«Единак»

Ламар Единак

Старият див козел стоеше сам върху жълтата скала. Той гледаше право срещу слънцето, което се показваше голямо и червено зад далечните снежни върхове. Той беше бял като пряспата под него. И рогата му избеляха от времето. Някога с тия рога той повали своя връстник, а вълците разнесоха парлака1 на убития. Другите му връстници се изплашиха и напуснаха козето стадо. Остана сам между наперените кози и ги поведе нагоре по скалите.

Застане той на най-видното място, ще надигне глава и ветрецът ще полюлее брадата му. Тогава козите си пасат спокойно под неговата закрила. Той се взира в далечината, наостря уши и слуша. Нямаше обонянието на мечката, но затова разчиташе на очите и на слуха си. Тия две сетива му бяха достатъчни да изврещи, щом дочуеше кучи лай или вълчи стъпки. Тогава всички кози надигаха глави, изтръпваха от ужас и се нареждаха подир него. Той ги повеждаше по най-непристъпните места на дивата планина, право нагоре, дето само орлите кацаха.

Една пролет гладна вълчица налетя върху стадото, но той се спусна срещу нея и с един удар я събори. Козите разбраха, че вълчицата е мъртва, и се наредиха около нея. Козелът стоеше гордо между тях, сякаш искаше да им каже: вие не можете без мене!

На третата година, когато гората пожълтя, между стадото бяха израснали още три рогати козела. Една привечер те отделиха половината от козите и ги подкараха срещу залез слънце. Старият козел стоеше на своя пост върху високата скала. Той се вслушваше към долината и там, където свършваше гората, видя как един побелял вълк премина до канарата и се загуби. Козелът тревожно извряка, но до него дойдоха само няколко кози. Той разбра какво се е случило и обхванат от ярост, се метна като риба, прескочи козите и полетя от скала на скала — сякаш не стъпваше, а хвъркаше. Няколко кози тичаха подире му; една полетя и се загуби надолу в пропастите. Той най-добре познаваше тия места: знаеше всяко камъче, всяка поличка по отвесните скали. Ноздрите му димяха от вечерния хлад. Когато стигна до голия дол, дето всяка зима се сриваше голяма лавина, удари право нагоре, изви надясно и се надвеси над голямата тревясала полица, където минаваше водопойната пътека. Той мислеше за своите кози, които го следваха изплашени и тревожни. Като се напъна над отвесната скала, без да се двоуми, полетя надолу и скочи върху сплъстената трева. Козите останаха горе разтреперани. В това време по пътеката се показаха рогата на първия козел, който водеше отделеното стадо. Като зърна стария предводител, той се позапря, обърна се назад и процвили. Докато пристигнат другите два козела, старият налетя направо на новия водач и заби рогата си в гърдите му. Но силен удар го тласна изотзад и двамата полетяха към пропастта. Козите се разпиляха, а тъкмо на ръба, над бездната, старият предводител заби предните си копита в един остър камък и като шишарка отскочи назад. Настана нов, решителен бой: един срещу двама! Старият дишаше тежко; младите застанаха един до друг. Гледаха се враждебно. В това време от същата пътека се показа побелелият вълк. Козите, щом го усетиха, запищяха безпомощни. Сега нямаше кой да ги защити! Но старият козел забрави новите си врагове! Колкото беше разярен, още по-свирепо се хвърли срещу вълка. Той отскочи встрани и се хвърли на гърба му. Козелът легна, извъртя се и заби единия си рог в корема на звера; напъна се и го тласна надолу в пропастта. Там лежеше вече мъртъв младият козел. Вълкът се сгърчи, прови и издъхна. Двата малки козела се бяха възкачили на скалата и в уплаха гледаха как старият поведе стадото обратно по водопойната пътека.

Залезът позлати върховете на мурите и се разля надолу в многоцветни сияния по брези и вековни буки. Стадото се прибра в своето леговище, козелът легна изморен от днешната битка, а козите го гледаха с умиление. Те виждаха в него своя спасител и водач по непристъпните скалисти стръмнини.

Една ранна пролет, когато много от козите носеха в утробите си нови рожби, задуха южнякът и оголи върховете на планината. На втория ден, след като заваля дъжд, откъм север придойде студен вятър и пресече дъжда на сняг. Цялата нощ бурята не утихна. Снегът затрупа и стадото, всички пътеки и планинският склон се изравниха. Като се съмна, козелът огледа небето, но мъгли бяха забулили цялата околност. Той се отърси от снега и се завъртя няколко пъти в кръг. Козите го гледаха изпитателно. Той се изправи срещу тях, тропна с предните си крака, обърна се и навлезе в снега. Целия ден козите останаха сами. Те знаеха, че в такова време никакъв звяр не би могъл да ги обезпокои.

Козелът се върна късно, преди да се смрачи. Само пови глава и всички станаха. Той ги поведе по пътеката, която проправи през деня, и ги смъкна долу в долината, откъдето започваше поясът на клека. Там се заровиха в снега и корените и заспаха дълбок сън. Но те бяха премалели от глад. Когато се разсъмна, козелът ги изведе от новите леговища, прескочиха шумната река и потънаха под снежните навиляци да дирят мъх…

Така козелът водеше стадото много години. То се размножаваше, нарастваше; старите кози измираха, някои от младите забягнаха с други козли, но той все стоеше на жълтата скала и се взираше в далечината. Всички кози му бяха благодарни. Една пролет, когато минзухарът проби ръждивите букови шумки и се жлътна между снежните грамади, една от козите доби две бели козлета. Когато тя ги ближеше, покрай нея мина старият козел и я изгледа нерадостно, сякаш искаше да й каже:

— Защо си ги родила такива бели?

Козата се уплаши от погледа му, но му отвърна:

— Защото ти побеляха рогата!

Дотогава никоя коза не беше забелязала, че рогата му са бели. Те се събираха на купчинки и си шепнеха: колко е остарял! Козелът разбра за какво си говорят, но не се ядоса. Той беше свикнал на женските одумки. На второто лято, когато гората започна пак да жълтее, козелът видя, че всички кози се трупат около двата млади козела. Като настъпи нощта, той се качи на жълтата скала и облегна старите си кокали о студения камък. Нощта беше звездна, а планината така притихнала, че и тревица не потрепваше. Упоен от тая страшна тишина, козелът заспа. Когато се събуди, слънцето беше озарило върховете. Той потръпна, ослуша се, а тишината стана още по-страшна. Той остана сам! Стадото беше забягнало с двата млади козела. Очите му се наляха със сълзи. Той нямаше сили да побеждава младостта.

И днес ще го видите как стои върху жълтата скала и слънцето трепти върху белите му рога.

Информация за текста

© Ламар

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Приказки от български писатели

Издателство „Български писател“, 1981 г.

c/o Jusautor Sofia

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-08-18 08:00:00

1

Остатък от вълна или козина на изядено животно.