Беше късна и влажна пролет. Рехавата следобедна мъгла се стелеше по потъмнелите покриви на ниските къщя от крайния квартал. Някъде далеч, като че ли от вдън земя излайваше куче вероятно гладно или премръзнало, забравено от бога и от стопанина си. Една малка уличка, носеща името на славен български цар се бе стаила в падащия здрач, забравила кога за последен път бе минал по нея случайния минувач. От разграденият двор на порутената циганска къща се носеше олелията на голямото циганско семейство. Не беше ясно за какво беше цялата тая свада, но логичният завършек бе побоя над кльощавата кобилка от страна на мустакат зъл циганин. Тя цвилеше жално, търсеше спасение зад разкривената каручка, но уви ориста и бе такава, да я бият.
Срещу циганското поселище, зад малко площадче, скрита зад няколко полуизсъхнали сливови дървета в неголям, обрасъл с трева и неподдържани цветни лехи двор, се гушеше малка, бяло измазана къщица. Годините бавно но сигурно си казваха думата, защото тая къщица едва събираше сили за да не рухне от старост. Гредите и отдавна бяха изгнили, а пукнатините по мазилката непрекъснато се разширяваха и уголемяваха. Възрастната госпожица, която обитаваше единствената стая пригодена що годе за нормален човешки живот, нямаше силите и възможностите да я поддържа. Парите от мизерната пенсия и стигаха само колкото да изкара половината месец, а след това и тя самата не знаеше как изживяваше останалата му част.
Но бог бе милостив към нея и още не бе и отнел вродената жизненост и веселата разговорливост.
Тя имаше две страсти, класическия пасианс и доброто хапване, ако случая се окаже подходящ разбира се.
Циганската олелия се носеше нашир и длъж по малката тиха уличка. На живеещите по нея отдавна вече им бе писнало от това нежелано съжителство. Те дори събираха подписка до кмета за изселването им, но уви. Кметът, мастития ръководител на най-популярната партия от района, управляващ вече трети мандат и дума не даваше да се изговори за това. Нали му бяха от изборния контингент, как ще посегне на него.
Комментарии к книге «Пис, маймуно!», Алекс Болдин
Всего 0 комментариев