«Пчелно млечице»

— Ужасно се притеснявам, Албърт, направо ще умра от притеснение — каза мисис Тайлър.

Тя не сваляше очи от пеленачето, което лежеше абсолютно неподвижно върху лявата й ръка.

— Сигурна съм, че нещо не е наред.

Кожата върху бебешкото личице беше перлено-прозрачна и силно опъната върху костиците.

— Опитай отново — посъветва я Албърт Тайлър.

— Няма никакъв смисъл.

— Трябва постоянно да опитваш, Мейбъл — настоя той.

Тя извади шишето от тенджерката с гореща вода и изтръска няколко капки мляко върху вътрешната страна на китката си, за да изпробва температурата.

— Хайде, — прошепна. — Хайде, миличко. Събуди се и хапни още мъничко.

Върху масичката до нея светеше малка нощна лампа, която я обгръщаше с меко жълто сияние.

— Моля ти се. Още съвсем, съвсем мъничко.

Съпругът й я наблюдаваше над списанието, което четеше. Тя беше полумъртва от изтощение, това бе повече от ясно, а бледото й овално лице, обикновено толкова сериозно и спокойно, бе придобило някакъв стреснат и отчаян вид. Но дори и сега, навела глава и вторачила поглед в детето, тя беше странно красива.

— Виждаш ли — прошепна жена му. — Няма смисъл. Изобщо не го иска.

Тя вдигна шишето срещу светлината и присви очи срещу скалата за грамажа.

— Трийсетина грама. Само толкова е изпила. Не, няма дори и толкова. Само двайсет. Това не е достатъчно, за да оцелее, Албърт, наистина не е. Ще се побъркам от тревога.

— Знам — каза той.

— Толкова ми се иска да разберат какво й е.

— Нищо й няма, Мейбъл. Всичко е въпрос на време.

— Разбира се, че й има.

— Доктор Робинсън каза, че няма.

— Виж — решително заяви тя и се изправи. — Не можеш да ме убедиш, че е естествено едно шестседмично бебе да тежи по-малко, по-малко с цяло кило, отколкото когато се е родило! Ами погледни й крачетата! Само кожа и кости!

Дребното пеленаче лежеше върху ръката й отпуснато, без да помръдва.

— Доктор Робинсън каза, че трябва да престанеш да се тревожиш, Мейбъл. Другият, каза същото.

— Ха! — извика тя. — Не е ли прекрасно! Трябва да престана да се тревожа!

— Стига, Мейбъл.

— А какво трябва да правя? Да го възприемам като някаква шега?

— Не е казал такова нещо.

— Мразя лекарите! Ненавиждам ги всичките! — проплака тя, обърна му гръб и бързо излезе от стаята, понесла бебето нагоре по стълбите.

Албърт Тайлър остана на мястото си и не я спря.