«Къде са българите в световното кино?»

Стефан Чурешки Къде са българите в световното кино?

От тенденциите в развитието на световното кино ясно се вижда, че големите филмови компании питаят жив интерес към митологичните, епическите и религиозните произведения. Впечатление обаче прави факта, че за православието и за славянския епос не се предвижда никакво участие в популярната представа на световната култура. Изключение тук правят руснаците, които заради тяхната доктрина за православие и евраазийство, т.е. поглъщане на азиатците в славянското море имат кинопроизведения за християнството и славянския свят. Ние не правим филми за Крали Марко, а комунистическия филм за Покръстването беше толкова лош и с такова ясно атеистично послание, че не става дори за учебен филм в НАТФИЗ. Така или иначе ние излизаме от световната холивудска тенденция — епоса, бил той реален исторически или фантастичен. А това е най-доходното перо на Холивуд. Ние сме епизодични статисти в големите филми без да бъдем сценаристи, режисьори, идейни автори на суперпродукциите. Но ние и не правим български епос, нито дори даваме историческа рецензия за това къде са или са били българите в тези два най-важни художоствени жанра — епическия и религиозния. Ние нямаме филм за Балканската и Първата световна война, когато сме показали, че не сме материалистични черноработници, т.е. социален резервоар за бандити и проститутки, а сме изтъкани от идеализъм и безкористно родолюбие. Но наместо това напротив — правим филм за фейлетонистичната фикция баю Ганьо, а не правим филм за внука на уста Кольо Фичето — ген. Фичев, който разби храбрата турска войска за две седмици през 1912 година. Военният ни епос впрочем спешно се нуждае от филмиране.

Ако нямаме политическа сила и пари за продукция, то поне да даваме културологична рецензия за това, с което ни залива стратегията на Холивуд за световна историко-епична представа. Като не можем да направим Крали Марко световен епичен герой, то поне да рецензираме главния герой от позицията на нашата автентична старинна култура.

Така например преди няколко години по българските екрани се въртя филма „Троя“, пращящ от известни имена на световното кино. Гледайки филма с обичайно градския екшън-герой Брад Пит, влязъл в ролята на Ахил като непознато нему амплоа, българският зрител се пита „Къде сме ние в познаването и интерпретациите на такива знаменателни факти в основните културни и интелектуални пластове на фундаменталното човешко образование?“.

Знаем, например, че през Средновековието в България е била разпространена т.нар. „Троянска притча“, а някои езиковеди виждат в името на град Троян топонимичен отзвук от грандиозните събития преди повече от трихиляди години. Прочутите средновековни интерпретации на „Илиадата“, в които латинските и славянските народи са виждали своя етнически произход от народностите, участвали във войната заради хубавата Елена, са били присъщи и за българите.

През Възраждането „Илиадата“ е изучавана в училищата, управлявани и организирани научно по възрожденски гръцки модел на образование, а Григор Пърличев, македонски българин, превежда произведението на Омир на новобългарски език. Иван Гологанов, учител в Родопите, чрез етнографа Стефан Веркович издава „Веда словена“, която според настояванията на „даскала“ е стихотворна форма на старинно българско предание, свързващо митологичните времена от Античността с паметта на българите от предкласическата античност.

В сюжета на филма „Троя“ не са представени по никакъв начин съюзниците на троянците, чиято кауза намира повече външни поддръжници от каузата на Агамемнон и Менелай. Тракийските отреди на Пирайхмес и войските на знаменития Рез не са споменати, макар в текста на Илиадата техните подвизи да се споменават сравнително обстойно. Не са представени адекватно и единоборствата, основен наративен похват на Омир. Ахейските и троянските царе (князе) имат облик повече на каубои или гангстери, а не на благородници.

Имайки предвид доброто познание на балканските народи на събитията от древността можем да обърнем внимание на някои твърдения от византийската средновековна историография.

В интерпретацията на Античността византийските автори предоставят неочаквани данни, които на пръв поглед парадоксално, но на втори поглед логично пряко и сериозно намесват българите в събитията от Троянската война. Казано с думите на професионалния историк — за българското участие във войната заради хубавата Елена има писмени извори, т.е. най-достоверният вид исторически свидетелства.

Ето какво казва известния историк от X в. Лъв Дякон: „Ариан казва в своя «Периплус», че Ахил Пелеев бил скит от градчето Мирмикион, който се намира на Меотидското езеро (Меотида е Азовско море — бел. автора). Той (Ахил) бил изгонен от скитите заради своята жестокост, свирепост и надменния си дух и след това се поселил в Тесалия.“ Много средновековни и съвременни историци твърдят, че известните в Херодотовата „История“ „царски скити“ са всъщност българите, появили се в обектива на средновековната история като родово понятие, изведено от военно-политическата традиция на Северното Черноморие и южноевропейските равнини. Скитите са общността, която е фактическата причина Римската империя да загуби войните си с народите, прииждащи от север към юг и завладели Балаканският полуостров по време нашественията на готи и хуни. Много писатели настояват, че хуните и скитите са един народ, а на любознателния читател е добре известно, че българите са отъждествявани с хуните от реномираните византйски и латински летописци.

Голямо значение за нас, българите, има казаното в „Хронографията“ на Йоан Малала. Ето какво пише Малала: „И така споменатия Ахил заминал заедно с Атридите като водил своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи.“

Извеждането на достоверността за генетичната (т.е. реално приемствена) връзка между средновековните българи и античните скити в осъзнато народностно-познавателно отношение е тясно обвързано с политическата история на Югозападна България, т.е. днешна Македония. Михаил Псел, известен византийски оратор, философ и историк, нарича братът на Самуил — Аарон, „водач на скитите“. Но Псел не единственият пример.

Поразителна за изследователя е липсата на народностното и езиково име „българи“ в епитафията на Василий II Българоубиец. Надписът от гроба на прославения византийски император изброява подробно и поименно покорените от него народи — персийци, скити, абасги и иберийци, но никъде не става дума за българи. Очевидно през XI в. равнопоставянето на българи и скити е било много разпространено. А оттук небългарската версия, повтаряме, небългарската версия, че Ахил е българин изглежда много оправдана с оглед на реномето на българите, като най-суровите и опасни воини изобщо в знаменателните случаи на световната история.

Впрочем освен „Троя“ има и имного други примери за исторически интерпретации, които чакат рецензията на българската научна и/или кинематографска критика.

Основната слабост на модерното българско творчество е, че нашите надарени и изтъкнати творци не познават изворите на народната култура, не познават автентичния език на българските свидетелства — писмени и устни и не виждат големите въпроси на любовта, героизма и саможертвата в примерите от нашето битие. Ние се увличаме от модни философии и естетически направления, без да си даваме сметка че нашият модернизъм не е изживял редица направления в западната култура като ставаме адепти на художественост, която не е почерпана от свода на православието, славянобългаризма и националната ни идентичност. Според статистиката износния културен продукт на българското творчество, към което питаят жив интерес чуждите мислители и учени са военните ни издания и сборника с народни умотворения на БАН. Ето това са два сериозни културологични извора, които дефинират нашият вечен културен архетип в автентичната ни народопсихология, а не в бълнуванията на марксисткия студент Иван Хаджийски, който е знаме на комунистическата интерпретация на българската простонародна култура през модерността.

Информация за текста

© 2008 Стефан Чурешки

Източник: Авторът

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2008-06-29 02:29:05