«По пътя»

Бойко Бетов, Светлана Фидосиева По пътя

Упоен от сянката на дърветата пътя се бави, преминавайки през гората.

После излиза на слънце. Гърба му се напуква и той сваля влагата, като змия кожата си, в тънки люспици кал. След това наминава покрай младите слънчогледи. Пооглежда ги. Избира си един хубав сноп и… изведнъж завива внезапно в обратна посока. Грабва ги в шепи и прави букет за слънцето.

Младите дървета покрай пътя гледат този тържествен жест и понеже са още много млади, като деца в своето непостоянство, хвърлят ту слънце, ту сянка.

Вятъра се промушва през редките им клони и се опитва да откъсне сенките им от земята, но се чува само плясък на криле. Локвите пък на пътя пресъхват бавно, толкова бавно, че чак се чува пресъхването им в шепота от мърдането на малките камъчета, останали на сухо при изпарението на водата.

Радвам се. Зеленея като онези слънчогледи, които са подарени от пътя на слънцето.

Съвсем в началото на този път пристъпва една кошута. Плахо. Не знае дали да го начене или да се върне. Никога не е стигала до тук, в нейната гора дърветата са стари и напукани, в клоните им дремят празни гнезда и само тук там се чува песен. По тъмно е. По усойно и по влажно. Сянката от листата тежи на хълбоците и когато се отпуска под редките храсти. Толкова са гъсти короните на дърветата, че слънцето трябва да сваля пласт по пласт защитата им докато се разтворят за него. А тук очите и овлажняват от цвета на слънчогледите. Заради аромата им треперят не ноздрите, а хълбоците и. Диша свободно, може би от дъха на съхнещите локви. Те попиват сянката и която кой знае защо тук се слива със съдържанието си и не виси така във въздуха. Фините косъмчета на ушите и долавят някакъв шепот, неясен, накъсан нарядко, но шепот. Идва от долу, от усмивката на пътя в началото му. Какво ли има в края… Подгъва предните си крака и остава за миг заслушана в сенките на младите дървета. Отпуска се цялата и остава така, без прикритие, без храс, който да я спаси от погледите на кучетата, но сега не мисли за това. Изпъва напред изящната шия. Разтваря ноздрите, поема издишания дъх на пътя и го преглъща. Иска да е част от този край на гората. От шепота и. От пръските на крилата. Тук гнездата не са самотни…

Информация за текста

© 2010 Бойко Бетов

© 2010 Светлана Фидосиева

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-06-19 11:00:00