«Решен ли е черковният въпрос?»

„Решен е“, крещят цял рояк оптимисти вън и вътре в отечеството ни; „решен е“, казва „Македония“ и „Право“, „Турция“ и „Отечество“; — решен е, ще кажем и ний, като закрием на минута очи пред горчивата истина и се съгласим с възренията на нашите журналисти — решен е; но кога и как, от кого и за кого? — Глух ли си, сляп ли си? — с праведна гордост ще отговорят нашите цариградски комисари, кои от върха на своеволието си до вчера викаха на самия народ: „ти мълчи, ти си твърде беден, за да имаш право да говориш“; — глух ли си, сляп ли си? — ще отговорят и народните представители, кои сами не знаят защо са се събрали в Ортакюю…

Смешно ще се покаже нашето питане после 10-х заповеди на цариградския Мойсей и устава на нашите Левити — смешно може и да бъде наистина, ала ний не за смях говорим, не за смях питаме, а идем да разкрием онуй утешително мнение, кое от ден на ден се повече и повече се разпростира в народа, но признаците на кое нашите пророци или не могат да видят, или се боят да забележат.

Ако има тука нейде смях, то трябва да е в прогреса на разума човешки, в развитието на историята — че онуй, що вчера е било незиблема истина, необходимо условие, днес е вреден предразсъдък; онуй, що се е считало за утопия, днес е исторически факт. Боговете от Голгота смъкнаха онез от Олимп, конституционният протестантизъм победи монархическия католицизъм; Златоуст и Лойола, Лутер и Калвин онемяха пред „волнодумците“ на ХVІІІ-ий и мислителите на ХІХ-ий век; — язичеството падна пред християнството, християнството се обърна на язичество, религията се замени с разумът…

Тъй и в политическо отношение. Колко кърви, пот и сълзи са се пролели и колко ще се пролеят, за да стане монархията на конституция, конституцията на република, републиката на община! Няма предел умът човешки! Недоволни са народите от настоящето си! Вчера искаха едно, днес търсят друго; туй, що добиха днес с пот и кърви, утре пак пот и кърви проливат, за да го махнат; и отвредом човекът е хвърлен в борба — в борба за свобода, за истина.

В таз борба е смехът и плачът, доброто и злото; в нея е прогресът човешки. Без борба светът и до днес щеше да бъде на точката на Япония.

От таз точка на зрението може и да е смешно нашето питане: решен ли е черковният въпрос, на кое ний и бързаме да отговорим.