«Амбициозният гост»

Една септемврийска вечер семейството се бе събрало около огнището, където бяха струпали много съчки — плавей от планински потоци, сухи борови шишарки и трески от огромни дървета, срутили се в пропастта. Огънят пращеше нагоре към комина и осветяваше стаята с ярките си пламъци. Лицата на майката и бащата излъчваха тиха радост. Децата се смееха. Най-голямата дъщеря бе олицетворение на Седемнадесетгодишното щастие, а старата й баба, свила се на най-топлото местенце с плетка в ръце, олицетворение на Щастието на старини. Те бяха открили разковничето на душевното спокойствие в най-пустото място на цяла Нова Англия. Семейството се бе заселило в дефилето на Белите възвишения — там през цялата година духаше пронизващ вятър, безмилостно студен през зимата, изливащ върху къщурката целия си неукротим бяс, преди да се спусне към долината на Сако. Те обитаваха студено и опасно място — над главите им се извисяваше планина, така стръмна, че по склоновете й често громоляха камънаци и ги стряскаха посред нощ.

Щерката тъкмо им бе разказала една най-обикновена смешка, развеселила всички, когато вятърът се втурна през дефилето, сякаш се поспря около къщурката, издавайки печални стонове, от което вратата заскърца, и отмина надолу към долината. За миг всички се натъжиха, макар че нямаше нищо необичайно в звука. Но семейството отново се оживи, когато дочу, че резето се вдига от ръката на пътник — неговите стъпки бяха заглушени от страхотния вятър, възвестил пристигането му, заридал при влизането му и отдалечил се със стонове от прага.