«Поколение на зимата»

Можете ли да си представите — транспортно задръстване в Москва на осмата година от революцията! Цялата улица „Николска“, която се точи от Лубянка до Червения площад, през сърцето на Китай-город1, беше заприщена с трамваи, каруци и автомобили. Край „Славянски базар“ разтоварваха от талиги съдове с жива риба. Под арката на улица „Третяковска“ се чуваха цвилене на коне, клаксони на камиони и псувни на каруцари. Милицията се суетеше, като че ли все още не напълно уверена в реалността на определено градската си, а не политическа, тоест напълно нормална роля. Всичко наоколо изглеждаше като любителски спектакъл, злобата също бе престорена. Най-главното беше, че всички играеха с желание. Тапата на „Николска“ всъщност бе радостно явление, като чаша топло мляко след силна треска: животът се връщаше, мержелееше се процъфтяване.

— Можете ли да си представите, че само преди четири години тук цареше глад и мор, мотаеха се слепи просяци и имаше безнадеждни опашки за прораснали картофи, а по „Николска“ минаваха само чекистки „маруси“ — говореше професор Устрялов. — Ето ви, мистър Рестън, теорията за „смяна на жалоните“2 на практика.

Двамата господа горе-долу на еднаква възраст (35–40 години) седяха на задната седалка на пакард, попаднал в задръстването на улица „Николска“. И двамата бяха облечени по европейски, с качествени дрехи от добри магазини, но по някакви незначителни, макар и напълно доловими признаци в единия от тях не беше трудно да се разпознае руснак, а в другия — истински чужденец, нещо повече, американец.

Парижкият кореспондент на чикагския „Трибюн“ Таунсенд Рестън по време на първото си пътуване в Червена Русия се бореше с пристъпите на раздразнение. Всъщност дори не можеха да бъдат наречени пристъпи: раздразнението не го напускаше и за минута, просто понякога приличаше на постоянно напомнящ за себе си зъб, а в други моменти — на симптоми на хранително отравяне.