«Гюстав Флобер — човекът и писателят»

С настоящия том се открива по-пълното представяне на творческото дело на Гюстав Флобер на български. В четири неголеми тома ще имаме почти всичко от зрелите художествени творби на френския писател — трите му романа „Мадам Бовари“, „Саламбо“ и „Възпитание на чувствата“, трите новели „Чисто сърце“, „Легенда за свети Юлиан Гостоприемен“, „Иродиада“ (това са произведенията, които българският читател познава), освен това романтическата драма „Изкушението на свети Антоний“, недовършения роман „Бувар и Пекюше“, т.нар. „Речник на готовите истини“ и избор от обемистата кореспонденция на Флобер. Оставени са настрана само две драматически творби — „Замъкът на сърцата“ и „Кандидат“.

Флобер изглежда непродуктивен писател не само в сравнение с Балзак, но и с много по-малко писалия Стендал. За големите реалисти на 19-и век обемът е естествено изразно средство. Достатъчно е да сравним творчеството на Дикенс, Балзак и Достоевски, за да стане ясно, че количеството на страниците не е нещо случайно в течението на реализма, а основно средство за постигане на обхватност. Флобер прави изключение. Той разчита на друго — на внимателно изработения изказ, вълнува го не толкова обемът на обхванатата действителност, колкото качеството на това обхващане.

Но тъкмо това, което му спечелва слава — особеният прозаически стил, остава свързан с оригинала и губи своята сила в превод. Още повече, че този стил е бил действен, в контекста на френската проза от средата на 19-и век. Нейният стилистически маниер Флобер е атакувал с „Мадам Бовари“. Днес той е преодолян, а реалистичната стилистика, наложена от Флобер, отдавна е факт в художествената проза. Чрез посредници като Тургенев и Хенри Джеймс тя не само е овладяна, но и надмината в други големи литератури. Така че днес „Мадам Бовари“ звучи архаично тъкмо в тази насока, в която е била революционна книга на своето време. За нас остава непонятна деловитостта на разказвача. Неизбежно е да четем „Мадам Бовари“ не така, както би искал Флобер, да се интересуваме от разказаната история. Затова Мопасан и Зола губят по-малко в превод — те предлагат повествование в удобна неутрална езикова форма. Докато Флобер гради ситуация със своя естетическа стойност, държи се като поет, който по-малко съобщава, отколкото внушава. Тази грижа именно пречи на писателя да бъде продуктивен и прави произведенията му трудно преводими на чужд език.