«Родният език свещен»

Езикът на един народ отразява неговото сърце, разум и дух. Защото: „В началото бе Словото“. Речта може да въплъти страхливост и храброст, гордост и унижение, грозота и красота, грубост и нежност. Тя е и карта на историческите и географски перипетии на един народ, на неговите нравствени ценности и пороци. Защото езикът е единствената форма, чрез която се материализира човешката мисъл. Винаги и за всеки народ той е свещен. Една от наистина добрите творби на Вазов, одата „Българският език“ прекрасно отразява нашето странно, вътрешно конфликтно и двуполюсно отношение към родната реч. Поетът е доловил тази неповторима смесица от достойнство и самоунижение, от патриотизъм и отричане на родното, която представлява българското сърце.

В непрестанния низ на вековете неведнъж се е експонирала идеята, че ние сме народ прост и примитивен, способен само на елементарно земеделие и животновъдство, далеч от сиянието на човешкия духовен живот. В „История славянобългарскоя“ Паисий споменава представата за нас като за „прости орачи и овчари“, а Вазов в същата своя ода изразява представите на противниците на всичко българско, като описва отношението им към нашия роден език:

Каква е истината? Простоват или възвишен, грозен или прекрасен е българският език? И двете, както всеки език на всеки народ в културната история на човечеството. Езикът не е някакъв самостоятелен феномен. Той просто материализира такива, каквито са представите, мислите и чувствата на човека, а сред всяка етническа общност битува и простотия, и възвишена духовност, и груб материализъм, и дълбоки интелектуални прозрения.

Подобно на хората, езикът не живее изолиран в барокамера. Той се докосва до други езици, общува с тях, попива или излъчва своите знаци. Няма по света език без примеси, които ние наричаме чуждици.