«Жълтият знак»

Робърт ЧеймбърсЖълтият знак Покрай брега вълните се разбиват,Двойното слънце бавно си отивасъс залеза, а сенките множат сеВ КаркосаНощта е странна с черните звездиИ странни са зловещите луниНо има нещо още по-зловещо —КаркосаИ песните, Хиадит коитоЗа Краля съчиниха, са изтритиИ ще умрат, безмълвни и нечутиВ КаркосаО, песен на душата ми, аз зная— Гласът ми мъртъв е; настъпва краят— Ти също ще умреш като сълзитеВ КаркосаПесента на Касилда от „Кралят в жълто“ Действие I, сцена 2 Робърт Чеймбърс

Има толкова много неща, които е невъзможно да бъдат обяснени! Защо определени акорди в музиката ме карат да си мисля за кафявите и златисти цветове на есенната шума? Защо литургията в Сент Сесил подтиква мислите ми да се въртят около пещери, чиито стени блестят с нащърбената повърхност на девствено сребро? Какво всъщност се случи сред виковете и глъчката на Бродуей в 6 часа сутринта и защо то извика пред очите ми картината на спокойната Бретанска гора, където слънчевите лъчи се процеждат през гъстата мрежа от листа, а Силвия се бе надвесила — наполовина от любопитство, наполовина от загриженост — над малко зелено гущерче, шепнейки: „Не е ли това мъничко животинче също божи повереник?“