Най-големият жилищен блок на Арбат се намира между уличките „Николский“ и „Денежний“, сега те се казват „Плотников“ и „Веснин“. Трите осеметажни сгради са подредени в плътна колона, фасадата на първата е облицована с бели гледжосани плочки. Накачени са табелки: „Ажурпико“, „Лекувам от заекване“, „Венерически и пикочно полови болести“… Ниски тунели, облицовани по ъглите с ламарина, съединяват двата дълбоки двора.
Саша Панкратов излезе от къщи и сви наляво — към Смоленския площад. Пред кино „Арбатский Арс“ вече се разхождаха по двойки момичета, момичета от Арбат и Дорогомилово, момичета от Плюшчиха, с небрежно вдигнати яки на палтата, с начервени устни, с подвити клепки, очите им — пълни с очакване, на вратлетата — пъстри шалчета — последната есенна арбатска мода. Прожекцията беше свършила, изходът за зрителите беше през двора, тясната външна врата едва процеждаше тълпата, а на туй отгоре отпред весело се мотаеше групичка момчетии — вечните владетели на тези места.
Арбатският ден беше на свършване. По платното, асфалтирано по краищата, но още с павета между трамвайните релси, се носеха, изпреварвайки каруците, първите съветски автомобили ГАЗ и АМО. Трамваите излизаха от депото с по един, че и с по два прикачени вагона — безнадежден опит да бъдат задоволени транспортните нужди на огромния град. А под земята вече се строеше първата линия на метрото и на Смоленския площад над шахтата стърчеше дървена кула.
Катя чакаше Саша на Девиче поле, пред клуба на завод „Каучук“, скулесто сивооко степно девойче с пуловер от дебела селска вълна. Лъхна му на вино.
— С момичетата си пийнахме червено. Ами за тебе няма ли празник?
— Какъв празник?
— Какъв… Покров Богородичен.
— А…
— А я…
— Къде ще идем?
— Къде… У една моя приятелка.
— Какво да вземем?
— Там има за хапване. Купи водка.
По „Болшой Савинский“, покрай старите работнически общежития, откъдето долитаха пиянски гласове, нестройни песни, звуци на хармоника и грамофон, после по тясната пътечка между дървените фабрични стобори те слязоха до крайбрежната улица. Отляво — широките прозорци на фабриките „Свердлов“ и „Ливерс“, отдясно — Москва река, отпред — стените на Новодевичия манастир и металните решетки на моста на Обиколната железница, а по-нататък — блата и ливади, Кочки и Лужники…
— Къде ме водиш? — попита Саша.
— Къде, та къде… Върви сега, канят ли те, яж…
Комментарии к книге «Децата на Арбат», Анатолий Наумович Рыбаков
Всего 0 комментариев