Една вечер през пролетта на 1936 година — бях четиринайсетгодишен — баща ми ме заведе на танцов спектакъл в Киото. От това събитие си спомням две неща. Първо, че двамата бяхме единствените европейци сред публиката — бяхме пристигнали от Холандия само преди няколко седмици и аз все още не се бях приспособил към културната изолация и я усещах остро. Второ, колко доволен бях да открия, че след месеци усърдно изучаване на японски език разбирам по нещичко от дочутите разговори. От младите японки, които танцуваха на сцената пред мен, ми е останал само смътен спомен за ярки кимона. Тогава нямаше как да знам, че след близо петдесет години, и то далеч оттам, чак в Ню Йорк, една от тях ще стане моя добра приятелка и ще ми диктува изумителните си мемоари.
Като историк винаги съм смятал мемоарите за документален материал. Те дават сведения не толкова за мемоариста, колкото за неговия свят. Мемоаристът не притежава перспективата, с която един биограф разполага по принцип, и именно в това се състои разликата. Автобиографията, ако наистина съществува подобен жанр, е като да очакваш заек да ти обясни как изглежда, докато подскача през тревите по полето. Как би могъл да знае? Ако искаме да чуем нещо за полето обаче, никой не е в състояние да ни го разкаже по-добре, стига да помним, че липсва всичко онова, което заекът няма как да забележи.
Казвам го с увереността на учен, изградил кариерата си на тези отлики. Но въпреки това трябва да призная, че мемоарите на моята скъпа приятелка Нитта Саюри ме накараха да преосмисля възгледите си. Да, тя хвърля светлина върху самия тайнствен свят, в който е живяла — гледната точка на заека за полето, ако щете. Навярно няма по-добър документ за необикновения живот на една гейша от този, който ни предлага Саюри. Но тя оставя и сведения за себе си, които са далеч по-пълни, по-точни и завладяващи от пространната глава за живота й в книгата „Великолепните бижута на Япония“ или от писаните през годините статии за нея в различните списания. Изглежда, че поне по отношение на тази необикновена тема никой не познава мемоаристката по-добре от самата нея.
Чиста случайност е, че Саюри постига слава. И други жени са живели като нея. Съдбата на известната Като Юки — гейша, покорила сърцето на Джордж Морган, племенник на Джон Пиерпонт
Комментарии к книге «Мемоарите на една гейша», Барова
Всего 0 комментариев