«Хирургия»

Земска болница. Поради отсъствието на доктора, заминал да се жени, болните приема фелдшерът Курятин, дебел човек на около четиридесет години, с износен копринен жакет и изтъркани панталони от трико. На лицето му е изписано чувство на дълг и удоволствие. Между показалеца и средния пръст на лявата му ръка — пура, разпръскваща зловоние.

В приемната влиза псалтът Вонмигласов, висок, набит старик с кафяво расо и с широк кожен пояс. Дясното му око е с перде и полузатворено, на носа му има брадавица, която отдалече прилича на голяма муха. Една секунда псалтът търси с очи икона и като не намира такава, кръсти се пред бутилката с карболов разтвор, после изважда от червената си кърпа просфора и с поклон я слага пред фелдшера.

— А-а-а-а… моите почитания! — прозява се фелдшерът. — Какво ще обичате?

— Честит празник, Сергей Кузмич… Аз при ваша милост… Истинно и правдиво е казано в псалтира, с извинение: „Питие мое с плачем растворях“1. Седнахме оня ден със старата да пием чай и — нищичко, ни капчица, ни трошица можеш да сложиш в уста — лягай и мри… Сръбнеш мъничко — и без сили оставам! А освен това, дето в самия зъб, но и цялата тая страна… Просто щрака, ама просто щрака! В ухото блъска, с извинение, като че ли забиваш в него гвоздей или друг някой предмет: буквално пронизва, ама буквално пронизва! Согрешихом и беззаконновахом… Студними бо окалях душу грехми и в лености житие мое иждих2… За греховете, Сергей Кузмич, за греховете! Отец йереят след литургия ме упреква: „Пелтек и гъгнив си станал, Ефим. Пееш, а нищо не ти се разбира.“ Къде ще пееш, сами отсъдете, като не можеш устата си да отвориш, цял подут, с извинение, и неспал цялата нощ…

— Мда… Седнете… Отворете си устата!

Вонмигласов сяда и отваря уста.

Курятин се мръщи, гледа в устата и сред пожълтелите от времето и тютюна зъби забелязва един зъб, на който зее дупка.

— Отец дяконът каза водка с хрян да му слагам — не помогна. Гликерия Анисимовна, господ здраве да й дава, ми даде да вържа на ръката си конче от Атонската планина и каза зъба с топло мляко да плакна, а аз, да си призная, кончето надянах, а по отношение на млякото не изпълних: от бога се боя, пост е…