«Уаш»

Уилям Фокнър Уаш

Сътпен стоеше над сламеника, върху който лежаха майката и детето. Светлината на ранното слънце се промъкваше през ивиците между разсъхналите дъски на стената и падаше на дълги черти, които, сякаш нарисувани със светъл молив, се прекършваха на разкрачените му нозе и камшика в ръката му, после преминаваха връз притихналите очертания на майката, вдигнала към него тихи неразгадаеми, свъсени очи, и по детето до нея, увито в къс избеляла, ала чиста материя. Зад тях, до грубото огнище, в което мъждееше невзрачен огнец, клечеше стара негърка.

— Добре, Мили — каза Сътпен, — жалко само, че не си кобила. Щях да ти отделя в яхъра една по-прилична ясла.

Момичето на сламеника не помръдна. Тя просто продължи да го гледа безизразно с младо намръщено, неразгадаемо лице, все още бледо от мъките на раждането. Сътпен се отмести и поднесе в насечените моливни резки светлина своето лице на шейсетгодишен мъж. После се обърна към клекналата негърка и тихо рече:

— Тая сутрин Гризелда се ожреби.

— Мъжко или женско? — попита негърката.

— Мъжко. Едно дяволски чудесно жребче… А това какво е? — И той посочи сламеника с ръката, в която държеше камшика.

— Това е май женско.

— Ха! — рече Сътпен. — Дяволски чудесно жребче. Ще одере кожата на стария Роб Рой, дето го яздих на Север в шейсет и първа. Помниш ли?

— Да, господарю.

— Ха! — И отново погледна сламеника. Сега никой не можеше да каже дали момичето още го гледа. Камшикът отново я посочи. — Виж там от какво имат нужда, каквото можем, ще направим. — Прекрачи прага на разкованата врата и нагази в гъстите бурени (в ъгъла на верандата, все тъй подпряна, стоеше ръждясалата вече коса, която Уаш бе взел от него, за да ги подкастри) — там го чакаше конят му и Уаш с поводите в ръце.

Когато полковник Сътпен яхна коня и замина да се бие с янките, Уаш не го последва. „Оставам да се грижа за къщата на полковника и за негрите му“ — казваше той всекиму, питал или не питал — кльощав, съсипан от маларията човек със светли питащи очи, който изглеждаше на около трийсет и пет, макар всички да знаеха, че има не само дъщеря, ами и осемгодишна внучка. Но той не казваше истината и това бе известно на повечето от тях, малцината останали мъже между осемнайсет и петдесет, макар някои да вярваха, че сам той наистина си вярва, но дори и те смятаха, че е достатъчно умен, за да поставя ума си на изпитание с мисиз Сътпен и Сътпеновите роби. Знаеха, че ако не умен, той е поне твърде мързелив и тежкоподвижен, за да се залови с нещо подобно, че единствената му връзка с плантацията на Сътпен води началото си от даденото му преди години позволение от полковника да клечи в паянтовата колиба край блатото на имението му, която Сътпен бе струпал в ергенските си години да му служи за рибарски подслон и която от неупотреба така бе рухнала, че напомняше някой стар или болен див звяр, пропълзял тук за всеобщ страх да пийне глътка вода в предсмъртната си агония.

Тези думи бяха стигнали и до ушите на Сътпеновите роби. Смяха се. Смееха му се не за първи път и зад гърба му го наричаха „бяла измет“. Срещнеха ли го, сами или на групи, по обраслия път от блатото и стария риболовен стан, питаха го: „Защо не си на война, бели човече?“

Спирайки, той се оглеждаше в пръстена от черни лица и бели очи и зъби, зад които бляскаше подигравка. „Защото имам дъщеря и семейство, нали ги поддържам — казваше той. — Махайте ми се от пътя, черни муцуни!“

„Черни муцуни? — повтаряха те. — Черни муцуни? — и се смееха. — Я го виж ти, той ще ни вика черни муцуни!“

„Да — казваше той, — ако бях отишъл, кой щеше да се грижи за моите хора? Аз си нямам черни муцуни.“

„Че какво ли имаш ти? Само оная колиба там долу, дето полковникът и нас не би пратил да живеем.“

Понякога ще ги изругае, друг път се нахвърляше върху тях, грабнал от земята някоя пръчка, а те се пръсваха пред него и уж се пръсваха, а сякаш все тъй го ограждаха с черния си смях, подигравателен, неизбежен, изплъзнал му се и този път, и той оставаше задъхан, неспособен за нищо, побеснял. Веднъж това се случи в самия заден двор на голямата къща. Беше след неприятната вест, дошла от планините в Тенеси и от Виксбърг, след като генерал Шерман бе прегазил плантацията и повечето от негрите бяха тръгнали след него. С федералните войски бе изчезнало почти всичко и мисиз Сътпен прати да обадят на Уаш, че може да обере мускадиновата лоза, която зрееше по беседката в задния двор. Този път го пресрещна една от слугините, една от малкото останали негри. Отстъпи негърката до кухненските стъпала, застана там и се обърна. „Спри, бели човече! Спри, дето си! Полковникът като си беше тука, по тия стъпала не си минавал. И сега няма да минеш!“

Това беше вярно. Но тук имаше и нещо като гордост: той никога не бе опитвал да влезе в голямата къща, макар да вярваше, че рече ли, Сътпен ще го пусне, ще го приеме. „На никоя черна муцуна няма да позволя да ми казва къде мога и къде не мога — рече си той. — Няма да допусна полковникът заради мене да гълчи негрите.“ Той и Сътпен бяха прекарали заедно не един следобед в онези редки недели, когато къщата се изпразваше. Може би той съзнаваше, че това е ставало само защото Сътпен не е имал какво друго да прави, тъй като беше човек, който едва понасяше и самия себе си. И все пак фактът си беше факт, че те двамата стояха по цял следобед в беседката с мускадиновата лоза — Сътпен в люлката, а Уаш, приклекнал до стълба, между тях ведро с вода от цистерната, а те надигат дамаджана и отпиват по глътка. В останалите дни от седмицата той виждаше изящната фигура на Сътпен — бяха на едни години, само с няколко дни разлика, макар че никой от двамата не се сещаше за това (може би защото Уаш имаше внучка, докато синът на Сътпен бе още ученик) — виждаше изящната му фигура върху изящната фигура на черния жребец да галопира из плантацията. В такъв миг сърцето му биваше спокойно и гордо. Струваше му се, че този свят, в който негрите, за които в библията бе казано, че са били създадени и прокълнати от бога да бъдат наказание и слуги на всички хора с бяла кожа, имат по-свестен подслон над главите и са по-добре облечени от него и семейството му, че този свят, в който навсякъде около себе си долавяше подигравателното ехо на черния присмех, е свят сън, измама, че всъщност истинският свят е този, в който галопира черният чистокръвен жребец и неговият самотен апотеоз; при това той си мислеше за онова място в библията, където се казва, че всички хора са създадени по подобие божие и че най-малкото в божиите очи всички имат един и същ лик; ето защо, сякаш говорейки на себе си, той си казваше: „Какъв чудесен и горд човек! Ако сам господ слезе на земята, ето как ще се постарае да изглежда!“

Сътпен се върна в 1865 на черния жребец. Изглеждаше десет години по-стар. Синът му бе убит на фронта през зимата, когато умря и жена му. С грамота за храброст, написано лично от генерал Лий, той се върна в една разорена плантация, където вече година дъщеря му бе преживявала отчасти покрай мизерната щедрост на човека, комуто преди петнайсет години той бе разрешил да живее в оная порутена рибарска колиба, чието съществуване бе вече забравил. Уаш го посрещна все същият, все тъй изпит и без възраст, със светлите питащи очи, малко неуверен, малко угодлив, малко фамилиарен. „Е, полковник — рече той, — избиха ни, ама още не са ни били, нали?“

Цели пет години разговаряха за това. Сега вече пиеха долнокачествено уиски от едно камениново шише и вече не в беседката с лозата. Събираха се в задната половина на магазинчето, което Сътпен сколаса да отвори на шосето — една стая с лавици по стените, където Уаш бе и служител, и носач, и в която продаваше газ и опаковани храни, застояли и безвкусни сладкиши и евтини мъниста и кордели на негрите и бедните бели от чергата на Уаш — те идваха пешком или на дръгливи мулета, пазаряха се отегчително за даймове и четвъртинки с човека, който навремето можеше да препуска (черният жребец бе още жив; яхърът, в който живееше ревнуваното животно, бе в по-добро състояние от къщата на господаря) десетки мили в собствените си плодородни земи, човека, който храбро бе водил войниците в боя; накрая Сътпен гневно изгонваше всички от магазина, затваряше и заключваше вратите отвътре. И тогава той и Уаш се оттегляха в задната половина при шишето. Само че сега разговорите не бяха спокойни както едно време, когато Сътпен се изтягаше в люлката, произнасяйки високомерните си монолози, а Уаш клечеше до стълба, превил се от смях. Сега и двамата сядаха, макар че Сътпен заемаше единствения стол, а Уаш се задоволяваше с някой сандък или буре, зависи кое ще му падне под ръка, но дори и това не траеше много, защото Сътпен скоро стигаше до онази степен на своето безплодно и гневно поражение, при която се изправяше и с олюляване и залитане заявяваше, че отново ще грабне пистолета и черния жребец, ще препусне до Вашингтон и собственоръчно ще застреля Линкълн, вече покойник, и генерал Шерман, вече цивилен гражданин. „Ще ги убия! — крещеше той. — Като кучета ще ги разстрелям, тяхната кучешка…“

„Разбира се, полковник, разбира се!“ — казваше Уаш и прихващаше Сътпен, преди да е паднал. След това спираше първия минаващ фургон или, ако такъв не се зададеше, изминаваше цяла миля до най-близките съседи, взимаше назаем техния и закарваше Сътпен у дома му. Сега вече можеше да влиза в къщата. Той бе правил това толкова дълго — да откарва Сътпен в какъвто фургон му попадне и да го изправя на крака с приказки и гъгниви придумвания, сякаш оня е кон, жребец. Дъщерята ги посрещаше и безмълвно отваряше вратите. Той пренасяше товара си през белия параден едно време вход, над главата му висеше полилеят, внесен парче по парче от Европа, вместо стъкло на единия прозорец бе прикована дъска, минаваше по плюшения килим, чиято мъхавост отдавна бе изчезнала, изкачваше парадното стълбище, сега вече само един бледен призрак от голи дъски между две ивици избеляла боя, и влизаше в спалнята. Тук го сварваше здрачът, той оставяше разперения си товар на леглото, събличаше го и чинно присядаше на съседния стол. След време на вратата се показваше дъщерята. „Вече сме добре — казваше й той, — не се безпокойте, мис Джудит.“

По това време се стъмваше и след малко той лягаше на пода до леглото, но съвсем не за да спи, защото скоро, понякога и преди полунощ, човекът в леглото се размърдваше, изпъшкваше и се обаждаше: „Уаш?“

„Тук съм, полковник. Ти спи! Още не са ни бѝли!“

Още тогава той бе забелязал корделата около кръста на внучката си. Сега тя беше на петнайсет, вече зряла, преждевременно развита като връстниците си. Разбра откъде е тази кордела — нали всеки ден от три години бе виждал къде се продават, тъй че дори да го излъжеше отде е взета, което тя не направи, той изведнъж изпита и смелост, и недоволство, и страх. „Ясно — рече й той, — щом полковникът е пожелал да ти я даде, сигурно ти си имала грижата да му благодариш.“

Когато видя дрехата, наблюдавайки нейното потайно, предизвикателно и уплашено лице, а тя му обясни, че мис Джудит й е помогнала да пришие корделата, сърцето му остана спокойно. Но следобеда, след като затвориха магазина и той последва Сътпен в задната стаичка, на лицето му бе изписана необикновена сериозност.

„Донеси шишето!“ — разпореди се полковникът.

„Почакай — рече Уаш, — има още време.“

Сътпен не отрече за корделата. „Че какво от това?“ — почуди се той.

Но Уаш издържа нахалния му поглед и тихо каза: „Знаем се от има-няма двайсет години. И аз нито един път не съм отказал да сторя каквото си ми поръчал. Вече съм човек на шейсет. А тя какво? Едно момиче на петнайсет.“

„Искаш да кажеш, че мога с нещо да навредя на едно момиче? Аз, дето съм на твоите години?“

„Ако ти беше кой да е друг, щях да кажа, че си на моите години. Стар или не, нямаше да й позволя да носи тая дреха, като знам, че излиза от твоите ръце. Но ти си различен.“

„Как различен? — Но Уаш само го гледаше със светлите си питащи и трезви очи. — Значи, затова се боиш от мене?“

Въпросът бе изчезнал от погледа на Уаш, сега гледаше спокойно, ясно. „Не се боя. Защото ти си храбър. И не защото си бил храбър в един миг или за един ден, та си получил от генерал Лий оная хартия, дето я показваш. А защото си храбър по начало, ти така живееш и дишаш. Ето къде е разликата. Нямам нужда от разни свидетелства, за да го знам. Каквото знам, е това, че с каквото и да се заловиш, каквото и да пипнеш, било то полк войници или едно невежо момиче, че дори и едно куче, всичко ще стане както трябва.“

Сега Сътпен отмести поглед, а после внезапно и рязко се обърна: „Донеси шишето!“

„Слушам, полковник“ — рече Уаш.

И така, в неделното утро две години по-късно, след като видя как акушерката-негърка — бе извървял три мили да я доведе — се шмугна през разкованата врата при стенещата му внучка, той остана със спокойно сърце, но и доста загрижен. Знаеше какви ги дрънкат — негрите из колибите наоколо и белите мъже, които по цял ден висяха пред магазина, тихо наблюдавайки тях тримата: Сътпен, него и внучката му с нейното предизвикателно, ала все по-топящо се нехайство, тъй като с всеки ден положението й ставаше все по-очевидно — наблюдаваха ги като трима актьори, които излизат на сцената и после се скриват. „Знам какво си казват — мислеше той, — просто ги чувам: Уаш Джоунз най-сетне хвана стария Сътпен. Двайсет години му трябваха, но го пипна.“

Скоро щеше да съмне. От колибата, в която зад платното на вратата мъждукаше лампа, долиташе гласът на внучката му, стон след стон, сякаш управляван от часовников механизъм, а мислите вървяха бавно и страшно, лениви и кой знае защо, примесени с тропота на галопиращи копита, додето най-после от този галоп ненадейно изникна изящната фигура на мъж върху изящната фигура на горд, препуснал жребец; и тогава онова, което възпираше мислите, се счупи, освободи ги, станаха ясни — не за оправдание и не дори за обяснение, а като този апотеоз, самотен, разбираем, извън глупостта на човешкия досег: „Той е по-голям от всички янки, които убиха сина му и жена му, отведоха негрите и разсипаха земята, по-голям от тая прокълната страна, за която живя и която му отказа правото да държи едно селско магазинче; по-голям от отречението, което поднесе до устата си като горчивата чаша в библията. Нима е могло да живея толкова близо до него цели двайсет години и нищо в мен да не се промени? Може да не съм колкото него голям, може никога да не съм препускал на кон. Но най-малкото съм се влачил подире му. Аз и той можем всичко да направим, стига само да ми каже какво трябва да извърша.“

И тогава съмна. В един миг той забеляза колибата и старата негърка на прага. След това схвана, че гласът на внучката му е секнал.

— Момиче — каза негърката. — Ако искаш, иди му кажи — и пак влезе в колибата.

— Момиче — повтори той, — момиче! — Изненадан, дочу галопиращи копита и видя как гордата фигура на конника отново се появява. Стори му се, че я следва с поглед, литнала през превъплъщенията, които бележат натрупването на годините, на времето, за да стигне върха, където префуча под една размахана сабя и едно разкъсано от изстрели знаме и се втурна през небеса с цвета на вряща сяра, и за първи път в живота му мина през ума, че може би и Сътпен е стар като него. „Да се роди момиче — помисли си той изумен; после дойде приятната, почти детска мисъл: — Да, така е. Да пукна, но ми било писано в края на краищата да стана и прадядо.“

Влезе в колибата. Движенията му бяха несръчни, пристъпи на пръсти, сякаш той вече не живее тук, сякаш детето, което току-що бе поело въздух и изплакало в белия ден, го е лишило от колибата, нищо, че е може би от неговата кръв. Върху сламеника не видя нищо, освен размазаното петно на изтощеното женско лице. Приклекнала до огнището, негърката се обади:

— Ако ще му казваш, по-добре върви! Съмна се.

Но това не бе нужно. Още не бе минал ъгъла на пруста, където бе подпрял взетата преди три месеца коса да почисти буренака, когато Сътпен сам се появи на стария жребец. Не се запита как е научил. Стори му се напълно естествено, че тъкмо това е вдигнало другия в този ранен неделен час, застана до него, додето оня слезе от седлото, пое поводите от ръката му, а по мършавото му лице се изписа почти малоумното изражение на изморено тържество.

— Момиче е, полковник! Да пукна, ако не си колкото мен на години…

Но Сътпен го отмина и влезе в колибата. Уаш остана вън с поводите в ръка и чу как Сътпен приближава сламеника. Чу думите на Сътпен и нещо в него като че замря, преди да се е породило.

Слънцето се бе издигнало, пъргавото слънце на Мисисипи, ала му се струваше, че е застанал под едно непознато небе, на чуждо място, където разпознаваш нещата като насън, сън, в който падаш, без да си се издигнал. „Не може да съм чул каквото чух — помисли си той. — Знам, това е невъзможно.“ Въпреки това гласът, познатият глас, който бе изрекъл тия думи, продължаваше да говори, сега на негърката, за някакво жребче, което се родило призори. „Значи, затова е станал толкова рано — рече си той. — Затова! Не за мен и не за нея! И за своите не би се вдигнал.“

Сътпен излезе. Нагази буренака и тръгна с оная тежка решителност, която на младини щеше да бъде пъргавина. Без да вдига поглед към Уаш, каза:

— Дайси ще остане да я гледа. А ти по-добре…

След това сякаш разбра, че Уаш е пред него и млъкна.

— Какво има?

— Ти каза… — В ушите на Уаш собственият му глас прозвуча плоско, като на патица, като гласа на глух човек. — Каза, че ако е кобила, щял си да й дадеш подходяща ясла в яхъра…

— Е? — каза Сътпен. Очите му се разшириха, после се свиха, досущ като юмруци, които се стягат и разпускат. Уаш пристъпваше към него леко приведен напред. Изненадата накара Сътпен да се закове за миг: цели двайсет години този човек не бе направил ни едно движение, ако не му заповядаш, беше като конете, които яздиш. Очите му отново се свиха и разшириха и без да помръдне, той сякаш отстъпи.

— Стой там! — внезапно и остро извика Сътпен. — Не ме пипай!

— Ще те пипна, полковник! — каза Уаш с равния тих, почти мек глас и продължи да пристъпва.

Сътпен вдигна ръката с камшика; старата негърка надникна иззад разкованата врата с черното си чудовищно птиче лице на изнурен гном.

— Не мърдай, Уаш! — извика Сътпен и замахна. Старата негърка скочи в буренака с бързината на коза и побягна. Сътпен удари повторно и камшикът се плъзна от лицето до коленете на Уаш. Когато Уаш се надигна и отново тръгна напред, в ръцете му се поклащаше косата, която Сътпен му бе заел преди три месеца и от която вече нямаше да има нужда.

Като влезе в колибата, внучката му се разшава на сламеника и го повика с раздразнен глас:

— Какво беше всичко това?

— Кое, моето момиче?

— Тази шумотевица навън.

— А, това ли? Нищо — рече той. Коленичи и несръчно докосна челото й. — Искаш ли нещо?

— Глътка вода — сърдито каза тя. — Откога искам глътка вода, а никой не ми обръща внимание.

— Ей-сегичка — утеши я той. Изправи се вдървено, взе канчето с вода и подигна главата й да пие, после я пусна и тя се обърна към детето с каменно лице. Само миг след това видя, че тя плаче. — Хайде, хайде — каза той. — Я виж мене, плача ли? Дайси вика, че бебето било в ред. Нали всичко мина? Сега няма за какво да плачеш.

Но тя продължи тихо да хълца. Тогава Уаш застана над сламеника и неловка, мисълта му за миг се върна към жена му, която също бе лежала тъй, после си спомни дъщеря си: „Жени. Пълна загадка. Уж ги искат, а като се родят, плачат. Загадка. За всеки мъж.“ Отдръпна се, приближи един стол до прозореца и седна.

Така в очакване той прекара целия безкраен, светъл и слънчев предиобед. Сегиз-тогиз ставаше и приближаваше сламеника, на пръсти. Но сега внучката му спеше, уж сърдита, а със спокойно и уморено лице; детето дремеше в гънката на ръката й. После се връщаше на стола, отново сядаше и зачакваше, питайки се защо се бавят. Най-сетне си спомни, че е неделя. Следобедът преваляше, когато иззад колибата се показа някакво момченце, налетя на трупа, извика сподавено, вдигна очи като омагьосано и забеляза Уаш на прозореца, обърна се и хукна. Тогава Уаш се надигна и отново приближи сламеника. Внучката му беше будна, стресната може би от вика на момчето.

— Гладна ли си, Мили? — попита я той.

Тя не отговори, само извърна лице. Уаш стъкна огъня и се зае да сготви — предния ден бе донесъл малко сланина и студен царевичен хляб; наля вода в клеясалия кафеник и я стопли. Но като й поднесе паницата, тя отказа да яде. Седна и хапна сам, тих и самотен, остави съдовете както си бяха и се върна до прозореца.

Сега вече, изглежда, почувства, просто усети мъжете, които се стичат отвсякъде с коне, пушки и кучета — любопитните и отмъстителните, мъже от породата на Сътпен, които са му правили компания на масата, когато Уаш не е смеел да се приближи до къщата повече от беседката с мускадиновата лоза, мъже, които са показали на низшите как се воюва, които може би също имат подписани от генерали документи, свидетелстващи, че са били измежду първите храбреци, които в старо време също са галопирали нахални и горди на изящни коне из своите изящни плантации — техните символи на възхищение и надежда и причинители на тяхното отчаяние и покруса.

Може би те очакваха, че той ще избяга именно от това. Струваше му се, че сега вече, ако бяга, то няма да е от нещо, а към нещо. Рече ли да избяга, то значеше просто да смени една тълпа самонадеяни и зли сенки с друга като нея, защото те бяха досущ еднакви по целия познат нему свят, а беше и стар, твърде стар, за да избяга надалеч. От тях никога не би избягал, колкото и бързо да тича, колкото и надалеч да отиде. А човек на шейсет не може да стигне далеч. Не достатъчно далеч, та да се измъкне извън границите на света, в който тези хора живеят, определят реда и владеят живота. Стори му се, че сега за пръв път след пет години разбира как са могли да ги надвият не само янките, но и всяка друга армия от човеци, да надвият тях: безстрашните, славните, гордите, признати и избрани като най-достойни измежду всички да носят смелостта, честта и гордостта. Може би, ако бе отишъл на война, щеше по-рано да схване това. Но ако беше го схванал по-рано, как щеше да живее отпосле? Как би могъл пет години да помни предишния си живот?

Слънцето клонеше на заник. Детето се разплака. Пристъпи до сламеника и видя, че внучката му го кърми, все тъй сърдита, непроницаема и безжизнена.

— Не си ли гладна? — попита я той.

— Нищо не искам.

— Трябва да ядеш.

Този път тя не отвърна. Погледът й бе прикован в детето. Той се върна на стола и видя, че слънцето е залязло. „Няма да чакам много“ — помисли си Уаш. Сега вече ги усещаше съвсем наблизо — любопитните и отмъстителните. Дори му се стори, че ги чува какво си говорят за него, при което любопитството им далеч надминаваше непосредствения гняв: Старият Уаш Джоунз най-после рухна. Смяташе, че е надхитрил Сътпен, ала Сътпен го излъга. Мислеше, че е пипнал полковника да се ожени за внучката или да си плати, ама полковникът се измъкна. „Но аз никога не съм очаквал това, полковник!“ — извика той, уплаши се от собствения си глас и погледна назад — внучката го наблюдаваше.

— С кого говориш? — попита тя.

— С никого. Мислех си нещо, пък то излезе на глас.

Лицето й отново стана неясно и сърдито петно в полумрака.

— И аз тъй мисля. Мисля, че трябва да викаш по-силно, иначе няма да те чуе горе в къщата. И ще трябва май не само да викаш; как другояче ще го накараш да слезе тук?

— Добре, добре — каза той. — Ти само не се безпокой. — И мислите му отново потекоха: „Нали знаеш, че аз не се безпокоя. Знаеш, че никога нито съм очаквал, нито съм искал нещо от кой да е жив човек. Но от теб съм очаквал. Само дето никога не съм ти казал. Казвал съм си: «От нищо не се нуждая. От какво може да се нуждае човек като Уаш Джоунз, защо трябва да се съмнява в човека, комуто генерал Лий сам е дал писмено свидетелство, че е храбрец?» Храбрец ли? По-добре да не беше се връщал в шейсет и пета. Такива като него и мене не е трябвало да вдишват въздуха на тая земя. Този от нас, който остане, най-добре да изчезне от лицето на земята, та да не може някой друг Уаш Джоунз със собствените си очи да види как животът му се изтръгва от него и се гърчи като суха съчка, хвърлена в огъня.“

Мислите му спряха. Внезапно и ясно чу конете; след малко видя фенер и движението на мъже, блясъка на цеви. Но не се отмести. Беше съвсем тъмно, вслуша се в гласовете и шума на тревите — заграждаха колибата. Фенерът приближи, светлината му падна върху стихналото тяло в буренака и спря. Конете бяха високи, като сенки. Някой слезе от тях, наведе се до фенера над трупа, в ръката му имаше револвер; после се изправи и погледна към колибата.

— Джоунз! — извика той.

— Тук съм — тихо рече Уаш от прозореца. — Ти ли си, майоре?

— Излез!

— Сега — тихо каза той. — Само да видя как е внучката.

— Ние ще видим. Излизай!

— Сега, майоре, минутка.

— Дай светлина! Запали си лампата!

— Ей-сега, минутка! — Гласът му потъна в колибата, но те не видяха, че той се спуска към цепнатината в комина, където държеше касапския си нож, единствената вещ в неговия немарлив живот и дом, с която се гордееше, тъй като бе остър като бръснач. После приближи сламеника и чу гласа на внучката си:

— Кой е? Запали лампата, дядо.

— Няма нужда от светлина, моето момиче. Един миг и край — коленичи, наведе се към гласа й и прошепна: — Къде си?

— Тук съм — ядоса се тя. — Къде мога да бъда? Но какво… — Ръката му докосна лицето й. — Какво е… Дядо! Дя…

— Джоунз! — извика шерифът. — Излизай!

— Минутка, майоре — каза той. Изправи се и пъргаво тръгна в мрака. Знаеше точно къде е тенекията с газ, знаеше, че е пълна, защото само преди два дни я бе напълнил в магазина, държа я там, додето намери кола да му я докара дотук, пет галона не са малко. В огнището още имаше въглени; освен това паянтовата постройка беше като прахан: въглените, огнището, стените — всичко избухна с един единствен синкав пламък. И в него чакащите мъже видяха неговия див и неочакван скок към тях с високо вдигната коса. Конете се отдръпнаха и се завъртяха. Мъжете ги озаптиха и отново ги обърнаха към пламъците, в които, все тъй диво очертана, една изпита фигура се нахвърляше върху тях с косата в ръце.

— Джоунз! — извика шерифът. — Спри! Спри или ще стрелям! Джоунз! Джоунз! — Но сухата и бясна фигура продължи да скача в блясъка и рева на огъня. Вдигнала косата, тя полетя върху тях, върху подивелите светнали очи на конете и размаханите отблясъци на цевите, без вик, без звук.

Информация за текста

© 1934 Уилям Фокнър

© 1993 Кръстан Дянков, превод от английски

William Faulkner

Wash, 1934

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Уилям Фокнър, Слез на земята, Моисей

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Художник: Антон Радевски, 1983

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-08-31 21:30:00