«Знаеш ли ти кои сме?»

Аз би желал да съм в Цариград, па да се кача на най-високото минаре и да погледам що става във Фенер, по Ортакюю, по Татавла и по Балкапан. Господи, боже мой, що ли прави сега г. Христо Арнаудов? Какво ли си въображава г. Генович ефенди? Какво ли си мисли негово високопреосвещенство отец Антим IV билюк баши? Какво ли се сърди х. Иванчо ефенди? Как ли подсмърча х. Николи ага? В кое ли кьошенце се е въврял отец Балабанов? Сичките тия вопроси аз би желал да реша изведнъж; но Цариград е далече, а човеческото сърце е дълбоко като кладенец. И наистина десет пъти е по-лесно да реши човек българският черковен вопрос, нежели да ни каже в какво състояние се намира Арнаудовият кеф после унищожението на тайната полиция! Десет пъти е по-лесно да разрежеш гордиевият възел, нежели да оцениш белият дроб на г. Геновича! Десет пъти е по-лесно да кръстиш х. Иванча и да го убедиш „във веру истинную“, нежели да докажеш на о. Антима IV билюк баши, че българският народ не е копейка! Десет пъти е по-лесно да направиш седемдесет и седем византийски империи, нежели да найдеш в кое кюше се намира сърцето на х. Иванча ефенди! Десет пъти е по-лесно да потурчиш фанариотският патриарх, нежели да накараш х. Николи да бъде човек! Най-после милион пъти е по-лесно да покалугериш шейх юл-ислямът или да опопиш дяволът, нежели да убедиш о. Балабанова, че е срамотно и грешно нещо да продава човек майка си и баща си за бели ръкавици… Чуден е тоя свят; а още по-чудни сме ние, българите, заедно с „Българското книжевно дружество“, с „Читалището“ и с г. Камбурова.

И така, аз би желал да съм сега в Цариград и да съм на Фенер в патриарханата. Дохождам и влазям… Седи на миндерлъкът негово високопреосвещенство в своята атлазена антерия, пуши своят чибук и въздиша. Около отца Антима седят гръцките мъдреци и мислят „думу велию.“

— Аз никога не съм мислил, че работата ще да достигне дотам… — казва един белоглав мъдрец, и очите му горят, като два въглена.

— Не би трябвало да ги проклинаме — казва едно малко, като орех, владиче, и гледа към патриархът, като кушле, което подмамя господарят си.

— Сега ми казвате, че не би трябвало да ги проклинаме, а преди три недели искахте да ги погълна заедно с дрипелите — казва патриархът и надува чибукът си.

— Аз сякога съм ви казвал, че с тояга крепост се не зема — казва орешковчето.

— Вие оставете старото и да помислиме за бъдещето — казва патриархът.