…

— Не!

Анна правеше отчаяни опити да се освободи, но той не й даваше да помръдне.

— Причината да те боли — продължи той — е, че жлезите ти не работят. Лигавицата е съвсем суха…

— Стига!

— Това всъщност означава, че имаш сенилна атрофия на вагината. Следствие от възрастта е, Анна. Затова се нарича сенилен вагинит. Не може да ти се помогне кой знае колко…

В този миг Анна започна да пищи. Писъците й не бяха много силни, но все пак бяха писъци — ужасни, измъчени, съкрушителни писъци, и след като ги слуша няколко секунди, с едно рязко, но грациозно движение, Конрад изведнъж се търколи от нея и я блъсна настрани с две ръце. Блъсна я с такава сила, че тя падна на пода.

Бавно се изправи на крака. Когато се домъкна до банята, плачеше и нареждаше: „Ед, Ед, Ед!“, със странен, умолителен глас. Вратата зад гърба й се затвори.

Конрад лежеше, без да помръдва, и се вслушваше в шумовете, идещи от банята. Отначало се чуваха само риданията на жената, но няколко секунди по-късно над риданията прозвуча остро, мъчително потракване от отварянето на шкафче. Конрад тутакси се надигна, скочи и започна светкавично да се облича. Дрехите му бяха грижливо сгънати и подредени, така че това не му отне повече от две минути. Когато свърши, отиде до огледалото и изчисти с кърпичка червилото от лицето си. Извади от джоба си гребен и го прокара през красивата черна коса. Върна се при леглото да провери дали не е забравил нещо. И после, като човек, който излиза на пръсти от стая със спящо дете, предпазливо се измъкна в коридора и тихо затвори вратата.

Информация за текста

© Роалд Дал

© 1992 Огняна Иванова, превод от английски

© 1992 Правда Митева, превод от английски

Roald Dahl

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2009

Издание:

Роалд Дал. Размяна на съпруги. Истории с неочакван край

ИК „Зодиак-ВН“, 1992

Съставител: Жени Божилова

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-12-16 13:10:00