«Нулево време»

Рикардо Минути Нулево време

Из доклада, който шерифът Джеймс Келтсам ще предаде утре в Службата за сигурност във Вумера, на границата на голямата австралийска пустиня:

„Вчера, 6 октомври, пристигнах на мястото, което наричаме ZERO Н1 в 23,55 часа, двадесет минути след като ми телефонира федералният агент Слудж. Става дума за секретен изследователски център и именно агентът Слудж, когото не познавах преди тази вечер, е натоварен от администрацията да се грижи за неговата секретност. Той ме повика, защото директорът на центъра, проф. Уегенър, бе починал внезапно при провеждането на опит и смъртта трябваше да бъде обявена пред местната власт.

Намерих трупа проснат в подножието на голяма кръгла машина, в центъра на обширна зала, заемаща изцяло най-големия от шестте циментови бункера, които образуват центъра ZERO H. Агентът Слудж не е бил там в момента на смъртта. Присъствували са д-р Мортън, д-р Иза Барток и проф. Сантос.

Естествено те не пожелаха да ми изяснят същността на опита. Мортън ми каза, че веднага след като било включено голямото централно табло, разположено точно над мястото, където намерих тялото на Уегенър, се чул шум като удар с чук върху метална плоча и Уегенър паднал по гръб. Когато се притекли, той бил вече мъртъв. Агентът Слудж счита, че се касае до злополука. Аз обаче…“

В този момент се чува металическият звук. По-късно Иза Барток ще каже, че това било по-скоро ясен звук на малка камбана, а не удар с чук, както твърди Мортън. Колко трае звукът? Една пета от секундата, а може би и по-малко — толкова, колкото е необходимо да го доловят сетивата. Иза наблюдава внимателно голямото светещо табло, следи измерителите на мощността и машинално посяга към индикатора, когато се чува звукът. Ръката довършва движението и когато върховете на пръстите докосват кристала, звукът вече е спрял. Кой знае защо, Ида по-късно ще счита, че се е отнасяло за един миг или за цяла вечност. Може би защото за електроните, които кръжат в гигантския пръстен на ZERO H, ускорителят, проектиран и построен от групата на Уегенър, една пета от секундата е огромен период от време, и докато то бързо тече, те биха могли, благодарение на ускорението, което им придават магнитните полета на ZERO H, да обиколят планетата и да се завърнат. Иза знае това много добре. За летящите електрони краткият ясен шум трае цяла вечност или поне една относителна вечност: може би сто хиляди години — сто хиляди години за хората, не за електроните.

Може би странният ясен шум поражда мислите на Иза. Но ако човекът можеше да лети като един от тези електрони, за него една пета от секундата би била вечност, би била сто хиляди години. А къде би прекарал сто хиляди години? Това Иза не знае и не би могла да знае. Тя знае, че човекът може да установи скоростта на една елементарна частица, като електрона, но не и нейната посока. Ако пък установи посоката, не е в състояние да измери скоростта. Един промеждутък от сто хиляди години е история вече станала и история бъдеща, която за летящия електрон се реализира наведнъж в толкова кратката вечност на една пета от секундата.

Ето, звукът замира. Ръката на Иза докосва кристала на таблото и зад гърба и се чува друг шум, прозаичен и земен, и Уегенър безмълвно пада мъртъв.

Из доклада, който ще напише утре д-р Мичелсън от полицията, пристигнал десет минути след шерифа:

„… по тялото на Уегенър не намерих следи от рани, нито изгаряния от електрически ток… Извърших необходимите микрорентгеноскопични изследвания. Ето накратко резултатите: белодробно бронхиална система — нищо, освен наличност на въздушни ядърца, изглеждащи особено кондензирани; храносмилателен тракт — нищо; черепна кухина — нищо. При това последно изследване изглежда, че микрорентгеноскопичният апарат не работеше нормално, давайки бяло еднообразно изображение на мозъчната маса — изображение, което би се получило при празна черепна кухина. От степента на rigor mortis2, отчетена по електронен път, се установява, че смъртта е настъпила в 23,35 часа…“

Грамадната зала е тъмна. Мортън изключи централните прожектори ZERO H изглежда още по-голяма, огромна — грамадно заспало чудовище. Преди час в нейния гигантски стоманен пръстен летяха милиарди полудели електрони със скорост малко по-ниска от тази на светлината, а сега… Но и сега нещо се движи или поне така изглежда. Чува се лека въздишка, едвам доловима, като че ли заспалото чудовище ще се събуди. На голямото централно табло всички уреди са замрели, но по кристалната плака трепка светлинка, едно слабо и неустойчиво пламъче. Ако имаше някой тук, може би щеше да разбере, че пламъчето по плаката е само отражение на светлина, произхождаща от една точка на гигантския пръстен, малка точка, където предпазните прегради от дебела стомана, издържаща високи температури, са нацепени като късчета станиол. Те са, които проблясват и леко се люлеят, издавайки особена въздишка, все едно че са раздвижени от пролетен зефир.

От време на време въздишката замира и интервалът на абсолютна тишина трае така дълго, че изглежда, че всичко ще замълчи завинаги. Когато зефирът отново задухва и късчетата станиол отново затрептяват, въздишката сякаш идва от нощта на времето.

55 години

преди новата ера

Квинт Флак Фламиний върви пъргаво край тръстиките по протежение на жълтия бряг. Студено му е — не е свикнал на този климат — и по гърдите му под грубата ризница от желязо и кожа често пробягват тръпки. Бледото слънце стои ниско на хоризонта. То е болно, мръсно слънце, което предизвиква особени отражения по морската повърхност с цвят на желязо. Такъв цвят Квинт Флак не е виждал никога преди да попадне тук. Той командува XXIII лигурийска кохорта и е подчинен пряко на Лабиен, заместника на Цезар. В този час Лабиен напредва на север в тази своеобразна зелена и студена земя, чието небе изглежда винаги покрито от облаци или мъгла. Разправят странни легенди за жителите на тази земя — хора диви и същевременно вещи в изкуството да извличат и обработват калая, който — това Лабиен го е казвал на Квинт Флак — е бил закупуван на място от древните финикийски търговци по времето, когато Рим е бил още невзрачно овчарско селище.

Зад възвишението, в дадено в морето, от дясната страна на Квинт Флак, стои на котва флотата на Цезар, която трябва да върне легионите в Галия след кампанията в Британия. Докато Лабиен и Цезар напредват към непознатия Север, задачата на Квинт Флак е да стои тук и да охранява флотата от набезите на келтските пирати, които непременно ще се опитат да нападат, за да затворят римските легиони в смъртоносен капан.

И тази вечер като всяка друга той е длъжен да провери постовете. Сега поздравява центуриона Ганик, грамаден аквитанец, който отговаря на поздрава, размахвайки копие. Сега ще се срещне с Марцел, лигуриец като него. Би трябвало да ускори ход, а се спира да гледа мъгливото, особено небе над Ламанш. Глух шум като една единствена влудяваща нота избухва в мозъка му и той напразно се оглежда, за да разбере откъде идва. Притиска длан към челото си, пристъпва няколко крачки и обувките му докосват мътната ледена вода.

Наблизо има остра издатина на скалата и Квинт се обляга на нея: изглежда, че влудяващият звук достига пълната си сила. Струва му се, че възсяда този звук и препуска много, много далече от този мръсен бряг, в друга епоха. Машинално, с привичен жест, бърка в джоба на сакото, за да извади цигара. Ръката обаче напипва груба кожена ризница, каквато професор Уегенър никога не е носил.

Той я гледа удивен, като че я вижда за пръв път. Когато вдига поглед, пред него стои жестикулираща и възбудена фигура. Това е Марцел, който вика, че зад широката ивица тръстики е забелязал стройна пиратска пирога. Квинт Флак би трябвало да вдигне постовете в тревога, да приведе кохортата в състояние на отбрана, за да спаси корабите. Но кой е този човек, който крещи в такова абсурдно облекло, дошъл сякаш от минали векове? Квинт Флаг — Уегенър не го познава и не разбира думите му, казани на неразбираем архаичен език. Вдига машинално десница и ето, Марцел се оттегля сигурен, че командирът му ще стори необходимото.

Когато остава сам, Квинт Флак се обляга отново на скалната издатина, усеща, че не ще издържи, че този звук го убива. Откачва меча си от бедрото и той безшумно се търкулва на пясъка. Коленичи, с усилие закрива главата си с ръце и пада, докоснал с устни солената вода.

На по-малко от петстотин метра, безшумно — никой не е дал тревога — бързата флотилия на келтите стига брега и пиратите бързо слизат на сушата.

Те прекосяват ивицата с тръстиките и тичат по брега. Слънцето вече се скрива зад хороизонта. Няколко минути още и ще стигнат до лагера на кохортата, ще го атакуват с изненада и ще унищожат изплашените до смърт воини. После ще изтребят и другите флотилии, които чакат по-далеч, ще се втурнат срещу римските кораби, които ще бъдат вече в пламъци, когато здрачът се превърне в нощ. Лабиен и Цезар не ще се завърнат никога от набега в обширния зелен остров.

4 306 години

след настъпване на новата ера

Ксау мислено повтаря мнемонически зададените заповеди относно плана „3 Б“, който следва да изпълни веднага след като товарният космически кораб „Зевиус“ се установи до кулата за слизане на малкия земен космодром „Мир“. Преди шестнадесет часа тя бе на Диалфа, малка планета от четвъртия външен пояс на мъглявината Андромеда — планетата, на която обикновено отиват Ксау да прекарат полагащите им се след всяка работна смяна сто и осемдесет часа почивка.

Но всяка Ксау знае, че тези 180 часа почивка могат да бъдат винаги прекъснати, ако дойде заповед, защото службата на Ксау е важен механизъм на политическата и военна система на извънслънчевите планети.

Една Ксау е като всички други: от другарките й я отличава само едно число, което дори и тя не знае. То изразява честотата на вълната, на която всяка Ксау получава заповедите на службата, към която се числи, Службата за сигурност на „Системата“. Всяка Ксау е така устроена, че да се подчинява безпрекословно на заповедите, да ги възприема, сякаш, подчинявайки им се, се подчинява на свободната си воля. Никаква заповед не може да учуди една Ксау и не е имало Ксау да не се покори.

Когато стъпва на Земята — за пръв път в живота си, — тя няма време да възприеме никакви особени впечатления. Чрез приемателя, вграден над дясното й ухо, пристигат последните разпореждания на службата и Ксау е погълната от тях. По-късно връзката ще бъде прекратена, за да се избегне всяко възможно засичане.

Ксау е възприела новия си вид — видът, който придобиват стариците на вселената, които отиват на Диалфа, за да се подмладят, и станали отново двадесетгодишни, пристигат на Земята, за да изпитат с мъжете на древната планета отново намерената свежест на своите сетива. Ксау търси сега един мъж, който сигурно ще повярва на новата й самоличност, определен мъж, който службата й е отредила съобразно с тайнствените си проекти, за да упражни върху него възможностите, с които разполага една Ксау.

Приемателят набива в ухото й сигнала за максимално внимание — винаги е така, когато една акция започва. Малкият космодром е почти безлюден, тъй като на него спират само търговски товарни кораби: Мир не е климатична станция и тук не идват жени от Земята. Това е причината да бъде избран Мир, защото именно тук и в стотиците други Мир, запокитени във все още обитаемия пояс на планетата, пристигат жените, подмладени на Диалфа, самоизмамвайки се, че срещат мъже, които не ги очакват, мъже, които пребивават в Мир не за почивка и развлечение, а по служба. Така те си въобразяват, че срещата е изключителна и „различна“.

Сигналите не дават възможност на Ксау да отдели повече от няколко секунди за такива разсъждения: всъщност това не е важно за нея, защото ще срещне един мъж, а да среща мъже, да ги обича и да ги кара да я обичат, дори за ден или час, това влиза в занаята й. Но за нея, както и за всяка Ксау, всяка среща е винаги изпълнена с вълнение като първата любовна среща в живота: Ксау са устроени точно така. В противен случай, ако занаятът би й станал навик и сърцето й не биеше усилено сега, когато търсеше този, когото трябваше да намери, тя не би била никаква Ксау.

Среща го късно следобед. Не е много млад — може би от дълго време не е ходил на Диалфа, за да премахнат бръчките му.

Планът „3 Б“ е съвършен като всеки план, изготвен от службата. В Мир Маркус очаква да мине на другия ден неговият товарен космически кораб. Срещата с Ксау е съвсем случайна — така вярва Маркус и не би могъл да мисли друго. Би ли могъл да знае, че вчера вечерта в автоматичния ресторант на космодрома в напитката му е бил сервиран съвсем малко радиоактивен кобалт, който не му е причинил абсолютно никакво смущение? Приемателят на Ксау улавя слабите излъчвания на кобалта, когато тя минава край Маркус. Сигналът на службата автоматично се прекъсва и Ксау разбира, че този е човекът, когото трябва да срещне.

Отдавна е преминал моментът на здрача, когато Ксау и Маркус прекъсват разходката си в обширната брезова гора край Мир. Върховете на високите стари дървета се поклащат на вятъра. Маркус се навежда нежно към Ксау и леко я целува. Ксау отговаря на целувката.

Планът „3 Б“ е в пълен ход: сега тя трябва да внимава, трябва всичко да запомни, за да го предаде по-късно на службата, когато радиовръзката с ръководството се възстанови. Това, което Ксау трябва да запомни, е едно уравнение, неразбираемо за нея. Маркус ще й го каже несъзнателно, когато, кой знае след още колко целувки под брезите, тяхната любовна нощ ще се изпълни.

Такава е задачата, такава е работата на една Ксау. Преди хиляди години техните древни предшественички, жриците на Мая, бяха открили този способ, за да изтръгват от ума на мъжете най-скритите мисли заедно с екстаза на сетивата им. Но Ксау не знаят, че имат толкова древни и знатни предшественички в техния особен занаят на любовници-шпионки.

Когато обаче целувките стават по-пламенни и всичко е пред прага на изпълнението, неочаквано Ксау забравя плана „3 Б“ и службата. В мозъка й е проникнало нещо, което, изглежда, идва от други времена и изтласква от него всичко съществувало преди: „Системата“, службата, нарежданията, дълга.

Към емоционалния заряд, спътник на екстаза, и към засилващите се удари на сърцето — това се дължи на естествената й нагласа на съвършена Ксау, която я кара да счита сега, както и винаги преди и след този случай, че прегръща бленувания мъж — се прибавя нещо ново: един звънлив, влудяващ звук, който поради различната си мощност не избухва в мозъка й, както при Квинт Флак, и не я замайва до смърт, както става в същия този миг с римския пълководец. Не я зашеметява, а напротив, поражда в нея съвсем нови чувства, обещава й любов, каквато тя наистина никога не е изпитала, защото досега е преживявала винаги всяка прегръдка като една Ксау. Металическият и същевременно мек звук я увлича и й се струва, че тялото й е отнесено в тинесто море, а в очите й блести ослепяващо слънце.

Уравнението не ще бъде открито и никаква мярка не ще бъде взета за отбрана на службата и „Системата“ срещу бунта на Земята. Защото уравнението, което Ксау не изтръгна от Маркус, съдържа формулата на нови оръжия и мига, в който ще бъдат употребени. Затова „Системата“ ще бъде пометена, а историята променена.

Ускорените електрони летят свободно, с нарастваща скорост. В техния луд бяг ги съпътствуват материални частици на Уегенър, с когото се е сблъскал снопът електрони, когато за безкрайно малка част от секундата е излетял от сърцевината на ZERO H през начупените прегради. При тази грамадна скорост мозъчната маса на Уегенър се е разпаднала на йонизирани атоми и те безшумно са се разбили на елементарни частици. Тази грамадна скорост обаче не е променила естеството им и те мислят.

При сблъсъка с атомите, съставляващи молекулите на мозъчното вещество на Уегенър, електроните запазиха поведението си на елементарни частици на електрична енергия — елементарни частици, заредени отрицателно — и в същото време снаряди, притежаващи толкова по-малка маса, колкото е по-висока потенциалната им енергия и колкото е по-висока честотата на вълната, придружаваща движението им. Но това, с което се сблъскаха, не бе инертна материя, нито материя, притежаваща енергия, подобна на тяхната, т.е. енергия на електричен заряд. Те не, срещнаха протони, елементарни частици с положителен електричен заряд, както досега при другите опити в пръстена на ZERO H. Сега мишена бяха частици със заряд, аналогичен може би на притежавания от мислещите частици — загадъчният барионов заряд на най-големите и съвсем непроучени елементарни частици, известни досега. Защото субмолекулярните частици на мозъчното вещество на Уегенър са изпълнени с невронна енергия и ако молекулите са се разпаднали безшумно при удара, елементарните частици не са се променили, въпреки че поради енергията, която са срещнали, разстоянието между ядрата и обикалящите електрони се е увеличило неимоверно, а в самото ядро неимоверно са се увеличили разстоянията между протоните и неутроните. С една дума, атомите на мозъчното вещество на Уегенър са се разтегнали твърде много: превърнали са се в планетни системи, чиито външни частици летят като комети около слънцето, следвайки силно разтегнати елипси, защото енергията на протоните не надвишава енергията на неутроните, нито енергията на електроните надвишава енергията на ядрото. Възбудена е целокупната енергия на системата и милиардите системи, съставляващи дезинтегрираната мозъчна материя на Уегенър, реагирайки всяка една спрямо другите и всяка спрямо снопа от електрони, връхлетял върху тях, кръжат в пространството около планетата и може би на около сто хиляди години във времето. Разпаднал се на основните си съставки, мозъкът на Уегенър не е променил природата си и продължава да мисли.

Неговият потенциал така много се е увеличил, невронната скорост е толкова висока, че мисълта му е хиляда пъти по-мощна, а интуицията му хиляда пъти по-ясна. Той веднага разбра всичко и идеята се роди с пределна яснота от далечния спомен на школския Айнщайнов пример. Течението на времето е като грамофонна плоча, върху която са и краят, и началото. Когато иглата е в началото, там вече и краят. Достатъчно е игличката да се премести към вътрешния край на плочата.

Срещата на двете криви на пространството и времето, срещата на иридиевата игличка с повърхността на плочата определят събитието, факта, който се помества в дадена точка и който, тъй като настъпва след други факти и предхожда бъдещите, определя вечния ход на времето. Енергията, която би била в състояние да накара игличката да отскочи от началото към края, да я върне обратно, да подскочи пак напред, ето това би била „машината на времето“, мечтана от векове.

Но за да се задвижи едно мислещо човешко същество по въображаемата плоча, необходимо е грамадно количество енергия — толкова, колкото може би човекът никога не ще бъде в състояние да овладее. Мислещите частици, които се движат на вълната на електроните, разбират, че „тази“ е съвършената машина на времето — единствената възможна, тъй като тук не мисълта се пренася от енергията, а самата тя е енергия.

Сега проблемът е да се овладеят мощностите, за да се попречи този бяг да протича лудо и безсмислено — от Ксау до Квинт Флак, от едно хилядолетие към друго, — за да може тази необикновена машина да послужи за разкриването на този — ако е имало такъв, — който е саботирал ZERO H Мислещите мозъчни частици на Уегенър могат да направят това.

За да го постигнат, необходимо е най-напред да се измерят проявилата се и латентната енергия на електронния сноп, после да се изчисли чрез същите величини възбудената барионна енергия на мислещите частици, да се съставят уравненията и да се решат теоретически. По-късно — не, веднага — трябва да се проверят взаимодействията между свръхускорените електрони и да им се „заповяда“ да се подредят, ако може така да се каже, в нови орбити около това, което остава от елементарните частици на мозъчните атоми на Уегенър. Това е, което трябва да се направи. Ще бъде ли достатъчна барионовата енергия на мислещите частици, за да се решат съставените уравнения и прилагайки изведените корени, да се наложи послушание на електронния сноп, така че да може непосредствено след това да се вземат под контрол мощностите и скоростта му? Това е въпросът.

42 000 години

преди новата ера

Това лято вожд на ордата е Уху. Лятото е много късо — шестдесет дни, през които снегът престава да вали и дава възможност да са навлезе в замръзналата тундра, за да се търсят пътищата на карибу3. Това е третото голямо заледяване, най-ужасното изпитание за новородения Човек (хиляди години по-късно ще бъде наречен Кроманьонец).

Шестдесетте дни на лятото са дни на отчаяно залагане на всичко, за да се открият следите на големите елени, да се избият по възможност повече от тях и по-късно — когато пак започнат снежните бури — убитите животни да се занесат на жените, останали назад. После, в продължение на триста дни, мъжете и жените от ордата ще се мъчат да преживеят, хранейки се с месото на карибу и топлейки се с наскоро одраните кожи. Броят на тези, които оцеляват, намалява всяка година.

Ордата върви вече двадесет и четири дни, но не открива никакви следи. Уху е загрижен, но не споделя страховете си със своите братя: те са вече достатъчно наплашени от този поход по ослепителната заледена почва.

Уху не иска да им каже, че закъснението се дължи вероятно на приближаваща се нова опасност — ордата на братята неприятели, хората от Неандертал, страшния род на подивелия Homo sapiens, хората зверове, които той никога не е срещал, но за които старците много пъти са му разправяли с чувство на ужас. Това, което Уху не знае, е, че неговата е единствената орда кроманьонци, оцеляла в големия студ и войната с диваците.

Опасенията му се сбъднаха. След ден на безполезно търсене, на залез, съвсем наблизо в мъглата, която се издигаше от тундрата, изникнаха животинските сенки на неандерталците. Братята на Уху крещяха от страх и той би трябвало да заповяда незабавно нападение, атака, чрез която, тъй като бяха много по-малобройни, можеха да се надяват на предимството на по-доброто си въоръжение: кремъчни брадви срещу грубо издялани тояги.

Обаче Уху не дава никаква заповед. Гърлото му е пресъхнало, умът му е замаян от продължителен и силен звук, от непрекъснат гръм. Както четиридесет хилядолетия по-късно щеше да постъпи Квинт Флак, той захвърля оръжието и притиска ръце към челото, изплашен от тези обвити в кожи груби хора, които се тълпят около него и които той вече не познава.

Решаващият миг отминава и инициативата е в ръцете на диваците. Сега те се втурват напред със страшен бяс. В едно мигновение, в студената тишина, която смекчава виковете и стоновете на ранените, ордата на Уху е пометена. Жените са обречени на смърт от глад и студ и родът на Кроманьонците, който трябваше да наследи владението на Земята, ще изчезне безследно от планетата.

14 375 години

след настъпване на новата ера

Ксивак е съвършена машина: едновременно и обсерватория, и крепост, страшно оръжие и мислещ мозък. Задачата й е да контролира Черния сектор на звездното пространство, на границите на това, което някога се е наричало Магеланов облак.

Трябва да следи да няма никаква светлина и тук, и в другите сектори на Големия пояс, защото Светлината е оръжието, с което неприятелите — хората, оцелели при големия и победен бунт на роботите — се опитват да организират отчаяна съпротива. Опитите се повтарят на равни промеждутъци, когато се появяват много, много далечни малки червени светлини на нападащите хора, които искат да разкъсат блокадата. Екраните на Ксивак ги улавят, изчакват ги да се приближат, да станат жълти и после бели и на края ги унищожават.

Червените светлини се появяват отново. Уредите на Ксивак ги улавят и дават тревога. Но автоматичната централа не разпространява никакво нареждане: по веригите тече сигнал с необичайна честота, сигнал, който изглежда, че всеки миг руши цели сектори от съвършената памет на Ксивак. Светлините стават жълти, после бели, после сини — те са толкова близо, че става възможен електронният контакт.

Ксивак мълчи дори когато нападението започва. В мозъка на машината протичат най-необикновени вълни, ирационални мисли, неизразими чрез уравнения, омраза и любов, непредвидени от никоя математика. Когато веригите се разпадат, поразени от сините светлини, Ксивак дори не схваща значението на това, което става. В Черния сектор се извършва пробив и Светлината прониква отвъд Магелановия облак. За бунта на роботите е отмъстено след четири хилядолетия и историята прави непредвиден обрат.

Въпросът за контрола на мощностите е решен. С интуиция хиляди пъти по-бърза и от най-бързия електронен мозък, мислещите частици на Уегенър съставиха система от уравнения, решиха ги, изчислиха параметрите на взаимодействията, силни и слаби едновременно, между частици с барионов заряд и „наложиха“ развръзката. Сега бягството в пространството и времето е под контрол. Мощностите вече не се колебаят произволно от единия до другия край на скалата, както преди, според случайно срещаните магнитни полета по дъгата от сто хиляди години. В процеса на установяването на контрола електроните, излетели от ZERO H, се подреждат по силно издължени орбити около елементарните частици на мозъка на Уегенър, който сега „управлява“ тази необикновена машина на времето. Управлявайки с точност последователността на силни и слаби взаимодействия, Уегенър придава или отнема енергия от образуваните най-нови системи, насочва хода и регулира скоростта им според точните си изчисления. Моментът настъпва.

Вчера е равно на Днес

Слудж тръгва от Вумера. След малко Уегенър и другите ще бъдат заети със събранието, което винаги предшествува всеки опит, и залата на ZERO H ще бъде празна. Изведнъж се сеща, че ще трябва да спре по средата на пътя, за да зареди колата си с турбинен двигател. Той спира при сервиза в пустинята.

Невъзможно е да не се подчини на решението си да спре, което неочаквано се е появило в ума му като че ли по нечия заповед. Миг преди това той съвсем не мислеше така, а сега е спрял пред сервиза: невъзможно е да се постъпи по друг начин, когато едно решение „избухва“ със силата на камшичен удар.

Карол е момиченце на девет години, което живее в една от малкото къщи по пътя от Вумера, на три километра от бункерите на ZERO H. Детето е само: в пустинята няма другарки. Едничката му приятелка е електрическата моторетка, подарък от дядо му от Вумера. То я кара всеки следобед в пустинята, докато слънцето се скрие. Тогава спира — така направи и сега, защото слънцето е пред залез — и почва да търси червени пустинни гущери. Ето, улавя един, но кой знае защо, веднага го пуска да избяга. Това я учудва, защото ловът на гущери, на който я научи Уегенър, странният учен от грозните бункери, е нейна страст. Но тя трябва да извърши нещо. С електрическата моторетка стига до първия бункер. Слудж го няма. Тя влиза и взема една металическа тръба от железния шкаф.

В този бункер не е влизала никога преди това, нито пък в другите, но сега се оправя и намира това, което й е необходимо, сякаш си е в къщи. Тя е уверена и сигурна, че не греши.

С моторетката тя се връща обратно по пътя за Вумера и спира пред сервиза до една голяма кола с турбинен двигател.

Никой не я забелязва, когато пуска тръбата през отворения капак на двигателя.

Слудж тръгва отново на път. Когато бункерите се появяват зад последния завой, нещо избухва под капака на двигателя. Появяват се бели огнени езици. Колата и човекът се превръщат в пепел.

Лиза Уегенър е в Майами. Очаква Слудж да й телефонира, след като всичко приключи и съпругът и, умирайки, я остави свободна. Телефонът звъни. Тя поглежда часовника: малко е рано. Вдига слушалката, но не чува говор. Все пак нежното й ухо долавя нещо. Тя пребледнява и разтваря широко очи, изпуска слушалката, тича към балкона, опитвайки се да изкрещи, но гласът й се губи в стон. Надвесва се през перилото и пада долу, на паважа, от височината на дванадесетия етаж.

Някой на другия край на жицата или в същата тази хотелска стая, или пък в самия й мозък й заповядва да се убие и тази заповед се превръща автоматично в нейно решение.

23,30 часът на 6 октомври. Уегенър, следван от своите асистенти, започва опита. Голямото табло се осветява. Неподвижна, Иза Барток гледа внимателно индикатора. Протяга машинално дясната си ръка към кристала и, ето, чува се ясният звук.

Квинт Флак Фламиний изслушва внимателно Марцел. Връща се обратно, заповядва на помощника си да свири тревога. Келтите дебаркират, но се натъкват на бойците, заели позиция сред тръстиките. Сражението е кратко и пиратите са отхвърлени в морето. Флотата на Цезар е спасена.

В момента, в който Маркус прегръща Ксау по-силно, тя открадва тайната от ума му. Тя се състои от три числа и две букви. Запомня ги точно, защото малко по-късно ще трябва да ги предаде на службата, която ще вземе противомерки. Новото оръжие ще бъде обезвредено и последният бунт на Земните ще бъде овладян.

Уху не се колебае. Издава кратки гърлени заповеди и неговите братя, размахвайки брадви, се втурват на отчаян щурм. Редовете на диваците се разкъсват, изострените кремъци пробиват черепите, земята на тундрата пращи под тежестта на падащите гиганти. Към края на тежкия преход братята на Уху намират пресни следи на карибу. И тази година са спасени.

Ксивак долавя червените светлини, сигнализира на другите крепости и реагира спокойно, с безстрастна точност, която я прави непобедима. В съответния момент завеса от мрак се спуска над човешките светлини: те са разрушени. Големият пояс е неуязвим.

Ръката на Иза Барток докосва кристала на индикатора и ясният звук преминава в еднообразно, приглушено бръмчене — песента на електроните, кръжащи в грамадния недокоснат стоманен пръстен на ZERO H.

Измина една пета от секундата от момента, в който вчера в огромната полутъмна зала на ZERO H започна да се чува ясният звук, който на Мортън се стори звук от удар с чук по метална плоча. Измина една пета от секундата от момента, в който вчера Иза Барток посегна да докосне кристала на индикатора; една пета от секундата от момента, в който преди повече от четиридесет хилядолетия родът на Homo sapiens изчезна в ледената нощ; от момента, в който след четиринадесет хилядолетия човекът неочаквано ще унищожи Ксивак, непобедимия пазач на Черния сектор, и ще разбие гранитната система на неуязвимите роботи. Една пета част от секундата от момента, в който преди двадесет века Цезар, а заедно с него и римската република, която трябваше да владее света, изчезна в мъглата на Британия; от момента, в който, след двадесет века, Маркус ще разбие реда на извънслънчевата система.

Но в този днешен ден ясният звук не спря рязко, не бе задушен изведнъж. За една пета от секундата всичко се случи два пъти: свръхускорените електрони не напуснаха пръстена на ZERO H, защото Слудж умря, преди да извърши саботажа на машината, и заедно с него умря Лиза Уегенър, като заплати с живота си своето съучастие в престъплението, което нейният съучастник не можа да извърши. Снопът електрони не улучи Квинт Флак, Ксау, Уху, Ксивак и историята, написана от тях в миналото и бъдещето, не претърпя промени. Не се случи нищо. Утре шерифът Келтсам и д-р Мичелсън не ще пишат доклади и никой не ще помни първата пета от секундата.

Информация за текста

© Рикардо Минути

© 1980 Божан Христов, превод от италиански

Сканиране: Xesiona, 2008

Разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2009

Издание:

Онирофилм. Сборник фантастични разкази

Книгоиздателство „Г. Бакалов“, Варна, 1980

Италианска, I издание

Превод Божан Христов

Редактор Светозар Златаров

Водещ редактор Гергана Калчева

Оформление Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата Текла Алексиева

Художествен редактор Иван Кенаров

Технически редактор Пламен Антонов

Коректор Паунка Камбурова

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-02-28 18:00:00

1

Нула Н (итал.). — Б. пр.

2

Вцепеняване на тялото след настъпила смърт (лат.). — Б. пр.

3

Rangifer Caribou — североамериканско преживно животно, по едро от северния елен; стадата извършват дълги преходи. — Б. пр.