«Дебелият и тънкият»

На една гара по Николаевската железопътна линия се срещнаха двама приятели: единият дебел, другият тънък. Дебелият току-що беше обядвал на гарата и устните му, покрити с мазнина, лъщяха като зрели вишни. Той миришеше на херес и фльор д’оранж. Тънкият пък току-що беше слязъл от влака и беше натоварен с куфари, вързопи и кутии. Той миришеше на сухоежбина и на утайка от кафе. Иззад гърба му надничаше мършава женица с дълга брадичка — жена му, и висок гимназист с присвито око — синът му.

— Порфирий! — извика дебелият, като видя тънкия. — Ти ли си? Гълъбчето ми! Колко години не сме се виждали!

— Господи! — смая се тънкият. — Миша! Приятелю от детинство! Откъде се взе?

Приятелите трикратно се целунаха и устремиха един към друг пълни със сълзи очи. И двамата бяха приятно зашеметени.

— Мили мой! — почна тънкият след целуването. — Виж, това не очаквах! Виж ти изненада! Е, я ме погледни хубавичко! Същият хубавец, какъвто си беше! Същият гиздавец и конте! Ах, господи боже! Е, ти? Богат ли си? Женен ли си? Аз вече съм женен, както виждаш… Ето това е моята жена, Луиза, родена Ванценбах… лютеранка… А това е моят син Нафанаил, ученик в III клас. Този, Нафаня, е мой приятел от детинство! В гимназията заедно учихме!

Нафанаил помисли малко и свали шапката си.

— В гимназията заедно учихме! — продължаваше тънкият. — Помниш ли как те ядосвахме? Наричахме те Херострат, защото прогори с цигара стипендиантската си книжка, а мене наричаха Ефиалт, защото обичах да доноснича. Хо-хо… Деца бяхме! Не бой се, Нафаня! Ела по-близо до него… А това е жена ми, родена Ванценбах… лютеранка.

Нафанаил помисли малко и се скри зад гърба на баща си.

— Е, как живееш, приятелю? — попита дебелият, като гледаше възторжено приятеля си. — Служиш ли някъде? Получи ли някакъв чин?

— Служа, мили мой! Колежки асесор съм вече втора година и орден „Станислав“ имам. Заплатата е малка… ех, нищо! Жена ми дава уроци по музика, а аз частно правя дървени кутии за цигари. Отлични кутии! По рубла парчето ги продавам. Който вземе десет парчета и повече, на него, разбираш ли, правя отстъпка. Поминуваме как да е. Служих, знаеш, в департамента, а сега тука съм преместен началник на отделение под същото ведомство… Тука ще служа. Е, ами ти? Навярно вече статски? А?

— Не, мили мой, карай по-нагоре — каза дебелият. — Аз вече до таен съветник дослужих… Две звезди имам.