«Любовта на борсовия посредник»

Питчър, довереният чиновник в кантората на борсовия посредник Харви Максуел, допусна на инак безизразното му лице да се изпише известно любопитство и изненада, когато в девет и половина работодателят му влезе живо в кантората, придружен от младата си стенографка. С едно отривисто „Добрутро, Питчър“ Максуел се засили към своето бюро, като че имаше намерение да го прескочи, и потъна в огромния куп чакащи писма и телеграми.

Младата дама беше стенографка при Максуел от една година. В нейната красота решително нямаше нищо стенографско. Тя бе отминала съблазънта на пищната прическа а ла Помпадур. Не носеше нито огърлици, нито гривни, нито медальони. Нямаше вид на жена, готова всеки миг да приеме покана за ресторант. Сивата й семпла рокля прилягаше послушно и скромно по тялото. В строгия й черен тюрбан бе затъкнато златистозелено папагалово перо. Тази сутрин лицето й бе озарено от мека, свенлива светлина. Очите и блестяха мечтателно, страните й напомняха разцъфтели праскови, а щастливото й изражение говореше за приятни спомени.

Питчър, който все още я наблюдаваше със сдържано любопитство, забеляза, че тази сутрин тя се държеше по различно. Вместо да влезе веднага в съседната стая, където беше бюрото й, тя се бавеше колебливо в предното помещение. По едно време дори пристъпи до бюрото на Максуел — достатъчно близо, за да може той да я забележи.

Но зад бюрото седеше вече машина, не човек; един затънал в работа нюйоркски борсов посредник, привеждан в движение от бръмчащи колела и развиващи се пружини.

— Е, и? Какво има? — попита рязко Максуел. Отворената поща лежеше на претрупаното му бюро като купчина бутафорен сняг. Острите му сиви очи, чужди и груби, я стрелнаха почти с раздразнение.

— Нищо — отвърна секретарката и се отдалечи с лека усмивка.

— Господин Питчър — обърна се тя към доверения чиновник, — господин Максуел каза ли ви вчера да намерите нова стенографка?

— Да — отвърна Питчър, — каза ми да взема нова. И още вчера аз помолих бюрото да ни изпратят няколко мостри тази сутрин. Вече е десет без петнайсет, а нито една екстравагантна шапка и нито една дъвка не се е появила.

— В такъв случай ще си поема работата както обикновено, докато се намери някоя да заеме мястото ми — каза младата жена.

Веднага след това тя се отправи към бюрото си и окачи черния тюрбан със златистозеленото папагалово перо на обичайното място.