«Париж си струва една меса»

Дмитрий Биленкин Париж си струва една меса

— И тъй, детето се роди — каза шепнешком Валах и изтри ръцете си с парцал.

Горд уморено кимна.

Машината висеше във въздуха, без да се опира на нищо. Маслената следа на предния овоид приличаше на присвито око — изглеждаше, сякаш машината наблюдава хората. В пролуката между нея и платформата свободно можеше да мине дете. Беше толкова тихо, че рядкото прашене на осветителната тръба под свода изпълваше целия огромен цех.

Зад Горд и Валах се бяха струпали група хора. С еднаквите си комбинезони те всички приличаха на работници, макар че дори инженерите бяха по-малко от притежателите на научни степени и титли. Открояваше се само пълната, в черен преливащ се костюм фигура на Мильонер — специалният представител на директората. Той беше скръстил ръце на корема си и с радостна усмивка бързо оглеждаше присъствуващите. Лицата на създателите изразяваха сложна смесица от чувства. Сега Машината съществуваше самостоятелно, тя беше факт, над който никой нямаше власт. Трудно беше да повярват, след като толкова години я бяха изграждали в съзнанието си, толкова години материалът се съпротивляваше, капризничеше, докарваше ги до бяс, до изчерпване на силите, но трябваше да бъде съживяван ден след ден, едва ли не на всяко винтче, на всеки нерв да бъде вдъхван живот. В секундата, когато тя потръпна и започна да се издига, всички тези хора направиха такова мислено усилие да й помогнат, да я подтикнат, че сега изпитваха уморена празнота, която бавно се изпълваше със съзнанието за пълен и очевиден успех.

Всички заговориха някак отведнъж и безсмислено.

— Виси, дявол да я вземе!

— Сега и ръцете си можем да измием.

— Ама е красавица, а?

— Знаете ли, още не ми се вярва…

— Ех, не се сетихме да счупим бутилка шампанско!

Потупваха Горд по рамото, дърпаха го, а той смутено се усмихваше. Златните рамки на очилата на Мильонер проблясваха, той се промъкна и здраво стисна ръката му.

— От името на управлението…

— А също и от името на господа бога и дружеството на майките — кърмачки — промърмори Валах. — Ох, как ще се наспя днес!

— Да, да — бързо подхвана Мильонер. — Разбира се, разбира се, трябва да си починете. Искам само да ви напомня, че утре в десет е докладът пред разширения съвет, ще присъствуват отговорни лица от…

— Слушайте, Мильонер, поне днес бъдете човек — намръщи се Валах. — Да тръгваме — побутна той Горд.

„И все пак създадох това — помисли Горд. — Все пак го създадох.“

Той погледна Машината. Тя приличаше на заспало във въздуха малко китче. Масленото око гледаше човека, като че ли недоумяваше защо е тук тази подвижна буболечка и какво иска тя всъщност.

— Изтрийте маслото — нареди Горд. — Впрочем не, не трябва…

Като остави „гепарда“ на пътя, Горд бавно навлезе в обагрената есенна гора. Краката му загребваха шумолящите мокри листа. След почерпката по случая главата му беше леко замаяна, а в мислите му се беше загнездила тръпчива мъка. Защо е така? Може би просто се е изморил, измъчил? Или беше чакал този момент прекалено дълго, толкова дълго, че и триумфът вече не го радваше? Не, беше го обхванало нещо друго. Опустошителното чувство, че беше отдал себе си на Машината, прелял се бе в нея до капка и сега краката му носят едно лишено от всякакви желания тяло. Будистите говорят за преселването на душите, а колко по-близо до истината би била идеята за преселването на личността на конструктора в създадената от него техника.

Глупости! Макар че, защо не? Двадесет години от живота си бе отдал на нещо, което сега съществува самостоятелно. То е независимо, както порасналото дете, което рано или късно заявява на баща си: „Край, ти си свободен, отсега нататък живей, както искаш!“

Обратното е, там е работата, че е точно обратното! Отсега той, Горд, ще стане сянка на създаденото. За него ще говорят: „Човекът, който…“ Като че ли е ценен само с това. А може и да е така? Кое е това у него, което го отличава от милиардите човешки същества? Той е обикновен, а създаденото от него е грандиозно. Странно! Нима неговата цялостна и неповторима личност, чувствата и спомените, които са само негови, всичко, с което е живял и живееше, е нищо в сравнение с Машината?

А дори и да е така… Машината е плод на неговата мисъл. Тя е като бисер, произведен от разумна бисерна мида. И докато съществува тя, ще съществува и той, Горд. Творецът трябва да умре в своето произведение.

Е, стига! Той е все още жив и винаги ще бъде Горд, просто сега е малко поуморен и повечко е пийнал…

Листата под краката му зашумоляха по-силно — Горд ускори крачка. Шосето, където се върна, беше пусто. Вратата на колата беше оставена притворена и вътре светеше самотна светлинка. Горд затвори вратата, запали и включи осветлението. Наоколо като мрачна маса тъмнееше гората, от ниските облаци над пътя се стелеше влага и студ. Във вечерния сумрак колата се стори на Горд остров на топлина и уют; светлината от таблото беше проста, надеждна и ясна.

„Дотук беше, приятелю — Горд с любов поглади гланцовата повърхност на кормилото. — Свърши твоят век. Друга машина ще те замени. Имаш нещо против? Никой обаче не те пита…“

Той запали мотора, привично и радостно усети властта си над машината с двеста конски сили.

„Разкиснал си се — каза сам на себе си, като набираше скорост. — Ти, победителят. Ти изведе човечеството в двадесет и първия век. Ти!… Изпий хапче за сън и не забравяй, че в десет нула — нула ще те чакат много важни личности. Защото ти си направил Машината. Всички да вървят по дяволите!…“

Шосето пееше под колелата, тополите летяха назад, прилични на старци с протегнати към небето ръце. Назад останаха сънните постройки на фермите, където хора спяха, хъркаха, въртяха се. Вятърът на скоростта накъсваше лая на разтревожените кучета, наливаше сила в мускулите. Унилостта отдавна напусна Горд, струваше му се, че земята лети и се върти, подчинявайки се на движението на кормилото му.

Събуди се без усилие. Щорите бяха спуснати, в полумрака оранжево светеше циферблатът на будилника до главата му. Мъждиво, като в средата на нощта, проблясваше витрината на библиотеката.

Стрелките наближаваха осем. Можеше да не скача, можеше да се поглези както през ваканциите в детството. Главата му беше свежа, отпочинала, мислите течаха плавно, тонът им беше светъл, вчерашното настроение бе забравено.

Без да гледа, Горд включи телевизора. В тишината на стаята нахлу възбуденият глас на говорителя.

— … антигравитацията. Официалният представител на фирмата, господин Мильонер, вчера заяви, че успешното изпитание на антигравитационния двигател на доктор Горд означава революция в техниката на транспорта, строителството, междупланетните полети. „Тежестта е победена! — каза представителят на фирмата. — Скоро човекът без усилия ще достигне най-отдалечените планети на Слънчевата система.“ Подробности не бяха съобщени, но ние се надяваме…

Речта на говорителя беше прекъсната от телефонен звън. Започва се! Като изключи телевизора, Горд вдигна слушалката.

— Да, слушам… Валах? Радвам се да те… Какво, какво? Как така няма да дойдеш на съвещанието? Не разбирам… Какво лице? Слушай, ти просто си прекалил… Какво? Успокой се най-после! Сега ще дойда, чакай ме!

Горд с досада остави слушалката. С Валах вечно се случва нещо. Както при всички трудности, ръката му по навик се протегна към цигарите. Пламъчето на запалката го накара да зажуми. Нервното дръпване опари дробовете му. Горд се закашля, скочи, дръпна щорите, бързо пресече спалнята и ослепен от нахлулата светлина, в бързината закачи с крака си стола.

Като изруга, той машинално разтри удареното място и изведнъж откри, че по плата на пижамата пълзи нещо нелепо, зелено и че това нелепо нещо е собствената му ръка!

Поразен, той продължаваше да гледа как се движат пръстите му, до вчера толкова обикновени, а сега невероятно чужди, страшни, уродливозелени.

Смъкнатата пижама отхвърча настрани и огледалото равнодушно отрази цялото му кошмарно, немислимо, зелено от главата до петите тяло. Като не можеше да осъзнае веднага внезапния и ужасен факт, Горд още няколко секунди тъпо гледа своето изображение в огледалото, стиснал в пръстите си спокойно димящата, забравена от него цигара.

Телефонът звънеше упорито. Горд дълго време не го чуваше. На края чу и сковано вдигна слушалката.

— Чуй, Валах, с мен е същото…

Но това не беше Валах. Гласът в слушалката ревеше, молеше, хлипаше — не можеха да се разберат думите. „Светът е полудял“ — спокойно помисли Горд.

Светът действително беше полудял, защото ридаещият глас принадлежеше на Мильонер.

Зад прозореца се простираше искрящият сняг. Широките лапи на елите се свеждаха под тежестта на белите наметала, но сините прозрачни сенки напомняха за близката пролет.

— Слушам те — каза Горд, без да се обръща.

— Това е всъщност. — Валах хвърли изгорялата клечка в пепелника, не улучи, но не я вдигна. — Мислиш да спориш с изводите на медицинските светила? Глупаво е.

— И безполезно ли?

— И безполезно. Повтарям по точки. Първо: именно антигравитацията придава на кожата този изумителен жабешки цвят, който къса от света тебе, мене и всички, които са били в контакт с работещата машина. Второ: срещу това, както твърдят медиците, няма защитно средство. Лекарство също. Дали позеленяването е безвредно за здравето? Дори и да е така, вечният зеленикав загар не е никак нормален. Никой не иска да стане зелен негър. Гнусен цвят. Затова антигравитацията няма да съществува. Съжаляваш ли?

— Глупав въпрос…

— Извинявай. Горд се обърна с гръб към прозореца. На яркия фон лицето му изглеждаше черно-зелено.

— Слушай, Валах… Ще ти върна твоя въпрос в малко по-друга форма. За какво живее човек?

— Е, знаеш ли! — Диванът изскърца под Валах, с босата си пета той почеса другата. — Остави тези фантасмагории на философите.

— Нямаш ли свое мнение?

— Как да ти кажа… По чисто наблюдателен път съм установил, че хората живеят, за да ядат, пият, спят, да се размножават, тоест, за да живеят.

— Не виждам с какво този човек се различава от животното.

— Че той не се различава.

— Тогава за какво той измисля различни машини?

— Дявол го знае!

— Лъжеш… Когато ние по цели денонощия се мъчехме над Машината, ти беше весел, свеж и си подсвиркваше. През тези дни ти имаше всичко, но не му обръщаше внимание, нужна ти беше само Машината. Не обръщаше внимание нито на яденето, нито на съня, нито на пиенето, нито на здравето. Сега отново имаш всичко, но нямаш Машината. И ти не ставаш от дивана, отпуснал си се, търкаляш се по пижама, изпадаш в мрачни настроения.

— Загарът, мили мой, зеленият загар! Знаеш ли, не обичам да бъда прокажен. За какво обаче е целият този разговор?

— Искам да ми стане ясно къде и в какво сме се излъгали.

— Струва ли си? Биолозите в един глас твърдят, че ефектът на позеленяване — наистина изящен термин, нали? — не е могъл да бъде предсказан.

— Аз не за това. Може би самото откриване на антигравитацията беше грешка?

— Гледай къде отиде! Според тази логика и двигателят с вътрешно горене не трябваше да бъде изобретен, а?

— А кой е доказал, че автомобилите, машините, ракетите са ни направили по-щастливи?

— Кой, кой… Мога да ти кажа само, че ние с теб щяхме да бъдем къде-къде по-щастливи в пещерите. Нито лаборатории, нито чертежи, дори и криминален роман нямаше да можеш да прочетеш и алкохолът нямаше да е открит, за да удавиш в него скуката.

— Значи, ситостта още не е всичко?

— Стига! — Валах рязко се повдигна. — По дяволите философията. Да, да, искам да се занимавам с Машината! И ти искаш! Дори и три пъти да позеленеем! Умираме от безделие, нали? Е, и какво? С антигравитацията е свършено. Точка. Това, което ние направихме, изисква прекомерно голяма цена. Вие раздавате картите, вие — Богът. Разбъркайте картите отново, може сега да ни потръгне и да създадем нещо безвредно — полезно, например самопочистваща се от мръсотията обувка. Ние с теб едва ли сме останали без сили…

— Не ви ли обезпокоих? — чу се на вратата гласът на Мильонер.

Видът на Мильонер беше делови и целеустремен. Той седна, постави чантата в краката си, избърса запотените от студа очила. Трудно можеше да се повярва, че преди няколко месеца този човек ридаеше на телефонната слушалка. Сега той излъчваше самоувереност и дори жабешкият цвят на лицето му изглеждаше не като уродство, а като знак за приобщаване към някаква особено висока каста.

— Господа — започна той стремително, — поръчано ми е да изясня отношението ви към идеята за по-нататъшното използуване на антигравитацията, като се вземат пред вид всички обстоятелства.

— Ние много мислихме върху това — обясни Горд. — Използуването на автоматични антигравитатори е много перспективно в Космоса, тъй като при него се изключва контактът на апарата с хората. Нещо в тази насока…

— Извинете, Горд, бихме желали да разгледате проблема по-широко.

— Тоест?

— Космосът е само една от сферите за приложение на антигравитацията. На Земята, например в строителството…

— Изключено! Трябва да знаете, че както показаха измерванията, спектралният радиус на действието на антигравитационните вълни на инсталациите от типа „подемен кран“ е от един до два километра. Разбира се, в особени случаи, в пустинята…

— И на края, в сферата на транспорта — Мильонер сякаш не чуваше думите на Горд.

Горд сви рамене и хвърли на Валах поглед, в който ясно личеше въпросът: „Ти разбираш ли нещо? Аз не!“

— Моля ви, полудявайте без мен. — Валах размаха във въздуха голата си пета и демонстративно се обърна към стената.

Този жест не направи впечатление на Мильонер.

— Кажете какво мислите по този въпрос? — повтори той. И тъй като Горд гледаше неразбиращо, добави: — Накратко казано, става дума за използуване на антигравитационните машини с участието на хора.

— Намерили сте средство за защита?! — изтръгна се от Горд. Дори Валах обърна глава.

— Не.

— Тогава лекарство?

— Също не.

— Тогава…

— Да, да, да! — възкликна Мильонер. — Не ме гледайте, като че ли… Съществува мнение да се завърши разработката, да се пуснат машините в серия и да се използуват, независимо от страничния ефект.

В стаята стана много тихо.

— Мильонер, вие сериозно ли? — проговори на края Горд.

Резкият смях ги накара да потръпнат. Като прекъсна смеха си, Валах посочи с пръст Мильонер.

— Този господин не умее да се шегува. Та той е човек — магнитофон, нали така, Мильонер?

— Ако обичате!…

— Валах, стига — Горд направи крачка към Мильонер. — Това, което казахте, по-точно това, което чрез вас са казали други, е чудовищно. Разбирате ли вие това?!

— Не — усмивката на Мильонер беше почти тържествуваща.

— Тогава няма за какво да говорим.

— Все пак моля да ме изслушате. Не можете да отречете, че широкото и неограничено използуване на антигравитационните двигатели означава нова ера в техниката. Строителството на жилища, на заводи ще се превърне в детска игра…

— По същество! — изръмжа Горд.

— Накратко казано, вие ясно си представяте какъв е активът. Пасивът е само един: зеленият загар. Дайте сега обективно да преценим.

— Погледнете нашите лица. Погледнете своето лице!

— Това са емоции. Загарът е безвреден. Е, хората ще станат зелени, какво пък толкова? Има хора с бяла кожа, има с черна, жълта, червена. А сега всички ще имат зелена, в края на краищата ще изчезне расизмът.

— Вие сте глупак, Мильонер. Расизмът се обуславя не от цвета на кожата, а от…

— Съгласен съм, съгласен! Аз просто така го казах. Е…

— Момент! Как се почувствувахте, когато станахте зелен? Забравихте ли? Ако тогава, преди изпитанията, ви бяха направили предложение да получите антигравитация, но да позеленеете или да не получите, но да си останете бял — какво бихте отговорили?

— А вие?

— Аз?…

— Разбираш ли накъде клони? — гневно промърмори Валах. — Сега той, както и ние сме изгнаници. Прокажени. А пък ако всички станат зелени…

— Вие не сте логичен — очилата на Мильонер енергично блеснаха. — Та вие казахте, че аз съм човек — магнитофон. Така да е, аз не се обиждам, не всички могат да бъдат гении. Но нима магнитофонът, и при това зелен, може да реши самичък…

— Той е прав — замислено каза Валах. — Просто вятърът е задухал в друга посока. Извинявайте.

Горд бързо крачеше из стаята.

— Не разбирам — каза той едва чуто. — Нищо не разбирам! Кой е решил това? Съветът на директорите ли?

— Предложението е съгласувано на много високо ниво.

— Как може човек със здрав разум да се откаже от собственото си лице заради каквото и да било, та ако ще да е и най-великолепната машина?! Или самите тези „големи хора“ смятат да се скрият на Антарктида?

— Каквото не знам, не знам. И не мисля. Впрочем, ще си позволя да направя догадката, че те са се съгласили не по своя воля.

— Какво, какво? Кой може да им диктува? Да не би избирателят?

— Животът, драги Горд, животът.

Горд уморено се отпусна в креслото. Поклати глава.

— Глупости, бълнуване, свински сън. Всички зелени?! А, разбрах… Парите. Капиталовложенията, които трябва да се оправдаят. Доходите, които трябва да се приберат, ако ще целият свят да пропадне.

— Отчасти сте прав.

— Отчасти?

— Разбира се. Макар и да съм човек — магнитофон, както току-що ме определихте (по-рано вие, Валах, ме наричахте така зад гърба ми, но аз не се сърдя), нека аз от ваша гледна точка да съм само противен чиновник, но все пак имам някоя и друга мисъл. Искате ли?

— Моля ви, това е любопитно — прихна Валах. — Изречете я.

— За вас аз и преди бях зеленичък. Квакаща жаба.

— Е, знаете ли!…

— А нима не? Човек второ качество. Администраторче. Надзирател — съгледвач. Наистина ние, менажерите, ви отвръщаме с не по-малко презрение. Но не е там работата. Ако на Земята имаше братство, единно общество без всякакви там кастовости, вражди, ако светът се управляваше от разума, а не от конкуренцията, хората можеха да почакат с антигравитацията. Спокойно всичко да се изучи, премисли, претегли… Но ние живеем в реален свят и той ни диктува своите закони.

— А вие, както се оказва, сте комунист по душа! — саркастично се усмихна Валах.

— Ще ви помоля…

— Оставете — глухо каза Горд. — Накратко, искате да кажете, че ако не ние, то други ще осъществят антигравитацията.

— Разбира се! Диктаторите не са се свършили, а те пет пари не дават за някакъв си там морал и естетика, ако работата мирише на ново перспективно оръжие.

— И затова трябва да подражаваме на фашистите? Прекрасно! Нов вариант на ситуацията: „Хитлер, атомната бомба и свободните Съединени щати“. Толкова свободни, демократични и човеколюбиви, че за това могат много да разкажат жителите на Хирошима. Добър урок ни беше даден тогава!

— Реалността си е реалност. Защо обаче трябва да драматизираме? Антигравитацията все пак не е бомба, а позеленяването съвсем не е лъчева болест.

— Кажете това на хората, които затрупаха вестниците с протести срещу нашите безчовечни опити.

— Сега, струва ми се, вие приемате нашата демокрация сериозно. Не се безпокойте, утре няколко красиви актриси, популярни певци, високопоставени дами и десетина славни „момичета от народа“ публично ще заявят, че зеленият цвят на кожата е най-красивият и че те самите искат да позеленеят. И ще позеленеят, бъдете сигурни, и така ще създадат мода. В края на краищата общественото мнение ще ви помоли да продължите работата си.

— Не разбирате ли, че при антигравитацията могат да се окажат някакви други, по-малко видими, но затова пък по-вредни свойства?! Аз, аз съм виновен, че не помислих за това по-рано, но сега вече гърмът удари!

— За това трябваше да се мисли още през деветнадесети век — внезапно каза Валах. — Или по-рано.

Не само Горд, но и Мильонер го погледнаха с недоумение.

— Да, по-рано! Когато създаваха автомобила, нима мислеха, че газовете ще започнат да душат хората? Прекрасно средство за транспорт, какво повече се иска! А сега те тровят. От тях хората не позеленяват, но както често се случва, загиват. Ала ние и сега не се отказваме от колите, дори напротив.

— Валах!

— Какво Валах? Или ти не забелязваш как Мильонер, по-точно господарите му оборват всичките ти възражения?

— Моите? Нашите!

— Твоите! Аз лежа, мълча и слушам. Правя изводи. Дали ми харесват, или не? Но, мили мой, в нашето общество не машинистът управлява влака, а влакът вози машиниста. Следователно стой на поста си или скачай. Точка.

— Но нима, нима ти вярваш, че милионите хора, каквато и реклама да направиш, по собствена воля ще се съгласят да се откажат от своето естество? Че нашите имена няма да бъдат прокълнати?

— Намерил си за какво да се вълнуваш… Първо, ако не ние, то други. Второ… Та огледай се! Всяка година само в Америка има сто и петдесет хиляди жертви на автомобилни катастрофи. И нищо, пътуваме си. А тук — зелен загар. И толкоз! Отначало е странно, диво, но затова пък оригинално, безвредно и на края патриотично. Мога дори да подхвърля на Мильонер един лозунг: „Антигравитацията ще ликвидира пътните произшествия“. Чиста истина между другото. Да живее всеобщото позеленя-я-ване!

— Аз ще си го запиша — бързо каза Мильонер. — Това е разумно предложение.

— Да ви вземат… — в очите на Горд блеснаха сълзи, той се обърна. — Нима ние сме само билярдни топки по време на игра?!

Валах меко се смъкна от дивана и сложи ръце на плещите на Горд.

— Напразно, приятелю — тихо каза той. — Мильонер не е Мефистофел и ние не сме фаустовци. На нас самите много ни се иска да работим над Машината. Ние не можем да живеем без това. И животът е по-мъдър от нас. Повярвай ми, Париж си струва една меса, както беше казал онзи неглупав френски крал…

Информация за текста

© 1980 Дмитрий Биленкин

© 1983 Искра Баева, превод от руски

Дмитрий Биленкин

Париж стоит мессы, 1980

Сканиране, разпознаване и редакция: Flex

Издание:

Дмитрий Биленкин. Живият пясък. Научно-фантастични разкази

Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Съставител: Димитър Пеев

Рецензент: Людмила Стоянова

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов и Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Източници:

„Марсианский прибой“, „Молодая гвардия“, М., 1968

„Ночь контрабандой“, „Молодая гвардия“, М., 1971

„Проверка на разумность“, „Молодая гвардия“, М., 1974

„Снега Олимпа“, „Молодая гвардия“, М., 1980

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-10-11 08:30:00