«Кожа»

През онази година — 1946-та — зимата се проточи много дълго. Беше април, но леден вятър духаше по улиците на града, а по небето пъплеха натежали от сняг облаци.

Старецът, който се казваше Дриоли, мъчително тътреше крака по тротоара на рю де Риволи. Беше премръзнал и измъчен, сгушен като таралеж в дрипаво черно палто и само очите му се виждаха над вдигнатата яка.

Вратата на една кръчма се отвори и леката миризма на печено пиле предизвика болезнен спазъм в областта на стомаха му. Той продължи да върви, а погледът му безразлично се плъзгаше по предметите, наредени в лъскавите витрини — парфюми, копринени ризи и вратовръзки, диаманти, порцелан, антикварни мебели, скъпо подвързани книги. После — картинна галерия. Винаги бе харесвал картинните галерии. В тази на витрината беше изложена една-единствена картина. Той се спря да я погледа. Обърна се да продължи пътя си. Спря се, върна се и я погледна отново. В този миг изведнъж го обзе леко безпокойство, нещо се мярна в паметта му, далечен спомен за нещо, което беше виждал някога, някъде… Взря се в картината. Беше пейзаж. Група дървета, безумно полегнали на една страна, сякаш наклонени от неудържим порив на вятъра, а небето бясно завъртяно и усукано наоколо. Върху рамката имаше табелка с надпис: ХАИМ СОТЕН (1894 — 1943).

Дриоли се взираше в картината и се чудеше защо му изглеждаше позната. Смахната рисунка, мислеше си. Много странна и смахната, но ми харесва… Хаим Сотен… Сотен… „Господи!“ — извика неочаквано той. „Моят малък калмик, ето кой бил! Моят малък калмик с картина в една от най-скъпите галерии на Париж! Направо не е за вярване!“

Старецът прилепи лицето си към стъклото. Спомняше си момчето — да, много добре си го спомняше. Но кога? Не му беше толкова лесно да си припомни останалото. Всичко бе толкова отдавна. Всъщност, колко отдавна? Двайсет — не, по-скоро трийсет години. Я чакай. Ами да — беше годината преди войната, първата война, през 1913-та. Точно така. И този Сотен — този грозен, дребен калмик — мрачно и навъсено момче, когото харесваше, почти обичаше, без никаква друга причина, освен че можеше да рисува.