«Хиляда долара»

— Хиляда долара — повтори тържествено и строго адвокатът Толмън. — Ето, вземете ги.

Младият Джилиън се разсмя весело, опипвайки тънкия плик с нови, петдесетдоларови банкноти.

— Това е такава глупава сума — обясни той чистосърдечно на адвоката. — Да бяха десет хиляди долара, човек би могъл да отпразнува случая с фойерверки в своя чест. Петдесет долара да бяха, пак щеше да е по-добре.

— Вие чухте завещанието на чичо си — продължи адвокатът Толмън с професионално сух тон. — Не зная дали сте обърнали внимание на подробностите. Но искам да ви припомня една от тях. От вас се иска, след като похарчите тези хиляда долара, да ни представите отчет, от който да е видно по какъв начин сте ги изразходвали. Така е указано в завещанието. Надявам се да се съобразите с желанието на покойния господин Джилиън.

— Можете да разчитате на мен — каза учтиво младият човек, — въпреки че това ще ме вкара в допълнителни разноски. Може би ще се наложи да си взема секретарка. Винаги съм бил скаран със сметките.

Джилиън отиде в клуба си. Там той намери някакъв човек, когото наричаше Брайсън.

Брайсън беше спокоен, четиридесетгодишен мъж. Уединил се в едно ъгълче, той четеше книга и когато видя Джилиън да се приближава към него, въздъхна, остави книгата и свали очилата си.

— Събуди се, стари Брайсън — каза Джилиън. — Имам да ти разказвам една интересна история.

— Предпочитам да я разкажеш на някого в билярдната — отвърна Брайсън. — Знаеш много добре, че ненавиждам твоите истории.

— Тази е по-интересна от обикновено — каза Джилиън, готвейки се да запали цигара, — и аз ще ти я разкажа с удоволствие. Тя е прекалено тъжна и необичайна — не върви някак с тракането на билярдните топки. Току-що бях при пиратите-адвокати на покойния ми чичо. Завещал ми е хиляда долара — ни повече, ни по-малко. Кажи ми сега, какво може да направи човек с хиляда долара?

— Аз предполагах, че покойникът Септимъс Джилиън е имал поне половин милион — каза Брайсън с такова равнодушие, с каквото пчелата се отнася към шишето с оцет.