«Последното плаване на кораба-призрак»

Габриел Гарсия Маркес Последното плаване на кораба-призрак

Сега ще видят те кой съм аз, каза си с отскоро възмъжалия си глас, години след като бе видял за първи път огромния презокеански кораб без светлини и шумове, който една нощ мина пред селото като голям обезлюден дворец, много по-дълъг от цялото село и много по-висок от камбанарията на църквата му, и продължи да плава в мрак към укрепения против пирати колониален град от другата страна на залива със старото му пристанище за роби и въртящия се фар, чиито унили криле светлина на всеки петнайсет секунди превръщаха селището в лунен катун с фосфоресциращи къщи и улици като вулканични пустини, и макар че тогава беше момче без възмъжал глас, но с позволение от майка си да слуша чак до много късно на брега нощните арфи на вятъра, още помнеше, като да бе пред очите му, как презокеанският кораб изчезваше, щом лъчът на фара минеше по борда му, и отново се появяваше, след като отминеше светлината, тъй че се получаваше един пресеклив кораб, който се движеше, появявайки се и изчезвайки към входа на залива, и търсеше опипом като сомнамбул шамандурите, сочещи прохода към пристанището, докато нещо трябва да беше сбъркало и стрелките му за ориентиране, защото се понесе към подводните скали, блъсна се, разби се на парчета и потъна без звук, макар че от подобно сблъскване с подводните скали би трябвало да се разнесе грохот на железа и взрив на машини, които да смразят от ужас и най-заспалите дракони в праисторическата селва, която почваше от крайните улички на града и свършваше на другия край на света, затова той самият реши, че сигурно му се е присънило, особено на другия ден, когато видя блестящия аквариум на залива, безредицата от цветове по негърските бараки на височината край пристанището, ветроходите на контрабандистите от двете Гвиани, поемащи товара си от невинни папагали с издути от диаманти гушки, той си помисли: сигурно съм заспал, броейки звездите, и ми се е присънил този огромен кораб, и остана тъй убеден, че не го разказа никому, нито си спомни повече видението до същата нощ на следващия март, когато тръгна да търси следи от делфини в морето, но се натъкна на измамливия презокеански кораб, залутан, пресеклив, със същата сбъркана посока като преди, само дето този път той беше тъй сигурен, че е буден, че хукна да разкаже на майка си, и после тя цели три седмици се вайка обезнадеждена, защото си взел да скиташ като развейпрах, и тъй като тия дни трябваше да иде в града да си търси нещо удобно за сядане, дето да мисли за умрелия си съпруг, защото на нейния стол-люлка се бяха изхабили дъгите за единадесет години вдовство, тя използва случая и помоли лодкаря да свърне покрай подводните скали, та да може синът й да види това, което всъщност трябва да е видял във витрината на морето — как в набъбналите пролети се любят калканите, розовите барбуни и сините корвини, гмуркащи се в най-ласкавите води от всички, които съществуват, та чак изправените коси на удавниците от някое колониално корабокрушение, но ни следа, ни нищо от потопил се презокеански кораб, въпреки това той така се заинати, че майка му обеща да го съпроводи в бденето му следващия март, без да знае, разбира се, че единственото сигурно в бъдещето й беше едно кресло от времето на Френсиз Дрейк, което купи на един турски търг и в което седна да си почине същата нощ, въздишайки, бедни мой Олофернес, да можеше да видиш колко хубаво се мисли за теб на тази кадифена тапицерия с тези брокати на кралска катафалка, но колкото повече възкресяваше в паметта си умрелия съпруг, толкова повече бълбукаше и ставаше на шоколад кръвта в сърцето й, сякаш не седеше, ами тичаше, пронизвана от тръпки, и с дишане, лъхащо на земя, и когато на разсъмване той се върна, намери я мъртва в креслото, още топла, но вече полуразложена като ухапаните от змия, същото, което се случи после с четири други госпожи, преди да хвърлят креслото-убиец много далече в морето, дето няма да причинява зло никому, защото толкова беше употребявано през вековете, че му се беше изхабила способността да дарява отмора, тъй че той трябваше да свикне с несретното всекидневие на сирак, сочен от всички като сина на вдовицата, докарала в селото трона на нещастието, и преживяваше не толкова от хорската милостиня, колкото от рибата, която крадеше от гемиите, а през това време гласът му взе да надебелява и той вече не си спомняше миналогодишните си видения чак, о, до другата нощ на март, когато случайно погледна към морето и изведнъж, майчице моя, ето го, небивалия азбестов кит, звяра вонещ, елате го вижте, крещеше като побъркан, елате го вижте, предизвиквайки такава шумотевица от кучешки лай и женска паника, че чак най-старите мъже си спомниха страховете на прадедите си и се навряха под кревата, решавайки, че се е върнал Уилиям Дампиер, но тези, които хукнаха на улицата, не си дадоха труд да погледнат неправдоподобната пищна машина, която в тоя миг отново губеше ориентир и се натресе в ежегодното си бедствие, ами го претрепаха от бой и го оставиха тъй превит на две, че тогава именно той си каза през слюнки от яд: сега ще видят те кой съм аз, в очакване да дойде пак навечерието на появата на видението, за да направи това, което направи, ами тъй, я, и открадна една лодка, прекоси залива и целия следобед прекара в очакване на своя велик час из тесните стръмни улички на пристанището за роби сред човешката саламура от карибския край, но беше тъй погълнат от приключението си, че не спря, както винаги, пред индийските магазини да види мандарините от слонова кост, издялани от цял бивник, нито взе да занася холандските негри за ортопедичните им велосипеди, дори не се побоя като друг път от малайците с кожа на кобра, които бяха обърнали света да търсят химерата за някаква тайна кръчма, където продавали филе от бразилки на скара, защото на нищо не обръщаше внимание, докато нощта не се стовари върху му с цялото си бреме от звезди и селвата излъчи сладникавия аромат на гардении и на разложени саламандри, и той подкара към входа на залива откраднатата лодка със загасена лампа, за да не смущава митническата полиция, идеализиран всеки петнайсет секунди от зеления мах на фара и отново превръщан в човешко същество от мрака, усещайки, че минава близо до шамандурите, сочещи прохода към пристанището, не само защото виждаше все по-ясно угнетителния им блясък, а защото диханието на водата взе да става тъжно, и гребеше тъй потънал в себе си, че не разбра откъде се бе появил внезапно един страхотен дъх на акула, нито пък защо нощта стана плътна, сякаш изведнъж звездите бяха умрели, и се оказа, че се бе появил презокеанският кораб с целия си понятен размер, майчице мила, по-голям от всяко друго огромно нещо на света и по-тъмен от което и да било тъмно нещо на земята, и във водата триста хиляди тона воня на акула минаха тъй близо до лодката, че той различи шевовете на тази стоманена бездна без ни една светлинка в безбройните биволски очи, без ни една въздишка на машините, без никаква душа, ами носеща в себе си някаква нейна си своеобразна тишина, свое собствено пусто небе, свой собствен мъртъв въздух, свое спряло време, свое скитащо море, в което плаваше цял един свят от удавени животни, и внезапно всичко това изчезна от огромния лъч на фара и за миг се превърна отново в прозрачното Карибско море, мартенска нощ с делничния мирис на пеликани, тъй че той остана сам сред шамандурите, без да знае какво да стори, запитал се усъмнен дали наистина не сънува наяве, не само сега, но и предишните случаи, но едва запитал се, и един тайнствен полъх загаси шамандурите от първата до последната, тъй че като отмина виделината на фара, презокеанският кораб отново се появи обаче компасите му вече се бяха заблудили, преди дори да разбере на кое място в океанското море се намира, търсейки напосоки невидимия проход, но всъщност отклонявайки се към подводните скали, докато на края той направи поразителното откритие, че угасването на шамандурите в крайна сметка е ключът на магията, и запали лампичката на лодката, една мъничка червена светлинка, която нямаше за какво да разтревожи никого по минаретата на охраната, но пък за лоцмана трябва да е била като източно слънце, защото благодарение на нея презокеанският кораб коригира хоризонта си и влезе през широката врата на прохода с една маневра на щастливо възкресение, и тогава пламнаха едновременно всичките му светлини, котлите му отново засумтяха, светнаха звездите на неговото небе и труповете на животните потънаха на дъното, и се появи тракане на чинии и мирис на сос с дафинов лист в кухните, и се дочу думкането на оркестъра по лунните палуби, и в сумрака на каютите — туптенето в артериите на влюбените в открито море, но той все още бе тъй пълен със закъсняла ярост, че не се остави да го зашемети вълнението, нито пък да се слиса от чудото, ами си рече по-решително отвсякога, че сега ще видят те кой съм аз, мамка им, сега ще го видят, и вместо да се отдръпне настрани, за да не го връхлети оная колосална машина, взе да гребе пред нея, защото сега наистина ще научат кой съм аз, и продължи да упътва кораба с лампичката си, докато се увери дотолкова в послушанието му, че го застави да обърка отново посоката на кейовете, измъкна го от невидимия проход и го поведе за юлара, сякаш беше морско агънце, към светлините на заспалото село, този жив кораб, неуязвим за сноповете светлина на фара, които сега не го правеха невидим, ами алуминиев всеки петнайсет секунди, и нататък вече почнаха да се различават кръстовете на църквата, нищетата на къщите, напразните надежди, а презокеанският кораб все така се носеше подире му, следвайки го с всичко, което имаше в себе си — със своя капитан, заспал на сърцето си, с биковете в снега на своите долапи, със самотния болен в своята болница, с водата, осиротяла от своите цистерни, с непоправимия лоцман, който трябва да беше взел високите скали за кей, защото в този миг блъвна чудовищното мучене на сирената — един път, — и той бе намокрен до кости от изобилната пара, която лъхна върху му, втори път — и чуждата лодка едва не се преобърна, и трети път, но сега твърде късно, защото вече се виждаха охлювите по брега, камъните на калдъръмите, вратите на неверниците, цялото село, осветено от светлините на самия ужасен кораб, и той едва успя да се отмести встрани, за да даде път на катаклизма, крещейки в изстъпление: ето ви го, простаци, само миг преди страхотният стоманен корпус да се вреже в земята и да се чуе чистото звънтене на деветдесет хиляди и петстотинте чаши за шампанско, които се изпочупиха една след друга от носа до кърмата, и тогава стана светло, и вече не беше мартенско разсъмване, а обедът на една бляскава сряда и той получи удоволствието да види как неверниците гледаха със зяпнала уста най-големия презокеански кораб на този и на онзи свят, заседнал пред църквата, по-бял от всичко, двадесет пъти по-висок от камбанарията и около деветдесет и седем пъти по-дълъг от селото, с име, изписано с железни букви — „Халалсилаг“ — и по бордовете му още се оттичаха древните и унили води от моретата на смъртта.

Информация за текста

© 1968 Габриел Гарсия Маркес

© 1979 Нели Константинова, превод от испански

Gabriel García Márquez

El último viaje del buque fantasma, 1968

Сканиране: Xesiona, 2009

Редакция: Alegria, 2009

Издание:

Тайнственият триъгълник. Сборник разкази

Издателство „Георги Бакалов“, 1979

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Отговорен редактор: Милан Асадуров

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-10-07 17:30:00

Оглавление