«Протокол на едно дежурство»

Разсеян, както почти никога, и устремен, както почти винаги, изкачвах се аз по безкрайното стълбище на бялата къщичка с номер пет, улица „Ангел Кънчев“ — тъй преминах, без да усетя, край вратата на собствената си службичка на списание „Съвременник“ (такова мило съседство със самата каса), после преминах и край етажа на ръководството (без да му кимна дори) — продължил съм очевидно нагоре (покрай пламтящата до обед, а следобед чуруликаща редакция), наемал съм между фондовете и канцелариите с бавна и голяма сила, докато се осъзнах в тясната прочута стаичка, която помня най-дълго и най-хубаво от всички.

Разсеян, както почти никога, и устремен, както почти винаги, изкачвах се аз по безкрайното стълбище на бялата къщичка с номер пет, улица „Ангел Кънчев“ — тъй преминах, без да усетя, край вратата на собствената си службичка на списание „Съвременник“ (такова мило съседство със самата каса), после преминах и край етажа на ръководството (без да му кимна дори) — продължил съм очевидно нагоре (покрай пламтящата до обед, а следобед чуруликаща редакция), наемал съм между фондовете и канцелариите с бавна и голяма сила, докато се осъзнах в тясната прочута стаичка, която помня най-дълго и най-хубаво от всички.

Нямаше никой. Яръмов (сега се сетих) го оставих още сутринта да лежи по корем върху едно черно полиетиленово платно — той правеше дупки по това платно, вероятно щеше да сади ягоди. Паунов пък го зърнах нервен пред кафенето между три или четири балерини с баварски акцент — под завистливия по детски поглед на Жеков, сам Жеков — хитро прикрит зад лулата си.

Стоях така единичен в стайчето. Видя ми се странно и невероятно, че поне Емилиян Станев не е тук. Или пък Васил Попов. Покашлях се, запалих цигара и отново се покашлях по-силно. Никой не ми се обади. Погледнах телефона и реших да звънна на Йордан Радичков или на Радослав Михайлов. Не исках това стайче да бъде празно, адски не исках това. Можех да позволя всякакви акробации по другите етажи надолу (та и нагоре, между самите международници), но тука — не.

Ръката ми беше върху слушалката, когато дръжката на вратата полека мръдна (ето такъв класически кадър може да се използва в „Студио X“), после самата врата се открехна и в пролуката се появи носът на Мария Луканова.

— Здравей — каза тя замислено.

— О, Миче — казах аз.

— Как си, добре ли си?

— Да, но… Всъщност да, разбира се!