«Елегия Равадиньоти»

Христо Фотев Елегия Равадиньоти

„За сродни духове копнея аз“

Езра Паунд Най-после звуците наситиха душата ми… Канона — партитурата на селската акустика насити тялото ми — през нощта магарето, рева му — горестта му темперирана на цялата вселена. По — последният Сан Кристобъл… сред хора на чакалите, на падналите ангели… (О, тембъри, прогонени от Рая) Рижи сродници на моите съселяни (но с изключение на няколко — спестявам имената им). И тая нощна стража — седем кучета разлаяни… Не лайте, вий нещастници, защото тая кална кучка майка ви не е избрала расовата разлика между чакала и вълка… А Той — самотния на стъпка от дома ми, там във тъмното — въртопа на дърветата, как вие той към всички, срещу всичко… И най-после изгря петела… след петела — слънцето — и птиците взривиха въздуха — разкъсаха съня му за нощта (забравих кукумявката — брилянтната й реплика). А жабата? А стона й на оскърбена там из ямата на водомера… Как завижда тя на лебеда (мечтае да лети). Веднъж видях една — по-точно чух я в човката на щъркела, високо там — в клюна му — пищеше тя — последната си песен — лебедова, може би… „Наверно ще вали“ ми казаха съседите — титаните на мисълта. „Часът ли — колко е?“ попитаха, а знаеха, че моите часонвици и трите са откраднати със тяхното свенливо съучастие… Тъй достолепни в своето безвремие — в очакването на дъжда, на чудото — на края на света… Щастливи сигурно! Различни звуци — карта на живота ми (за селото по-късно). Изумява ме благородството изискано на въздуха! Как нежно — той без никакво насилие — не ги поглъща, а приема в себе си, обвива ги в коприната на своята лъчиста тишина… Тях делнично враждебни помежду си — бедни звуци… Това е висша йерархия във действие, от стона до въздишката — до ехото… Ах, как отеква ехото в ушите ми на кръгове… В мен — смешния — октомври е. И аз сред бурените в двора ми, сред мощното неудържимо войнство на билките — красиви и уханни… Разточително, по кралски пищно пиршество на птиците. …И трябва ли отново да се питам аз защо съм тук! Да — тук! Какъв е смисъла на моето присъствие? Ще мога ли? Ще издържа ли да поема цялата безумна, безобразна оркестрация на улиците, къщите, градините с доматите, добитъка с пастирите — печални събеседници на себе си… Пещерните им сечива, домашните им духове… Аурата смокинова над думи и над гласове, без никаква надежда и величие… Ще мога ли да ги спася във себе си? И трябва ли? Защо? И закъде? Но ти си с въздуха на дъното на белите си дробове. Не питай! Гледай как — той — ужасения изскача през устата ти… Цигарите? Внимавай със цигарите! Ах, ти ли си? Соларий мой (Прекрасна) Стой под слънцето. Да видя сянката ти — легнала на плочите — стрелката й матирана — дванадесет без пет… Без шест… Секундите са без значение (Тъй както и епохите). Благодаря. Минаващите цигани ми казаха, изпяха ми по-точно, изтанцуваха, че се отлага края на света… Но време е за обеден аперитив. Щастливи цигани, говореха с конете си. Не питаха за пътя (той бе в тях). И после тръгнаха към Истанбул — Константинополис… И тая безкрайна и уханна, дълга нощ ще се сънувам в Лисабон. Защото всички ний сме пътници и щата Равадиново е спирката на бляна и куража — сетната — преди да се превърнеме на кораби в последното пристанище…

Информация за текста

© Христо Фотев

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Мирослава Фъндъкова

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2008-05-20 16:00:00

Реклама на сайте