«Любима моя, гълъбица моя»

От години имам навика да си дремвам следобед. Настанявам се в един от фотьойлите във всекидневната, подлагам възглавница под главата си, вдигам крака върху малка кожена табуретка и чета, докато заспя.

Този петъчен следобед седях в стола си с книга в ръка — моите стари любимци Дабълдей и Уестуд и тяхната „Видове Diurnal Lepidoptera“ — и се чувствах удобно както винаги, когато жена ми, която никога не е била от мълчаливите, се обади от дивана насреща:

— Онези двамата — каза. — В колко часа ще дойдат?

Не отговорих, затова тя повтори въпроса си, този път по-силно.

Любезно й отвърнах, че не знам.

— Не ми харесват много — продължи тя. — Особено мъжът.

— Добре, скъпа.

— Артър! Казах, че не ми харесват особено.

Свалих книгата и я погледнах. Беше се излегнала върху дивана и прелистваше някакво модно списание.

— Виждали сме ги само веднъж — казах.

— Ужасен човек наистина. Нито за миг не спря да разказва вицове, истории и какво ли не още.

— Сигурен съм, че чудесно ще се справиш с тях, скъпа.

— А и тя е направо непоносима. Кога мислиш, че ще пристигнат?

Предположих, че някъде около шест.

— А ти самият не смяташ ли, че са ужасни? — попита тя, като ме посочи с пръст.

— Ами…

— Направо са ужасни. Ужасни!

— Вече е късно да оттеглим поканата си, Памела.

— Толкова са неприятни, че повече няма накъде.

— Тогава защо ги покани? — Въпросът се изплъзна, преди да успея да се овладея, за което веднага съжалих, защото си имам правило никога да не предизвиквам жена си, ако това е възможно.