«Дългата вахта»

Робърт Хайнлайн Дългата вахта

1

„От Лунна база излетяха девет кораба. Щом се озоваха в космоса, осем от тях се наредиха около най-малкия, като образуваха куб. Те запазиха тази фигура през целия път до Земята.

На най-малкия кораб се виждаха адмиралски отличителни знаци — въпреки това на борда му нямаше жива душа. Той дори не бе и пътнически кораб, а спомагателен кораб-робот, предназначен за радиоактивни товари. Този път той превозваше само един оловен ковчег и гайгеров брояч, който не преставаше да пиука.“

Джони Дейлкуист пусна дим към гайгеровия брояч. Усмихна се кисело и отново опита. Цялото му тяло бе вече радиоактивно. Дори дъхът му, димът от неговата цигара можеше да накара гайгеровия брояч да запиука.

Откога се намираше тук? На Луната времето не е от значение. Два дни? Три? Седмица? Мислите му се втурнаха назад — последното запечатало се ясно в паметта му събитие беше, когато Комендантът бе изпратил да го повикат веднага след закуска…

— Лейтенант Дейлкуист се явява по заповед на Коменданта.

Полковник Тауърс вдигна поглед.

— А, Джон Езра. Седнете, Джони. Цигара?

Джони седна озадачен, но поласкан. Той уважаваше полковник Тауърс заради неговия блясък, способността му да властвува и заради воинската му слава. Джони нямаше слава на воин. Той бе произведен в чин при защитата на докторската си дисертация по ядрена физика и понастоящем бе младши офицер в бойната ракетна част към Лунната база.

На полковника му се искаше да разговарят за политика — Джони изпадна в недоумение. Накрая Тауърс стигна до същността на въпроса — беше опасно (така го каза) да се остави контролът върху света в ръцете на политици — властта трябва да се държи от научно подбрана група. Накратко — от Патрула.

Джони бе по-скоро объркан, отколкото шокиран. Като абстрактна идея твърдението на Тауърс звучеше правдоподобно. Обществото на народите се бе разпаднало и слязло от сцената — какво би попречило и на Организацията на обединените нации да се разтури и по този начин да се стигне до нова световна война.

— А вие знаете колко страшна би била подобна война, Джони.

Джони се съгласи. Тауърс рече, че се радва, задето Джони е разбрал същността на въпроса. Старшият офицер в ракетната част би могъл и сам да се справи с работата, но е по-добре да са налице и двамата специалисти.

Джони рязко потрепна.

— Вие наистина ли ще предприемете нещо в тази насока? — Беше си помислил, че Комендантът само така си говори.

Тауърс се усмихна.

— Ние не сме политици — не сме от онези, които само говорят. Ние действуваме.

Джони подсвирна.

— Кога започва това нещо?

Тауърс натисна леко едно копче. Джони се слиса, като чу собствения си глас, после разпозна, че записаният разговор се бе провел в столовата на младшите офицери. Политически спор, припомни си той, който бе зарязал… и добре бе направил! Но това, че е бил шпиониран, го подразни.

Тауърс изключи записа.

— Ние започнахме да действуваме — каза той. — Знаем кой е благонадежден и кой не е. Да вземем Кели… — Той махна с ръка към високоговорителя. — Кели е политически неблагонадежден. Вие забелязахте ли, че го няма на закуска?

— Помислих, че е на вахта.

— Вахтите на Кели свършиха. О, успокойте се — нищо лошо не му се е случило.

Джони се замисли.

— Аз в кой списък съм? — попита той. — На благонадеждните или на неблагонадеждните?

— След вашето име има поставена въпросителна. Аз обаче твърдях от самото начало, че на вас може да се разчита. — Той се усмихна закачливо. — Няма да ме изкарате лъжец, нали, Джони?

Дейлкуист не отговори. Тауърс каза рязко:

— Хайде сега. Какво е мнението ви по този въпрос? Говорете!

— Ами ако питате мен, това е твърде голям залък за вашата уста. Макар и да е вярно, че Лунната база контролира Земята, но самата Лунна база е удобен прицел за един кораб. Една ракета и… край!

Тауърс взе бланка за радиограма и му я подаде — тя гласеше: „ПРИБРАХ ЧИСТОТО ТИ ПРАНЕ — ЗАК.“

— Това означава, че всяка бойна глава на борда на „Тригве Лай“ е извадена от строя. Получих рапорти от всеки кораб, за който имаме основание да се тревожим. — Той се изправи. — Размислете добре и елате при мен след обяда. Майор Морган се нуждае незабавно от вашата помощ, за да смените контролните честоти на ракетите.

— Контролните честоти ли?

— Естествено. Не искаме ракетите да направят засечка, преди да достигнат целта си.

— Какво? Нали казахте, че идеята е да се предотврати войната?

Тауърс подмина този въпрос.

— Няма да има война — само психологически опит, едно-две маловажни градчета. Леко кръвопускане, за да избегнем всеобщата война. Проста аритметика.

Той постави ръка на рамото на Джони.

— Вие не сте гнуслив или няма да сте офицер в ракетна част. Мислете за това като за хирургическа операция. И помислете за семейството си.

Джони Дейлкуист мислеше за семейството си.

— Моля ви, сър, искам да се срещна с командуващия.

Тауърс се навъси.

— Комодорът отсъствува. Както знаете, замествам го аз. Елате пак при мен — след обяда.

Комодорът наистина отсъствуваше. Комодорът беше мъртъв. Ала Джони не знаеше това.

Дейлкуист се върна в столовата, купи си цигари, седна и запали. Стана, смачка угарката и се отправи към западния шлюз на Базата. Там се пъхна в космическия си костюм и отиде при дежурния по шлюз.

— Отвори ми, Смити.

Морският пехотинец изглеждаше изненадан.

— Нямам право да пускам никого на повърхността без нареждане от полковник Тауърс, сър. Не сте ли известен?

— О, да! Дайте ми дневника си. — Дейлкуист го взе, написа си разрешение и го подписа: „по разпореждане на полковник Тауърс“. — Най-добре се обадете на коменданта и проверете — добави той.

Дежурният по шлюз го прочете и напъха дневника в джоба си.

— О, не, лейтенанте. Вашата дума е достатъчна.

— Не обичате да безпокоите коменданта, а? Не ви упреквам. — Той влезе, затвори люка и зачака да бъде изсмукан въздухът.

Като излезе на лунната повърхност, той замижа от светлината и забърза към края на релсовия път за ракетните площадки. Там стоеше вагонетка. Вмъкна се в нея, смъкна капака и натисна копчето за тръгване. Вагонетката се стрелна към възвишенията, гмурна се в един тунел и излезе на площадка, осеяна с метални ракети, като свещи върху торта. После бързо се мушна във втори тунел през други възвишения. Усети как стомахът му се сви от намаляването на скоростта и вагонетката спря при подземния арсенал за бойни глави.

Щом Дейлкуист излезе от вагонетката, той включи своя радиотелефон. Облеченият в космически костюм караул на входа застана за проверка.

— Добро утро, Лопец — поздрави Дейлкуист и мина край него на път към люка. Отвори го.

Караулът му даде знак да се отдръпне.

— Хей! Никой не може да влиза без заповед от Коменданта. — Той премести автоматичната си пушка, бръкна в чантичката си и извади някакъв лист. — Четете, лейтенанте.

Дейлкуист махна с ръка към листа.

— Лично аз съм я писал тази заповед. Четете я вие — изтълкували сте я погрешно.

— Не разбирам как, лейтенанте.

Дейлкуист му изтръгна листа, вторачи поглед в него, после посочи един ред.

— Виждате ли? „… с изключение на лица специално определени от Коменданта.“ Това са ракетните офицери — майор Морган и аз.

Патрулът бе явно обезпокоен. Дейлкуист каза:

— По дяволите, направете справка в устава за „специално определени“ — търсете в раздел „Ракетни площадки, охрана, начин на действие“. Не ми казвайте, че сте си забравили устава в казармата!

— О, не, сър! У мене е. — Патрулът посегна към чантичката си. Дейлкуист му върна листа, патрулът го пое, поколеба се, после опря оръжието о хълбок, премести лоста в лявата си ръка и бръкна в чантата с дясната.

Дейлкуист грабна пушката, мушна я между краката на патрула и после рязко я дръпна. Захвърли оръжието и се вмъкна в шлюза. Като хлопна вратата, видя как патрулът се мъчеше да се изправи на крака и как протяга ръка към оръжието на кръста си. Дейлкуист затвори с резе външната врата и усети, че го засърбяха ръцете, когато един куршум уцели вратата.

Той се хвърли към вътрешната врата, дръпна лоста за въздуха, втурна се обратно към външната врата и увисна на дръжката с цялото си тегло. Веднага почувствува, че тя се движи. Патрулът вдигаше нагоре, лейтенантът дърпаше надолу — той разчиташе единствено на своето ниско лунно тегло. Дръжката бавно се надигна пред очите му.

През въздушния клапан в шлюза нахлу въздух от хангара. Дейлкуист усети как космическият костюм прилепна о тялото му, докато налягането в шлюза започна да се изравнява с налягането вътре в костюма. Той престана да се напряга и остави патрулът да повдига дръжката. Това нямаше вече значение — тринадесет тона въздушно налягане притискаха затворената врата.

Той подпря вътрешната врата към хангара, така че да не може да се затваря. Докато тя беше отворена, шлюзът не можеше да действува — никой не можеше да влезе.

Пред него в хангара стояха бойните глави — по една за всяка ракета, разположени в редици на достатъчно разстояние една от друга, за да се предотврати всякаква възможност за самопроизволна верижна реакция. Това бяха най-чудовищните оръжия в цялата позната вселена, но те бяха негови рожби. Бе застанал между тях и всеки, който би ги използвал злонамерено.

Но сега, когато вече бе тук, той нямаше никакъв план как да използва временното си предимство.

Високоговорителят на стената запращя.

— Хей, лейтенанте! Какво става тук? Полудяхте ли?

Дейлкуист не отговори. Нека Лопец продължава да се чуди — тъкмо през това време той ще реши какво да прави. А Джони Дейлкуист трябваше да спечели колкото е възможно повече минути. Лопец продължаваше да роптае. Накрая млъкна.

Джони се бе подчинил на несъзнателен подтик да не позволи бойните глави… неговите бойни глави… да бъдат използвани за „опити върху едно-две маловажни градчета“. Сега какво трябваше да направи? Не, Тауърс не би могъл да влезе през люка. Джони щеше да си седи тук, затворен до куково лято.

Не се самозаблуждавай, Джон Езра! Тауърс ще успее да влезе. Някой мощен експлозив за външната врата — след това въздухът ще изтече навън и нашето момче Джони ще се удави в кръвта от пръсналите му се дробове — докато бойните глави ще си останат невредими по местата си. Те бяха създадени така, че да устояват на прехода от Луната до Земята, вакуумът изобщо не можеше да им навреди.

Реши да остане в космическия си костюм, който щеше да го предпази от вакуума. Само като си помисли човек — неговият избор бе старческа смърт.

Или можеха да пробият дупка, да изпуснат въздуха и да отворят вратата, без да разбиват шлюза. Или пък Тауърс можеше да нареди да се построи нов шлюз. Малко вероятно, помисли си Джони — един преврат зависи най-вече от бързината. Тауърс почти сигурно щеше да избере най-бързия начин — разбиването с експлозив. А Лопец вероятно вече се обаждаше в Базата. Петнадесет минути са достатъчни на Тауърс, за да си облече костюма и да стигне дотук, може би кратък пазарлък… а после! Увеселението ще свърши.

Петнадесет минути…

За петнадесет минути бойните глави могат да попаднат в ръцете на заговорниците. За петнадесет минути той трябва да направи бойните глави неизползваеми.

Атомната бойна глава се състои от две или повече изолирани части, пълни с радиоактивен материал — плутоний например. Разделени, те са избухливи колкото фунт краве масло, но наруши ли се изолацията, те избухват. Усложненията се крият в механизмите и електронните вериги, които се използват, за да разкъсат изолацията по най-точния начин и в най-точното място и време.

Тези вериги, „Мозъкът“ на бойната глава, се разушават лесно, ала е трудно да се разруши самата бойна глава поради изключителната й простота. Джони реши да разбие „мозъците“… и то бързо!

Единствените инструменти, които имаше подръка, бяха обикновени сечива, използвани при боравенето с бойните глави. Като оставим настрани гайгеровия брояч, високоговорителя от веригата на радиотелефона, контролната телевизионнна камера, свързана с базата и самите бойни глави, помещението беше голо. Ако се наложеше да се работи върху някоя бойна глава, тя се отнасяше на друго място — не поради опасения от експлозия, а за да се намали облъчването на служителите. Радиоактивният материал в една бойна глава е затворен в „капсула“, която при тези бойни глави бе от злато. Златото спира алфа, бета и значителна част от смъртоносното гама излъчване — но не и неутроните.

Отровните неутрони, които излъчва плутоният, трябва да изтекат, защото в противен случай ще последва верижна реакция — т.е. експлозия! Стаята бе окъпана от невидим, почти недоловим дъжд от неутрони. Помещението бе нездравословно — правилникът изискваше да се остава в него колкото е възможно за по-кратко време.

Гайгеровият брояч регистрира радиоактивния фон от космическите лъчи, следите от радиоактивност в лунната кора и вторичната радиоактивност, причинена из цялата стая от неутроните. Свободните неутрони притежават неприятното свойство да заразяват всичко, до което се докоснат, правейки го радиоактивно — без значение дали е бетонна стена, или човешко тяло. Щеше да се наложи след известно време помещението да бъде напуснато.

Дейлкуист завъртя едно копче на гайгеровия брояч — уредът престана да пиука. Беше преминал на друг обхват, за да изключи звука на радиоактивния фон. Той извади плаката за радиоактивно облъчване, каквато всеки член на персонала, изложен на облъчване, носеше — беше от онзи вид, който веднага дава резултата, и не беше употребявана, преди да дойде тук. Най-чувствителният край бе вече леко потъмнял. В средата плаката се пресичаше от червена линия. Теоретически, ако в продължение на една седмица собственикът й бъде изложен на такова количество радиоактивно облъчване, та да потъмнее плаката до тази линия, то той вече ставаше, както си припомни Джони, „пътник“.

Тежкият космически костюм бе свален — сега Дейлкуист трябваше само да бърза. Да си свърши работата и да се предаде — по-добре да бъде затворник, отколкото да се мотае из помещение, „горещо“ като това.

Той грабна един объл чук от таблото за инструменти и се залови за работа, прекъсна само за да изключи телевизионната камера. Първата бойна глава му създаде затруднения. Той понечи да смаже горния чип на „мозъка“, после се спря, изпълнен с отвращение. През целия си живот бе ценял твърде високо добре изпипаните механизми.

Събра кураж и замахна — звънна стъкло, заскрибуца метал. Настроението му се промени. Започна да изпитва срамно удоволствие от разрушаването. Продължи с въодушевление да замахва, да раздробява, да руши!

Бе толкова погълнат, че първоначално не чу, че викат името му.

— Дейлкуист! Отговорете ми! Там ли сте?

Той избърса потта си и погледна към телевизионния екран. Облещи се смутената физиономия на Тауърс.

Джони с ужас откри, че е повредил само шест бойни глави. Дали щяха да го заловят, преди да успее да свърши? О, не! Той трябваше да свърши. Увъртай, момче, увъртай!

— Да, полковник? Мен ли търсите?

— Разбира се, че ви търся. Какво означава всичко това?

— Съжалявам, полковник!

Изражението на Тауърс малко поомекна.

— Включете телевизионната камера, Джони, не ви виждам. Какъв беше този шум?

— Камерата е включена — излъга Джони. — Трябва да е повредена. Този шум… ъъъ, да ви кажа честно, полковник, постарах се никой да не може да влезе тук.

Тауърс се поколеба, после каза решително:

— Ще приема, че сте болен, и ще ви изпратя при военния лекар. Но искам да излезете оттам незабавно. Това е заповед, Джони.

Джони отговори бавно.

— Все още не мога, полковник. Дойдох тук да взема едно решение, но все още не съм го взел окончателно. Казахте да дойда при вас след обяда.

— Имах предвид да си стоите в жилищното помещение.

— Да, сър. Но аз си помислих, че трябва да застана на вахта при бойните глави, ако реша, че не сте прав.

— Не сте вие, който решавате, Джони. Аз съм старши по чин. Вие сте положили клетва да ми се подчинявате.

— Да, сър. — Това бе прахосване на време. Старата лисица сигурно бе повикала вече цял взвод. — Но съм се заклел също така да пазя и мира. Бихте ли дошли тук да обсъдим този въпрос? Не искам да направя погрешна стъпка.

Тауърс се усмихна.

— Добра идея, Джони. Чакайте там — убеден съм, че ще получите просветление. — Екранът потъмня.

— И така — рече Джони — предполагам, че вече ме смятате за малоумен — ала малко грешите! — Той взе чука, готов да използва спечелените минути.

Спря почти веднага — досети се, че разбиването на „мозъците“ не е достатъчно. Резервни „мозъци“ нямаше, но имаше много добре снабден склад за електроника. Морган би могъл временно да приспособи контролни вериги за бойните глави. Ами да, той самият можеше — недотам изпипани, но щяха да свършат работа. Проклятие! Налагаше се да разбие самите бойни глави — и то през следващите десет минути.

Бойната глава обаче се състоеше от твърди метални касети, обвити в тежка капсула. Нямаше да успее… не и за десет минути.

По дяволите!

Имаше, разбира се, един начин. Дейлкуист познаваше контролните вериги — освен това знаеше как да се справи с тях. Тази бойна глава например: ако извадеше предпазителя, окачеше управляващите вериги, скъсеше контролната верига и прекъснеше блокиращата верига — после отвиеше онова и стигнеше до там, той можеше просто с една дълга твърда тел да възпламени бойната глава.

Да изпрати и другите бойни глави заедно с цялата долина и самия себе си на онзи свят?

Заедно с Джони Дейлкуист. Това именно беше трудното.

През цялото време правеше всичко онова, което бе намислил, до стъпката на действителното възпламеняване на бойната глава. Готова за възпламеняване, тя сякаш заплашваше като звяр, който се готви за скок. Той се изправи облян в пот.

Питаше се дали ще има достатъчно смелост. Не искаше да се паникьосва — а очакваше именно това. Бръкна в джоба на сакото си и извади снимка на Едит и бебето. „Мило дете — каза той, — ако се измъкна от тази каша, никога повече няма дори да се опитвам да се забърквам в някаква история.“ Той целуна снимката и я прибра. Нищо друго не му оставаше, освен да чака.

Защо ли се бавеше Тауърс? Джони искаше да бъде сигурен, че Тауърс се намира в обсега на експлозията. „Каква чудесна шега за тази мижитурка! Аз седнал тук, готов да изстрелям бойната глава срещу него!“ Тази мисъл го развесели, тя го наведе на друга, по-разумна: защо трябваше да хвърля във въздуха и себе си — жив?

Имаше и друг начин за действие — „поздрав от мъртвеца“. Да измисли някакъв начин, при който последната стъпка, тази, при която да се възпламени бойната глава, да не настъпи, докато той си държи ръката върху някакво копче, лост или нещо от този род. Тогава, ако те разбият с взрив вратата или го застрелят, или нещо друго — все пак веселбата да стане.

Още по-добре ще е, ако съумее да ги задържи на разстояние само със заплахата за този механизъм — рано или късно помощ щеше да дойде, Джони бе убеден, че повечето от хората от Патрула не участвуват в отвратителния заговор — и тогава той щеше да се завърне с маршова стъпка у дома! Какво триумфално завръщане! Той ще излезе в оставка и ще си намери преподавателска работа, неговата вахта ще е свършила.

През цялото време продължаваше да работи. Електрически ли да бъде? Не, времето беше много малко. Ще го направи чисто механичен. Беше го измислил как да го направи, но едва бе започнал и високоговорителят го повика.

— Джони?

— Вие ли сте, полковник? — ръцете му продължаваха да действуват.

— Пуснете ме да вляза.

— Хайде, полковник, това не влизаше в споразумението. — Къде по дяволите да намери онова, нещо, което можеше да използва за дълъг лост?

— Давам ви дума, че ще вляза сам, Джони. Ще разговаряме очи в очи.

Неговата дума!

— Можем да разговаряме по високоговорителя, полковник.

Ах, ето го — метален метър, окачен на таблото за инструменти.

— Джони, предупреждавам ви. Пуснете ме да вляза или ще вдигна вратата във въздуха.

Жица — беше му необходима жица, сравнително дълга и твърда. Той откъсна антената от костюма си.

— Няма да го направите, полковник. Това ще погуби бойните глави.

— Вакуумът нищо няма да им навреди. Престанете да увъртате.

— По-добре се допитайте до майор Морган. Вакуумът с нищо няма да им навреди — взривната декомпресия обаче ще разруши електронните вериги.

Полковникът не беше специалист по бойни глави — той замълча за няколко минути. Джони продължи да работи.

— Дейлкуист — заговори отново Тауърс, — това е нагла лъжа. Направих справка с Морган. Разполагате с шестдесет секунди да си облечете костюма, ако все още не сте направили това. Ще вдигна вратата във въздуха.

— Не, няма да го направите — рече Джони. — Чували ли сте някога за „поздрава на мъртвеца“? — Сега да помисли за противотежест и да опъне тетивата.

— Е? Какво имате предвид?

— Приспособих номер седемнадесет за ръчно възпламеняване. Освен това обаче измайсторих и една играчка. Бомбата няма да избухне, докато опъвам един ремък, който държа в ръката си. Ала ако нещо се случи с мен — тя ще избухне! Вие се намирате на около петдесет стъпки от центъра на експлозията. Помислете си!

Последва кратко мълчание.

— Не ви вярвам.

— Така ли? Попитайте тогава Морган. Той ще ми повярва. Той може да го огледа внимателно с телевизионната камера. — Джони закрепи колана на космическия си костюм към края на метъра.

— Казахте, че камерата не работи.

— Излъгах ви. Този път ще ви го докажа. Накарайте Морган да ми се обади.

След малко се появи физиономията на майор Морган.

— Лейтенант Дейлкуист?

— Здравей, Гадино! Почакай за секунда! — изключително предпазливо Дейлкуист направи едно последно свързване, докато държеше надолу края на метъра. Все така внимателно той хвана здраво колана с другата си ръка, седна на пода, протегна ръка и включи телевизионната камера.

— Виждаш ли ме, Гадино?

— Виждам те — отвърна надуто Морган. — Що за глупост е това?

— Малка изненада, която измайсторих. — Той обясни действието на механизма, кои вериги е изключил, кои са били скъсени, как цялата тази набързо стъкмена механична серия се задействува.

Морган кимна.

— Само че ти блъфираш, Дейлкуист. Сигурен съм, че не си прекъснал верига „К“. На теб не ти стиска да се самовзривиш.

Джони злорадо се ухили.

— Наистина не ми стиска. И точно това е най-красивото. Бомбата не може да избухне, докато аз съм жив. Ако вашият мазен шеф, бившият полковник Тауърс, взриви вратата, аз ще умра и бомбата ще избухне. За мен това няма да бъде вече от значение, но за него ще бъде. По-добре вземи да му го кажеш — той изключи.

След малко гласът на Тауърс се обади по високоговорителя.

— Дейлкуист?

— Чувам ви.

— Не е необходимо да погубвате живота си. Излезте навън и ще бъдете пенсиониран с пълно възнаграждение. Можете да се приберете у дома, при семейството си. Това е обещание.

Джони побесня.

— Не забърквайте в тази история семейството ми!

— Помислите си за тях, човече.

— Млъквайте! Връщайте се в дупката си. Сърби ме и трябва да се почесвам, а целият този вертеп може да избухне кажи-речи в скута ви.

2

Джони рязко се изправи. Беше задрямал — ръката му не бе пуснала ремъка, но той потрепера само при мисълта, че би могло да се случи.

Може би трябваше да свали скалъпения механизъм от бойната глава и да разчита на това, че няма да посмеят да го изкарат навън? Но подготвяйки измяната, Тауърс си бе сложил главата в торбата — той можеше и да рискува. Ако направеше това при свалено приспособление, Джони щеше да умре, а Тауърс да се добере до бойните глави. Не, той не трябваше да допуска това — нямаше да позволи само заради малко сън неговото момиченце да расте при военна диктатура.

Той чу пиукането на гайгеровия брояч и си спомни, че бе сменил обхвата. Сигурно радиоактивността в помещението се увеличаваше, вероятно от разбитите „мозъчни“ вериги — те също бяха облъчени — бяха живели твърде продължително в близост с плутония. Той извади плаката си.

Тъмното петно напредваше към червената линия.

Той я прибра и каза:

— Момче, или намери изход, или ще започнеш да светиш като циферблат на часовник. — Това беше метафора — облъчената животинска тъкан не свети — тя просто загива, бавно.

Телевизионният екран светна. Появи се физиономията на Тауърс.

— Дейлкуист? Искам да поговоря с вас.

— Изчезвай!

— Да допуснем, че вие наистина ни създадете главоболия.

— Какви главоболия, по дяволите — та аз ви спрях!

— За момента. Уреждам да получа нови бойни глави…

— Лъжец.

— … но вие ни бавите. Имам предложение.

— Не ме интересува.

— Почакайте. Когато всичко свърши, аз ще бъда шеф на световното правителство. Ако ми съдействувате, дори и сега, ще ви направя ръководител на администрацията.

Джони му обясни какво да прави с предложението си.

— Не ставайте глупак! — каза Тауърс. — Какво ще спечелите, като умрете?

Джони изсумтя.

— Тауърс, каква първокласна гадина сте вие. Споменахте за моето семейство. Бих предпочел да ги видя мъртви, отколкото да живеят под властта на такъв жалък Наполеон като вас. А сега се махайте — трябва да се отдам на размисъл.

Тауърс изключи.

Джони отново си извади плаката. Тя като че ли не беше потъмняла повече, но убедително му напомни, че времето изтича. Беше гладен и жаден — а и не можеше да стои вечно буден. За да дойде кораб от Земята, бяха необходими четири дни — по-рано не можеше да очаква спасението. А нямаше да издържи четири дни — преминеше ли тъмното петно червената линия, той ставаше „пътник“.

Единствената му възможност беше да повреди бойните глави така, че да не могат да се поправят и да се измъкне навън — преди плаката съвсем да потъмнее.

Той се замисли как да стори това, после се залови за работа. Закачи тежест на ремъка и я завърза с въже. Ако Тауърс взривеше вратата, той се надяваше да задействува приспособлението, преди да умре.

Съществуваше прост, макар и нелек начин да повреди бойните глави, така че да не е във възможностите на Лунната база да ги поправи. В сърцевината на всяка бойна глава се намираха две полукълба от плутоний — повърхностите им бяха гладко полирани, за да се получи идеален контакт при допира им едно до друго. Най-малката грапавина би попречила на верижната реакция, от която зависи атомната експлозия.

Джони започна да разглобява една от бомбите.

Трябваше да отвие четири гайки, после да счупи стъклената обвивка на вътрешната част. С изключение на тази операция, разглобяването на бойната глава се оказа лесно. Най-сетне пред него лежаха двете блестящи, с гладка огледална повърхност полукълба.

Удар с чука — и едното не беше вече гладко полирано. Още един удар и второто се натроши като стъкло.

Часове по-късно, уморен до смърт, той се върна при бойната глава с приспособлението. Като полагаше усилия да се успокои, той изключително предпазливо свали приспособлението. След малко и нейните сребристи полукълба бяха обезвредени. В помещението вече нямаше използваема бойна глава — само целият му под бе осеян с огромно богатство от най-ценния, най-отровния и най-смъртоносния химически елемент в познатия свят.

Джони погледна смъртоносните отпадъци.

— А сега бързо в костюма и бегом навън, синко — рече си той гласно. — Чудя се какво ли ще каже Тауърс?

Той се запъти към таблото с инструментите с намерението да окачи чука. Като мина покрай гайгеровия брояч, той бясно запиука.

Плутоният трудно влияе на гайгеровия брояч, но вторичното облъчване от плутония му влияе. Джони погледна чука, после го доближи до уреда. Броячът запищя.

Джони бързо захвърли чука и се върна при костюма си.

Като минаваше покрай брояча, той отново запиука. Дейлкуист внезапно спря.

Доближи едната си ръка до брояча. Пиукането му прерасна в непрекъснат вой. Без да се помръдне, той пъхна ръка в джоба си и извади плаката за облъчване.

Тя бе наситено черна от единия до другия край.

Облъчването бързо стигна до костния мозък. Нищо не може да се направи — с жертвата е свършено. Неутроните на плутония се разсейват из тялото, йонизират тъканите, видоизменят атомите в радиоактивни изотопи, разрушават и убиват. Смъртоносната доза е нищожно малка — напълно достатъчна е една десета от зрънце трапезна сол — достатъчно малка доза, за да проникне и през най-малката пролука. По време на историческата програма „Манхатън“ незабавната ампутация се е смятала като единствено възможната мярка за първа помощ.

Всичко това беше известно на Джони, но то вече не го вълнуваше. Той седна на пода, за да изпуши една безценна цигара и да размишлява. Събитията от дългата му вахта препускаха из мислите му.

Той пусна облаче дим към гайгеровия брояч и като чу как гръмогласно запиука, тъжно се засмя. Сега вече и дъхът му бе „горещ“ — въглерод 14, предположи той, отделен от кръвообращението му като въглероден двуокис. Това нямаше значение.

Вече нямаше смисъл да се предава, нито пък би доставил това удоволствие на Тауърс — ще изкара вахтата си именно тук. Освен това като поддържа блъфа, че една от бойните глави е готова да избухне, той можеше да им попречи да заграбят суровината, от която се правят бойните глави. Това в крайна сметка можеше да се окаже важно.

Без изненада прие факта, че не се чувствуваше нещастен. Имаше някаква сладост в това да нямаш повече никакви грижи. Нищо не го болеше, нищо не го притесняваше, даже вече не беше и гладен. Физически все още се чувствуваше добре, а в душата му цареше покой. Той бе мъртъв, знаеше, че е мъртъв, и въпреки това все още имаше сили да върви, да диша, да вижда и да чувствува.

Дори не се чувствуваше самотен. Той не беше сам — с него имаше другари — полковник Боуи, твърде болен, за да се движи, но който настояваше да го пренесат отвъд линията, умиращият капитан на „Чесапийк“ с все още безсмъртно предизвикателство на устните си. Роджър Йънг, който се взираше в мрака. Те го заобиколиха в сумрачния хангар.

И, разбира се, тук беше и Едит. Нейното присъствие бе единственото, което той усещаше. На Джони му се прииска да може да види и лицето й по-ясно. Сърдита ли беше? Или горда и щастлива?

Горда, макар и нещастна — сега я виждаше по-добре и дори усещаше ръката й. Седеше съвсем неподвижно.

След малко цигарата му опари пръстите. Дръпна за последен път, духна към гайгеровия брояч и я загаси. Беше последната му цигара. Събра няколко угарки и си сви цигара с късче хартия, намерено в някакъв джоб. Запали я грижливо и се облегна назад в очакване Едит да се яви отново. Беше много щастлив.

Той седеше все така облегнат на бойната глава, угарките от скалъпените му цигари се въргаляха изстинали до него, когато говорителят отново се обади:

— Джони? Хей, Джони! Чуваш ли ме? Обажда се Кели. Всичко свърши. Пристигна „Лафайет“ и Тауърс си пръсна черепа. Джони? Отговори ми!

Когато отвориха външната врата, първият човек, който влезе, носеше пред себе си гайгеров брояч на края на дълъг прът. Той се спря на прага и припряно се измъкна заднишком.

— Хей, шефе! — извика той. — По-добре донесете някои съоръжения за манипулиране отвън — ъъ, а също и оловен ковчег.

На малкия кораб и неговия ескорт бяха необходими четири дни, за да стигне до земята. Четири дни, през които цялото земно население го очакваше. В продължение на деветдесет и осем часа всички рекламни предавания бяха свалени от телевизионните програми — вместо тях се предаваше безкрайна панихида — Погребалният марш от Сол, темата Валхала, „Завръщането у дома“ и „Орбита за кацане само за Патрула“.

Деветте кораба кацнаха на космодрума в Чикаго. Един бръмчащ влекач пое ковчега от малкия кораб, след това корабът бе зареден с гориво и запокитен някъде в Далечния космос, за да не бъде използван никога за маловажна цел.

Влекачът се отправи към градчето в Илиноис, където лейтенант Дейлкуист се бе родил, докато панихидата продължаваше. Там поставиха ковчега на пиедестал зад преграда, до която безопасно можеше да се приближава. С оръжие за почест и сведени глави на стража около него стояха космически морски пехотинци. Тълпата стоеше извън този кръг. А панихидата продължаваше.

Когато мина достатъчно време, дълго, дълго след като купчините цветя повехнаха, оловният ковчег бе облицован с мрамор, така както го виждате днес.

Информация за текста

© 1949 Робърт Хайнлайн

© 1986 Виолета Чушкова, превод от английски

Robert Heinlein

The Long Watch, 1949

Сканиране: Xesiona, 2008

Разпознаване и редакция: Mandor, 2008 (#)

Издание:

Зелените хълмове на Земята (сборник)

Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

„Библиотека Галактика“ №80

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-10-11 15:00:00

Оглавление