«Цитаделата»

Стаята на Андрю на горния етаж беше малка и спретната, имаше таблен креват, жълт лакиран скрин и бамбукова маса, върху която бяха поставени леген и кана.

Оглеждайки се, додето нейните черни като копчета очи изпитателно се взираха в лицето му, той каза плахо и вежливо:

— Тук изглежда доста удобно, госпожо Пейдж.

— Да, наистина — тя се усмихна и майчински го потупа по рамото. — За вас тук ще бъде идеално, драаги. Бъди добър с мен и аз ще бъда добра за тебе. По-добре не може да се каже, нали? Сега да не губим време, елате да ви запозная с доктора — тя замълча, погледът й все още въпросително вперен в очите му, и добави, като се стараеше гласът й да звучи небрежно: — Не знам писах ли ви, но между другото напоследък докторът не е много добре.

Андрю изненадано я погледна.

— О, нищо особено — веднага продължи тя, за да го изпревари. — От няколко седмици е на легло. Но скоро ще се оправи. Без съмнение.

Объркан, Андрю я последва до дъното на коридора, където тя със замах отвори една врата и весело възкликна:

— Едуард, доктор Менсън — нашият нов помощник. Идва да се представи.

Когато Андрю влезе в дългата старомодна спалня с плътно спуснати плюшени завеси и малък огън в камината, Едуард Пейдж се обърна в леглото явно с голяма мъка. Беше едър кокалест мъж, вероятно шейсетгодишен, с грубо издялано лице и уморени, блестящи очи. Целият му вид носеше печата на страдание и някакво измъчено търпение. Имаше и още нето. Светлината на петролната лампа падаше върху възглавницата и разкриваше една безизразна восъчна половина от лицето му. Лявата част на тялото му бе също парализирана, а лявата ръка, отпусната върху бродирания юрган, бе сгърчена в лъскав конус.

Като наблюдаваше тези признаци на тежък и съвсем не скорошен удар, Андрю внезапно почувства пълно объркване. Настъпи неловко мълчание.

— Надявам се, че тук ще ви хареса — отбеляза най-после доктор Пейдж. Говореше бавно и трудно, леко сливаше думите. — Дано работата не ви се види твърде тежка. Вие сте много млад.

— Аз съм на двайсет и четири, сър — сковано отвърна Андрю. — Знам, това ми е първата служба и тъй нататък, но от работа не се страхувам.

— Ето, видя ли! — госпожа Пейдж сияеше. — Не ти ли казах, Едуард, със следващия ще имаме късмет?

Върху лицето на Пейдж застина още по-дълбока неподвижност. Той се вгледа в Андрю. После, изглежда, интересът му отслабна.

— Дано останете — рече той с уморен глас.