«Хорото»

Ангел нямаше дарба да пее, не му се удаваше да изиграе едно право хоро дори, но без музика не можеше. Носеше я някъде из ъгловатата си душа на строител и я вграждаше в зидовете на къщите, които издигаше с големите си квадратни длани. Сигурно затова го търсеха от цялата околия и никога не оставаше без работа. Най обичаше нашата, българска народна музика. Като пийнеше, а това ставаше често, той слагаше на грамофона изтъркани от слушане плочи на Ибро Лолов и Борис Карлов, поставяше ръце на кръста и започваше бавно и неравномерно да притропва. Приличаше с нещо на ония нещастни големи мечки в цирка, научени да играят по принуда. Също като тях пристъпваше тежко и мълчаливо, с някаква животинска тъга в очите. Дъщеря му — Маринка се смееше и го дърпаше за крачола на панталона.

— Тате, тате! — викаше тя весело — Ти си моя тати, нали?

Ангел се навеждаше и внимателно, като цвете я вдигаше над главата си. Детето пищеше от страх и удоволствие, вкопчваше малките си пръстчета в косата му, а той се радваше с цялото си сърце. Беше горд, че дъщеря му е толкова хубава, че е част от него и може да пее като птичка. После я гушваше в скута си и смешно молеше:

— Маринче, изпей твоята песничка татювото!

Детето веднага, с готовност запяваше. Тънкото му гласче вярно и чисто трептеше: „Изгряла е месечинка…!“ Наивната детска песен трогваше Ангел до сълзи и понеже му бе трудно да изрази чувствата си, просто бъркаше за протрития си портфейл и вадеше по някое левче за дъвка или бонбони. Той обичаше дъщеря си повече от всичко на този измамен и крехък свят. И през ум не му минаваше мисълта, че нещо лошо може да й се случи. Така минаваха дните му, запълнени с много труд и кратко, измамно кратко щастие.

Когато му съобщиха лошата вест, той тъкмо оформяше един ръбат камък. Чука и камъка се изплъзнаха от ръцете му и изтрополиха на земята. Лицето му посивя в безизразна маска, само присвитите очи и стиснати здраво зъби издаваха болката му.