«Сънно замайване»

В залата на окръжния съд има заседание. На подсъдимата скамейка — господин средна възраст, с изпито лице, обвинен в злоупотреба и фалшификации. Мършав, тесногръд секретар чете с тихо тенорче обвинителния акт. Той не признава ни точки, ни запетайки и монотонното му четене прилича на бръмчене на пчели, или ромолене на поточе. При такова четене е хубаво да мечтаеш, да си спомняш, да спиш... Съдиите, заседателите и публиката са се омърлушили от досада... Тишина. От време на време само се дочуват нечии отмерени стъпки от съдийския коридор или предпазливо покашля в шепата си прозяващ се заседател...

Защитникът е подпрял къдравата си глава с юмрук и тихо дреме. Под влиянието на секретарското бръмчене неговите мисли са загубили всякакъв ред и се лутат.

„Какъв дълъг нос има този съдебен пристав — мисли си той, като мига с натежалите си клепачи. — Трябваше ли природата така да обезобрази умното лице! Ако хората имаха по-дълги носове, така до пет-шест аршина, сигурно щеше да бъде тясно да се живее и би се наложило да се правят по-просторни къщи...“

Защитникът тръска глава като кон, когото е ухапала муха, и продължава да мисли:

„Какво ли става сега у дома? По това време обикновено всички са си в къщи: и жената, и тъщата, и децата... Дечицата, Колка и Зинка, сигурно сега са в моя кабинет... Колка се е качил на креслото, опрял се е с гърди в края на масата и рисува нещо върху моите книжа. Нарисувал е вече кон с остра муцуна и с точка вместо око, човек с протегната ръка, крива къщурка; а Зина стои и тя до масата, протяга шия и се мъчи да види какво е нарисувал брат й...

— Нарисувай татко! — моли тя.

Колка се залавя с мене. Той има вече човече, остава само да му дорисува черна брада — и татко е готов. После Колка почва да дири в сборника закони картинки, а Зина се разпорежда по масата. Попаднало им пред очите звънчето — звънят; виждат мастилницата — трябва да си потопят пръстите; ако чекмеджето на масата не е заключено, това значи, че трябва да се поровят в него. В края на краищата и двамата са озарени от мисълта, че са индийци и че под моята маса отлично могат да се крият от враговете. И двамата се завират под масата, викат, пищят и се боричкат там дотогава, докато от масата не падне лампата или вазичката... Ох! А в гостната сега навярно солидно се разхожда маминка с третото произведение... Произведението реве, реве... без край реве!“