«Звездата Аиел»

Снежана Неделчева Звездата Аиел

1

Грамадният, зачервен от яд мъж разблъска струпаните около него пазачи и гласът му закънтя дрезгаво под сводовете на стаята:

— Казвам се Киар, командир на групата от ракетния катер, и съм възмутен от начина, по който се отнасят с мен и моите хора. Счупиха ръката на един от тях, после ме накараха да се събуя бос и след като отказах, ми свалиха насила обувките. Искам да ме заведете при Старейшината Ли или както там се нарича най-главният, за да предам посланието си лично и да се оплача!

Старецът седеше до ниска масичка, направо на излъсканите, блестящи от чистота дъски на пода. Той отпи от изящната порцеланова чашка, която държеше, и обърна тесните си, полегато разположени очи към новодошлия.

— Аз съм Старейшината Ли — спокойно каза той — и дори аз нямам право да влизам тук обут. Може да ми изложите молбата си, без да крещите — за възрастта си се радвам на отличен слух. Седнете тук и се чувствайте удобно… уважаеми Киар.

Едва доловимата пауза показа отношението му към посетителя. Киар го разбра прекрасно, въпреки че изглеждаше човек на грубата сила, далече от тънките нюанси на речта, но предпочете да възприеме само поканата и тромаво сгърчи масивното си тяло от другата страна на масата. Брадясалото му, покрито с грозни белези, решително лице и властният глас несъмнено принадлежаха на уважаван и известен по свой начин човек. По-скоро от този вид известност, при която след името следваше прозвище и се обещаваше доста голяма сума като награда за залавянето му. Той се чувстваше зле в необичайната обстановка, не знаеше къде да смести ръцете и краката си, но скриваше своето безпокойство зад резки и шумни маниери.

— Пред слугата ли ще разговаряме? — попита той и погледна към вратата, където беше останал само един човек.

— Брат Фу е мой ученик, а в случая и телохранител, така че може да говорите спокойно. Донесли ли сте дарове за Молитвения дом на Лъчезарната?

— Положихме ги в нозете на статуята на богиня Нитира.

— Нитара! — поправи го Старейшината намръщен.

— Разбира се, извинете неволната ми грешка. И благовонните пръчици, които запали жрецът, изгоряха докрай в знак, че тя ги приема благосклонно, както ни обясниха. — Той се размърда и се опита да се намести удобно на твърдия дървен под.

— Кой ви каза да дойдете тук? — рязко попита старецът.

— Капитан Гарт смирено моли за помощ богинята и изпраща писмо за вас — Киар порови в джобовете на дрехата си и му подаде омачкан свитък.

— Така ли? — тъмните очи го огледаха изпитателно, после за миг се отклониха към човека до вратата.

Той изчезна безшумно в коридора, но след малко се върна и пак зае мястото си.

— Уважаемият Гарт не за пръв път отправя молба и Справедливата досега неизменно е обръщала взора си към него.

Този път „уважаеми“ беше казано без капка ирония и Киар усети, че положението му на пратеник се подобрява. Недоловимият знак на Старейшината беше задействал верига от нареждания, в резултат на които с тихи стъпки влезе жена, облечена в същите свободно падащи дрехи в убити цветове като Фу и самия Ли. Тя коленичи, покланяйки се на двамата, и постави поднос с димящи купички пред тях. Поклони се отново и изчезна също така незабележимо.

— Това е чай от свещени билки, които отглеждаме в градините на Хълма, и според легендите възвръща силата и младостта. Разрешете ми да прочета писмото, докато пиете, без да смятате това за неуважение.

Киар сви рамене и се опита да отпива малки глътки от врелия чай, а старецът прочете посланието и замислен се взря в двете точици, небрежно поставени в долния ляв край на написаното. Той поднесе листа към медния мангал до краката си и загледа как хартията почернява и се сгърчва. От острия му поглед не беше убягнало, че свитъкът е бил отворен и после грижливо запечатан отново. Посетителят беше чел писмото и бе отминал тайния знак, без да го забележи.

— Надявам се, че капитан Гарт се е оправил от лошата рана на лицето, която имаше последния път? — обади се Старейшината накрая.

— Ами-и… да — проточи несигурно Киар. — Остана му само белег от нея.

— Аз не съм виждал никога Гарт — каза старецът тихо. — Досега той изпращаше даровете и посланията си с капсули. Бях учуден, че този път пристигат част от хората му.

— Не сме от неговия екипаж — призна събеседникът му, решил, че е глупаво да лъже. — Ние, четиримата, сме от друг кораб и се спасихме от пиратско нападение в аварийната капсула. Попаднахме на пътя на капитан Гарт и той ни прибра, макар че също нямахме честта да го видим лично. Помолиха ни да направим този полет и не можехме да откажем на спасителите си.

„Бих искал да можехме“ — помисли си той мрачно. — „Дадоха ни писмото и катера, а сега ни чакат на орбита да се върнем.“

Истината не беше между любимите неща на Киар, затова бе измислил приемлива версия, доближаваща се максимално до случилото се. Доскоро той дебнеше около оживеното космическо трасе, укрит в един астероиден облак със стария си, изпитан в много битки кораб „Торнадо“. Чакането продължи дълго и сред отегчения от бездействие екипаж започнаха да се зараждат опасни настроения. Първият му помощник — Петнистият Фрик, който отдавна поглеждаше към неговото място, започна да изчезва подозрително често. Шушукаше в ъглите с роптаещите групички, свободни от дежурство, и нещата вървяха към открит бунт. Киар тъкмо се чудеше дали късметът няма да му изневери, когато се появи натежал от товара си, тромаво летящ шлеп. Напрежението спадна и се изля в радостни крясъци, но капитанът реши при първа възможност да се застрахова веднъж завинаги от амбициите на Фрик по най-радикален начин — като го премахне. На този етап се задоволи с няколко мръсни погледа към него, докато наблюдаваше показанията на бордовите системи. Товарният кораб, прекратил толкова навреме броженията, се движеше спокойно, дори когато се устремиха към него с пълна скорост. Изпълниха основните честоти на ефира с „Погребалния марш“ — така нареченият на космически жаргон традиционен пиратски призив към срещнатите нещастници да се предадат без съпротива. Шлепът нито увеличи скоростта си в опит да избяга, нито я намали, приемайки призива, а продължи пътя си глух и ням. Компютърният специалист Гирсън, сврян в кабинката си зад Киар, бързо натискаше бутоните на своя пулт.

— Готово, сър, прихванах ги! — извика той и намести шлема си, увенчан с облак високочувствителни сензори, които стърчаха във всички посоки и осигуряваха, посредством имплантираното в мозъка му комуникативно устройство, директна връзка с част от процесите на главния компютър.

Присадката беше абсолютно незаконна. В цивилизования свят него и нелегално практикуващия неврохирург, който я беше извършил, ги чакаха тежки присъди, но поради естеството на заниманията си и двамата не поддържаха връзки с нормалното общество.

— Вече съм вътре в системата им, капитане, имат пет лазерни оръдия и защитно силово поле със стандартна мощност. Изключих всичко това.

— Браво, Гирсън, заслужи си дяла! Защо не ни чуват?

— Вероятно имат повреда във външната комуникационна мрежа, затова включих съобщението във вътрешната — ухили се прихващачът и погледна тъмната маса, запълнила предните и горни екрани. — Ще ни чуят, не се съмнявайте, сър!

— Включи двигателите им на спирачен режим! Навигатор Харт, провери корекциите в нашия курс, координирай параметрите с Гирсън! — Киар набра командния шифър на бордовия компютър.

— Главен компютър Ка-500 на линия, капитане.

— Команда до КА: приеми нов курс, сближаване с кораб на 1–13, позиция 9, мощност на главните двигатели 5.2, спомагателните на пълна. Готовност за скачване, край! — той прекъсна връзката. — Проблеми от тяхна страна, Гирсън?

— Блокирах централния превключващ възел, корабът им е изцяло под наш контрол, в режим на спиране, сър!

Внезапно компютърният специалист извика задавено и стисна главата си с две ръце, после, без да отвори закопчалките, бясно задърпа шлема, като мачкаше и изкривяваше приспособленията по него. Падна напред върху пулта, увиснал на придържащия колан, и зашари конвулсивно с пръсти по бутоните. Изображенията на екраните заиграха и се размиха, насечени от ярки като светкавици линии, корабът трепна и осветлението започна да примигва. Воят на алармената система заглуши ругатните на Киар, хлътнал в седалката от внезапното ускорение.

— Внимание, тревога трета степен — разнесе се безстрастният глас на бордовия компютър, поел кораба в свои ръце. — Автоматична смяна на зададения курс. Избягнат сблъсък с движещо се тяло — позиция на екрани А1 5/28 и А2 3/6. Повреда в енергийното захранване на пети сектор, защитни екрани не функционират. Внимание, повтарям съобщението…

Гласът внезапно се изгуби сред силно пращене, воят затихна и светлините отново блеснаха. Проснат върху пулта, Гирсън лежеше неподвижен.

— Пети сектор, там е мозъкът на КА-500! — извика Киар. — Първи и втори пилот, навигатор Харт, готовност за преминаване на ръчно управление!

— Превключвателят не функционира, сър — скръстил ръце пред блокираната система за ръчно управление, първият пилот Стенс мрачно погледна капитана.

— Орвик, иди в пети сектор с бордовия инженер и аварийната група, докладвай оттам непрекъснато! — обърна се Киар към втория си помощник, прескачайки Петнистия Фрик, който предвид последните събития не обели дума в защита на ранга си. — Стенс, наблюдавай шлепа и бъдете готови за атака, ако включим поне оръдията! Фрик, изключи пулта на Гирсън и виж какво става там!

Орвик излезе тичешком, а Петнистият разкопча колана си, без да бърза особено, и тръгна към кабинката.

— Пултът е изключен, повече от половината му блокове са извън строя, на Гирсън му няма нищо, просто е припаднал — долетя след малко гласът му оттам. — Какво ще кажеш, Харт, добър прихващач си имаме, а? — обърна се той полугласно към навигатора. — Заради това мекотело изпуснахме плячката.

Харт не го чу, защото се беше втренчил в екраните с отворена уста, а Стенс и вторият пилот бяха замръзнали в същите пози.

— Капитане — извика той с пребледняло лице, — вижте шлепа!

Старото корито правеше изненадващо бърза за вида си маневра и вече почти се бе озовало над тях. Мощният удар, който разтърси „Торнадо“ след малко, показа, че въоръжението му е влязло в действие. Виковете на пиратите се смесиха с наново включилата се сирена, а внезапно проработилият компютър съобщи повреди в още два сектора. Като описа елегантен завой, шлепът се устреми към тях с немислима за обикновен товарен кораб скорост и Киар вече беше убеден, че е попаднал на изключително добре замаскиран имперски кръстосвач. Той скочи от мястото си, като почти разкъса колана от бързина, побягна и изкрещя в микрофона заповед до екипажа за незабавна евакуация, а до Орвик — да дойде в капсула №1 в товарния отсек. Харт и останалите го последваха след секундно колебание и зарязаха Гирсън на съдбата му.

Вторият удар ги настигна пред хангара, където изпопадаха в купчина на пода, а най-отгоре се стовари бързащият от пети сектор Орвик. Бордовият компютър успя да включи останалите незасегнати силови щитове на „Торнадо“, но дългият опит на Киар му подсказваше, че следващата атака ще ги помете като паяжина и корабът ще се разпадне под краката им. Няколко капсули едва успяха да се изстрелят, за да наблюдават отстрани с безсилна ярост разлетелите се след третото попадение метални отпадъци и човешки останки на неуспелите да напуснат кораба. „Торнадо“ вече не съществуваше.

Кръстосвачът прибра капсулата, в която бяха Киар, Фрик, двамата пилоти, Харт, Орвик и главният енергетик Рагнар. Когато пиратите излязоха от нея, стиснали оръжията си, за тяхна изненада не ги чакаше строен взвод от Космическия флот. В просторния тъмен трюм беше тихо и освен тях нямаше друго живо същество. След няколко неуспешни опита да отворят люка, който според тях водеше към вътрешността, те се оттеглиха обратно в капсулата, за да изчакат развоя на събитията. Корабът не приличаше много на патрулен, а и гласът, който най-накрая се разнесе от свързочния блок, ги увери в това. Киар трябваше да приеме предложението на неизвестния капитан, което звучеше като ултиматум.

Можеше да избере трима души, които да го придружат. Той самият беше отличен пилот, затова се спря на Рагнар, Харт и Фрик. Нямаше доверие на Петнистия, но се нуждаеше от острия му ум и умение да се ориентира бързо при критични обстоятелства, освен това главната причина за досегашните им разногласия беше ликвидирана. Ако имаха щастието да се доберат до базата на астероида Целтин, Фрик нямаше да фигурира в следващия му екипаж, но засега беше необходим. Положението им можеше да бъде много по-лошо. Бяха се отървали от смъртта, а кацането на каквато и да е планета им даваше възможност да избягат.

След ново дълго очакване металната преграда на трюма се отвори към осветен коридор. Четиримата пристъпиха напред предпазливо, объркани от това, че ги оставиха да се движат въоръжени. От другата страна на коридора, в трюм като този, от който идваха, ги чакаха двама души, застанали до малък катер за планетни операции. С лек, непознат акцент единият даде на Киар инструкции и тържествено протегна към него запечатан плик от шумоляща хартия. Поемайки архаично изглеждащата пратка, пиратът огледа фините им мършави ръце и тела, като претегли шансовете си за победа, ако ги нападне. Те бяха бледи, изпити и приличаха по-скоро на призраци, отколкото на хора. Не изглеждаше трудно да се справи с тях, а и на Орвик изглежда му идваха същите мисли, защото задиша шумно. Киар долови с крайчеца на очите си движението на бластера му и леко го докосна по ръката. Нямаше защо да рискуват, след като ги пускаха с оръжията и им даваха совалка на разположение.

Събитията напоследък бяха толкова странни, че вече изпитваше съмнения дали ще се спасят на планетата, която примамливо се разстилаше под тях. Предчувствието не го излъга. Мълчаливите сериозни посрещачи, облечени в еднотипни широки и тъмни дрехи, веднага ги подканиха да се освободят от бластерите си. Харт се възпротиви енергично и се наложи да му отнемат оръжието с цената на счупената му дясна ръка. Обидната леснина, с която го направиха, бързо убеди останалите и до храма, където ги заведоха, нямаше повече произшествия. Надеждите за бягство се рушаха и сега, като гледаше неприятния старец, спрял пронизващ поглед върху него, Киар се зарадва, че прояви благоразумие и си остави отворен пътя за връщане. Той не знаеше, че катерът вече бе отлетял обратно и корабът замина в неизвестната посока, от която беше дошъл.

Старейшината се взираше в пратеника и се питаше откъде загадъчният Гарт знае тайните знаци на Братството. Досега личността му беше пълна тайна — или може би личността им, защото по всички признаци личеше, че организацията е мощна поне колкото Братството, а дори и повече. Мисълта за това му беше неприятна и той я прогони. Според писмото, Киар и останалите бяха оставени на негово разположение, нещо като добавка към даровете за Храма, и засега изобщо не предполагаха какво ги чака. Четиримата пирати бяха яки и здрави мъже, щяха да издържат доста години работа в мините. Той раздвижи леко пръстите си по посока на Фу.

— Е, нека Небесата бдят над вас. — Старейшината направи недвусмислен жест на смаяния гост към изхода. — Подножието на Нису е доста далече.

— Какъв Нису? — смотолеви объркан Киар. — Няма ли да предам отговора Ви?

— Даровете са приети и молбата ще бъде изпълнена — успокои го старецът, като даде възможност на Фу да го изведе навън мирно и кротко.

Грубите сцени щяха да се разиграят извън оградата на Свещения хълм и Киар щеше да бъде изпратен, заедно с другите трима, към рудниците в планинската верига на север.

Останал сам, Ли се изправи и разкърши рамене. Отвори малката вратичка в дъното на стаята и се спусна по тясната каменна стълба към вътрешния двор. По хлътналите, очукани от безброй стъпки плочи, с които беше настлан, потракваха грубите дървени сандали на разхождащите се братя. Насадените по края дървета цъфтяха и много от тях бяха предпочели свежия им аромат и вечерната прохлада пред задушните си килии. Тези часове на деня, свободни от занимания, бяха отредени за почивка, размисъл или събеседване. Разговорите бяха оживени, макар че никой не повишаваше глас повече, отколкото изисква приличието. Спореха главно жреците, образували големи кръгове, с блестящи на слънчевите лъчи оранжеви роби и обръснати до кожа глави. Братята-воини бяха малко и се движеха по двама-трима, рядко размесени в жреческите кръгове. Тъмните им дрехи се открояваха на фона на останалите, а дългите коси бяха стегнато сплетени и завити нагоре. Те се разбираха помежду си с леки жестове и предпочитаха да се вслушват в околната глъчка.

Старецът плъзна поглед над множеството, докато съзря човека, когото търсеше и му направи знак да се приближи. Близкостоящите, забелязали появата на Старейшината, го посрещнаха с поклони и се отдалечиха към другия край на двора. Невисокият широкоплещест мъж, запътил се към него, вървеше уверено и гъвкаво, въпреки неудобните налъми. Коленичи, като допря челото си до кожените сандали на краката му, докосна с устни края на робата и остана така, свел глава.

След кървавия метеж на воините и част от жреците преди много столетия още в Старата родина, довел до насилствена смяна на Старейшината и съветниците му, новият Старейшина си взел поука от случилото се. Разпоредил всички обитаващи или посещаващи Свещената територия да носят дървени чехли, известяващи с тракането си присъствието и броя им отдалеч, като запазил за себе си и членовете на Съвета привилегията да носят леки и безшумни обувки. Това събитие се случило отдавна, в зората на създаването на Братството, много преди заселването им тук на планетата Кин. Указът и историята, довела до появата му, бяха отразени в няколко древни свещени текста, до които малцина имаха достъп, тази предпазна мярка изглеждаше вече излишна, но традицията беше останала.

— Стани, братко Ишанг и чуй словата на Великата от моята уста! Пътят те води много далече в Hейна прослава. Избери двама души и елате при мен в първия час на зората.

— Да бъде Нейната воля, учителю, незначителният ми живот й принадлежи! Бих взел братята Чен и Раад със себе си.

— Бързо решаваш и изборът ти е добър. Върви и се приготви, братко!

— Да, учителю. — Ишанг целуна почтително още веднъж подгъва на дрехата му и си отиде, сподирен от прикритите любопитни погледи на братята, които му правеха път.

— Четиримата вече тръгнаха към Нису, учителю — обади се Фу, застанал на горното стъпало.

— А, да! Братко Фу, нека дойдат всички съветници. Аз ще бъда в библиотеката, повикай ме, когато се съберат.

— Но, учителю, вече изпратихте брат Ишанг и…

— Не свиквам Съвета за това — прекъсна го Ли властно. — Ти също ще присъстваш.

(обратно)

2

С последен тласък главните двигатели се изключиха. Ракетата, малка луксозна яхта клас Z, послушно легна на орбита около целта си — блестящата и искряща Ромиа, заобиколена от гроздове кораби като лампа сред рояк насекоми. Синд раздвижи тялото си, изтръпнало след хиперпространствения скок, и хвърли поглед към уредите. Планетарните двигатели бяха започнали работата си, придвижвайки го към близкия пристан по крива, начупена траектория. Сред гъмжилото около Ромиа отклоненията бяха повече от необходими — сблъсъците се избягваха с непрестанно лавиране. Сложните пируети бяха оставени изцяло в ръцете на автоматиката, при ръчно управление дори опитен пилот сигурно би превърнал себе си и близките няколко кораба в прах.

По екрана пробягаха отблясъци и се появи момиче с усмивка, която би правила чест на всеки космонавигационен център. Професионално успокоителното изражение, заедно със семплата прическа и униформата без нито една гънка, внушаваха на пътниците, че предстоящото кацане ще бъде извършено също толкова делово и изрядно. Синд реши да намекне на Императора, че има и други варианти освен диспечера-офицер с каменна физиономия, който излайва отсечени команди. Идеята му щеше да се квалифицира като ненужна приумица, но можеше поне да опита.

— Добре дошли на Ромиа. Тук десети център, сектор ГХ4. Приехме идентификационните ви сигнали и отваряме коридор. Външното управление при нашата организация на трафика е задължително. Моля, дайте ми кода си, за да поемем приземяването — гласът също беше спокоен и приятен, завършващ щрих на картината.

Докато набираше кода за външна връзка с компютърната система, Синд с изненада установи, че се чувства доста нервен.

— Вие имате резервация за хотел в столицата и клетка в паркинг „Север“. Променили ли сте намеренията си?

— Не — ръцете му започнаха да овлажняват.

— Започваме приземяването. Моля, не ставайте и изпълнете инструкциите при кацане. Предупредителният сигнал е минута преди старта.

Усмивката на служителката стана с няколко градуса по-топла, но неприятното чувство не го напускаше. Бездушните електронни механизми, които трябваше да го доставят невредим долу на планетата, грешаха изключително рядко. Обаче един грешен знак, вкаран умело в програмата от нечия ръка, би го свършил. При тази скорост краят му щеше да бъде внезапен и бърз, а освен това, пакетиран в антигравитационния пашкул на креслото според споменатите инструкции, се чувстваше безпомощен като червей. Доста ръце биха поровили в програмата, ако знаеха кой е той, но по нищо не личеше, че са го разкрили. Местонахождението му беше известно само на Императора, изпратил го тук в пълна тайна. Няколкото души, които подготвиха операцията, бяха изолирани преди началото й и щяха да си останат така до неговото завръщане. Документите му бяха на името на Фил Канти — новозабогатял търговец на техника за минно строителство, пътуващ за забавление с частната си космическа яхта до планетата-курорт Ромиа, известна в този край на Империята. Легендата беше изпипана в подробности, но въпреки това той се чувстваше неспокоен и напрегнат.

На таблото засия червен светлинен сигнал, последван от звуков — нисък и протяжен. Рязък металически глас надвика засилващия се шум на двигателите.

— Внимание, стартирана програма за планетарно кацане с външно управление. Всички системи в готовност, 60 секунди до старта.

Синд пое дълбоко въздух и се приготви да изключи съзнанието си. Нямаше желание да слуша предстартовото броене, нито да изпита неприятните усещания на очакването, колкото и кратко да беше то. Като си пожела никой да не е бъркал в компютъра, той затвори очи и изчака покоят да го обгърне.

— Господин Канти, моля събудете се! Господин Канти, приземяването завърши. Добре ли сте, моля отговорете! — мекият глас на ромианката-диспечер проникна разтревожен и настойчив в заобикалящото го небитие.

— Всичко е наред — каза той, осъзнавайки тишината в кораба.

— Намирате се на паркинга. С багажа си ли ще пътувате, или да го транспортираме отделно?

— Имам съвсем малко багаж и ще го взема с мен. Надявам се, че тук ще мога да попълня гардероба си, както и да закупя някои други необходими вещи?

— Разбира се — усмихна се ромианката. — На рампата ще ви чака аеротакси на хотел „Корона“, включено е в заплатената от Вас резервация. Ако желаете първо да се разходите, ще се наложи да дойдете при нас, за да ви издадем кредитна карта.

Според Синд, един преуспял напълняващ търговец, свикнал на удобства, не би хукнал веднага да разглежда града.

— Благодаря ви, но предпочитам да отида направо в „Корона“. Разполагам с време за разходки, след като се настаня.

— Пожелавам ви приятно прекарване на нашата красива планета! — с последна усмивка служителката посегна към клавиатурата пред себе си и екранът потъмня.

По всяка вероятност тя вече се бе заела с друг туристически кораб, а Синд остана сам със себе си, което не го опечали. Каютата му беше неголяма, обзаведена удобно и очебийно скъпо, но без стил. Разкошните вещи сякаш имаха единственото предназначение да показват богатството на собственика си. Търговецът Канти, както си личеше, притежаваше доста пари и напълно му липсваше изискан вкус. Това не беше чудно, в смисъл че бе типично за представителите на Търговската гилдия, забогатели бързо. Корабът беше закупен точно от такъв търговец и в интериора не бяха променили почти нищо. Синд беше сигурен, че обстановката няма да предизвика подозрението на ничии любопитни очи, решили да надникнат тук.

Голямото кристално огледало, монтирано на тапицираната с мек зелен плат стена, отразяваше Синд в цял ръст, а отварящите се под ъгъл странични крила позволяваха да се види в профил и гръб. Той се огледа критично и остана доволен. Беше приел образ, напълно подходящ за ролята му. Червендалестото лице пращеше от здраве, а започналото да се оформя шкембенце говореше за слабостта му към трапезите. Натруфеното облекло вместо да прикрива предразположената към пълнеене фигура, я подчертаваше, така че обемът й се набиваше в очи. Ярките цветове, бродериите и блестящите камъни, лъскавите панделки и дантели премрежваха погледа. Дрехите изглеждаха ръчно изработени от естествени материали и наистина бяха такива. Във време, когато голяма част от благородниците се обличаха и живееха сред синтетика, малка група аристократи и търговци можеха да си позволят този лукс, като последните избягваха да го демонстрират явно. На Ромиа обаче богаташите идваха да се забавляват и да се освободят от задръжките си в общество на себеподобни, където имаха възможност да се изфукат и покажат средствата си.

Защитата на Синд при извънредни обстоятелства висеше на шията му между другите украшения, във вид на медальон с едър инкрустиран диамант. Под тази невинна външност се криеше кристалограмата за идентификация на самоличността и правомощията му на имперски служител, а масивната закопчалка представляваше лазерно оръжие с достатъчно голяма мощност и обхват. Това средство се предвиждаше при опасност, с която нямаше как да се справи по друг начин, без да издаде кой е всъщност. Имаше и резервен вариант — обицата на дясното ухо, с която не се разделяше никога, скрита в дългите кичури черна коса. Тя съдържаше идентична миниатюрна кристалограма и лазерно устройство, значително по-слабо и неефикасно от другото, но добро за крайни случаи. Той се огледа за последен път и тръгна към площадката, където го чакаше аеротаксито с двата контейнера багаж, току-що разтоварени от трюмовия отсек. Шофьорът се спусна и протегна ръце нагоре, за да му помогне при слизането от стълбата.

— Заповядайте, Ваше благородие — усмихнат каза той. — „Корона“ ви очаква.

На униформата му, издържана в тъмновиолетови и огненочервени цветове, бяха избродирани две стилизирани златисти коронки — отпред и на гърба.

— Очаквах да ме посрещнат автомати — Синд се постара да изобрази учудване, примесено с възхищение.

— Нашият хотел е от най-реномираните на планетата и се старае обслужването на клиентите да бъде на високо ниво — доволен от направеното впечатление, човекът се поклони отново, показвайки короната на гърба си.

Синд си помисли, че за парите, които бе платил, нямаше да бъде чудно да изпратят и малък оркестър по посрещането му. После се досети, че тук всичко беше наопаки — липсващата индустрия и огромните маси свободна работна ръка променяха стойностите. Не мизерно евтиният човешки труд беше проблем, а осигуряването на елементарни технически средства. Нищетата на тази планета по неведом начин съвпадаше с ултрамодерните виждания за лукс и изисканост на богатите и им беше представяна и продавана за това. Аеротаксито — четириместен роптер, произведен на някоя от развитите индустриални планети, струваше баснословна за хората тук сума. За част от тези пари сигурно щяха да се намерят желаещи да го занесат до града на ръце. Той се усмихна при мисълта, че ако местните жители се досетят да въведат тази атракция, снобите, посещаващи Ромиа, щяха да нарастнат неимоверно.

Роптерът се издигна във въздуха и направи плавен завой по посока на столицата, която се намираше някъде зад планинската верига. Градът беше невидим оттук и само потокът летателни апарати, носещи се като засмукани от гигантска фуния, показваше местоположението му. Шофьорът мълчеше в очакване пътникът да реши дали иска да общува с него. Синд нямаше желание за разговори, прекалено зает беше да разглежда местността, прелитаща отдолу, и показанията на командното табло на таксито. Ако се наложеше да избяга оттук, трябваше да лети сам до космопорта, като управлява подобен роптер. Полетът беше напълно автоматичен, а шофьорът — само част от добрите традиции и в момента си играеше с бутоните на изключеното ръчно управление. Едва ли някой си бе служил с него от деня на производството му досега, но видът му беше на нещо направено за работа, а не за украса. Трябваше да провери това в първия удобен момент. Докато погледът му привидно безгрижно се рееше наоколо, тренираната памет безпогрешно регистрира разположението на кораба в плетеницата от клетки на паркинга. Когато кацнаха пред горния параден вход на „Корона“, вече беше напълно сигурен, че може да измине обратния път без чужда помощ. При прелитането им над покрития с гори планински склон той беше включил ръчното управление, преди слисаният му спътник да успее да се намеси. Машината се подчиняваше леко и бързо на командите му при маневрите, които изпробва. Шофьорът седеше вцепенен по време на няколкоминутните демонстрации и дори бе спрял да диша. Навярно проклинаше наум екстравагантните прищевки на клиентите си и въздъхна с облекчение, когато преминаха на автопилот.

Погледнат от въздуха, хотелът приличаше на детско градче-крепост, строено с каквото е попаднало под ръка. В стремежа си да угоди на всички вкусове „Корона“ беше пристроявана, надстроявана и достроявана, докато се получи сегашният странен вид. Срещу тумбести кули стърчаха остро изрязани и източени такива, с подобни на бойници прозорци. Балкончета, балюстради и скулптури украсяваха фасадата, където беше възможно. Тук-там плющяха на вятъра ярки флагчета, а най-новото крило беше изградено в авангарден „Теарон“ стил — въртящо се около оста си, с подвижни площадки за кацане. Над всичко това доминираше огромна паякообразна антена, насочена към някоя от орбиталните станции за ретранслация на холовизионните програми.

Хаосът във фоайето беше същият. Кресла, дивани и масички, разхвърляни в закътаните ъгли, примамваха посетителите. Крачетата и страничните им облегалки бяха от резбовано дърво, а тапицериите в пастелни цветове им придаваха античен вид. Синд се приближи и не устоя на изкушението да докосне мебелите с ръка. Установи, че всичко това — плат, дърво и кожа — е истинско, колкото и невероятно да изглеждаше. Електронните уреди зад преградката на администратора бяха оформени от страната на посетителите като шкаф от фосфоресциращо дърво. Цветята по него също бяха истински, омърлушени от липсата на слънчева светлина и чист въздух, но въпреки това прекрасни с екзотичните си багри. Никой освен него не се прехласваше от разкошната обстановка, останалите се отнасяха грубо и безцеремонно с ценните предмети, като към нещо съвсем обикновено. Клиентите не се задълбаваха в такива подробности, а се потапяха с безразличие в цялостната атмосфера.

До последния момент Синд се опасяваше да не е прекалил със заврънкулките и джуфките в облеклото си и се чувстваше натруфено чучело, щом се погледнеше в някоя огледална повърхност. Притесненията му бяха излишни. В „Корона“ отсядаха изключително членове на Търговската гилдия и изпълващата фоайето пъстра тълпа можеше да накара кралски паун от Андракс да получи комплекс за малоценност. Синд, с всичките си кожи, дантели и корем, изглеждаше скромно облечен и недохранен беден роднина в сравнение с Хамрон — един от подпредседателите на Гилдията, когото на Франар бе гледал на холограми, а сега имаше възможност да види лично на отсрещното кресло. Тризвездният Майстор-търговец на Империята, както гласеше една от официалните му титли, гордо възправяше туловището си на място, стигащо за двама негови не толкова прославени колеги. От плочките, висулките и камъните по него можеха да се изхранят жителите на средноголям град за доста продължително време, но той едва ли би посрещнал с радост тази идея.

— Мир и развлечения! — Синд се приближи до администратора и се облакъти на шкафа-цветарник.

Той употреби местния поздрав, но на галактически език, не беше нужно да показва без повод познанията си по ромиански. Лицето на служителя се размаза в усмивка, докато го засипваше с любезности. Чертите му изразяваха безметежност и чиста радост да посрещне новия клиент, но малките очички гледаха остро и изпитателно. Синд се почувства претеглен, оценен и включен в дневния му доклад за тайните служби на Ромиа.

— Имам запазен апартамент на името на Фил Канти — вметна той, когато пороят празни приказки намаля — и бих желал да го видя.

— Разбира се, господин Канти — служителят хвърли поглед към екрана пред себе си и пръстите му зашариха по клавиатурата. — Апартаментът ви е от най-хубавите, с чудесен изглед към града. Вие пътувате сам? Без компания? Без прислуга?

Въпросите бяха чисто риторични и Синд не сметна за нужно да отговаря, а и не очакваха това от него. Шофьорът на таксито положително беше докладвал, преди да го докара в „Корона“.

— Ще имаме грижа за прислуга, естествено. По време на престоя ви при нас няма да ви липсва нищо. Нашите хора са добре обучени и за тях ще бъде удоволствие да изпълняват желанията ви — острият поглед се насочи към нещо зад гърба му.

Синд се обърна и с немалко учудване видя през отворените врати широк товарен асансьор и двама яки младежи, превити под тежестта на контейнерите с багажа му. Друг униформен служител с тясно хитро лице беше застанал зад него и приветства обръщането му с любезна усмивка.

— Това е вашият секретар Йол. Той ще ви покаже стаите, ще ви даде информация по всички въпроси, които може да възникнат, и ще бъде на ваше разположение, когато ви потрябва. Желая ви приятен ден, моля да ме извините — администраторът насочи вниманието си към внушителната особа, приближила се междувременно, която нервно потропваше по плота с ръцете си, обсипани със скъпоценности.

— Ако обичате, последвайте ме насам, господин Канти! — секретарят Йол го поведе през тълпите от хора към по-малка по размери, но представителна асансьорна кабинка.

(обратно)

3

Тарасу се мъчеше да се пребори с безбройните копчета и връзки на новата си вечерна рокля и почти плачеше от яд. Барс и Арман, настанени на същия етаж, сигурно отдавна бяха готови. Странноприемницата беше от най-евтините и тъй като прислужницата не си даваше много зор, доста отдавна беше изчезнала някъде. Но дори и да беше налице, едва ли щеше да има полза от нея, поради голямата й несръчност, превъзхождана само от неукротимото любопитство. Непрекъснато ровеше в багажа й в нейно отсъствие и дотолкова й липсваше мозък, че не успяваше никога да подреди нещата, както си бяха преди.

Тарасу се завъртя пред огледалото. Вече изглеждаше добре — старателно закопчана и завързана, където трябва. Облак от дантели и пухкави кожички обхващаше плътно шията й и металните пръстени, нанизани по нея, изобщо не се виждаха. От инжектираните парафинени подплънки чертите и овалът на лицето й изглеждаха чужди, а с изрусените и подредени в необичайна прическа коси и скритите зад кафявооцветени лещи очи тя беше просто неузнаваема. Лека пелеринка довършваше тоалета, като скриваше издутината на хълбока. Беше ушила специален джоб, скрит в диплите на полата, в който щеше да сложи документите, останалите си пари и скъпоценностите. Забелязваше се, че има нещо нередно, но с пелерината, развяваща се отгоре, реши проблема.

Парите им вече свършваха и този бал преди началото на Тържествата беше последната възможност да направят това, за което бяха дошли. Поканите за трима души, осигурени от Барс незнайно как, им струваха огромна сума. Върху тях бяха изписани с позлатени букви чужди имена с гръмки титли отпред. Тарасу беше кралица Ени Карасо от Гант — владетелка на голямата област Рен с едноименен град, макар че кракът й не бе стъпвал по тези места и доскоро не знаеше, че съществуват. Доста време й отне да ги намери на звездните карти, които Барс й показваше. Той пътуваше много по нареждане на баща й, беше идвал няколко пъти на Ромиа и се справяше добре като водач и съветник. Без него Тарасу и Арман щяха да бъдат съвсем безпомощни, въпреки че владееха галактически език сравнително добре. И двамата нямаха представа как да се държат и обличат, когато се движат между аристократи; къде цените са високи и къде същите неща могат да се купят за половината пари; или как да се сдобият с оръжие, заобикаляйки разпоредбите на крал Аргам за забрана върху притежаването и продажбата му. Нелегалният търговец гарантираше, че двата пистолета не могат да бъдат засечени от скенерите, но сега им предстоеше да проверят това твърдение на практика. Някой почука на вратата и я извади от мислите й.

— Ние сме — чу се приглушеният глас на Барс.

— Влизайте, готова съм! — обади се Тарасу и сложи на ушите си обиците, които извади от ковчежето за скъпоценности.

Дъното му се виждаше, а когато тръгнаха насам, капачето едва се затваряше от натъпканите вътре бижута. Всички те бяха преминали малко по малко в касите на търговците, а парите, получени срещу тях, се стопиха.

— Точно така си представям, че би изглеждала една владетелка от Гант! — изрази възхищението си по-импулсивният Арман, а Барс я огледа изпитателно и като че ли остана недоволен.

— Ваше величество, кралице Ени, мога ли да кажа нещо? — попита накрая той.

Тарасу закопча втората обица и разтърси глава, така че висулките на ушите й задрънчаха весело.

— Тези украшения са много красиви, но Ви препоръчвам да сложите другите, които купихме заедно с роклята — добави Барс.

Осъзнала, че говори на нея, тя се обърна учудена, а после се разсмя.

— Не мога още да свикна нито с това име, нито с титлата.

Смехът й не го разведри, лицето му остана напрегнато и смръщено.

— Вие сте кралица Ени Карасо и ще бъде добре да реагирате по-бързо, когато Ви наричат така, милейди!

— Ще се постарая, но сега сме само ние, няма чужди хора!

— Нямаме повече време, от този момент нататък, дори когато мислите, че наоколо няма никой, е за предпочитане да играете ролята си. Запомнихте ли това, което Ви дадох да прочетете за Гант и прославеното древно кралство Рен?

— Колкото до Рен, сър, мога да разказвам за него на собствените му жители. Знам имената на всички благородници от моя двор и бих описала външността и навиците им по-добре от моите. Горещо се надявам обаче, че на бала няма да присъства никой от тях.

— Чиновникът, от когото купих поканите, ме увери в това, Ваше величество — той подви коляно в елегантен поклон.

— Струва ми се, че споменахте нещо за обиците ми?

— Те са от Негово височество, Вашия чичо. Ако принцеса Сарави бъде там, ще познае семейните си бижута и може да ни издаде, без да иска.

— Напълно сте прав, ще ги сменя. Арман, би ли ми подал кутията?

Арман, който трябваше да бъде нещо като неин паж, телохранител и компаньон, изпълни нареждането с изпъчени гърди и най-вдървената си походка.

— Много съм нервен — каза той. — Бих искал вече да сме на кораба заедно с принцеса Сарави, на път за Хонстел.

— Аз също — обади се Тарасу. — Усещам сърцето си да бие така, сякаш е спряло някъде в гърлото ми.

— Успокойте се, всичко ще мине добре, намятаме парцалите и тръгваме! — каза Барс. — Поръчал съм луксозна кола, която ще ни чака на една от хубавите улици. Дотам ще отидем с бричката на странноприемницата, а когато тя си тръгне обратно, ще хвърлим плащовете си, после някой бедняк ще се зарадва да ги намери. Може да не ни обърнат внимание, когато пристигаме в двореца, но е добре да сме изпипали всичко.

Той подаде на Тарасу дълго, овехтяло наметало, същото като тези, които беше приготвил за себе си и Арман.

— Добре, че днес времето не е топло — каза тя, докато се увиваше грижливо. — И дано на мадам Риана не й хрумне да се загледа в обувките ни.

Странноприемницата едва ли беше приютявала досега хора, водещи светски живот, и ако тръгнеха оттук с балното си облекло, щяха да предизвикат любопитството на всеки срещнат. В коридора едва не се сблъскаха с прислужницата, която с прозявка излизаше от една незаета стая. Тя ги проследи лениво с очи и Тарасу беше сигурна, че след като излязат, ще се пъхне в стаите им да тършува. Останалите скъпоценности от кутията беше прибрала в джоба си и рошавата повлекана можеше да разполага спокойно с всичко, което намери. Надяваше се, че повече няма да се връщат тук. Или щяха да успеят и да се върнат у дома, или… за другото не искаше дори да мисли.

(обратно)

4

— Довечера ще има бал в двореца — бърбореше Йол, докато проправяше път за Синд. — Отворени са всички Звездни зали, но пак няма да поберат желаещите. Само богатството не помага, поканите се издават от канцеларията на крал Аргам на най-блестящите, заслужили и изтъкнати негови поданици и гости. Но защо ли ви обяснявам това, господин Канти, след като ви е известно? Не се съмнявам, че сте тук заради Големите тържества и ще получите кралска покана за лично присъствие.

След това ласкателство секретарят го погледна крадешком и по израза му личеше, че е дълбоко убеден в противното. За части от секундата беше преброил верижките и пръстените на Синд, след което заключи, че шансовете за покана на настоящия му шеф са малко по-големи от неговите — с една дума, почти никакви.

— Да, Йол, и аз се надявам да присъствам лично, но трябва да се обадя в двореца, за което ще ми помогнеш ти.

— На вашите услуги, господин Канти. Ще се свържа утре сутринта с канцеларията — въодушевено откликна Йол, но устните му останаха скептично свити.

Синд започна да се развеселява. Човекът пред него не подозираше нищо, иначе щеше вече да е паднал в несвяст върху покрития с пухкави килими под на коридора, по който вървяха. Ако съобщението на ромийския агент беше вярно и Синд успееше да се убеди, че на територията на кралството е в ход заговор против единството и целостта на Империята, той автоматично се превръщаше в най-важният човек тук. Заповедта, кодирана в кристалограмата, му даваше право да произнася присъди над всички замесени, независимо от техния ранг, и да ги привежда незабавно в изпълнение. На всяка планета от Империята тази заповед влизаше в действие безпрекословно. Трябваше да й се подчинят и последният невеж роб, и върховният владетел — в случая крал Аргам. Ако кралят стоеше начело на метежниците, щеше да започне прочутите си Тържества с публично ритуално самоубийство, като използва лазерния си меч, над който се беше заклел във вярност на Харамон. Не намереше ли сили да го стори, Синд щеше да изпълни екзекуцията, олицетворявайки ръката и неограничената власт на Императора. Такава беше процедурата с васалите, престъпили клетвата си. Можеше да се наложи Синд да вземе и без покана толкова лично участие, че то да не се забрави скоро на Ромиа. Срещата с агента трябваше да се състои преди откриването на празника, значи имаше тази вечер на разположение, за да се подготви. Засега кристалограмата кротко изчакваше своя час.

Коридорът свърши до врата, пред която ги очакваше малка пъстра група — вероятно прислугата.

— Заповядайте в апартамента си, господин Канти! — Тежката, покрита с дърворезба врата се открехна и Синд пристъпи в пищно обзаведено преддверие, а Йол и слугите го последваха.

Вратите в преддверието се отваряха към обширен салон, трапезария, спалня и кабинет с масивно дървено бюро. Изгледът към града наистина беше добър. Малкият парк, който заобикаляше хотела, се поддържаше грижливо и буйната растителност отморяваше очите или поне трябваше да ги отморява. Червенооранжевите листа и треви бяха разнообразени с подстригани туфи пясъчножълти храстчета и изглеждаха приятни на пръв поглед, най-вече за посетителите, свикнали с тази цветова гама.

— Йол, къде е инфорът?

Секретарят натисна малък бутон в стената над бюрото. Част от стенната облицовка се отмести и се показаха екран и клавиатура.

— Неподвижен ли е? — учуди се Синд. — Ами ако поискам да го използвам в спалнята или да кажем в хигиенната кабина, какво трябва да направя?

— Много съжалявам — отвърна притеснен и разтревожен Йол, — но инфорите и така почти не се използват. Нашите гости предпочитат вместо да се главоболят с тях, да получат информация на живо. Искам да кажа, че секретарите са за това — в задълженията ни влиза да се осведомяваме вместо клиентите. Ако желаете, може да използвате инфора, но ще се убедите, че е значително по-лесно и приятно да се обърнете към мен, а аз да боравя с него.

Синд се намръщи при това предложение, но трябваше да се държи според ролята, която си беше избрал.

— Да, да — побърза да промърмори той и се усмихна колкото можа по-лъчезарно, за да приспи подозренията, които сигурно се раждаха в главата на сръчния, пъргав и доста схватлив Йол.

Докато се опитваше да разследва тайно, беше уязвим. Откриеха ли го, щяха да се постараят да премахнат набързо и него, и кристалограмите, преди той да изпрати информация на Императора. После можеха да имат неприятности, но заради смъртта на дребния търговец Фил Канти, едва ли щяха да са много големи. Не трябваше да допуска да го заподозрат и отстранят, преди да е свършил работата си докрай. Задачата му беше да изясни истината около заговора и да накаже виновниците, ако може. Ако не — след съответния сигнал корабите на Космическия флот щяха да пристигнат и на неподчинилата се планета да се разрази истински ад.

— Желаете ли да се освежите? — прекъсна мислите му Йол.

— Не би било лошо, а и вие сигурно се нуждаете от отдих — желанието му беше да го оставят на спокойствие.

Спокойствието се оказа непостижимо, защото по заповед на Йол останалата прислуга се разтича наоколо и се зае с дейност, предизвикваща изумление. Контейнерите с багажа му бяха донесени и поставени в средата на големия хол. С много шум и суетене цялата орда персонал изваждаше, разнасяше и подреждаше разни предмети. Тъй като си пречеха, блъскаха се един в друг и си подвикваха междувременно, бъркотията беше голяма и Синд се умори, само като ги гледаше.

— Тази врата в спалнята накъде води? — обърна се той към секретаря.

— В хигиенната кабина. Изключително удобна и луксозна е, както ще се убедите. Докато ви разопаковат нещата, можете да направите тоалета си. Това е Ула, вашата камериерка. Тя ще ви помогне да се съблечете и ще се погрижи за дрехите ви.

Дребното, симпатично момиче, представено като Ула, пристъпи към него с широка усмивка, разкриваща два реда ситни бели зъби.

— Гардеробът ви е почти подреден — каза тя. — Позволих си да ви приготвя за смяна тази роба, която изглежда домашна и ми се стори подходяща, както и касетка, където да сложите скъпоценностите си. Сейфове има в тоалетното помещение и в спалнята. Ако желаете, може да дадете ценните си вещи на съхранение горе при администратора. Хигиенната кабина е готова, последвайте ме, моля!

С решителни стъпки, тя се отправи към кабината.

— Ула възнамерява да дойде там с мен, доколкото разбирам? — учуден попита Синд.

— Имате ли нещо против? — веждите на Йол се повдигнаха, а момичето застина на вратата.

Синд запрехвърля в ума си това, което помнеше за местните нрави, но не можа да измисли как би трябвало да се държи в този случай. Мълчанието стана доста продължително и беше време да каже нещо.

— Много съм уморен от пътуването и нямам нужда от женска компания точно сега. Може би по-късно… — той погледна към тях, като се надяваше, че не е отказал твърде грубо.

— Аз съм камериерка, а не момиче за развлечение — каза Ула развеселена. — Не виждате ли как изглеждам?

— Как изглеждате? — Синд я разгледа старателно, но не видя нищо особено.

— Нима ви приличам на красавица, която си изкарва прехраната с лицето и тялото си? Ласкаете ме, аз ще умра от глад, ако разчитам на моите. Прекалено грозна съм за това — смехът й огласи стаята, а останалите, дочули разговора, се присъединиха към нея.

Синд не беше съгласен с нейното твърдение и го каза, което предизвика нов взрив от смях, а камериерката се изчерви, несвикнала да й се обръща толкова внимание.

— Носачите чакат да ги освободите — прекъсна Йол бурното веселие.

— Свободни са — каза Синд и всички го загледаха очаквателно.

— Няма да ми трябват повече — добави той, но двамата мъже, донесли контейнерите, не помръднаха и след нова тягостна пауза, му просветна какво чакат.

— Много съм доволен от вас. Амии… така лесно се справихте с багажа ми… и изобщо…

С известно неудобство, той напъха в ръцете им няколко банкноти от тези, които му беше дал Йол по пътя им от фоайето насам. Те ги прибраха с грейнали лица и си тръгнаха.

— Ако сте подредили нещата ми и вие сте свободни — обърна се Синд към останалите, насъбрали се около него, като повтори процедурата с банкнотите.

Стаята почти се опразни. Освен Йол и Ула остана само едно високо, добре сложено момиче с разкошна лъскава коса и хищно изражение, което разваляше впечатлението от правилните й черти. Приседнала встрани със скучаещ и отегчен вид, сега тя скочи енергично и се приближи към тях

— Ако сте привършили и вие… — Синд извади пачката с банкноти.

— Не съм дори започвала — каза тя. — Аз съм компаньонката, която сте поръчали. Казвам се Марна и съм на сто осемдесет и девето място след последния Конкурс на Цветята на Ромиа. В листата на хотела съм на осмо.

— На осмо ли? — машинално попита той, като се чудеше това добре ли е или напротив.

— Съжалявам, че първите седем са заангажирани отдавна. Ако се освободят междувременно, ще ви уведомя — намеси се Йол. — Мислех, че Марна ще ви допадне, но ако не ви харесва, може да я сменим. Ще ви покажа каталога.

Той се пресегна, включи монитора и набра няколко цифри. На екрана се показа Марна, пленително усмихната, облечена в плътно прилепнала блестяща рокля.

— Сто осемдесет и девето място е голямо постижение, тя може да постигне и повече, ако подобри пластиката си при танците. Може дори да влезе в Диамантената стотица, кой знае — отбеляза секретарят.

— И какво ще стане тогава?

— Ще отиде в двореца естествено, а за „Корона“ ще остане славата, че преди това е работила при нас. Сега ще видите нашата Първа красавица, Онаги. Погледнете само каква прелест! — още няколко цифри и образът се смени.

Усмивката и роклята бяха подобни, лицето имаше по-красиви черти, но беше толкова алчно и порочно, че в сравнение с Онаги, Марна изглеждаше мило и простодушно девойче.

— Няма нужда да ми показвате другите — каза Синд. — Ако питаха мен, Марна изглежда по-добре от Първата ви красавица, просто се радвам, че тя е била свободна — и той я погледна с напълно искрена благодарност при мисълта, че можеше змиеподобната Онаги да се върти сега около него.

Ула и секретарят го зяпнаха така, сякаш не беше с всичкия си, а Марна от изумление остана с отворена уста.

— Всеки си има вкус — измърмори Йол и изключи монитора. — Още в началото предположих, че Марна ще ви хареса.

— В апартамента ли ще вечеряте или в ресторант? — прошепна посъвзелата се номер осем. — Храната е поръчана за тук, но ако желаете, може да се качим и горе.

— Наистина съм грохнал и нямам апетит, така че днес не се чувствайте задължена да ми обръщате повече внимание. Починете си и утре се надявам да ви видя за закуска.

— Довиждане, ще натопя само цветята оттатък — каза Марна и почти избяга.

— Великолепно, господин Канти, много сте хитър — Йол плясна няколко пъти с облечените си в бели ръкавици длани. — Чудесен артист сте и направо й грабнахте сърцето, досега не бях виждал Марна притеснена. Между нас казано, всички сме наясно, че тя не може да се мери с Онаги, но това ваше ласкателство звучеше съвсем чистосърдечно и тя вече е готова на всичко за вас. Умеете да убеждавате хората, не бих искал да съм ви конкурент в търговията. А сега да напомня, че в кабината ви чакат.

— Чакат ли ме? Кой ме чака? — изпъшка Синд.

— Маникюристката, масажистът, фризьорката и… като че ли това са всички.

— Ако им платя, ще се махнат ли?

— Разбира се.

— Искам да попитам нещо, съвсем приятелски — Синд го дръпна за лакътя встрани и снижи гласа си. — Другите посетители не се ли дразнят от персонала, който непрекъснато се мотае в краката им?

— Положително се дразнят, щом дават толкова големи бакшиши, за да останат сами — засмя се секретарят.

— А ако не искат да дават?

— Отдавна не е имало такъв случай, нужна е доста издръжливост.

— Тогава ще плащам сутрин на всички, но искам пълно спокойствие през деня. Ако наистина се нуждая от нечии услуги, ще извикам теб, за да му съобщиш.

— При това положение никой не би си помислил да ви безпокои. Когато натиснете този бутон, на екрана се изписват кодовете и имената на персонала, който ви обслужва. Ще се ориентирате лесно, моето име е първо в списъка.

Синд търпеливо изчака излизането на маникюристката, фризьорката и масажиста, следвани от Ула и Йол, и въздъхна облекчено, когато вратата се затвори зад гърба на последния. Сега трябваше да си отпочине и да прегледа съдържанието на инфора. Ако всичко вървеше добре, на другия ден щеше да се срещне с имперския агент, предал неясното и тревожно съобщение, което го накара да прекоси половин галактика.

(обратно)

5

Кимори стоя неподвижна, докато двамата мъже и момичето прекосиха двора и се изгубиха от очите й. Прозя се още веднъж, разчеса с пръсти сплъстената си коса и се дръпна от прозореца, откъдето беше проследила излизането им. Младежът Арман беше много симпатичен и тя изпълняваше поръчките му с радост, но той като че ли не забелязваше това. Държеше се мило с нея, смееше се на лошото й общогалактическо произношение и нито веднъж не каза нещо по-различно от прости любезности. Не си правеше илюзии, че трябва да й се оказва специално внимание, обаче напоследък той заемаше голямо място в мислите й. Сигурно не беше много богат, за да отседне тук, но щом можеше да си позволи да пътува до Ромиа и да плаща стая, дори и мизерна като тази в „Райски кът“, значи в сравнение с Кимори той се явяваше едва ли не принц.

Когато я доведоха от село, стиснала малкия вързоп с нещата си, тя беше съвсем невръстна. Родителите й подписаха договор със съдържателката мадам Риана, който я обричаше следващите десет години да работи като прислужница срещу храна, облекло и известна сума пари в брой. За тях се пазариха толкова дълго и ожесточено, че тя започна да дреме, докато най-после се споразумяха. Дебелата Риана отброи парите, като мърмореше, че я обират, Кимори не струва и половината, цените на храната и дрехите вече са огромни и им дава толкова много, само заради доброто си сърце. Доволен от успешната сделка, макар и привидно намръщен, баща й на свой ред се кълнеше, че се лишава от любимата си дъщеря на безценица, и възхваляваше качествата й до небесата. Майка й седеше с блуждаеща усмивка и сигурно пресмяташе усилено наум колко от парите ще останат, докато най-голямото от следващите пет деца порасне толкова, че да започне да работи и да се включи в издръжката на семейството. Така обърканото и изплашено момиче стана прислужница в странноприемницата „Райски кът“. Не обичаше работата си, въпреки че свикна с нея отдавна, и непрестанно броеше дните до празника на Зимното слънце, след който отиваше на село при семейството си за няколко дни. Риана пускаше слугите в отпуск с голямо неудоволствие, но това беше задължително условие при договорите и нямаше как да ги спре.

„Райски кът“ беше наистина такъв за различните крадци и мошеници, които се трупаха в столицата. Повечето от посетителите бяха отблъскващи и се държаха грубо с нея, но понякога след добър удар развързваха кесиите си и даваха щедри бакшиши. Тя грижливо скътваше парите в тайното си скривалище в своята стая и очакваше деня, когато щеше да се прибере в къщи с малкото си богатство и да си потърси съпруг. Много пъти й бяха правили неприлични предложения, обаче тя бързо се научи как да се справя с тях. Особено досадни бяха прекалилите с пиене на мисен, от които често трябваше да се спасява с юмруци и ритници. Кимори въздъхна. Защо редките клиенти с порядъчен вид не я забелязваха, а останалата измет веднага се залепваше за нея? Много би било хубаво, ако някой богат и приятен младеж я харесаше и, какво пък, предложеше да се оженят. Кимори си представи веднага как прегърнати с Арман се качват на неговия кораб и се отправят щастливи към родния му край. Нататък въображението я напускаше и следваше само розова мъгла.

Беше се захласнала в бляновете си, а когато се осъзна, видя, че е влязла в стаята на Тарасу и стои пред огледалото с отпуснати ръце и глупаво изражение. Изплези се на отражението си и се огледа наоколо. Спретнатата обикновено стая сега беше в безпорядък. Пътната чанта зееше хвърлена на леглото и тя се приближи, за да разгледа съдържанието й. Възрастният спътник на Арман и момичето бяха неприятни. Мъжът беше винаги намръщен, а тя — сериозна и надменна. Говореше така неохотно, че трябваше да й вадиш думите насила от устата.

Гардеробът беше открехнат и хубавата нова рокля липсваше, другите висяха по местата си. Кимори започна да разгръща шумолящите лъскави платове, но внезапно се стресна от лек шум зад себе си. Търговецът, който заемаше единствения апартамент на етажа, стоеше до отворената врата. Стана й неприятно, че е наблюдавал действията й и побърза да затвори гардероба, а после се престори, че бърше праха по тоалетката. Тихият и кротък човечец, на когото не можеше да запомни нито лицето, нито името, продължи да се оглежда невъзмутимо.

— Какво желаете? — тросна му се тя, за да го накара да се махне.

— Искам да помоля за една услуга и ще заплатя добре за нея — каза той кротко.

— Какво трябва да направя, господине? — тонът й стана значително по-учтив, защото торбичката с пари далеч не беше толкова пълна, колкото й се искаше.

— Чакам да ме потърсят двама души, а ми се налага спешно да изляза. Молбата ми е — ако попитат през това време за Раван, да ги заведете горе и да ме изчакат.

— С удоволствие ще изпълня молбата ви — каза тя.

На етажа вече не оставаше никой и тя слезе да си побъбри в преддверието с мадам Риана, докато чака гостите му. Двамата дойдоха малко след това и когато ги видя, Кимори се учуди какво общо можеха да имат с обикновения и незабележим Раван. Влязоха толкова тихо, че усещайки ги застанали до нея, тя се стресна.

— Господин Раван тук ли е? — попита единият със стържещ глас.

Произнасяше думите бавно и високо като глух човек, който сега се учи да говори, но си личеше, че слухът му е повече от добър. Тялото му реагираше инстинктивно на всеки едва доловим шум. Изглеждаше, като че ли дори с гърба си усеща какво става около него и е готов да действа мълниеносно. Същото важеше и за спътника му, с когото имаха различни черти и ръст, но си приличаха по нещо съществено и неуловимо.

— Той излезе и каза да го почакате в апартамента му — обърна се към него Кимори, въпреки враждебния и неодобрителен израз на съдържателката.

Тъмните му безизразни очи се спряха върху нея и тя се почувства като потопена в ледена вода. Разгледа я внимателно, все едно че изследваше рядък вид буболечка, и кимна. Като усещаше погледите им с тила си, момичето ги поведе към стълбите.

— Помогни на господата да се разположат удобно и им прави компания! — догони я гласът на господарката й, преценила, че такива типове не бива да се оставят без надзор в сградата.

Дебелите някога пътеки, застлани на пода, вече бяха протъркани до основата, но Кимори чуваше само собствените си стъпки. Мъжете се движеха зад нея безшумно, не се чуваше дишането им, нито дори шумолене на дрехи. Все едно беше сама и на горната площадка се обърна, за да се увери, че вървят отзад. Започна да я обхваща страх. Задължението да ги забавлява я ужасяваше и с цялото си сърце пожела Раван да се върне колкото може по-бързо.

Гостната на малкия апартамент, нает от търговеца, беше обзаведена с овехтели и очукани мебели. Никакви лични вещи не издаваха присъствието му, ако имаше такива, те бяха в заключената спалня, в която не беше влизала. Ключът стоеше у него, както бе настоял при пристигането си, с уговорката да чисти вътре сам. По нейна покана мъжете се разположиха на изтърбушените кресла около изподрасканата и покрита с петна маса. Седяха безмълвни, гледаха я и тежко надвисналата тишина изглежда не ги притесняваше. Кимори започна да се поти от напрежение. Някъде беше виждала очи с такъв смразяващ поглед, но не си спомняше кога. Тя облиза пресъхналите си устни и се реши да проговори с жизнерадостен глас, който прозвуча фалшиво дори в собствените й уши.

— Ако желаете, ще донеса нещо разхладително за пиене. Или може би сладкиши?

Никой не отговори, вперените в нея очи останаха непроницаеми.

— Има и плодове, съвсем пресни са — добави тя отчаяна.

— Благодаря, нямаме нужда от нищо — обади се този, който имаше вид и се държеше като водач и говорител. — Не бихме искали да ви задържаме тук повече, сигурно имате и други задължения.

Усмивката, която разкриви лицето му, беше ужасяваща, макар че сигурно трябваше да изглежда доброжелателна. Любезните думи се опровергаваха от тона, който безцеремонно й нареждаше да се маха оттук. Кимори смотолеви някакво извинение, изскочи в коридора и затръшна вратата след себе си. Облегна се на отсрещната стена и се опита да успокои бясно туптящото си сърце. Нито гневът на мадам Риана, нито парите на търговеца можеха да я накарат да влезе отново вътре. Трябваше да предупреди Раван за тях, защото се съмняваше, че това са хората, които очакваше. С неговия наивен и простодушен вид, едва ли можеше да сключи сделка с тях. Най-малко щяха да го ограбят, а напълно бяха способни и да го убият. Точно така, приличаха не на търговци, дори не и на мошеници, а на хладнокръвни убийци. Тази мисъл се въртя в главата й, докато накрая тя подскочи и сподави неволния си вик с ръка на устата.

— Разбира се, колко съм глупава!

— Какво се разбира? — обади се Раван, който междувременно се беше върнал, но тя не усети приближаването му.

— Господине! — възкликна Кимори, като го сграбчи за ръката. — Не влизайте вътре! Там са двамата, за които казахте, че ще дойдат, но мисля, че грешите. Те са опасни и не ви мислят доброто.

— Защо смяташ така? — учудено повдигна вежди той. — Срещата е уредена от съдружниците ми и аз не съм виждал тези хора, обаче търговската къща, която ни свърза, е напълно почтена.

— Не знам каква е къщата — прошепна Кимори и го изтегли в ъгъла, по-далече от вратата, — но те се движат безшумно като дебнещи зверове, мълчат и се блещят така, че те побиват тръпки.

Тя потрепери и го погледна уплашено.

— Успокой се, мило дете, сигурно си въобразяваш. Няма да посмеят да ми сторят нещо лошо тук, дори и да е наистина така, както казваш.

— Очите им са ужасни. Спомних си, че съм виждала един човек да гледа така — Руин, разбойникът — от вълнение тя започна да заеква, — когато го заловиха и показваха по холовизията. Беше отвратителен! Искате ли да извикам патрул от Кралската полиция? Може да се окаже, че и те са престъпници, които издирват.

— Няма нужда, аз имам оръжие и ще го употребя, ако се наложи, но съм сигурен, че няма нищо страшно. Освен това господарката ти едва ли ще бъде доволна да докараме полицията. Ако това ще те успокои, изчакай тук, докато свършим разговора и си тръгнат.

Кимори погледна със съмнение хилавата му фигура и с въздишка се опря на стълбищния парапет, твърдо решила при най-малкия подозрителен шум отвътре да изтича за патрул, като преди това естествено съобщи на съдържателката.

(обратно)

6

От пъстротата и шума на Тарасу й се завиваше свят. Тя увисна на ръката на Барс, който я подкрепяше и почти носеше през тълпите празнично облечени гости. На разположение на аристократите от Ромиа и безбройните други планети на Империята бяха четири огромни зали, натъпкани до краен предел. Отворена беше и градината с прочутите фонтани, в която можеше да се слезе от верандата по широко мраморно стълбище, украсено със скулптури на митични същества от двете страни на всяко стъпало. Тежките старинни врати между залите и към верандата бяха широко разтворени и морето от хора неспокойно се люшкаше между тях.

В едната зала, славеща се с чудесната си акустика, се танцуваше. На балкона, който я обикаляше околовръст, музиканти свиреха без прекъсване различни мелодии, звучащи необичайно за ушите на Тарасу, а сигурно и за другите чужденци. На танцуващите те положително допадаха, защото изглеждаха доволни. Приглушена светлина струеше от скрити източници между колоните, които подпираха сводовете. Много двойки, увлечени в по-интимни разговори, се усамотяваха в тъмните ъгли. Уморените от танци можеха да преминат в следващата ярко осветена зала, където по-възрастните и улегнали гости беседваха помежду си, необезпокоявани от шума. Тук се правеха запознанства, уговаряха се сделки и най-вече се разменяха клюки. В третата зала беше разположен бюфет с екзотични ястия и напитки, обслужваше го малка армия пъргави слуги. Посочените лакомства се сервираха в чаши и съдове, всеки от които беше произведение на изкуството. По-дебелите гости поглеждаха алчно планините храна, но дъвчеха бавно и изящно малките си порции. Сигурно бяха вечеряли, преди да дойдат, за да издържат на изкушението. Никой не се тъпчеше, защото невъздържаната лакомия се смяташе за нарушение на добрия вкус, както обясни Барс на Тарасу. Тя си взе малко студено печено месо, прилично на вид, и чаша лилав плодов сок.

В последната зала на края на верандата, точно срещу стълбището за парка, кралското семейство приемаше приветствията и подаръците на пристигащите. Тарасу и спътниците й бяха минали благополучно през охранявания вход на градината на двореца и влязоха първо в тази зала, както всички новодошли. Донесената от тях кана изглеждаше мизерна, положена на огромната маса до купищата други дарове, и предизвика ироничните усмивки на околните, но Тарасу вярваше, че Барс знае какво прави, когато я посъветва за подаръка.

Крал Аргам, уморен и отегчен от продължителната церемония, ги погледна разсеяно, когато се представиха. Кралицата си играеше с пръстените на дясната ръка, а малко настрани седеше принц Иргут и погледът му блуждаеше над главите им. Не даде признаци, че я е познал и това беше добре, но все пак тя се постара да не бие на очи по време на аудиенцията. Сарави не се виждаше никъде, може би принцът я държеше затворена в двореца, но те бяха подготвени и за такъв случай. Трябваше да изчакат края на официалните приветствия и да намерят Иргут насаме, когато се присъедини към останалите гости. Чакаха дълго, като се мотаеха из залите и Тарасу се задушаваше, увита в плътната си пелерина.

— Предположенията ти излязоха верни, Иргут отиде да се преоблича — обади се Арман. — За да излезе от покоите си, той най-вероятно ще мине през приемната зала.

— В нея няма вече почти никой, след като кралското семейство приключи с аудиенциите — каза Барс. — Да отидем там, ще разглеждаме подаръците и по-специално нашия, когато го видим, че идва. Принцът трябва да разбере, че каната е от теб.

Малко хора бяха останали при изложените на мраморния плот предмети и те се присъединиха към тях. Наред с очебийно скъпите, но груби неща, имаше и доста подбрани с вкус и времето минаваше неусетно за Тарасу. Предупредителното докосване на Барс я накара да се обърне. Иргут се приближаваше, затова тя бързо се премести и взе от масата каничката с особена форма, която бяха донесли. Изящният съд беше дело на известния майстор Пристел — една от последните му работи. Освен оригинала, принадлежащ сега на Император Харамон, живелият преди повече от десет века скулптор беше оставил шест недовършени работни модела, високо ценени от колекционерите, и това беше един от тях. Човекът, от когото я беше купил Барс, поиска висока според него цена за неугледната стара вещ, защото усети желанието на клиента да я вземе. Остана предоволен от сключената сделка, като и през ум не му минаваше, че е държал в ръцете си истинска антика. Барс, прекарал живота си в движение из Империята, също беше колекционер, доколкото му позволяваха средствата, и почитател на Пристел. Въпреки че досега беше виждал с очите си само копия, изработени от учениците му, неговият нюх не го излъга. В хотелската стая разгледаха обстойно съда и го сравниха със заетия от обществената библиотека микрофилм на дебелия том с илюстрации „История на изкуството и занаятите“. Автентичността на предмета се оказа безспорна.

Това се случи на планетата Ариес, средище на космическата търговия и транспортен възел. На нея стояха известно време по пътя си насам, в очакване да се освободи канал за Ромиа. Там Тарасу се подложи на ред козметични процедури, за да промени външността си, и при покупките на някои необходими им неща имаха големия късмет да попаднат на това съкровище. Барс веднага го включи в плана им, защото гарантираше неминуем успех, но не без душевна борба, като си представяше в чии ръце щяха да го предадат. Имаше известна вероятност заедно със Сарави да си вземат и каната, така че той се примири с временната й загуба. Досега я пазеше като очите си и прекарваше часове в съзерцание.

Съдбата беше благосклонна към тях и изпращаше Иргут право в ръцете им. Той бавно заобикаляше мраморната маса, като се оглеждаше наоколо и идваше точно срещу нея. Навела глава със замислен вид, Тарасу рязко направи две крачки напред и се блъсна в него, а учуденото й възклицание прозвуча почти естествено.

— Простете, не Ви видях — тя се престори, че се вглежда в него — Но това сте Вие — самият принц Иргут! Ще се оттегля незабавно Ваше височество, още веднъж моля за извинение.

— Моля ви! Няма да ми пречите, ако останете. — Той огледа стройната й фигура отгоре-додолу.

— Не мога да повярвам, че вместо да празнувате, заобиколен от приятелите си, Ви намирам сам и угрижен в тази зала! Сигурна съм, че делата на кралството са тежко бреме, но поне днес може да ги забравите за малко — каза тя, като се смееше вътрешно, защото последното, с което би се затормозил вятърничавият син на Аргам, бяха държавните въпроси.

Публична тайна беше, че кралят с голяма мъка успява да го накара да присъства на някои заседания на Кралския съвет, а и повечето време там той прекарва потънал в дрямка. Принцът тъкмо се канеше да обясни, че на това място трябваше да чака един човек, но реши да не го споменава. Лекарят и без това не се виждаше наоколо, можеше да си запълни времето с по-приятен разговор.

— Права сте — тежко отрони Иргут и зае величествената поза на човек, нагърбил се с непосилни проблеми. — И аз се учудвам, че вие сте тук, не ви харесва балът ли?

— Какво говорите! За мое щастие излязох на верандата на чист въздух, тръгнах насам и Ви срещнах. Едва ли щях да имам възможност да разговарям с Вас, ако не бях дошла тук.

— Струва ми се, че съм ви виждал някъде — каза Иргут поласкан, като се вгледа изпитателно в нея.

— Разбира се — момичето се усмихна, но със свито сърце. — За пръв път посещавам Ромиа и днес имах щастието да се представя в двореца, заедно с двама души от свитата ми. Аз съм кралица Ени Карасо от Гант, а господата зад мен, които спорят толкова шумно, забравили, че са тук, за да ме придружават, са въпросните благородници от моя двор.

— Не Ви забелязах на представянето — промърмори Иргут, — но мисля, че красотата винаги изглежда като нещо познато. Успяхте да ме разсеете от неприятните мисли и се радвам, че се запознахме. Ще се радвам да се видим пак, кралице Ени Карасо… откъде бяхте?

— От Гант — Тарасу се поклони и остави каната, която досега беше държала в ръце.

— Любувахте се на подаръците ли? — попита Иргут. — Повечето хора са наблегнали на стойността за сметка на красотата. Може ли да погледна какво е привлякло вниманието Ви?

— Заповядайте — Тарасу се премести встрани. — Това избрах лично за Вас, преди още да Ви познавам. Говори се, че сте ценител на изкуството и имате колекция по-добра дори от тази на Великия Кантайрофекс.

— Преувеличават за съжаление — той премести поглед към масата и ахна: — Не може да бъде! Струва ми се, че това е… това е един изчезнал отдавна модел на „Делвата с момчето“ на Пристел!

— Да — кимна Тарасу. — Скромен дар за човек, който може да го оцени по-добре от мен и да го притежава с по-голяма радост.

— Най-прекрасният подарък от най-прекрасната гостенка — възкликна Иргут със светнали очи. — Не знам как да Ви благодаря, кралице на Рен!

— Моят верен рицар Байрис ми помогна много при избора, трябва да благодарите по-скоро на него — Тарасу представи Барс и Арман с измислените им имена. — Бих желала да ни покажете колекцията си, но ако искам прекалено много, ще разбера отказа Ви.

— С удоволствие каня Вас и двамата благородници да разгледате моята галерия. Вие сама ще определите мястото, на което да бъде поставен подаръкът Ви. Излишно е да казвам, че съм възхитен.

— Благодаря за поканата, много сте любезен. Чувствам се изморена от толкова впечатления и мисля, че е време да си тръгвам.

— В никакъв случай не бих Ви позволил да си отидете! Целият дворец е на Ваше разположение за почивка, ще разпоредя незабавно да приготвят помещения. Също така Ви каня утре да обядвате с мен.

— Това е извънредно голяма чест за мен — каза тя.

— Може да отидем в галерията още тази вечер и без това скучая тук неимоверно. Сега ви оставям да се забавлявате, ще Ви намеря малко по-късно.

Иргут се отдалечи, блъскайки изпречилите се пред него хора, и изкачи стълбите за вътрешността на двореца, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Околните, разпознали принца, започнаха да поглеждат с любопитство към нея.

— А сега, Ваше величество, тъй като едва ли Ви се танцува, бих предложил да отидем в залата за разговори — каза Барс.

(обратно)

7

Инфорът беше сравнително прост модел и не му отне много време да се справи с него. Надписите бяха на четири езика, плюс сиен — официалният за всички територии на Империята общогалактически език. Синд изпита признателност към лингвиста, който го бе обучавал на ромийска писменост и култура, преди да тръгне насам. Старецът беше упорит и взискателен в любимата си област и му предаде част от знанията си за малкото дни, с които разполагаше. Кривулиците, напомнящи следи от птичи крака по мокър пясък, се сливаха в думи, докато ги съзерцаваше. После образуваха изречения и след известно време той четеше, без да поглежда за справка сиенския текст, макар и доста бавно. Историческите и географски данни за Ромиа знаеше добре, затова обърна повече внимание на нравите и суеверията на местното население. За него те бяха далеч по-важни и искаше да се почувства ромиец, доколкото можеше.

Разслоението на обществото беше голямо и тази душевна гимнастика го измори. От богат, изнежен царедворец премина през цялата кастова гама и завърши като балсаматор в погребален дом. Тогава реши, че му стига за днес, изключи инфора и се хвърли на леглото, в очакване силовото поле да го обгърне и омекоти рязкото движение. Твърдата материална повърхност го посрещна безжалостно, като му напомни елементарните природни закони по доста болезнен начин. Той изруга полугласно, разтърка ударените места по себе си и се опита да легне удобно. Това се оказа трудно и дълго се въртя с чувството, че се е разположил на каменист планински връх, но накрая успя да заспи.

Когато отвори очи, се почувства отпочинал, уверен и много гладен. Поколеба се пред бутона за прислугата, но отхвърли мисълта да се бори отново с цялата паплач. Мислеше, че парите ще му стигнат за доста време, а те бяха на привършване. Сега си обясни насмешливия поглед на секретаря, когато му съобщи исканата сума. Налагаше се да посети администратора, за да попълни отънелите си финанси и да се поогледа във фоайето. Много от търговците посещаваха често хотела и можеха да го осведомят дискретно какви са нормалните бакшиши, за да не дава прекомерно големи или подозрително малки суми. Той облече ярка туника и панталон, които му се видяха подходящи за вечерно облекло, и затърси в кабината дезинтегратор, където да хвърли халата и пантофите си. Намери само голям съд с капак от нещо подобно на пластмаса, в който се мъдреха дрехите, с които беше пътувал. Тъй като материите не бяха синтетични, сигурно не се рециклираха, а се обработваха по друг начин. Помисли малко и в ума му се появи нещо, на което не беше обърнал внимание.

— Обработват ги с вода! — промърмори Синд, смаян от комбинацията между диващина и прахосничество.

Хвърли смачкания на топка халат върху купчината и затвори капака. При мисълта, че вероятно ще трябва да облече пак същите дрехи, бъкащи от бацили и мърсотия, макар и преминали през скъпоценната течност, изпита отвращение. Последните няколко години, прекарани в двореца на Харамон без сериозни задачи, които да изискват личната му намеса, го бяха направили капризен в известна степен. Ако разходите по престоя му не се поемаха от хазната, той не би дал пукната пара, за да стои на тази дива и нехигиенична външна планета. Всъщност, дори и да му заплащаха, местните погранични варвари не биха го примамили да остане тук повече време от необходимото за зареждане или ремонт на кораба му. Никаква романтика не можеше да замени удобствата, гарантирани от техниката. Желаеше само да приключи и да се върне по-бързо.

Единственото хубаво нещо на Ромиа беше невъобразимото изобилие на вода. На сухата и гореща Франар пестеливото й използване беше железен закон, за да оцелеят милиардите хора на планетата-столица на Империята. Ограниченията за богатите бяха по-малки, но съществуваха. Басейни, фонтани и обилно течаща вода можеха да се видят само в императорския дворец. В душите на всички коренни жители още от деца беше възпитано скъперническо отношение към течността на живота и с годините то прерастваше в неподдаващ се на промяна рефлекс. От недобре затегнатия кран се процеждаше тънка струйка в огромната розова вана. Преди да помисли, ръката му се беше протегнала и завъртя ръчката, докато дразнещото капене спря. Жестът беше безсмислен на Ромиа, която буквално плуваше във вода, но не можа да се сдържи. С цената на непрекъснат самоконтрол успяваше да не се поддава пред други хора на издайническите си навици, придобити на родното място, но те бяха прекалено дълбоко вкоренени.

Безброй планети с мек климат и буйна растителност биха си оспорвали правото да станат столица на Империята, ако Харамон решеше да я премести от нажежения ад Франар на по-приятно място за радост на тази половина от двора си, която се състоеше от пришълци. Императорът обаче беше местен жител, корените на силата му бяха тук и нямаше намерение да ги подрязва. Хубавите небесни тела наоколо служеха за временен отдих на приближените му, когато изтощението им достигнеше крайна степен и не можеше да се преодолее с други мерки. Самият Харамон би обитавал спокойно и бедняшката землянка на някого от поданиците си. Сухото му жилаво тяло беше калено и несломимо. В горещите периоди, когато свитата му се къпеше в собствената си пот, той изглеждаше свеж и бодър, без капка влага по изсушената като стар пергамент кожа на лицето си. Имаше аскетични навици и това беше главното му изискване към хората около него. Бързият точен ум и сигурната ръка, с която държеше в подчинение териториите на Империята, се дължаха на желязната му самодисциплина. Това, за което и от което живееше, беше абсолютната неограничена власт.

Синд го уважаваше дълбоко и никакви облаги не биха го накарали да му измени. Останал сирак от бебе, той беше израснал под могъщата му закрила и Императорът стана за него семейство, кумир и всичко, което имаше на света. Харамон знаеше това и го бе направил своя дясна ръка — един от малкото, на които имаше доверие. Синд се стараеше да оправдае тази чест и тайните му мечти, които не смееше дори да формулира ясно в себе си, бяха, че е негов незаконен син, а умрелите при трагични и загадъчни обстоятелства родители са удобна легенда. Това противоречеше на изключителната праволинейност на Харамон и Синд би се изсмял пръв, ако някой произнесеше мислите му на глас.

Ваната го притегляше неудържимо, но издържа на изкушението и си определи къпането като награда след свършената работа за деня. Още няколко последни приготовления и наконтеният, самодоволен Канти беше готов за излизане. С тежки стъпки той се отправи към фоайето, което беше пусто по това време за сметка на залата вляво. Оттам долиташе нестройна глъчка при всяко отваряне на вратата. Изпадналият в летаргия администратор се оживи при появата му и зачука делово по бутоните.

— Ще желаете ли нещо, господине? — попита той с дежурната си усмивка.

— Бих искал да изтегля известна сума от сметката на Фил Канти. Може би около петстотин ромийски фарга — подвоуми се Синд.

— Препоръчвам ви да изтеглите хиляда. Сега ще оформя и кредитната ви карта — с дясната си ръка той набра името му, а с лявата постави на плота издут плик.

Без да брои парите, Синд пусна плика в един от безбройните джобове на туниката си и почака, докато му връчат блестящото еластично квадратче.

— За съжаление често ще се налага да плащате в брой из града и трябва да се пазите да не ви ограбят. Добре би било да си намерите компания, ако смятате да се разхождате навън.

— Благодаря за съвета, но няма да излизам тази вечер. Мисля да вечерям в ресторанта на „Корона“, а после ще си легна.

— Кухнята е великолепна, програмата също. Имате запазено място на чудесна маса, съседите ви са стари наши клиенти. Симпатични хора са, обаче ако желаете да се храните сам или имате други предпочитания, обадете се на управителя.

Табелката с името му се намираше на маса, разположена близо до дансинга, на който лениво се въртяха няколко двойки. Останалите три места бяха заети и Синд огледа седящите, докато вървеше към масата. Безлични мъж и жена на средна възраст ровеха усърдно в чиниите пред себе си и изглеждаха погълнати от това занимание. Третият беше дребно, нервно човече, което явно очакваше с нетърпение вечерята си, защото жестикулираше и се въртеше на стола, като почукваше с приборите. Говореше оживено на сътрапезниците си, а те кимаха с натъпкана уста, но липсата на диалог не го притесняваше.

Синд беше приет с въодушевление и след като набързо се запозна със семейство Кардил и господин Щрос, последният насочи словесните си изблици към него. Трудно можеше да се намери по-информиран и приказлив събеседник, така че Синд научи това, което го интересуваше. Изчерпателно разнищиха въпроса с бакшишите, менюто му беше старателно избрано и малко след като човечето се самопокани за негов водач при обиколките му в града, за щастие донесоха поръчките им. Щрос беше идеално прикритие за разходката му на другата сутрин, въпреки отегчителната си бъбривост.

Необичайните ястия имаха рядко приятен вкус и Синд за пръв път разбра хората, които обичат да се хранят. Замразеният крем за десерт беше чудесен завършек на обилната вечеря и дори дребосъкът загуби словоохотливостта си.

— Разбрах, че тук се провежда събор на теолозите — предпазливо опипа почвата Синд.

— Не се интересувам, но май има подобна дивотия — поде господин Кардил, небрежно отпуснат срещу него. — По улиците не можеш да се разминеш с разни странни типове, които предлагат вехти религиозни книжки и предмети. Като река да се заслушам в приказките им, ме заболява главата.

— И мен, скъпи, учудвам се как ги търпи още крал Аргам — мило се усмихна жена му. — Надявам се, млади човече, че не са ви оплели с глупостите си.

— Има доста шарлатани и празнодумци между тях, но не всичко е глупост — намеси се Щрос, преди Синд да отговори — За Култа на Светлината от Сабха съм чувал интересни неща.

— Култове, секти, ордени — всички са лъжци и измамници! Търговията е най-добрата религия за мен, защото ме храни — изсмя се дебелашки Кардил.

— Всички присъстващи споделят мнението ви, иначе нямаше да сме в този скъп хотел на тази планета — каза Синд. — Само че жена ми се е вманиачила напоследък да колекционира стари ръкописи и религиозни дрънкулки, за които твърди, че са ценни и стойността им ще продължава да расте. Харчи парите, които изкарвам с труд и нерви, за да пълни жилището ни с ненужни вещи. Сега ми е връчила цял списък и за да й покажа, че не съм дошъл само да се забавлявам, ще трябва да погледна тук-там.

Той въздъхна, извади електронен бележник от джоба си и го сложи на масата.

— Утре ще ви заведа точно където трябва — каза Щрос, след като прочете написаното. — Има някои редки неща, които си заслужават да ги притежава човек. Случайно разбирам малко от това и мисля, че жена ви може да се окаже права за ценността им в бъдеще.

— Какво ли не правим за жените си — разнежи се Кардил и прегърна сияещата си съпруга. — Моята, например, колекционира рокли и обувки, почти ме е разорила с тоалетите си.

— Теб никой не може да те разори — госпожа Кардил го погледна благоговейно.

— Това е, за което се молим всички — Щрос се прозя. — Утре, господин Канти, секретарят ви може да се обади на моя, когато сте готов за излизане. Мисля да ви оставя вече, с пожелание за лека и спокойна нощ.

— Аз също ще тръгвам. Благодаря на всички за приятната вечер — изправи се Синд, започнал да се усеща отпуснат и сънлив.

— Лека нощ! — отговори в хор семейство Кардил и си поръчаха по още един крем.

(обратно)

8

Времето едва се влачеше и краката на Кимори изтръпнаха от стоене. Монотонните гласове, които се дочуваха слабо иззад вратата, започнаха да я приспиват. Нищо тревожно нямаше, срещата на клиента със странните му посетители вървеше нормално и тя реши, че няма защо да стърчи повече в коридора. Влезе в най-близката до апартамента му празна стая и седна на леглото, като остави отворена вратата. Отначало стоя заслушана и се опитваше да държи очите си отворени, но дрямката я обори и скоро заспа непробудно, забравила тревогите си. Всъщност, разговорът в апартамента се водеше изключително от Раван, а събеседниците му слушаха, втренчени в него.

— Ще се справите ли, Ишанг? — обърна се той към водача. — Изискват се познания по електронна техника.

В лишените от израз очи на запитания си проби път нещо като презрение.

— Щом сме дошли тук, значи ще се справим. Никой не се е осмелявал досега да ни зададе такъв въпрос — глухо изстърга гласът му. — Не сме диваци, разбираме и от техника.

— Това не е отговор. Вашият Старейшина беше предупреден да изпрати най-добрите, но мисля, че не го е направил. Ако ви бях видял предварително, сигурно нямаше да ви наема за тази деликатна задача — спокойно каза Раван.

От гърлото на Ишанг се изтръгна нисък ръмжащ звук, а към презрението в погледа му се прибави и гняв.

— Защо?

— Защото не можете да минете за нормални хора на светло и дори едно невежо селско момиче ви усеща отдалече. Прислужницата каза, че приличате на главорези, и стои в коридора да ме пази от вас. Едва я убедих да не извика патрул.

— Рядко вършим нещо през деня и в никакъв случай не сме нормални хора — изскърца със зъби водачът. — Знаели сте го предварително. А за тази досадница пред вратата, само кажете и ще бъде труп.

— Не искам трупове пред вратата си, особено пък сега — сухо отсече Раван. — Ако стане премного любопитна, аз ще й затворя устата. Вие не сте способни на фина работа и ще имам грижата да ви покажа как става това. Може да ви е от полза занапред, макар че се съмнявам.

Лицата на двамата ставаха все по-мрачни и си личеше, че Ишанг едва сдържа негодуванието си.

— Разбрахме какво искате и ще го направим безупречно — рязко каза той. — Когато приключим, ще дойда да ви съобщя.

— Сега сте свободни — Раван отвори широко вратата и надникна в коридора. — Ще ви изпратя додолу за успокоение на съдържателката на този бардак. Ето я и моята приятелка, заспала на поста си — кимна той на минаване покрай стаята, където, сгърчена в неудобна поза, Кимори спеше блажено, с опряна в стената глава. — Твърде тъпа е, но ще я държа под око. Умните хора са горе-долу предсказуеми, докато глупавите могат да направят нещо изненадващо. А сега раздвижете каменните си лица и се опитайте да изглеждате любезни.

Ишанг направи гримаса в знак на съгласие и приветливо озъбен мина покрай мадам Риана. Дори й пожела приятна вечер, после излезе на тясната уличка, следван от Чен. Раван остана да бъбри безгрижно със старата харпия, която очарова дотам, че даже обичайната й несговорчивост започна да се стопява.

Когато се озоваха навън, кривата усмивка на Ишанг моментално напусна лицето му, сякаш не я бе имало и изминаха почти цял квартал, без да проронят дума. Внезапно, за изненада на спътника си, той наруши мълчанието.

— Има голям късмет, че е Молител, но злоупотребява с неприкосновеността си. Не мислиш ли, че ни дразнеше нарочно и по-специално мен, братко Чен, нищо че е трудно за вярване?

— Така беше, старши братко, и за да не го е страх, сигурно не е много наясно какви сме ние.

— Тези, на които оказваме помощта си, са защитени, но все някога ще свършим и бих искал да го срещна тогава.

— Позволявам си да кажа, че не трябва да имаме никакво лично отношение към Молителите. Ние сме прости оръдия на волята на Лъчезарната, извинявам се, че така досадно напомням основните правила — каза Чен и добави с леко запъване. — Но мисля, че те разбирам донякъде, братко Ишанг.

— Този Молител е по-особен от другите, щом успя да ме накара да усещам неща, противоречащи на дълга ми. Наруши вътрешната ми хармония и изпитвам чувство на омраза. Това не е ли някакъв знак, как мислиш, Чен?

— Аз не мисля, аз изпълнявам. Желанията на Братството са желания на воина, целите на Братството са цели на воина. Не разсъждавай кой е прав и кой — крив, кое е добро и кое — зло. Твоята сила е само капка в морето на общата сила…

— Достатъчно, братко! Повелите са издълбани в душата ми, така както в Древната пещера на планината Чаар в Изгубената родина, но не бих искал да повтаряш Свещените книги, а да ми кажеш какво мислиш. Не те изпитвам, заклевам се в Безсмъртната!

— Имам лоши предчувствия — промълви Чен, избягвайки погледа му. — Когато изпълним дълга си, искам никога вече да не видя този човек.

— Ти си най-добрият ми помощник, защото винаги съм разчитал на твоята интуиция. Това качество е неоценимо оръжие за добрия воин — замислен каза Ишанг. — Ще изпълним това, което иска Молителят, и си отиваме, ако Небесата са милостиви. Забрави недостойните мисли, които споделих с теб!

— Да, старши братко. Нека бъде Нейната воля! — отговори Чен с облекчение.

Нощта се беше спуснала отдавна и кръглата, златиста луна Арни се изкачваше по небосвода. Бледите й лъчи оформяха призрачни пътечки и фигури между скупчените близко една до друга грозни постройки. Уличните лампи в този западнал край на града бяха унищожени от обитателите му и малкото оцелели едва успяваха да разпръснат мрака около себе си. Почтените минувачи се бяха прибрали вече по домовете си или ако се осмеляваха да се разхождат пеш, вървяха на големи шумни групи. Кралската полиция рядко стъпваше по тези места, а паднеше ли мрак ги избягваше грижливо. От подземия, порутени къщи и скрити бърлоги изпълзяваха гнусните твари, чийто занаят започваше сега, и завземаха опустелите улици. Нощем те бяха тяхна територия.

— Брат Раад сигурно ни очаква за церемонията. Да побързаме, Чен — каза Ишанг и двамата ускориха крачки.

Точно преди малката пресечка, на която беше разположен пансионът им, трябваше да преминат покрай обширно пространство, обрасло с бурени и оплетени храсти, а зад тях стърчаха полуразрушените останки на някаква сграда. Четири дрипави, сливащи се с тъмнината сенки изскочиха зад двамата мъже.

— Нито звук, ако искате да живеете! — изсъска единият, стиснал дясната ръка на Ишанг, докато друг го беше сграбчил от лявата страна.

Усетил опасността, той бе успял да се обърне с лице към тях и удържа реакцията си, когато видя, че го нападат с голи ръце.

— Какво искате от нас? — попита спокойно и погледна Чен, притиснат по същия начин.

— Заповядайте в парка на нашето имение — крадецът кимна към пущинака. — Ако се разделите кротко с парите си и някои вещи, няма да ви се случи нищо. Безсмислено е да се борите, защото сме повече, а ако започнете да викате — за нас е по-лесно да оберем мъртъвци.

В потвърждение на думите му още сенки се размърдаха в храстите. Един от новодошлите опря в гърба му острие, което го убоде.

— Е, идвате ли?

— Ще се разберем без проблеми — Ишанг тръгна по едва забележимата пътечка в гъсталака, към който го побутнаха.

Пътеката стигаше до руините, където ги въведоха в пълна с боклуци стая. Там разбойниците ги пуснаха и обградиха от всички страни. Бяха около десет човека.

— Ето парите — Ишанг извади скритата си кесийка и я подаде на едрия мъж, застанал пред него.

Чен повтори движението. Главатарят ги пое в протегнатите си ръце, опита тежестта им и изръмжа одобрително.

— Сега ще проверим старателно, за да не пропуснем нещо от прекалено доверие — изсмя се той и се отдръпна встрани.

Двама бандити пристъпиха и започнаха вещо и методично да ги претърсват. Миришеха на пот, мръсни дрехи и някаква ферментирала алкохолна напитка, но освен ужасната смрад, в която ги потопиха, огледът не доведе до нищо съществено. Единият от тях подръпна верижката с малък камък на края, висяща на врата на Ишанг.

— Много обичам честните хора — доволен каза главатарят — и затова ще сметна, че просто сте забравили да ми дадете това украшение. Не ме карайте да си мисля обратното.

— Това е спомен и има някаква стойност само за мен — възпротиви се Ишанг и ръката му обхвана медальона.

— Не разбирам много от скъпоценни камъни, но верижката е от благороден метал и доста дебела, затова не ми се вярва на нея да е сложено обикновено парче скала — присви очи главатарят, взирайки се на оскъдната светлина. — За мен също ще бъде скъп спомен, докато успея да го продам.

Той се изсмя гръмогласно на шегата си, останалите дрипльовци също се запревиваха от смях.

— Може да вземете дрехите ми, но това не! То ми е нужно, както вече казах.

— Тук казвам само аз и вземам, каквото реша!

Смехът на бандитите секна и лунните лъчи заиграха по ножовете, които изникнаха мигновено от гънките на дрипите им.

— Дай верижката!

— Не. — Ишанг направи едва забележим жест към Чен.

— Днес съм необикновено милозлив. Давай я и се омитайте, докато не съм размислил! — разбойникът протегна ръка.

Тъй като никой не помръдна, той махна на останалите.

— Убийте ги!

Чен и Ишанг застанаха с гръб един към друг и посрещнаха атаката на десетината разбойници с лекота, сипейки смъртоносни удари с ръце и крака. Движенията им следваха с неуловима бързина, точност и синхрон. Докато разберат какво става, нападателите бяха повалени, като не успяваха дори да извикат. Един от тях прояви по-голяма съобразителност или просто се намираше в изгодна позиция и се метна към светлеещия отвор на прозореца. Чен скочи след него и последвалият удар с ръба на дланта счупи врата му. Викът замря в гърлото на бандита, той отпусна вкопчените си в перваза пръсти и падна при другите.

— Сигурен съм, че има основателна причина, старши братко, да не желаеш да се разделиш с този камък, но сега сме в положение, което трябваше да избягваме. Десет мъртви тела близо до жилището ни, налага се да се отървем от тях.

— Телата са девет, главатарят е само в безсъзнание. Дори и да им бяхме дали всичко, едва ли щяха да ни оставят живи, след като видяхме свърталището им.

— Мисля да прибера кесиите ни, братко Ишанг.

— Вземи ги и се опитай да го свестиш.

Когато разбойникът отвори очи и спомените се върнаха в размътената му глава, отначало помисли, че сънува. Наоколо, разперили ръце и крака в неестествени пози, бяха прострени членовете на бандата му, доскоро най-силните и страшни мъже в района. Двамата чужденци, които преди малко на улицата за нещастие му се бяха видели лесна плячка, стояха наведени над него, а зад тях до прозореца, свит в тъмна купчина и очевидно мъртъв, лежеше племенникът му.

— Моля ви, не ме убивайте! — прошепна той, парализиран от ужас, и гласът му затрепера.

— Покажи ни къде криете жертвите си — Чен го подхвана под мишниците и го изправи до стената.

— Ще ви покажа, само си спомнете, че аз се държах добре с вас, доколкото можех при тези обстоятелства.

— Помогни ни да скрием труповете и ще си спомним — каза Ишанг.

— Обещавате ли? — гласът му укрепна.

— Дългът ни изисква да ти дадем свобода, така пише в Свещените книги. Заклевам се в тях и в това — Ишанг докосна камъка.

— Тук има подземие, но сме покрили входа му с отпадъци и никой не е разбрал за него досега. Долу влагата и плъховете вършат останалото.

Главатарят хвана напосоки едно от телата, като се стараеше да не гледа лицето му, вдигна го на гръб и тръгна към вратата, превит под тежестта.

— Оттук — подкани ги той, дочувайки стъпките им зад себе си, и забърза с желание да приключи бързо неприятната си работа и да се намери в безопасност.

Капакът тихо се отвори на добре смазаните си панти, отдолу ги лъхна силна воня.

— Усеща се, че сте работили неуморно по запълването на това подземие — каза Ишанг и хвърли товара си в зеещия отвор.

Разбойникът направи същото и трупът на досегашния му другар изчезна в дупката.

— Сега, ако искаш, може да кажеш няколко думи — погребална молитва или нещо друго, според обичаите ви — обърна се към него Ишанг, когато свършиха. — След това ще бъдеш свободен.

Устните на главатаря замърдаха беззвучно, той затвори очи. Чен го изчака да свърши, после ръката му се стрелна напред, шийните прешлени изхрущяха и мъртвото тяло полетя долу при останалите.

— Най-висшата свобода се съдържа в смъртта. Това е истинската свобода за тези, които следват Пътя и за тези, които стоят на него, закривайки целта — глава трета, страница двадесет и седем — тихо каза Ишанг.

— Той не е чел Свещените книги и умря спокоен — допълни Чен, затръшна капака и го затрупа пак с разхвърляните наоколо парцали, хартия и дъски.

— Да вървим, защото се забавихме доста — подкани го Ишанг.

(обратно)

9

— Как, не е ли женен принцът? — възкликна Тарасу и отпи от сока си. — Толкова млад, умен и богат, сигурно веднага може да избере поне измежду сто благородни девойки.

— Извинете, но си личи, че идвате тук за пръв път — сниши глас сър Орвел, носител на наследствената ромийска титла Виор на Жълтия диск. — Нашият престолонаследник е малко, хм… капризен, ако мога да се изразя така. Още няма намерение да се обвързва, въпреки голямото желание на кралската двойка, и е толкова придирчив към качествата на бъдещата си съпруга, че трудно могат да се задоволят изискванията му.

— Представяте ли си — зашепна от другата й страна съпругата му — Виората на Жълтия диск, върлинеста жена, облечена в розово. — Имаме три прекрасни дъщери, погледнете отсреща феите в сини рокли с панделки. Какво изящество и грация, нали?

— Да — тя погледна кискащите се момичета с недодялани движения.

— Той не може да им запомни дори имената, непрекъснато ги бърка!

— Не е възможно! Впрочем, успях да дочуя разни слухове, че при едно от ексцентричните си скитания принцът довел момиче от друга планета. Така се говори, но аз не вярвам изобщо в това — завърши Тарасу категорично. — Какъв по-добър случай да представи годеницата си в обществото от днешния бал?

— Ако има такава особа, за каквато упорито говорят, то тя е толкова годеница на принца, колкото и тази печена риба в чинията ми — присви устни Виората. — Простете за грубия израз.

— Сигурно е така. — Очите на Тарасу блеснаха гневно. — Съжалявам, но се налага да напусна приятната Ви компания. За мен беше удоволствие, че се запознахме.

— Заповядайте у нас на вечеря след края на Тържествата, ще се радваме да Ви видим — любезно я поканиха Орвел и съпругата му.

Тя се отдалечи от тях и тръгна към Иргут, който току-що беше влязъл в залата и явно я търсеше.

— Прекарах много приятно, запознах се с доста хора от тукашното висше общество — каза Тарасу.

— А аз трябва да обърна внимание на един специален гост, на когото баща ми особено държи. Той е изключително умен човек, така че поне няма да ми е досадно да разговарям с него. Хмм… — поколеба се престолонаследникът. — Мисля си, дали с Ваше съгласие ще мога да съчетая полезното с приятното и да се разходим заедно с доктор Хаягри към галерията?

— От дете мразя докторите, които те наливат с горчиви сиропи и те докосват с ледени ръце — намръщи се Тарасу, като си мислеше как да вмъкне непознатия в плановете си, без присъствието му да ги застраши. — Какво представлява той?

— Хаягри не е обикновен лекар — каза Иргут сериозно. — Преди няколко години баща ми беше на смъртно легло и медицинските светила, които майка ми събра, без да жали средства, вдигнаха ръце. Признаха, че болестта е неизлечима и се стараят само да облекчат последните му дни. Тогава се появи Хаягри и го изправи на крака. Прави отвари и мазила, но лекува и с думи, както каза майка ми. Докторът не желаеше никой да присъства по време на лечението. Направи изключение само за кралицата, след като тя настоя упорито.

— И какво е видяла Нейно величество, майка Ви? — попита Тарасу, заинтригувана от разказа.

— Хаягри стоял в долния край на леглото, движел леко ръцете си, без да докосва баща ми, и говорел полугласно на непознат език. Не е разбрала думите, но от тях й ставало леко и спокойно, даже заспивала от време на време, въпреки че се опитвала с всички сили да стои будна. Както и да е било, ето че сега баща ми е жив и по-здрав от мен. Благодарността и уважението му са огромни, а Негово кралско величество уважава малко хора.

— Защо наричате доктора гост, не е ли останал на служба в двореца?

— Лекарският му обет не разрешавал да посвещава уменията си само на избрани хора и той не се съгласи да остане. Като го видите, ще разберете, че не е човек, който може да бъде накаран с принуда или обещания за богатство да престъпи клетвите си. Отивам да взема Хаягри и ще Ви чакам след половин кръг в градината до големия фонтан.

— Чудесно, ще бъда там! — каза момичето.

(обратно)

10

— Не съжалявам, че си зарязах закуската по средата — каза Синд и целуна голото рамо на Марна. — Ти наистина си приятно момиче и когато изоставиш превзетите маниери, си много красива.

Той отметна смачканите завивки и стана от леглото. Облегната на лакътя си, тя го проследи с поглед и се усмихна.

— Както казах вече, не трябва да правиш нищо, което не ти харесва. Няма да се отрази на заплащането ти — извика Синд от кабината, за да надвика шума от шуртящата вода. — Не си длъжна да спиш с мен и ако предпочиташ, може да ми правиш само компания.

Отговорът й не се чу.

— Чувствай се като на почивка — продължи той, свършил с душа, и застана под топлите въздушни струи на сешоара.

— Аз се чувствам точно така, отдавна никой не се е държал с мен така мило — момичето се появи в рамката на отворената врата. — Може ли да използвам кабината заедно с Вас?

— Естествено — засмя се Синд и включи ароматизатора. — В този хотел толкова рядко се интересуват дали може или не може да присъстват на тоалета ми, че съм направо трогнат.

Марна отметна дългата си коса на гърба и я прихвана с лъскав сребрист гребен.

— Предлагам да си довършим злополучната закуска, защото ще излизам след малко — каза Синд. — Вече съм чист, изсушен и парфюмиран с аромат на някакво цвете.

— Цилии — осведоми го тя. — Много хубаво ухаят.

— Отивам да се облека и ще те чакам на масата.

Той си сложи риза и панталон от тънък сив плат с кройка като облеклото на местните среднозаможни граждани, а после навлече отгоре лимоненожълти, широки и бухнати панталони.

— След малко ще бъда готова и ще кажа на Йол да запази такси — обади се Марна.

— Ах, да… — проточи Синд, докато ровеше в дрехите си. — Нека се свърже с господин Щрос и му съобщи, че ще го очаквам горе във фоайето… Кога мислиш ще успея да отида, без да бързам?

— След един кръг — долетя гласът й и в него личеше неудоволствие.

— Какво има?

— Нищо.

— Да не искаш и ти да дойдеш с нас? Извинявай, че не те поканих. Ще ходим в Музея на изкуствата, а после може би и на открития пазар.

Той се огледа и се почувства идиотски в яркозелената куртка с червени бродерии, която беше облякъл. С лимонените панталони и куртката щеше да се забелязва отдалече, което му беше и целта.

— Благодаря, но не ми се ходи в музея, а още по-малко на прашния и претъпкан пазар — отговори тя.

Млякото беше изстинало отдавна, но той го изпи и придърпа филиите с месен пастет.

— Господин Щрос приятел ли ви е? — Марна с пухкавата си виолетова роба седна срещу него.

— Запознахме се снощи в ресторанта, седим на една маса. Прекалено много говори, но иначе изглежда начетен и порядъчен човек. Защо питаш?

— Не е моя работа да преценявам клиентите, но колкото до господин Щрос…

— Какво? — попита Синд с интерес.

— Нередно е да ви казвам това, обаче той не ми харесва много — Марна се намръщи.

— Не ти харесва никак, ако се съди по вида ти — поправи я той. — Досаден е наистина, но се надявам да го изтърпя днес.

— Ще трябва доста да се постараете, обаче нямах точно това предвид. Внимавайте какво говорите пред него — момичето се усмихна кисело и посегна към купичките.

Синд не я разпитва повече и започнаха да се хранят. Йол се появи, когато привършваха, като огледа критично добре подредената маса и Марна, цъфтяща в ярката си роба.

— Господин Калер Щрос помоли да ви предам, че господин Кардил също е изявил желание да дойде с вас и двамата ви очакват. Надявам се, че прекарвате добре и сте доволен.

— Да, благодарение на прекрасната ми компаньонка. Как ви се струва облеклото ми, не е ли прекалено семпло? — Синд се изправи и приглади умопомрачителния си костюм.

— Ни най-малко — увери го Йол.

Калер Щрос и Кардил вече бяха седнали в роптера, като човечето започна да бъбри още преди да се издигнат във въздуха и не спря, докато не кацнаха върху огромния бетонен куб на музея. Синд беше замислил разглеждането на безбройните зали, за да провери следят ли го, защото малкото хора вътре се забелязваха и запомняха лесно. След няколко объркани и изненадващи прехода той се убеди, че никой не се интересува от него. Поне никой външен човек, оставаше да провери двамата си спътници. На Кардил му доскуча и вече съжаляваше за идеята си да ги придружи. Влачеше се отзад и мърмореше, докато неизтощимият Щрос, изпълнен с въодушевление, ги водеше от етаж на етаж. Накрая се озоваха долу и излязоха на шумната, обляна в слънце улица. След хладния полумрак, който напуснаха, тримата запримигваха ослепени.

— Тази улица излиза направо на Големия пазар, на който казват, че може да се купи и продаде всичко. За съжаление, там може да се върви само пеш — обясни Щрос. — Положително ще намерите книгите за съпругата ви, господин Канти.

Книгите също беше измислил за отвличане на вниманието. След отчаяното си съобщение, докторът по теология Зарал Вар бе изчезнал. Ако още беше жив, вероятно се укриваше в някой от тайните апартаменти, които Имперските служби бяха наели и поддържаха за такива случаи. Трябваше да намери човека, който служеше за свръзка при провал и можеше да му уреди среща с Вар.

Синд купи няколко неща от списъка, като ги избираше нарочно от различни места. Кардил нямаше вид на шпионин и вече едва стъпваше на подбитите си от ходене крака. Жегата и навалицата допълнително го омаломощаваха. Когато се добраха до сектора за продажба на живи птици, той седна на един каменен блок в началото му и заяви категорично, че ще умре, ако продължи да върви сред тази миризма и рояци насекоми. Щрос изглеждаше бодър и зорко следеше покупките на Синд, но съвсем изненадващо заяви, че също е изтощен и огладнял, затова ще се върне в хотела. Предложи на Синд да направи същото, като не настояваше много и прие отказа му, без да го увещава. След няколко часа, прекарани в непрекъснато движение, нито един търговец, обичащ да си хапва и пийва, не би се чувствал добре, достатъчно беше да се погледне скимтящия Кардил за доказателство. Щрос не изглеждаше на края на силите си въпреки твърденията му и най-важното — изобщо не изрази учудване от енергията на Синд. Нито веднъж не го попита дали не се е уморил, значи беше наясно какъв е той. Оттеглянето му сега вероятно означаваше, че предава следенето на друг, който ги беше чакал пред сградата и сега се криеше в тълпата. От гледна точка на Щрос, книгите сигурно представляваха интерес и за да го засили, Синд отказа да му ги даде, за да ги занесе в хотела. Така му осигури заниманието да купи същите на връщане и да търси в тях кодове, шифри и ценна информация. След като го предупреди да пази парите си и да се прибере по светло, Щрос повлече Кардил обратно.

С набиващия се в очи костюм на Синд, тези, които бяха поели наблюдението, нямаше как да го изпуснат от очи и не се налагаше да го следват много отблизо. Той си купи голяма чанта, в която сложи книгите, яде палачинки и плодове и се спираше почти на всяка срещната сергия, докато стигна бижутерския сектор. Не познаваше човека, когото търсеше, но знаеше, че е едър, тромав и магазинът му се намира в долния край на уличката. Хората с това описание не бяха много. След няколко грешни опита, Синд уверено се насочи към последния магазин, чийто собственик беше вдигнал стъклото и подреждаше мострите си.

— Бих искал да купя някое украшение на приемлива цена като за събрат търговец, който не обича да го лъжат — каза Синд.

— За вас или за съпругата ви? Имаме богат избор, с който да зарадваме всяка красива жена — човекът отговори с очакваната фраза и го огледа внимателно.

— Тогава ще трябва да ощастливя и съпругата си, и красивата жена — довърши Синд. — Какво бихте ми препоръчали?

— Мога да ви предложа този комплект гривна и пръстен. Обърнете внимание на изработката — той започна да възхвалява стоката си, като закопчаваше и разкопчаваше гривната около ръката си.

Синд се преструваше, че разглежда пръстена, въртейки го пред очите си. Бижутерът му предложи два предмета, което означаваше, че Зарал се крие в предпоследната наета квартира от петте. Адресът изплува в паметта му — улица „Морски изгрев“ 328. Двете стаи се намираха на дванадесетия етаж на една сграда в крайните, сравнително бедни квартали, където малко хора наистина бяха виждали море. Сега оставаше Синд да съобщи часа на посещението си, а бижутерът да го предаде по начина, който бяха уговорили с Вар, за да не изчезне пак полупобърканият от страх теолог, когато Синд отиде да го търси.

— Много са хубави наистина — обяви той, — но бих предпочел засега да взема само тази брошка с четирите сапфира, ако ми отбиете от цената.

Според несложната, но ефикасна система от числа и цветове, срещата беше определена за същата вечер, три кръга преди полунощ. По това време щеше да бъде тъмно, но летният мрак не плашеше Синд, а по скоро беше предимство за това, което му предстоеше.

— Как да намаля цената, като и така я продавам почти на загуба? — развика се продавачът.

След като се пазариха достатъчно дълго, Синд получи брошката, опакована в красива кутийка, като плати за нея сума малко по-ниска от първоначалната. Сега трябваше да се отърве от „опашките“ и да намери място, където да изчака до вечерта. Преследвачите му изглежда бяха невероятно добри, защото въпреки целия си арсенал от клопки, които пусна в действие, не забеляза никого. Постепенно кривите улици около пазара свършиха. На ъгъла, след който започваха лъскавите централни булеварди, видя светещ надпис над входа на някаква сграда. Хотелът беше на границата на двата свята — нито много луксозен, нито съвсем изпаднал. Влезе вътре и нае една стая на втория етаж. Плати в брой за няколко денонощия, след което получи ключа без излишни церемонии и показване на документи. Пиколото се завъртя край него, огледа се за багажа му, но като установи, че притежава само една ръчна чанта, изсумтя разочарован и изгуби интереса си.

Синд изкачи стъпалата, намери маломерната стая, сбутана между доста на брой подобни, и заключи старателно вратата след себе си. Той съблече ярките дрехи, оставайки по сивия непретенциозен костюм, и извади от джоба на ризата безформена платнена шапка с провиснала периферия. Поприглади я с ръка, нахлупи я на главата си и се погледна в пукнатото огледало над масата. Оттам го гледаше човек, който спокойно можеше да мине за местен жител и положително нямаше нищо общо с пъстроцветния богаташ Канти. Обувките си не можеше да смени, но дългите и широки крачоли ги скриваха донякъде, а след ходенето из праха на пазара изглеждаха вехти.

Налагаше се да се раздели временно с медальона-кристалограма и да разчита само на обицата. Сложи в чантата дрехите, които беше съблякъл, а ценностите си събра в кесията. Хвърли я най-отгоре, после извади кутийка с таблетки и глътна няколко. Седна на стола срещу огледалото и започна промяната на външността си, като търпеливо изчакваше момента на максимално действие на хапчетата. Когато прецени, че е готов за излизане, се ослуша до вратата. Надяваше се, че никой няма да го чака в коридора, иначе му предстоеше да се промъква през прозореца. Дочу стъпки и гласове на партера, открехна предпазливо и надникна навън. Коридорът беше празен, затова бързо се измъкна, затвори вратата след себе си и заключи. По стълбите се изкачваше шумна група туристи и той се провря между тях.

Човекът, седнал в кресло близо до входа, го изгледа и отново се задълбочи в списанието си, а прегърбеният възрастен мъж със скован вървеж, сив костюм и нахлупена шапка се затътри по улицата. Мъжът вътре продължи да чете, другият съмнителен тип в отсрещното заведение удостои стареца с бегъл поглед и го закова пак в чашата си.

(обратно)

11

— Дано не сте скучали — обърна се Тарасу към двамата си спътници, които стояха недалеч.

— Нямахме време да скучаем.

Тримата излязоха в градината и се отдалечиха по една странична алея. Тук не можеха да ги подслушват и дърветата ги скриваха от любопитни погледи. Фонтанът се намираше точно от обратната страна на двореца, а Иргут беше достатъчно заангажиран, за да тръгне да я търси.

— Ще дойде някакъв доктор Хаягри, много странен човек според това, което чух за него — каза тя. — Може да ни попречи, но нямаме избор и трябва да го имаме предвид. Какво направихте вие?

— Не исках да използвам никакви уреди за връзка или запис на видеодиск, затова изпратих на принцеса Сарави бележка, написана на сиен върху обикновена хартия, с молба да отиде незабелязано в галерията, в стаята на Гигантските доспехи, където ще научи важни новини — каза Барс. — Не споменах нищо конкретно, защото не знаех доколко мога да се доверя на слугата, когото подкупих, за да я занесе. Тук не я обичат много. Повечето време прекарва в източната сграда, обитавана от принца. Не й е забранено да се разхожда в двореца, но Иргут й е дал да разбере, че трябва да напуска покоите си само в краен случай.

— Надявам се, че пленничеството й ще свърши днес — лицето на Тарасу помрачня. — Моята братовчедка не трябва да остава нито миг повече в тази златна клетка! Сигурен ли си, че ще отиде?

— Написах писмото така, че ще дойде най-малкото поне от любопитство. Всъщност, тя трябва вече да е там. Ако действаме бързо и имаме късмет, ще успеем.

— Ще застреляме телохранителите и евентуално Иргут, а какво ще правим с доктора? — попита Арман замислен.

— Телохранителят е само един, но за сметка на това бил много бърз и трябва да го отстраним на всяка цена — каза Барс. — Престолонаследникът не е въоръжен и ще се справим лесно с него, а ако може, няма да убиваме Хаягри. Нека повторим пак — в стаята с доспехите е входът на подземния проход, който излиза извън парка до Соленото езеро. Там ни чака готов за отлитане роптер с пилота, когото наех. Проходът се отваря, като се дръпне алебардата на десния рицар и се завърти по посока на другия. Затваря се от вътрешната страна, щом се повдигне един лост, намиращ се ниско долу. Ще блокираме лоста и ще тичаме с всички сили през тунела, преди да са разбрали какво става.

— Докато вие стреляте, аз ще изтичам при Сарави и ще отворя входа — каза Тарасу.

— Ето, вземете по едно метално блокче за обездвижване на отварящия механизъм — додаде Барс. — При непредвидено развитие на нещата не се знае кой от нас ще успее да стигне до прохода.

— Е, да тръгваме към фонтана — подкани ги Тарасу.

Скоро излязоха на централната алея. Около тях ставаше все по-многолюдно, а на фона на тъмното лятно небе, обсипано с непознати съзвездия, ярко осветеният дворец искреше срещу тях като скъпоценност.

— Приказно е! — въздъхна Тарасу.

— Приказно отвън, но прогнило отвътре — резюмира Барс мислите си по този повод.

Големият фонтан беше разположен на сравнително закътано място и рядко минаваше някой, привлечен от красивите бели цветове на водните растения, плуващи по повърхността. От устата на озъбено каменно чудовище бликаха струи вода, а светлината на Арни — ромийската луна, се плъзгаше по капчиците и им придаваше фееричен блясък. Седнаха на една от мраморните пейки и зачакаха. Иргут и доктора се появиха не след дълго, телохранителят ги следваше на няколко крачки.

Хаягри се оказа среден на ръст мъж със слаба, жилава фигура и правилни студени черти. Около него се носеше неопределима атмосфера на гордост и достойнство, така че дори да се поддаваше на подкупи и заплахи, видът му пресичаше в зародиш желанието да се опитва такъв подход. Изглеждаше като мрачна древна статуя, съзерцаваща дребните човешки страсти с великодушно презрение. В присъствието му дори Иргут беше сериозен и сдържан и се отнасяше към него със страхопочитание. Лекомисленият му брътвеж изчезна, приличаше на малко момче, стремящо се да предизвика одобрение от страна на възрастен.

Като ги видя, докторът пренебрегна спътниците й и съсредоточи вниманието си върху Тарасу. По кожата й запълзяха тръпки, когато срещна очите му. Те не издаваха чувствата и мислите на притежателя си, а като водна повърхност отразяваха погледналия в тях и след по-дълго взиране, сякаш се отваряха към бездънна пропаст и го притегляха, докато потъне в нищото, обезумял от ужас. Момичето с усилие на волята се успокои и отклони погледа си от замайващата празнота. Инстинктивно усети, че този човек, на когото бяха отредили дребната роля на излишен свидетел, е неочаквана и голяма пречка на пътя им. Много й се искаше Арман да стреля първо в него, а не в телохранителя, който представляваше обикновена грамада от мускули и бързи реакции. Логично погледнато нямаше обяснение за това желание, но подсъзнателно знаеше, че е права. Арман и Барс също се бяха поддали отчасти на влиянието на личността му, но докато разговаряше учтиво с тях, той не ги гледаше както нея, а рееше погледа си наоколо.

Влязоха в малкия и изящен на вид, но солидно построен павилион, в който се намираха съкровищата на Иргут. Вътрешността представляваше празно пространство с големи зарешетени прозорци, от които се откриваше изглед към всички посоки на парка. През отвор в средата се слизаше по стръмна стълба на долното подземно ниво в малко помещение, осветено с мека изкуствена светлина. В единия му край се намираше входът за галерията. На металната врата имаше плочка с номерирани бутони, на която се набираше шифърът, известен само на кралското семейство. Неправилно избраната комбинация включваше алармената инсталация и по вратата потичаше слаб електрически ток, възпиращ крадците. Отворът между горната част на павилиона и подземието се затваряше автоматично, а от невидими тръбички в стените и тавана започваше да струи невропаралитичен газ, който неутрализираше неканените натрапници до идването на стражата. До вратата за галерията се виждаше свод и част от завоя на коридор. Той водеше към стая, в която стояха изправени две огромни статуи в рицарско снаряжение и пазеха замаскирания вход на тунела.

Тайният път от двореца до езерото беше по-стар от галерията и се предполагаше, че освен краля, кралицата и престолонаследникът, за него знаят неколцина доверени съветници. Бил е замислен и построен в древността, като начин за бягство при бунтове и дворцови преврати, но сега се използваше единствено от принца, за да се измъква инкогнито в града. Барс се бе добрал до тази информация извънредно трудно, но на Тарасу й мина през ума неприятната мисъл, че не са успели да научат може би най-важното. Макар и отдавна неупотребяван по предишното си предназначение, не беше възможно тунелът да е толкова слабо охраняван в сравнение със съседната врата на галерията. Щом те като чужденци бяха разбрали за него за толкова кратко време, значи го знаеха доста хора и някой би могъл да използва пътя откъм обратния му край на Соленото езеро, за да се промъкне в двореца. Крадците пък можеха да се спасят през него след включването на алармената инсталация. Беше късно обаче да се мисли за това, трябваше вече да атакуват, преди Иргут да се приближи до вратата. Така нямаше да му дадат възможност да парализира всички накуп, натискайки нарочно погрешен бутон.

Арман даде уговорения сигнал, като се закашля, извади бластера си и простреля телохранителя в главата. Иргут и докторът замръзнаха там, където стояха, а Барс скочи между тях и галерията, като им отряза достъпа до нея. Държеше насочено оръжието си към принца, но не стреля, защото Хаягри беше застанал пред него. Тарасу се втурна към извития коридор, където се мярна нечия фигура. Привлечена от изстрела, пребледнялата Сарави се притискаше до стената зад завоя.

— Не се плаши, аз съм Тарасу! Дошли сме да те освободим — каза й тя и я повлече към дъното на коридора.

Отзад се чу съскането на няколко изстрела и крясъците на принца.

— Бягай напред, не спирай! — извика Тарасу, която беше забавила ход за да се ослуша, и пусна смаяната Сарави. — Иргут сигурно е мъртъв, след малко ще дойде охраната и ще ни избият всички.

Сарави се поколеба за момент, но продължи да тича. Подът на стаята с двете статуи, високо вдигнали алебардите си, беше покрит с проблясващи плочки. Тарасу се готвеше да прекрачи вътре, когато викът на Сарави я стресна. Погледна пред себе си и видя как тя сякаш залепна за плочата, върху която току-що беше стъпила. Тялото й започна да се гърчи, а Тарасу спря и огледа подовата настилка. Плочите всъщност бяха дебели метални листове с вдълбани различни изображения по тях и тук беше тайната, която не знаеха. По тях трябваше да се стъпва в определен ред и представляваха нещо като големи бутони с шифър. Пътят за бягство беше отрязан. Някой отвън беше изключил системата, преди газът да потече, и войниците от охраната се втурнаха в коридора. Сарави престана да се мята и замря, а стражите сграбчиха Тарасу и грубо я заблъскаха към изхода. Барс и Арман лежаха неподвижни в краката на потъналия в кръв Иргут. Той се олюляваше, подкрепян от Хаягри, с изкривено от болка лице. Искрящите му от омраза очи се спряха на нея. Косата й се беше разплела и едната от лещите бе изпаднала, докато я влачеха в коридора. Тя срещна погледа му и разбра, че я е познал.

— Виж ти, коя си била! И Сарави участва, така ли? — изсъска принцът, когато измъкнаха отвътре припадналото момиче.

Хаягри се наклони към него и тихичко му каза нещо.

— На арената и двете! — опита се да изкрещи Иргут, но силите му стигнаха дотук и се захлупи върху доктора, който едва го удържа да не падне.

Нахлуващите хора бяха заобиколили принца и вдигаха страшна врява, а Тарасу гледаше с отчаяние телата на спътниците си. Само един човек стоеше спокойно сред вълненията на околните. Лицето на Хаягри вместо всеобщата тревога за престолонаследника, изразяваше задоволство. Той наблюдаваше нея и по устните му се плъзна мрачна усмивка.

(обратно)

12

Доволен от успеха си, Синд продължи да върви, влачейки крака. Спомняше си плана на града и измина пеш разстоянието до „Морски изгрев“, където огледа бегло сградата и прозорците на апартамента със спуснати пердета. Отмина няколко преки, докато намери един евтин и мръсен пансион. От „Корона“ дотук постепенно беше слязъл до дъното на мизерията, но за пръв път се почувства спокоен в тясната кутийка с олющени стени и продънено легло. Стовари се на него, изтръгвайки жални стонове от разнебитените му части, и се постара да не мисли за животинките, пъплещи в дюшека като спомен от предишните обитатели. Светлината, преборила се с отдавна немитите прозоречни стъкла, започна да намалява. Когато стаята потъна в мрак, Синд стана. Вече не беше необходимо да се свива и да тътри крака, затова с безшумна походка напусна временното си убежище, без да прекъсне играта на зарове, изцяло погълнала наличния персонал в полутъмното преддверие. Разнебитеният часовник над главите на играчите отмери дванадесет удара от петнадесетте дневни кръга и спря да работи с последно изхъркване. Никой не обърна внимание на Синд и по улиците, които премина бързо.

Прозорците на Зарал тъмнееха — или не включваше осветлението, или пердетата бяха много плътни. Едва се различаваше малък предмет, сложен от вътрешната страна на перваза в края на левия прозорец, в знак, че го очакват. Подемните съоръжения не работеха и до горе стигна леко запъхтян. Нищо не се чуваше зад масивната врата, но от отсрещната гърмеше музика. Синд натисна бутона до вратата няколко пъти по определен начин и във вътрешността се разнесоха слаби звуци. Обърна лицето си, така че мъждивата светлина от стълбищната площадка да го залее и човекът, допрял око до шпионката, да види хубаво него и обицата. Вратата се отвори, високият изпит мъж с нездрав тен зад нея огледа с блуждаещ поглед стълбите, протегна ръка и го дръпна вътре, като затвори бързо.

Стаята, в която го въведе Зарал, беше мръсна и разхвърляна, а въздухът миришеше на застояло. Слаба нощна лампа, поставена до леглото, очертаваше малък осветен кръг на пода. Навсякъде имаше разпилени дрехи и неизмити съдове с развалени остатъци от храна в тях. Върху шкафа в ъгъла, до бронзов бюст на Императора се възправяше батарея от празни и полупразни бутилки. Ако се съдеше по обстановката, теологът беше на границата на нервен срив.

— Отвори прозореца да се проветри малко — намръщи се Синд. — За да си спокоен, може да изгасиш лампата, едва ли ще има някаква разлика.

Зарал послушно угаси лампата, отвори прозореца и огледа подозрително улицата долу. После пак спусна грижливо пердетата и остави между тях съвсем тясна ивица, колкото да влезе светлина от доста отдалечената отсрещна сграда. Свикнал да се движи в полумрак, той се върна, като ловко заобикаляше натрупаните наоколо боклуци. Предложи на Синд едно от креслата до масата, помитайки със замах от него на пода купчина непрано смачкано бельо.

— Бих ви почерпил нещо за пиене, но не знам дали е останало, а и нямаме време за това. Трябва да се измъкнем оттук колкото може по-бързо, веднага!

Той се пресегна през масата и събори няколко чаши, една от които се изля върху коленете на Синд. Сграбчи го за ръкава с неподозирана сила.

— Тръгваме незабавно и ще ми помогнете да стигнем до кораба ви! Няма да мръдна от него, докато разрешат излитане и ще се моля на всички богове и идоли, за които съм чувал някога, да останем невредими.

Очите му се въртяха в орбитите, а ръката му, стиснала го като клещи, трепереше.

— Седни и се успокой — каза Синд, освободи се внимателно от хватката му и го бутна назад. — Аз съм въоръжен и подготвен за всичко, изпълнявал съм толкова рисковани операции, че вече не си спомням броя им. Никой не ме проследи дотук, а дори и да е, ти също имаш оръжие и опит, нали?

Думите му бяха спокойни и уверени, така че донякъде подействаха. Човекът срещу него се отпусна замаян на стола и попипа колана си отдясно.

— Имам бластер и не съм го свалял, откакто се крия тук. Дори когато спя, ако това може да се нарече сън — каза той. — Вчера един тип се въртеше наоколо, а сутринта забелязах друг. Изпратили са хора да ме наблюдават, но вие не сте ги видели. Съгласих се да дойдете, защото сам нямам шансове да избягам, сега сме двама и ще ги изненадаме, ако побързаме. Имам тук рокля и перука за мен, ще ви дам друга шапка и наметало, и да изчезваме, докато още имаме време. Ще ви разкажа повече по пътя.

Зарал се завъртя, готов да скочи.

— Чакай малко! — спря го Синд и се ослуша.

Някъде наблизо до сградата се чуваха подвиквания, тракане на груби обувки и резки команди.

— Кралската полиция се е раздвижила наоколо — каза той. — Пълно е с патрули и докато се въртят наблизо, никой няма да ни закача. В краен случай мога да разкрия, че съм пратеник на Императора, но така ще провалим всичко. Разкажи ми, каквото знаеш.

Теологът като че ли не го слушаше изобщо.

— Никаква полиция не може да ги спре, ако решат да ни убият. Сега е моментът да се измъкнем незабелязано — той повиши глас и изпадна в истерия. — Те знаят и усещат всичко. Видях един от тях… беше ужасно — изпива ти силата с поглед, вкаменява те и… аах…

Зарал дръпна предницата на ризата си с такава сила, че копчетата се разхвърчаха. Зъбите му тракаха, а тялото се тресеше като в епилептичен припадък.

— Кои са тези Те? Откъде са? — попита Синд, но нямаше надежда да получи смислен отговор от съществото пред себе си, в чийто здрав разсъдък беше започнал да се съмнява.

— Който иска да излезе от мрака, трябва да търси Посветените. Култът на Вечната светлина — изломоти несвързано Зарал и внезапно завика пак. — Сега те ще ме хванат! Не мога да се скрия никъде, а времето ми изтича…

Внезапно той застина на мястото си, втренчен в нещо над дясното рамо на Синд, като мърдаше устни без звук. Усетил раздвижване на въздуха зад себе си, Синд скочи и се изви встрани. Когато се обърна, неясната фигура с вдигната ръка завърши движението си и болката в главата го зашемети. Другата ръка на нападателя му нанесе още един мълниеносен и добре прицелен удар и докато се свличаше надолу, Синд разбра, че не може да командва тялото си. Беше засегнат важен нервен център и не усещаше ръцете и краката си. Сигурен в попадението си, човекът стоеше над него спокойно, а от другата страна на масата Зарал изблъска креслото си и заотстъпва към прозореца, крещейки непрестанно. Тъмната неподвижна сянка не направи опит да спре виковете за помощ, които сигурно се чуваха в целия квартал.

От положението, в което беше паднал, Синд не виждаше вече Вар, но там ставаше нещо. Писъците спряха за момент, след това се подновиха още по-отчаяни и започнаха да се приближават. Теологът се появи в полезрението му, а втора мълчалива фигура зад него държеше ръцете му извити на гърба и го избута напред, така че Синд видя ясно ужасеното му лице над себе си. Първият нападател сложи някакъв предмет в безчувствената длан на Синд, сви пръстите му около него и рязко дръпна ръката му нагоре. Острието на дългия кухненски нож, който допреди малко лежеше на масата, блесна и Зарал увисна в ръцете на придържащия го човек. Макар и да не можеше да я усети, Синд знаеше, че кръвта на теолога се стича по него.

В настъпилата тишина се чуха приближаващите се гласове на патрула и шум от тичащи крака по стълбите, но все още на долните етажи. Двамата не се притесниха от това и започнаха поредица от действия, чийто смисъл накрая достигна до замъгленото му съзнание. Пуснаха ръката му и той чу издрънчаването на ножа, изпуснат от безсилните пръсти. Отпуснатото тяло на Зарал беше внимателно нагласено встрани от него, а в ръката на трупа сложиха тежкия метален бюст на Императора, с който по ирония на съдбата или по-скоро на някой друг бяха зашеметили Синд преди малко. Запалиха лампите и ярката светлина го ослепи за миг. Двете фигури с качулки на главите, закриващи целите им лица с прорези само за очите, обърнаха чекмеджетата в шкафа, разпръснаха намерените вещи и пари наоколо, а после единият се наведе и докосна шията му. През цялото време никой от тях не издаде звук, въпреки че работеха в синхрон. Разбираха се с жестове, в които Синд разпозна Бойния език на Невидимото братство. Историите за Братството бяха от областта на легендите, но езикът на воините-хораи беше събудил любопитството му преди време и го изкуши да научи някои неща. И през ум не му беше минавало, че някога ще го използва.

— Невредим е, вижда ни и чува. След малко ще се раздвижи — говореха облечените в черни ръкавици ръце на човека, който го беше докоснал.

— Този е мъртъв — отговори другият по същия начин.

Стъпките отвън бяха стигнали до вратата и някой започна да звъни непрекъснато.

— Кралска полиция, отворете незабавно! — извика груб глас.

— Тръгваме — направи жест първият и ритна нощната лампа.

Тя се разби с трясък, парчета стъкло се посипаха върху Синд. В стаята стана тъмно, но му се стори, че в ъгъла срещу него мракът е по-плътен и оформя сянка с неясни контури. Единият от хораите сигурно също усети нещо странно, защото забави стъпките си и се взря нататък. Тайнственото и злокобно присъствие, ако изобщо го бе имало, трая няколко мига и преди Синд да се усъмни в здравия си разум, изчезна. Хораят настигна другаря си, обърна се още веднъж към ъгъла, а после двамата се плъзнаха над перваза на отворения прозорец и се стопиха в нощта. Само тежките удари, от които вратата пращеше, доказваха, че случилото се е реалност, а не кошмар. Изтръпналите му крайници започнаха да дават признаци на живот, засега с пробягващи по тях болезнени тръпки. Той изпъшка и обърна главата си върху вдървения врат. Ключалките поддадоха под масирания натиск и вътре се изсипаха десетина униформени полицаи с извадени оръжия, следвани от офицер с отличителните знаци на низшите военни чинове на Ромиа. След като установиха, че освен двамата мъже, лежащи на пода, в апартамента няма никой друг, те прибраха бластерите си. Офицерът включи радиопредавателя, който висеше на гърдите му.

— Тук картал Рендъл — каза той в микрофона. — Чувате ли ме, говори Рендъл. Убийство на „Морски изгрев“ 328, задържахме заподозрян, изпратете екипа. Повтарям — изпратете екип на „Морски изгрев“ 328, дванадесети етаж. Край.

Всичко беше замислено и осъществено перфектно. Полицаите огледаха наоколо, надникнаха бегло от прозореца в многоетажната бездна надолу и възприеха сцената така, както и Синд би го направил на тяхно място. Побързаха да го „заловят“ като единствения възможен престъпник. Тази несложна процедура, предвид състоянието му, извършиха двама яки мъжаги, които го обърнаха по корем, извиха ръцете му назад и ги обездвижиха с белезници. Изпълнил своя дълг, карталът изпрати хората си навън, като остави само един от тях. Разположиха се удобно в креслата и подновиха някакъв стар спор относно мръсника Бригел, който пак ще си припише всички заслуги и как да попречат на това. Императорският бюст беше излят с нужното уважение доста масивен и сега главата на Синд се цепеше от болки. Забоденото му в пода лице не допринасяше да се почувства по-добре. Екипът дойде и го натовариха на носилка, с друга пренесоха нещастния Зарал. След кратък полет с полицейския роптер, понесоха Синд по ярко осветения коридор на някаква сграда, вкараха го в една от стаите и без излишни нежности го изтърсиха на леглото.

— Не бих искал да съм на твое място, човече! — каза карталът на раздяла, докато сваляше белезниците му.

Синд също не искаше, но нямаше избор. Вратата хлопна и той остана сам. Обърна се, като усещаше болка при всяко движение, и отложи размислите за сутринта, когато се надяваше да ги подхване с по-бистра глава.

(обратно)

13

Двамата мъже показаха пропуските си на входа на ремонтния док и повиканият служител, облечен в оранжев гащеризон с чернобялата емблема на наземните сектори, ги поведе навътре.

— Корабът ви е готов, момчетата току-що приключиха работата си по него — каза той и гордо посочи блестящия с новото си покритие „Буреносен облак“.

Чен тръгна към входния люк след раболепно усмихнатия контрольор, а Ишанг почука по външната обшивка на корпуса и критично я огледа от всички страни, докато ги чакаше да влязат в кораба. Работниците бяха тръгнали на почивка и в халето се мяркаха само няколко дребни фигурки по далечните плетеници на рампите. Като изчака подходящ момент, той се шмугна зад прикритието на една колона. Целта му — „Хаврия“ — се извисяваше наблизо със стърчащи около нея решетъчни метални конструкции на работните платформи. Наоколо нямаше никой. Ишанг се покатери пъргаво до люка, извади малка пластинка и я допря до вдлъбнатината със същите размери. В открилата се вътрешност на кораба беше пусто и тихо. Той влезе, бързо затвори люка след себе си и затича по коридорите, докато стигна в командния отсек. Припомни си схемата на различните устройства, показана му от Молителя, и с ловки движения свали един панел от облицовката на селектора. Огледа намиращите се вътре части — размесени и сплетени като кълбо разноцветни стъклени змии — и намери необходимия му микрочип. Извади го внимателно и постави друг, идентичен на вид, който му беше дал Раван. Работеше с крайно старание, така че накрая и специалист не би открил замяната без основен преглед. Сложи панела обратно на мястото му и забърза към изхода. Докато стигне до „Буреносен облак“, не се появиха хора и когато служителят и Чен излязоха, той ги чакаше там, където го бяха оставили.

— Настройката на екраните е идеална, не може да бъде направена по-добре — говореше оранжевият и постепенно повишаваше тон.

— А какво ще кажете за петънцата в долния край на централния екран? — смирено, но твърдо му опонираше Чен.

— Няма никакви петна! — тросна се мъжът. — Това са временни енергийни разсейки в първия момент след включване.

— Не може да отречете, че синхронът при прехвърлянето на картината закъснява с части от секундата — продължаваше Чен.

— Закъснението е напълно в рамките на технически допустимите стойности — заекна позеленял служителят.

— Закъснение, което забелязвам с просто око, не може да бъде допустимо. Моля ви да бъде отстранено.

— Не мога да докарам хората си да започнат наново вече свършена работа, и то — добре свършена, независимо какво казвате вие!

Ишанг реши, че е време да се намеси, и пристъпи между тях.

— За новата настройка ще платя допълнително, в брой. Бих искал всичко да е изрядно — и той тикна пачка банкноти под носа му.

Непреклонността на контрольора започна да се топи.

— Възможно е да стане, обаче сме затрупани с поръчки, които ще изостанат, трябва да променя графика, а пък и…

— Това е за работниците — прекъсна го Ишанг и извади втора пачка, — а това е за вас, малка компенсация за причинените неудобства.

— Ще се постарая да направя нещо — омекна съвсем човекът, — но е невъзможно да свършим по-рано от четири дни.

— Не бързаме, работете нормално — успокои го Чен и тримата тръгнаха към изхода.

— Хей, Сервин! — извика контрольорът, след като ги изпрати до площадката и се скриха от очите му.

Помощникът му изскочи от остъклената кабинка, където тъкмо беше се заел с обяда си.

— Тук съм, господин Фарт, какво има?

— Когато се съберат хората, изпрати някого да пипне отново екранната настройка на „Облака“.

— Ами че той е напълно готов, лично аз проведох тестовете! — каза смаян Сервин. — Няма какво повече да се настройва.

— И аз мисля така, но клиентите са капризни. Хубавото е, че платиха нещичко.

Главният контрольор рови дълго в джоба си и извади половин пачка. С въздишка отдели от нея снопче банкноти и подаде останалото на помощника си.

— Това е за вас. Не бързайте и не се престаравайте, просто повторете формално всички процедури. Съмнявам се да има голяма разлика накрая, но ме повикайте за тестуването.

— Добре, господин Фарт — Сервин се върна на мястото си. — Дошъл е друг клиент, за „Хаврия“ — извика той, като погледна монитора пред себе си. — Вие ли ще го заведете или да ви заместя?

— Аз ще го заведа — намръщи се контрольорът. — Днешният ден не върви добре и имам лоши предчувствия. Мразя монасите, много е трудно да се разправяш с тях.

Той погледна към изключената силова бариера, през която тъкмо минаваше млад мъж с дълга кафеникава дреха и сребърен обръч, пристягащ челото му.

Предчувствията на Фарт се оправдаха напълно. Като изпрати младежа с безкрайни извинения, той влезе при Сервин навъсен и зъл.

— Не знам какво става тук, но „Хаврия“, за която аз гарантирах изпитанията, сега е действаща и управляема като метеорит. Трябва да отделиш още хора да отидат там.

— Ще плати ли за това? — осмели се да попита плахо помощникът.

— Ха! Шегуваш ли се, служител на култовете да плаща извънредно! — Фарт изруга. — Хайде, лентяи, стягайте се, защото ако продължава така, ще изхвърчите всички навън и първият ще бъдеш ти.

Той се изплю на излъскания под, в нарушение на всички писани и неписани инструкции и трясна вратата на офиса зад себе си, а Сервин пусна автоматичната подочистачка. Вдигна краката си на плота и започна да проклина кашата, която се беше получила, хората изобщо и началника си в частност.

— Сега, братко Чен, „Хаврия“ ще стои там, докато отстранят несъществуващите повреди — каза Ишанг, разположил се на седалката в роптера, когато вече бяха на път за града, и му показа чипа, който беше подменил — Така корабът се държи под контрол от Раван и ще бъде готов за полет, когато той реши. Нашата задача е почти изпълнена.

Докато прибираше миниатюрната пластинка обратно, пръстите му напипаха два предмета с неправилна форма и той ги извади.

— Това нещата от агента на Харамон ли са, братко Ишанг? — обади се Чен.

— Да, взех каквото ми беше казано. Това са оръжието и документите му — той въртеше в ръце медальона, който беше прибрал от чантата с дрехите на Синд.

— Не трябваше ли досега да се отървем от тях, старши братко?

— Ще го направя, щом се приберем — каза Ишанг, но премълча, че смята да унищожи само единия предмет.

В обицата се криеше тайна, която трябваше да разгадае, независимо от нарежданията на Раван. Щеше да се заеме с това при първия удобен случай.

(обратно)

14

Синд с мъка разлепи клепачи и се вгледа в тавана. Събитията шеметно се бяха стекли в непредвидена посока, но поне беше още жив, въпреки че нямаше големи заслуги за това. Докосна врата си и си спомни, че остави медальона при останалите верижки в чантата, преди да тръгне към Зарал. Ухото го болеше, а и не усещаше привичната тежест, значи обицата също я нямаше. Или беше изпаднала, докато той се търкаляше по пода, или някой я бе взел. Какъвто и да беше случаят, това го лишаваше от привилегиите на императорски пратеник. Засега трябваше да се оправя сам, след като бе невъзможно да се легитимира. За щастие не бяха сменили дрехите му, кутийката с хапчета стоеше непокътната в джоба и беше почти пълна. Положението не бе чак толкова лошо, лесно можеше да избяга оттук, но някои неща го тревожеха.

Нещастният Зарал Вар не беше луд, а само подивял от страх, както се оказа с пълно право. Не можеше да отрече, че противниците им, владеещи Бойния език, а и бойните умения на Братството, бяха много опасни. Синд беше безсилен и напълно в тяхна власт, но те не го убиха и положиха усилия да бъде само зашеметен свидетел на цялата нагласена сцена. Докато си въобразяваше, че ловко се е измъкнал от преследвачите си, те са го чакали направо там и са използвали Зарал за примамка. При тази мисъл усети, че се изпълва с гняв, но се овладя. Нямаше никакъв шанс да спаси теолога, изцяло беше играл по чужди правила. Като че ли държаха на всяка цена да го пъхнат в затвора и успяха. Полицията пристигна веднага, въпреки обичайната си мудност, все едно са знаели, че ще става нещо. Трябваше да научи защо патрулът и почти половината участък се намираха там по това време. Може би някой високопоставен ромиец не се е осмелил да го убие и е използвал полицията като сляпо оръдие, за да отстрани Синд от пътя си. Тази версия обаче не обясняваше откъде се бяха взели и какво представляваха снощните убийци.

Погледна камерата над вратата с насочен срещу него обектив, извън чийто обхват не оставаше никакво пространство. Втора камера, разположена отсреща, осигуряваше изглед от друг ъгъл. Обитателят на стаята не можеше да направи нищо незабелязано. Прозорци нямаше, вратата беше метална и дебела на вид. Освен леглото, на което го бяха хвърлили, имаше маса и въртящ се стол — също метални, прости и фунционални. Доколкото виждаше от легналото си положение, краката на масата и тези на стола бяха неподвижно закрепени за пода. Единият ъгъл на стаята беше пригоден за хигиенна кабина с малка седяща вана, мивка и тоалетна чиния. Оскъдното обзавеждане потискаше, но той не възнамеряваше да остава толкова дълго, че да се депресира от това.

Вече бяха забелязали, че се е раздвижил, защото се чу пронизителен настойчив звън и на екрана под камерата срещу него се появи млад мъж без униформа и отличителни знаци.

— Виждам, че вече сте буден, и мисля да ви задам няколко въпроса — започна той направо. — Аз съм следовател Хардийн и ще бъде във ваш интерес да ми отговаряте ясно и точно.

— Ще се постарая — Синд се поизправи и се облегна на таблата на леглото, — обаче не се чувствам особено добре.

Демонстративно опипа раната на главата си, но това не направи впечатление на следователя.

— Някои се чувстват и по-зле — успокои го Хардийн, — а жертвата ви, Зарал Вар, не се чувства вече никак, благодарение на вас.

— Не съм го убил аз, но не очаквам да ми повярвате.

— Така си е. И за да започнем отнякъде: вие сте Фил Канти, търговец, пребиваващ на Ромиа от вчера, отседнал в столичния хотел „Корона“. Поправете ме, ако греша.

— Не грешите и сте проверили вече.

— Според доклада на патрула, след като чули отчаяни викове за помощ, те се отзовали и позвънили на „Морски изгрев“ 328, апартамент 12Б. Въпреки предупреждението, никой не отворил и се наложило да разбият вратата, която била здраво заключена отвътре. Никой не е могъл да влезе или излезе оттам през това време.

— Щом казвате — сви рамене Синд. — Те излязоха през прозореца.

— Вътре сте били единствено убитият, който е успял да ви удари със статуетката, и вие, който сте му прерязали гърлото с кухненския нож. Прозорецът е бил отворен, но височината е голяма. По фасадата липсват удобни за закрепване корнизи и балкони и е такава, че спускането по сградата изисква специално оборудване. Тъй като жертвата е убита малко преди това, спускащите се не биха имали време да приберат екипировката си и да избягат. Картал Рендъл е отразил в рапорта си, че веднага погледнал през прозореца и не е забелязал нищо особено. Нито той, нито хората му са видели летящи в близост машини и подозрителни минувачи. В апартамента сте били само вие и жертвата.

— Единствените, способни да направят това, което според вас е невъзможно, са хораите — Невидимите братя. И те наистина го направиха — каза Синд, без особена надежда.

— Хайде, стига с тези приказки, те няма да ви помогнат — махна с ръка Хардийн. — Разочаровате ме, можехте да измислите нещо правдоподобно.

— Нали ви казах, че няма да ми повярвате — тихо промълви Синд. — Бих искал и аз да попитам нещо, ако имам това право. Как стана така, че наблизо се оказаха толкова много патрули?

— На този въпрос мога да отговоря. За ваше нещастие наблизо е станало улично сбиване, извиканите полицаи търсели укрилите се в близките сгради нарушители и са били привлечени веднага от виковете.

Синд си помисли, че инцидентът е бил прекалено удобен, за да бъде истински. Положително не са арестували никого от инициаторите на безредието, а са прибрали няколко случайни зяпачи със съмнителен вид. Нямаше смисъл да обяснява това на следователя.

— Аз съм заможен и уважаван търговец — каза той. — Какъв мотив бих имал да убивам този невзрачен човечец, от когото просто исках да купя някои неща и дори не му знам името?

— Ще стигнем и до мотива, всичко по реда си — намръщи се Хардийн. — Нито мястото и времето, нито облеклото ви са били подходящи за делова визита. В момента обработваме отпечатъците и проверяваме уликите против вас, признанието ви само ще ни спести труда.

— Не мога да призная нещо, което не съм извършил. Освен това се нуждая от застъпник с юридическа подготовка и моля да бъде уведомен представител на Търговската гилдия за задържането ми.

— Направено е вече — кисело процеди следователят. — Сега вниманието на обществото е ангажирано с други събития, които ви оставят в сянка. Вие не сте сензация и след като не искате да ми съдействате, ще се наложи да почакате, докато решим случая. Не бих казал, че ще стане скоро.

— Искам да ми бъде оказана незабавно медицинска помощ и да говоря със застъпника си!

Следователят прекъсна връзката, а Синд се изправи полека, за да не засили бученето в главата си. На умивалника имаше чаша от лек и еластичен материал, в която си наля вода. Изпи я жадно на големи глътки, седна на въртящия се стол и започна да разучава правоъгълния метален капак на стената над масата. Капакът се плъзна нагоре и откри ниша с две чинии и лъжица от същия материал като чашата. Чиниите бяха пълни с каши, от които се вдигаше пара, а надписът в дъното на нишата приканваше след хранене мръсните прибори да се поставят вътре. Едното ястие беше солено, другото — сладко и не бяха лоши на вкус. Той се нахрани и хвърли съдовете в нишата, а капакът се спусна в първоначалното си положение, докато ги закри. Почувства се по-добре и тръгна да оглежда владенията си. Не откри нищо интересно, освен четири кръга с гладка метална повърхност, разположени до вратата. Двата от тях се намираха на пода, а другите — върху стената, на височината на раменете му.

С малки разлики затворите в Империята бяха еднотипни, но досега той ги беше гледал в качеството си на външен наблюдател. Изгледът отвътре беше значително по-лош и след като се повъртя, не измисли друго занимание освен да седне пак. Негово право беше да получи медицинско обслужване и скоро щяха да изпратят лекар. Прозвуча сигналът, а след него заговори спокоен глас без образ:

— Моля да се изправите и да застанете отдясно на вратата. Сложете краката си върху кръговете на пода, а ръцете — върху тези на стената.

Синд изпълни нареждането, включеното силово поле притисна крайниците му към кръговете и той сякаш залепна върху тях. Вратата се отвори и влязоха няколко души. Единият извади гъвкава метална лента и я уви около лявата му китка. Двата края се събраха с припукване и се съединиха така, че не личеше никаква ивица между тях. Образува се плътно прилепваща към кожата му гривна с няколко квадратни килийки отгоре под изпъкнало прозрачно покритие. Полето го освободи и той побърза да се измести от контактните плочки. Напред пристъпи мъж с униформа в традиционния червен цвят на лекарското съсловие.

— Току-що ви бе поставен контролер-индикатор и ви предупреждавам, че при всяко действие, противоречащо на наложените за спазване правила, ще получите невропарализиращ шоков импулс. Едно от правилата е: никога да не се опитвате да свалите контролера от ръката си. Сега легнете да ви прегледам.

Лекарят проми раната и я намаза с антисептична паста, която на въздуха образуваше тънък покривен филм. Обезболяващите съставки подействаха и главоболието му намаля. Хладното докосване от пластинките на скенера до челото, слепоочията и тила му бяха приятни.

— Нямате вътрешни увреждания, раната не е опасна и ще зарасне бързо — каза лекарят, като прибра апаратурата и принадлежностите си.

Надзирателите мълчаливо му направиха път към изхода, а последният от тях затръшна тежката врата. Времето потече мудно с малко разнообразие на обяд, когато нишата му предложи три чинии с каша. Само часовете за хранене бяха някакъв ориентир и вече очакваше да получи вечеря, когато чу звъна. Погледна екрана с любопитство. Оттам го гледаше непознат мъж със сухо лице и рядка посивяла коса.

— Добър вечер — поздрави той любезно. — Аз съм застъпникът ви, изпратен от Търговската гилдия, наричам се Стърсет Орм.

— Приятно ми е — каза Синд. — Фил Канти, както сигурно знаете.

— Трябва да ви предупредя, че разговорите ми с вас се следят и записват. Ще ви съобщавам само информация, за която имам разрешение. Известно е, че сте наели стая в друг хотел близо до пазара, в която сте оставили чанта с дрехите и скъпоценностите си, преди да тръгнете към покрайнините на града. Това не е противозаконно, но ще трябва да го обясните пред съда. Положението ви не е много лошо и имаме надежда да намалим присъдата. Какво е отношението към вас?

— Добро засега. Бихте ли ми казали кои мои вещи са намерени? Интересуват ме по-специално бижутата — добави той.

Орм започна да му чете списък на иззетите вещи, но медальонът и обицата не фигурираха вътре.

— Липсва един голям диамант в златна обковка — прекъсна Синд изброяването на дрехите. — Може ли да го е прибрал някой полицай, който после е забравил да съобщи?

— Искате да кажете, че го е откраднал? Вие сте богат чужденец, законът тук е много строг в такива случаи и полицаите трудно биха рискували. Както описвате тази огърлица, някой може все пак да се е изкушил — това за Ромиа е цяло състояние. Дори да е така, няма вероятност да я получите обратно, защото човекът не би си признал. Ще разпитам предпазливо, въпросът е деликатен и не бих искал да утежняваме излишно положението ви.

— Както и да е, забравете за това — измърмори Синд. — А какво е важното събитие, което е станало вчера?

Застъпникът хвърли поглед някъде встрани и му отговори, след като получи съгласието на невидим събеседник.

— Извършено е покушение срещу Негово височество принц Иргут, който е в тежко състояние. Замесени са и хора от двореца, сега се разследват всички заподозрени. Негово величество крал Аргам е покрусен, дори не се знае дали ще се проведат Тържествата. Сам разбирате, че не може да очаквате нужното внимание и ще се наложи да изтърпите тук по-дълъг престой от обичайния. Гилдията стои зад вас, така че няма за какво да се притеснявате. Доказателствата засега са във ваша вреда, но ще изчакаме целия материал по делото. В краен случай ще заплатите максималното обезщетение, което не е такова, че да ви разори.

— Трябва да ви кажа, че съм невинен, макар вече и аз да не съм убеден в това.

— Невинен или не, ние ще ви помогнем в този труден момент. Нямате право да изпращате и получавате съобщения, мога да ви посещавам само аз и ще го правя всеки ден, за да не се чувствате изоставен. Както виждам, сложили са ви лента на ръката. Не предприемайте прибързани действия, за които после да съжалявате.

— Благодаря, ще се вслушам в съвета ви — каза Синд.

— До утре, тогава.

(обратно)

15

Потънал в разбърканите завивки на леглото, принц Иргут бълнуваше и се мяташе в треска от няколко дни. Накрая дали защото организмът му беше млад и издръжлив, или под въздействие на лековете на Хаягри, но той видимо прекрачи границата към живота. Блед и изнемощял, принцът отвори очи за пръв път от раняването си и огледа стаята, като се усмихна измъчено на кралицата-майка. Радостната вест обиколи двореца и събра придворните и прислугата пред вратата на спалнята му. Не че обичаха особено престолонаследника, но траурното настроение от последните дни потискаше всички и оздравяването му означаваше връщане към предишния безгрижен живот. Принцът обяви, че е гладен, добър признак, който изпрати Нейно величество в кухнята. Тя стъпваше там рядко, но сега остана да надзирава и помага лично при приготвянето на чаша силен бульон.

Силите му се връщаха и скоро той започна да се храни с апетит, даже пожела да излезе на разходка извън стаята. Постепенно възстанови цвета на лицето си и правеше дълги обиколки из алеите в парка, без да се нуждае от подкрепата на камериера си. Досега бяха щадили психиката му и не споменаваха пред него неприятното събитие, което едва не му отне живота. Крал Аргам, който напоследък го придружаваше при сутрешните разходки, реши да засегне тази тема. При споменаването на Тарасу, Сарави и случилото се в галерията, принцът се намръщи.

— Смятам, че сте постъпил правилно, кралю, татко мой, като не сте ги убил. Ще бъде назидателно, ако ги изпратим да се бият на Арената от различни страни.

— Но тази от тях, чиято армия победи, ще трябва да пуснем на свобода. Мисля, че не е разумно да променяме специално правилата, за да не се случи това — възпротиви се крал Аргам.

— Ще се постарая да не ги освободим и без да променяме правилата, Светлейши кралю. Разрешете ми да се заема с това — помоли синът му с крива усмивка.

— Прави, каквото искаш — отговори кралят.

През скучните часове на възстановяването си, принуден да лежи и бездейства, Иргут беше премислил всичко. Когато се прибра от парка, извика при себе си Главния организатор на Турнира.

— Слушай, Ширъс — започна той, като прекъсна нетърпеливо поздравленията му. — Предлагам ти за Кралици на Играта да вземеш двете момичета от Кулата. Ако не се съгласят доброволно, ги чака смърт. Не можем да ги накараме насила и твоята задача е да ги убедиш да участват на всяка цена. Не би ме задоволило да умрат просто така, ясно ли е?

— Разбира се, Ваше височество — поклони се Ширъс с угрижен вид.

— Пусни в ход всички средства, за които се досетиш. Приготвил съм наистина кралско развлечение за тълпата. Когато се разбере кои са те, Турнирът ще надмине по успех тези, които си уреждал досега. Не се осуетява често заговор срещу престолонаследника, затова цялото кралство, както и гостите, ще гледат със затаен дъх.

— Абсолютно сте прав, принце, но ако предпочетат да умрат?

— Разчитам на теб да ги разубедиш — тросна се Иргут и приключи разискванията.

Главният организатор изгуби желание да спори и се замисли върху неблагодарната си мисия. Едното от момичетата беше доста уплашено, с него не вярваше да има проблеми. Плачеше непрекъснато и искаше да говори с принца, за да му обясни, че е станала грешка. Когато научеше, че я чака смъртно наказание, щеше да се хване за всяка предоставена възможност. Другата седеше спокойно и невъзмутимо в килията си и изглеждаше равнодушна към околния свят. Ширъс обмисли тактиката си и започна с нея, за да установи, че е направил съвършено погрешна преценка. Когато разбра, че принцът се е възстановил и няма опасност за здравето му, тя трепна, но бързо прикри изписалото се на лицето й разочарование. Изслуша го с предишната маска на безразличие и прие предложението без колебание. Сарави се оказа неподатлива на никакви разумни доводи. Тя заяви, че ще умре, щом се налага, но иска преди това да види престолонаследника. След като се убеди, че не е в състояние да направи нищо с нея, той се престраши да отиде при принца и да докладва неуспеха си. Иргут беше в един от редките си мигове на добро настроение и го прие почти човешки.

— Очаквах нещо такова, Ширъс. Щом толкова упорито желае да говори с мен, доведи я. Вземи предпазни мерки, макар да мисля, че не е нужно. Може би избързах тогава с изводите си, но тя беше с тях в павилиона и не ми оставиха време да размишлявам. Ще изслушам какво има да ми каже.

— Няма ли да е по-безопасно да говорите с нея по видеофона, господарю?

— Върви и направи точно каквото ти казах!

Доведоха Сарави със силови ограничители на ръцете и краката в кабинета на престолонаследника и я оставиха насаме с него. Разговорът продължи дълго и когато накрая тя излезе, сълзите й бяха пресъхнали, изглеждаше значително по-бодра и най-важното — беше се съгласила да бъде Бялата кралица на Игрите. Иргут също беше доволен и нареди да й се осигури незабавна връзка с него, когато тя поиска. Тържествата вече можеха да започнат и крал Аргам обяви началото им. Както предсказа Иргут, интересът към Турнира беше незапомнен.

Сарави отиде направо в Белия дворец на територията на Арената и щеше да излезе оттам едва след евентуалната си победа. Тарасу заведоха в разположения на отсрещната страна дворец и я представиха на принц Марзак, който щеше да бъде нейният Черен крал. Далечен роднина на кралското семейство, той беше първокласен интригант, изпаднал в немилост, и още не можеше да се съвземе от удара, изпратил го от върха на обществото в тинята. В Играта беше най-важната, но и най-застрашената фигура и това го караше да беснее от яд. Хапливият език и лицемерието, които беше култивирал досега, не можеха да му помогнат.

Освен нея и Марзак имаше още трима души. Двамата братя — Гил и Сат Мор — щяха да бъдат Крепости в Играта. Периодичните акции на администрацията за прочистване на неблагонадеждните аристократи ги бяха направили затворници. Изкарани от приятните си имения, където непредпазливо бяха злословили против краля и короната, те говореха предимно помежду си. Темата, която непрестанно разискваха с несекващ интерес, беше обсъждането на познатите им. Опитваха се да открият кой е злоупотребил с тяхното доверие и какво съответно щяха да направят с него, щом излязат на свобода. Доносника го чакаше одиране на кожата, трошене на кости, ампутиране на крайници и много други все неприятни манипулации. Ако братята бяха толкова методични в делата, колкото в думите си, виновникът би бил луд да остане на една планета с тях след освобождаването им.

Третият човек — Офицерът — внасяше разнобразие със своята ексцентричност. Жилав и гъвкав като тръстика, Хайат имаше хитро лице, пресечено от широк белег с неравни ръбове, който по странен начин дори му отиваше. Като регионален управител на служба при краля, той си позволявал доста волности, както в управлението на района, така и в разпореждането с приходите от него. Крал Аргам беше научил за финансовите му машинации и те не му се бяха понравили, ако се съди по резултата. Въпреки това Хайат не униваше, беше весел и остроумен и създаваше настроение в мрачната им компания. Още три стола до тежката дървена маса стояха незаети — един обикновен и два големи с особена форма. Според думите на Ширъс, на тях щяха да седят другият Офицер и двата Дракона, летящи същества от нечовешка раса, които още не бяха пристигнали. Осемте обикновени воини — прости и груби хора — беше видяла само веднъж, откакто дойде. Те живееха и се хранеха отделно, получаваха заповедите си само от Черния крал — принц Марзак — и се явяваха негова лична гвардия.

Решения за тактиката и отделните ходове щяха да се вземат от осемте главни фигури, включително Марзак, който притежаваше право на два гласа при разискванията. В голямата зала-трапезария Ширъс им разясни правилата, в основата на които стоеше древна развлекателна игра. Те бяха Черната армия и щяха да се сражават с Бялата, разполагаща със същия брой и състав участници. При победа, тоест ликвидиране на противниковия Крал, оцелелите от армията бяха свободни. Победените се връщаха в затвора, за да им изпълнят присъдите или ако бяха показали изключителни качества в битките, дочакваха там следващите Тържества.

На Хайат това беше трети турнир и той се надяваше да е улучил най-после печелившата армия. Всички други участваха за пръв път с изключение на Драконите — те бяха наемници, а не осъдени за извършени престъпления, и се биеха срещу заплащане. Тарасу с нетърпение очакваше да пристигнат, защото никога не беше виждала дракон. Всъщност, извън Ромиа малко хора ги бяха срещали, а в противоположните крайща на Империята едва ли знаеха за съществуването им. Няколко от тях идваха на Ромиа редовно, съблазнени от огромните суми, срещу които пълнеха корабите си със стоки от планетите по обратния си път. Така натоварени, те отминаваха редките погранични светове и навлизаха в неизследваните простори зад последните постове на човешката цивилизация.

Първият дракон се появил при царуването на полузабравен ромийски владетел и оттогава по неписано споразумение те идваха направо тук, без да дразнят хората и да им досаждат, затова бяха оставени на спокойствие от императорите преди Харамон. Фактът, че те познаваха добре човешката раса от периодичните си посещения, а хората не знаеха почти нищо за тях, беше неприятен, но тъй като през всички тези векове не се случи нищо лошо, човечеството не се безпокоеше много. Всичко това Тарасу научи от Хайат и беше заинтригувана от разказа му, а заедно с нея и останалите. Братята даже прекратиха вълнуващия си спор кое е за предпочитане — сваряване в мазнина или в обикновена вода.

Бившият управител се оказа приятен събеседник с голям опит и се отнасяше към нея със симпатия, а тя установи, че той е единственият човек тук, на когото може да се разчита до известна степен и да се разговаря нормално с него.

— Хубаво е, че толкова време драконите идват и си отиват мирно и тихо, Хайат, но ти например знаеш ли колко дълго живеят те?

— Добър въпрос, аз също съм мислил за това — отговори той. — За тях вековете са като години и досегашното им поведение не значи нищо. Преди да започна да бъркам в хазната, аз също прекарах кротко няколко години, зает в проучвания как най-добре става това.

— Извинявай, но сигурно не си проучвал достатъчно дълго и качествено — усмихна се Тарасу.

— Изглежда е така, щом съм тук — засмя се той, — но примерът не е лош, що се отнася до крилатите ни гости. Имах възможност да ги поопозная и съм на мнение, че при всички видове разумни същества може да се говори за различни типове характер. Някои от тях са добри, други лоши, не са им чужди чувства като гордост, суетност, жестокост, благородство или завист. По някакъв начин усещат коварните, зли или глупави хора и ги отбягват, но с мен общуваха охотно, което ме ласкае. Един от тях спокойно мога да нарека приятел, казва се Трирл.

— Надявам се, че ще пожелае да разговаря с мен.

— Сигурен съм в това — сериозно каза управителят. — Не е тактично да те разпитвам за причините, накарали те да нападнеш Иргут, а и това няма голямо значение. Не мисля, че си извършила престъпление и ако позволиш, ще ти дам няколко съвета как да оцелееш занапред и ще ти покажа някои бойни техники, благодарение на които съм още жив. Сега в залата за тренировки няма никой и можем да започнем веднага.

— Ще ти бъда признателна — зарадва се момичето. — Не бих могла да си пожелая по-добър учител и съветник.

— Нещо ми подсказва, че този път ще спечелим и няма да се връщам пак в затвора — каза той.

Салонът беше разделен на по-малки помещения с големината на истинските бойни полета. Размерите възпроизвеждаха обстановката, обясни Хайат, само оръжията бяха симулантни. От двете страни на вратата бяха подредени електронни подобия на арбалети, огнестрелни оръжия, бластери и невропарализатори, както и метални ленти като тези, които и двамата носеха, но без секторите с издут стъкловиден похлупак над тях. Вместо това имаха три издатини на същото място. Офицерът взе една от тях, сложи я на лявата си ръка над гривната-индикатор, натисна средната издатина и лентата се затвори.

— Това е силов щит — обърна се той към нея. — Малък е и предпазва само отделни части на тялото, затова се изисква бързина и точност при боравене с него. Ако прикриеш сърцето и главата си, дясното рамо и корема остават открити. Спуснеш ли го пред корема си, тогава главата и раменете са незащитени. За краката има предпазни кори и не трябва да се безпокоиш. Трябва да свикнеш да усещаш границите на защитената област, без да ги гледаш. Щитът се включва, изключва, закрепва около ръката ти и се сваля, като натискаш тези бутони.

Той илюстрира думите си, натискайки леко на посочените места. При включването на щита слабо завихряне на въздуха пред него очерта полето, при което част от ръката и тялото му се виждаха все едно през струи трептящ, нагорещен газ. Накрая той го изключи и откачи от ръката си.

— Вземи си един щит от рафта и ми донеси две кошчета с топки.

Тарасу се опита да борави с щита, както той й беше показал, а Хайат закопча колана си и закачи на него едно кошче. Черните кълбовидни предмети вътре бяха грапави, нееластични и тежки.

— Единият офицер на Белите, Ахорн, е много опасен. В миналия Турнир унищожи трима от нашите, четвъртият беше Кралят и тогава за щастие Играта свърши. Може би щях да го победя в двубой, но се радвам, че не се наложи да се бия с него. Надали ще имам такъв късмет и сега, ти също трябва да си подготвена.

— Започваме ли? — обади се момичето.

— Веднага — той взе няколко топки, замахна и хвърли едната към нея.

Тарасу вдигна щита нагоре, но не беше достатъчно бърза. Топката я удари болезнено по челото и падна на пода. Объркана, тя не можа да реагира на втората, която я улучи в корема, накара я да се свие с наведен щит и получи трети удар в шията. И петте му хвърляния бяха сполучливи. Докато той загребваше от кошчето нова партида, тя си пое дъх, зашеметена от болка и яд.

— Тези топки са много бавни и служат само за да усетиш границите на щита. Срещу истинско оръжие отдавна щеше да си мъртва — каза спокойно Хайат, като гледаше изкривеното й лице. — Овладей гнева си и се концентрирай.

От следващата серия Тарасу отби половината удари. След няколко атаки Хайат започна да я изненадва все по-рядко.

Когато свършиха, тя беше много уморена, но владееше щита неизмеримо по-добре, отколкото в началото.

— Вече стана време за вечеря, затова ми помогни да наредим нещата обратно по лавиците, ако обичаш — каза Хайат. — Ще си починем, докато се храним, после се връщаме пак тук.

Желанието й в момента беше само да се добере до леглото си, но кимна утвърдително.

— Утре през деня всички ще бъдем в салона и може би ще се наложи да обучавам някои от останалите, но след вечеря ще се занимавам специално с теб. Остава ни малко време да се подготвим. Избрали са всички нас, защото имаме известни умения, но ти идваш от другаде и трябва да овладееш непознатите ти оръжия. С щита се справи бързо — похвали я той.

— Обучавана съм да използвам истински метален щит, който се усеща в ръката и се вижда — каза Тарасу. — С това нещо отначало имах чувството, че изобщо не ме предпазва, но по принцип движенията са същите и вече свикнах.

— Ако напредваш по този начин, днес може би ще опитаме и стрелба с оръжие. Сега се усмихни и иди да се приготвиш за една от последните спокойни вечери. Утре ще пристигнат Драконите и другият Офицер, надявам се да не трябва да уча и него.

(обратно)

16

Откакто го затвориха в килията, при Синд не беше влизал никой, освен лекарят и тъмничарите. Хранеше се добре, стараеше се да поддържа физическата си форма с упражнения и разходки из килията и вземаше хапчетата незабелязано, когато пиеше вода. Стърсет Орм го посещаваше всеки ден, както беше обещал, и се опитваше да го ободрява. Съобщи му, че принцът е оздравял и сега нещата ще се задвижат бързо. Експертизата показала, че отпечатъците по ножа са само негови, му каза злорадо Хардийн, нямало и помен от следи на други хора в стаята. Орм побърза да го увери, че за убийството на толкова съмнителна и невзрачна личност като Зарал Вар го заплашва обезщетение на роднините и близките му, напълно според кесията на Фил Канти, като след процеса трябваше да напусне Ромиа и да не вдига излишен шум около себе си. Търговската гилдия положително беше влиятелна сила в двора на краля, за да получи толкова лека присъда. Синд с горчивина се замисли за крещящата подигравка да се измерва с пари безсмислено отнетия човешки живот. Тук богатите можеха да си позволят всичко извън законите и справедливостта и той състави наум изложението си пред Императора по този повод.

Не можеше да избяга, докато го държаха изолиран, а и нищо полезно не беше научил. Ако целта на неизвестните му врагове беше да го изгонят от планетата, сега те се радваха на успеха си, постигнат с цената на убития теолог. Последната дума въпреки това щеше да има той и нямаше да се махне оттук, докато не разкрие всичко.

Звънът и появата на Орм на екрана го учудиха. Второ посещение за деня беше необичайно, а загриженото лице на застъпника не вещаеше добри новини.

— Много съжалявам за това, което ще ви съобщя, но след последните разкрития нямате право на застъпник — Стърсет се покашля неловко — Извикаха ме специално, за да ви го кажа, и съм длъжен да заявя, че Гилдията оттегля протекцията си от вас. Положението ни тук ще пострада, ако продължим да подкрепяме съучастник в заговор срещу престолонаследника на кралство Ромиа.

— Срещу какво? — Синд едва успя да запази самообладание.

— При огледа на вещите ви и разпита на свидетелите са намерени недвусмислени доказателства, че вие сте снабдил извършителите с оръжие и план на галерията.

— Не знам нищо за това — каза Синд, убеден, че е безсмислено да спори.

— Двамата мъже, с които сте поддържал контакти, са мъртви и не могат да потвърдят или отрекат. Вашите думи оттук нататък нямат никаква стойност. Последният ми съвет е да приемете предложението за участие в Турнира, което ще ви направят. Разрешено ми е да ви съобщя само това и вече сте сам. Сбогом!

Образът на Хардийн веднага зае мястото му и разпитът започна със завидно усърдие. През последвалите кошмарни часове не се знаеше кой остана по-изтормозен — Хардийн и другите следователи, които го сменяха, или Синд. От въпросите той сглоби приблизително ясна картина за обвиненията срещу него. Осигурил е заговорниците с всичко необходимо посредством наети лица, а за последния етап е пристигнал лично. Когато разбрал за провала, се опитал да купи мълчанието или да сплаши един от наемниците, който вероятно е заплашил да го издаде. Не могъл да се справи с него и го убил, а намиращите се случайно наблизо патрули го заловили.

Шифрите, кодовете, тайниците и свидетелските показания на няколко души, с които разполагаше Хардийн, водеха право към Синд и уликите се изправиха пред него като стена без никакви пукнатини. Имаше даже фонокристал със запис на неговия собствен глас и смътно си спомни, че кристалът се търкаляше из нещата му на Франар. Текстът на записа беше безобиден, но съпоставен с всичко останало, придобиваше зловещ смисъл. Още преди Синд да тръгне насам, някой беше ровил усърдно в кабинета му в двореца на Харамон и бе подготвил това обвинение. След лавината псевдодоказателства, от него се очакваше само да признае, но и това нямаше голямо значение, както разбра впоследствие.

Когато научи, че Кралският съд ще се събере да разгледа делото му, той изпита облекчение и дори не се учуди на необикновената експедитивност. Моментът да избяга беше дошъл, трябваше да го направи по пътя към съдебната зала или на връщане.

В решаващата сутрин закуската му беше в нишата, както винаги. Той я изяде и зачака, събирайки цялата си енергия, но нямаше признаци, че се готвят да го отвеждат някъде. Очакваният звук го накара да подскочи от нетърпение. На екрана вместо Хардийн или някой от тъмничарите се виждаше вътрешността на непознато помещение, в което зад дълга маса седяха десетина души, обърнати с лице към него. Централното място заемаше крал Аргам в церемониални одежди и с всички атрибути на властта си, дори носеше препасан лазерния меч. Синд изруга наум предпазливостта им, заради която бяха пренебрегнали основното право на обвиняемия — да се яви и изслуша присъдата си лично. Щяха да го съдят на място, в килията и то, като не нарушават пряко законите. В такива случаи беше прието да се уведомят формално Имперските съдебни власти, а докато те вземат становище и изпратят отговор, подсъдимият можеше вече да е екзекутиран.

Синд се опита да възрази, но не забеляза ответна реакция. Хаягри се беше постарал да убеди краля, че има насреща си много опасен престъпник, спрямо когото трябва да се вземат специални мерки. Съобщението за процеса щеше да бъде забутано в канцелариите на Харамон и да изчака, докато там решат да разгледат случая. Синд не знаеше това, но позна почерка на силата, направлявала събитията досега, и се примири. Съдебната процедура беше фарс. След като изслуша обвиненията, доказателствата и показанията на свидетелите, които виждаше за пръв път, на въпроса признава ли се за виновен той отговори отрицателно. Не обърнаха внимание на това и Аргам, величествен в червената си мантия, заяви, че Кралят и справедливият Кралски съд обявяват подсъдимия Фил Канти за виновен в заговор срещу престолонаследника и убийство на ромийски гражданин. В знак на кралска милост му се дава право на избор между незабавно изпълнение на смъртна присъда и участие в Турнира като Офицер на Черната армия.

Аргам и справедливият му съд отдавна бяха изчезнали от екрана, когато Синд се отърси от вцепенението и се изтегна на леглото. Враговете му се разполагаха в Императорския дворец и вземаха от документите на Синд, каквото им потрябва, значи бяха наясно и за способностите му. Бяха се погрижили да остане жив и да не може да избяга, но за да го заведат на Арената, трябваше все пак да напусне килията си. Чисто и просто те му предлагаха да отиде доброволно там. Щом толкова държаха, щеше да се яви на идиотския Турнир и да разбере защо и на кого е нужно това.

— Засега ще играя, както кажете вие, но ще дойде и моят ред — обърна се той към невидимите си събеседници, загледан мрачно в тавана.

Хардийн дойде да го вземе и го откараха с роптер на Арената. Само двама души освен пилота го съпроводиха до Черния дворец, където го оставиха в трапезарията. Той имаше представа за правилата на Турнира, затова внимателно огледа насядалите около масата. Принц Марзак и братята определено не му харесаха. Глупостите, които дърдореха те, го дразнеха дори след принудително наложеното мълчание напоследък. От лявата му страна седеше симпатично момиче, което се хранеше равнодушно и не каза почти нищо. След като го разгледа, то не му обърна повече внимание, заето със собствените си мисли.

Обядът беше чудесен дори и само защото вместо четирите стени на килията, през отворените прозорци се откриваше изглед към парка зад силовата стена, опасваща Арената. Вместо блудкавите затворнически каши, масата пращеше от блюда, превъзхождащи по качество и разнообразие менюто в „Корона“. Нуждата да се възстановява заставяше Синд да се храни така, че за страничен наблюдател би изглеждал обхванат от ненаситна лакомия. Съседът му отдясно нямаше време да го наблюдава, защото също като него поглъщаше големи количества храна с видимо удоволствие. При дребното му телосложение не ставаше ясно къде вмества всичко това. Отначало Синд помисли, че и той натрупва енергия, но внимателният оглед не показа характерните белези. Хайат беше един съвсем обикновен човек с огромен апетит. Целият труд да бъде принуден Синд да седи сега тук имаше смисъл, ако трябваше да се срещне с някого или да присъства на особени събития. Сътрапезниците му бяха ромийци, само Тарасу беше от друга планета, но всички те не блестяха с нищо.

В състава на Черната армия имаше и два Дракона, чиито столове бяха още празни. Докладите, представяни на Императора относно тези същества, и натрупаната от предшествениците му информация не бяха изчерпателни. Случаят отреждаше на него да запълни празнотите и вероятно драконите бяха тези, с които трябваше да се срещне. Така поне му казваше логиката. Той започна разговор със съседа си, който приключи с обяда и се облегна доволно пред камара празни чинии. Бившият управител Хайат беше имал допир с представители на летящия народ, но не отговаряше охотно на въпросите за тях. Посъветва го да си състави непредубедено мнение, когато ги види, и насочи вниманието си към него самия. Принц Марзак, Гил и Сат Мор също проявиха интерес, учудени от присъствието между тях на чуждопланетен търговец, заради убийството на някакъв незначителен теолог. Когато чу за предполагаемото му участие в заговора, Тарасу изпусна приборите си и се обърна към него.

— Не мога да повярвам, че са постъпили така с вас, без да имате вина! — възкликна тя. — Сегашното ни положение едва ли може да се подобри и няма смисъл да лъжа. Никога не съм ви виждала, нито съм чувала да се споменава името ви или този… Зарал. Станала е нелепа грешка!

Тя развълнувано огледа останалите и Синд не се зае да я разубеждава. Прие съчувствените забележки на сътрапезниците си и разказа случая, оневинявайки себе си за смъртта на Зарал. Не се разпростря върху участието на Братството и описа двамата хораи като обикновени грабители. Хайат, врял и кипял в административните и съдебни бъркотии на кралството, го гледаше с недоверие, но не го изрази гласно. Когато страстите около Синд се уталожиха, Марзак взе думата и обяви, че не е лошо да си изяснят някои неща, въпреки все още непълния състав. Независимо от това справедливо или не, сега те бяха събрани заедно и трябваше да положат всички усилия да победят, за да оцелеят. Тук той не можа да се въздържи и погледна накриво Хайат. Бил се два пъти на губещата страна и надживял последователно двамата Крале на армията си, той сияеше срещу него като живо опровержение на думите му.

— Решенията, както знаете, ще вземаме всички ние, но аз имам право на два гласа в съвета и предният фланг на воините се подчинява само на мен.

Никой не изрази отношение към думите му, което го удовлетвори и той каза по-меко:

— Сега ще си починем, преди да отидем в салона, където ще преценя кой колко струва. В бъдеще не трябва да прекалявате с храната, за да нямате проблеми при тренировките, а после и на Арената.

Този намек определено се отнасяше за Синд и Хайат. Шумът от столове и прибори при ставането им заглуши репликата на управителя, дочута само от Тарасу и Синд, с която той обобщи мнението си за принца.

— Самонадеяно лайно!

Тримата се спогледаха зад гърбовете на Марзак и братята Мор, които вървяха пред тях. Стана ясно, че вече са се оформили две групи, засега слабо враждебни.

— С Драконите ще станем петима, при общо девет гласа е съвсем достатъчно — очерта Хайат започналото разделение.

Тъй като беше единственият запознат с психологията на нечовешката раса, те не оспориха твърдението му.

— Целта ни ще бъде единствено да си спасим кожите, а ако покрай това запазим и тази на Марзак, толкова по-добре за него.

(обратно)

17

След първата обща тренировка се разбра, че най-зле от всички беше принц Марзак, въпреки многото му приказки. За голямо негово съжаление той трябваше да изслуша препоръките на Хайат, както всички останали. Синд беше блестящ, макар че не се стараеше и показа малка част от уменията си. Гил и Сат не впечатляваха, но бяха в границите на добрите постижения. Тарасу, след вчерашните упражнения, се бе изравнила с тях в защитните маневри. Резултатите от стрелбата й бяха най-добри по всеобщо признание и Синд с усилие я надмина с неголяма разлика. Хайат се радваше на нейния успех и се зае с изостаналия Марзак, щастлив да го види унизен по този начин.

— Това е най-добрата армия, в която съм бил досега — доволен каза той на Синд. — Ахорн от Белите е опасен, ако го елиминираме, няма да имаме проблеми, така поне се надявам. Естествено, като избягваме Драконите им. Когато и двете армии бъдат в пълен състав, нашите Крал и Кралица ще се срещнат с техните, след което ще ги видим на запис, а и те ще получат такъв за нас.

— Разузнаване на противника — измърмори Синд.

— Точно така — каза управителят. — Неизвестността е по-лоша и от най-силния противник.

Когато влязоха в трапезарията, завариха разположени на странните си седалки две едри същества, покрити със златисти люспи, по които играеха отблясъци от светлината. През оставените нарочни отвори на облегалките се бяха проточили дългите им и дебели опашки, чиито крайща лежаха и се гърчеха на мраморния под. Главите, обърнати към тях, събуждаха първичен ужас у несвикналите, а такива бяха всички, освен управителя. Той тръгна към масата, разперил ръце в приветствен жест, а останалите спряха на прилично разстояние, като се бореха със страха или отвращението си. Синд беше гледал заснети кадри с дракони в библиотеката, но там те изглеждаха абстрактни и далечни. Впечатлението на живо беше стряскащо. Предните, по-къси лапи, които единият протегна на Хайат, завършваха с подобия на пръсти, увенчани с къси, но остри и твърди нокти. Масивното туловище се изправи с грация и мощ, яките мускули предизвикаха под бронята вълнообразни движения. Разноцветни сияния плъзнаха по люспите, а гъвкавата опашка изплющя и небрежно измести тежкия стол с един замах.

— Приятелю Трирл, безкрайно съм радостен да те видя пак — каза Хайат и се повдигна да прегърне надвисналата над него грамада.

Ръцете му се плъзнаха по дебелата бронирана шия, а лапите на съществото се стовариха върху раменете му. Стиснаха го леко, но скупчената група хора ахна, в очакване да чуе пращенето на чупещи се кости. Нищо такова не се случи и дребният мъж остана невредим. Чудовището го пусна, разтвори над главата му удължената си муцуна с широки ноздри и показа респектиращ комплект дълги извити зъби. Между тях се стрелна яркочервен език, раздвоен на върха.

— Аз също съм доволен, че те срещам, приятелю Хайат — гъгниво отговори драконът.

Произнасяше думите със съскане и шипене, но достатъчно разбираемо.

— Виждам, че Хърл не е пожелал да дойде с теб този път — управителят се отдръпна назад.

— Старият Хърл е изгубил желанието си за приключения, след като едва не беше убит миналия път, и аз доведох племенника си. Надявам се да бъде добър заместник на Хърл, макар и да е отчайващо млад.

Вторият дракон се изправи припряно. В първия момент изглеждаха абсолютно еднакви, както седяха, и беше учудващо по какво Хайат ги различава, но застанал прав, той стигаше до рамото на Трирл и тялото му беше значително по-дребно.

— Аз съм Кокорл — изсъска той и сложи разперената си лапа върху челото. — Нека полетът ви бъде лек, плавен и…

— Това са хора, племеннико, те не летят — прекъсна го Трирл и вторачи огромните си зелени очи в тях. — Той е за пръв път в човешко общество и още не е научил подходящите изрази.

Младият дракон затъпка притеснен на задните си лапи, а отвесните му зеници станаха почти кръгли, като му придадоха значително по-добродушен вид. Напрежението и първоначалното объркване спаднаха, когато Хайат започна представянето им. Хората се осмелиха да пристъпят напред и да докоснат ноктестите лапи, протегнати за човешки поздрав. После всички насядаха около масата.

— Забележително добре владеете общогалактически език — каза Марзак, в опит да заговори непринудено новодошлите.

— При всички важни преговори е станало традиция да се наема преводач от нашата планета Шуист. Ние сме се прославили с таланта си на полиглоти — каза Трирл, поласкан. — А на Шуист най-известен с тези си качества е нашият род. Кокорл, който далеч не е от добрите, предвид възрастта му, владее два главни и пет второстепенни езика. Когато реших да го взема със себе си, се наложи да научи и вашия сиен.

— И кога взехте това решение? — попита Марзак, който знаеше само сиен освен ромийски и беше положил невероятни усилия за това.

— Амии… според мерките за време на Ромиа, да кажем, около тридесет периода — отвърна Трирл.

— Тридесет месечни периода — това прави два годишни цикъла, така ли? — запита принцът.

— Разбира се, че не, ако беше толкова глупав, не би ме придружавал. Имах предвид периода на околоосните завъртания.

— Тридесет ромийски дни са били достатъчни да научи чуждия му човешки език? — попита Синд изумен.

— По-лесен е дори от нашите второстепенни, а и той знае само основата. За да го усъвършенства е необходимо повече време и практика. Още няма нужното ниво, като мен например, но и това ще стане.

— Желая приятен апетит на всички и ярък, несекващ пламък — внимателно произнесе Кокорл.

— Без пламъка, момче, без пламъка! — погледна го с укор Трирл.

— И тъй като вие ни разбирате чудесно, би било добре да разговаряте по-рядко помежду си в наше присъствие на родния си език — каза Марзак.

— Естествено — изсъска Трирл. — Главното изискване на етикецията при преводачите гласи точно това. Мой далечен прародител бил убит на място, защото произнесъл няколко неразбрани от преговарящите страни фрази към придружителя си. Тези преговори били наистина много деликатни, но това е първата и последна проява на нетактичност в рода ни. И да не бяхте го напомнили, едва ли щяхме да проявим споменатата невъздържаност.

Вечерята премина вяло, защото маниерите на хранене на новодошлите, вероятно изискани от тяхна гледна точка, развалиха апетита на всички. Шумното сърбане и преглъщане заглуши напълно разговорите. Големите парчета месо те късаха със зъби, като си помагаха с ноктите. Сосът се стичаше по муцуните им, облизван от раздвоения език със звучно мляскане. Само Хайат, свикнал с техните обноски, се хранеше спокойно. Тарасу се опитваше да не ги гледа, но когато се наложи да потърси подправките и погледът й попадна на Кокорл, блажено ръфащ недопечената си пържола, не можа да издържи. Розови струйки капеха от извитите му зъби и тя усети, че стомахът й се преобръща. Скочи, притиснала устата си с ръка, и изтича навън.

— Нашата Кралица ни напусна съвсем ненадейно, почти нищо не е хапнала — отбеляза Трирл и се уригна продължително. — Не се чувства добре може би?

— Трябваше да направи една важна тренировка точно сега — каза Хайат.

— С принц Марзак — добави Синд, тъй като и принцът напусна тичешком.

— Харесва ми такова усърдие и постоянство — измляска драконът и се залови да почиства зъбите си.

Човъркаше ги елегантно с един от ноктите на лявата си лапа, оставен по-дълъг от другите очевидно с тази цел. Намерените парченца той оглеждаше и изсмукваше с удоволствие. Това занимание накара братята Мор да приключат набързо вечерята си и също да се оттеглят.

— Мога ли да ви поканя в нашето леговище, искам да кажа жилище, да си поговорим след изобилната и вкусна вечерна закуска? Всички вас — подчерта Трирл, въпреки че освен Синд и Хайат не беше останал никой друг. — Ще съм радостен, ако дойде и Кралицата. Бихте ли й предали поканата ми?

— Разбира се — каза Синд, — стига да не е много уморена.

Тарасу не се зарадва особено на идеята за парти.

— Нали няма да ядат повече? Едва ли ще го понеса още веднъж тази вечер — жално каза тя.

— Най-много да пием плодови коктейли — успокои я Хайат. — Е, ще има някоя и друга бисквитка… но никакво месо!

Драконовите зали се намираха близо до трапезарията и оформяха върха на комплекса постройки. Бяха три високи цилиндрични помещения, свързани помежду си чрез проходи и широки арки. Средната зала, в която влязоха, беше по-голяма и се използваше като салон-приемна. В стените имаше множество дълбоки ниши, разположени една над друга чак до куполообразния свод на тавана. Под тях стърчаха издатини, наподобяващи трамплини на басейн, но от солидни каменни плочи. Близо до вратата беше поставена масичка с човешки размери и столове, които не личеше да се използват, защото бяха натрупани върху нея с краката нагоре. До тях стоеше Трирл, скръстил предните си лапи на гърдите.

— Добре дошли! — провикна се той, избута масата в средата на залата и нареди столовете около нея.

— Моят приятел Хайат е бил често на гости при мен и затова се обръщам към вас. Моля, седнете тук и изчакайте Кокорл да ни сервира. Аз ще си позволя да се отпусна като между близки и ви приканвам да направите същото. Схванах се да се влача по пода тази вечер, затова ще се разкърша.

Гънките по гърба му се раздвижиха и плътно прилепналите, незабележими досега крила започнаха да се разтварят. Той ги разгърна в цялото им великолепие, с мощен тласък се отдели от пода и се насочи към една от горните ниши. Въздушното течение разпиля косите на Тарасу и ги запрати в безпорядък около лицето й. Тя отмахна кичурите от очите си, за да проследи обратния полет на Трирл. Реейки се плавно, той кацна на близката до тях издатина и забелязаха, че стиска някаква торба в лапите си. Кокорл се появи с тромава походка от съседната зала, крепейки поднос с чинии и чаши. Положи го на масата и чевръсто подреди съдовете пред тях.

— Направо забравих, че имате крила — каза Тарасу. — В трапезарията не ги забелязах, но там вие и не летяхте.

— Правим го тук, когато сме сами или с хора, поканени от нас, както сега.

Трирл пое подадения му от Кокорл пълен бокал и му връчи торбата. С купичка в едната лапа и чувалчето в другата, той подхвръкна в нишата зад гърба на Хайат.

— Забранено ли ви е да летите в другите помещения? — полюбопитства момичето.

— Освен че са тесни и непригодни, възпитанието не ни го позволява, въпреки че е страшно изморително да си възпитан. И вашите етични норми са същите, доколкото ми е известно.

— В какъв смисъл?

— Ами, например, хората в присъствие на непълноценен индивид се въздържат от действия, подчертаващи недъга му, за да не го потискат. Не бихте се разтичали демонстративно пред човек без крака, осъден да лежи, нали?

— Значи ние, хората, сме инвалиди според вас? — попита Тарасу.

— Само много възрастните, болни или осакатени джорхи са принудени да кретат по земната повърхност. Ние ги обграждаме с внимание и съчувствие, но те са имали все пак моменти в живота си, когато са се носили във висините, докато вие от рождение сте приковани към земята. Към вас съжалението ни е още по-голямо, ако това е възможно.

— Благодаря — измънка тя с половин уста. — Какво означава джорх?

— Хайат не ви ли е казал? Ние сме джорхи и е голяма обида, когато някой се обърне към нас с нарицателното „дракон“, особено ако го смятаме за приятел — поясни Трирл. — Истинските дракони са малобройни изолирани групи, с които един порядъчен джорх избягва да има взаимоотношения. Те са диви, нецивилизовани издънки на народа ни и за съжаление първи са контактували с вас. Така тяхното име е станало обичайно название за цялата ни раса, което е печално. Опасявам се, че са оставили у прадедите ви погрешна представа за нас.

— Представата наистина е неприятна — каза Синд. — В нашите предания драконите са свирепи и кръвожадни. Те отвличат хора и опустошават селищата. Където се появят, всяват страх, омраза и…

— Точно това имах предвид! — подскочи Трирл възмутен. — Погледнете ме, нима приличам на кръвожаден похитител на хора?

Той се изпъчи, размаха предните си лапи и впери пронизващите си очи с фосфорен блясък в Тарасу.

— Н-не — заекна момичето и се отдръпна извън обсега на ноктите му. — Ни най-малко.

— Аз съм културен и благовъзпитан джорх, но когато някой ме нарече дракон, излизам от люспите си в първия момент. — Трирл се укроти и отпи от бокала си — Как ще реагирате вие, ако ви нарекат диваци и канибали?

— Съвсем отрицателно — каза Тарасу. — Вероятно ще се вбеся. В едно нещо съм сигурна — изключително ще се старая да не ви ядосвам в бъдеще, уверявам ви.

— Вие сте приятна и предполагам млада дама, но за нещастие ще имате възможност да видите истински дракон и то много скоро. В Бялата армия е дошъл Грагард, който е абсолютно чудовище — зъл и отмъстителен единак.

Това изявление разтревожи Тарасу, а даже и Синд. Той се опита да си представи какво може да е това създание, което изглежда в очите на Трирл чудовище, но не успя.

— Идвал ли е тук преди? — попита загрижен Хайат. — Не си спомням да съм го виждал.

— Бих се с него по времето, когато сигурно си бил малък — мрачно каза Трирл, а племенникът му се размърда в нишата си и наостри уши. — Самият той разправяше, че унищожил половината си семейство, защото непрестанно му противоречали и го дразнели. Ние сме наемници и между нас борбата не се води до смърт, но Грагард е дракон и няма скрупули. Той убива не толкова защото му плащат, а за удоволствие. Хайат може да ви каже, че когато противникът ни е човешко същество, обикновено само го раняваме и зашеметяваме. Индикацията на гривната му показва, че е полумъртъв и го отстраняват. Ако е зле ранен, го умъртвяваме бързо, за да не страда. Грагард ги обгаря точно толкова, че да умират бавно и да се мъчат до смъртта си. Погледнете крилото ми, виждате ли нещо на него? — и той го разпери.

Тримата се вгледаха във фината ципа, под която изпъкваха тънки издължени кости. Две от тях бяха огънати неестествено в горната си част и личаха прилични на възли удебеления, там където са били счупени и зарастнали лошо. Ципата между тях висеше сбръчкана и грапава, с мръсносив цвят, различна от останалата повърхност.

— Това ми е спомен от него, също и стъпалото, оттогава накуцвам. Цяло чудо е, че изобщо имам задна лапа, изгорих му очите и това ме спаси. Хубаво го подредих и съм сигурен, че си е спомнял често за мен след това. Възстановил е някак лявото си око и сега е по-грозен и зъл, отколкото го помня.

— Чичо, но той ще иска да те убие този път! — възкликна Кокорл с безпокойство.

— Не се тревожи, момче, имай доверие в мен. Ще се справя с еднооката твар.

— Виждам, че Кокорл е взел торбата с гадателските пръчици — обади се Хайат. — Ще погледнете ли съдбата ми?

Тарасу и Синд се спогледаха, докато Трирл мълчеше замислен. Кокорл тръскаше коженото чувалче и отвътре се разнасяше тракане.

— Да видим дали е благоприятен моментът — каза старият джорх.

Започна да издава ритмични звуци, които се свързваха в странна мелодия, като пристъпваше от крак на крак в такт с нея.

— Сега ще тананика доста време — прошепна Хайат в ухото на Синд.

Внезапно Трирл спря да се поклаща и се втренчи някъде встрани. Те проследиха погледа му и видяха Тарасу, която се беше изправила. Танцуваше с отсъстващо изражение и правеше необичайни движения с ръце и крака. Когато джорхът млъкна, тя спря танца си и грациозно се поклони.

— Не може да бъде! — Трирл беше сбръчкал муцуната си в израз, който у човек би изразявал тъга. — Това беше любимият танц на моята прекрасна Смагарт и не съм предполагал, че човешко същество ще ми напомни за нея. Тя се движеше така ефирно, крилете й трептяха, всяка люспа блестеше, а опашката й се виеше като…

Той млъкна, от очите му започнаха да се търкалят едри капки и се стичаха на издатината, върху която беше стъпил. Насъбралата се локва протече през ръба и образува миниатюрен водопад. Тримата не знаеха какво да кажат, затова мълчаха, а Кокорл почесваше озадачен върха на носа си.

— Потанцувай още малко, моля те! — обърна се Трирл към момичето.

Тя стана и изпълни молбата му, а джорхът гледаше прехласнат.

— Сякаш се върнах в младостта си. Какво ще кажеш, племеннико, не е ли вълшебно? Виж красотата на жестовете, поезията на стъпките…

— Чичо, съжалявам, но Смагарт е мъртва отдавна, а това е човек — измънка Кокорл. — Няма виеща се опашка, нито трептящи криле.

— Не съм сляп! — тросна се Трирл. — Ти гледаш външността, а аз зад нея и видях духа на любимата ми. Трябва да откриеш същността под формата, момче.

— Опитвам се, но ми е трудно. Може би, ако муцуната й не беше толкова плоска или ако не беше безлюспеста като зародиш… — Кокорл млъкна, а старият джорх го изгледа съжалително.

— Какво беше това? — обърна се той към нея.

— Моя импровизация на ритуалните танци, които изпълнявах на родната ми планета в чест на бог Йали — каза момичето объркано — Тази мелодия ме накара да го направя, не знам защо.

— Виждам, че си тъжна и доколкото зависи от мен, бих искал да се върнеш в къщи — каза джорхът. — Мисля, че се отклонихме, заради моите спомени. Кокорл, нареди пръчиците за нашия приятел Хайат!

Кокорл изсипа купчина дълги тънки клечки, костени на вид. Съскайки затвори очи и зарови лапите си в купчината. Пръстите му загребаха едно снопче и започнаха да нареждат някаква фигура. След малко той спря, потрепера и ги погледна.

— Само това ли беше? — попита Хайат. — Толкова кратко?

— Всеки път е различно — Трирл запърха над нишата, за да разгледа творението на Кокорл.

— Прибирай ги, племеннико! — изсъска накрая той и се върна обратно. — Или си бил разсеян и несръчен, или днес Силите на съдбата не са склонни да ни покажат много.

— Какво стана, ще победим ли този път? — управителят се опита да надникне вътре, но издатината му пречеше, а и Кокорл се залови да събира пръчиците, като разбърка фигурата.

— Племенникът ми прибърза и разкриви Дървото, но дотам беше ясно. Ще победиш Ахорн, после ще се биеш с дракона Грагард и тук вече не се виждаше нищо. Съжалявам, че няма аз да го доразкрася — въздъхна Трирл. — Непохватният младеж обърка и развали линиите.

Прибраха торбата и разговорът продължи на други теми. Синд беше наблюдавал внимателно действията на Кокорл, затова забеляза, че той направи опит да протестира при обвиненията в некадърност и се отказа. Не разбираше нищо от гадаене, но за времето, прекарано с тях, джорхите му бяха станали достатъчно ясни и усети, че Трирл крие нещо.

— Очевидно вие двамата им допадате, особено Тарасу — заключи управителят по-късно, докато вървяха към стаите си — Чух много неща, които Трирл досега не беше сметнал за необходимо да ми разказва.

— Като изключим това, че ми прилошава да ги гледам, когато поглъщат храната си, намирам, че са мили — каза Тарасу на Синд. — Преди да дойдеш ти, разисквахме с Хайат възможността да се преструват на безопасни, за да прикрият целите си. От незапомнени времена драконите са символ на врагове на човешката раса, обаче съм на път да си променя мнението. Интуицията ми казва, че това не е вярно.

— Не разчитай прекалено на интуицията си — сухо отговори Синд, но не се опита да им обяснява подозренията си.

Хайат, възвърнал обичайната си жизнерадост, сипеше шеги, докато се разделиха. Пожела им лека нощ с вид на човек, неизмъчван от притеснения. Синд му завидя за лекия характер и след като остави Тарасу до вратата й, се прибра умислен.

(обратно)

18

Мрачната стаичка с нисък таван беше изпълнена с дима на горящите благовония. Коленичил върху плетена рогозка, Ишанг крепеше във вдигнатите си нагоре длани чашата с няколко скъпоценни капки Небесна вода. Беше я приготвил собственоръчно от тревите и корените, носени в специална непромокаема торбичка. Благовонните пръчици, изсушените и стрити на прах растения и малката статуетка на Безсмъртната бяха нещата, които хораите съхраняваха и пазеха като очите си по време на пътуването. Той беше обърнал поглед нагоре и произнасяше напевно заключителните думи на церемонията, без да забелязва напластените многогодишни нечистотии по опушените греди на тавана и провисналите паяжини. Единственият му слушател Чен беше застанал на изкорубения дъсчен под срещу него и вмъкваше в паузите необходимите фрази. Ритуалът се провеждаше толкова тържествено, колкото би бил, ако присъстваха хиляди членове на Братството, както обикновено, а не само те двамата. Традицията щеше да бъде спазена, даже и ако Ишанг беше сам. Брат Раад също изпълняваше церемонията някъде в двореца на Аргам, макар и не в същия час. Приготовленията бяха дълги, изискваха съсредоточаване и освобождаване на ума от всичко друго, но дозирането на съставките, разреждането и смесването им по древните рецепти, придружено с магически думи и заклинания, доставяше удоволствие на посветения.

Ишанг внимателно отля капка от течността в събраните като съд шепи на статуята и тя се задържа там, без да се процеди между тях. Върховната приемаше церемонията и задушливият мирис на пръчиците беше станал тръпчив и осезаем. Той изсипа половината в чашата пред Чен и изпи останалото. В тялото му пропълзя топлина и усещане за спокойствие, което започна да се усилва. Стаята сякаш се разми, пред очите му заплуваха цветни искрящи петна, които се въртяха и го увличаха със себе си към центъра на спираловидното си движение. Духът му се освободи от грубата телесна обвивка и ги последва във вихъра от светлина и звуци. Безкрайността се отвори за него и времето замря, макар че трансът, предизвикан от напитката, траеше няколко минути в действителност. Вглъбени в неземните си изживявания, с изключени сетива за реалността, двамата биха били беззащитни пред чуждото любопитство и зла воля, ако вратата не беше залостена преди това така здраво, че за да влезе някой, трябваше да я разбие. Нищо обезпокояващо не се случи и те стояха коленичили и вцепенени. В изцъклените им очи се отразяваше светлината на мръсната лампа, висяща на дълъг шнур в средата на стаята.

Връщането не беше приятно, както винаги. Ишанг се размърда тежко и се пресегна за втори по-голям съд, пълен догоре с друга настойка, приготвена заедно с Небесната вода. Движенията му не бяха още съвсем координирани, затова залитна напред, изгуби равновесие и едва не изпусна купата. Раздели съдържанието между себе си и Чен, като изсипа течността в стиснатата във вдървените му пръсти чаша. Чен вдигна сковано съда, засърба шумно, а по страните и брадата му плискаха струи и се стичаха във врата и по предницата на дрехите. Ишанг също беше мокър, но не го чувстваше, съсредоточен в неприятните си усещания, които преминаха в слабо замайване.

— Церемонията беше изпълнена съвършено, Говорителю с Небесата — поклони се Чен и се олюля. — Лъчезарната докосна напитката, приготвена в нейна чест, и удостои низшите си слуги с безценни мигове в селенията й.

— Този презрян човек няма заслуги с жалките си умения — поклони се и Ишанг, — но въпреки неговата несръчност и глупост великодушието й е безкрайно.

След предписаните реплики и поклони, те седнаха удобно.

— Старши братко, въпросите ми са дразнещи като бръмченето на насекомо. Хиляди извинения, но ще съм доволен да узная дали брат Раад ще се присъедини скоро към нас.

— Не ме дразниш, Чен — каза Ишанг, а събеседникът му трепна при грубото нарушение на правилата за водене на разговори след ритуал. — Ние с теб свършихме, сега е негов ред. Той е в контролната кула на Арената от доста време, никой не го подозира и е успял да се добере до залата с пултовете. Остава още малко време, като може дори да не се наложи намесата му.

— Молителят би трябвало да е удовлетворен и смея да предположа, че днес се е изказал в този смисъл — упорито продължи да се придържа към етикецията Чен.

— Изказа се по-гадно, отколкото аз посмях да предположа — изръмжа Ишанг — и след всяка среща с него ми трябва време, за да възвърна самообладанието си. Дори като говоря за това, проявявам излишно вълнение, не намираш ли?

— Променил си се, братко Ишанг — внимателно отговори другият.

— Искаш да кажеш, че съм станал податлив на ненужни емоции като прост селянин и се държа неподобаващо за воин, нали?

— Не съм те виждал такъв досега, старши братко — предпазливо каза Чен, — но и аз откривам в себе си неподозирани неща, от които се срамувам и бих искал да ги изкореня.

— След всички години обучение и усъвършенстване, започвам да си мисля, че съм недостоен.

— Съмненията, излишните колебания и празните размисли са опасни за духа, така както…

— Да, глава четвърта, страница петдесет и втора — Ишанг го прекъсна и рязко стана.

Започна да се разхожда с нервни крачки, междувременно махна резетата и погледна навън, за да се увери, че никой не ги подслушва. Личеше си, че се бори с някаква мисъл, която напира да се излее в думи.

— Спомняш ли си камъка, заради който застраших делото ни? — каза той накрая, като спря обиколките си пред него и извади изпод разтворената си риза безформеното парче скала.

— Изпитвам известно любопитство — призна Чен, зарязал предписанията.

— Жената, която ми е дала живот, е умряла малко след раждането ми и това е останало от нея. Едва ли наставниците са оставили на друг хорай такива сантиментални символи — те са за простолюдието, което познава родителите си, държи на колибата, селото и други окови на свободния дух. На мен обаче ми го даде учителят Санг — моят възпитател в Дома, — когато бях пораснал достатъчно. Обясни ми откъде е и поръча да го нося и пазя при всякакви обстоятелства. Това правех досега, въпреки че не разбрах причината нито тогава, нито после. Знам само, че Санг беше мъдър човек и още не ми е дадено да проумея смисъла на постъпката му.

— Може би това е амулет с голяма първична сила, затворена в него, който те предпазва и увеличава мощта ти — предположи Чен. — На малките деца, бъдещи воини, се отнемат всички предмети, свързани с произхода им, но положително Несравнимата и Неразгадаема в помислите си е искала този камък да остане у теб. Не толкова като вещ за спомен от неизвестната ти майка, колкото като израз на Нейното собствено благоволение, в знак, че разпростира върху теб защитата си.

— Нещо такова ми каза и учителят Санг. Разговорът се състоя отдавна, бях малък и съм забравил доста от думите му, но досега успехът наистина е с мен. Имам чувството, че скоро ще се нуждая от цялата защита, с която Лъчезарната пожелае да ме обгради.

Ишанг замислено поглади грапавата повърхност на камъка.

— Може пък в милостта си Тя да разпростре своето покровителство и върху спътниците ти — Чен преви благоговейно гръб пред статуята почти до пода.

Ишанг също се поклони и остана известно време неподвижен.

— Наближава краят, дано брат Раад успее да направи всичко, както трябва — каза той. — „Хаврия“ играе голяма роля в замислите на Раван. Бих искал да разбера на кого принадлежи този кораб, но това ще стане, след като изпълним задълженията си.

В същия момент в ремонтния док Сервин погледна показанията на уредите и се почеса ожесточено по главата.

— Да пукна, ако знам какво става! — обобщи той ситуацията и побърза да намери началника си.

— Какво е положението с онази каруца „Хаврия“ — посрещна го той в едно от опасните си настроения. — Само не ми казвай, че не можете да откриете повредата! Ако този монах още веднъж дойде да се пули срещу мен, докато аз се чудя как да оправдавам некадърността ви, ще хвърчат глави!

— Не се вълнувайте, господин Фарт, точно затова идвам. Откакто наближиха Тържествата не мога да събера хора в цеха даже за една прилична игра на донгър, обаче…

— Значи играете донгър, вместо да работите? Какво пише в работния ти договор, Сервин? — повиши глас Фарт. — В почти бившия ти вече договор!

— Аз н-не играя — заекна помощникът. — Просто такъв е изразът, с ваше позволение, не че наистина го правим. Исках да кажа, че работниците отсъстват или ако са тук, не си гледат задълженията, въпреки моите нееднократни забележки. Исках да кажа, че…

— Изкарай всички, които са налице — прекъсна го пак Фарт — и до края на смяната искам този проклет кораб да бъде готов.

— Нали точно това се опитвам да обясня, всички системи на кораба работят.

— Успели сте да го поправите? Защо не започна с това, а ме нервираш! Какъв беше проблемът?

— Не знам, господин Фарт — каза след продължителна вътрешна борба изпотеният Сервин.

— Как не знаеш? — облещи се началникът му. — В крайна сметка поправен ли е или не и недей да ме дразниш отново!

— Да, но повредата изчезна преди малко без видима причина, от само себе си — въздъхна заместникът.

Фарт потъна в мълчание, а Сервин хапеше устни и зачака на тръни резултата от усилената умствена дейност, набръчкала челото на Главния контрольор.

— Слушай внимателно — проговори той накрая. — Не пипайте нищо повече и се моли корабът да е в изправност, когато го предаваме. Изкараме ли го на орбита, отговорността вече не е наша. Имам човек в Управление и контрол на полетите и ще го предупредя да пипат внимателно, когато го извеждат. В открития космос спокойно може да се пръсне на парчета, ако иска, малко ме е грижа. И мълчание по този въпрос, разбра ли, Сервин?

— Отлична идея — каза посъживен той.

— Парите, които ще дам на диспечера за услугата, ще ти удържа от заплатата — побърза да охлади възторга му Фарт.

— Разбира се — промърмори помощникът и направи кисела физиономия зад гърба му.

(обратно)

19

Тържествата започнаха и те имаха възможност да наблюдават откриването им по холовизията. Официалната среща между кралските двойки на двете армии стана на следващия ден и всички чакаха с нетърпение завръщането на Тарасу и Марзак. Тарасу дойде угрижена, отиде право в стаята си и се затвори там. Пропусна обяда, без да отговори на Хайат и Синд, които правеха напразни опити да я накарат да излезе. Изгледаха без нея записа на Бялата армия, като обърнаха специално внимание на Ахорн и още по-специално на Грагард, чиято празна очна орбита и изкривена муцуна с опадали люспи от едната страна, наистина бяха зловеща гледка. В здравото му око обаче блестеше неукротима злоба. Тарасу се появи в края на следобедната тренировка и застана до управителя с разстроен вид.

— Видяхте ли на записа Бялата кралица? — попита тя с въздишка.

— Повече ни интересуваха драконите и Ахорн, така че не я огледахме добре — отговори управителят. — Защо питаш?

— Това е моята братовчедка Сарави, заради нея дойдохме тук. Искахме да я заведем обратно в къщи и да отмъстим на Иргут, който я отвлече — каза момичето. — Всичко беше напразно, а Арман и Барс загинаха без полза.

Тя закри лицето си с ръце.

— Това са спътниците ти, убити в галерията? — предположи Синд.

— Да. Днес тя ме увери, че Иргут е имал намерение да я направи своя законна съпруга, въпреки че я отвлече толкова подло. Чакал да получи одобрението на баща си, а ние сме провалили всичко. Тя не знаеше кой и защо я вика в галерията. В писмото, което изпрати Барс, не пишеше нищо, за да не се издадем.

— Не ми звучи убедително — каза Хайат. — Принцът е изпратил бъдещата си съпруга на Арената и не се е постарал да провери дали е невинна.

— Бил е много зле и не е знаел какво прави — отговори момичето. — После тя успяла да говори с него и да му обясни, но вече ни бяха осъдили. Иргут имал план как да я освободи, а тя поставила условие да пусне и мен, с което той се съгласил. Каквото и да стане, няма да си простя, че се намесих в неща, които не разбирам. Причиних само злини на всички мои близки хора.

— Защо Иргут трябва да крои сложни планове, вместо да ви освободи веднага? — попита Хайат.

— Крал Аргам не искал да чуе и дума за това. Смята, че така ще подрони авторитета на кралската власт. Трябва да бъде безжалостен към заговорниците, поне публично.

— Силно се съмнявам в справедливостта на краля, а да не говорим за сина му. Съветвам те, докато не видим признаци, че идеята му е добра, да се държиш все едно разговорът ви със Сарави не се е състоял. За твое добро е — увери я Синд, а Хайат кимна одобрително.

— Щом и двамата мислите така, добре! — тя вдигна глава. — Пропуснах тази тренировка, но довечера ще дойда.

— Трябва да дойдеш, защото утре излизаме на Арената — каза Хайат.

Вечерята премина по-тихо от друг път и си личеше, че мислите на всички са в предстоящия турнир. След като капнаха от умора в салона, Тарасу покани Хайат и Синд за малко в стаята си, защото се чувстваше прекалено напрегната и преуморена, за да заспи.

— Какво смяташ да правиш, ако те освободят? — попита тя Хайат.

— Не съм мислил за това — той беше изненадан от въпроса.

— Не може да нямаш поне приблизителни планове за бъдещето си — настоя момичето.

— Сигурен съм само, че никой няма да ме назначи за управител даже в обора си. Освен да пилея своите и чуждите пари не умея нищо друго, а да се отдам на мирен и съзидателен труд не е в природата ми. Виждате ли ме да продавам риба на пазара или да ровя в пръстта и засаждам семена?

— Оставил ли си някакви средства настрани? Нямаш ли имение, слуги, работници?

— Имам стар, порутен и доста ветровит замък, в който гнездят нощни птици. Земите около него и всичко от покъщнината, което можеше да се носи, съм продал или заложил. Не помня откога не съм плащал на работниците и слугите и ако някой още не е напуснал, сигурно не е съвсем с ума си.

— Бурно си живял — каза Синд, — но поне се биеш добре. Може някой богат благородник да те вземе в свитата си.

— Няма да се намери човек, особено пък богат, на когото да съм склонен да предоставя верността си срещу огризките, които ще ми подхвърля. Имам съвест и гордост все пак, еластични наистина, но само донякъде.

— Едва ли в цялата Империя няма никой, на когото би служил с удоволствие. Не само заради прехраната, а и от уважение.

— Трудно е да уважавам този, на когото съм задължен и трябва да признавам за мой господар. Богатите са отвратителни, а благородниците сред тях са истинска измет. Така е не само на Ромиа, а навсякъде, може да ми вярваш.

— Не съм съгласен — намръщи се Синд. — Дори и всички да са измет, както казваш, поне за един съм сигурен, че е различен — Императорът. Въпреки че той трудно би те приел в свитата си.

— Какво! Ти говориш за Съсухрения звяр ли? — Хайат се заля в смях. — Та той сигурно ръфа хората си къс по къс, ако не му угодят! Ти ме развеселяваш, последното място, където бих отишъл, е в двора на Харамон.

Синд направо онемя пред това кощунство.

— Нашият Император е взискателен и строг, но справедлив! — извика той прегракнало.

— Как не! За пръв път виждам търговец, който да не го ругае заради данъците, с които сваля по седем кожи, и непрекъснато измисля нови. Нали трябва да поддържа армията си от шпиони и главорези.

— Бих ти препоръчал да се въздържаш от подобни изявления — ледено процеди Синд, вбесен не на шега.

— Защо? — огледа се управителят. — Страх те е, че ни подслушват? И сега сме достатъчно зле, но донякъде си прав. Едва ли някой ни мрази чак толкова, че да ни извади от Турнира, където сме атракция, за да ни хвърли в Ямите на Харамон, и все пак е по-добре да не предизвикваме съдбата.

— Какви Ями, за какво говориш? — от изумление Синд забрави яда си.

— Откъде си паднал, че не си чул за тях? Така родителите плашат малките деца, когато не слушат.

— Представи си, че съм бил добро дете и не са ме плашили. Какво искаш да кажеш?

— За рудниците и планетите-затвор поне чувал ли си? — саркастично попита Хайат.

— Бъди така добър да ми обясниш простичко като на невеж чужденец, движил се в кръгове далече от тези неща.

— Шегуваш ли се или наистина не знаеш? — учуди се на свой ред управителят. — Кръговете ти ще да са били доста далечни, иска ми се и аз да съм се движил в тях. И така, както знаят всички освен теб, изменниците, предателите и изобщо враговете на Харамон ги изпращат там. За щастие не съм виждал Ямите отблизо, но разказите са достатъчно ужасяващи. Всички изтънчени мъчения от историята на човечеството събрани на едно място — капеща вода, която пробива черепа на завързания под нея; силни звуци, които пръскат тъпанчетата и разрушават мозъка; заравяне в мравуняци или колонии от други насекоми — представяй си нататък! Персоналът от охраната е подбран измежду наказани войници. Дори те за кратко време излизат от строя с психически увреждания, но никой не си отива оттам, за да разказва. Когато пристигат новите попълнения, старата охрана просто слиза долу — в клетките и катакомбите. Все пак някой е успял да се измъкне, за да се носят тези слухове. Приятно местенце, нали?

— Това са пълни измислици! — Синд беше смаян. — Високопоставените изменници се самоубиват, знаеш ритуала, или умират при съпротивата си. Обикновените престъпници получават присъди на затворническите планети.

— Ти посещавал ли си някоя от тях? — попита Хайат.

— Да — отвърна Синд, след като грижливо обмисли отговора си, за да не се издаде. — Веднъж закарах машини и оборудване. Доколкото видях, условията на живот не са приятни, но не се различават от това, което се показва по холовизията.

— Разбира се — Хайат махна пренебрежително с ръка. — Има подготвени специални места за посещения на лица, които не трябва да си завират носа навсякъде. Нещо като добре почистен преден двор, докато целият боклук е струпан отзад. Видял си витрината им, така да се каже. А как мислиш се изтръгва информация от тези, които не искат да говорят?

— В никакъв случай с изваждане на нокти, нагорещени железа и други дивашки методи — възрази Синд уверено, усетил се в свои води. — Има достатъчно много психофармакологични вещества, които могат да те накарат да кажеш неща, за които даже не помниш, че си мислил някога. Чисто, просто и ефективно. Ами охраната? Как ще затворят довчерашните си другари при изтезаваните? Нелепо е да се говори за тези Ями, пълни с ужаси. Те не са необходими, освен като страшни приказки.

Беше напълно искрен, защото с подходяща комбинация от препарати при точно дозиране и използване можеше да се научи всичко от почти всеки и беше го виждал много пъти.

— Говориш така, като че ли си прекарал живота си в Имперската служба за сигурност, а не в опити да пробуташ залежалата си стока на купувачите — усмихна се добродушно Хайат. — Добре де, съгласен съм, че има по-чисти и съвременни начини да принудиш някого към откровеност, но за Ямите се говори отдавна и упорито, така че явно има зрънце истина в дъното на слуховете. Да предположим, че те са създадени за удоволствие и Императорът прави чести визити, не за да изслушва важни показания или на инспекции, а за собствено и на подбрани гости забавление. Говори се, че можел да се лиши от всичко, но и той е човек, следователно е податлив на слабости. Може би единственото развлечение, което си позволява, е да послуша писъците на някой нещастник, когото да кажем одират жив.

— Не искам да чувам повече тези отвратителни приказки! — Синд беше потресен и готов да се нахвърли върху него.

Тарасу, която досега мълчеше и обмисляше нещо, се стресна от вика му и се намеси съвсем навреме.

— Изобщо не бих предположила, че си способен на такива бурни емоции — обърна се тя към него и се взря любопитно в моравото му от нахлулата кръв лице. — Изглеждаш абсолютно хладнокръвен.

Синд изсумтя през зъби, отдръпна се рязко и застана с гръб към тях. Хайат се обърна към момичето, завъртя очите си в орбитите им и се почука многозначително със свития си пръст по челото.

— Не е хубаво да се карате за глупости, когато имаме толкова други грижи — обади се тя. — Какво каза преди малко, Хайат, че няма къде да се завърнеш ли?

— Така излиза — измърмори той, — а и нямам желание да водя спокоен заседнал живот в пущинаците. Вероятно ще стана разбойник. Досега крадях с подправени сметки, вече ще го правя с оръжие, докато ме хванат пак.

— Малко позабравих това напоследък, но макар и да не съм кралица от Гант, аз съм принцеса от Хонстел. Имам прилично състояние, оставено от майка ми, и тъй като не съм си позволявала капризи досега, предполагам, че е непокътнато. Двамата души, на които имах доверие, вече са мъртви и е време да се погрижа за бъдещата си свита. Приятелството не може да се оцени в пари, Хайат, но ако това не те обижда, предлагам да те наема срещу известно възнаграждение, определено от теб.

— О, Ваше височество — поклони се управителят широко усмихнат. — Само не ме правете свой ковчежник, защото съвсем скоро няма да има откъде да ми заплащате възнаграждението.

— Не се шегувам — погледна го Тарасу. — Ще направя всичко възможно ние тримата да се измъкнем оттук. Когато си тръгна за Хонстел, ще ми бъде приятно да дойдеш с мен.

— Сериозно ли говорите, принцесо? — запъна се Хайат. — Искате да Ви придружа?

— Да, при условие, че не се държиш все едно ме виждаш за пръв път. Ще бъдеш мой телохранител. Впрочем, ти вече си такъв за мен. Ако предложението ти е неприятно или нещо те задържа на Ромиа, можеш спокойно да откажеш. Ще съжалявам, но няма да се разсърдя.

— Малко е да се каже, че приемам с радост! — извика той въодушевен и смушка Синд в ребрата. — Приятелю, признавам, че грешах, намерих човек, на когото мога да служа с удоволствие. Забрави глупавия ни разговор и се развесели! Заради теб ще се съглася дори, че Съсухреният звяр, искам да кажа Великият Кантайрофекс Харамон, е мил и приятен дъртак. Сега изпитвам нужда да осмисля късмета си в усамотение.

Той излезе, тананикайки си фалшиво, а Синд го погледна кисело и разтърка мястото, където го беше ударил с лакътя си. Раздели се набързо с момичето и тръгна към своето помещение, като се опитваше да отпъди мислите, нахлуващи в главата му. Невероятните неща, изречени от Хайат, го разтърсиха до дъното на душата му. Оказа се, че досега не е успял да чуе гнусните злословия, които се разпространяваха в Империята от години, сигурно преди още той да е бил роден. Заговорите се разкриваха, метежите се потушаваха, но калта на думите се трупаше и напластяваше върху образа на човека, обединил Империята и издигнал величието й. След завръщането си Синд щеше да разрови цялата тази тиня, хвърлена върху неговия идеал от хора, недостойни дори да го погледнат. Неочаквано той се улови, че въпреки възмущението и погнусата, тренираният му от дългогодишната практика разум изследва възможността при периодичните си обиколки Императорът да посещава тайно затворническите планети. Засрами се от нелепите си и неуместни размисли и се опита да заспи. Сънят му беше неспокоен и се мята през цялата нощ. Тарасу също се събуди с чувството, че не е лягала, а и останалите не изглеждаха добре. Само Хайат беше весел и джорхите разкъсваха закуската си с наслада, което този път не направи съответното впечатление.

Арената представляваше обширна равна местност, разделена на квадрати с тъмни гранични линии, над които трептяха силовите прегради. Подредиха се в близкия до своя дворец край, като Тарасу и Марзак бяха в централните два квадрата. До тях бяха разположени симетрично Синд и Хайат, после пак така симетрично идваха джорхите, а братята Мор в двата фланга завършваха първата редица. Пред тях застанаха осемте воини с вид на закоравели престъпници, каквито бяха. В срещуположния край на полето по същия начин беше се подредила Бялата армия. Из незаетите засега средни квадрати сновеше малка група наблюдатели. Те бяха снабдени с полеви неутрализатори, осигуряващи им свободно преминаване през преградите. Кръжащите над Арената роптери предаваха панорамна картина на всички сектори и милиарди зрители ги съзерцаваха на екраните си. Тук долу горещината, прахът и крясъците на сражаващите се воини ги притискаха като похлупак. Съвършената звукозаписна техника сигурно улавяше и тихите им въздишки. Голяма част от поданиците на крал Аргам живееха почти първообитно, но той се грижеше да не ги лишава от никакви подробности на грандиозните зрелища, които устройваше.

Първите дни преминаха спокойно, а и нищо интересно не се очакваше. Белият крал — навъсен мургав мъж на име Фейсал — беше принц по рождение и интригант също като Марзак, но имаше повече ум. Двамата направиха няколко хода с воините си, за да ги разположат на удобни позиции. Схватките се провеждаха отначало само между предните редици на армиите. Синд измисли добра стратегия и я изложи убедително пред Марзак. Констатира със задоволство, че той следва съветите му и не се опитва да проявява много творчество.

(обратно)

20

— Положението е следното — обяви Марзак след закуска. — Днес започва третият ден и равносметката е сравнително добра за нас. Убити са двама техни и един наш воин, ние имаме и един леко ранен. Той трудно движи рамото си, но общо взето се чувства добре. Фейсал е на ход, разполага с Ахорн на добра позиция и мисля, че ще го използва, за да довърши ранения. Ще бъде предостатъчно за нашия човек, ако успее да го рани, преди да умре.

— Не мисля така — обади се Синд. — Ако аз бях Белият крал, нямаше да пилея силите на Ахорн, а щях да нападна направо Хайат. Погледнете на схемата, той е в бойния му обсег.

— Едва ли ще се изхаби при двубой с човек, който използва само едната си ръка. Ще нападне воина! — настоя Марзак.

Прекъсна ги съобщението от контролната кула. След удара на гонга прозвуча гласът на Централния наблюдател:

— Ход на Бялата армия — Офицер на квадрат Луна/5, секторът е зает от Офицер на Черната армия. Следва двубой — Ахорн срещу Хайат, оръжие — бластери. Заемете местата си след един кръг. Персоналните контролер-индикатори ще бъдат прегледани за изправност на изхода от сградата.

Синд изгледа Марзак, който сви рамене. Докато оправяше бойното си облекло, управителят се шегуваше и изглеждаше спокоен. Трирл му помагаше да нагласи предпазните кори на краката си, после провери щита и оръжието му.

— Ако не бяха пръчиците ти, щях да се уплаша — обърна се към него Хайат. — Жалко, че предсказанието не беше довършено, но щом ми предстои да премеря сили с Грагард, значи вече ще съм елиминирал този пуяк. Съдбата си знае работата.

— Сигурен съм в това — джорхът го потупа окуражително по гърба, но вървеше по-тромаво от друг път и накуцването му личеше.

Когато всички заеха определените им квадрати, силовите прегради се вдигнаха и ги изолираха един от друг. Ъглите на сектора, в който щеше да се проведе двубоят, бяха маркирани със светлинни стълбове, отблясъците от тях придаваха на двамата мъже вътре призрачен вид. Наблюдателите се скупчиха зад сигурното прикритие на преградата, а роптерите свиха обръча си и се спуснаха ниско. След сигнала за начало Хайат и Ахорн се раздвижиха и започнаха да обикалят на прилична дистанция помежду си. Те се разучаваха в очакване някой от тях да направи грешка и да разкрие слабите места в защитата си. Правилата забраняваха докосването на противника, така игнорираха разликата във физическите сили, като даваха предимство на бързината, издръжливостта и точната стрелба. Ахорн беше опитен и бърз, но Хайат не му отстъпваше, затова напрежението нарасна. Двамата бяха отбили по няколко предпазливи проучващи изстрела и постепенно увеличиха темпото.

— Хайат ще победи — Тарасу беше стиснала ръцете си така, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Трирл не може да го излъже в такъв момент.

Синд виждаше тревогата й, но за съжаление не можеше да каже нищо хубаво.

— Трирл излъга, защото мисли, че Хайат ще умре.

— Какво говориш? — обърна се тя към него с негодувание.

— Не разбирам от предсказания, но изглежда това вещаеше нещо лошо и джорхът не му каза истината, за да го успокои или с друга цел. Надявам се да съм сгрешил.

Силен вик прекъсна разговора им и ги накара да погледнат към биещите се. Превит одве, отпуснал щита надолу и напълно открит, Хайат притискаше корема си, а върху дрехите му разцъфтя кърваво петно. Гривната светеше в плътно оранжево, което означаваше боеспособност III степен със средно тежка рана и наблюдателите спокойно гледаха отстрани, без да се намесват. Ахорн стреля отново и изби бластера от ръката на управителя. Хайат се олюля, когато се наведе да го вземе, но успя да се закрепи на крака.

— Тарасу! — повика я Синд.

Наложи се да извика няколко пъти, докато я накара да се обърне.

— По-добре не гледай повече, той е обречен. Ахорн го е улучил точно където трябва и ще си играе с него отсега нататък. Хайат не е тежко ранен според критериите на индикатора в гривната, който му е впръскал еднократната си доза обезболяващи и тонизиращи вещества. Затова се държи все още прав.

— Не вярвам — тя поклати глава. — Защо не го убие направо?

— Бластерът на Хайат вече няма никаква точност, макар и да не личи отстрани. Ахорн иска да го използва, за да демонстрира майсторството си. Не се подлага на риск и само ще симулира двубой. Хайат ще живее още доста време, като постепенно отпада. Дано поне го довърши, преди медикаментите да престанат да му въздействат, но се съмнявам да се лиши от това удоволствие, а и на зрителите ще допадне.

— Това е гадно! Мислиш, че няма никакъв шанс ли?

— Не.

— Бих предпочела да си тръгна, ако можех — каза тя.

— Знам, и аз бих искал, но сме принудени да стоим тук — кимна Синд, а Тарасу седна в далечния ъгъл, обърната с гръб.

Управителят видимо отслабваше и беше ясно, че вече започва да усеща болките. След него оставаше диря от кървави капки, движеше щита си бавно и на Ахорн ставаше все по-трудно да се преструва, че не може да го улучи. Ако досега Хайат не беше разбрал какво става, вече беше наясно. Той застана неподвижно за миг и се подвоуми, но присвилият го нов пристъп му даде решителност. Отпусна съвсем щита и допря бластера до слепоочието си. Последната част от движението направи, все едно че ръката му беше пълна с олово. Следящият го от контролния пулт разбра целта му и задейства гривната, за да го възпре, но закъсня. Колкото и голяма да беше разсейката на лъча от повредения бластер, на толкова близко разстояние това нямаше значение и с крива усмивка Хайат се повали настрани. Синд не можеше да види добре, но разбра по нахлулите наблюдатели, предшествани от изгасналите ъглови стълбове, че той не е жив. Ахорн изпревари всички и се наведе над него. Когато се изправи, беше разочарован и ядосан.

— Свърши ли вече? — попита Тарасу.

— Да.

Тежки стъпки отзад показаха, че Трирл се приближава.

— Елате с мен — проговори джорхът. — Имам да ви кажа нещо, което непременно трябва да чуете.

Момичето го последва с несигурни крачки. Синд би я подкрепил, но чувстваше, че намесата му няма да бъде посрещната с благодарност, а щеше да разруши остатъците от самообладанието й.

— Не знам дали ще разбереш — каза Трирл на Тарасу, след като се покатери в нишата си, — но се опитай просто да ми повярваш. Дървото на съдбата на всеки човек или джорх има много разклонения, които се преплитат със съдбите на другите. На нашия вид е дадено да съзираме част от тях понякога, докато повечето от вас, хората, ги следват сляпо. Това няма голямо значение, защото предначертаното не може да се избегне, дори да го знаеш. Може да се отложи за някакъв период, но в крайна сметка събитията се нареждат сами по подобен начин и анулират вмешателствата. Това, което стана днес, беше предопределено — измърмори той по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— И така да е, не виждам нищо утешително — отговори Тарасу.

— Не съм обяснил главното — Дървото не е само едно. В друга реалност Хайат доживява дълбока старост, заобиколен от потомците си. Аргам не е крал на Ромиа и ти не си идвала тук въобще. Има безброй варианти, някои съвсем странни, и аз не съм наясно с повечето.

Момичето го погледна и сбърчи челото си.

— Искаш да кажеш, че точно този живот е само един от многото възможни варианти на действителността?

— Да. За съжаление тук и сега изгубих добър приятел, ти също, но в други линии на съдбата не е така. Помага ли ти да се успокоиш, след като научи това?

— Донякъде, но продължавам да мисля, че тази реалност, в която живея аз досега, без да виждам останалите като теб, не ми харесва и не е от най-добрите.

— Няма добри и лоши, от гледна точка на цялото всички са равностойни.

— И не може да се промени нищо? — попита Тарасу замислена.

— Аз само наблюдавам. Не притежавам мъдростта да разбирам всичко видяно, но знам някои неща със сигурност, а други предполагам. Ако се въздейства на един вариант, това неминуемо се отразява на останалите. Измененията обикновено се самокоригират и постепенно затихват, докато се получат състояния, идентични на изходните. Уязвими са само някои главни пресечни точки на реалностите, зад които не може да се проникне. Не е ясно какво би станало, но аз не съм се опитвал да променям нещо. Ние не тъчем нишката на живота си, затова като че ли е по-добре само да я следваме — уморено каза джорхът.

— Мога ли да поговоря с теб насаме? — намеси се Синд доста грубо и изчака момичето да си тръгне.

— Правиш грешка, ако смяташ, че трябва да я държиш настрана от мислите и делата си — каза Трирл. — Ще се намеся в хода на събитията, като ти кажа, че независимо какви планове имаш, бъдещето ти е свързано с това на Тарасу. Добре би било отсега да го имаш предвид.

— От известно време се опитвам да открия силата, която се разпорежда с мен и ме подхвърля насам-натам — твърдо каза Синд, пренебрегнал последните му думи. — Ти ми изглеждаш подходящ да си този, който дърпа конците. Трябва да знаеш, че няма да се поддам на измислиците ти за дървета, съдби и реалности, с които залъгваш нея. Решил съм да разбера твоята цел и да ти попреча, колкото мога.

— Грешиш — Трирл го наблюдаваше изпитателно. — Предполагам какво имаш предвид и те уверявам, че нямам нищо общо, но думите ми едва ли имат тежест, щом не ми вярваш. Наближава една особена пресечна точка от тези, за които говорих, и ти си повлечен във вихъра на събитията, свързани с нея. Какво ще стане след това не се знае, но направеното от теб вероятно ще се отрази навсякъде по разклоненията и ще промени безброй съдби, най-вече на заобикалящите те. Изправил си се срещу нещо, което разумът трудно може да обхване — твоят, както и моят, но аз поне го съзирам смътно. Ще имаш нужда от помощ и аз съм на твоя страна, ако приемеш скромните ми сили. Помисли спокойно върху това.

— Ще се убедя, когато разбера за какво говориш. Ако знаеш нещо и искаш да ми помогнеш, кажи го!

— Виждам далечното бъдеще мъгляво и знам, че едва ли ще има резултат от усилията да науча подробностите. Ще разбереш сам, когато настъпи времето за това, не изпреварвай събитията. Хората имат интуиция, макар и закърняла от неупотреба, допитай се до нея.

— Против всякаква логика започвам да ти вярвам — колебливо каза Синд. — От твоя страна не усещам заплаха, но тя е тук, наблизо. Питам се, мога ли да се доверя на неопределения си вътрешен усет и да пренебрегна разума?

— Не само можеш, но и ще ти се наложи да го правиш. Приеми усета си така, както приемаш зрението и слуха. Не чувстваш ли нещо по-особено, откакто си тук? Не ти ли е необходима минимална енергия в сравнение с преди?

— Знаеш прекалено много за мен и всички нас. Ще ти отговоря, че си прав. Значи и за това не си ти причина?

— Не — тежко каза Трирл. — Нямам нищо общо. Сега съм донякъде разстроен, въпреки че се постарах да не го покажа. Нуждая се от спокойствие и се надявам, че ме разбираш.

— Извинявай, отивам си вече — Синд тръгна замислен към изхода.

Отказа се от вечеря и си легна направо. Не искаше да вижда нито изпадналия в ужас от загубата на Офицера си Марзак, нито когото и да било друг.

Тарасу беше станала много рано и когато се събраха на масата, тя вече привършваше закуската си.

— Искам да се бия с Ахорн — обърна се тя към киселия Марзак.

Торбичките под очите му и тъмните кръгове около тях говореха, че и той не беше спал много тази нощ.

— В никакъв случай няма да позволя да се уреждат лични сметки в ущърб на стратегията — тросна се той и разтърка челото си. — Ахорн е невредим и те превъзхожда. Не бива да губим хора напразно.

— Не искам позволение, защото не решаваш ти!

— Сигурно не си забравила, че аз притежавам право на два гласа в този съвет и имам последната дума при равен брой гласове. Ще спазим процедурата, щом настояваш, но май няма смисъл.

За голямо разочарование на Тарасу, джорхите и Синд не я подкрепиха. Сърдита и намръщена, тя изобщо не взе участие в обсъждането на следващия ход. Гласуваха преместването на Трирл в позиция за нападение. Нейното мнение не се отрази на резултата и Марзак съобщи решението на Централния наблюдател. Предиобедът премина в тактически ходове от двете страни, а накрая джорхът нападна Ахорн. Схватката продължи до края на деня, въпреки че виещият се над противника си Трирл изглеждаше страховит пред човека долу. Ахорн се предпазваше умело от огнените струи с пет пъти по-големия от обикновено щит, сякаш се беше родил с него. Тарасу призна пред себе си, че самата тя едва ли щеше да се справи. Дори Трирл, като че ли се умори да размахва мощните си крила и все по-често слизаше да си почине. На земята беше тромав, но тъй като точките, в които можеше да бъде засегнат, бяха лоша мишена, при сигнала за край нямаше победител. Джорхът не изглеждаше особено притеснен от това, когато Синд и Тарасу, разкаяла се за глупавото си държание, го посетиха.

— Вече ми се струва, че ще ти е трудно да победиш — не скри Синд мислите си. — Притесних се за теб, а и не само аз.

— Пропусна да споменеш, че той ме улучи в предната лапа — Трирл я протегна напред, за да покаже олющените люспи до сгъвката и засъхналата кафявозелена струйка.

— Не съм забелязал, иначе съвсем щях да се разтревожа. Боли ли те много?

— Рецепторите за болка при нас са така устроени, че скоростта, с която се придвижват импулсите към мозъка, е различна в зависимост от тежестта на поражението. При тази сила на кръвоизлива, той е овладян. Ще ме заболи най-вероятно, когато съм на път за в къщи и то слабо. Тогава ще му мисля — доволно каза Трирл. — Момче, включи холовизора да видим как вървят облозите!

— Интересуват те такива неща, след като вчера изгуби един от приятелите си, ранен си, а утре те чака решително сражение? — възмути се Тарасу.

— Нали ти обясних алтернативните реалности. Когато се опитвам да погледна в тях и с мисълта си пребивавам там, аз виждам Хайат жив и здрав. Дори понякога се срещам и беседвам с неговите аналози, там където присъствуват и моите, естествено. Ти не можеш да направиш това и разбирам донякъде тъгата ти, но не съм в състояние да я споделя напълно. Колкото до сражението, то не ме вълнува, трябва да внимавам само да не получа няколко такива рани, след което ще се наложи да напусна Играта. И естествено, Ахорн да не ме улучи в някой жизненоважен център. Кокорл, има ли нещо ново при залаганията?

— Вече са две към едно в полза на Ахорн, чичо!

— Да знаете, че малко кръв върши чудеса. Вие не сте я забелязали, но зрителите са видели. Ще направя добър удар.

— Ти си заложил пари за себе си? — ахна момичето.

— Че за кой друг? Всичко, което успях да събера — каза Трирл. — Нямате представа колко средства са нужни, за да се поддържа прилично домакинство на Шуист — планетата, на която живея. Трябва да подменя платинените дървета за отдих, старите съвсем са се износили. Винаги, когато поканя повече гости и накацат по тях, треперя да не рухнат. Ковачът, който ми прави официалните дрехи от фини метални брънки, краде от материала, който му давам, и освен това взема двойно по-скъпо от готовото облекло.

— Люспите не са ли ти достатъчни, изглеждат ми здрави и красиви? — огледа го Синд.

— Не мога да ходя полугол, както тук, или да нахлузвам каквато вехтория ми попадне. Общественото положение задължава да се обличаш подобаващо, никой не те пита дали си обеднял, или не.

— Не забелязвам да се нуждаеш кой знае колко от обличане — отбеляза Синд и се взря в тънката като паяжина мрежа, почти невидима сред люспите, която ги покриваше тук-там.

— Това е, защото разсъждаваш като човек, погледни по-широко на въпроса — каза Трирл. — Освен това разноцветно обагрените огнени струи се задържаха на мода и само минералните оцветители за тях ще погълнат маса пари. А трябва да подпомагам и безчет обеднели роднини. В Турнира участвам, както виждаш, далеч не от любов към кървавите битки. Трябва също така да опазвам в тайна пътуванията си до населените с хора области, защото нарушавам няколко закона. Пуснал съм слух, че отскачам до планета родово владение с богати рудни залежи и поддържам лъжата с доста подкупи.

— Влизам ти в положението — каза Синд, който за броени минути събра повече информация за джорхите от наличната в библиотеките. — Надявам се, не мислиш само за пари?

— На Шуист съм известен като мечтател — скромно отговори джорхът. — Взех Кокорл, за да свали издръжката на семейството си от плещите ми и да се занимава с грубите финансови въпроси, но се оказа че и той е непрактичен идеалист като мен. Какво е положението ни, племеннико?

— След като победиш утре, ще имаме около 453 986 ромийски фарга при това ниво на залозите.

— Сам виждаш, какви пари са това? Никакви — заключи Трирл.

— Просто не смея вече да си представя алчен джорх без идеали — саркастично подметна Синд.

— Не ти и трябва, повярвай ми!

— Доколкото разбирам, ти си толкова сигурен в победата си, че се занимаваш с изчисления на парите, които ще получиш? — не се успокояваше Тарасу.

— Сигурен съм толкова, колкото и че ще изгрее това мижаво, студено кълбо, което тук наричат слънце. Да знаете какви слънца съм виждал при пътуванията ми! На Шуист е само едно наистина, но затова пък блясъкът му е несравним, а топлината…

— Извинявай, но ме интересува повече друго — прекъсна го Тарасу. — Нарочно ли се остави да те рани Ахорн?

— Разбира се. Тази малка дупчица е абсолютно нищожна, а ми донесе голяма полза. Кръвта се съсири веднага и ме е яд само, че се орониха няколко люспи, но ще пораснат отново. Човекът Ахорн е бърз, обаче прекалено самоуверен, затова прави грешки. Неопитните хора са предпазливи и ме притесняват повече — те ме изморяват, изнервят и ставам уязвим. Имай го предвид, ако се наложи да излезеш срещу Грагард или другия дракон, а аз ще се постарая това да не ти се случи. Господин Канти и Хайат ще ме подкрепят, защото също са твои приятели.

— Благодаря за загрижеността — каза момичето трогнато.

— Чичо, вече е три към едно! — извика Кокорл.

— Прекрасен повод да ви почерпя, стига сме говорили за неприятни неща — приключи сияещ Трирл и заситни към масичката с напитките.

(обратно)

21

Трирл наистина победи, преди да обявят прекъсването за обяд. Можеше да се каже, че Синд и Тарасу очакваха това и не споделиха радостното оживление на армията си, след като Ахорн беше отстранен. Следващите ходове изведоха на бойни позиции Тарасу и Синд, Сат Мор размени мястото си с Марзак, а отсреща Фейсал изкара Сарави, Грагард и другия си Дракон. Наложи се да обмислят действията си и тези на противника доста стъпки напред, по всеобщо мнение се очакваше масирана атака върху Трирл или Синд, с последваща заплаха на Черния крал. Съвсем неочаквано в ъглите на квадрата, където се намираше Тарасу, запламтяха ярките зелени стълбове. Момичето обърна поглед към Синд, също изпаднал в недоумение.

— Ще атакуват мен. Сбъркали сме в предвижданията си.

— При това разположение на силите е безсмислено, а мислех Фейсал за добър играч — каза Синд. — Идеята не ми изглежда негова, освен ако междувременно не е безнадеждно оглупял.

Зеленият светещ коридор запълзя по диагонал на полето, а в отсрещния му край стоеше Сарави. Лицето й изглеждаше мъртвешко от играещите по него светлини и изражението й не се виждаше ясно.

— Не може да бъде! — възкликна Тарасу. — Значи аз трябва да се бия със Сарави?

— Всичко е наред, не се притеснявай! — извика Сарави.

След като маркировката угасна, тя се обърна и бавно тръгна към изхода. Тарасу се приближи до Синд.

— Сарави е умна, но обикновено разбирам целта й, защото я познавам добре. Този път ме обърка напълно — каза тя. — Както и да е, аз нямам намерение да вдигна ръка срещу нея.

— Хайде да отидем да се посъветваме с Трирл.

Синд обгърна раменете й и леко я побутна, така че да минат встрани от групата, събрала се около Марзак.

— Ще поговорим после — каза му той, като усети намерението на принца да тръгне към тях.

Джорхите ги очакваха пред главния вход на двореца и мълчаливо ги поведоха към залите си. Трирл се изтегна в любимата си ниша и разпери криле с въздишка.

— Да хвърля ли пръчиците? — услужливо подметна Кокорл, който се мотаеше нерешително насам-натам.

— Не, този път аз ще го направя, защото случаят е по-особен — каза старият джорх и бръкна в торбата. — Щом имаш рядкото желание да свършиш нещо полезно, донеси напитки и се постарай да не се пречкаш излишно.

Кокорл се втурна в съседната зала и усилено задрънча с прибори и чаши, изпускайки половината на пода, ако се съдеше по вдигания шум. Трирл затвори очи, засъска и затрака с купчинката.

— Тарасу — обърна се Синд полугласно към нея, — надявам се не мислиш, че това са прословутите планове на Иргут да ви освободи, без да разгневи крал Аргам?

— А какво друго да мисля? Не виждам по-добро обяснение за този невероятен ход, който ни изправя една срещу друга.

— Аз имам това обяснение, но едва ли ще ти хареса — измърмори Синд. — Кажи ми, има ли тя причина да те мрази?

— Да ме мрази ли? Та ние сме израснали заедно! Майка й ни отгледа като сестри, защото моята беше умряла — каза тя. — Заедно учихме в Храма до пълнолетието си и след като аз не можех да бъда вече жрица на Йали, щяха да изберат нея. Тогава Иргут я отвлече.

Синд също не беше видял от мястото си лицето на Сарави, но в гласа й му се стори, че усеща зле прикрита злоба.

— Имаш ли желание да ми разкажеш някои неща, ако това не предизвиква у теб неприятни спомени? — попита той.

— Какво искаш да знаеш?

— Ами първо, какво е това жрица на Йали и защо ти не си могла да бъдеш? — каза Синд, като наблюдаваше изкосо как лицето й се вкамени. — Аз не съм поклонник на местните ви култове и те не ме интересуват. Няма да ме възмутиш, дори и да си запалила храма му.

— Храмът е изграден от огромни каменни блокове и не може да гори — усмихна се Тарасу и чертите й се поотпуснаха. — Наистина ще ми бъде лесно да говоря с теб, макар че на никого не съм разказвала досега. На Хонстел и без това всички знаят, а с хора от другаде не съм се сближавала. Освен с Хайат, но той… Ще ти разкажа — тъжно каза момичето. — С теб мога да го споделя.

— Трогнат съм от доверието ти.

Синд използва стандартната куха фраза, но му стана приятно, въпреки че мислеше точно този род чувства в себе си за отдавна ампутирани.

— Ела да седнем, защото Трирл няма да свърши скоро, както виждам — покани я той.

Момичето се отпусна на един стол и пое чашата, която й предложи.

— Нека опитаме тази мръснозелена течност, успокой се и разказвай — предложи той — Кокорл, благодаря ти за коктейла, надявам се, че не е толкова отровен, колкото изглежда.

— Чудесен е! — обади се Кокорл, който вече се беше излегнал, стискаше в лапите си голяма купа и лочеше блажено от нея.

— Както казах, аз и Сарави бяхме обречени на Йали и почти цялото ни детство премина в пансиона на Храма. Аз се справях добре с обучението и наставниците бяха доволни. Избраха ме за помощница на Архайали — Върховната жрица и Велика Незряща — при церемонията за Празника на Мъдростта, защото изпълнявах свещените танци и ритуали по-добре от останалите послушници. Всички говореха, че след един цикъл, в Деня на Избора, аз ще бъда новата Забулена, тъй като духът на една от тях беше повикан от Йали. После може би щях да стана приемница на Архайали, а когато дойде времето и нейният дух да заеме мястото си в свитата му, да бъда и Върховна жрица — гласът й ставаше все по-тих и накрая заглъхна.

— Кои са Забулените? — попита Синд.

— Десетте главни жрици, които живеят в специален дом при Храма. Там продължават да се учат и усъвършенстват, извършват ежедневните церемонии в Земната градина на Йали, а част от времето си отделят за обучение на послушниците. На големите празници ръководят тържествените ритуали в чест на Бога. Пред обикновените хора се явяват облечени в Свещените одежди и с покрити лица. Взорът им трябва да е обърнат не навън към преходните житейски грижи и радости, а навътре в дълбините на душите им, където да открият пътя към съвършенството. В редките случаи, когато могат да свалят булата от себе си, носят плътни превръзки на очите. Тази от тях, която е избрана за Велика Незряща, след тържествен ритуал се освобождава от зрението си. То е излишно сетиво за нея и тя гледа само със сърцето си, така както прави Богът-змия, на когото ще служи в Другия свят. Няколко от напредналите послушници като мен участват в празничните церемонии, тъй като Десетте Забулени още не могат да виждат хубаво със сърцата си и имат нужда от помощ за някои неща.

— Искаш да кажеш, че те живеят в пълен мрак, а Върховната жрица направо я ослепяват? — потресен попита Синд.

— Не ме разбираш — намръщи се момичето. — Може да ослепят нас с теб или някой друг, но при Великата Незряща просто премахват нещо, което не й е нужно. Нали ти обясних, че тя не гледа с очите си.

Синд не остана много убеден, но си замълча.

— Никой извън Храма няма право да се докосва до тях, да им говори или да вижда лицата им. Наказанията са сурови — продължи Тарасу.

— Значи те са съвсем отделени от родителите и близките си — прекъсна я пак Синд. — Не могат да имат семейство и деца, така ли?

— Естествено, че не могат! — подскочи момичето от това светотатство и неволно направи защитния знак с допрени до челото ръце и разперени върху очите пръсти. — Десетте Забулени са най-щастливите жени сред смъртните, защото ще прекарат живота си близо до Бога, а ще продължат да му служат и след смъртта си. Тази Която Гледа със Сърцето е годеница на Йали, единствената й грижа е да заслужи благосклонността и вниманието му.

— Може би е приятно да се стараеш да бъдеш харесана от Йали, но ми се струва, че Сарави не е очаквала с удоволствие да стане една от Десетте, както ти си мислиш.

— Та това е голяма чест! Тя много се развълнува, когато разбра, че е избраница. Изгуби съзнание, а после плака от радост.

— От какво е плакала?

— От щастие — каза момичето с недоволна гримаса, като забеляза ироничната му усмивка.

— Продължавай, моля те! — стана сериозен той.

— След Празника на Мъдростта всички послушници се връщаха по домовете си до Деня на Избора, за да могат тези, които ще останат на служба в Храма, да се разделят със семействата си завинаги. Дворецът на баща ми изглеждаше много шумно и суетно място след спокойствието и тишината, с които бяхме свикнали. Непрекъснато идваха и си отиваха гости от други градове, а имаше и от други планети. Иргут също беше там по това време. Всички бяха весели и безгрижни, пиршествата продължаваха по цели нощи. Само аз и Сарави изглеждахме по-тъжни и сериозни от момичетата на нашата възраст. Бяха ни отредени покои в доста отдалечено крило на двореца, близо до Светилището. Участвахме в сутрешните ритуали заедно с Кралската жрица, останалото време бяхме свободни да прекарваме, както намерим за добре. Сарави се приспособяваше по-бързо от мен и лесно се сприятели с младежите в двореца. Майка й очакваше дете, така че нямаше нито желание, нито възможност да се занимава с нас. Баща ми посвещаваше силите си на опитите да направи природения ми брат Зарир достоен да го замести на престола. Зарир не ме харесваше особено, а и аз едва го понасях. Неговата майка също беше починала и баща ми овдовял повторно.

— Жените във вашия дворец не са се радвали на много продължителен живот — не можа да се удържи да не вметне Синд. — Силно се надявам, че ти няма да спазиш тази традиция.

— Не само жените — поправи го Тарасу. — Слугите шушукаха, че освен мен, Сарави и Зарир всички деца на краля и брат му се раждали мъртви, недъгави или умирали малко след раждането си. Говореха, че над рода ни тегне проклятие. Аз и Сарави бяхме оцелели по чудо, а колкото до Зарир — той беше отпуснат, болнав и блед като смъртник. Изглеждаше, че няма да живее дълго, както и стана, но само баща ми не забелязваше това. Сигурно не е искал да го види, а и никой не е посмял да му каже.

— Значи брат ти е умрял?

— Да, това стана след като аз… — тя се поколеба, но продължи. — Имаше един млад благородник Кастар, който ни обръщаше внимание и се държеше любезно с мен, дори повече отколкото бе необходимо. Беше ми приятно, но нямаше никакъв смисъл, защото след Деня на Избора всичко щеше да свърши и аз щях да се посветя напълно на предначертания си живот.

— Кастар те е харесвал, а по думите ти съдя, че и ти него, така ли?

— Дори за миг не съм си позволила да забравя своето положение — въздъхна Тарасу. — Все пак никой не беше толкова мил с мен дотогава и се чувствах свободно и приятно, сякаш го познавах от дете. Придворните дами намираха, че е красив и очарователен, а мъжете му завиждаха за смелостта и безразсъдната дързост, с която вършеше всичко. Нямах опит с хората, но обучението в Храма беше развило у мен освен всичко друго и наблюдателност, така че виждах и някои от лошите му страни. Разбирах, че е доста лекомислен и повърхностен, но в негово присъствие тези мисли избледняваха съвсем.

— Какво мислеше Сарави за това?

— Това беше едно от малкото неща, които скрих от нея. Тя не се досещаше, достатъчно бе заета със себе си. Пръскаше големи суми за дрехи, накити и мазила, което беше глупаво. На приемите се явявахме скромно облечени за кратко време и тя нямаше възможност да блесне с труфилата си. Един ден Кастар беше доста нервен и разсеян и каза, че иска да говори за нещо важно с мен, затова помоли да го приема в покоите си по-късно вечерта. Сърцето ми се късаше, но отказах. Стаите ни със Сарави бяха една до друга и ги делеше тънка стена с врата помежду им. Нямаше как да запазя посещението му в тайна от нея, а и не беше редно да го каня. За да го преведа покрай нощната стража, трябваше да се замеся в нещо, което едва ли някой би одобрил. Тази нощ се мятах дълго, докато заспя, и ме събуди скърцането на врата. Запалих светлината и видях Кастар да примигва заслепен в средата на стаята.

Тарасу млъкна, а Синд съсредоточено разглеждаше ноктите си и се стараеше да изглежда безпристрастен. Трирл потреперваше и издаваше монотонни шипящи звуци. Отегченият Кокорл, за когото човешките проблеми не бяха интересни, бе задрямал, провесил лапи и опашка от нишата, а празната купа се търкаляше на пода.

— Кастар ми предложи да избягам с него далеч оттук — някъде, където не ни познават и няма да ме върнат. Не ми остана време да му отговоря. Докато се борех с чувството си за дълг, в коридора се чу шум и баща ми връхлетя, следван от телохранителите си и стражата. Беше облечен с парадни дрехи и явно идваше направо от пиршество. Успя да запази самообладанието си пред своите подчинени, но презрението в погледа му беше унищожително. Смътно си спомням как стражите поведоха мен и Кастар като престъпници. Треперех от срам и страх, а после и от студ, защото ме затвориха в Тъмничната кула така, както бях, по тънка нощница. Свих се върху ледените камъни на пода и следващите дни и нощи, прекарани в кулата, ми се сливат в едно. От време на време влизаше пазачът, за да донесе храна и вода и да изхвърли мръсното ведро. Не ми каза нито дума и имах чувството, че съм умряла или съм станала невидима. Реших да умра наистина и престанах да ям. Свестих се на легло със завивки в друга, отоплена килия. Една прислужница ми носеше храната и разказваше събитията в двореца. Жреческият съвет скоро щеше да се събере, за да определи наказанието на мен и Кастар. Трябваше да изслушаме присъдата живи и здрави, на това дължах грижите около мен. На Зарир му станало лошо на приема в чест на наместниците на Източните провинции и припаднал. Повиканите лекари не могли да го излекуват. Тялото му било покрито с рани и струпеи, от които непрекъснато изтичала кръв и гной. Направо се стопявал, но бил спокоен и не познавал никого. Въпрос на часове беше кралството да остане без престолонаследник. Когато Зарир умря, цял ден не влезе никой в килията ми, в суматохата ме бяха забравили. На другата сутрин прислужницата дотича с препълнен поднос и донесе последните новини. Баща ми изпаднал в умопомрачение, изпотрошил мебелите и разкъсал пердетата и завивките в стаята си. Наложило се спешно да донесат от Храма Елексир на Божественото спокойствие. Аз знаех този елексир от времето, когато бях в училището. Истинското име, което Призваните използваха помежду си, беше Напитка на Бавната смърт, защото продължителната употреба убива човека постепенно и го прави свой роб. Трябваше да се използва внимателно и се приготвяше само в специални случаи, значи положението му е било много лошо. Другата новина ме засягаше пряко. Жреците щяха да оповестят решението си сутринта след Нощта на двете луни. Лъчите на Зома, по-малката от тях, огряваха вече прозореца на килията, така че скоро щях да узная съдбата си. В пожълтелите свитъци, пазени в Храма, бяха описани подобни случаи, станали много преди да се родя, и вече предполагах какво ме чака. Докато преди време разгръщах плесенясалите страници в тишината на Хранилището, през ум не ми минаваше, че и моето име скоро ще бъде записано там.

— Семейството ти присъства ли на Жреческия съвет? — попита Синд.

— Разбира се, седяха в Кралската ложа, само баща ми ме гледаше, но все едно че виждаше нещо зад гърба ми. Изглеждаше упоен и сигурно продължаваше да взема Елексира. Сарави също беше там, със зачервени и подпухнали очи, а видът й беше по-лош и от моя. Там видях Кастар за пръв път след онази злополучна нощ. Тъй като беше осквернил религиозни обичаи, го съдеше не Кралски съд, а Жреческият съвет. Той, както всеки чужденец, беше подписал при пристигането си декларация за спазване на законите и традициите ни, за нарушаването на която подлежеше на съд и присъда, както всички жители на Хонстел. Ако беше знатен и известен в Империята, може би щеше да се отърве само с принудително напускане на планетата, без право да я посещава в бъдеще. Той обаче беше дребен благородник от неизвестна планета като нашата и просто нямаше късмет. Жреческият съвет реши да бъде принесен в жертва на Йали на Пролетния празник. Въпреки дребните си недостатъци, Кастар се оказа човек с изключително силен дух. Когато чу присъдата си, той в първия момент сякаш се вкамени, но скоро се окопити, дори намери сили да се усмихне на мен и да изпрати въздушна целувка на публиката, изпълнила Тържествената зала на Храма. Това беше последната му дързост, отведоха го и повече не го видях. В случая те интересува Сарави и много искам да те убедя, че грешиш по отношение на нея.

— Дълбоко се съмнявам в това. Трирл вече се размърда, затова побързай.

— Не остана много. Сарави се хвърли на пода в краката на жрeците и каза, че тя е превела Кастар покрай стражата и го е пуснала да мине през вратата, свързваща стаите ни. Никой обаче не беше видял това и думите й бяха пренебрегнати като напразен жест да наклони везните в моя полза. Щяха да ме спуснат жива в Пропастта на даровете, за да може самият Йали, когото бях оскърбила с поведението си, да ме накаже. Много беше страшно да се срещна с Бога във формата, която приемаше при появяването си пред смъртните, за да се наслади на почитта им. Когато изсипвахме кошниците с плодове, зеленчуци и месо за утринните обреди, се разнасяше ужасен рев, но след човешките жертвоприношения той ставаше направо неописуем. Всички лягаха по очи на земята, докато даровете бъдат приети и ревът заглъхне в тунелите, водещи от Пропастта до Подземния дворец. Ако някой беше толкова неблагоразумен да наднича през ръба на бездната, докато Йали не се е оттеглил, и нарушаваше по този начин спокойствието му, биваше убит на място и хвърлен долу. Тази мярка беше почти излишна, защото такива смелчаци не се намираха. Според летописите, след като били спускани няколко пъти живи хора, дълго време се чували гласове подобни на техните. Те викали близките си по име, но никой не се осмелил да провери какво искат духовете им. Когато бащата на бащата на моя баща бил малко момче, една девойка послушница била пусната от Йали да се върне при хората. Намерили я на пътя за Южните градски порти. Дрехите й били мръсни и скъсани, но иначе изглеждала невредима. Разсъдъкът й бил помрачен и не помнела срещата си с Йали, освен това от време на време имала пристъпи на необяснимо желание да напусне дома си и да замине някъде далече, но те постепенно преминали. Спомних си тази хроника, защото внезапно ме обзе желание да живея. Знаех, че съм невинна и имаше надежда да омилостивя Бога-змия. Всъщност, сигурно е станало така, защото ме е пуснал невредима, но аз не си спомням нищо. Осъзнах се в града след няколко дни, точно като онова момиче някога.

— И както виждам, си се постарала да напуснеш Хонстел.

— Едва ли разумът ми е бил разстроен като нейния, по-скоро исках да се махна от укоризнените погледи на всички около мен и затова тръгнах с Барс и Арман. Те може би щяха да се справят без мен, аз бях излишна и само им донесох нещастие.

— Hе си втълпявай, че всичко това се е случило заради теб. Просто сте имали лош късмет, а сега трябва да гледаш напред и да се погрижиш за себе си — каза Синд.

— Ще се опитам — въздъхна тя. — Hо ако продължаваш да мислиш лоши неща за Сарави, то е защото не я познаваш и не си могъл да я видиш тогава — тя се чувстваше виновна и изглеждаше съкрушена от присъдата ми. Помоли жреците да сподели съдбата ми, но й беше отказано.

— Засега ще приема това, но подозренията ми си остават.

— Нито аз ще вдигна оръжие срещу Сарави, нито тя срещу мен. Приятелю Фил, повярвай, че всичко ще се оправи.

— За да отговоря на откровеността ти, без да издам тайни, които не са мои, ще ти кажа само, че истинското ми име не е Фил. Надявам се да доживеем по-добри времена и да ти разкажа повече за мен.

— Каквото и да е истинското ти име, не ме интересува много. Фил е достатъчно добро и съм свикнала вече с него.

— Човешки създания, аз свърших! — обади се гъгниво Трирл, раздвижи се и изпълзя на площадката.

— Какво казват пръчиците?

— И много, и малко. Разгадаването на съдбата не е толкова просто. Всеки има безброй пътища, пътечки и разклонения на Дървото си. Понякога, когато Силите на съдбата са благосклонни или просто разсеяни, както започвам вече да си мисля, е възможно да зърнем части от Дървото, а в редки случаи и цялото. При завръщане в нормалното си състояние забравяме почти всичко от това, което сме видели.

— Тогава цялото гадаене става безсмислено — разочарован каза Синд, който го слушаше с интерес.

— Целта е да се задържиш на границата между транса и будуването и с помощта на пръчиците да наредиш, колкото може повече от това, което си видял. Много е трудно, изморително и не винаги възможно.

— Наредил си ги в права линия — Тарасу се повдигна на пръсти и надникна зад него. — Какво означава това?

— В този участък на твоето Дърво няма разклонения. Каквото трябва да стане ще стане. Няма да умреш, това не е краят на Дървото в тази реалност. Освен това не може да сбъркаш, защото нямаш избор. Пътят е само един и трябва да вървиш по него.

— Напълно достатъчно. Сигурен ли си в това, което говориш? — попита Синд.

— Да — отговори джорхът засегнат. — Рядко греша, но понякога се съмнявам дали е от полза да гледаш в бъдещето си.

— И аз мисля, че е за предпочитане да не знаеш какво те чака — съгласи се Синд. — Особено щом не можеш да промениш нищо.

— Забравяш пресечните точки, в тях може, но е опасно и с непредвидими последици — възрази Трирл и скочи долу. — Сега ме извинете, имам да свърша нещо важно и ще ви помоля да ме оставите сам. Виждам, че Кокорл е заспал непробудно, питието му май не е било само разхладително — заключи той, като вдигна купата и я помириса.

— Отиваме си и ти благодаря за всичко, което правиш за мен — топло каза момичето и повлече Синд към вратата.

(обратно)

22

Отговорникът по охраната и безопасността се втурна запъхтян в контролната зала на Игрите заедно с Главния диспечер, който плесна с длани и повиши глас, за да надвика шума и привлече вниманието на служителите.

— Негово височество престолонаследникът идва насам, след малко ще бъде тук. Веднага заемете местата си и прекратете всякакви странични разговори и занимания. По-бързо!

Хората се хвърлиха трескаво към пултовете си, като захвърлиха недопитите чаши и остатъците от сандвичите си, нахлузиха набързо шлемовете и си придадоха съсредоточен вид. Само Гент остана, както си беше, защото въпреки затишието на почивката, не бе мръднал от въртящия се стол с регулируема височина и наклон. Шлемът беше на главата му и от слушалките долиташе гласът на Тарасу, която говореше със Синд. На екрана се виждаше как мърдат устните й и размахва ръце, за да подчертае думите си, но за страничния наблюдател тази сцена беше беззвучна.

На екраните на останалите тридесет и един пулта, разположени в полукръг покрай извитата стена, се мяркаха някои от другите участници в Турнира. За излезлите от обсега на камерите, което се случваше рядко и за съвсем кратко време, операторите следяха в долния ляв прозорец данните за физическите и психическите им параметри, предавани от контролера-индикатор. Пултовете за убитите вече играчи бяха изключени и на столовете пред тях нямаше наблюдатели. Големите обзорни екрани, завършващи полукръга от двата му края, предаваха обща картина на игралното поле. На единия — с възможност за превключване на наблюдението в различни сектори и под различен ъгъл, а на другия имаше панорамен изглед на Арената заедно с постройките, но от по-особен вид. Силовите мрежи около и над нея образуваха пресичащи се линии и геометрични фигури, а вътре светлинна точка с номер за всеки един от участниците показваше разположението му в наблюдаваното пространство. Точките се движеха, като отбягваха преградите, групираха се и се разделяха. Там бяха дежурни по един заместник-отговорник по охраната и безопасността и по един от заместник-диспечерите, които отговаряха за цялостната информация. Преди малко те също се мотаеха из залата и разговаряха с операторите, но сега се скупчиха по местата си с бдителни и угрижени лица.

От другата страна на седящия в центъра Гент беше пултът за Сарави, наблюдаван от нисък и слаб оператор на име Спайви и дубльорът му Ил. Като извиеше малко глава, Гент можеше да види монитора срещу Спайви, на който Сарави седеше замислена в стаята си и гледаше втренчено пред себе си. Хорис — дубльорът на Гент — връхлетя подтичвайки и се хвърли на стола до него, който изскърца жално под тежестта му.

— Изпреварих го на косъм — изпухтя той и избърса плувналото си в пот чело.

— Къде беше? — попита разсеяно Гент, леко отмести едната от слушалките, но продължи да надава ухо на разговора.

— В хигиенните кабини — отговори Хорас възмутен. — Не може спокойно да свършиш естествените си нужди. Охраната направо ме изхвърли оттам, като крещяха и тичаха, все едно че настъпва краят на света.

— Ако диспечерът не те види на мястото ти по време на инспекцията, все едно че е настъпил за теб. След случая с Ахорн е откачил от яд. Трябва да благодариш на момчетата от безопасността, а не да ги ругаеш.

Дебелакът едва успокои дишането си, когато Иргут влезе в залата. В настъпилата тишина се чуваше само прищракването на натиснатите от операторите бутони и слабо жужене на гласове от нечии неприлягащи плътно слушалки. Гент усети, че принцът идва право към него и замря. Иргут погледна за миг изображението на Сарави и се премести зад гърбовете на Гент и Хорис.

— Виждате Черната кралица, която разговаря с Офицера си, Ваше височество — приближи се Главният диспечер.

— Не съм идиот — стрелна го принцът. — Прекрасно знам какво виждам. Изправни ли са системите за контролерите? Взети ли са всички мерки против спад в захранването с енергия?

— Абсолютно, Ваше височество! Аварийните енергостанции са в денонощна готовност.

— Нека дубльорът на този пулт ме разведе из машинните зали — каза Иргут и посочи Хорис.

— Мога да Ви придружа аз, ако не възразявате — примигна диспечерът. — Той е обикновен оператор, освен това след малко застъпва на смяна и трябва да приеме дежурството от партньора си. Аз отговарям за всички съоръжения и съм в течение на…

— Остани тук и следи работата на хората си, а този човек да дойде с мен. Хайде, води ме долу! — обърна се той към Хорис, който притеснен заситни пред него, а тлъстите му бузи се тресяха от страх.

Гент не разбра причината за този височайши каприз, заради който беше принуден да изчака Хорис да завърши обиколката, преди да го смени, но продължи да работи вместо него с удоволствие. Разказът на Тарасу, който подслушваше, му беше по-интересен от повечето холовизионни предавания.

По същото време брат Раад се мотаеше два етажа по-надолу с куфарче инструменти. Когато принцът и треперещият Хорис влязоха в тази зала, той се погрижи да си намери работа в най-отдалечения ъгъл. Иргут дори не погледна апаратурата, целта му бяха наставленията, които даваше на уплашения оператор. Раад не чу думите му, но предположи съвсем основателно, че Хорис получава заповед, противоречаща на задълженията му, под клетва за опазване на държавната тайна. Раад очакваше нещо такова и беше поработил върху централния компютър, когато успяваше да остане незабелязан за миг. Хорис можеше да натиска бутоните, колкото желае, без особена полза, ако Раад го изключеше чрез своя модем. Тежката правоъгълна кутия беше скрита в дъното на куфара му между другите уреди. Досега той се представяше като изпълнителен и съзнателен работник, затова никой не го надзираваше специално.

Всеки от обслужващия персонал беше зает със задачите си, така че когато започнеше двубоят, му оставаше само да си намери някое закътано място и да поеме управлението в свои ръце. Принцът постигна своето и привърши набързо обиколката си, а въздишащият Хорис с отпуснати рамене затътри крака по стълбите към контролната зала. Сега Раад трябваше да прегледа командите, които операторът щеше да подаде, за да изпълни дадената му от Иргут заповед. Като избра подходящ момент, той направи точно това. След като Гент си тръгна и Хорис застана зад пулта, той беше поискал постоянен ръчен контрол върху гривната на Тарасу. Значи Иргут възнамеряваше, чрез включване на шоковата вълна да я остави беззащитна за известно време и по този начин да я убие.

— Не си познал — промърмори Раад безстрастно и се съсредоточи върху модема.

(обратно)

23

— Има още доста време, докато излезем на Арената, и не трябва да стоиш сама. Сигурно не изгаряш от желание да ти досажда Марзак, затова ти предлагам моята стая като добро скривалище — каза Синд.

— Добре. Забелязвам, че стаите тук са много луксозни, при всички случаи са по-хубави от покоите в двореца на баща ми.

— Ние сме добре гледани животни за развлечение и ни се полагат някои удобства. Сега на нас се залагат астрономически суми — изсмя се Синд. — Ето и убежището ми, разполагай се, както ти е удобно.

— Фил, залозите са напразни, двубой няма да има. Иргут едва ли ще го допусне след обещанието, което е дал.

— Сарави ти е казала това, нали?

— Да, тя отдавна му е простила, че я е отвлякъл. Съжалявам за всичко, което забърках, но мислех, че е за нейно добро. Вече и тя не може да бъде жрица на Йали, така че мястото й е тук, където поне ще се чувства щастлива.

— Тарасу, за да се доберете до принца се е наложило да посетите двора на Аргам. Не ти ли направи впечатление какви са жените тук?

— Нравите им са съвсем свободни и почти всички, с малки изключения, са нахални и агресивни.

— Изключително красиви и привлекателни освен това — допълни Синд. — Красотата тук е издигната в култ. Непрекъснато се провеждат конкурси и класации за хубавици, а момичетата за развлечение се стичат на Ромиа от всички околни планети. Какво може да му предложи една дивачка, което не може да намери тук?

— Тя не е дивачка — скочи момичето, — а има кралска кръв и много добро образование!

— На Хонстел може би е минавало за добро, но тук — едва ли. Аргам никога няма да разреши на сина си да се ожени за момиче от затънтените и бедни крайща на Империята.

— Забравяш, че аз също съм от този изостанал край, значи и аз съм дивачка, така ли? — очите й хвърляха мълнии към него.

— Извинявай, че те засегнах, но какво би казала ти, ако бъдещата кралица на Хонстел не разбира добре езика ви, етикецията я притеснява, предпочита да яде с ръце, спи до леглото, вместо върху него, без чужда помощ не може да си отваря вратите и да прави елементарни неща?

— Разбирам мисълта ти, но трябва да ти кажа, че освен ритуални песни и танци, учехме математика и природни науки, а учителите се стараеха да направят мисълта ни бърза и гъвкава, за да преодоляваме непознатите неща. Когато напуснах Хонстел, всичко ми беше чуждо и ме плашеше. Не успях да включа силовото си легло, преди Барс да ми обясни, и първата нощ на кораба спах до него, триизмерните изображения на холовизията ми изглеждаха живи хора и се учудвах, че не ми отговарят. Сега се справям добре и не виждам причина Сарави да не се е научила да натиска копчетата, които трябва. Тя е отдавна тук.

— Иргут е разглезен и непостоянен. Тя го е забавлявала отначало, но сигурно е започнала да му омръзва. След опита да го убиете заради нея, положително я е намразил. Никога няма да си усложни живота и да дразни Аргам, като я освободи, да не говорим за теб.

— Но той е обещал, когато е говорила с него!

— Значи условието, което е поставил срещу свободата й, е твоята глава. Постарай се да я опазиш и не разчитай на Сарави. Тя вероятно те лъже или са излъгали нея.

— Не искам да слушам повече! — прекъсна го момичето.

— Спирам! Ще се биете с арбалети, а ти си много добра в стрелбата с тях.

— Добра съм и с други примитивни оръжия, използвани на Хонстел.

— Учудвам се защо една бъдеща жрица на Йали е трябвало да овладява бойни умения.

— Това е дошло от древните времена, когато сме почитали само Бога на войната Урс. Тогава варварските пълчища правели набези на юг, като опожарявали селищата и убивали всички по пътя си. Два пъти завладявали и ограбвали столицата Даген, а кралският двор се спасявал с бягство в близките храмове, които тогава разчитали само на своите сили за отбрана. Всички там — от Върховния жрец на Урс до работниците в градината и обора — били първокласни бойци. Нашественик не бил стъпвал в Главния храм. По това време са започнали да почитат и Бога-змия, но култът към него не е бил толкова разпространен. Варварските племена се обединили, преодолели родовите си вражди и отново тръгнали по старите си бойни пътища. Това, което говоря, интересува ли те? — сепна се тя.

— Да, продължавай — Синд беше сигурен, че докато говори, тя не може да се тревожи за това, което й предстои.

— Дагенската армия не могла да удържи силния напор и се разпиляла. Пътят за бягство на тогавашния крал бил отрязан и той се укрил в храмовата крепост на Йали. Варварите я обградили и въпреки отчаяната съпротива на защитниците, влезли в двора. Тогава Великата Незряща завела краля в таен проход, водещ към Подземния дворец. Нашествениците избили неуспелите да се скрият и в яростта си се опитали да разрушат храмовите постройки, но те били строени здраво и почти не пострадали. Кралят останал жив, събрал остатъците от войската си и изблъскал племената обратно на север в планините, откъдето до ден днешен не са се осмелили да се покажат. От благодарност за спасението си владетелят обявил култа към Бога-змия за официална религия. Направил щедро дарение за възстановяване на сградите и заповядал служителите на Йали да изучават древното бойно изкуство на жреците на Урс. Сега варварите са почти унищожени, редом с храмовете на Урс се издигат тези на Йали, но бойното обучение е останало.

— Имаш всички шансове да приложиш уменията си след малко — каза Синд.

— Напълно съм убедена, че няма да се наложи.

Сигналният блок над вратата просветна, забръмча и показа застаналия отвън Трирл.

— Влизай! — извика Тарасу и джорхът се промъкна, свил се одве.

— Чувствам се все едно съм в кутия — заключи той, като се огледа. — Ако пуснете холовизора, ще видите любимия ни Главен организатор на Турнира — Ширъс, преливащ от радост.

— Нямам това желание — промърмори Синд, но го включи.

В момента показваха Сарави в цял ръст, а говорещият заекваше от вълнение.

— Какво казва? — поинтересува се Тарасу.

— Казва, че всички зрители, които са живи и могат да се движат, са се свързали с пунктовете за залагане — преведе Синд в резюме.

Премълча, че залозите се движеха едно към три за Сарави.

— Освен, че ще ми доставиш удоволствие, като победиш, ще ме направиш и много богат — каза Трирл. — Всичките си пари, плюс спечелените вчера, съм заложил на теб, както сигурно се досещаш.

— Кога успя? — учуди се Синд.

— Това беше работата, която трябваше да свърша. Имам доверен човек в града, който се занимава с тези неща и трябваше да му съобщя колко да залага. Досега пръчиците не са ме подвеждали, когато решат да покажат нещо.

— Не е ли нечестно да играеш комар, когато знаеш предварително резултата? — осведоми се Синд.

— Ха! — изсумтя Трирл. — А честно ли е да уреждат залагания и да прибират парите на нещастните хорица, които играят на чист късмет?

Синд се замисли по въпроса и се отказа да променя моралните му схващания.

— Аз ще се облека и отивам направо навън — каза момичето.

Когато Синд и Трирл излязоха от сградата, Тарасу вече беше там. Тя и Сарави бяха застанали в срещуположните ъгли и разглеждаха арбалетите, донесени от униформените служители. Имаше и два колана, със закачени на тях колчани със стърчащи стрели. Синд ги преброи, бяха десет.

Наблюдателят направи знак на хората си да напуснат терена и защитните прегради се включиха.

— Следва ход на Бялата дама — обяви той.

— Какво смяташ да правиш, Сарави, ще стреляш срещу мен ли? — подвикна Тарасу.

Сарави бръкна в колчана, извади стрела и грижливо зареди арбалета си. Не поглеждаше встрани и беше напълно погълната от заниманието си.

— Ти не си на себе си, опомни се! Погледни това съм аз, Тарасу!

Стрелата просвистя до лявото рамо на Тарасу, която инстинктивно беше отскочила вдясно, забравила, че има щит. Синд беше спрял да диша и сега си пое въздух с облекчение.

— Ход на Черната дама — наблюдателят посочи Тарасу.

Тя пусна стрелата си, без да се цели, на метър встрани от Сарави, която само стоеше и гледаше пред себе си. В кратката пауза след всяка серия атаки, Синд се втурна към Тарасу.

— Тя щеше да те улучи в сърцето, ако ти се беше забавила малко! — извика той и я разтърси. — Не прави тези жестове на благородство, а щом не искаш да я убиваш, поне я рани!

— Изглежда ми не на себе си, дали са й дали нещо? — попита тя.

Синд изсумтя и се отдръпна. Следващите атаки се развиха почти по същия начин. Тарасу посрещаше стрелите с щита си и пускаше своите встрани, но не можа да получи отговор от Сарави. Синд разбра, че е безполезно да я убеждава, и остави това на Марзак, който подскачаше около нея бесен от гняв. След шестата поредна серия, Трирл се приближи до Синд и изсъска в ухото му.

— Няма да издържи дълго в този дух. Вярвам в бъдещето, което видях, и не се боя за нея, но ще се умори и може да бъде ранена. Ако не я познавах, бих казал, че прилага моята тактика. Залозите против нея сигурно са се увеличили стремглаво.

— Залозите са това, което най-малко ме интересува — Синд се обърна към полето.

Точно тогава Тарасу стъпи накриво и не можа да отскочи. С неприятен звук от строшена кост, острият подсилен връх се заби в гърдите й. Синд се втурна напред, забравил за бариерата. Отблъскването отговаряше на силата на устрема му и го отхвърли на земята зашеметен. Свитата недалеч от него Тарасу дишаше тежко със свистене, а по устните й избиваше розова пяна. С едната си ръка стискаше стрелата и се мъчеше да я извади.

— Недей, ще получиш силен кръвоизлив от раната! — извика той.

Едва ли го чу, но за щастие силите не й достигнаха и тя отпусна пръстите си. Светлината на гривната й премина досега през няколко цвята и запулсира в жълто. Медицинският индикатор показваше, че раната й е смъртоносна, но само той от положението, в което се намираше, видя това. Тялото й скриваше гривната от полевия наблюдател и той изчакваше сигнал от Контролната кула, какъвто не последва. Сарави се приближи до Тарасу и очевидно много добре разбра какво е състоянието й, защото се усмихна доволно.

— Най-накрая се махаш от пътя ми — процеди тя. — Бих ти прегризала гърлото, но не преди да ти кажа някои неща. Толкова години мълчах, че ще ме е яд, ако умреш, без да си ги чула. Още като си се родила ти, прекрасната кралска дъщеря, баща ти дал обет, с който осъдил и мен да се влача, превърната в сянка, между послушниците в Храма. Вместо да се радвам на светлина и веселие, бях погребана жива в тази усойна дупка. Единственото ми утешение беше, че и ти гниеш заедно с мен. Но дори и там, ти пак беше най-умната, надарена и възхвалявана от всички.

Тарасу се опита да проговори, задави се и думите й заглъхнаха в неясно хриптене. Синд не знаеше езика, на който говореха, но долавяше смисъла на разговора от гримасите на Сарави.

— Кастар ли? — отговори Сарави, разбрала въпроса. — Харесвах го още отначало, но както винаги се появяваш ти и безцеремонно ми отнемаш всичко, което искам. Аз го доведох онази нощ, но не заради теб, а заради себе си. Предложих му да избягаме, но този глупак беше толкова заслепен, че ме отхвърли. Можеш ли да си представиш как се чувствах? Сигурно мозъкът ми се е размътил от ярост, за да го пусна в стаята ти и да изпратя съобщение на краля. Тогава не помислих изобщо, че след като те осъдят, положително аз ще стана една от Десетте Забулени.

Тарасу се повдигна на лакът и избърса кръвта от устата си с опакото на дланта. Наблюдателят неизвестно защо още не даваше знак за край на двубоя. При движението й гривната проблесна пред очите му и Синд с учудване забеляза, че интервалите между светлинните импулси бяха намалели. Цветът беше почти равномерен и започваше да се променя в оранжево. Изглеждаше невероятно, но жизнените сили на Тарасу надделяха и тя се отдалечаваше от смъртта. Дори стичащата се кръв започна да намалява. Устните й се размърдаха и този път макар доста глух, гласът й прозвуча разбираемо.

— Защо поиска тогава да те осъдят заедно с мен? — с усилие произнесе тя.

Сарави заговори толкова тихо, че едва я чуваше и Тарасу.

— Не от състрадание, разбира се — изсмя се тя. — Смъртта на идиота Зарир беше напразна. Ако не му бях помогнала, щеше да крета с години, но от тази дрипа никога нямаше да стане свестен владетел. Тогава осъзнах грешката си. Щях да бъда избрана и да прекарам остатъка от живота си, като бродя в мрака на Храма — сляпа и нещастна твар. Предпочитах да умра бързо, макар и в твоята компания, в Подземния дворец на Йали, който можеше да ни пусне, ако имах късмет. Бъди сигурна, че ти нямаше да излезеш с мен. Щях да се погрижа за това.

— Ти ли се погрижи за Зарир? — промълви Тарасу.

— Да — гримасата на Сарави беше ужасна. — После оставаше само любимият ни крал Алатрис, а след смъртта му на престола щеше да застане най-накрая моят баща. Макар че татко едва ли би разчитал на мен, за да му свърша цялата работа. Доколкото го познавам, щеше да се справи и сам.

— Това не може да бъде вярно — Тарасу поклати глава и направи опит да се повдигне на колене.

— Вярно е и ти го знаеш дълбоко в себе си. Всичко се провали, Денят на Избора дойде и добре че имах Иргут под ръка. Убедих го да ме отвлече от проклетия Храм, дано не остане камък върху камък от него! Докато се уверя, че от тази гадна планета ме отделя космическото пространство, треперех непрестанно. Измъкнах се от Хонстел и мислех, че съм се отървала, когато изведнъж се появяваш пак ти, заедно с онези двамата, за да ме връщате обратно! Защо не си остана там, а се домъкна накрай света да ми проваляш живота?

— Мислех, че си тук против волята си и даже съжалявах, че съм се намесила. Сега виждам, че е имало смисъл да дойда — Тарасу направи още едно усилие и се изправи, като залитна. — Как иначе щях да науча всичко това?

На мястото, където беше лежала, тъмни петна показваха къде кръвта й бе попивала в ситния пясък на Арената.

— Ти ще умреш и Иргут ще ме изведе оттук — изсъска Сарави. — Улучих те смъртоносно и вече е време да пукнеш!

Тарасу се наведе, олюля се и вдигна арбалета си от земята. По лицето й бяха избили капки пот от усилията, а в ъгъла на устата й се плъзна кървава струйка. Въпреки всичко стоеше изправена и стискаше оръжието с потреперващи ръце. Гривната й беше озарена в плътно оранжево и наблюдателят обяви продължаване на играта.

— Ход на Черната дама!

— Няма да направиш това, по всички правила трябваше да си мъртва! — Сарави започна да показва признаци на безпокойство.

— Да, но не съм — Тарасу се постара да застане устойчиво и вдигна заредения вече арбалет, като се мъчеше да преодолее треперенето си.

Сарави стоеше отпусната, полузакрита със щита си и готова да парира атаката.

— Защо не умираш, мръсно чудовище? — заекна тя.

Вълната от болка я завари неподготвена и помрачи за миг разсъдъка й. Когато премина, я остави тежка, тромава и непохватна, краката й се бяха вцепенили, а парализата пълзеше и по ръцете. Безпокойството изчезна, но някаква тъпа умора я скова.

„Гривната!“ — мисълта се завъртя лениво в главата й и отстъпи място на панически ужас.

Не се чувстваше тромава, а наистина беше такава, все едно че бе потопена в лепкава кал. Опита се да размаха ръка към наблюдателя, но тя се движеше едва-едва. Другата ръка с щита полека се отпускаше надолу. Забеляза летящата към нея стрела и реши едновременно да отскочи и да вдигне щита, но всичко ставаше бавно като насън. Последното, което видя, преди стрелата да се забие в сърцето й, беше как Тарасу рухна на земята.

„Мръсникът Иргут ме излъга“ — помисли Сарави, а после мракът се спусна над нея.

Когато служителите и играчите ги заобиколиха, в широко отворените невиждащи очи на Сарави се отразиха наведените над нея фигури. Гривната й беше тъмна.

— Мъртва е — каза наблюдателят.

Тарасу беше само припаднала. Медицинският роптер се приземи безшумно до тях и от него изскочи лекарският екип с носилки. Сложиха Сарави на едната и я качиха в товарното отделение на роптера. С другата пренесоха внимателно Тарасу до предната част, където през отворените врати се виждаше добре оборудвана операционна-лаборатория. Синд проследи полета им към сградата и заговори джорха, който пухтеше до него.

— Тя ще се оправи, но не забеляза ли нещо странно?

— Разбира се. Според особеностите на човешката анатомия, Тарасу беше ранена лошо и трябваше да се бори със смъртта, а не да говори и ходи наоколо, като стреля с арбалет. Освен това кръвоизливът спря веднага, почти като при джорх.

— И на какво мислиш се дължи това?

— Ще говорим после на подходящо място — отвърна Трирл.

— А Сарави? Изглеждаше зле и не направи нищо да се защити, дори отпусна щита си и даде прекрасна възможност да бъде улучена.

— Ако получиш шокова вълна с такава сила, и ти ще изглеждаш зле.

— Искаш да кажеш, че някой е включил контролера й на шоков режим?

— Очаквах, че знаеш кой е той, защото се намеси съвсем навреме.

— Това наистина спаси Тарасу, но нямам представа кой го е направил. Освен ако тези, които ме преследват, се занимават и с нея.

— Твърде е вероятно. Какво ще кажеш да се приберем? — И те последваха останалите.

(обратно)

24

Кимори стоеше на прага и вече съжаляваше, че се поддаде на любопитството си. За всички стаи в странноприемницата имаше резервни ключове, номерирани и подредени в масивното бюро на мадам Риана. Използваха се, когато имаше пожар, наводнение или нещастен случай и трябваше да се влезе в нечия стая, ако наемателят отсъстваше. Никой, освен съдържателката, нямаше достъп до заключеното чекмедже. Днес тя беше много заета с доставката на новото спално бельо и материали за ремонт на таванския етаж и навярно в суматохата бе оставила вратичката отворена. Кимори не можа да се удържи, когато видя сред изрядно подредените ключове и този от вътрешната стая на Раван. Всички, освен нея, бяха на двора, където помагаха да се разтовари и провери получената пратка, затова с разтуптяно сърце тя се наведе, сграбчи студеното парче метал и го сложи в джоба на работната си престилка. Отдръпна се от бюрото точно навреме. Мадам Риана тъкмо влизаше, размахала няколко листа. Забеляза открехнатата вратичка и погледна с подозрение към момичето, но то издържа погледа й с невинна физиономия. Съдържателката изсумтя, превъртя ключа и го закачи на връзката, която висеше на колана й.

За Кимори вече нямаше връщане назад, едва ли щеше да има втори благоприятен случай да го върне незабелязано на мястото му. Реши, след като погледне какво толкова тайно държи в стаята си Раван, да хвърли ключа в боклука и да забрави, че изобщо го е вземала. Като се самоуспокои по този начин, тя отиде на двора и усърдно се включи в работата. Скоро чаршафите, калъфките и другите неща бяха наредени в склада под зоркото око и непрестанните забележки на Риана. След като и последното телче беше описано, прибрано и заключено, тя разреши на целия персонал почивка с един кръг по-дълга от обикновено. Кимори изчака, докато хората се разотидат и странноприемницата утихне, взе кофа, парцали, четки и шише с миещ препарат и се шмугна в апартамента.

Всекидневната беше празна, мебелите изглеждаха още по-очукани и жалки на яркото следобедно слънце. Както винаги, по нищо не личеше, че някой живее тук. Момичето изчисти надве-натри праха, изми пода и избърса мокрите си ръце в престилката. После се ослуша до заключената врата. Вътре беше тихо, но тя почука за всеки случай първо — леко, а после с всичка сила. Търговецът беше излязъл сутринта и нямаше как да е минал покрай нея на връщане, без да го забележи. Изчака малко и почука отново, за да бъде абсолютно сигурна, че той не е в стаята си. Знаеше, че това, което прави, не е редно, и се постара да не мисли за неприятностите, ако я хванат. Искаше само да надникне, нямаше да вземе нищо от вещите му.

Кимори събра смелостта си, пъхна големия черен ключ в отвора и го завъртя. Ключалката изскърца силно или така й се стори в тишината, но тя подскочи от уплаха и замря. Никой не дойде да види, какво става и момичето се обърна пак напред, възвърнало решителността си. Натисна дръжката и бавно открехна вратата, колкото да може да се промъкне. Пантите сигурно бяха смазани, за разлика от ключалката, и не издадоха никакъв звук. Стаята изглеждаше така, както беше, преди да се настани Раван. Голямото ниско легло беше оправено, червената кувертюра — изпъната без гънки, а възглавничките — бухнати и поставени симетрично. Дреболиите по тоалетната масичка бяха подредени в стройни редици. Нищо забележително нямаше нито на масата, нито в чекмеджетата на шкафчето, които прерови. Съвсем обикновената, чисто поддържана стая разочарова Кимори, защото не това очакваше. В този момент съжали, че се поддаде на импулсивното си хрумване. След целия риск, който пое, за да влезе тук, заслужаваше да намери нещо, което да го оправдае.

Непрегледан остана само гардеробът до отсрещната стена. На закачалките висяха семпли и непретенциозни костюми, по преградките имаше други дрехи — сгънати педантично и наслагани на спретнати купчини. Бижута и скъпоценни камъни не се виждаха никъде, дрехите до една бяха евтини и неугледни. Долу стояха няколко чифта обувки, а зад тях в дъното се виждаше обемиста пътна чанта с очертания на нещо ръбесто, издуващо я отвътре. С чувството, че ако изобщо има нещо интересно, тук е последният шанс да го намери, тя издърпа чантата навън и я отвори. Ръбестият предмет се оказа голям и прозрачен многостенен съд с неправилна форма, пълен с газ или течност, не можеше да различи добре. Извади го внимателно, при което установи, че никак не е лек, постави го на масата и затърси отвор по него. За нейно учудване не намери нищо подобно, ръбовете и стените бяха гладки, като че ли беше излят изцяло. Загледа се в съдържанието и установи, че течността, или каквото там беше затворено вътре, не си стоеше спокойно, както би трябвало, а сякаш вреше и кипеше. Пластовете се разместваха, усукваха и променяха цвета си, оформяха се странни завихряния, от време на време се мяркаха тъмни сенки и бързо се разтапяха пак.

Изведнъж изпита ясното, но нелепо чувство, че нещо я гледа оттам. В миговете на покой можеше да обхване с поглед цялата вътрешност, виждаше даже ръката си през отсрещната стена и освен течността нямаше нищо друго. Ако това беше някакъв особен вид аквариум, домашният любимец на Раван сигурно бе микроскопично, невидимо с просто око водно същество. Или същества, поправи се тя, защото като че ли я гледаха много очи, всяка капка от течността се взираше в нея с любопитство и омраза. Не можеше да каже защо, но беше убедена, че между нея и излъчваното във всички посоки чувство на изпепеляваща злоба стои само тънката, стъклена на вид преграда. По гърба й пропълзяха ледени тръпки и зъбите й затракаха. Не беше чудно, че липсват отвори, защото странните животни, които търговецът смяташе за нужно да крие и заключва, бяха изключително опасни. Някак си беше сигурна в това. Защо ги носеше със себе си и как ги хранеше, нямаше представа. Може би те бяха редки и скъпи екземпляри, но положително ги пренасяше незаконно.

В този миг чу гласа на търговеца отвън, говореше с някого под прозорците. Скочи и без да иска събори съда. Той падна с трясък от масата, преобърна се няколко пъти и силно се удари в шкафчето. Изтръпнала от страх, Кимори го повдигна и огледа внимателно. Не беше счупен или пукнат, стъклоподобните стени останаха здрави, въпреки крехкия си вид. С облекчение напъха съда обратно в чантата и я сложи на мястото й. Нагласи я горе-долу в предишното положение, затвори гардероба и побягна. Ключът заяде и както и да опитваше, не можа да го превърти. Раван сигурно вече беше стигнал до фоайето. Тя изнесе тичешком кофата, парцала и другите неща и ги хвърли в бившата стая на Арман, която беше най-близо. Върна се обратно и направи ново отчаяно усилие да заключи. Не й се удаде, а стъпките му вече се чуваха в коридора. Огледа се наоколо за скривалище и забеляза големия бюфет във всекидневната. Издърпа ключа от бравата и бързо пропълзя в долната част на шкафа, като притвори вратичката, дърпайки я отвътре.

Пространството беше тясно и трябваше да седи прегърнала краката си, със забита в коленете брадичка, но беше за предпочитане, отколкото Раван да я завари тук с отключена врата на стаята си. Така той щеше неминуемо да разбере, че е видяла онова нещо в „аквариума“. Сега можеше да си помисли, че е забравил да заключи на излизане. Той не беше сам и когато тръгнеше да изпрати гостите си, тя щеше да се измъкне. Стъпките се приближиха съвсем, Кимори притихна и се опита да не мърда изобщо. Имаше още един човек освен търговеца и тя позна по гласа водача на двамата, които я бяха уплашили при предишното си идване. Прашинки и косъмчета се полепваха по ноздрите й и започнаха да я гъделичкат. Не можеше да мръдне, за да ги изчисти, и с мъка се удържаше да не кихне. Сви се още повече, като почти престана да диша.

Раван седна до масата, а Ишанг се разположи срещу него без покана.

— Можем ли да съобщим на Старейшината Ли, че сме изпълнили всичко, което искахте от нас? — попита той и очите му се стрелнаха към бюфета, откъдето долови лек шум, подобен на въздишка.

— Старейшината Ли? — Раван го погледна особено. — Ами да, справихте се добре общо взето.

Ишанг вече беше сигурен, че има някой скрит в шкафа, но подозираше, че това става със знанието на домакина. Улови го, че и той погледна натам и реши да не повдига въпроса.

— Какво направихте с кристалограмите на Синд Натх?

— Унищожихме ги — Ишанг излъга без да мигне, но му се стори, че човекът отсреща разбра това, защото се усмихна подигравателно.

— Няма значение — каза той съвсем тихо като на себе си.

Ишанг продължи да си седи спокойно, с привидно отсъстващ вид. Раван се изправи и започна да се разхожда из стаята, после рязко спря и се обърна към него.

— Не ви задържам повече, изчакайте само да видите някого с твърде вреден за здравето интерес към събития, които не го засягат. Освен това, обещах да ви покажа нещо.

С тези думи той отвори внезапно вратичката на бюфета и откри свитата на топка Кимори. Тя запримигва, стресната и уплашена.

— Сигурно си се схванала от стоенето в тази неудобна поза, мило дете. Хайде, излез навън! — той протегна ръка да й помогне.

Кимори изпълзя ни жива, ни умряла, отвори няколко пъти уста да каже нещо, но не можа да измисли какво. Ишанг виждаше само гърба на търговеца, обаче усети, че става нещо странно. Лицето на момичето застина, очите й се изцъклиха, вперени в неподвижно стоящия пред нея Раван. Гледаше го като хипнотизирана, изражението й ставаше все по-диво, все едно че виждаше нещо чудовищно и невъобразимо. Тя се разтрепера, а Ишанг се изпълни с ужас, който не беше негов. Знаеше това, защото без да се помръдне виждаше едновременно гърба на търговеца и се взираше в бездънните кладенци на… нямаше думи, с които да го нарече, не беше виждал нищо подобно. Част от него приемаше мислите и усещанията на Кимори, макар и по-слаби, но и така бяха достатъчно неприятни. Момичето изпищя и се втурна право срещу него, инстинктивно усещайки, че сега той е несравнимо по-безопасен от това… нещо. Като го изблъска, тя изскочи в коридора с крясъци. Продължи да вижда през нейните очи вратите на стаите, покрай които минаваше, усети болката от падането й на стълбите и накрая изскочи заедно с нея в празния двор. Раван се обърна към него и го повика с повелителен жест. Ишанг се приближи до прозореца, погледна надолу, където видя Кимори, а чрез нея видя и себе си, гледащ я отгоре. После очите й се завъртяха към…

„Недей!“ — сякаш извика цялото му съзнание, но беше късно.

В следващия миг в главата му нещо избухна. Потоци нажежена лава пълзяха вътре в черепа, запълваха го до краен предел, а мозъкът му се свиваше и изпаряваше при съприкосновението с нея.

— Помощ! — викаше Кимори, стиснала главата си, и се гърчеше пред уплашените погледи на хората, привлечени от писъците й. — Боли, главата ми гори!

Накрая тя затихна, а Ишанг с удивление осъзна, че е жив и невредим. Долу се беше събрала разтревожена тълпа, обградили бяха момичето и се опитваха да го свестят, но той знаеше, че това е излишно. Не можеше да се оцелее от огнения ад, който беше преживял заедно с нея.

— Ще ви изпратя — каза Раван и отвори широко вратата.

Ишанг се повлече безропотно след него към двора. Струпалите се хора вече бяха разбрали, че Кимори е мъртва.

— Горкото момиче — хлипаше съдържателката, — толкова млада! Кой можеше да предположи?

— Какво е станало? — Раван се приближи до нея.

— Една от прислужниците… — тя се обърна и го позна. — Ужасно нещастие, господин Раван! Кимори — момичето от вашия етаж, току-що умря, може би сте чули виковете й. Нещо й стана, държеше се за главата и крещеше, после падна. Вероятно е получила кръвоизлив в мозъка, а преди малко изглеждаше съвсем добре. На времето така почина и моят съпруг.

Тя се разхълца отново, като размазваше сълзите си с голяма кърпа със съмнителна чистота.

— Случва се — каза съчувствено Раван. — По-добре се успокойте, нищо повече не можете да направите. Пазете си здравето.

— А трябваше да работи още две години по договора! Как да предвидиш какво ще стане? — тъжно заклати глава мадам Риана.

— Няма начин — съгласи се Раван и отмина.

Ишанг го последва, като се стараеше да не го поглежда и се раздели с него неописуемо облекчен. Чен се изненада, когато го видя да влиза с вид на призрак, но не го показа. Свикваше вече със странното му поведение напоследък. Ишанг взе торбата с билките, сложи статуйката и чашата при тях, разрови гънките на джоба си, за да се увери, че обицата е там и чак тогава се обърна към него.

— Чен, не мога да дойда с вас. Изчакай брат Раад и тръгвайте без мен. Кажи на Старейшината Ли… предай му дума по дума това, което ще ти кажа сега. Не го разбирам, но чувствам, че е изключително важно и той може да знае какво означава.

Ишанг му разказа накратко събитията, развили се в „Райски кът“.

— Освен това — той се запъна, — когато бяхме в жилището на Зарал Вар, ми се стори, че виждам дух.

— Дух? — Чен го погледна учуден.

— Мъглива сянка, тъмен безплътен призрак или нещо подобно. Разбираш защо не споменах тези глупости пред теб, но сега съм сигурен, че призракът не е бил само измама на сетивата, а част от събитията. Hека Старейшината и Съветът разтълкуват всичко това, вие с брат Раад се постарайте поне един от вас да се върне жив, за да го предаде. Задава се нещо необичайно и се оказва, че аз съм свързан по някакъв начин с него. Няма го учителят Санг да ме посъветва, трябва да решавам сам как да постъпя. Надявам се, че съм избрал правилния път. Погледни, братко Чен, това е обицата, която взех от този Синд, а това е мое. Чакам думите ти да осветлят мрака, в който се намирам.

Кристалограмата беше инкрустирана върху малко парче камък с подобна форма и големина на това, което висеше на шията на Ишанг. Когато той ги приближи едно до друго, неравно насечените крайща на ръбовете им съвпаднаха плътно и се видя ясно, че първоначално това е било едно парче скала, разделено впоследствие на две приблизително еднакви части.

— Невежата, с когото си принуден да общуваш, едва ли може да ти даде съвет. Нека Нитара бди над теб, старши братко — каза Чен, след като огледа камъните. — Изглежда това е пътят на дълга ти.

— Не знам откъде да започна, но Раван особено държеше да контролира излитането на „Хаврия“ и мисля да отида там. Пази се, братко Чен, и предай това, което ти поръчах, не позволявайте нищо да ви спре. Бързайте с брат Раад и Великата да е с вас!

Ишанг излетя навън, като остави Чен втренчен в една точка.

(обратно)

25

Преди вечеря Синд отиде да види Тарасу. Тя беше още в безсъзнание, но слаба руменина пропълзяваше по страните й. Бяха я превързали, преоблекли и поставили в леглото. Като я остави на грижите на лекарите, които се въртяха около нея, той тръгна за трапезарията. Идваше времето за бързи действия и имаше да обмисля много неща, затова се нахрани почти без да забелязва какво яде. Принц Марзак мрънкаше и изглеждаше уплашен, но това не беше повлияло на апетита му. След като унищожи голямо количество от екзотичните блюда пред себе си, той изтри мазната си брадичка и ръце с бяла кърпа с монограм в ъгъла, облегна се назад и се опита да привлече вниманието на оредялата група около масата. Синд беше стигнал до едрите плодове с грапава кора и разсеяно чоплеше сърцевината на един, когато разговорът го извади от мислите му.

— Всички ли са съгласни? Какво ще кажете, Канти? — принцът го гледаше очаквателно.

— Аз не съм съгласен.

Не можеше да сбърка много с отговора, защото каквото и да предлагаше Марзак, по физиономията му личеше, че е подло и егоистично.

— Н-не сте? — заекна Марзак. — Може би не чухте добре. Тарасу е полумъртва и няма да издържи още един двубой, съжаляваме я всички, но това е истината. Със следващия си ход Фейсал ще съсредоточи силите си върху нея, за да я довърши и едва ли ще му е трудно с два Дракона и Офицер, невлизали в бой. С нищо не можем да й помогнем, нашата Кралица за жалост вече е извън играта. Ако имате някаква идея, господин Канти, ще я изслушаме с удоволствие.

Синд нямаше никаква идея, Марзак формално погледнато беше съвсем прав, но той не гореше от желание да му съдейства, още повече че ставаше въпрос за живота на Тарасу.

— Утре Трирл може да се премести на такава позиция, че да я предпази от нови атаки, докато тя се възстанови — каза той първото, което му хрумна.

По крака си под масата усети допир от нещо гъвкаво, подобно на змия или в случая — на край на опашка. Погледна разположилия се отсреща Трирл. Набръчкана ивица кожа изскочи от ъгъла на лявото зелено око, плъзна се като завеса до средата, гасейки блясъка му, и се прибра обратно. Ако Трирл беше човек, Синд щеше да се закълне, че му е намигнал.

— Трирл едва се е оправил от предишната си битка, а отсреща е драконът Грагард — големият коз на Фейсал, със свежи сили. Рискуваме да изгубим още някого напразно — възрази Марзак.

— Тогава нека Трирл каже има ли сили и най-вече има ли желание да я спасява — Синд се пресегна и взе от фруктиерата друг плод.

— Няма смисъл да се дават излишни жертви, още повече че аз съм само един наемник — изхриптя Трирл.

Синд за малко не се задави след това изявление и се втренчи в него, невярващ на ушите си. Тогава усети отново по крака си слабия удар на опашката му.

— Добре — побърза да се съгласи той. — След като видим кого ще изправят утре срещу нея, аз ще нападна Фейсал, той ще бъде принуден да се прикрие и е вероятно да застана срещу Офицера му. Ще приема двубоя, досега не съм се бил, той също.

Погледна косо към джорха и видя, че той стои равнодушно. Интуицията му казваше, че този бой няма да се състои, както и следващите нататък. Дошло беше времето да си отиде и от многото начини трябваше да намери такъв, при който да вземе и Тарасу със себе си.

— Радвам се, че гледате реално на нещата. — каза тържествуващ Марзак — Имате ли предложения, Мор? А ти, Кокорл?

Кокорл завъртя очите си нагоре и вдигна лапи, който жест бе изтълкуван като съгласие, а братята се прозяваха отегчено на другия край на масата. Досега не бяха излизали иззад преградата на воините и тъй като скоро не се очакваше да го направят, бяха сговорчиви и единодушни.

— Тогава всичко е ясно. Подробностите може да обсъдим утре сутринта — Марзак разпери ръце и стана от масата.

— Върни се след един кръг в тази зала, след като прислугата я разчисти — изсъска Трирл в ухото на Синд, когато се разминаха на вратата.

Синд тръгна с бързи крачки към стаята на Тарасу. Тя дишаше равномерно, цветът на лицето й се беше върнал и изглеждаше заспала, а не припаднала. Беше оставена под наблюдението само на един лекар, който седеше пред холовизора с чаша сок в ръка. Той осведоми Синд, че на всеки четири кръга правят обща визитация и пълни прегледи, освен това са й предписани силни болкоуспокояващи, противовъзпалителни и укрепващи организма лекарства. Състоянието й било такова, че всеки момент щяла да се свести и ще направят всичко възможно да се чувства добре на другия ден. Синд го изслуша със зле прикрито презрение. Тя нямаше да бъде добре поне още една седмица, грижата им беше само да я изпратят на Арената, където смъртта й беше сигурна. Лекарят продължи да си гледа програмата, а той седна до леглото и се загледа в момичето. Така премина близо един кръг, Синд стоеше неподвижен и на пръв поглед задрямал, но мислите в главата му прелитаха бясно. Когато определеното до срещата време изтече, той се изправи и се върна в трапезарията. Следите от вечерята бяха премахнати, вътре беше само Трирл, който се разхождаше по излъскания под, стиснал лапите си зад гърба, а опашката му се влачеше отзад и нервно биеше по мозаечните плочки.

— Човече, нарекъл себе си Фил Канти, чието истинско име и цели все още не си ми казал — започна той и застана пред него, като го фиксираше с немигащите си очи.

Синд се опита да каже нещо, но Трирл вдигна лапа с жест, приканващ го да замълчи.

— Ние, джорхите, сме древен народ, признаваме правото на всеки да бъде това, което иска, и да прави това, което му се прави, ако не ни пречи. Ти би желал да си далеч оттук и аз ще ти помогна.

— Преди да започнем да говорим, ще ти напомня, че този дворец е осеян с електронни очи и уши. Всяка наша стъпка се наблюдава — предупреди го Синд.

— Електронните приспособления са хубаво нещо, но бледнеят пред Първичното изкуство, а като древна раса, както споменах, джорхите го владеят донякъде. За жалост много неща сме забравили безвъзвратно през вековете, но и така умеем достатъчно, за да не ни притесняват всички тези машинарии.

— Да не си блокирал следящите устройства в тази зала? — ахна Синд. — Тогава всеки миг ще дойдат да ги ремонтират.

— Уредите работят нормално, предполагам, но дежурните тук, които следят показанията им и ги ретранслират в Контролната кула, се намират доста близо до нас.

— И какво от това, не те разбирам — каза Синд.

— Хората просто продължават да препредават предишните данни, когато още не бяхме влезли в тази зала, и изобщо не забелязват новите. Сега в кулата получават информация, която няма да ги разтревожи поне докато разберат, че не се променя, или забележат несъответствието между различните следящи системи. Това ни осигурява известно време да обсъдим нашите проблеми. Тарасу не трябва да остава тук и условието ми е да вземеш и нея, когато избягаш, а това ще стане съвсем скоро, например тази нощ. Имаш ли нещо против? — точиците около зениците му трептяха и почти хипнотизираха Синд.

— Точно обмислях как да направя същото — каза той. — По пътя ще я лекувам, колкото мога, докато намеря безопасна планета, където да я оставя на по-подходящи грижи. Проблемът е, че няма да мога да излетя с моя кораб, освен това Тарасу е в безсъзнание. Дори да се свести, ще извърви не повече от десетина крачки с моя помощ. А и да не беше всичко това, Арената е обградена със силови мрежи, да преминеш през тях само по себе си е подвиг. Ти ме извика тук, значи си намислил нещо.

— Силовото поле е във вид на огромен похлупак, отгоре има отвори за циркулация на въздуха — Трирл продължи да се разхожда, докато говореше. — Малки са за роптер наистина, но оттам спокойно може да излети джорх.

— Откъде знаеш това, правил ли си го?

— В договора ни е упоменато, че ще напускаме полето само след като предупредим наблюдателите и то в крайни, точно изброени случаи. За нарушението на тази точка са предвидени финансови санкции, както може би се досещаш. Аз съм излизал веднъж. Дадоха ми пластинки за очите, през които се вижда силовото поле, за да не го изключват заради мен. Така преминах през отворите.

— Имаш ли такива пластинки? — подскочи Синд.

— След като се прибрах, трябваше да ги върна. Най-смешното е, че никой не подозира колко излишни са те за нас. Джорхите имат способност да виждат големите енергийни натрупвания. Мрежата изглежда по-размазана и неясна, отколкото през пластинките, но достатъчно забележима, за да не я закача.

— Значи можеш да излизаш и да се връщаш, когато поискаш, но каква е ползата от това за мен и Тарасу? Ние не летим и не виждаме силовата мрежа. Може да изпратим съобщение по теб, но трудно ще намериш някой в града или на Ромиа, който да предаде сигнал за Франар. Кристалограмата ми я няма, а корабът е под наблюдение.

— Има и друг начин — Трирл спря да ходи насам-натам. — Според нашите обичаи е срамно и ужасно, но ще пренебрегна гордостта си. Едва ли ще проумееш какво се готвя да направя аз, но… ето, не ми се обръща езикът да го кажа. Предлагам… предлагам да се качите на гърба ми и да ви занеса до космодрума. Обаче ще се закълнеш никога да не говориш за това!

— За кое, какво толкова има? — погледна го Синд озадачен.

— Има и още как! Най-унизителното нещо за нас е да носиш някого на гърба си, а аз ще нося двама. Вярно, че вие сте от друга раса, и само това е причината да не съм умрял още от срам, но все пак не бих искал да се разбере, че неджорхи са яздили Трирл от славния род Фърдирл като обикновено товарно добиче. Какво би си помислил племенникът ми Кокорл, когото неговите родители са поверили на мен да му бъда пример и опора, ако ме види как превивам гръб под тежестта на двама човеци? Какво би казал той?

— Ако тежестта на хората е толкова голяма, уважаеми чичо, може да ги разделим — долетя някъде иззад гърбовете им.

— Какво? — Трирл се завъртя чевръсто по посока на гласа към струпаните в ъгъла до стената купчина паравани, изрисувани с птици, животни и красиви пейзажи. — Добре ли чух племенника си, който забравил всякакво приличие подслушва чичо си и се намесва в тайните му разговори? Къде си, невъзпитана издънка на достойните си родители, позорно петно за целия ни род и срам за мен? Излизай веднага!

— Тук съм, чичо.

Купът се размърда и оттам се показа главата на Кокорл, който стоеше с полузатворени очи и се прозяваше.

— Ела насам, безсрамнико! Защо си се скрил там да ни шпионираш?

— Не съм се крил, чичо. Разглеждах параваните, влязох да ги видя отвътре и съм задрямал. Събудих се преди малко от гласовете ви. Извинявам се на теб и на господин Канти.

Кокорл изпълзя и се изправи с покорно наведена глава пред стария джорх. Трирл издаде поредица съскащи и шипящи звуци, като ги подчертаваше в паузите с двуметрови огнени струи. Виновникът отговаряше немощно, закрил с лапи очите си. Преливащите му в цветовете на дъгата люспи започнаха видимо да избледняват, а върху тях избиваха капчици влага. Накрая сив, неугледен и мокър, великолепният до преди малко млад джорх изглежда успя да омилостиви разярения си родственик. Капчиците съскаха, цвърчаха и се изпаряваха, а от облаците дим и пара очите на Синд се насълзиха. Едва ли много хора бяха имали възможност да видят на живо автентична джорхска свада, но вече не можеше да се диша, затова посрещна края й с удоволствие. Като изсумтя за последен път, Трирл погледна жалкия нещастник пред себе си и навярно прецени, че разкаянието му е искрено и удовлетворително, защото го остави на мира. Две тънки спирали дим излязоха от ноздрите му и настана тишина, нарушавана само от тънък, приличен на подсмърчане звук, идващ откъм Кокорл.

— Няма ли да се включи някоя противопожарна инсталация от целия този пушек? — обади се Синд, за да разведри обстановката.

— Тъй като в Турнира участваме и ние, които сме — нека се изразя така — с доста по-гореща кръв от хората, в нашите помещения и в тези, до които имаме достъп, прагът на чувствителност на детекторите е повишен умишлено — осведоми го Трирл. — Съжалявам, че наруших дотолкова етичните норми и си позволих да говоря пред теб на джорхски, но младият безделник ме ядоса ужасно. И така, какво обсъждахме последно?

— Тежестта на двамата човеци, любими чичо — услужливо вметна димящият Кокорл.

— Нахалството ти е безгранично, момче! — изсъска Трирл и го погледна унищожително. — И какво предлагаш да направим, недорасъл умнико? Така и така си чул достатъчно.

— Аз да нося единия човек, а ти, уважаеми чичо, да вземеш другия — обнадежден каза Кокорл и започна да възвръща цвета си.

— А какво да правим с Тарасу, която сигурно ще бъде в безсъзнание?

— Ще я завържете здраво за гърба ми. Така ще летим бързо и ще имаме време да се върнем, преди да забележат липсата ни. Би било добре също така да изключим страничната силова стена или поне да отворим някой от изходите. Ще изглежда, че хората са избягали сами, без наша помощ, и ще загубят време да ги търсят в парка около Арената.

— Имаш нещо в главата си, племеннико, все пак наставник ти е един от най-умните джорхи, неминуемо си възприел част от моите уроци. Кой, според теб, ще изключи полето?

— Оставете това на мен — намеси се Синд. — Само ми кажете къде има изход. Прислугата, лекарите и изобщо хората, които влизат често при нас без роптери, навярно използват силов тунел.

— Ще ти покажа къде е той, но трябва да преодолееш уредите и охраната.

— Ще опитам. Безпокои ме и друго — контролерите.

— Нашите гривни са прости индикатори, които отчитат нанесените ни поражения и ни отстраняват при определен техен брой и тежест. Ако не бяха тези чисто технически загуби, малко хора щяха да имат шанс в боя срещу нас — каза Трирл. — Ние можем и да свалим гривните, когато не сме на Арената, но с вашите контролери положението е друго. Ще ви намерят навсякъде около Ромиа по сигналите, които те излъчват, и ще ви пуснат няколко шокови удара.

— Можеш ли да направиш с тях същото, както със следящите устройства тук?

— Да. Сигналите от гривните минават по същия път към Контролната зала, както тези от останалите уреди. Ще имаме проблеми едва когато се отдалечим.

— Хипнозата, или каквото правиш с тях, не е ефикасна от далечно разстояние ли? — попита Синд.

— Възможностите ми не са безгранични. Изразходвам доста сили за да обезопася разговора ни в момента, а ме чака много работа, преди да тръгнем.

— Трябва да махнем тези неща, иначе бягството се обезсмисля — каза младият джорх. — Защо не опитаме да ги отворим?

— Няма начин — каза Синд. — Отварят се или от Контролната кула с определения код, или със специални инструменти, каквито едва ли ще намерим в града. При опит да ги размагнетизираш или разрежеш се включва веднага защитната програма. Ширъс обясни това още в началото и нямам причина да не му вярвам.

— Контролерът може да се развали сам, както всеки уред, или да го повредиш, без да искаш — Кокорл се загледа в блестящата лента около китката на Синд. — Какво ще стане тогава?

— Ако операторът се е заплеснал и не спре навреме програмата, човекът с гривната ще преживее доста неприятни моменти.

Трирл се разхождаше замислен, накрая се обърна към Кокорл.

— Ще се наложи да ми помогнеш, племеннико. Може би тук, в залата на дежурните има възможност да се направи нещо с гривните. Няма нужда да ходи никой там — той погледна Синд. — Дори да се промъкнеш до тях, ще разполагаш с недостатъчно време да намериш нужните команди и кодове. Ще го направят самите оператори.

— И как ще стане това? — попита Кокорл с подозрение.

— Ние с теб ще обединим усилията си, за да им въздействаме оттук — каза старият джорх. — Психическият удар върху тях няма да им се отрази добре, вие, хората не притежавате никаква защита. Отбележи си, че това също е строго забранено от нашите закони. Налага се да станеш престъпник и ти, момче, но поемам всичко върху моята съвест.

Кокорл се съгласи, видимо притеснен и разстроен, въпреки уверенията на Трирл, като тихо си мърмореше нещо. Любопитството на Синд засенчи надигналия се в душата му инстинктивен страх от паранормалните способности на джорхите, които само предполагаше досега.

— И как влияете на психиката, ако не е нетактичен въпросът ми? — попита той.

— Третото ни око — Трирл се почука леко по челото, където след внимателно вглеждане се виждаше петно с овална форма.

Контурите му наистина наподобяваха зрителен орган, който светеше слабо отвътре.

— Трябва да пренесем Тарасу в нашите зали и да излезем оттам всички заедно. Това ще направим, когато се върнеш. Нуждаеш ли се от някаква помощ? — попита джорхът.

— На всеки четири кръга лекарите се събират, за да я прегледат, а един от тях стои непрекъснато вътре. Трябва да се съобразяваме с този интервал и да се справим с човека при нея. Няма да е зле Кокорл да дойде с мен и да ме почака в стаята ми, а после ще отидем за Тарасу.

— Добре, да започваме!

(обратно)

26

Под екрана в стаята на Синд светеше сигналът за повикване, но образ не се появи. Този, който искаше връзка, нямаше желание да го виждат.

— Слушайте внимателно, без да ме прекъсвате — чу се непознат глас с акцент, който не можа да определи, но непринадлежащ на ромиец. — Тук съм, за да ви пазя.

— Вече разбрах това — каза Синд.

— Виждам, че сте се справили по някакъв начин с излъчваните от гривните сигнали и не се нуждаете от помощта ми за това. Като стигнете до космодрума, потърсете „Хаврия“ и се качете на него, той стартира тази нощ. Трябва непременно да излетите на борда на „Хаврия“, там ще намерите уред, с който да свалите контролерите от ръцете си.

— Почакайте малко! — извика Синд. — Не ме интересува кой сте, засега поне, но ще оставите ли отворен изход в силовата преграда? Най-добре някой от рядко използваните.

— Ще го направя — каза непознатият и връзката прекъсна.

Откъм стаята на Тарасу се чу шум от отваряща се врата и гласове — медицинският екип си тръгваше.

— Вече имаме и кораб на разположение, бих предпочел да си го осигуря сам, но нямам избор — обърна се той към Кокорл, който стоеше зад него. — Ти ще занесеш момичето и внимавай да не те види някой. Аз ще се оправя с лекаря.

— Вместо да се борите с него, не е ли по-добре аз да се занимая с това?

— Прав си, забравих възможностите ти — промърмори Синд. — Добре, след като го хипнотизираш, аз ще свърша останалото.

Синд нямаше проблеми да увърже замръзналия в креслото си, несъпротивяващ се човек, само го пренесе на леглото. Грубото подобие на въже, направено от разкъсаните и усукани завивки на Тарасу, свърши работа по липса на други средства. От превързочния пакет на масата извади лепенки, които сложи на устата му, и побърза да настигне Кокорл. Скоростта, с която изчезна джорхът, беше завидна, не го видя никъде по коридорите. Когато Синд пристигна задъхан в Драконовите зали, Тарасу беше вече настанена в една ниша. Вътре Трирл предвидливо беше натрупал повечето от намиращите се в помещението рогозки, изплетени от меки треви. Кокорл държеше една от тях и майстореше торба, нанизана около отвора и с дълги връзки в четирите края.

— Какво ще кажеш? — той му показа с гордост произведението си. — Ще сложим Тарасу вътре и ще затегнем отгоре така, че да остане открита само главата й. Четирите връзки ще завържете около мен, а чувалът ще увисне отдолу. Така мога да обиколя цялата планета, без опасност тя да се изхлузи и падне, здравината е добра, опитах я.

— Няма да е лошо да направиш едно такова нещо и за мен — каза Синд. — Сигурно летите с доста голяма скорост, а трябва да се помисли и за вятъра. Едва ли ще е приятно да балансирам по гърба на Трирл при излитането, кацането и всяка смяна на посоката.

— Добре си го измислил, племеннико, заший още една рогозка и побързай — каза старият джорх. — Научих какво е станало, това ни облекчава, но не трябва да губим време.

Радостен от похвалата, Кокорл се захвана за работа с удвоено усърдие.

— Как е тя? — Синд се приближи до Трирл.

— Учудващо добре. Дойде в съзнание, но като че ли не разбира съвсем какво става около нея. И това е много в този случай.

Момичето завъртя глава към тях, замъглените му очи се спряха върху джорха. Като издаде напред устни, тя произнесе няколко шипящи звука. Трирл се наведе над нея, изсъска и се заслуша в отговора, който беше много дълъг. После Тарасу се отпусна назад и затвори очи. Кокорл беше захвърлил готовите чували и дотича с раззината уста, показвайки острите си зъби.

— Какво става? — попита Синд учуден.

— Оказва се, че тя говори нашия език — отговори Трирл неохотно. — Само по себе си е изненадващо. И нещата които каза… но не е сега моментът да ги обсъждаме. Трябва да вървим, за предпочитане е аз да я нося. Не ме гледай така, Кокорл, имам ти доверие и все пак мисля, че аз съм по-опитен. Закачете торбата и я сложете внимателно вътре.

— Къде ще ме слагате? — попита момичето със слаб глас и отвори очи, този път погледът й беше бистър. — Помогнете ми да седна, искам да ви виждам всички.

— Изумително! Добре дошла пак при нас — каза Трирл. — Може ли да погледна раната ти?

Синд му помогна да я изправят и облегнат, като подложи рогозките зад гърба й. После се отдръпна и остави получилият съгласието й джорх да махне превръзките. Той прокара пръст по ръбовете на раната и издаде звук на задоволство.

— Според това, което знам за човешките същества, и като гледам разкъсаните тъкани, бих казал, че те са на път да зараснат — каза той след малко. — Регенерацията протича страхотно бързо. Все едно че са минали най-малко пет денонощия, а не пет кръга. Тарасу, ти знаеш ли нещо за тези си възстановителни способности?

— Не разбирам какво ви учудва, но се чувствам значително по-добре. Защо съм тук и какво ще правим сега?

— Ще летиш закрепена за мен и няма нужда да те привързваме толкова здраво, щом вече се свести. Трябва да се постараеш да не вдигаш никакъв шум, докато излезем оттук, колкото и да те заболи. Дали ще можеш?

— Ще се опитам — тя спусна от нишата краката си и се изправи нестабилно на тях.

Синд и Трирл разтревожени се спуснаха да я подкрепят. Тарасу направи само няколко крачки, преди да седне отново, но и това беше постижение. Трирл донесе две бисквити от запасите им и я загледа как се храни, докато Синд завързваше здраво въжетата около шията и корема му.

— Сега остава само да се наведеш малко и да я сложим вътре — каза той на джорха, когато свърши.

Провери възлите още веднъж, като увисна на чувала с цялата си тежест.

— Няма нужда да се навежда — намеси се Кокорл. — Мога да я повдигна и спусна вътре. Ще бъда много внимателен, аз и без това винаги съм си такъв. Спомням си веднъж, когато тръгнахме с неколцина приятели на разходка в Синята плани…

— Друг път ще чуем хвалебствените ти разкази — изфуча Трирл. — Времето лети, а трябва Синд да завърже и неговия чувал за теб.

— Започвам, чичо! — Кокорл разпери обиден блестящите си крила и прегърна Тарасу.

(обратно)

27

Иргут връхлетя в Контролната зала, мрачен като зимно небе. Уплашените оператори не смееха да го погледнат.

— Кой от вас беше на пулта за Бялата кралица по време на двубоя? — попита той отчетливо и не много високо, но едва удържания бяс, който се усещаше, вледени присъстващите.

— Аз — обади се плахо Спайви, като се изправи от мястото си и се обърна с лице към него.

— Арестувайте го!

Нахлулите заедно с принца войници се нахвърлиха върху оператора.

— Ти ли задейства гривната, нещастнико? — изрева Иргут, престанал да се владее.

— Н-не — заекна Спайви, треперещ. — Нищо не знам.

Престолонаследникът го сграбчи за дрехите и започна да го разтърсва. В мъртвешката тишина се чуваше как тракат зъбите на оператора. В този миг от долния етаж долетяха викове, които спасиха временно нещастния човечец. Иргут го блъсна назад и се отправи по посока на шума. Срещу него изскочиха двама запъхтени гвардейци, единият от тях с отличителните знаци на офицер.

— Избяга надолу, Ваше височество — каза той. — Изби половината от момчетата ми, но ще влезе в капана. Сега търси прозорец, от който да скочи. Когато го направи, ще включим вътрешните защитни пояси и ще го хванем.

— Много добре, но кого гоните? — попита принцът.

— Някакъв тип от обслужващия персонал на машинната зала. Има вид на чужденец, доколкото го огледах. Беше в коридора и не се приближи до нас, както му заповядах, а хукна да бяга. Бие се като звяр — всички войници, които се опитаха да го заловят, са мъртви.

Радостни възгласи отдолу известиха, че сигурно са притиснали беглеца. Иргут погледна през един от близките прозорци. Заклещен в тясната ивица между двете силови прегради, човекът беше разбрал, че няма изход. Седеше с подвити под себе си крака и тихо говореше нещо на непознат език.

— Не го закачайте, трябва ми жив! — извика Иргут в радиостанцията на офицера до него и изтича по стълбите.

Когато той излезе навън, пленникът седеше в същата поза, с безизразно лице и длани събрани пред гърдите. Не обръщаше внимание на войниците, които стояха зад вътрешната преграда и го зяпаха. Телохранителите на Иргут ги разблъскаха и принцът излезе напред.

— От тази енергийна кутия не можеш да избягаш. Разбираш това, нали? — извика той.

Раад не даде вид, че го е чул, нито го погледна. Лицето му изглеждаше почервеняло.

— Предай се, защото има безброй начини да те хванем, при които ще се почувстваш извънредно зле — продължи принцът, вбесен от мълчанието му.

Лицето на Раад от червено започна да става синкаво, а очите му слабо изпъкнаха. Той издаде задавен хрип, тялото му се наклони и се свлече на земята. Нямаше вид на жив човек, въпреки че не можеше да се определи какво точно се случи.

— Няколко души да влязат вътре! — изкомандва Иргут. — Вероятно се преструва и ако помръдне, стреляйте, но не го убивайте.

Войниците не горяха от желание да отидат при пленника, след като бяха разбрали какво е направил с другарите им пред машинната зала. Накрая петима от тях бяха избутани от командира си през тесния вход, отворен в полето, колкото да минат. Заобиколиха човека в кръг и се приближиха предпазливо с насочени оръжия. Той не реагира, продължаваше да лежи, както беше паднал. Един войник, забелязал движение или просто не издържал на напрежението, извика и стреля в краката му. Тялото подскочи и се преобърна, без да издаде никакъв звук. Кръгът се разкъса, те наскачаха върху него, притиснаха го към земята, а приготвените ограничители щракнаха около китките и глезените му.

— Изглежда умрял — провикна се гвардеецът дал изстрела, когато се изправиха и оставиха пленника да лежи неподвижно.

Двама души с военни униформи и куфарчета, украсени с емблемата на медиците, влязоха и започнаха да закрепват по лежащия човек апаратурата си. Иргут ставаше все по-нервен, като едва дочака да привършат всички изследвания и процедури. Накрая те прибраха уредите обратно и излязоха.

— Може ли да Ви кажа няколко думи насаме, Ваше височество? — обърна се към него медикът-титуляр.

Под каменния поглед на Иргут всички се отдръпнаха моментално на прилично разстояние, останаха само телохранителите му.

— Смъртта е настъпила вследствие прекратяване на сърдечната дейност — обяви лекарят официалната си диагноза. — Не установихме никаква непосредствена причина за спирането на сърцето му. То, както и всички останали органи, е било в завидно добро състояние и е функционирало съвсем нормално до момента на смъртта. Случаят е много странен, ако мога да изразя мнението си и това на моя колега.

— Искате да кажете, че е умрял в пълно здраве и без особени причини?

— Точно така, като не вземаме под внимание няколкото повърхностни наранявания, получени по време на боя му с войниците. Раните са леки и не са оказали влияние на общото му състояние — каза лекарят. — Прострелян е в краката след смъртта си. Има признаци на асфиксия или просто казано на задушаване, но няма данни за увреждане на белите дробове, механична причина за спиране на дишането и не са налице остатъци от отровни газове.

— Не сме използвали такива — каза Иргут. — И въобще не сме го докосвали, откакто го затворихме тук.

— Силната уплаха може да предизвика сърдечен блок — вметна медикът.

— Той нямаше вид на уплашен — замислено отрони принцът. — Стоеше спокойно и изведнъж падна. Възможно ли е да е спрял дишането, а после и сърцето си сам, по свое желание?

— Невъзможно е за обикновен човек — каза колебливо лекарят и погледна колегата си за потвърждение. — Това са процеси на организма, протичащи под контрола на центрове с автономно управление. Те не се поддават на съзнателна намеса на волята от страна на нормален, подчертавам, нормален човек. Ако някой се опита да не диша, съзнанието му ще започне да се замъглява и тогава центърът на дихателните функции в мозъка ще заработи автоматично. Сърцето също не може да се спре по желание.

— А какъв човек е възможно да направи това?

— Някой, който се е занимавал системно и продължително със съзнателен контрол над вътрешните си процеси, вероятно член на много специална секта или подобно общество, каквито съществуват разпръснати на изолирани места. Преди да дойда тук, хвърлих поглед на убитите горе, там са останалите лекари от нашия екип. Като съдя по пораженията, които е нанесъл този човек, той е бил жива бойна машина. Ако съпоставим това с обстоятелствата около смъртта му, се получават невероятни изводи, колебая се да ги изложа пред Вас. Не бих се осмелил да гарантирам верността им.

— Държа да ги чуя и без гаранции — настоя Иргут.

— Има привърженици на секти, разрешени от Императорските укази, в които изучават различни бойни техники без оръжие. Има и други групи, чиито членове се усъвършенстват да управляват подсъзнателните процеси в организма си. Категоричен съм обаче, че няма официално известни общества, които да се занимават с двете неща и то до такова ниво, каквото виждаме тук. Сега няма, но това ми напомня, че е имало. Разбира се, моите предположения са без никаква стойност, Ваше височество.

— Говорите за Невидимото братство ли?

— Вие го казахте — сви рамене лекарят.

— Но то е било изтребено преди много векове! Планетата им буквално е превърната в прах по заповед на тогавашния Император — мисля, че Кантайрофексът Кроон е бил на престола.

— Моята специалност е медицината, а не историята и фолклора — неуверено каза лекарят, — но според информацията, събирана и използвана колективно от всички, които членуваме в Имперската медицинска лига, това е първият такъв случай от дълго време. Няма да сгреша, ако кажа, че е първият след унищожаването на Братството.

— Значи то е възкръснало и след толкова време ние попадаме на един от тях. Ще съобщя незабавно на Негово величество краля — намръщи се Иргут. — Трябва да се запази мълчание, това е въпрос от първостепенна важност не само за нашето кралство, а и за цялата Империя! Налага се да останете изолирани, докато нещата се изяснят.

— Да, Ваше височество — прошепнаха примрелите лекари, проклинащи случайността, изпратила ги тук вместо при убитите войници горе.

Терзанията им бяха напразни, защото Иргут, след като размисли, прекъсна връзките на Контролната кула и Арената с външния свят. Заповяда всички намиращи се там да останат вътре и да не я напускат. След броени минути крал Аргам прие сина си, долетял веднага при него с извънредно важно известие, по собствените му думи. Присъстваха двама от съветниците на краля, извикани по спешност — съветникът по вътрешния ред и сигурността и този, отговарящ за връзките с различните имперски служби.

— Много е рисковано да направим подобно съобщение само на базата на предположения — каза развълнуван съветникът по външните връзки, след като изслуша принца. — Ще се компрометираме, Ваше величество, ако обезпокоим Императора напразно.

— Но ако уведомим навреме Харамон, ще бъде добре — каза крал Аргам. — Точно сега проблеми в Империята няма и той ще посрещне с радост предизвикателството за бездействащите си армии.

— Да и ще ги стовари веднага на Ромиа — мрачно добави съветникът по сигурността. — Чудесно ще се забавляват, докато търсят следи от Братството, а това ще продължи дълго. Мога ли да говоря направо, Ваше величество?

— Разбира се, затова ви извиках, преди да предприема нещо — каза кралят.

— От гледна точка на благополучието и процъфтяването на нашето кралство, за предпочитане е да издирим в пълна секретност всички хораи, ако изобщо съществуват, и да ги унищожим или принудим да се махнат оттук. Император Харамон може да си ги намери и сам някога, за предпочитане на друго място.

— Естествено, без никой от императорските шпиони да усети нещо. Ако разберат, че действаме на своя глава, без да уведомим някого… — проточи съветникът по външните връзки.

— Армиите ще дойдат пак, но тогава ще бъде несравнимо по-зле, особено за мен — довърши мисълта му кралят. — Сега ще помисля, а през това време вие може да направите някакъв план, при положение че ще разследваме сами. Излишно е да споменавам, че ако една дума от този разговор излезе от кабинета ми, виновните ще се простят с главите си. Всички, без изключение! — Аргам спря тежкия си поглед върху престолонаследника.

— Дал ли съм повод досега да се съмнявате в мен, кралю, татко мой? — попита Иргут обиден.

— Не, но искам да съм сигурен, че ще бъде така и в бъдеще — каза кралят по-меко. — Може да вървите!

(обратно)

28

Синд помагаше на Тарасу да се прехвърли в неговия чувал, висящ от гърба на Кокорл. Космодрумът се разстилаше пред тях в тъмнината, докъдето виждаха очите им. Бяха дошли дотук без проблеми, ако не се брои свистящият насрещен вятър, усилен от стремителния полет на джорхите до такава степен, че заплашваше да изтръгне плющящите плетени приспособления и да ги запрати в бездната под тях. Кацнаха от външната страна на оградения периметър, до площадките за излитане и сега се криеха в мрака, сред редките дървета и ниски преплетени храсти. Синд изцяло се беше доверил на усета на джорхите да намерят точното място. Няколкото кораба, чийто старт предстоеше скоро тази нощ, бяха ярко осветени и оживени. Непрестанен поток от хора и машини се движеше от хангарите до тях и обратно.

— Трудно ще се промъкнем, ако не направим някой трик за отвличане на вниманието — каза Трирл. — Ето, трябва да се качите на онзи там.

Той посочи един кораб, по-безлюден от останалите. Синд напрегна зрението си, но бяха доста далече от него и не го виждаше добре.

— Това е „Хаврия“, потегля трети — след „Крол“ и „Зелено слънце“. Ще влезем след малко, когато стартира „Крол“. Защитното поле е на същия принцип като това около Арената — мрежа с големи дупки, — но за всеки случай ще използваме отворения сектор за излитане.

Синд се вгледа пак и успя да зърне върху обшивката светещия надпис на сиен, съобщаващ класа, тонажа и други данни на „Хаврия“. Само няколко души се мотаеха откъм по-осветената му страна, в подножието на обслужващата кула. Или нямаше много товар, или бяха приключили с него, защото големите люкове на трюма бяха плътно затворени.

— Кокорл ще ви остави там и ще обезвреди хората, после ще се вмъкнете в кораба и ще излетите. Трябва да стартирате почти едновременно със „Зелено слънце“ през неговия прозорец в полето и да се движите успоредно с него в коридора му догоре, за да не могат да ви обстрелват, ако им хрумне. Стартът му е точно в четвърти кръг единно космодрумно време.

— Ти няма ли да бъдеш с нас при „Хаврия“? — попита Тарасу.

— Не, аз ще се появя, ако се случи нещо непредвидено, за да ги объркам, докато успеете да излетите — каза Трирл.

— Трябва ли да рискуваш заради нас? — погледна го изпитателно Синд. — Напълно достатъчно е, че ни докарахте тук и може да се върнете на Арената, преди да са разбрали, че ви няма.

— Изборът не е мой, такава е логиката на бъдещите събития, които видях. Ако не ви помогна сега, няма да успеете да се качите на кораба, а тъй като трябва да се качите на всяка цена, аз не мога да не ви помогна. Не ми се дискутира по този повод, нека просто направим това, което е нужно. Наблюдавайте „Крол“ и щом се махнат всички, тръгваме.

Площадката около товарния гигант „Крол“ С 1500 М 03, според маркировката му, започна да опустява. Екипажът се изкачи в него, а машините се оттеглиха, като натовариха наземния персонал.

— Сега! — изсъска Трирл до тях.

Когато се осъзна от грохота и ослепителното дори през рогозката сияние, Синд видя, че се намират зад „Хаврия“, в рехавата сянка на корпуса му. От другата страна на кораба долитаха гласовете на хората от екипажа. Трирл не се виждаше никъде, но нямаше съмнение, че се крие наоколо и изчаква.

— Когато ви извикам, елате и влизайте в кораба, колкото може по-бързо — каза Кокорл и се наведе към земята, така че да им бъде удобно да слязат.

— Ще успееш ли да вървиш дотам и да се качиш по стълбата с моя помощ? — попита Синд и повече усети, отколкото видя утвърдителния жест на момичето в тъмнината. — Дръж се за мен и бъди готова да тръгнем.

— Вече се чувствам почти нормално — прошепна тя в ухото му. — Само не трябва да правя резки движения с лявото рамо.

Чуха се тъпи звуци от падане на тела и сподавен вик — Кокорл се справяше блестящо със задачата си. Точно в този миг прозвуча пронизителният писък на алармена инсталация и силният блясък на невидими досега прожектори се изля върху площадката.

— Хайде! — изкрещя Синд.

Дори и Кокорл да беше дал някакъв сигнал, нямаше как да го чуят от шума. Районът беше напълно осветен и изложен на показ, така че оставането им тук означаваше сигурен провал. С толкова бързи крачки, колкото позволяваха силите на Тарасу, те се втурнаха напред. Светлината беше непоносимо ярка и му се струваше, че ги виждат чак от най-отдалечените хангари. Преходът от сравнително закътаното им убежище в ослепителното, открито като на длан пространство ги накара да се почувстват съвсем уязвими и беззащитни. Воят и крясъците се засилваха, но епицентърът на суматохата беше далеч встрани, там вероятно се подвизаваше Трирл.

Разстоянието до стълбата изглеждаше безкрайно. Ръката на Синд докосна металните предпазни перила, сякаш след векове безсилие и надвиснала заплаха от всички страни. Допирът до студения метал и близостта на люка му вдъхнаха увереност. Никой не викаше по тях, нямаше стрелба и по всяка вероятност още не бяха ги забелязали. Ако продължаваха да имат същия късмет, след малко щяха да бъдат горе в безопасност. Под стълбата се мярна безформена купчина и той разпозна очертанията на човешко тяло. Това беше някой от членовете на екипажа, останалите лежаха малко по-нататък. Нямаше как да разбере какво е състоянието им, пък и това вече не беше от значение.

— Нагоре ще те нося, а ти се дръж здраво — каза Синд.

Тарасу обгърна шията му и той бързо се заизкачва по стръмните хлъзгави стъпала. Беше стигнал до средата, когато усети движение под себе си. Погледна надолу и видя Кокорл, наведен над единия човек. Той вдигна тялото от земята, изсъска успокоително на висящия над главата му Синд и понесе товара си извън площадката. Хората бяха само зашеметени и джорхът ги пренасяше далече от кораба, за да не пострадат при излитането му. Когато Кокорл се върна за последния от тях, Синд беше стигнал до отворения люк. Той скочи вътре, пусна момичето да стъпи на краката си и предпазливо надникна. Точно над „Хаврия“ беше увиснал един роптер и се приближаваха още два. Дошлият пръв плавно се завъртя в обратна на Синд посока. Не го виждаха, сигналите, които даваше пилотът, бяха предназначени за Кокорл. Отнесъл хората извън опасния периметър, той ги беше разположил под някакво изоставено съоръжение в удобни от негова гледна точка пози. Сега стоеше с вдигната право нагоре муцуна и се взираше глуповато в прозрачните кабини на кръжащите роптери. Синд нямаше време да догледа края на тази сцена, въпреки желанието си да му помогне, затова използва пълноценно миговете, които им оставаха необезпокоявани. Той бързо влезе вътре и мислено пожела на джорхите да се оправят благополучно с тази история.

В командната кабина имаше пет кресла, разположени в полукръг. Той се стовари на централното място, като преди това настани Тарасу в креслото до своето. На пулта лежеше черен цилиндричен уред, както беше обещал непознатият. Синд свали гривната на Тарасу и своята и с отвращение ги захвърли на пода. Вече можеха да се почувстват почти свободни.

Той огледа бутоните, монтирани на облегалките за ръце. Натисна най-големия от тях, означен със звездичка, и защитното поле го обви в пашкула си. Момичето напрегнато следеше действията му, намери своя бутон и трептенето около нея показа, че го е включила.

— Сега ще опитаме този до него, с двете пресечени черти — насърчително й се усмихна Синд. — Би трябвало да е изключващ.

Трептенето спря. На екрана таймерът лениво отброяваше предстартовото време, приближаващо неумолимо към четвъртия кръг. Той продължи огледа на командното табло и установи, че управлението му е понятно, въпреки че това беше стар и сравнително рядко срещан модел, който не бе изучавал специално. Корабът беше в стартова позиция, затова трябваше само да превключи на ръчно управление и да провери бордовите системи.

— Мога ли да помогна с нещо? — беше забравил Тарасу.

— След малко излитаме, затова натисни предишния бутон, отпусни се и остави всичко на мен — каза той и продължи работата си, след като се увери, че е изпълнила правилно нареждането му.

Нямаше време да провери всички данни, които се нижеха в безкрайни колони на монитора. Надяваше се, че екипажът се е постарал да свърши това, преди Кокорл да ги разхвърля по площадката. В бързината, той и Тарасу бяха оставили входния люк отворен, което не беше проблем за автоматичните защитни системи при излитане, но предпочиташе да се осигури и се залови да набира командите за съответното устройство. Поздрави се мислено, когато затвори люка и получи сигнал за херметизация на шлюза, после смени кода, блокира външния контрол и включи двигателите. Таймерът показваше четвърти кръг и на екрана изскочи ослепителна огнена топка, която се издигна стремително в тъмното небе. „Зелено слънце“ стартира по график, идваше техният ред.

— Управление и контрол на полетите вика „Хаврия“! Нямате разрешение за отделяне. Изключете двигателите и ръчното управление незабавно! Чувате ли ме, „Хаврия“? — прозвуча напрегнат глас с нотки на паника в слушалките на шлема, който си беше сложил.

Синд прекъсна връзката, погледна Тарасу, която седеше изпъната и вдървена, после включи своето антигравитационно поле. Секундите след откъсването им от космодрума бяха ужасни с напрегнатото си очакване, но проблеми не се появиха. Коридорът в ограждащата мрежа не беше затворен, преди да преминат, нито се доближиха опасно до неволния си водач, бележещ пътя им с нетърпим блясък, докато излязоха от атмосферата. Извън нея беше същото стълпотворение, както в деня на пристигането му и за да се измъкне в свободно пространство, вложи цялото си умение на пилот. Пот течеше по челото му и премрежваше погледа, а по врата си усещаше влудяващ сърбеж от прилепналия ръб на шлема, но си позволи да се отпусне едва когато напуснаха струпването от летателни апарати. Тарасу гледаше ту него, ту екрана и в очите й се долавяше възхищение. Когато излязоха на далечна орбита, той се усмихна широко и отново включи заложения в автопилота курс, където беше направил минимални корекции.

— Нужно ли беше да управляваш ти? — попита момичето.

— Автопилотът щеше да ни изкара в междинната станция, право в ръцете им, а нямах време да го препрограмирам изцяло, преди да излетим — отговори той.

Отдалечаваха се от Ромиа по предварително зададения курс, какъвто и да беше той. Опасността не беше отминала, защото курсът и координатите на хиперпространствения скок бяха записани в Централната компютърна мрежа на космодрума и трябваше само да ги последват по този маршрут. Не биваше да се поддава на еуфорията, а да смени старите координати с тези на някой от секторите в близост до Франар.

— На борда има човек! — обади се момичето и посочи разделения на обозначени квадранти монитор пред нея, в който се виждаха различни части от кораба.

Синд погледна движещата се или по-скоро пълзяща фигура в едно от помещенията, по обзавеждането личеше, че е медицинският сектор.

— Едва ли му е понесло добре ускорението, когато го е заварило необезопасен — каза той, докато наблюдаваше как човекът се влачи на четири крака по пода и се опитва да достигне вратата, като събаря всичко по пътя си.

Синд въведе новите параметри и остави компютъра да направи корекциите за хиперпространствения преход. Имаше време въпреки скоростта, с която работеше електронният мозък на „Хаврия“. Сравняването на зададените данни с паметта, верификацията им и въвеждането в селектора траеха кратко. По-дълъг период изискваше изготвянето на пакет от резервни програми за излизане в нормалното пространство, в случай че граничната точка е заета от друго тяло. „Хаврия“, както и всички други кораби, имаше заложени в паметта си задължителните графици на движение в натоварените входно-изходни сектори на Империята, в частност и тези около Франар.

— Ще отида да го погледна — каза той на момичето, освободи се от полето и стана. — Може да ме наблюдаваш на монитора, а чрез тези бутони със съответните знаци ще превключваш интеркома, за да поддържаш връзка с мен. Не е трудно, ще видиш.

— Наистина — тя включи бутона за медицинския отсек, което допълни картината с тежкото дишане на пострадалия.

— Ако го оставим така, ще бъде убит след прехода. Веднага се връщам, а ти междувременно огледай дали няма още някой на борда. Тук са дадени само главните сектори, ще трябва да извикваш останалите на оперативния прозорец на дисплея.

Тарасу го погледна неразбиращо и се наложи да й демонстрира работата на монитора за вътрешна видеовръзка. Тя схвана бързо и се залови методично да претърсва помещенията по означенията в главната схема, а той се запъти към амбулаторията. Корабът не беше голям и момичето вече привършваше огледа, когато нещо се мярна във включената току-що картина на част от централния коридор и изчезна. Докато определи посоката, в която се движеше то, и намери на схемата съответния сектор, успя да го зърне миг преди да изчезне пак. Погледна следващите обозначения по пътя му и застина, когато осъзна значението им. Нещото се движеше бързо и целенасочено към командната кабина и сигурно вече беше до вратата. Тарасу се извъртя с лице натам и се напрегна, забравила за връзката със Синд. Огледа се за нещо, с което да се защити, но не намери и беше на път да припадне от уплаха. Люкът се плъзна бавно и в рамката на отвора се очерта застрашително едро тяло, което заплува към нея в размътения й поглед. Когато очите й се фокусираха, тя въздъхна и едва не се разплака от облекчение. Пред нея стоеше Кокорл.

— Коридорът на излитащ кораб не е най-доброто място за пребиваване — осведоми я той и се почеса по главата. — Ако не бях джорх, положително бих се почувствал още по-зле, дори не ми се мисли колко.

— Кокорл! Защо си тук? — възкликна тя, трепереща от преживяното вълнение.

— Обърках посоките и вместо към сградите на космодрума, полетях към кораба. От роптерите започнаха да ме обстрелват и като не видях възможност за цивилизована дискусия, оставаше само да се пъхна в люка, който бяхте забравили да затворите — отвърна той и огледа обстановката с любопитство. — Налага се да ме изтърпите известно време, поради това злощастно стечение на обстоятелствата.

— Радвам се, че си тук — чистосърдечно отговори момичето, — въпреки че това сигурно проваля плановете ти.

— Няма значение — великодушно махна с лапа Кокорл. — Щом стана така, значи така е трябвало да стане и точка!

— А какво се случи с Трирл?

— Нямам представа, но вероятно е добре. Аз обаче се чувствам малко странно и не мога да разбера зашо.

Той се разходи пред нея, продължавайки да се почесва, после извъртя главата си и погледна назад през лявото си рамо. Изпъчи се и направи същото движение през дясното, след което повтори цялата процедура няколко пъти. Тарасу наблюдаваше тези упражнения озадачена.

— Знаеш ли, като се замисля, наистина изглеждаш различен — каза тя. — Някак по-малък и почти ми приличаш на човек.

— Вече знам защо — въздъхна той дълбоко и спря умопомрачителната си гимнастика, — но хич не съм доволен от това, даже направо съм съкрушен. И развълнуван.

— Като че ли си се смалил — продължи да разсъждава момичето на глас. — Не на височина, но… къде ти е опашката?

— На площадката за излитане, по всяка вероятност — каза Кокорл и тъжно попипа стърчащия остатък, изобщо недостигащ до пода. — Точно преди да връхлетя през люка, ми се стори, че ме улучиха и правилно ми се е сторило.

— Боли ли те много? — попита съчувствено Тарасу. — Извинявай за глупавия въпрос, забравих, че не си човек.

— Добре, че поне това ми е спестено! Боли ме по-скоро тук — той положи предните си лапи върху гърдите.

— И там ли те улучиха?

— Не, изразявам се в преносен смисъл, по човешки маниер. Искам да кажа, че ме болят сърцата от загубата.

— Сърцето — машинално го поправи Тарасу.

— Липсата е толкова очебийна и дразнеща, че вероятно биха ме заболели и двете — той отново притисна с лапи местата на многострадалните си кръвоизтласкващи органи.

На момичето му беше нужно малко време, за да вникне в ситуацията и да зяпне.

— На джорхски звучи по-изискано, но е непреводимо — допълни Кокорл.

— Моля?

— Нещо такова: „Люспите ми изсветляват и стават прозрачни като утринните лъчи на Састошс.“ Изгубва му се цялата красота и атмосфера, както виждаш.

— На кое? — недоумяващо попита тя.

— На израза. Както и да е, това е без значение — каза джорхът и тогава влезе Синд.

Той стискаше някакъв предмет в ръката си и изглеждаше разстроен. Не посрещна с бурни емоции нито присъствието на Кокорл, нито отсъствието на опашката му.

— Какво стана с човека? — Тарасу погледна към екрана, където го видя, легнал по гръб със затворени очи под херметически затворения прозрачeн похлупак на един от стационарните медицински корпуси. — Изглежда зле, но виждам, че си се погрижил за него. В съзнание ли беше, когато го намери?

— За малко — тежко каза Синд. — Колкото да ми даде това или по-скоро да ми го върне, преди да припадне.

Той разтвори дланта си, в която държеше малък каменен отломък с красива кристална розетка отгоре.

— Какво е това?

— Обицата, която беше на ухото ми, преди да убият Зарал Вар и да обвинят мен за това. Този тип е единият от убийците и ми се искаше да го оставя да умре така, както си лежеше. Трябва обаче да го разпитам, когато се оправи, и да го заведа при Императора.

— Ако този екран показва пространството зад нас, струва ми се, че ни идват гости — Кокорл показа с дългия си нокът двете точици, които се приближаваха към „Хаврия“ доста бързо.

— Сега не ме плашат — каза Синд. — Вече мога да се легитимирам, стига някъде тук да има декодер с излъчващо устройство. Да, има за щастие. Край на бягството ни.

Той се приближи до декодера и постави обицата с кристала нагоре в появилия се отвор.

— Ще получат излъчения запис и бих искал да им видя физиономиите, когато го гледат.

— И какво толкова ще разберат? — попита Тарасу.

— Че аз, Синд Кар, съм изпратен тук със специална мисия от Император Харамон — той включи външната връзка.

— Компютърът отказва да приеме нови координати, иска потвърждение на първоначално зададените — обади се Кокорл, който за разлика от момичето не беше впечатлен от разкритията на Синд.

— Откажи първоначалните и поискай да ги коригира съгласно моите команди. Провери дали са точни, като няма нужда вече да бързаш — каза Синд и заговори на догонващите ги патрулни кораби: — „Хаврия“ вика Ромийска орбитална охрана! Получихте ли съобщението, което излъчихме за вас?

Отговорът беше бърз и смразяващ.

— „Хаврия“, отговорете веднага! Последно съобщение преди обстрел.

В настъпилата тишина Синд се хвърли напред към пулта и активира задните силови щитове. Попадението беше точно и раздруса кораба.

— Точни са, но отново се иска потвърждение на предишните координати — съобщи Кокорл. — И ми се струва, че нуждата от бързане пак се появи, даже по-голяма от преди.

— Не ни чуват или се преструват, което на практика е същото — Синд се обърна към новоизлюпения си пилот-навигатор. — Потвърждавай, каквото поиска скапаният компютър, преди да са ни разпрашили, после ще се борим с него. Твърдо са решили да ни унищожат и дори да ни последват, ни е нужна малко преднина.

Последното кресло в полукръга, което досега стоеше обърнато така, че се виждаше само облегалката му, се извъртя към тях. В него седеше млад мъж с особено облекло и дълга права коса и ги гледаше с кротките си кафяви очи.

— Трудно ми е да се съсредоточа от крясъците ви. Опитах се, но не ми се удава — оплака се той, без да се обръща специално към някого. — Почти се беше получило, когато ми попречихте с шума, който вдигате.

— Кой пък сте вие? — тросна се Синд, изненадан и ядосан.

— Аз съм собственикът на „Хаврия“, ако не е нескромно да се изтъквам така. Струва ми се, че е за предпочитане да отида в каютата си, за да постигна някаква концентрация.

— Не мисля, че ще отидете там — Синд се пресегна към пулта и нагласи полето на креслото му на централно регулиран режим.

— Само този ни липсваше да се разхожда из кораба — промърмори той, — докато стрелят по нас и селекторът на програматора се е заинатил да не приема команди.

— Какво направи? — попита Тарасу.

— Обездвижих го с полето, за да не ни се пречка. Сега клавиатурата на креслото му е блокирана и ще не ще трябва да си седи на мястото.

— Имате по-добра идея от тази да отида в каютата си ли? — попита мъжът с интерес, като пропусна покрай ушите си последните реплики. — Стори ми се, че казахте нещо подобно.

— Нищо не съм казал! — озъби се Синд. — Стойте си тук на стола и мълчете, после ще се обясняваме с вас.

— Не, тук не става, както споменах вече — каза той, разочарован и бавно стана, сякаш излизаше от гъста течност. — Отивам си.

Синд беше разтърсен от гледката, която разумът му отказваше да възприеме, защото според приборите антигравитационният N-Х амортизатор на непознатия беше в изправност и работеше с пълна мощност. Корабът се раздруса отново и мъжът се олюля.

— Много досадно — обяви той с укор в гласа. — Ще се наложи да вървя към каютата по-бързо, отколкото би ми било приятно.

Нямаше смисъл да се опитват да го спрат, а и Синд вече се съмняваше дали могат да го направят. Като ги огледа неодобрително, странният субект поклати глава, залитна от новия удар, нанесен на „Хаврия“, и внимателно затвори люка след себе си.

(обратно)

29

— Какво да правим, Ваше височество? — почти хленчеше началникът на патрул „Орбита — 4В“. — Хората ми ще откажат да се подчиняват. Страх ги е да стрелят по пратеник на Император Харамон, който е доказал недвусмислено самоличността си.

В диспечерския център на космодрума Иргут беснееше и си гризеше ноктите. Фил Канти беше избягал от Арената в компанията на Тарасу и джорхите. Открадна кораб, успя да излети от Ромиа и накрая се оказа, че е шпионин на Императора и то не кой да е, а самият Синд Кар Натх. Не беше нужно да имаш богато въображение, за да си представиш какво ще докладва той след престоя си на Ромиа, от която беше видял предимно затвора, а преди това и воините-хораи на Братството. Показанията на Синд, които принцът прегледа по пътя насам, му изправиха косите. Нямаше значение дали той беше дошъл заради хораите, или хораите заради него, нещата заплашваха да излязат извън контрол. Иргут се вледеняваше вътрешно от това, което се канеше да направи, но нямаше друг избор. Натх трябваше да бъде премахнат, заедно с всички, които по някакви причини се бяха забъркали, включително и този истеричен офицер от орбиталния патрул, но първо трябваше да го накара да си свърши работата.

— Щом те не искат, стреляй ти, но го унищожи, некадърнико! — изрева Иргут в микрофона. — Това е изрична заповед на Негово величество и трябва да изпълниш дълга си. Веднага!

Мълчанието отсреща продължи дълго. Ако не се чуваше тежко хрипливо дишане, той би си помислил, че е прекъснала връзката.

— Не трябва да правите това — докосна го по рамото застаналият до него Хаягри.

Иргут беше забравил присъствието му, както и това на останалите в залата. Сега ядът му се насочи към доктора, което не беше добро решение, но той не го знаеше.

— Човекът на Императора не бива да остане жив — блъсна го встрани самозабравилият се принц.

Хаягри невъзмутимо сложи ръката си обратно на рамото му и го дръпна така, че го завъртя с лице към себе си. Несвикнал с подобни обноски, Иргут примигна няколко пъти. Опита се да каже нещо, но остана с полуотворена уста, а очите му станаха стъклени.

— Кажи им да прекратят атаките и да върнат корабите в базата — бавно и членоразделно произнесе Хаягри.

Престолонаследникът се обърна сковано и повтори думите му пред микрофона с равна интонация и без никакво чувство. Офицерът от патрулния катер прие обрата на събитията със задоволство, помоли за потвърждение на новата заповед и побърза да я изпълни, докато беше в сила. Корабите на охраната намалиха скоростта си и изпълниха обратния завой безупречно и в пълен синхрон, като на парад. Никой не се зарадва на блестящата маневра, освен може би двата екипажа и наблюдаващите ги от орбиталната база. Крал Аргам, вече научил последните събития, наблюдаваше с яд и недоумение как преследваният звездолет остава господар на положението. Колкото до сина му, той гледаше сцената на монитора в диспечерската зала, но по погледа му личеше, че в момента, без да му помогне някой, трудно би направил разлика между точките, плуващи на екрана, и зеленчуците в супата си. „Хаврия“ повися още миг в зрителния им обсег, после трепна и изчезна, оставяйки след себе си чернотата на космическото пространство и бързащият обратно патрул. Всички в залата, стояли вцепенени досега, се размърдаха и започнаха да се оглеждат наоколо.

— Избягаха, направиха прехода — Хаягри посочи празния екран.

— Направиха прехода — послушно повтори принцът с безразличие и се залови старателно да чопли ноктите си.

— Така стана по-добре, Ваше височество — Хаягри го гледаше втренчено. — Може вече да се прибираме в къщи.

— Ще се приберем в къщи — вяло каза Иргут и тръгна с неуверени крачки към изхода.

В ума му се мержелееше обратният път за двореца — ясна и желана цел, за разлика от сгъстяващия се около нея мрак. Смътно го глождеше нещо, което се опитваше да изплува от мътилката, но засега не успяваше. Свързано беше с баща му, крал Аргам, и със сигурност беше неприятно, но моментът да го осмисли беше още далече. Принцът тръсна глава и изпадна в предишното си спокойно неведение.

(обратно)

30

— Точно на това място ли трябваше да ни изведат заложените параметри? — попита Синд, когато след скока се озоваха в район, чиито съзвездия не можа да разпознае изобщо.

— Не разбирам навигацията чак в такива тънкости — каза Кокорл, — но имам чувството, че в последния момент настъпи някаква непредвидена промяна. Лошото е, че може би отидохме не там, където трябва, и не знаем каква е причината.

— Хубавото пък е, че тогава и преследвачите не могат да ни намерят.

Тарасу, която се беше свила в креслото си, изохка и отвори очи.

— Чувствам се отвратително — каза тя. — Все едно съм се разпаднала на части. Нямам голям опит в космоса, но когато идвахме към Ромиа, понесох тези премествания по-добре.

— Тогава не си била ранена — обади се Синд. — Обаче в интерес на истината и аз се чувствам зле, а имам много преходи зад гърба си. Кокорл, ти ли определи курса, който следваме в момента?

— Нямах тази възможност. Искаш да го променим ли?

— Доколкото виждам, насочили сме се към близката звездна система, а това ни устройва напълно. Само не разбирам как след промяната, за която ти спомена, курсът ни е оптимален и в тези условия.

— Случват се и по-изумителни съвпадения, предполагам — каза Кокорл.

— Сега може да останем на автопилот и да си починем в каютите. Имаме нужда от сън, но някой трябва да остане буден през това време.

— Аз се чувствам горе-долу нормално и ще дежуря, докато се възстановите — предложи джорхът. — Ще си почивам после и то доста по-дълго от вас, за да пропусна болките, които ще ме нападнат.

— Ами онзи човек, така ли ще го оставим да броди наоколо и да прави, каквото му скимне? — попита разтревожено момичето.

— Той е легнал и изглежда заспал — кимна Синд към един от екраните.

— Може ли да блокираме люка на каютата му?

— При него едва ли ще има ефект от тази мярка, щом стана от седалката при включено N-Х поле — уморено каза Синд. — Предлагам да го забравим засега, не изглежда агресивен и нещо ми подсказва, че така наречените му „концентрации“ са продължителни. Кокорл ще ни събуди, ако стане нещо.

— Не се безпокойте, ще го наблюдавам непрекъснато — джорхът се намести в креслото.

— Всяко зло си има и добрите страни — усмихна му се Тарасу. — Тези седалки са конструирани за хора, нямаше как да седиш така удобно, ако опашката ти не беше откъсната.

— Моля те! — изскимтя Кокорл. — Не бих се поколебал да изтърбуша някоя и друга седалка, ако си бях цял, както се полага.

— Извинявай — каза момичето. — Опитвах се само да те разведря, но явно сбърках.

— Оценявам усилията ти и ще ти бъда признателен, ако ме развеселиш с някоя голяма пържола за компания при самотното ми бдение — облиза се Кокорл. — Не помня откога не съм ял.

— Пържоли не мога да обещая, но ще погледна какво има. Ако намеря нещо вкусно, ще ти донеса — каза тя и излезе.

— Изтормозеният ми стомах вече е склонен и на недотам вкусни неща, стига да са в голямо количество — извика джорхът след нея.

Тя не обърна внимание на автомата за синтетизирана храна в кухненския блок, защото не беше използвала такъв досега. Обикновеният хладилен шкаф, чието съдържание изследва, беше зареден с готови ястия в херметически затворени опаковки. Изглеждаха добре и се нуждаеха само от притопляне. След малко от лъчевата фурна се разнесе приятна миризма на печено месо с подправки и придаде на чистата, подтискащо функционална кухня-трапезария уюта на жилище. Синд надникна при нея и установи, че е гладен. Занесоха подноса на Кокорл и след като всички се нахраниха, показа на момичето каютата, в която щяха да спят. Беше я избрал в близост до командната зала.

— За предпочитане е да не оставаме сами и изолирани, докато почиваме, особено ти — каза той. — Безопасността в случая е водещо съображение пред моралната и естетическа страна на въпроса. Най-спокоен и доволен щях да бъда, ако имаше начин да спим в командната кабина, но креслата не са пригодени и удобни за това.

— Ами Кокорл, той е сам?

— По-способен е да се защитава от нас, ако се наложи — каза Синд. — Намерих лекарства в амбулаторията, които ми се струват подходящи да ускорят оздравяването ти, докато истински лекар ти предпише по-добри.

Той й даде пет-шест опаковки с разноцветни хапчета, върху които освен непознати драскулки, имаше надписи и на сиен.

— Какво правят двамата ни извънредни спътници? — тя се изтегна предпазливо върху невидимото силово легло, като провери предварително местоположението и здравината му с ръка.

— Хораят в стационарния корпус е в безсъзнание, а за другия се надявам, че се е съсредоточил дълбоко. Така изглеждаше, когато го видях за последен път и Кокорл го държи под око.

— Знам, че няма да падна, но не ми е приятно да вися в пространството — оплака се момичето и погледна към пода покрай облакътената си в нищото ръка.

— Съветвам те да лежиш по гръб и да не гледаш надолу — той се протегна и усети как клепачите му натежават. — Предишния ден и почти цялата нощ изразходвахме доста усилия, а ти си ранена. Постарай се да заспиш.

Думите му вече се отронваха бавно и с мъка. Погледна Тарасу, защото не чу отговора й, и видя, че тя е дълбоко заспала.

— Е, лека нощ и на теб, Синд! — каза той на глас и се обърна към стената.

Когато се събуди, бяха минали няколко часа, според вътрешния му усет за време. Той претърси стенния шкаф на каютата, където намери купчина униформени гащеризони, колани и обувки. Преоблече се и тръгна да излиза. Тарасу отвори очи и сънено го погледна.

— Отивам да видя как се оправя с дежурството Кокорл — каза той. — Ти се наспи, а после ела при нас да решим какво ще предприемем.

Джорхът барабанеше с пръстите на дясната си лапа по пулта, ноктите му потракваха и дращеха повърхността с дразнещ звук.

— Открих разни неща, докато скучах тук — обърна се той към него. — Скокът ни през хиперпространството не е бил с първоначалните координати, почти всички позиции са променени. Мисля, че се намираме извън пределите на Империята ви, някъде в срещуположния на нашите земи край. Запознат ли си с тези области?

— Не много. По-точно знам всичко, за което има налична информация, но то е нищожно. Изследвана е малка част от пространството в близост до базата от тази страна — „Карс“, а и тя не е далече зад последните обитаеми планети.

— Доста странно звучи, като се вземе предвид неукротимото любопитство и стремеж към нови завоевания на вашата раса — отбеляза Кокорл. — Така смяташе чичо след контактите си с хората и имаше теория, че това се дължи на краткия ви живот и на още нещо, което съм забравил. Ние не пътуваме много, а търсим смисъла на живота около себе си и в самите нас.

— Нашият Император, Великият Харамон, с радост би разширил териториите ни във всички посоки, а и владетелите преди него също, но се оказа, че има проблем. Извън достигнатите вече граници на Империята преминаването през хиперпространството не се поддава на контрол. Поради тази причина преходите са равносилни на самоубийство. За изследвания с обикновени кораби разстоянията са прекалено огромни и освен вашата област, в която не навлизаме, като че ли нямаме други съседи. Около нас е неизбродна пустиня и сега се намираме някъде в нея. Дори някой от изследователите да е попадал точно в този район, положително не се е върнал, за да донесе описания и карти.

— Думите ти не са много обнадеждаващи — помръкна джорхът. — Щом навигацията е безпомощна, ще хвърля пръчиците. Вече започвам да се чувствам зле и скоро ще изпадна в летаргия за известен период.

— Препоръчвам ти да легнеш в амбулаторията — каза Синд и загледа скучната чернота, в която просветваха чужди и непознати звезди, пестеливо разхвърляни далече една от друга.

Системата, към която се бяха насочили, заемаше централно място на екрана и видимо нарастваше.

— Попаднали сме в голяма пустош — каза той.

Кокорл не отговори, зает да разхвърля клечките си върху пулта, като съскаше усилено. Влязлата Тарасу го погледна, тихо седна до Синд и се взря в съзерцаваното от него космическо мъртвило.

— Какво ще кажеш да посетим нашия странен собственик на кораба? — обърна се той към нея.

— Докато те нямаше, се поразрових наоколо за оръжие — тя му показа два внушителни с размерите си и доста тежки бластера и подобен невропарализатор.

— Хубаво е да сме въоръжени, но не разчитам на това срещу него — Синд постави огромното оръжие отдясно на колана си, а парализатора сложи в лявото, по-малко гнездо.

Непознатият продължаваше да лежи, както преди, но се размърда, когато усети присъствието им в стаята.

— Аз съм Синд Кар — Имперски служител, а това е принцеса Тарасу от Хонстел. Бихме искали да знаем, кой сте вие — крайно миролюбиво го попита Синд, докато Тарасу беше насочила към него бластера със здравата си ръка.

— Кръстили са ме Тарик, но отдавна не се наричам така — спокойно отговори той. — Името ми сега е Азман, вречен на Вечната светлина, Посветен вед от шести кръг. Приключих цикъла си на обучение и се завръщам у дома, в Каскот, като начало в търсенето на пътя към следващия цикъл.

— Шести кръг! — повтори Синд с респект. — Не съм срещал досега вед, стигнал толкова високо в Посвещаването си. Струва ми се, че ви остават само три кръга… Азман?

— Само три, но необятни като космоса в сравнение с прашинката на отминатите шест — поясни Азман и се изправи. — Вероятно няма да ми стигне целият живот, за да премина един от тях.

Бластерът в ръцете на Тарасу трепна и тя се прицели в челото му, точно под сребърния обръч.

— Бих ви посъветвал да не си играете с това нещо без нужда — обърна се той към нея.

— Не се доближавайте към нас, върнете се обратно! — тя го гледаше с неприязън.

— Примитивното, сеещо смърт оръжие не е за изящните ви ръце — тихо каза младежът.

Бластерът се измъкна от пръстите й и падна на пода с глух звук. После запълзя към ъгъла като издърпан с невидимо въже. Когато го доближи, се издигна във въздуха и се пъхна в отвора на бокса за отпадъци под смаяния й поглед.

— Така вече е по-добре — той се усмихна за пръв път и мрачното му вглъбено лице стана почти красиво.

Тя го погледна объркана и отстъпи назад, докато гърбът й опря в стената. Синд беше учуден, но не и изплашен.

— Сега си вървете в мир — ведът повдигна ръце с обърнати нагоре длани. — Чувствам се въодушевен от присъствието ви на кораба, въпреки че би трябвало да е обратното. Много близо съм до отговора в „Саттвадхара“.

Усмивката му се стопи и си личеше, че вече не ги вижда, потънал във вътрешните си изживявания. Двамата се измъкнаха в коридора и се спогледаха, когато вратата се затвори зад тях.

— Какъв е този? — Тарасу сниши гласа си. — Видя ли как ме обезоръжи, без да ме докосне? Май не се впечатлява, че екипажът му го няма и сме го закарали на място, което не знаем къде се намира.

— Такъв като него не съм виждал. Мислех, че приказките за горните кръгове са умишлено разпространявани измислици, съзнателна заблуда за поддържане на вярата сред привържениците на култа.

— Култ ли?

— Не си ли чувала за търсещите изцеление болни и поклонниците, отишли да зърнат Арката на Небесното сияние и да станат ученици, ако могат да минат през нея?

— На Хонстел само чужденците използват космически кораби и летят извън планетата — поклати глава тя. — Както и малко на брой благородници, изпратени от баща ми крал Алатрис.

— Поклонниците на Култа на Светлината, както и Посветените се стичат на Сабха, където се намира Арката. Тази планета е далече от вашата, но е чудно, че не си чула нищо. Там хората ходят с надеждата да се отърват от тежките си и неизлечими болести.

— Оздравяват ли? — попита момичето.

— Колкото и да е чудно, да — поне повечето. Може би им помага вярата, че това е възможно. Посветените пък искат да преминат в горен кръг на Познанието. Каквито и да са причините, напливът там е неизмеримо по-голям от този към Дар, Хагна, Ромиа и други туристически планети-курорт. Още повече, че не всеки може да отиде на Сабха и това е най-интригуващото. Самият аз не можах да го направя.

— Защо? — учуди се Тарасу.

— Има космическо течение, слънчев вятър или нещо подобно с неизвестен произход. Някои кораби кацат безпрепятствено, други биват ответи далече от Сабха. За това съществува легенда — магическите сили, охраняващи Арката, отблъсват и спират недостойните, враговете на култа — изобщо тези, които не им харесат по някаква причина.

— Много интересно!

— Не мислех така, когато всичките ми опити да се приближа завършиха плачевно, а моят кораб беше оборудван с най-съвършената техника, която може да се намери в Империята.

— Като се замисля и около теб има доста странни неща — стрелна го с поглед момичето.

— Ще има време да ти разкажа, ако не определим местоположението си като база за следващия скок и продължим да се влачим с тази скорост. Искаш ли да чуеш за култа?

— Да, продължавай!

— Като служител на Императора имам достъп до информацията от хората, връщащи се от Сабха. Това са предимно излекувани поклонници и има само неколцина Посветени — първи, втори и трети кръг, провалили се по техните думи. Те бяха изгубили надежда да увеличат своята степен на Познанието и може би затова постепенно губеха и способностите си. Някои от тях сигурно вече няма да могат дори да се приближат дотам, теченията ще ги спрат.

— Ти се учуди, че Азман е преодолял N-Х полето на седалките. Виждал ли си някой друг да го прави? — попита момичето.

— Не, и бих казал, че е невъзможно, ако не беше станало пред очите ми — намръщи се Синд. — Той е достигнал до шести кръг, остават му два кръга, за да стане Съвършен и после още един, последният, за да стане Безсмъртен.

— Има ли Безсмъртни?

— Не знам. Според провалилите се Посветени има, но само са слушали за тях.

— Мислиш ли, че наистина са безсмъртни?

— Едва ли. Предполагам, че е нещо като титла, която създава мистичен ореол около тях. Императорът е безсилен да се справи с Култа на Светлината, но Посветените от митичните висши кръгове, ако съществуват, си седят на Сабха и не му пречат, затова ги е оставил да живеят на спокойствие. Още повече, че събираната от поклонниците такса е добър приход за хазната.

— Кой я събира, като не могат да се приближат?

— Станции от Имперската данъчна служба са разположени извън вихрите около Сабха.

— А самият Харамон опитвал ли се е да отиде там? — попита Тарасу с блеснали от интерес очи.

— Доколкото знам е ходил веднъж, много отдавна, когато още не е бил император. Отишъл е за изцеление като обикновен поклонник. Може би затова е бил допуснат, но не съм чул после да е изявявал желание да отиде пак.

— Иска ми се да направим нещо, за да не може този Азман да се разхожда необезпокояван — каза момичето, след като помълча. — Плаши ме.

— Нали видя какво стана с полето, а после и с бластера ти? Трябва да се примирим с факта, че е недосегаем.

— Може би нещо съвсем просто — въже или…

— Или заклинание, ако имаш под ръка някое по-ефикасно — засмя се Синд. — Спомни си все пак, че ние откраднахме кораба му, попречихме му да се прибере в къщи и мисля, че повредихме селектора на хиперпространствения програматор. Трябва да сме доволни, че приема всичко това спокойно. Като заговорихме за заклинания и гадания, вместо да стоим в коридора, по-добре да видим какво прави Кокорл, може да е наредил нещо.

Джорхът ги посрещна обезсърчен, с прибрани в торбата пръчици.

— Три лоши новини — каза той. — Едната е, че не виждам абсолютно нищо, което ми се случва рядко, колкото и да не съм опитен. Другата е още по-неприятна. Селекторът не приема никакви други данни и компютърът отказва да съобщи дори тези от последния ни скок. Освен това в паметта му няма информация за района, в който се намираме.

— Очаквах го.

— Разбирате ли от повреди в програматора? — попита Кокорл с надежда.

— Аз не, за Тарасу е изключено. Ти имаш ли някаква представа?

— Разчитах на вас. Сега излиза, че ще останем тук и ще се движим, докато ни свърши горивото.

— Или въздухът преди това — мрачно вметна Синд, — ако случайно не попаднем на планета с годна за дишане атмосфера. А третата новина?

— Трябва веднага да отида в медицинския отсек, ако не искам да падна тук. Ще ви оставя сами точно когато сме в крайно неприятно положение.

— Не се тревожи, ще се оправим някак си. Колко ще продължи неразположението ти? — попита Синд. — Имаш ли нужда от помощ през това време?

— За щастие, не. — Джорхът се помъкна към изхода. — Просто трябва да се свия някъде и след около четиридесет стандартни часа ще ми мине. През това време няма да сме стигнали доникъде, но ако възникне належаща нужда от още един член на екипажа, не се колебайте да ме събудите.

— Ще приготвя няколко ампули с тонизиращи средства. Как да ги употребим, за да ти подействат? — обърна се Синд към него.

— Най-бързо ще стане, ако ги инжектирате в езика ми. Дозата да е около десетократно по-голяма от тази за човешко същество — изфуча Кокорл с полузатворени очи и излезе.

— Е, сега трябва да намерим в тази звездна система планета с подходящ състав на въздуха и по възможност обитаема — въздъхна Синд, когато останаха сами.

— Ще ти окажа крайно неквалифицирано съдействие, но за сметка на това с цялото си усърдие — усмихна се момичето.

— Главното е да не губим надежда — каза Синд. — Ти как се чувстваш?

Тарасу раздвижи внимателно рамото и ръката си откъм болната страна. Направи го, без да се намръщи от болка. Синд я погледна, приготви се да каже нещо, но промени решението си и замълча.

(обратно)

31

— Седни, Фу — Старейшината Ли вдигна очи от листа пред себе си. — Повиках те, защото като мой заместник трябва да се запознаеш с бъдещите си задължения на Старейшина.

— Този избор ме прави горд и щастлив, но се чувствам недостоен за честта, която ми оказахте, учителю — промълви младият мъж — Опасявам се, че другите Върховни учители също мислят така, въпреки цялото им уважение и вяра в правилността на решенията Ви.

— Аз не бих поверил толкова голяма отговорност в ръцете на неспособен да се справи човек. Скромността и смирението ти са похвални, Фу, и ме убеждават, че не съм сбъркал. Нека младостта ти не те притеснява — белите коси и бръчките говорят за много преживени години, но не и за мъдрост. Съмненията в силите ти са сигурен белег, че ще издържиш тежкото бреме на този пост. Кой може да прецени по-добре от мен какви качества са нужни за това? Вече четиридесет периода оглавявам не само Съвета на нашата общност Наар, но и Съвета на Старейшините от всички общности на Кин. Въпреки неизбежните грешки, които съм допускал, винаги съм се придържал към повелите на дълга си.

— Да, учителю — прошепна Фу, — но ми е трудно да си представя, че сте грешили някога.

— Съвършена е само Лъчезарната — каза старецът, — а ако съм бъркал, то е било по Нейната воля, за да видя след това ясно правилния път и да не допусна в душата си разяждащия кълн на гордостта. Време е да опознаеш и другата страна на властта, за да бъдеш напълно готов да я поемеш. Моите дни са преброени, дадено ми е да го усетя по Нейната върховна милост, но ще ми стигнат да те подготвя.

Старецът вдигна ръка, за да спре възраженията му, и продължи:

— Знам това със сигурност. Безгрижието свърши, братко Фу, и в малкото време, което ми остава, ти ще бъдеш моя Сянка. Никой не се съмнява в теб, Старейшините на другите общности също те одобряват. Все още мога да променя решението си и да се върнеш към спокойните занимания в библиотеката на Храма, ако ти поискаш. Ще станеш жрец на Сияйната, ще живееш с мира и хармонията на леките си задължения и натрупването на знания. Времето до залез изтича, използвай го за да провериш себе си. Вглъби се и огледай скритите кътчета на душата си, преди да поемеш безвъзвратно по пътя на отговорността, терзанията и съмненията в това, което вършиш.

В стаята надвисна тишина, отмервана от гаснещата светлина на Сарис, която бавно и неумолимо пълзеше към планините. Скоро се скри зад тях и мракът постепенно се сгъсти. Старейшината Ли запали светилника и се изправи, а Фу го последва.

— Чакам решението ти!

— Струва ми се, че част от Вас, учителю, желае да се откажа, защото искате да ме предпазите от трудностите, но тогава ще изгубите уважението си към мен. Аз също ще се презирам за своето малодушие и дори знанията няма да ми донесат удовлетворение. Вече реших!

— Приемаш ли да станеш Кори — Сянка на Водача, — а после Старейшина на Наар и един от осемте Върховни учители на Братството? — каза Ли с дълбок и тържествен глас.

— Приемам! — твърдо и отчетливо отговори младежът, макар че ръцете му потреперваха от вълнение.

— Братко Фу, ти вече си Кори! — Старейшината се пресегна, взе от мангала вече нажежения метален къс, изработен във вид на сложно преплетени знаци, и го допря до челото му.

Въпреки съскането и миризмата на горяща плът, никой от тях не трепна, докато символът на Кори не бе оставен в специален съд, пълен с вода от Свещения извор в Храма. Металът изцвърча и потъна към дъното сред облаци пара. По незащитената ръка на Старейшината и челото на Фу останаха дълбоки рани.

— Сега всеки в общността Наар и в останалите седем общности, когато ги посетиш, е длъжен да изпълнява твоите заповеди и да отговаря на всички въпроси, които намериш за нужно да му поставиш. Ти си Сянката на Старейшината Ли — Водач на Братството! Всичко, което знае той, ще научиш и ти, ще бъдеш неговите очи и уши навсякъде — на един дъх каза старецът и запали снопче ароматични пръчки.

После той седна и внимателно сложи изгорените си пръсти на масичката.

— Кори, ти ще бъдеш отсега нататък и дясната ми ръка — той обърна дланта си към него.

— Да, учителю. — Младежът беше пребледнял, но понесе церемонията стоически.

Сега седеше с каменно лице и се стараеше с нищо да не издава болката си.

— След два изгрева тръгвам към Големия храм в Кейсан, ти ще ме придружаваш — каза Старейшината с нормалния си тон. — Децата на Наар вече имат четири сезона зад себе си и ще трябва да напуснат Възпитателния дом.

Той помълча, загледан в очите на Фу, но те бяха непроницаеми.

— Вторият ти син е в Дома, нали? — попита той накрая.

— Да, учителю — лаконичният отговор беше лишен от чувства.

— Сега ще предадем Децата на Наар на общността Мит, а вместо тях ще получим Децата на Хай.

Старецът замлъкна пак и привидно небрежно зададе въпроса, който го интересуваше:

— Ти си видял сина си във Възпитателния дом, въпреки строгите забрани. Как се случи това?

— Отидох там по Ваша заръка, учителю, във връзка с ремонта на трапезарията и не можах да се преборя с непростимото желание да разбера как е той. Нямам извинение, защото напълно съзнавах тежестта на провинението си, докато го извършвах.

— Много добре — каза Старейшината. — За миг допуснах, че ще ме излъжеш в свое оправдание и съм доволен, че не стана така. Можех да ти повярвам, че си попаднал по случайност в детските спални помещения, но ти си Кори и избра да кажеш истината. Всички правят грешки, ние също, но сме длъжни да ги преодоляваме и да се учим от тях, за да ги избягваме в бъдеще. Показа ли ти някой детето?

— Не, учителю. Влязох сам и го познах веднага, защото прилича на Временната ми съпруга Сума — като се поколеба, Фу попита с дрезгав глас. — Има ли някаква възможност да изложа молбата си за трето дете в Храма на Лъчезарната?

— Това право е отказано на теб — поклати глава Ли. — Ти вече нямаш дом и Временна съпруга. Домът на Сянката е тук.

В очите на Фу за пръв път от началото на разговора проблеснаха искри и той се размърда.

— Учителю, разбрах, че всички отговарят на въпросите ми. Тези, които смятам да задам сега на самия Водач на Братството, могат ли да получат отговор?

— Слушам въпросите ти. — Старецът запали още едно снопче пръчици. — В замяна на задължението да носиш бремето на властта, получаваш цялата истина, която ти се полага да научиш, за да го направиш по-добре. Ти си знаел, че трябва да се откажеш от много неща, още когато си прекрачил прага на Стената около Свещения хълм, но си искал повече от всичко друго да станеш хорай. Можел си да отидеш от Дома в някой от градовете долу — изборът е бил твой.

— Наистина исках да бъда воин или жрец на Нитара и тогава ми се струваше, че е лесно да пренебрегна всичко друго за тази цел. Не съм променил мнението си и бих направил пак същото, ако трябваше да избирам. Сега се чувствам обаче в по-различно от обичайното ми състояние, когато си помисля, че Сума може би ще стане четвърта или пета жена на някой обикновен воин от поселищата под Хълма.

— И това е било предопределено, когато си решил да останеш тук, въпреки че тогава не си разбирал напълно какво означава. Само в едно грешиш — Сума няма да бъде дори официална съпруга на никого. Временната съпруга на Кори трябва да умре, след като той встъпи в правата си. Когато излезеш оттук със знака си, тя все едно е мъртва. До изгрева на Сарис ще бъде наистина така.

— Вече не знам дали не бих предпочел да бъде жива някъде в градовете, ако зависеше от мен — раменете на Фу се отпуснаха.

— Точно затова законите са категорични. Обичаят се отнася за всички съветници, както и за Старейшината, най вече за него. Кожата ти ще зарасне бързо, докато остане само белегът — старецът посочи разраненото му и подпухнало чело, — но раните от същността на властта, макар и невидими, са дълбоки и никога не зарасват напълно.

— Вече започвам да разбирам това, учителю — отпаднало каза Фу.

— Съветът ни чака, за да види знака на Кори и да те приветства — изправи се Старейшината. — Да вървим!

(обратно)

32

— Поздрав на всички вас! — учтиво каза Кокорл, като се прозя и се разположи от лявата страна на Синд. — Не съм изпуснал нищо важно, надявам се.

— Изминаха ли вече четиридесетте стандартни часа? — учуди се Тарасу — Нямаше какво да правим, особено аз, и сме спали на смени почти колкото теб. Струва ми се, че ти си тръгна преди малко.

— Точно петдесет и три часа, откакто излязох оттук — уточни Кокорл, след като погледна таймера. — Бил съм по-зле, отколкото предполагах, но май изобщо не съм ви липсвал. Виждам, че сте намерили обитаема планета и сте се насочили към нея.

Последната констатация се отнасяше до зеленобелия диск, запълващ предния екран.

— Нямаме заслуги за това — каза Синд. — Курсът на кораба ни доведе насам. В интерес на истината, когато се опитах да го променя, не успях. Движим се към планетата като хвърлен камък и разликата между нас и креслата е, че може да ни се удаде възможност да си изберем поне мястото за приземяване.

— Не е много — съгласи се Кокорл. — Материкът е само един, в екваториалната област, въпреки че е обширен. Ами ако разумните форми на живот тук са във водата?

— Ще ми бъде неприятно да съм първият, натъкнал се на водна цивилизация, точно когато се нуждая от себеподобни — каза Синд. — Изпратих сонда и след малко ще видим сами.

Разузнавателният апарат навлезе в атмосферата и предаде изображение на купчина пухкави бели облаци, анализът показа състав на въздуха в допустимия за човешките жизнени процеси диапазон. Гравитацията и излъчването на близката звезда също бяха в тези рамки. Микробиологичната защита беше задължителна и свързаната с бордовия компютър лаборатория в медицинския възел имаше готовност да приготви имунни препарати на базата на информацията, получена от сондата.

— Намалявам скоростта и ще я спусна да вземе проби от водата и почвата — обади се Синд. — Северозападният край на материка е скалист и ненаселен, не е зле да кацнем там.

— Няма белези на развита цивилизация — каза Кокорл. — Съществата тук, дори и да са разумни, са още в стадия на дивачеството.

— Надеждата да ремонтираме кораба с външна помощ отпада — съгласи се Синд. — Изборът ни не е голям — може да се спуснем долу или да си останем на орбита. Корабът е неуправляем и сме хванати в капан, а при това положение предпочитам земя под краката си. Видях едно подходящо за кацане плато, там няма на кого да направим впечатление и ще сме сигурни, че няма да ни нападнат. Туземците едва ли са опасни за нас, но контактите с друга цивилизация са нежелателни на първо време.

— Индустриална дейност липсва даже в зародиш — обади се джорхът, — оръжията им в най-добрия случай са каменни.

Базалтовият и гранитен строеж на шелфа в северния край на материка беше надежден, имаше слаби тектонични движения. Скалистите възвишения, в които се разбиваха огромните тъмнозелени вълни на прибоя, предлагаха доста на брой равни и удобни площадки за „Хаврия“. Океанът гъмжеше от водорасли, създания подобни на риби, главоноги и ракообразни с най-различни размери. Те служеха за храна на гнездящите по брега птици, някои от които достигаха почти човешка големина. С оскъдната растителност, извоювала си място в камънаците, се препитаваха няколко вида гризачи и по-едри бозайници. В близост до крайбрежието нямаше разумни форми на живот, затова избраха едно от обширните равни пространства там. Откъм сушата го обграждаха натрупани една върху друга скали, а в другия си край теренът се спускаше плавно към океана и оформяше песъчлив залив. Тук укротените вълни се плискаха кротко, а отблясъци от слънчевите лъчи играеха в прозрачната вода.

— Несравнимо по-добре е, отколкото да летим из космоса, докато се задушим — каза Тарасу, след като „Хаврия“ кацна на избраното място, изключиха двигателите и дочуха шума на заобикалящия ги непознат свят. — Чувствам се засега като у дома. На Хонстел има доста заливи, подобни на този, само птиците са прекалено едри.

— Добре дошли на Тарис-1 тогава — обърна се Синд към нея. — На звездните карти ще бъде отбелязана с твоето име, ако изобщо се върнем някога.

— Това предполага, че ще има и Тарис-2, 3 и така нататък — отбеляза джорхът. — Има ли основания да мислиш подобно нещо?

— Никакви, но ми се иска това да не е последната планета, на която кацам. Редът и номерацията действат успокоително.

Радостта на момичето беше неподправена, но Синд не я споделяше. Кокорл също не изглеждаше възхитен да слуша приспивния плясък на вълните и крясъците на кръжащите над тях пернати.

— Запасите от храна ще ни стигнат за около десет денонощия при пестеливо използване — каза Синд. — „Хаврия“ не е била подготвена да извърши продължителен рейс, но за наш късмет синтезаторът е нов и в изправност. За да го зареждаме и използваме, трябва да проверим кое от местната флора е годно със състава си да поддържа нашата обмяна на веществата.

— Бих предпочел някои представители на фауната — Кокорл проследи с интерес полета на средноголяма и тлъста на вид птица. — Е, поне за разнообразие от време на време. Синтетичните каши може да са хранителни, но не е същото.

— Ще се заемем с този въпрос, докато все още имаме храна — каза Синд.

— Тръгваме ли? — Тарасу беше пропуснала изцяло последния разговор.

— След като включа защитния купол около кораба и се имунизираме в лабораторията, ще излезем, на първо време със скафандри — отговори Синд и погледна замислен Кокорл.

— За мен едва ли ще се намери нещо, освен въздушен филтър — каза джорхът, — но и той няма да ми трябва. Струва ми се, че ще мъкнете тези неудобни съоръжения без нужда. Тук не е откритият космос все пак, а въздухът е повече от приличен.

— Ще използваме облекчения им вариант. Така гласят инструкциите, в случай че излизаме от купола. Това е неизследвана планета, колкото и нормално да изглежда. И е първата подобна, която виждам през живота си — добави Синд тихо.

Вариантът на скафандрите за минимална безопасност беше предназначен за работа на планети с поносими за човек температурни разлики. Представляваше удобен гащеризон — тънък, но непробиваем — с въздушна система и енергийно захранване, осигуряващи десетчасов режим на действие. Шлемът също беше малък и прибран, снабден с широкообхватен блок за връзка и лингвотранслатор, настроен на честотата за директна връзка със съответния сектор на бордовия компютър. Движенията на Тарасу не загубиха изяществото си, след като го облече. Кокорл беше сложил само лек предпазен филтър, обхващащ очите, ноздрите и муцуната му. Синд използва три стандартни човешки маски и цялата си изобретателност, докато ги приспособи към особеностите на конструкцията му. Джорхът пухтеше шумно и обяви, че при първа възможност ще захвърли всичко това.

— Един от нас задължително трябва да остане в кораба — каза Синд. — Редно е това да бъде Тарасу, но ще направим изключение при условие, че тя ще стои под купола. Не трябва да го напускате едновременно и Кокорл да не се отдалечава извън обсега на видимост. Ще носите оръжие, а ако връзката ми с вас прекъсне по някаква причина, започваме веднага да действаме според инструкциите. Не можем да си позволим обичайните спасителни операции, защото сме малко на брой. Щом нямате връзка, се връщате в кораба незабавно!

— Ясно, но защо ми даваш това нещо? — Кокорл подхвърли бластера в лапата си. — Предполагам, че има модели, които вършат по-добра работа от струите ми, но този определено не е от тях.

— Забрави изобщо за струите, освен ако не искаш да си подпалиш маската.

— Наистина! — джорхът изскърца със зъби. — Ето още една основателна причина да я махна по-бързо.

— Засега ще спазваме правилата за безопасност, ще излезе само Кокорл. Хвани колкото можеш птици, бозайници и водни животни, събери яйца и растения. Ето ти чанта за образците, удължил съм ремъците й по твоя мярка.

Джорхът закачи раницата с множество отделения, която му подаде Синд, и тръгна към шлюза пред момичето.

— Всичко това в рамките на един стандартен час и се прибирате — извика Синд след тях.

— Аз няма ли да излизам извън купола? — обади се момичето.

— Когато се върне Кокорл, ако всичко е наред, може да си измиеш ръцете в морето, образно казано. Намокряш си ботушите и ръкавиците и се връщаш обратно, има време за разходки.

Синд седна пред пулта, а двамата тръгнаха надолу по брега към проблясващите контури на временния отвор. Тарасу спря там, Кокорл се измъкна навън и се огледа, а куполът възстанови прозрачната си цялост. Джорхът зацапа в плитчините, наведе се и Синд увеличи образа, за да види какво прави, точно когато той се изправи и напъха в чантата мятащата се риба. Повтори процедурата доста пъти и запълни част от отделенията, като ги затваряше грижливо. Вече беше насъбрал колекция от различни видове риби и покрити с твърди костени плочки ракообразни. Доволен, той закопча чантата, разпери криле и с нисък полет се насочи към скалите, където морските птици мътеха в гнездата си. Там излезе от полезрението му, скрит от каменните струпвания, но се виждаше от мястото на Тарасу и Синд превключи на образа от миниатюрния предавател в шлема й. Картината танцуваше, защото тя се навеждаше да събира черупките, разпръснати наоколо. Нареди й да седне на пясъка и по възможност да не движи главата си, което тя изпълни с неохота.

Нищо особено не се случи в остатъка от часа. Кокорл се щураше, късайки трева, храсти и листа от изкорубените дървета, забили кривите си възлести корени във всеки процеп. Раницата ставаше все по-издута, а джорхът затършува в гнездата. Птиците се виеха около него, без да се вълнуват особено, с изключение на тези, чиито яйца обираше. От време на време докопваше някоя от тях, извиваше й врата и я слагаше в чантата. Беше взел задачата си много присърце и Синд се свърза с него, за да му напомни, че трябва да се връща. Джорхът сграбчи мимоходом една от великанските птици, която го клъвна и тромаво се опита да избяга. Тъй като вече нямаше място в отделенията, а и те не биха я побрали, той долетя, като я държеше в лапите си. Синд активира входа и насочи вниманието си към Тарасу, която изтича към водата. Къпането в скафандър не спада към незабравимите удоволствия, затова тя се прибра с охладен възторг.

Приготвиха от всичко донесено микроскопски препарати за изследване. Освен птиците, Кокорл беше хванал едно дребно животно с кафява козина, дълга гола опашка и извити, стърчащи от муцуната предни зъби. Той заяви, че няма да го яде, каквото и да покаже анализът му и прибра всички образци в хладилния шкаф, като с особено удоволствие нареди птиците. Изследваната растителна маса съдържаше изискваните от синтезатора основни съставки с изключение на някои, необходими в незначителни количества, които щяха да добавят във вид на химикали. За радост на Кокорл, птиците бяха годни за пряка консумация, както и гризачът, но последното съобщение той прие по-скоро като научен, отколкото като гастрономически факт. Рибите и подобните на фуния ракообразни също можеха да се ядат.

— Защо трябва да носим филтри, след като пробите на сондата не показват нищо опасно в атмосферата? — попита джорхът, когато се увери, че препитанието му е осигурено.

— Все още не познаваме добре биосферата на тази планета. Някои от видовете може да са развили специални защитни механизми, като да кажем изхвърляне срещу нападателя на отрови, действащи при вдишване. Скафандрите ще ни предпазват и срещу обикновени ухапвания. Видя ли какви яки клюнове имат големите птици? Като прибавим тежестта им, при нападение от въздуха биха ни причинили опасни наранявания.

— На вас, да! — съгласи се Кокорл. — За предпочитане е да си носите скафандрите, но мен не ме заплашва нищо тук. Освен това болестите, от които страдат джорхите, са специфични и се броят на пръсти.

— Е, ти може да махнеш маската си, докато сме на това място — каза Синд. — Мисля да изпратим сондата над вътрешността на континента, за да огледаме разумните жители.

— През това време не е лошо да прегледаме в компютърната библиотека всички записи, свързани със системите за движение в хиперпространството — принципи, устройства и указания за аварийни ситуации, ако има такива. Ще се наложи да се оправяме сами.

— След като обядваме, започваме работа — реши Синд и допълни, уловил погледа на Кокорл към фризера. — Не с експонатите, разбира се, докато имаме сигурна храна.

Разузнавателните полети на сондата донесоха много нова информация. Туземците бяха на съвсем ниско стъпало на развитие и живееха в селища от по стотина колиби. Отглеждаха няколко вида домашни животни и птици и засаждаха различни растения в примитивно обработвани площи около селищата. Най-голямото от тях наброяваше около триста постройки, затова го нарекоха условно „столица“. Намираше се на южната крайбрежна ивица и освен простите колиби от преплетени клони и листа, имаше няколко големи, стабилно направени от неогладени дървесни стъбла и измазани с глина. Грубо изработени плавателни съдове от издълбани дебели дънери плаваха близо до брега. Използваха ги, за да ловят риба в плиткия залив и да осъществяват разменна дейност със селищата, разположени по бреговете на пълноводната река недалеч от селището.

След като наблюдаваха известно време заниманията на местните жители, Синд предложи да спуснат незабелязано през нощта втора сонда на площада — широко утъпкано пространство в центъра на „столицата“. Около него се издигаха най-богато украсените жилища и две огромни колиби, използвани вероятно за обществени събирания. Тук се стичаха всички жители, свободни от работа, и вечерта устроиха празненство. Дистанционно управляваният модул се приземи върху купчина камъни между колибите късно след полунощ, когато участниците в празненството се бяха натъркаляли околовръст, дълбоко заспали. Бяха поработили усилено върху него, за да му придадат вида на скален отломък, без това да навреди на работните му качества. Целият площад се виждаше като на длан, а настройката на звука беше толкова добра, че чуха дори стъпките и мърморенето на един туземец, който клатушкайки се тръгна нанякъде, вероятно към колибата си. Успя да стигне в близост до сондата, където падна, сви се на кълбо и заспа отново.

— Изглежда огромните количества течност, с която се наливаха, не са били вода — констатира Кокорл.

— Прав си, пияни са до един. Никакъв материал за езиков анализ няма да получим, докато не се събудят утре и не изтрезнеят достатъчно, за да имат желание за разговори — каза Синд. — Време е и ние да поспим, сутринта ще прегледаме записите, излъчени от сондата, и ще добием представа за бита им. Какво прави Азман?

— Като че ли не е помръдвал, откакто го оставихме — обади се Тарасу.

— Предполагам, че дори един вед шести кръг трябва да се храни от време на време. Ще те затрудни ли да му занесеш нещо за ядене в каютата? Не е лошо да сме любезни с него — корабът, както и храната са негови.

— Точно аз ли? — възкликна момичето. — Не ми е особено приятно да бъда в едно помещение с него и то съвсем сама! Ще се чувствам по-спокойна, ако ти или Кокорл сте с мен.

— Ние трябва да проверим системите, поддържащи защитния купол, но не това е главната причина да те помоля да го направиш. Както разбра, указания за ремонт на селектора няма и ще стоим на тази планета неопределено дълго време. Азман е цивилизован човек от нашата Империя и ще ни бъде от полза. Всъщност, въпреки странностите си, той е четвърти член на групата ни по силата на обстоятелствата.

— Странности е меко казано!

— Аз и Кокорл го приемаме нормално, само ти проявяваш реакция на непоносимост. В общ интерес е да се отървеш от този комплекс. Ти видя за пръв път джорхи на Ромиа и веднага свикна с тях, а той е човешко същество. Просто му занеси храна и не се безпокой излишно.

— Той не е опасен — вметна Кокорл, който следеше сцената с интерес.

Момичето го погледна накриво, изсумтя и излезе.

— Много категорично се произнесе. Откъде знаеш това? — обърна се Синд към него.

— Когато един джорх направи преценката си за някого, може да му се доверите безусловно. Не успях да му въздействам, признавам си, че опитах предпазливо в границите на разрешения от закона и моралните норми контакт. Долових само общия фон на мисловното му излъчване и гарантирам за думите си, че не ни е враг.

— Съвсем забравих — сепна се Синд. — А опитвал ли си се да влияеш на някого от нас двамата?

— Нали казах вече, че законът и етиката…

— Отговори направо — да или не?

— Е, да — тъжно каза Кокорл — и започвам да се безпокоя, че не съм наред. А може би причината е в нещо, което е на кораба. Азман, вие и дори този, който е изолиран в бокса, сте непроницаеми за мен. Виж, той наистина е неприятен и опасен, но не и за нас.

— Като свършим неотложните неща, ще се занимаем с него.

Тарасу се върна в добро настроение.

— Този път не се опита да прави никакви номера — обяви тя — и се държа съвсем прилично. Обърна ми внимание в смисъл, че изобщо ме забеляза, взе храната и даже ми благодари.

— Видя ли, че не е толкова страшно — каза Синд. — И ние тук свършихме вече. Може да последваме примера на племето, но по цивилизован начин.

— Да приемем замъгляващи разума вещества ли? — очите на Кокорл станаха кръгли от учудване.

— Мисля, че предлага просто да поспим — прозя се Тарасу.

— Точно това исках да кажа — потвърди Синд.

(обратно)

33

— Ето, погледни тези здрави и чудесни деца, които ще бъдат утрешни хораи, гордост за общността Мит!

Старейшината посочи жизнените, но необичайно мълчаливи дечица, които ги гледаха със сериозния изпитателен поглед на възрастни.

— Само че не са сто, колкото трябва да бъдат — Фу се стараеше да не гледа към дъното на помещението, където стоеше синът му, полускрит от едро момиченце с щръкнала коса.

— Три от тях умряха още като бебета, но ги сменихме веднага и те достигнаха останалите в развитието си — обади се Главният надзорник. — През миналите два сезона загубихме още три от различни болести. Те също са сменени и взетите на техните места деца изостават съвсем малко в обучението.

— Това е неизбежно — каза Ли. — Справили сте се добре. Въпреки всичко виждам, че пак липсва едно, както забеляза и Кори.

— Умря преди две денонощия при нещастен случай — обясни надзорникът разтревожен. — Падна от стълбите и се удари лошо. Събрали сме всички, отговарящи на изискванията момченца от Наар на тази възраст, и сега са в съседната зала. Ще изберем под Ваше ръководство най-подходящото за заместник.

— Мисля, че само ще наблюдаваме — каза Старейшината. — Какъв е този шум в двора?

— Родителите им са се събрали зад оградата и както винаги се вълнуват по-шумно от приличното. Да им наредя ли да си отидат? — погледна го наставникът с очакване.

— Оставете ги — махна с ръка старецът. — Имахте ли проблеми при селекцията този път?

— Обичайните двадесетина укрити, от които пет бяха подходящи. Оттатък са при останалите — общо около стотина деца.

— Заведете ни там, Кори трябва да ги види.

Надзорникът погледна с уважение пресните следи от изгаряне върху челото на Фу, който в недалечно бъдеще щеше да стане новият Старейшина.

— Заповядайте оттатък, наставниците са ги приготвили вече — поклони се той и ги поведе по мрачния, неотоплен коридор.

— Няма да се намесваме в подбора, пригответе ни удобно място, откъдето да гледаме — нареди старецът.

Неколцина от възпитателите бързо донесоха масичка, мангал и възглавнички за облягане и ги наредиха върху издигнатия подиум в ъгъла на помещението.

— Прави ли ти нещо впечатление? — попита Ли, като се отпусна на възглавниците и посочи децата.

За разлика от отдавнашните питомци на Дома, те не обръщаха внимание на посетителите. Половината ревяха отчаяно и неудържимо, размазвайки сълзите по лицата си. Голяма част от другите седяха отпуснати и безразлични, изгубили силите си от плач, и само хлипаха тихичко. Едва десетина хлапета играеха, като тичаха, крещяха и се биеха помежду си.

— Приличат ми на диви и уплашени зверчета — смръщи нос Фу. — Учителю, не съм се замислял досега, че децата умират и трябва да се подменят. Откъде са взети тези?

— От цялата ни общност, както обясни Главният надзорник на Дома. От градовете на Наар, а някои и от селищата — каза старецът и го изгледа изпитателно.

— Може би тълкувам неправилно чутото, но някои от родителите са укрили децата си и те са издирвани специално. Това е твърде странно, ако е вярно. Какво би излязло от издънките на престъпилите закона и заповедите от Свещения хълм?

— За да тръгнеш против писаните и неписани закони се изискват определени качества, които понякога са ценни и се предават по наследство. Точно укритите намираме и изпитваме грижливо.

— Предполагам, че това са децата на жените-хораи, станали впоследствие съпруги и наложници на обикновени воини, но дори и така те са със смесена кръв, недостойни да станат бъдещия цвят на кастата ни. Малко е да кажа, че съм учуден — каза Фу.

— При селекцията наставниците не са се интересували от чистия им хорайски произход. Това са просто най-добрите от всички момчета в Наар на тази възраст, защото починалото дете е било от мъжки пол.

— Всички момчета!? — Фу не повиши тон, но слисаният израз, с който го произнесе, беше равносилен на възклицание. — Старейшината на Мит знае ли, че има възможвост няколко от питомците, които ще се възпитават в техния Дом, да се окажат без капка хорайска кръв? Може би дори… селяни?

— Като пренебрегна обидата в този въпрос, ще отговоря, че му е известно. Не бих могъл да измамя нашия брат, Старейшината Тоан от Мит. Същото се отнася и за Старейшината Фен от Хай, чиито питомци ще станат Деца на Наар, а после и хораи, с които ще се гордеем, след като приключат обучението си във Възпитателния ни Дом.

— Учителю, ако съм разбрал добре и това се прави отдавна… тогава някои от нас не са истински хораи! — Фу беше объркан и потресен, дори не можеше да го прикрие.

— Разбира се, но нека съсредоточим вниманието си върху подбора — Ли отпи от поднесения му димящ чай.

Той не проговори повече, а и Фу не се осмели да го направи, докато в залата останаха десетте най-издръжливи, схватливи и с бързи реакции момчета. Отпадналите при изпитанията деца отведоха при родителите им и глъчката отвън постепенно утихна. Пред Старейшината поставиха гъсто изписани листове, които той прегледа внимателно.

— Кои от десетте предполагаш, че ще стигнат до края? — обърна се той към Фу.

Младежът посочи три, които му бяха направили впечатление. Едното от тях поразително му напомняше за неговия син и той го определи като вероятният нов питомец.

— Нека погледнем родословието им — Ли придърпа листовете с искрица насмешка в тъмните очи. — Естествено, всичко това е достояние само на Надзорниците, Старейшината, а вече и на теб, Кори. Родителите знаят, че взетите деца ще бъдат изкупителна жертва в Големия храм на Сияйната, където ще направим размяната. За тях те са умрели и няма да има никакви усложнения.

— Разбирам това, но се боя, че ми убягва цялостният смисъл — промълви Фу.

— Въпреки че разменяме питомците си в строго определен ред с другите области, без приток на свежа струя кръв кастата ни ще се изроди. Тя вече се изражда, ако проследим малкото чисти линии, но ти ще се убедиш сам в това, когато ти покажа тайния архив на Дома. От тези три деца, които ти посочи, две са потомци на хораи в малка степен, а едното е син на прости селяни. Можеш ли да отгатнеш кое?

Без да се замисля, Фу кимна към детето, приличащо на сина му.

— Точно така — доволен каза старецът. — Сигурен съм, че то ще издържи всички изпитания и ще бъде прославен хорай на Мит.

Предвижданията му се оправдаха и момчето беше заведено при питомците на Дома, след като подборът приключи.

— Някога това се е случвало рядко, но времената се менят — Ли не му остави време да смеле изненадващите разкрития. — Сегашният Старейшина на Наар и Водач на Братството е само три-четвърти хорай. Бащата на моя баща е бил незначителен воин.

Фу го гледаше така, сякаш високият свод на залата ненадейно се беше продънил и паднал върху главата му.

— Както върви, следващият Водач, ако Небесата те запазят да не ти се случи нещо дотогава — продължи безмилостно Старейшината, — ще бъде наполовина от селски произход, но това няма да му попречи да бъде един от най-великите Водачи, които сме имали. Повече дори от Яин, възродил Братството в предишния му блясък на планетата Кин след Унищожението.

Фу стоеше вцепенен и загубил дар слово. Мислеше, че едва ли има нещо, което да го изненада след чутото досега, но грешеше.

— Такава е волята на Лъчезарната, можеш да се оттеглиш в Храма за размисъл — каза тържествено Ли. — Идва време, когато Тя ще слезе сред нас. Ти, Кори, ще си този, който ще я посрещне като Водач на народа ни. Така казват Свещените книги, така да бъде!

— Да, учителю — Фу се изправи.

Виеше му се свят и едва не падна, когато се поклони на Старейшината, преди да излезе.

(обратно)

34

Събудиха се късно, слънцето се бе издигнало високо в небето, а птиците и животните по брега отдавна огласяха околността с жизнерадостни звуци. Въпреки че куполът беше свит до минимални размери, няколко от грамадните клюноглави лежаха зашеметени от удара си в невидимата стена, а доста от дребните, но летящи с по-висока скорост птички, бяха нападали мъртви. Синд се втурна към командната зала и картината, която видя, го успокои. На крак бяха само децата, старците и малък брой възрастни туземци, взели по-въздържано участие в снощния празник, предимно майки с пеленачета. Те се движеха тихо и заобикаляха площада по страничните улички, за да не смущават спящите, така че нямаше кой знае колко нова информация. Спокойно можеха да излязат на разходка около кораба, затова той подготви екипировката за себе си и Тарасу. Този път не взеха шлемовете, бяха само с маски, но не отстъпи по въпроса със скафандрите. Махнаха вътрешния пласт с животоподдържащите системи, а здравият външен слой остана с функциите си на предпазна обвивка.

Навън беше топло и приятно и стояха няколко часа за голямо неудоволствие на наблюдаващия ги джорх. Той се усещаше зле, затворен в кораба при уредите, затова не пропусна да въздиша печално и шумно всеки път, когато говореше с тях. Прибраха се натоварени с нови видове растения и животинки. След като заредиха проби от тях за изследване, побързаха да отидат при Кокорл. За тяхна изненада той не дойде да види улова, а и си спомниха, че напоследък не бяха чували страдалческото му пъшкане.

— Езикът на диваците е изумително беден и лесен — посрещна ги той с оживление.

— Размърдаха ли се вече?

— Доста преди да се върнете, вече мога да ви разясня много неща. В нощните записи няма интересни моменти — спят и издават звуци, които не можах да дешифрирам, но предположих, че не са точно комуникативни — той пусна част от записа.

— Спят и хъркат — каза Синд. — Какво разбра дотук?

— Човекът с шарената наметка и многото огърлици е най-важният. Казва се Ичияси, а жените, които раздвижват с перата въздуха около него, са четирите му съпруги. Той навярно има проблеми с телесната си форма — много е издут и деформиран, не ходи сам, а няколко души го пренасят. Като прибавим затрудненията с въздуха, който трябва непрекъснато да опресняват, мисля, че е много болен.

— Положително не е здрав с тлъстините по него и заседналия живот, който води, но общо взето му няма нищо — каза Синд, докато разглеждаше отпуснатото туловище на вожда.

Ичияси бъркаше лениво в глинените купи с лакомства на рогозката пред него и равнодушно ги тъпчеше в устата си. Жените отстрани размахваха навързани дълги пера във вид на ветрило, за да го разхладят, но въпреки това той се потеше обилно. Не беше млад, точната му възраст се криеше в надиплените гънки на извънредната пълнота.

— Поема многократно повече храна, отколкото са нуждите на организма му — каза Кокорл. — Май това е причината за лошото му състояние.

— Доста си претоварва стомаха, но това си е негова грижа.

Срещу Ичияси седеше възрастен, висок и слаб мъж с набръчкано лице. Немигащият му поглед беше втренчен в момичето, което чакаше търпеливо да смени празните купички.

— Това е Хирани — голямата дъщеря на вожда от Първата съпруга, по-често я наричат Първа дъщеря. Снощи са я поискали за жена на един младеж от знатен род — Ториаи, него го няма в момента. Празненството е било по случай разговорите за сватбата, обаче ми се струва, че не им трябват поводи за веселби.

— Добре се оправяш с обичаите им — обади се Тарасу. — Ще му я дадат ли?

— Прието е да има около пет разговора за момиче с добър произход, а нейният баща е вожд, значи ще бъдат десет, последвани от угощения като снощното. Преговорите могат да бъдат прекъснати по всяко време, ако се получат разногласия, но после ги започват отначало, както си му е редът.

— Горката Хирани! — съжали я Тарасу. — Тя може да остарее така, докато се разберат и уточнят при това бавно темпо и сложни процедури.

— На мен лично ми се вижда светкавично. При нас периодът на опознаване с родителите трае най-малко двадесет години, за да не изглежда женитбата прибързана и недообмислена, но ние разполагаме с повече време пред себе си — каза Кокорл. — По-малките момичета зад Хирани са другите дъщери на Ичияси, а младежът отляво до него е Саи, Първият син. Момчетата, играещи встрани, са синовете му Шор, Умиди и Таел. Вождът е имал повече деца, но са умрели.

— Кой е този? — попита Синд, който слушаше разсеяно изброяването на потомството на вожда, и посочи неприятния старец.

Закачените по него украшения бяха отблъскващи и му придаваха страшен и зловещ вид. Виждаха се нанизи от зъби и нокти, кичури козина и косми, свързани на развяващи се снопчета, а на колана му висеше мумифициран човешки череп. Носеше шапка с прикрепени дълги и извити рога, намазани наполовина с нещо тъмночервено, за което спокойно можеше да се предположи, че е спечена кръв.

— Това е Шигацу-Наи — джорхът стана неспокоен и говореше с известна неохота. — Пазител на древните обичаи, гадател, магьосник и лечител, а според мен най-често отровител.

— Изглежда ми отвратителен — Тарасу потрепери, като погледна черепа.

— Последната му жена е умряла наскоро — каза Кокорл. — Той ги убива, когато реши, че са му омръзнали или са видели прекалено много от това, което върши. Сега е харесал Първата дъщеря на Ичияси и ще провали преговорите, за да я получи после.

— Това едва ли си разбрал с помощта на лингвотранслатора — вметна Синд. — Чел си мислите му, като че ли.

— Съвсем повърхностно и без намеса, много е далече — извинително вдигна лапи джорхът. — Положението ни го изисква, освен това исках да си опитам силите. Във вашата компания започнах да се чувствам непълноценен.

— Този път си постъпил добре. Имам предчувствие, че той ще ни създаде проблеми. Разбра ли друго?

— Почти всички животни са безвредни и можем да се движим без повечето предпазни мерки — с удоволствие го уведоми Кокорл. — Има отровни влечуги, също така големи и раздразнителни тревопасни, които живеят в северните савани, но не нападат, без да са предизвикани. От тях са рогата на Шигацу.

— Не мисля, че ще ходим там, за да дразним тревопасните — обади се момичето.

— Най-големите и опасни хищници се наричат харости. Понякога нападат селищата им и проява на смелост от страна на ловците е да убият някой и да нанижат зъбите и ноктите му.

— Тогава магьосникът трябва да е доста храбър, отгоре-додолу е покрит с такива нанизи — отбеляза Синд с усмивка.

— Предполагам, че му ги оставят като дар. Ще трябва да си носите скафандрите и оръжията, аз съм естествено защитен и въоръжен. Никакъв звяр от тази планета не ме плаши и се нуждая единствено от подходящо хранене. Това ми напомня, че съм гладен — той се облиза, потривайки лапи.

— Ние също огладняхме от ходене и катерене по скалите — каза момичето. — Ще приготвя нещо набързо.

Нахраниха се в командната зала, докато следяха предаванията от почти невидимата, летяща високо в небето първа сонда и тези от разположената на площада в „столицата“ — голямото селище, наричано от туземците Лагахранг. Тъй като останалите селища от континента бяха по-бедни и жителите им малобройни, те съсредоточиха вниманието си върху „града“. Туземците се бяха заели с ежедневната си работа — ловяха риба в защитения от яростта на океана пристанищен залив, копаеха и поливаха насажденията около Лагахранг, а тежко натоварените с продукти за размяна лодки една по една бавно потегляха по реката. Само вождът и семейството му, няколко първенци, шаманът, старците и невръстните деца останаха в селището, незаети с нищо.

Интерес предизвикваше една групичка, съставена от силни мъже и младежи, между които Кокорл им посочи жениха Ториаи. Предвождаше ги як мъж, нашарен с разноцветни ивици по цялото си тяло, който се казваше Варан. Въоръжени с каменни ножове и копия, лъкове и кожени прашки те напуснаха селището под строй. В лек тръст се отправиха към степта с пасящи по нея стада опитомени гини — дребни роднини на огромните рогати животни от севера. Разделиха се на две части, като Ториаи застана начело на втората, и започнаха помежду си игра на преследване и стрелба, която се превърна в истинско сражение. Воините от селището провеждаха учение и Синд гледаше намръщен как боравят с примитивните оръжия. Владееха ги изумително добре, а убийственото темпо, с което провеждаха битката, показваше голяма издръжливост. В някои по-невъздържани схватки имаше инциденти. Ториаи беше улучен с камък в главата, но това не намали въодушевлението му и победиха отряда на Варан. Последният не прие това много спокойно, но накрая след като се тупаха продължително по раменете и издаваха войнствени викове, победители и победени заедно измиха кръвта по себе си в потока. Строиха се отново и поеха към къщи на бегом, куцащите се стремяха да не изостават много.

Втора такава група се прибираше от срещуположния край на Лагахранг. Водеше я мъж, също боядисан от глава до пети, но шарките бяха различни. От неистовите враждебни крясъци и презрителни жестове при срещата им пролича, че двата отряда са съперници, а предводителите — Варан и Шортак се мразеха отдавна. Те се бореха за благоразположението на вожда, който прие парада на прашните и окървавени бойци с жест на отегчение.

— Много са хитри дебелаците, начело с Ичияси — коментира Синд разигралата се сцена. — Разделяй и владей. Не ми е приятно да го кажа, но самият Харамон следва този девиз, като подклажда непрекъснато враждата между двете Имперски армии. Обединението им би ги превърнало в непредвидима и опасна сила.

От разговорите на туземците се разбра, че наближава голям празник, на който бойците ще демонстрират уменията си, за да бъдат отличени те и водачите им с почести и награди.

— Ако се стигне до конфликт, ще ги разпердушиним с бластерите, но не бих излязъл на двубой срещу някого от тях с техните оръжия — заключи Синд. — Бих искал да знам кой ли обитава тази колиба от другата страна на площада.

Въпросната постройка беше просторна и доста внушителна, с грижливо измазани с цветна кал стени. Две жени бяха внесли храна и сега изнасяха празните съдове, но никой не се показа отвътре.

— Ако се съди по размерите и разположението на колибата, както и по полаганите грижи, може би там живее уважаван туземец, стар или болен — предположи джорхът.

— А може да е светилище или храм на боговете им — обади се Тарасу.

— Те имат един върховен бог Муо, който не ги притеснява особено, но се боят и принасят жертви на Безплътните Кайя — зли духове, обитаващи една пещера в западния скален масив. Според вярванията им, духовете живеят дълбоко под земята, в сърцето на планината, и излизат оттам само за да ги наказват — каза Кокорл. — Това на площада не е нито храм, нито светилище. Храната би се развалила на тази горещина, ако не я консумира някой. От вчера няколко пъти изнасят празни съдинки и често се споменава някакъв Кхаримату, което преведено буквално означава „Чужденецът, появил се от небето“.

— Виждате ли нещо необичайно, закачено до вратата? — обади се Синд, който се беше втренчил в окачените по предната стена цветя и венци от разлистени клонки.

Туземките тъкмо се бяха заловили да ги подменят с донесени от децата свежи растения.

— Струва ми се, че някакъв сферичен предмет блесна на слънцето — вгледа се джорхът. — Прилича ми на шлем.

— Не само прилича, а е точно това — каза момичето. — Шлем от скафандър точно като нашите.

Когато свалиха цветята около него, се видя, че тя е права. Продуктът на чуждата цивилизация висеше на стената съвсем естествено.

— Някой от търсачите е стигнал дотук жив или мъртъв — каза Синд развълнуван — и в туземците са попаднали части от екипировката му. Малко по-нататък е коланът с празни гнезда за оръжие, няма никакво съмнение в това. Би следвало и корабът да е някъде тук или поне остатъците от него.

— Сондата прегледа целия континент, но ще го направим пак. Вече знаем какво точно да търсим — подскочи Кокорл и зачука по бутоните. — Ако корабът е в изправност, ще си тръгнем с него.

До вечерта капнаха от умора да се взират в екрана и приборите, но следи от летателния апарат нямаше. Големите струпвания на метал се намираха на такива места, че вероятно бяха жили на подземни залежи.

— Възможно ли е туземците да са го пренесли цял или на части в някоя дълбока пещера? — попита Синд и разтърка подпухналите си очи.

— Мисля, че не — примигна джорхът. — Това е колосална за техните възможности работа. А дори да беше по силите им, би се превърнала в събитие, което да се споменава дълго след това.

— Ето го и Кхаримату! — извика момичето.

От мрачната вътрешност на колибата беше излязъл някакъв човек. Движеше се с бавни несигурни крачки и като сгъна сковано тялото си, седна на ниската веранда от утъпкана пръст. Туземците, които бяха започнали да се събират в приятния вечерен хлад, посрещнаха появата му със сдържано оживление. После сякаш престанаха да му обръщат внимание, но това бе само на пръв поглед. Само по себе си беше странно, че избягваха да се приближат прекалено до верандата, никой не отиде при него да го заговори или нещо друго, след като го хранеха и украсяваха колибата му толкова усърдно. Въпреки това не личеше, че отношението им или каквото и да било друго го засяга. Той беше много възрастен и от пръв поглед ставаше ясно, че е чужденец. Костната структура и чертите на лицето, цветът на кожата и косите рязко го отличаваха от туземците. Тенът му беше светъл за горещия климат, а ръстът му въпреки прегърбените плещи надвишаваше този на дребните набити мъже от племето. Дори шаманът Шигацу-Наи, най-високият от всички, би стигнал до брадата му, ако застанеше до него.

— Този човек е от Империята и кой знае откога е тук — прошепна Синд. — За изпитателите има пределна възраст. Заминават само млади мъже, значи той е остарял, след като се е озовал в тези области.

— Но не е успял да се върне обратно с кораба си — каза Тарасу.

— Може би е станало нещо с него самия, не ми изглежда съвсем с ума си.

Наистина Кхаримату седеше с широко отворени очи и не забелязваше нищо около себе си.

— Какъвто е общителен и дружелюбен, ми напомня поразително за един човек от нашия кораб — не се сдържа да забележи Тарасу. — Има ли вероятност и той да е вед от някой кръг?

— Не е изключено, въпреки че го казваш на шега, но е слабо вероятно. Този изглежда определено малоумен. Възможно ли е да е паднал с кораба си в океана и да е доплувал до брега?

— После ще се занимаваме с Кхаримату, а сега да потърсим там — Кокорл скочи към пулта.

Сондата започна да обикаля материка в разширяващи се кръгове над водната повърхност. Пресяваха получената информация до късно през нощта и ги обхвана униние.

— Безсмислено е — каза накрая Синд. — Знаем със сигурност, че е бил със скафандър и може да не е използвал катер, защото не намерихме такъв. Сигурно е взел допълнителните маневрени устройства за придвижване във вода, но според компютърния анализ достигаме границите на възможния район на приземяване. Ако беше плувал от толкова далече, щеше да му свърши енергията и да се удави, преди да стигне до брега.

— Трябва да попитаме самия него какво е станало и да се опитаме да го излекуваме — Тарасу прикри прозявката си.

— Или да се възползваме от телепатията ти — Синд погледна джорха.

— В разума му цари мрак, с откъслечни проблясъци от спомени — каза след малко Кокорл. — Ще се наложи да посетим селището, имам вече някои планове по този въпрос.

— Какво предлагаш?

— Да го вземем тук и докато го лекувате, аз да сглобя каквото е останало от паметта му.

— Не може да се появим и просто да го приберем, без да употребим сила. Трябва да подходим дипломатично.

— Точно това мисля, ще отидем утре към обяд, след като се подготвим и туземците се събудят. Подробностите от плана ще ви кажа сутринта, сега е късно да ги уточняваме.

Уточняването отне доста време, защото Тарасу не беше склонна да остане в „Хаврия“ да чака завръщането им и се наложи Синд да употреби най-авторитетния си тон. Решиха да отлетят близо до селището с катера, да го скрият зад гористите възвишения и да влязат в Лагахранг пеш. Щяха да вървят по брега на океана, за да избягнат всякакви ненадейни контакти с бойците на Шортак или Варан.

— Не можем да минем за духове, нито пък имам желание да се правя на Бога Муо — каза Синд, — затова ще бъдем „чужденци от небето“. Има само един малък проблем около теб Кокорл — външността ти. Тя изобщо не може да се вмести в представите им и като че ли трябва Тарасу да ме придружи.

— Не ви казах главното, което съм намислил — възрази джорхът. — Аз ще бъда домашно животно.

— Ще си доста необичаен и страшен питомник, не намираш ли? — изгледа го критично Тарасу. — Хищните харости ще се сторят безобидни на туземците, ако преди това те видят развълнуван.

— Забравяш, че те ще ме възприемат в такъв вид, какъвто пожелая — каза Кокорл с достойнство. — За разлика от някои субекти, не съм принуден да се представям непрекъснато в оригиналния си образ, който при вас и без това не е кой знае какво.

— Предпочитам спорът ви да не се изражда в дребнави заяждания — намеси се Синд. — И как точно би искал да изглеждаш?

— Има един вид животни, които се ползват със симпатии и не служат за нищо полезно, привързват се лесно и децата много ги обичат. Няколко екземпляра, донесени от ловците, се отглеждат в Лагахранг и се радват на усърдни грижи, защото са нежни, капризни и податливи на безброй заболявания.

— Да не е това, което наричат кидеко? — попита Синд. — С малки рогца и красива фина муцунка?

— Същото — каза джорхът. — Ще водиш едно кидеко с високо ценения тук ръждивокафяв цвят на козината и жизнерадостен, топъл поглед.

— Не се съмнявам, че ще докараш цвета, но ще имаш трудности с миловидната муцунка — ехидно отбеляза момичето.

— Не бих казал — джорхът се отдръпна в отдалечения край на кабината. — Виж, ако трябваше да се получи нещо силно сплескано отпред, с тънка и бледа кожа, със стърчаща тревоподобна растителност около главата, тогава наистина бих се затруднил.

— Всеки си има своя красота — сви рамене Тарасу. — Извинявай, но се чувствам неприятно, че няма да дойда с вас и си изливам настроението върху теб.

— Няма нищо, разбирам те — великодушно каза Кокорл. — Погледни ме сега и кажи дали ме одобряваш.

— Какво по-точно? — попита момичето.

— Как какво? Синд, ти как мислиш, добре ли е? — обърна се Кокорл с надежда към него.

Синд точно приключваше огледа на портативния лингвотранслатор, който възнамеряваше да носи закрепен на ухото си, и погледна бегло към тях.

— Разбира се, планът ти е добър. Те са виждали вече скафандър и аз ще бъда с него, но без шлем.

— Не планът! — изсвистя Кокорл. — Как изглеждам аз?

— Както обикновено. Защо, зле ли се чувстваш?

— Положих максимални усилия, но забравих, че не ви въздействам — съкрушено въздъхна джорхът. — Няма кой да прецени дали съм постигнал нещо.

— Ти ни внушаваш, че си кидеко ли? — попита момичето. — Ние не можем да ти помогнем, но защо не попитаме Азман? Виждам на монитора, че е тръгнал насам и след малко ще бъде тук.

— Посветени Азман! — обърна се тя към него, като се поколеба дали обръщението е подходящо.

Той не възрази, а ги изгледа с отсъстващо изражение.

— Моля ви, погледнете насам към Кокорл! Виждате ли нещо особено в него, освен че е джорх, както сигурно вече сте забелязали.

— Джорхът Кокорл е създал траен сугестивен фантом на нещо, което той не е — меко каза Азман. — Би имало ефект при по-ниско ниво на възприятия.

— Е, това поне е нещо! — изпъчи се Кокорл.

— Само ми се струва, че крайниците на фантома са по-дебели и тежки от тези на първообраза, костните израстъци на главата са несъразмерни и раздвоеният език някак си нарушава хармонията — допълни ведът и изгубил интерес, излезе.

— Рогата и краката добре, не са толкова важни и ще ги оправя, но с езика съм допуснал непростима грешка — измърмори джорхът. — Така е, като не получавам никаква помощ от вас и не мога да разбера как изглеждам.

— Ще бъдеш чудесно кидеко — увери го тя. — Не виждам точно какво, но вярвам в теб.

— Благодаря — развесели се Кокорл. — На мен транслатор не ми е нужен, справям се добре с езика им.

— За предпочитане е да не говориш с тях мислено, още по-малко пък гласно. Ограничи се със скимтене, мучене, писукане или каквито там звуци издава истинското кидеко — пресече радостта му Синд. — Говорещото животно би могло да разруши грижливо изградената от теб представа и да им нанесе психически травми. Не знам какво правиш в мозъците им, но допускам и такава възможност като страничен ефект.

— Наистина я има — изсъска джорхът с ококорени от неприятната изненада очи. — Значи аз съм осъден на мълчание в целия диапазон на общуването! За това не помислих.

— Ще общуваш с мен, когато наблизо няма никой — успокои го Синд.

— Голямо разнообразие, няма що! — изфуча Кокорл.

(обратно)

35

Посещението им при племето на Ичияси трая кратко и премина незадоволително. Кхаримату се беше прибрал в колибата си да почива и никой не пожела да го безпокои, за да види събрата си с кидекото. Настойчивостта щеше да предизвика съмнения и може би раздразнение, така че Синд се отказа. Туземците приеха версията му с доверие, присъщо на такива деца на природата, и се отнасяха към него внимателно и любезно, но без страхопочитанието, проявявано към Кхаримату Първи. Той имаше чувството, че не са съвсем убедени и зад привидното си безгрижие го наблюдават внимателно. Това, че го нарекоха Мату — просто „Чужденецът“, — подкрепи подозрението, че доказателствата за неговия небесен произход някъде куцат, въпреки скафандъра. Може би липсата на шлема предизвикваше резервите им, независимо от безспорната прилика на лицевия му и телесен строеж с тези на Кхаримату. Кокорл беше зает с кидекското си битие и немееше прилежно, така че нямаше с кого да обсъди положението.

Ичияси го покани да остане в Лагахранг като техен гост, но не настоя, когато чу желанието му да се върне през нощта в „небесната лодка“. На въпросите къде се намира тя и не би ли могъл да я докара в селището, Синд отговори неопределено и учтиво отклони предложението. Бяха скрили катера между хълмовете на изток, където жителите на Лагахранг не ходеха и беше безлюдно. Като обеща да ги посети на другия ден, Синд подпита предпазливо за „лодката“ на Кхаримату. Отговорът беше многословен и по-уклончив даже от неговия. Дипломацията изчерпа възможностите си, така че трябваше да си ходят. Единствен Шигацу-Наи не промълви и дума, но тежкият му, неприязнен поглед се стрелваше от време на време към него.

Синд не обичаше да остава с празни ръце и за миг се изкуши да убеди джорха да приложи способностите си и да влязат направо при Кхаримату, но се удържа да не го направи. Раздели се с туземците любезно, изкачи пеш стръмната пътечка по хълма, а Кокорл топуркаше усърдно до него, докато се скриха от очите на изпращачите. Тарасу беше наблюдавала действията им и ги очакваше с нетърпение.

— Нека ти разкажа аз! — извика възторжено джорхът, когато се върнаха в кораба. — Направо е мъчение да мълчиш принудително.

Синд не се възпротиви, защото той му беше досадил с непрестанното си дърдорене след раздялата им с туземците и копнееше за малко спокойствие.

— Стояхме толкова дълго, че вече се изнервих — започна Кокорл.

— По туземните стандарти, където никой не бърза, шестчасова визита е само наминаване — не се сдържа и го поправи Синд.

— Нямаше ви цяла вечност — укоризнено го погледна Тарасу.

— И на мен ми се видя така — продължи джорхът. — Хлапетата така ме галиха и дърпаха за несъществуващата козина, че щеше да се проскубе и опада, ако я имах. Това кидеко притежава наистина прекалено благ нрав, за да не се запилее вдън горите след такива издевателства над личността му. Трябва да призная обаче, че от невръстното ми детство насам никой не ми се е радвал толкова. Бих предпочел следващия път да бъда човек, но положението на животно ми дава възможност да се движа навсякъде, без да бия на очи.

— Кажи тогава наблюденията си, вместо да ни засипваш с празни приказки — обади се Синд.

— Много бих искал да видя теб, след като половин ден си казвал единствено „Меее“ и са те мачкали орда мръсни и нахални деца! — възмути се Кокорл.

— Това си беше твой план, струва ми се.

— Хм. И така, разумът на Кхаримату е размътен и непроницаем, той определено се нуждае от помощ и трябва да измислим начин да го доведем тук. От него не разбрах нищо, но прегледах и останалите. Най-интересен е Шигацу-Наи, той е податлив донякъде, а после следва област, която поглъща мислите ми или ги връща обратно. Трябва да внимаваме с него. Дори също да е луд, той има достатъчно незасегнати участъци, за да минава за нормално човешко същество, въпреки врящия вулкан отдолу.

— Стори ми се, че туземците изпитват недоверие към мен и не ме причисляват напълно към категорията на умопобъркания изследовател Кхаримату. Можеш ли да ми кажеш защо? — попита Синд.

— Не си доказал още дали можеш това, което прави той. Нещо такова се върти в главите им.

— И какво е то?

— Пещерата на злите духове, в която се принасят жертви — отвърна джорхът. — Туземците стоят на разстояние от нея, доближилите я забравят всичко, което са правили там. Шигацу-Наи води жертвата до входа и спира, а вътре влиза свободно, познай кой?

— Кхаримату, естествено! — обади се Тарасу.

— Или умопомрачението му помага, или е станал такъв, защото е влизал вътре — каза Синд. — И в двата случая съм благодарен, че съм само Мату. Трябва да проучим какво има в тази пещера и да помогнем, колкото можем, на горкия нещастник.

— Истинското му име е Дарайн Астрас — каза Кокорл. — Дошъл е от една Имперска погранична база преди около петдесет години, но тези факти отдавна не тревожат съзнанието му. Паметта му прилича на решето, дали от хиперпространствения скок или от пребиваването в близост със злите духове — само бог Муо знае.

— Вие джорхите вярвате ли в такива неща? — попита Тарасу.

— Защо не? Колкото повече неща научаваме, толкова повече разбираме колко не знаем. Предчувствието ми казва, че по теорията на неприятните съвпадения, корабът, който евентуално може да ни спаси, се намира на най-необичайното и странно място. Е, значи е в пещерата, там където нормално не бих пожелал да стъпя. Кой и защо го е пренесъл, ако е пренасян въобще, е загадка. Ще я разберете там, за да задоволите неукротимото си човешко любопитство.

— Звучи, сякаш ти ще гледаш отстрани — констатира Синд.

— Точно това възнамерявам да направя, ако не успея да ви разубедя. Може би няма да оправим селектора и… какво пък, тук има достатъчно храна за джорх с неголеми претенции, както и пространство да си летя на воля, без да ми се пречкат разни уреди, докато някога някой случайно ме спаси.

— Да, след двеста, триста или повече години — каза Синд, — само че ние няма да дочакаме тази случайна поява. Тъй като сме хора, след няколко десетки години, а твърде вероятно и по-рано, ще останеш сам, ако не смятаме компанията на туземците. Ще си бъбриш с приемника на Ичияси и с този на Шигацу, при положение че свикнат с вида ти. Но и така едва ли ще ти бъде интересно, след като изучиш мислите им до дъно и можеш да ги командваш, както си искаш. Ние ще опитаме да влезем в пещерата, нали, Тарасу?

— Да — каза тя.

— Знаех си — изпъшка джорхът. — Не е хубаво да ви оставя сами, но ме е страх. Усещам, че там е крайно опасно за мен.

— И за нас е по-лошо от смърт — каза Синд. — Виж какво е останало от бившия Дарайн. Ако не успеем, племето на Ичияси ще се сдобие с още двама пълноправни Кхаримату и вероятно ще ни осигури подслон и храна, докато сме живи.

— Защо все ми се струва, че забравяш някого?

— Веда ли? Изобщо не съм го забравил. Опитвам се да измисля начин да го извадим от летаргията. Така може би ще имаме шанс да се преборим с това, което е в пещерата. Имаш ли предложение как да размърдаме Азман?

— Имам някое и друго, но в общи линии се свеждат до две — отговори Кокорл. — Първото е да му обясним, че трябва да вложи големите си способности, за да помогне на двама души, които няма да се справят без него, а и на един джорх, който пък воден от съвест, привързаност и други подобни глупости, възнамерява да се натика там, където не му е мястото.

— Последните излияния ще ги пропуснем. А ако това не му въздейства?

— В случай, че чувството му за солидарност и дълг е закърняло от неупотреба, има друг начин — не особено честен, но ефикасен. Ще го погъделичкаме там, където самолюбието и стремежите му го гризат — той просъска в ухото на Синд нещо, което видимо го разведри.

— Може да мине — кимна той.

— Хей, аз с вас ли съм? — обади се засегната Тарасу. — Защо си шушукате зад гърба ми?

— Въпреки че не обичаш много Азман, методите ни може да ти се сторят непочтени — обясни й Кокорл. — Мисля обаче, че са приемливи, доколкото постигаме целта си — да го доведем тук на общо разискване по повод съвместните ни действия.

— Ще дойда и аз — решително се изправи момичето.

— Разбира се, но остави нас да говорим — съгласи си Кокорл.

(обратно)

36

Азман лежеше в каютата си със събрани на гърдите ръце. Тарасу остана до вратата по знак на Синд, а те се изправиха тържествено от двете му страни.

— Искаме да говорим с теб, уважаеми Азман — започна авторитетно Синд. — Нуждаем се от твоята помощ.

Реакцията не беше обнадеждаваща, но той продължи:

— Животът ни е застрашен и имаме само тази възможност да се върнем благополучно. Познанията и уменията ти са неоценими за нас.

Ведът се размърда и ги погледна, но не изглеждаше впечатлен и убеден.

— Щом нещо не ви е по силите, защо не се откажете? Изчакайте събитията, вместо да ги предизвиквате, каквито са намеренията ви, струва ми се. Поне на джорха не би трябвало аз да му казвам това — отрони той.

— Ти желаеш да преминеш в слeдващия си цикъл, нали? — бързо се намеси Кокорл. — Е, тук има предизвикателство за теб, с което ние не можем да се справим. Просветлението може би те очаква на тази планета, в една пещера с непонятни и могъщи сили. Там е мисля пътят към духовното ти усъвършенстване. Ключът към седмия цикъл те чака, какво ще кажеш?

— Може би сте прави повече, отколкото си мислите, но защо решихте, че съм готов за това? — обърна се към тях Азман с интерес, примесен с насмешка. — Оказва се, че вие знаете за моите духовни стремежи повече от мен. Не споделям убедеността ви.

Преговорите започнаха да изглеждат безнадеждни.

— А аз знам нещо друго със сигурност — обади се внезапно Тарасу, която досега послушно беше мълчала. — Обръщам се към Тарик.

— Тарик ли? — той се надигна и седна.

— Да. Не познавам учението и целта на ведите, но мисля, че разбирам малкото момче, откъснато от дома си, което знае, че го очаква голямо бъдеще, но това не намалява мъката му.

Мълчанието натежа, Синд и Кокорл стояха изумени.

— Момчето вече е мъж, Тарик отдавна е Азман, но мисля, че дълбоко в себе си копнее да се прибере и да види родния си край след дългата раздяла. Ние също искаме да се върнем у дома, при тези, които ни обичат и тъгуват за нас. Моля те, помогни ни!

— И какво трябва да направя според вас? — глухо попита ведът.

— Просто ела след малко в командната зала да изслушаш намеренията ни и да ги обсъдим — каза тя. — Очакваме те.

— Ще дойда.

Джорхът и Синд излязоха от вцепенението си и се раздвижиха.

— Извинявай, че нахлухме тук и нарушихме спокойствието ти — изломоти Кокорл, който вървеше последен.

— Как го измисли? — нахвърлиха се двамата върху нея, когато вече бяха навън.

— Вие го ласкаехте без капка срам, разчитахте на суетата му и се правехте на по-знаещи от него, а забравихте това, което постоянно втълпявате на мен. Преди да стане вед, той е бил обикновен човек и сега е такъв в същността си. Не би ни оставил да загинем само защото не ни е помогнал.

— Не могат да ти се отрекат дипломатическите заложби — каза Синд с възхищение.

— Е, аз излъгах или поне преувеличих донякъде, защото мен едва ли ме чака някой, който да се зарадва на завръщането ми — тъжно каза момичето. — Но е истина, че копнея да видя отново Хонстел и баща ми. Дори и той да не мисли за мен, все пак е единственият близък, който ми е останал. Той е в беда и аз трябва да му помогна.

Синд я погледна замислено, а джорхът изфуча и нежно стовари лапата си върху рамото й, от което тя приклекна.

— Когато си тръгнем оттук, ще дойда с теб — каза той. — Искам да видя родната ти планета, а и ти няма да бъдеш сама.

— Наистина ли ще дойдеш? — зарадва се момичето.

— Животът ми е дълъг и няма защо да бързам. Мога да остана известно време на Хонстел, докато ти омръзне да гледаш неприятната ми кръвожадна муцуна, както се изрази неотдавна.

— Знаеш, че не го мисля наистина — Тарасу стисна лапата му.

— Сега, след като между вас цари дух на разбирателство и сте си планирали живота занапред, остават някои незначителни подробности — иронично подметна Синд. — Влизаме в пещерата при злите духове, разбиваме ги на пух и прах, вземаме кораба и си заминаваме тържествено.

— Всичко ще се нареди, макар и не толкова просто — отвърна Кокорл. — Азман ще дойде и с общи усилия ще го направим.

Ведът се появи след малко, седна на едното свободно кресло и за пръв път нямаше признаци, че умът му витае другаде.

— Обяснете ми всичко поред, за да добия представа за положението — каза той. — Аз напоследък все едно не съм бил тук и е точно така в известен смисъл.

Той изслуша разказите им за предходните събития, без да ги прекъсва, подпря главата си с ръце и потъна в размисъл, а те зачакаха търпеливо.

— Трябва да уточним някои неща — поде той. — Вече споменах, че присъствието ви на „Хаврия“ е необикновено благотворно за мен. Съсредоточавам се почти без усилие, никога преди не ми се е удавало толкова лесно. Поддадох се на изкушението, без да търся причината, и сбърках. Искам да чуя и вашите наблюдения за всичко необичайно, което ви се е случило, независимо че на пръв поглед изглежда случайно, маловажно или нелепо.

— Странното за мен е, че не мога да проникна в мислите на присъстващите тук и да им повлияя — каза Кокорл. — Понякога се среща някой с бариери, зад които не мога да проникна, но вероятността да се събере случайно цяла такава група е нищожна.

— Това е и мой проблем — погледна го Азман. — Усещам мисловните прегради, които обикновено се постигат с продължителен труд и са с променлива ефикасност. Тези в случая ми изглеждат не придобити, а как да кажа… естествени. Друго нещо?

— Забелязала съм отдавна, че болестите, раните и изобщо неразположенията на организма ми преминават по-бързо, отколкото при другите хора — заговори Тарасу колебливо, — но сега това протича с невероятна скорост и е очебийно.

— Покажи раната си — обърна се към нея Кокорл.

Момичето дръпна магнитните пластинки на гащеризона си и го разтвори, показвайки зарасналата с неравно ръбче кожа.

— Изглежда одраскано — Азман огледа белега.

— Раната е от арбалетна стрела, пронизала я почти до гърба — каза Синд. — Това стана преди седем стандартни денонощия.

— Впечатляващо е дори за джорх с усилени регенеративни способности — Кокорл се обърна с гръб към тях и размаха чуканчето, останало от опашката му.

— Спомняш ли си, че вчера, когато се бяхме покатерили на канарите, се подхлъзнах и си ударих лакътя? — попита Тарасу.

— Да, имаше оток и те болеше — кимна утвърдително Синд.

— Погледнете сега — тя запретна десния си ръкав.

— Няма следа от синини и отоци — констатира Азман.

— И не ме боли — каза тя. — Преди не ставаше толкова ужасяващо бързо.

— Откога е така, можеш ли да си спомниш? — попита ведът.

— Мисля, че… да, като че ли от пристигането ми на Арената. А на този кораб протича главоломно.

— За да проверя това, което си мисля, ще трябва да те нараня сериозно — каза Азман и момичето го погледна с уплаха. — Ще се въздържим от този опит и ще изслушаме Синд.

— Налага се да започна много отдалече — пророни неохотно последният.

— Имаме време, можеш да говориш спокойно — кимна ведът. — Доколкото разбрах, ти си агент, представил се на Ромиа за търговец. Какво друго има, което би трябвало да знаем за теб?

— Ами, не е съвсем вярно, че съм агент, по-точно това е малка и незначителна част от службата ми при Императора. Аз съм кенсел в двора на Харамон Първи — произнесе Синд с усилие.

Присъстващите мълчаливо осмисляха казаното, с изключение на джорха, незапознат с йерархията в човешката Империя.

— Е, и? — попита той невъзмутимо. — Какво означава това?

— Императорът има двадесет съветници, но само трима от тях носят титлата „кенсел“ — обясни ведът. — Те са доверени лица, упълномощени в отсъствието му да вземат заедно решения от негово име, ако нуждите на Империята изискват незабавна намеса. Така че пред нас стои един от тях — Синд Кар Натх, наречен още и Невидимият. Ти си бил по-голяма птица, отколкото си мислех!

— Наистина съм, но вече казах името си на Тарасу и поне тя не би трябвало да изглежда толкова изненадана.

— Разбрах, че си на служба при Императора и името ти не е Фил Канти, а Синд Кар, но не предположих, че си точно този Синд Кар — промърмори момичето. — На Хонстел сме встрани от тези неща, но и аз съм чувала нещо за Призрака Натх.

— И така ли ме наричат? — попита тихо той.

— Тайнственият кeнселастър, личен съветник по сигурността, от когото всички местни царе, крале и владетели треперят и сънуват кошмари, ако някой го спомене на вечеря.

— Не мисля, че съм чак толкова страшен, поне не за обикновените поданици. Имам и някои добри страни, които се надявам да са проличали, докато бяхме заедно.

— Страшен те е направила властта, която имаш — разсъдливо каза Кокорл. — Преценката ми за теб е вярна. Ти не си точно това, което повечето хора мислят за теб или дори самият ти мислиш за себе си. Имах възможност да те опозная донякъде. Убягва ми само една подробност и тя вероятно е свързана с определенията „невидим“ и „призрак“, с които си известен между себеподобните си. Прав ли съм?

— Аз мога да променям формата си, като процесът е свързан с увеличен разход на енергия в сравнение с нормалното — решително каза Синд, избягвайки да гледа някого. — Никой страничен човек не знае за това, но сигурно усещат нещо, за да ми измислят тези прозвища.

— Наистина надмина очакванията ми — джорхът се втренчи в него. — Можеш ли да ни го покажеш сега?

Синд се изправи срещу тях, застана напълно отпуснат и промените, които започнаха да се извършват с външността му, предизвикаха нечие възклицание. Тялото му сякаш вибрираше, плътта под кожата се изопваше, усукваше, свиваше и преливаше от едно място на друго с почти недоловима бързина. Чертите на лицето му се топяха и приемаха други очертания, като че ли невидим скулптор размесваше парче глина, опитвайки се да създаде човешка форма. Процесът продължи съвсем кратко и когато завърши, пред тях стоеше друг, напълно непознат човек. Ръстът му беше малко по-висок или поне така изглеждаше, коремчето и наченките от тлъстини на търговеца Канти бяха изчезнали за сметка на увеличения обем на изпъкналите мускули. Отпуснатата, добродушна физиономия беше станала ъгловата и решителна, а носът, устните и брадичката в новия си вид изразяваха воля и целеустременост.

— Това не е психически фантом като моето кидеко — каза Кокорл, приближи се и предпазливо го докосна, за да се увери, че това което виждат очите му е реално.

— Той се промени наистина — потвърди Азман. — Не образа за себе си, а самия си вид. Изключително интересно. Допускал съм такава естествена способност, но не съм виждал досега. Колко време можеш да изглеждаш така?

— Около един стандартен час, зависи колко съм се отдалечил от основната си форма, и ако не се заредя отново, за да компенсирам изразходваната енергия, спонтанно протича обратна трансформация към нея — каза Синд. — Това време обикновено ми е достатъчно, за да стоя незабелязан някъде или да избягам, зависи каква е целта ми. При особени случаи, като мисията ми на Ромиа, използвам таблетките-концентрат с еднодневно действие, направени специално за мен. За щастие не ги бяха взели, когато ме арестуваха.

— Сега си избрал произволен образ, обаче можеш да възпроизведеш определен модел, нали? — попита Азман.

— Ако не се вглеждат внимателно и не се издам с говора и маниерите си, имитацията ми е задоволителна.

— Не се съмнявам, че всички треперят от теб, но какво ли биха правили, ако знаеха, че може да се появиш във вида на някой друг, когото познават, дори техен близък човек? Затова пазиш възможностите си в тайна, струва ми се.

— Пределно малък кръг хора знаят това. Императорът, кeнархът Лайал — кeнсел по архивите — и личният лекар на Харамон, Дорн, който се грижи за мен. Сега вече знаете и вие, защото положението е променено. Враговете ми са разбрали за това по някакъв начин, значи е безсмислено да го крия от приятелите и съюзниците си.

— Затова си станал кенастър, въпреки младостта си. Императорът е избрал най-подходящия човек за този пост. Откога имаш тази способност?

— От рождение, така казва Дорн, на когото имам доверие — поне за това. Тъй като съм сирак, Императорът е проявил милосърдие към мен, отгледа ме в двореца и ме издигна до себе си заради моите качества.

— Пренебрегвайки мнението на останалите съветници, които са те намразили за това — предположи Азман. — Възможно е да са се добрали до нещо и да се опитват да те отстранят.

— Какво искаш да кажеш?

— Създал си си още от самото начало много врагове в двора на Императора. Нормално е при този пост.

— Не ме обичат особено и не ги обвинявам, но чак толкова способни смъртни врагове? Има нещо друго тук.

— И какво необичайно си забелязал ти напоследък? — Кокорл се опита да върне разговора в първоначалната му посока.

— Вече се нуждая от съвсем малко енергия, първоначален слаб тласък. Още след пристигането си на Ромиа усетих нещо подобно, на Арената се усили рязко, а откакто съм на „Хаврия“, сякаш се намирам в енергиен кладенец, от който мога да черпя направо. Не се налага да се храня усилено или да вземам таблетките. Hямам представа каква е причината.

— Налага се да коригирам първоначалните си представи — каза Азман. — После ще ви кажа до какви заключения съм стигнал.

— Моля те, само не започвай да медитираш отново! — веднага се обади Кокорл.

— Този път ще размишлявам — погледна го насмешливо ведът, преди да излезе.

— Като че ли стана време за вечеря, не е задължително да мислим гладни — джорхът извъртя очи към Тарасу, но тя не реагира изобщо на намека. — Е, мога и аз да приготвя нещо, по изключение. Не съм много сръчен в домакинството.

И това изявление увисна, без някой да вземе отношение по него, така че Кокорл се повъртя още малко и намусен тръгна към трапезарията.

— Как е прието да се обръщат към Вас — Милорд, Ваша Светлост или нещо друго? Нямам опит в общуването с кенселастри и се надявам да ми простите — обади се момичето, след като тишината между тях натежа осезаемо.

— Досега се справях без титлата и положението си, нали? — каза Синд. — Церемониалните обноски са ми дошли до гуша и никога не съм ги обичал, а и самият Харамон също, за разлика от дребните величия, които по този начин изглеждат значителни в собствените си очи. Освен това тук не съм нищо повече от обикновен член на малкия ни екипаж.

— Наистина съвсем обикновен, за когото не можеш да кажеш какъв е и как ще изглежда след малко. А пък аз се притеснявах и плашех от Азман, колко съм глупава!

— Изпитваш ли отвращение и страх от мен? — тихо попита Синд.

— Не, но ако не бяха такива обстоятелствата, дали щях някога да разбера какво представляваш?

— Сърдиш се, че не съм ти казал за това ли?

— Естествено! След като аз ти разказах най-мрачните и позорни събития в живота си, мислех че… няма значение.

— Мислила си, че ти дължа същото, но тази тайна не е само моя и съм положил клетва, която едва сега прецених, че мога да наруша. Отговори си честно, би ли уважавала клетвопрестъпник?

— Прав си — неохотно се съгласи Тарасу. — Това ли е истинският ти образ или не трябва да знам?

— Не е и дори не знам какво съм направил, исках просто да демонстрирам промяната.

— Може ли да видя как изглеждаш?

— Разбира се. Ако ти е неприятно, не гледай, докато се трансформирам.

Този път тялото му се промени за миг. Кожата му беше мургава, очите и косата черни, чертите загубиха част от остротата си, а яките бицепси от обема си за сметка на по-набитата фигура.

— Преходът към основната форма става за секунди — каза той.

— Значи така изглежда Синд Кар Натх — тя го огледа скептично.

— Ако ти е по-лесно да общуваш с мен в предишния ми вид, мога да се върна в него.

— Няма смисъл, ще се постарая да свикна отново. Знаеш ли какво не се променя в теб?

— Жестовете и мимиката.

— Това, да — махна момичето с ръка. — Друго имах предвид. Очите ти са същите, не точно цвета или формата им, но погледът е на стария Канти, когото познавах. Не се притеснявай заради мен, вече започвам да те възприемам нормално.

— Честно казано си мислех, че ще изпиташ погнуса — каза Синд с облекчение, — а не ми се искаше да предизвиквам у теб такива чувства.

— Достатъчно ми е да знам, че тук, вътре, е приятелски настроеният към мен човек, с когото преживяхме доста премеждия — тя го почука по гърдите със свития си пръст.

— Нямаш представа колко се радвам, че го приемаш толкова леко.

— Напоследък се оказа, че доста хора не са това, което изглеждат, а чудовища в човешки тела — каза тъжно Тарасу. — Не би ме разстроило, ако станеш чудовище, стига вътре да си останеш същият.

— За това не се тревожи — той хвана ръцете й в своите — Трудно мога да изглеждам по-ужасен от джорх, а ти, струва ми се, ги харесваш.

— Добре, че Кокорл не те чува — засмя се тя и се отдръпна. — А ти можеш ли да станеш джорх, или птица… или дърво?

— Чак толкова не мога да насиля формата си — отговори той. — Всичко си има граници. Колкото повече се отдалечавам от основата, толкова е по-трудна и краткотрайна трансформацията. В някои случаи даже е невъзможна, като усещам това по доста болезнен начин. За щастие природата ме е ограничила в метаморфозите.

— Доволна съм, защото така няма да се вглеждам във всеки храст и да разговарям със скалите. Едно е сигурно, че няма да ми доскучаеш като гледка.

— Знаеш ли — каза Синд, — не съм го усещал, но тази тайна ми е тежала цял живот. Сякаш съм свалил планина от плещите си и се чувствам олекнал, всеки момент ще литна.

— Има такова нещо — съгласи се тя. — На гърба ти се появиха издутини и ако не се лъжа, си на път да ти поникнат криле.

— Извинявай, развълнуван съм и мислите ми директно преминават в действия, преди да се усетя.

— Няма значение, ако ти доставя удоволствие, може да си оформиш човка и пипала.

— По-добре да не опитвам. Какво ще кажеш да отидем на вечеря?

— Склонна съм да се въздържа, като си представя кулинарните върхове, които е достигнал Кокорл, но не мога да Ви откажа, Милорд! — тя пое протегнатата му ръка.

Джорхът се беше развихрил с ентусиазъм из кухнята, доволен от напредъка си в непривичната му дейност. Бе успял да повреди лъчевата фурна и да сервира куп полусурово месо за себе си и три порции препечени бифтеци за тях.

— Заповядайте на масата за лека закуска — покани ги той и самоотвержено се зае да поглъща планината пържоли. — Добре ли съм ги приготвил?

— Ще си взема един синтетичен специалитет, ако не възразяваш — Азман решително избута настрани чинията си с овъглени парчета.

— Донеси и на нас, ако обичаш! — извикаха Тарасу и Синд в един глас.

— Май вечерята не ви хареса? — погледна ги Кокорл.

— Много е вкусно, но като че ли си ги нагрявал повече от необходимото.

— Имах проблеми с фурната — съгласи се Кокорл. — Следващия път ще обърна внимание, много било увлекателно да си приготвяш храната.

— Не можем да си позволим лукса да прахосваме възможностите и познанията ти, като те ангажираме с такава проста работа — обади се Синд припряно. — Ще помолим Тарасу да върши това, а ти си ни нужен, за да измислим стратегията си.

— Да, точно така — подкрепи го Азман, ровейки в желираното кубче, което донесе от синтезатора. — Ако не бях прочел в менюто какво е това, трудно бих познал по вкуса.

— Аз не се и опитвам — Синд глътна своето кубче. — От гледна точка на автомата, щом всички необходими съставки са налице, вкусът, цветът и формата са излишни подробности.

— Макар че не са — Тарасу преглътна с мъка тресящата се субстанция. — И след като похапнахме така чудесно, ми остава да завърша този прекрасен ден, увиснала в празното пространство на силовото си легло.

— Аз ще поправя фурната — каза Синд и тихо прибави: — Докато ти премахнеш следите от кулинарните напъни на Кокорл.

— Имам една идея — каза момичето. — Ще потърся нещо подходящо за постилане и завиване. Тази нощ ще спя на пода, стигат ми толкова вълнения за днес.

— Какви вълнения, какво се е случило? — наостри уши джорхът.

— Малко съм нервна — изгледа го учудена тя и сви рамене.

— Според мен, вие хората рядко знаете какво точно искате и сами си създавате проблеми — Кокорл се протегна, сбогува се възпитано и тръгна към каютата, която си беше избрал.

(обратно)

37

— Ще дойда с вас в Лагахранг — каза Азман. — Тържеството довечера е специално, Шигацу-Наи се готви усилено още от сутринта.

Клекнал до огнището си, шаманът бъркаше вдигащата мехури течност, която вреше в голямо глинено гърне, и припяваше монотонно под носа си.

— В тази помия сложи всичко, което имаше под ръка — обади се Тарасу. — Сигурно е чиста отрова.

— Защо мислиш така? В тези гърнета съхраняват напитките за празненствата си. Довечера всички ще пият от това, а вероятно ще предложат и на нас.

— Аз не бих се докоснала до тази течност. Шигацу нито веднъж не я опита на вкус, докато я вареше. Наблюдавах го.

— Ти и без това няма да идваш — погледна я Синд, но ако беше очаквал бурна съпротива, остана излъган.

— Ясно ми е, че съм най-ненужният човек тук и ще стоя в кораба непрестанно, говорех по принцип.

— Не съм имал предвид това — каза Синд. — Аз също съм излишен, спокойно могат да отидат само Кокорл и Азман, но понеже туземците ме видяха вчера, решихме, че не е зле да бъда и аз. Двамата заедно ще сондират шамана, той е стигал до входа на пещерата и не е безнадеждно умопомрачен като Кхаримату.

— Отварата на Шигацу сигурно е силен наркотик в най-добрия случай. Какво ще правите, ако туземците настоят да го опитате и отказът ги обиди? — попита момичето.

— Няма да отказваме — отговори Азман. — Hали искаме да разберем всичко. Преди да тръгнем, ще се подложим на пълна антидотна профилактика в лабораторията и ще вземем портативния анализатор, за да изследваме това, което ни предложат.

— Тази профилактика, предполагам, е ефикасна само срещу някои вещества, които са ви известни — обади се Кокорл. — И не е изпробвана върху джорхи.

— Едва ли някой ще тръгне да предлага наркотични напитки на кидекото ми — успокои го Синд.

— Тогава с радост ще изтърпя тормоза, който ме очаква тази вечер — доволен каза Кокорл.

— Трябва да имате непрекъсната връзка с мен — обади се Тарасу, — а аз се нуждая от тонизиращи лекарства, за да издържа без сън, докато се върнете.

Синд й донесе няколко хапчета и тръгнаха за селището. Посрещнаха ги радушно, но жителите на Лагахранг бяха прекомерно възбудени и в поведението им се чувстваше напрежение. Ичияси ги покани да седнат на верандата при него и сановниците му и когато всички се разположиха на рогозките, той вдигна тлъстите си ръце в знак, че празникът започва. Няколко души заудряха неистово по музикалните си инструменти от обработена животинска кожа, опъната върху гърнета. На утъпканото пространство в центъра на площада изскочиха воините и започнаха да показват силата и уменията си, следвайки бесния ритъм на музикантите. Въодушевената тълпа ги подкрепяше с одобрителни възгласи, а жените започнаха да разнасят големи делви между седящите. Нощта отдавна беше настъпила, когато воините свършиха демонстрациите си с показно сражение. Шортак беше отличен като по-добрият водач на бойна група и виковете на изпадналите в транс участници и зрители станаха неистови.

Кхаримату го нямаше, но Шигацу-Наи беше централна фигура на празника. Сега той танцуваше в средата на кръга с прясно намазани окървавени рога на главата, тракащи нанизи на китките и глезените и ярко изрисувани злокобни фигури по лицето, открояващи го дори сред нашарените бойци. Като се въртеше все по-бързо и надаваше ужасяващи крясъци, той падна на земята и започна да се търкаля, а тялото му се тресеше, обхванато от спазми. Всички млъкнаха, воините замръзнаха по местата си с лъснали от пот тела. Шигацу притихна и се изправи полека, оглеждайки хората около себе си. Започна да обикаля между тях, прокрадваше се дебнешком с протегнати напред възлести пръсти като ноктите на граблива птица. Спираше ту до един, ту до друг воин и се вглеждаше в лицето му, а този, пред когото беше застанал, започваше да трепери.

— Какво прави? — тихо попита Синд.

Той и Азман бяха изпили по няколко купи от питието, чийто анализ показа голямо съдържание на алкохол и примес на слаб растителен опиат. Благодарение на неутрализиращата смес, инжектирана в кръвта им, оставаха единствените трезви зрители, освен групичка съвсем малки деца. Те наблюдаваха зрелището иззад една колиба, заедно с Кокорл, легнал пред купчина сочна трева, която му бяха дали за вечеря. Някои от тях се бяха покатерили на гърба му, за да виждат по-добре.

— Сега ще посочи жертвата, избрана от злите духове — отговори Азман.

Шигацу тръгна към седналите встрани жени, които наскачаха и се разбягаха. Воините стоически останаха по местата си, но се чуваше как тракат зъбите на най-близкия от тях. Луната се показа иззад планинския връх и при вида й от туземците се изтръгна жаловито многогласно стенание. Шаманът трепна и стесни кръговете на обиколките си около Варан и застаналия близо до него воин, в който под боята и перата разпознаха Ториаи — годеникът на Хирани. Шигацу сякаш се поколеба, после ръката му се стрелна и се впи в рамото на Ториаи. Мощен рев на изненада и облекчение разтърси жителите на Лагахранг. Магьосникът го пусна и се отправи към верандата на вожда, където застана с лице към тълпата. Младежът падна на колене и закри лицето си с ръце. Всички се отдръпнаха от него и го оставиха сам, а ревът премина във вой.

— Те избраха най-достойния между нас! — извика Шигацу.

— Ай-ай, на-ай-достоойния — виеше тълпата.

— Той ще ги умилостиви и ще ни спаси до следващия Празник на тъмнината!

— Ай-ай на тъмнина-ата — отговаряше задгробният хор.

Косата на Синд настръхна и той се огледа. Азман вече го нямаше до него, а Кокорл стоеше недалеч с раззината муцуна и лунната светлина посребряваше зъбите му. Беше престанал да поддържа фантомния си образ и уплашените деца бягаха от него с писъци, но гласовете им се губеха във всеобщата врява.

— О, Кайя, духове на мрака, приемете нашия дар и позволете на нас, останалите, да се радваме на слънцето! — крещеше шаманът.

— Ай-ай на слъ-ънцето — воплите станаха сърцераздирателни.

От другата му страна се чу шум и Синд видя припадналата Хирани. Тя лежеше на прага на колибата, а разплисканият съд, който беше държала, се търкаляше до нея.

— Ние идваме и водим това, което искате!

— Ай-ай кое-ето и-искате — проплакаха туземците и започнаха да се раздвижват.

От колибата си излезе Кхаримату и тръгна по виещата се пътечка към склона на планината. Шигацу-Наи вървеше след него, като продължаваше да издава крясъци, повтаряни от останалите. За изненада на Синд, първи го последваха Азман и Кокорл, на чиято необичайност никой от възрастните не обърна внимание. С плач и стенания всички поеха към планината. Синд извика няколко пъти, но ведът и джорхът продължаваха да вървят.

— Не отговарят и на мен — обади се треперещият глас на Тарасу от микрофона на ухото му. — Ти добре ли си?

— Да, не знам какво им стана. Не е от питието, защото Кокорл не го е опитвал, а аз пих и нищо ми няма. Каквото и да е, изглежда има ефект само върху притежаващите телепатични способности. Тръгвам след тях, не мога да ги оставя.

— Недей! — извика момичето. — Измисли как да ги спрем, преди да са стигнали пещерата.

— Мога да взема катера, но нямам сили да вкарам и двамата вътре. Мисля, че няма да искат да дойдат и ще трябва да ги приберем насила — Синд затича към мястото, където бяха оставили катера.

— По-добре първо ела в кораба за мен, но и с моя помощ едва ли ще успееш. Какво да правим? — паниката й се засилваше.

Страхът постепенно завладяваше и него, като му пречеше да разсъждава.

— Ще събудим убиеца, няма друг начин — каза той.

— Кого?

— Воинът-хорай от медицинския сектор — Синд се задъхваше от бързия бяг, но вече беше съвсем близо. — Иди там, а аз ще ти казвам какво да правиш. Докато дойда, той трябва да е на крака.

Следвайки инструкциите му, момичето отвори похлупака на стационарния корпус и се зае да извади Ишанг от стазисното му състояние. Синд се хвърли в катера и форсира двигателите му, отсичайки върховете на близките дървета при стремителното си излитане.

— Синд, има новини за теб — обади се Тарасу, в гласа й звучаха странни нотки. — Той ще ти ги каже сам.

— В селектора… има… подменен чип… Истинският… е… у мен… — чу се пресекливо хриптене, накъсано от дълги паузи.

— В момента това няма значение, първо трябва да спасим Кокорл и Азман. След секунди съм при вас. Тарасу, дай на хорая лекарствата, които бяхме приготвили за Кокорл!

Синд хапеше устни от нетърпение и въздъхна, когато забеляза силуета на „Хаврия“ в далечината. Процесията на туземците се виждаше като ивица малки черни точици, преполовили голия планински склон. Той осъществи връзка с летящата сонда и картината, която получи, го смрази. Тълпата беше спряла до първия гребен от зъбери и само няколко фигури продължаваха нагоре. Кокорл се различаваше ясно сред хората, Кхаримату вървеше най-отпред с отмерена крачка на робот, зад него стърчеше рогатата шапка на Щигацу-Наи, а срещу тях пещерата зееше като тъмна, ненаситна паст.

(обратно)

38

Когато Синд се втурна в командната зала на „Хаврия“, Тарасу и Ишанг бяха облекли скафандри. Хораят си бе сложил шлема и проверяваше херметизацията между него и корпуса, а момичето държеше своя шлем в ръка.

— Това не се досетих да ви кажа, но не е лоша идея — Синд взе приготвения за него скафандър. — Всички ли ще излизаме?

— Ако се случи нещо с вас, аз съм съвсем безпомощна — сама не мога да боравя с уредите. — Тарасу сложи бластера си в гнездото му на колана. — Автоматите ще пазят кораба и без мен.

Синд не се залови да спори, а включи бордовия компютър на външно управление и заложи кода за командната линия на личния си предавател. Изтичаха до катера и полетяха право към стръмния планински склон в далечината.

— Надявам се, че Тарасу ти е обяснила какво трябва да правим? — обърна се той сухо към Ишанг.

— Да, трябва да приберем Азман и Кокорл — каза хораят. — Донякъде аз съм отговорен, че сте тук, и се налага да оправя нещата. Когато сменим чипа, „Хаврия“ ще бъде в изправност.

— Ще вземем и Кхаримату — обади се момичето. — Той е жител на Империята и не трябва да го оставяме при туземците. Видях го да върви най-отпред в тълпата, както винаги не е на себе си.

— За да им пресечем пътя, се налага да кацнем точно пред входа на пещерата — отбеляза Синд. — Там нямаме място за маневри, но вече е много късно, те почти са стигнали догоре.

Малката процесия под тях се показа от последния завой на пътеката, когато насочиха катера към тясната скална площадка. Шигацу-Наи вдигна глава при шума на приземяващата се машина и размаха заплашително острата каменна брадва, която държеше. Синд излезе пръв и хвана приближилия се Кхаримату за рамото, а Тарасу се спусна да му помогне. Въпреки че нещастникът изобщо не се съпротивляваше, ръцете на Синд почти веднага го изпуснаха. Пред очите му играеше постепенно сгъстяваща се лилава мъгла и той залитна. Нещо сякаш го дърпаше да се обърне към мрачния отвор зад гърба му и се наложи да събере всичките си сили, за да не се поддаде на властното и настойчиво желание. Озъбеното, ръмжащо лице на шамана приближаваше и тежката брадва се вдигна за удар. Нечия тъмна сянка скочи между него и Шигацу. Преди да изгуби съзнание, Синд зърна как Ишанг ловко се вмъкна под спускащото се с яростен замах острие и повали магьосника. Свести се от силно разтърсване, видя надвесения над него хорай, а в ушите му нахлу шумът на океанските вълни. Намираше се в катера, а Тарасу стоеше отвън, подпряна на корпуса му. Бяха на океанския бряг, до „Хаврия“, извисяващ се пред тях.

— Какво стана? — той свали шлема и стисна пулсиращата си от болки глава.

— Убих дивака с брадвата, който точно се канеше да те разсече. Едва ли можеше да го направи, но не му липсваше желание.

— Ти ли ни докара тук?

— Нямаше кой друг. Когато привърших с рогатия, ти и момичето вървяхте към пещерата. Наложи се да ви спра доста грубо, но намесата ми беше крайно необходима. Не знаех как да отворя защитното поле на кораба, затова кацнах до него.

— Как се оправи с тях? — Синд погледна масивното туловище на джорха, проснат на пода в задната част на катера.

— Не бих казал, че ведът е прекалено тежък, но люспестото създание ме затрудни. Бях взел флакон с упойващ газ от амбулаторията и изпръсках цялото съдържание, докато му подейства. После насочих Кокорл към катера, за да падне вътре, иначе нямаше да мога да го завлека.

— Сега ще отворя купола — Синд набра кода за връзка. — Тарасу, влез и седни, докато компютърът ни прибере в хангара на „Хаврия“.

— Можеш ли да контролираш скачването? Ако се чувстваш още замаян, остави на мен — безстрастно каза Ишанг.

— Добре си се справил досега, давай! — съгласи се Синд и му отстъпи своето място, защото ръцете му трепереха и размазани петна танцуваха в полезрението му.

— Чувствам се съвсем отпаднала — обади се Тарасу, която беше влязла и затваряше люка. — Ишанг, ти ни спаси живота!

— Не беше нищо особено, дължах ви го. Докато се занимавах с шамана, изпуснах Кхаримату и не посмях да го последвам в пещерата. Ще го спасявате ли?

— Повече от това, което му се е случило досега, едва ли ще го сполети, а си мисля и друго. Дали ще живее по-добре в някой имперски приют за ветерани? Семейство със сигурност няма, щом е бил в изследователските групи, а роднините и близките му са умрели или са го забравили отдавна.

— В Лагахранг наистина го гледат добре, но е редно да го попитаме иска ли да дойде с нас — намеси се Тарасу. — Дори да не ни разбере, трябва да опитаме да говорим с него.

— За тази цел ще го изчакаме да се върне от планината. Аз лично нямам никакво желание да ходя пак при племето — отговори Синд, докато под наблюдението на Ишанг катерът плавно застана на мястото си в трюма на „Хаврия“.

— Опасявам се, че ще се наложи — момичето посочи Ториаи, който изпълзя изпод разперените лапи на джорха, отмествайки с мъка тежкото му тяло.

Злополучният годеник се изправи и ги загледа с изцъклени очи. Боята по лицето му се беше размазала, пернатото украшение стоеше килнато върху главата му. Изглеждаше уплашен от необичайната обстановка и проснатия до него джорх, въртеше се и ломотеше несвързано.

— Успокой се, не ти мислим злото — каза Синд, а лингвоблокът преведе думите му.

Ториаи го позна, кимна и се постара да заеме подобаваща за воин стойка.

— Този не съм го прибирал — Ишанг погледна дивака с учудване. — Влязъл е сам.

— И добре е направил — момичето махна на туземеца, канейки го да се приближи към тях. — Намесваме се в обичаите им, но Шигацу-Наи го посочи нарочно като избрана от духовете жертва, за да вземе Хирани след смъртта му.

Младежът не разбираше разговора им, защото Синд не беше включил преводача, но щом долови имената на шамана и годеницата си, вдигна глава с интерес.

— Как попадна тук? — попита го Синд.

— Видях пред мен ладията, с която Безплътните откарват в земните недра душите на обречените, и се качих на нея. Пристигнахме ли вече в Мрачната бездна, о Кайя? — Ториаи се просна по очи в краката им. — Моята душа ви принадлежи, моите…

— Ние сме хора също като теб — прекъсна го Тарасу. — Няма нужда да пълзиш пред нас.

Младежът не остана убеден, обаче прие думите й за заповед и се изправи. Кокорл вече се беше свестил, стана тромаво и издаде неясен хрипкав звук. В святкащите му очи се четеше объркване. Опита се да каже нещо, но от гърлото му се изтръгна същото метално стържене. Ториаи се обърна назад ужасен, погледна ръмжащото чудовище и се хвърли пак на пода.

— Едва го успокоихме малко, а сега трябва да започваме наново — изпъшка момичето.

— Сссъжалявам — Кокорл раздвижваше предните си лапи и залитна, когато се захвана със задните. — Разбира се, най-важното е пълният с паразити туземец да се чувства уютно. Няма значение, че аз съм зле, даже и да умирам, хич не се чувствайте задължени да ми обръщате внимание!

— Не се оплаквай, нищо ти няма. И ние не сме по-добре.

— Съмнявам се. — Джорхът сбърчи ноздрите си. — Мирише ми на сънотворен газ, а и в устата си усещам странен вкус.

— Употребих цяла опаковка, докато те приспя — обясни застаналият зад него Ишанг.

— Този там, струва ми се, беше нещо като задържан в медицинския сектор — посочи го джорхът с кривия си ноктест пръст. — Кой му е разрешил да се разхожда свободно и да ме приспива?

Кокорл погледна обвиняващо Синд и се обърна към катера, откъдето Азман се опитваше да изпълзи. Нещо започна да изплува в паметта му.

— Защо сме тук? — той почеса съсредоточено челото си. — Последното, което си спомням, е селището на туземците. Празникът точно започваше, вие седяхте на рогозките при вожда, а аз кротко лежах пред купчина трева, която дечурлигата бяха решили, че ще ми допадне за вечеря. Каква смехория! Та значи бях гладен, започвах да скучая, монотонното барабанене по изпънатите кожи ме дразнеше вече и… край! Сега се намираме в кораба, както виждам, но нямам представа как сме дошли дотук.

— Аз също — изпъшка ведът и се приближи. — Какво стана? Много съм замаян и имам чувството, че сме се провалили.

— Не съвсем — каза Синд. — Ще ви разкажа, но няма смисъл да седим в хангара. Отиваме първо в амбулаторията да потърсим нещо тонизиращо, а после ще говорим в командната кабина или трапезарията.

— Много интересно предложение — оживи се джорхът. — Ако зависи от мен, тръгваме направо за трапезарията. Мисълта за това ме стимулира достатъчно.

— Не! — твърдо отсече Синд. — Може да се получи забавен отрицателен ефект, все пак си поел огромна доза опиати.

— Хм, да — Кокорл изгледа зверски Ишанг, който не трепна. — Надявам се, че е имал основателна причина да го направи, защото иначе и лечебният стационарен модул няма да му помогне!

— Не се вълнувай! — потупа го Тарасу по гърба. — Той спаси всички нас. Без него сега щяхме да сме при злите духове Кайя и нямаше да видиш пържоли скоро.

— А и да видеше, едва ли щеше да знаеш къде си и какво ядеш — допълни Синд. — Какво да правим с Ториаи? Изглежда няма да се изправи по собствено желание, парализирал се е от страх горкият.

Туземецът подкрепи думите му с жален вой, когато чу името си.

— Ако трябва, ще го носим — джорхът посегна към него, но младежът се отдръпна в ъгъла, като закри очите си с ръка и зави още по-ужасно.

— Изобщо не го докосвай, плашиш го до смърт — обади се момичето и се обърна към свития на топка човек. — Включи транслатора, Синд! Ти си храбър воин, Ториаи, затова ще победиш страха си, последвай ни!

Това подейства и въпреки че категорично отказа да стане, Ториаи тръгна след тях по коридора, лазейки на четири крака, с поглед забит в пода. Упорито не поглеждаше напред и встрани, за да не зърне ужасите в подземното царство на Кайя, където беше твърдо убеден, че се намира.

— Безсмислено е да му обясняваме — Синд погледна младежа със съжаление. — Ще му инжектираме успокоителни, нека поспи до утре. И без него си имаме достатъчно грижи.

(обратно)

39

Тарасу махна праха и мърсотията от себе си в хигиенната кабина, облече нов гащеризон от шкафчето и тръгна към командната зала. Кокорл беше смогнал вече да се нахрани, като заяви, че чистотата му е напълно задоволителна и не се нуждае от допълнителни грижи. Когато момичето влезе, всички с изключение на Ишанг седяха в креслата си. Синд разказа това, което беше наблюдавал, и изслуша техните обяснения. За съжаление последното, което Кокорл и Азман си спомняха ясно, беше танцът на шамана в Лагахранг. Бяха се осъзнали на борда на кораба и промеждутъкът от време между тези събития се губеше, напълно изличен от паметта им. Синд ги зарадва с новината, че програматорът е умишлено повреден от Ишанг още на Ромиа и сега оригиналният чип се намира у него. Ведът запази невъзмутимото си изражение, но Кокорл скочи и изпълни буен джорхски танц, който прекъснаха навреме, преди да изпотроши апаратурата.

— Сега хораят ще ни покаже къде е направил подмяната и може да си тръгваме към добрата стара Империя — гласът на Синд потрепна издайнически.

— Невероятен късмет! — обади се развълнуваният джорх. — А как ще разберем какви са координатите ни в момента?

— Мисля, че не е необходимо — каза Азман. — Ще зададем реверсивна програма, която ще ни върне в изходното положение с повторение на всички команди в обратен ред. Ако не стане…

— Не казвай това! — изскимтя Кокорл. — Трябва да стане и ще се появим отново близо до Ромиа, под носа на крал Аргам, но това е дребна неприятност.

— Никой не ни очаква там, предполага се, че Ромиа е последното място, на което бихме се появили. Ще останем точно толкова, колкото да направим следващия скок към Франар — каза Синд. — Защо ли се бави Ишанг?

— Предполагам, че скоро ще се появи, но май ще ни даде нова тема за размисъл — Тарасу се усмихваше загадъчно. — Особено на теб.

— Какво имаш предвид?

— Виждал ли си го отблизо? — тя продължаваше да се усмихва.

— Разбира се — преди да го сложа в стационара, днес също.

— Но не си се вглеждал в него, нали? Когато го намери в амбулаторията, лицето му сигурно е представлявало подпухнала и изподрана маса, а сега през цялото време носеше скафандър.

— Да кажем, че е било така, защо?

— Ще видиш — отсече момичето.

Заинтригувани, Кокорл и Азман се вторачиха във влизащия хорай и не забелязаха реакцията на Синд. Тарасу обаче го наблюдаваше внимателно. Удивената му физиономия не я изненада.

— Досега не съм го виждал и все пак ми изглежда много познат. Мога да се закълна, че… — започна Азман и млъкна.

— Отначало хората ми изглеждаха абсолютно еднакви. Вече схващам разликите между тях с усилие на волята и благодарение на интелигентността ми — дълбокомислено каза Кокорл. — Не намирам нищо особено във външността на този човек.

— Той изглежда съвсем като мен — промълви Синд.

— Това е най-глупавото нещо, което съм чувал напоследък — възрази джорхът. — По-скоро бих казал, че той и Азман си приличат по някои признаци.

— Сега съм приел образа на Фил Канти, защото така отидох предишния път в Лагахранг — обясни Синд. — Имам предвид, че той прилича на основната ми форма — тази, с която съм се родил.

— Не си ли въобразяваш? — недоверчиво попита Кокорл. — Преживяхме неприятни събития и не е чудно, че сме изнервени и податливи на всевъзможни налудничави мисли. Аз, например…

— Много добре знам как изглеждам — прекъсна го Синд.

Ишанг се разположи на единственото празно до този момент кресло и дори да беше усетил, че е привлякъл вниманието на останалите, не го показваше.

— Има ли нещо? — попита той накрая, като разбра, че нямат намерение да го осведомят. — Какво ви смущава в нищожния ми и невзрачен външен вид?

— Всичко по реда си — обади се ведът. — Аз съм Азман, вед шеста степен, и доколкото разбирам, разговарям с воина-хорай Ишанг.

Ишанг се поклони тържествено и изслуша официалното представяне на останалите, които познаваше доста добре. Престана да бъде обект на любопитните им погледи, само Синд го гледаше навъсено и с подозрение.

— Много е мило всичко това, но не мислите ли, че е време да се заловим за работа и да оправим кораба? — изсъска Кокорл, за да върне вниманието им към главния въпрос.

— Разбира се, веднага започвам — стана Ишанг.

Извади от джоба на комбинезона си малък инструмент, свали лицевия панел на програматора и зашари вътре. Наблюдаваха неговите действия със затаен дъх, докато ловките му пръсти смениха чипа и закрепиха панела обратно.

— Това е — той вдигна рамене и седна на мястото си. — Причиних ви неприятности, но изпълнявах дълга си. Трябваше да повредя този кораб, независимо от мнението и желанията ми.

— Хм! — изсумтя Синд презрително.

— Извинявай, но ти като кенселастър би трябвало да разбираш доста добре какво значи дълг — каза Азман. — Ако се налагаше да избиеш всички нас, за да изпълниш заповедите на Императора, какво би направил?

Синд замълча и чертите на лицето му се изопнаха.

— Не ми казвай — продължи ведът. — Нека отговорът бъде само за теб. Опитвам се да ти помогна да разбираш другите и да си толерантен към тях.

Синд примигна и пред очите му прелетяха разбъркани картини — ударът по главата му, капещата върху него кръв на Зарал, престоят му в затвора на Ромиа, Арената и накрая най-лошото — чувството на безнадежност върху тази планета, изгубена в безкрая. Изпитваше омраза към хорая, но Азман беше прав. Самият той щеше да премахне всички, ако дългът му на имперски служител го изискваше. Или поне би трябвало да го направи. Преди не беше помислял, че може да изпитва съмнения по повод на нещо, свързано със задълженията му. Всичко беше ясно и просто, а сега върху убедеността и вярата му бяха плъзнали незнайно как тъмни сенки, които го плашеха. В душата му сякаш се бе появил някакъв непознат, караше го да се лута в объркани мисли и нарушаваше праволинейната му целенасоченост, с която се беше гордял.

С усилие на волята, той се върна в реалността. Азман задаваше командите за връщане, а Кокорл, проточил шия над рамото му, надзираваше с вълнение процедурата. Светлините на пулта ускориха ритъма си и селекторът тихо забръмча.

— Успяхме! — извика джорхът, дръпна Тарасу и я завъртя около себе си в средата на залата. — Отиваме си! Така си и знаех аз, всичко ще се нареди!

— Аз пък си спомням как някой се беше предал и смяташе да живее тук векове в очакване на случайна помощ — засмя се тя.

— Имал съм просто моментни колебания. Освен това екскурзията ни до пещерата изобщо не помогна в случая, така че спокойно може да не го разискваме.

— Грешиш — обади се Синд. — Ако не бяхме решили да ходим там, нямаше да говорим с Азман, а ако не бяхме говорили с него, нямаше да бъдем на тържеството в Лагахранг, където ви превърнаха в сомнамбули. Аз нямаше да извадя хорая от стационара и той нямаше да ми каже за подмяната на чипа.

— Рано или късно щеше да го направи, нямаше да го държим приспан години наред. Все някога щяхме да го пуснем и да научим истината.

— По-късно едва ли щеше да има на кого да го разкаже — намеси се ведът. — Зли духове или не, силите, които се крият в планината, не биха ни оставили да си живеем необезпокоявани. Мисля си даже… както и да е.

— Всичко е било нагласено, за да дойдем тук — каза Синд, когато се убеди, че той няма да продължи да говори. — Още не мога да повярвам, че след усилията да ни докарат на тази планета, ще ни оставят да си отидем безпрепятствено.

— Тези, на които помагах да ви съберат заедно и доведат тук, надхвърлят представата за зло — обади се Ишанг. — За тях сме като буболечки, сигурно се забавляват да наблюдават напразните ни надежди и възторг. Може би не са предвидили, че аз ще се присъединя към вас, и това е шансът ни за спасение. Освен това на мен не успяха да въздействат пред пещерата.

Като се въздържа от излишни обяснения, той им разказа накратко за смъртта на Кимори.

— Ако смятаха, че си в състояние да им попречиш, едва ли е било трудно да те отстранят — замислен каза Азман. — Вероятно ти също е трябвало да бъдеш тук. Каза, че си се качил на „Хаврия“ по собствена воля. Защо?

— Причините са няколко — уклончиво отговори Ишанг. — Изпълних дълга си към Молителя, но после се усъмних, че по този начин съм застрашил Братството, а и не само него. Нямаше с кого да се посъветвам и реших, че трябва да се срещна с един човек от вас.

— Заради приликата ли? — Синд продължаваше да го разглежда.

— Нямам представа за какво става дума — учтиво каза хораят и повдигна вежди.

— И аз не разбирам нищо — заяви Кокорл. — Приликата между човешките същества, както споменах, все още ме притеснява, но вас просто ви различавам чудесно, най-малкото защото Ишанг има доста рани по лицето.

Синд се изправи и започна да се трансформира.

— Поразително! — възкликна Азман. — Синд, сигурен ли си, че не си се постарал несъзнателно да наподобиш хорая?

— Нямаше да се учудвам и чувствам притеснен, ако беше така.

Ишанг се вгледа внимателно в човека пред себе си.

— Това съвпада с останалото, което ме накара да те потърся — каза той.

— И как никой не е забелязал това досега? — промърмори Азман. — Вярно, че косата му е дълга и сресана по друг начин, а походката, маниерите и гласа му се различават от твоите. Въпреки това, приликата ви е явна. Аз не съм гледал холовизия последните години, Тарасу никога не го е правила, но останалите хора в Империята?

— Физиономията ми не е особено позната извън Франар — възрази Синд. — По принцип кенселите рядко се показват по холовизията, а аз съм го правил само два-три пъти. Решенията на Имперския съвет не се обсъждат и се провъзгласяват само със специално разрешение. Дори Кантайрофексът се появява единствено по случай извънредно важни събития. Още при предшествениците му намесата на холовизионните журналисти в частния живот на имперските служители е била немислима. Харамон разпростря ограниченията и върху обществените появи, всички кадри трябва да са в общ план и от доста голямо разстояние. Евтината популярност не е по вкуса му.

— А аз, естествено, никога не съм вдигал шум около себе си там, където съм ходил по волята на Сияйната — каза Ишанг. — Налага се да уточним някои неща.

— Обезателно — кимна Синд. — Влезем ли в границите на Империята, задълженията ми на кенселастър изискват да те задържа и заведа на Франар. Нещо ми подсказва, че няма да дойдеш покорно с мен.

— Имаш право, а сега би ли сложил обицата си тук — Ишанг посочи хоризонталната плоскост на главния пулт.

Синд я свали и постави на посоченото място.

— Кристалът е монтиран отгоре впоследствие, интересува ме откъде е каменната основа — хораят го гледаше изпитателно.

— Това е спомен от починалите ми родители — намръщен обясни Синд. — Бил съм съвсем малък тогава, но не съм искал да се разделя с това парче скала. Когато ме довели в двореца, императорският бижутер му поставил закопчалка, за да го нося на ухото си, а кристалограмата сложих значително по-късно.

— Това пък е от жената, дала ми живот, искам да кажа от майка ми — Ишанг постави камъка си до другия и нагласи ръбовете, докато съвпаднаха напълно.

Синд недоверчиво размести парчетата няколко пъти, огледа ги от всички страни, нареди ги отново и се обърна към останалите.

— Някой от вас има ли да каже нещо?

— Ако си абсолютно сигурен, че нормалният ти вид е точно този… — започна Азман.

— Разбира се, че съм сигурен!

— Тогава вие имате много близка роднинска връзка. Бих казал, че сте братя, не просто си приличате, а сте почти еднакви — продължи ведът. — Може би само с една голяма разлика — той като че ли нe притежава способността да променя вида си.

— Можеш ли да го правиш? — обърна се Тарасу към хорая.

— Не съм опитвал, но ако можех, щях да го разбера досега. — Ишанг се владееше чудесно, стоеше със спокойно изражение, сякаш всеки ден срещаше тълпи свои двойници.

— Не съм чул някой от семейството ми да е останал жив. Императорът не е споменавал, че имам брат, а това, че той е хорай, ме обърква още повече — каза Синд. — Ишанг ще дойде с мен на Франар, за да разнищим тази история, а сега имаме неотложни проблеми. Какво ще правим с Дарайн?

— Също така трябва да върнем обратно Ториаи — добави момичето. — След като Шигацу-Наи е мъртъв, той е вън от опасност. Остава да убедим племето и самия него, че Кайя са го пуснали да се прибере в Лагахранг жив и здрав.

— Той спи дълбоко — Кокорл се взря в монитора. — След вълненията, които преживя, приспивателните са го прострели като мъртъв. Ще го пренесем лесно, а когато се събуди, престоят на кораба ще му изглежда лош сън.

— Мисля, в селището да отида само аз, и бих взел със себе си Ишанг — Азман погледна хорая. — Като че ли само той притежава достатъчно психическа устойчивост и невъзприемчивост. Не разбирам защо, но е добре дошло в момента.

— Кхаримату-Дарайн още не се е върнал от пещерата — Кокорл гледаше картината, предавана от стационарната сонда.

— Ще почакаме до сутринта да се прибере. След малко се зазорява, но имаме време да отпочинем — реши Синд.

Всички се прибраха в каютите си и оставиха на пост джорха, добре запасен със стимулиращи и тонизиращи средства.

(обратно)

40

— Нещо ново? — попита Тарасу и се прозя. — Направо не е за вярване, че още е същият ден, толкова дълго спах.

— Нищо особено — Синд я погледна през рамо и се обърна към екрана. — Азман и Ишанг закараха Ториаи в селището. След неочакваното си и чудодейно завръщане, престижът му сред туземците е нарастнал неимоверно. Единственият ясен и неопровержим спомен, който той има, е гледката на мъртвия шаман.

— Какво става там? — момичето се намести в креслото до него.

— Лагахранг е в траур по случай смъртта на Шигацу-Наи и подготвят погребалната церемония. Тя ще се състои след петия изгрев на луната, когато новият шаман встъпи в правата си и отлитащият дух на Шигацу му предаде своята Сила.

— Този, който ще отиде до пещерата да прибере тялото, трябва да е невероятно смел или по-скоро луд — потрепери тя. — Ще има късмет, ако се върне, а и планинските птици едва ли са оставили от шамана много нещо за погребване.

— Никой няма да търси трупа, погребението е символично. Ще изгорят кукла от клони, облечена в неговите дрехи и накичена с предметите и украшенията, които са останали в колибата му. По-интересно е да видиш неговия приемник или поне гърба му. Легнал е по очи в кръга от камъни, встрани от последната колиба по пътя за равнината.

— Виждам го — каза Тарасу. — Сложил си е същата шапка с рога и ми се струва, че това е Шигацу. Чак ме побиват тръпки — и в телосложението си приличат.

— Рогатият шлем е задължителен атрибут на магьосника. Този специално е нов, а човекът, който го носи, е Кашига-Наи.

— Да не би да е син на Шигацу?

— Да, не знам от коя негова, отдавна умряла съпруга. Не е съвсем подготвен да замести баща си, защото Шигацу не е предполагал скорошната си смърт и не му е разкрил всичките тайни на занаята си, но въпреки това Кашига сега се готви да стане шаман. До церемонията трябва да остане легнал в кръга и да не помръдва оттам. Няма да яде, пие и разговаря с никого през това време, за да пречисти духа си, докато стане достоен да приеме Силата.

— Подложен на палещите слънчеви лъчи, без вода? — тя поклати глава със съмнение.

— Забравяш дъждовете, които валят на всеки четири-пет дни, освен ако той няма късмет и улучи продължителен горещ период — намеси се влезлият Кокорл и се тръсна тежко до нея. — При това положение племето няма да загуби кой знае какво, защото той е достоен наследник на баща си, не по-малък негодник от него.

— Не съм му обръщал внимание досега — каза Синд. — Откъде да знам, че ще му се падне да изпълнява толкова важна роля в социалната структура на племето?

— И аз не знаех, но нали преди време проучих съзнанието на всички жители. Направи ми впечатление още тогава, че Шигацу е отгледал чудовище по свой образ и подобие. Толкова добър резултат се е получил, че бащата се е пазил да му предаде всичките си знания, за да не реши Кашига, че старикът е излишен и да ускори срещата на духа му с тези на прадедите. Младежът не би се поколебал да го направи, натам бяха насочени мислите му, но изчакваше подходящ момент.

— Отвратително! — намръщи се момичето.

— Е, сега дойде звездният му час и той ще се постарае да го използва — обади се Синд.

— Не ще и дума — съгласи се Кокорл. — От радост би изтърпял жаден няколко дни допълнително, ако се налагаше.

Върху голия гръб на Кашига лазеха рояк насекоми, привлечени от избилата пот по изложената на палещото слънце кожа. Той ги понасяше стоически и лежеше неподвижен, все едно издялан от дърво, нито мускул не потрепваше по тялото му. Никой от селото не се доближаваше до каменния кръг и дори избягваха да поглеждат направо към него. Изглежда откритото любопитство в този случай беше табу.

Ишанг и Азман седяха на рогозката до Ичияси и се преструваха, че ядат с апетит местните деликатеси. Съвзелият се Ториаи разказваше на заобиколилите го воини преживелиците си, положително доста разкрасени. Ръкомахаше разпалено, а те го слушаха зяпнали. Жените и дечурлигата се навъртаха наоколо, за да доловят нещо от разказа му, и го гледаха със страхопочитание.

Хирани, върнала си по чудо годеника, би се присъединила към тях, но правилата на приличие я задължаваха да изпълнява домакинските си задължения на трапезата на вожда. Не беше прието да се интересува от въпросите, свързани със сватбата, за това имаха грижа родителите й. Налагаше й се да си придава невъзмутим вид, но тя не успяваше да се придържа към възпитаните обноски. Ръцете й разливаха храна и напитки от купичките върху рогозките на гостите, но никой не се разсърди от несръчното обслужване. Накрая Ичияси, за облекчение на всички, й разреши да се оттегли, което тя изпълни със завидна бързина и желание. Случайната траектория, която си избра за разходка, я изведе неизвестно как към групата около Ториаи. Като гледаше разсеяно перестите облачета в небето, тя наостри уши да чуе поне края на героичните му подвизи. Без да показва, че я е забелязал, младежът изведнъж реши да разкаже отначало историята. Слушателите му не се възпротивиха. Такова вълнуващо събитие не се случваше всеки ден и те бяха готови да изслушат отново подробностите с неотслабващ интерес.

Слънцето клонеше към залез, Кхаримату не се върна, така че хораят и Азман си тръгнаха. Безкрайното повторение и предъвкване на патилата на Ториаи ставаше досадно, отегчи наблюдаващите Тарасу и Синд до смърт, а Кокорл приспа.

— Колко време трябва да чакаме Дарайн? — попита Азман, когато се прибраха от селището.

— Мен ли питаш? — обърна се Синд.

— Той е имперски служител като теб. Какво е предвидено за такива случаи в инструкциите ви?

— За изгубен член на екипаж, на планета с условия за живот без скафандър и други защитни технически средства, времето за издирване е тридесет денонощия — отговори Синд.

— Той не е член на екипажа — обади се Тарасу.

— Наистина не е — пресмяташе Синд тънкостите на ситуацията. — Най-близо до конкретния случай е спасяване членове на чужд екипаж, при 50% вероятност да има оцелели и наличие на мисия с приоритетна важност, изискваща бързо напускане на района.

— Каква е тази приоритетна мисия? — запита разсънилият се Кокорл, дочул края на фразата.

— Трябва да се върна незабавно на Франар и да представя доклада си за събитията от пристигането ми на Ромиа досега, също така да заведа там Ишанг — отчетливо произнесе Синд и погледна Ишанг, който съзерцаваше върховете на пръстите си. — Макар че след последните му действия, се затруднявам да определя отношението си към него. Статутът му на пленник се промени донякъде.

— Ако така нареченият „пленник“ не се беше намесил толкова решително пред пещерата, сега нямаше да става дума кой кого ще води пред Императора — тихо каза Тарасу.

— Ще се наложи коренно да промениш възгледите си по въпроса — подкрепи я Кокорл. — На твое място аз бих се притеснявал много от внезапното изникване на мой двойник-джорх и първо бих проверил нещата до основи. Освен това Ишанг не ти е казал всичко, което знае. Винаги може да го закараш в двореца и нищо не пречи да говориш с него преди това.

— Това ще направя, когато потеглим оттук — решително произнесе Синд. — Какво мислиш, Ишанг?

— Съгласен съм — хораят вдигна глава и закова твърдия си поглед върху него.

— Остава ни само да изчакаме появата на Кхаримату, тръгваме след пет денонощия — каза Синд.

— И какво ще правим през това време?

— Аз ще проведа изпитателни тестове на всички корабни системи — предложи ведът. — С помощта на някой от вас, който има желание да свършим тази скучна и продължителна работа. След като основният проблем — хиперпространственият програматор — е ликвидиран, ще бъде нелепо да получим повреда на друго място, докато сме в открития космос.

— Ще ти помогна с радост — заяви Кокорл. — Оказа се, че да се ровя в машинариите ми допада, макар това да е неприсъщо за джорх. Имам предложение с какво да запълнят времето си останалите, освен да изучават племето. Предложението ми се отнася до нещо от огромна важност…

— Храната! — извикаха в един глас Синд и Тарасу, като се спогледаха.

— Разбира се! Трябва да попълним запасите си с храна и вода за всеки случай, не виждам нищо смешно в това — джорхът погледна с недоумение ухилените физиономии на спътниците си.

— Приема се единодушно — Синд стана сериозен. — Не сме разрешили само един проблем, отбягваме го упорито, но той е в основата на всичко. Ще се занимаваме ли с пещерата?

— Дали те ще се занимават с нас не знам, но се надявам да ни оставят на спокойствие. Струва ми се, че не трябва да стъпваме повече там — каза Азман. — Нямаме нужната сила да го направим, не още. Бих се върнал тук, когато усетя, че съм готов за това.

— Ще се опитаме да извадим от паметта на селектора координатите на тази планета — обади се Кокорл. — Абсолютно съм съгласен да не закачаме духовете и да си гледаме другата работа. Може да се заловим с тестовете веднага, а вие вземете оръжията и отивайте на лов.

— По-спокойно, няма да останеш гладен — засмя се Синд. — Значи никакви духове? Имате и моя глас.

— Това е безсмислен риск — присъедини се към тях Ишанг, а Тарасу кимна.

— Тогава приключваме разискванията — обяви Синд. — Всеки си знае задълженията.

(обратно)

41

Петото денонощие беше към края си, а от Кхаримату нямаше и следа. Горкият Дарайн! След аварията беше прекарал живота си на тази планета и навярно бе намерил тук последния си пристан — лежащ с изпочупени кости някъде из подземните тунели и кладенци, или срещнал друга смърт, свързана с обитателите им, за които избягваха да мислят. Синд изпълни простичката и кратка церемония по официалното му обявяване в архивите на космическите служби за загинал при изпълнение на дълга си. После пусна запис на Галактическия химн, който изслушаха мълчаливо, свели глави.

— Дори и да излезе от пещерата, след като заминем, до следващото посещение на тази планета, ако изобщо има такова, смъртта му ще е факт. Това е достатъчно да задоволи властите в Империята — каза той. — В крайна сметка, това е първият от стотици безследно изчезнали изследователи, за когото получават информация. Ние пък ще сме първите, завърнали се живи в случай, че успеем.

— Ти ще бъдеш завърнал се и приет с почести — отсече Азман. — Не възнамерявам да се появявам в двореца, за да ме посрещат като герой или каквото и да било друго. Ще се прибера в къщи, щом се доберем до що-годе познато място и уредим вашия транспорт.

— Аз също нямам желание да влизам в историята — обади се Тарасу. — Отивам си на Хонстел и Кокорл ще дойде с мен, ако не е променил намеренията си.

— Идвам, естествено — заяви Кокорл. — Човешките почести и слава не представляват важно нещо за мен като джорх.

— Ще обереш лаврите сам — Ишанг се усмихна мрачно. — Аз съм човек на сенките и мрака. Ако съм с теб, което ще обсъдим допълнително, в ролята на герой няма да съм убедителен. Ще ми отредят по-скромно място в общата картина — може би в някоя свободна килия.

Синд изсумтя и обърна поглед към екраните. Там, озарен от величествения залез, Лагахранг се приготвяше за поредното си пиршество. При изгрева на луната през отминалата нощ те бяха имали възможността да наблюдават възхода на Кашига-Наи като пълноправен магьосник, заклинател и лечител. След процедурата за пречистване на душата му, той се изправи и излезе от каменния кръг залитащ, изтощен и доволен. За негова чест трябваше да признаят, че той издържа изпитанието, без да наруши строгите изисквания, изпълни ги стриктно, за радост на съплеменниците си. Те виждаха в това залог за бъдещото си добруване при наличието на достоен посредник между тях и света на висшите неведоми сили, властващи над живота им.

— Ако можеха да надникнат в главата му, нямаше да се радват толкова — произнесе се Кокорл, — но трябва да се съглася с тях, че е невероятно издръжлив този мръсник! Аз не бих могъл да се лиша толкова време от храна и при най-доброто ми желание.

— Не си помислям, че даже ще опиташ — каза Тарасу. — Положително щеше да си изскочил отдавна от кръга по посока на някой врящ котел.

— Спокойно може да заложиш на това, но никой, който ме познава, не би приел облога — доволно изръмжа Кокорл. — Дори да ме чака титлата Нарийто на Седемте вихъра — нашият еквивалент на човешкия Върховен маг, — добре опечено парче месо би ме разминало с получаването й. Какво щастие, че Нарийто не се става с такива дивашки способи, а е признание за големи умения в Древното изкуство! Не казвам, че биха се спрели на мен за скромните ми таланти. Май не съм роден за велики дела и съм съвсем обикновен джорх, подвластен на слабостите си.

— Ако неосъщественият Нарийто на Седемте вихъра не благоволи да насочи вниманието си към уредите пред него, със сигурност ще стане Ненапускащ Това Място — подхвърли Синд. — Напомням, че излитаме след малко и се нуждаем от цялата му съсредоточеност.

— Веднага, шефе! — Кокорл подскочи и разпери лапите си върху пулта. — Отдавна не съм чувал толкова приятни думи. Готови ли сме за старт?

— Освен теб и Тарасу, да! Двигателите са готови за излитане, нищо не ни задържа повече тук.

Планетарните двигатели зареваха, докато компютърът отброяваше последните секунди. Корабът потрепна, отдели се от скалната площадка и се насочи към невидимите засега звезди над тях. Реверсивната програма повтаряше точно маршрута, по който бяха дошли, и скоро планетата увисна на главния екран като топка в черния безкрай на космоса. След няколко обиколки около нея тя остана зад тях. Замениха я разпръснатите звезди и нишка от светещи точки, бележещи пътя им на идване и мястото, от което се бяха появили след прехода. Синд хвърли поглед на страничните екрани, където Тарис-1 бързо се смаляваше, и изключи защитното си поле.

— Имаме няколко дни спокойствие, докато стигнем точката за хиперпространствен скок — обяви той. — Според графика за дежурствата, който направих, първата вахта е на Азман, останалите са свободни да се занимават, с каквото намерят за добре. Аз ще застъпя след него и дотогава мисля да поговоря с Ишанг.

Тарасу тръгна към каютата си, хораят последва Синд към медицинския отсек, който бяха избрали като спокойно място за разговора си, а Кокорл остана в командната зала с Азман. Светлинните индикатори на таблата проблясваха в спокойния си работен ритъм, стрелките на скалите приспивно потрепваха и двигателите с равномерни тласъци водеха „Хаврия“ напред.

— Трябва да се съберем отново всички, след като се завърнем в Империята — проговори ведът.

— Неминуемо е — съгласи се Кокорл, като го погледна. — И къде смяташ да стане това?

От флуоресцентния блясък на приборите за управление лицето на Азман изглеждаше бледо и изпито. Страните му бяха хлътнали и спокойствието в очите беше изчезнало, заменено с напрежение и неясна тревога, които липсваха преди. Последните няколко дни го бяха променили, сега изглеждаше по-реален и земен. Той свали обръча, пристягащ косите му, и го побутна към джорха, като почука с пръст по обковката на топаза.

— Погледни от обратната страна — каза той и в очите му за миг премина весела искра.

Кокорл обърна диадемата и я разгледа. Шлифованият, меко пречупващ лъчите петоъгълник, беше инкрустиран върху подложка с грапава и неравна на допир повърхност. Въпреки симетричните очертания, придадени й от сребърния обков, напомняше нещо познато.

— Същото е като камъните на Синд и Ишанг — изсъска джорхът. — Скрива се зад правилната форма на метала, но няма съмнение.

Прокара нокът по вдлъбнатите и изпъкнали места на подложката и я приближи до очите си.

— На този кораб родствениците се увеличават неудържимо — той върна обръча на веда. — Както е тръгнало, започвам да се чувствам самотен и изоставен джорх.

Азман се усмихна.

— Поне за себе си съм сигурен, че не съм никакъв родственик с тях, но някаква връзка между нас съществува и трябва да я открием. Затова ще се срещнем пак.

— Не отговори на въпроса ми, къде? — попита Кокорл.

— Във всеки случай няма да бъде на Франар. Хонстел, където отивате ти и Тарасу, също отпада и се досещам само за едно подходящо място — моята планета Каскот. Ще ви дам координатите и ви очаквам там, когато усетите, че е настъпил моментът да ме посетите.

— Дали ще го усетим?

— Не се съмнявам, толкова съвпадения не могат да бъдат дело на случайността.

— Не е необходимо да съм Нарийто на Седемте вихъра, за да го разбера — съгласи се джорхът. — Значи ще се срещнем на Каскот, когато му дойде времето. А сега мисля да отскоча до трапезарията, ще приготвя нещо и за теб.

— А не, благодаря! Донеси ми, ако обичаш, някакъв стандартен набор от синтезатора.

— Синтетика, пфу! — изпръхтя Кокорл с отвращение. — Изглеждаш ми, като че ли си намалил нормалното си тегло, скелетната ти конструкция се очертава вече под кожата.

Той посочи изпъкналите скули на лицето му и изпръхтя неодобрително.

— Нуждаеш от нещо питателно. Какво ще кажеш, да направя ли специално за теб няколко добре опечени пържоли с гъст лютив сос?

— Задължен съм ти за грижите, но по-добре ми донеси нещо синтетично. — споменът за готварските способности на Кокорл беше прекалено пресен.

— Сигурен ли си, че не искаш една сочна, препечена пър…

— Абсолютно — прекъсна го Азман. — Избери от менюто каквото ти хареса.

— Както искаш, човешките същества са учудващо неразумни понякога — отбеляза Кокорл и отиде да вечеря.

Ведът продължи да съзерцава екрана, докато острата миризма на изгоряло от кухненския блок достигна до командния отсек през люка, който Кокорл беше оставил незатворен, а придружаващият я дим нахлу на плътни кълба и го накара да се просълзи. Джорхът влезе, размахвайки лапа пред себе си, а в другата носеше поръчаните ястия във вид на желирани разноцветни купчинки.

— Включих абсорбаторите, но ще им трябва малко време, за да освежат въздуха — извинително каза той.

— Няма нужда да ми съобщаваш, че пак си повредил фурната — обади се Синд зад него.

— Така е, уредите ви за готвене са изключително чувствителни и неиздръжливи. Недоумявам как с несъвършената си техника летите в космоса и по какво чудо този кораб, на чийто борд се намираме, още не се е разпаднал на части.

— Какво се е разпаднало, горим ли? — извика Тарасу от коридора и се закашля от лютивия пушек — Авария ли има?

— Кокорл е готвил. — обясни Синд.

— Мога да си го представя, значи вече нямаме фурна.

— Затова пък имаме вечеря! — бодро каза джорхът.

— И кога ще може да се диша пак? — Тарасу сякаш не оцени по достойнство заслугите му.

— Няма да е много скоро — Ишанг се бе появил тихо като призрак от димната завеса. — Едва ли всичко това е само от някакъв си изгорял уред.

— Хубаво е, че сте тук всички, исках да ви съобщя нещо — каза Синд. — Кокорл, затвори да не влиза повече дим, този ни е достатъчен!

Джорхът натисна бутона и всички насядаха по местата си, докато вентилационната система изчисти помещението.

— Взех решение да не се връщам веднага на Франар. Това създава редица проблеми — никой не трябва да разбере, че съм близо до столицата. Имам малко работа с Ишанг на една друга планета и след като я свърша, двамата ще отидем в двореца на Харамон.

— Доколкото разбирам, ще пътуваме в три различни посоки, а корабът е само един — отбеляза Азман. — Освен това Синд ще се крие и няма възможност да използва служебното си положение.

— В никакъв случай — потвърди Синд. — Трябва да се справя като обикновен гражданин на Империята.

— Като беден гражданин — допълни ведът. — Скъпоценностите и фалшивите документи на Фил Канти, търговеца, са останали в Ромийската полиция, предполагам.

— Прав си. Трябва да се снабдя с нова самоличност, това струва пари, а в момента те са ми в крещяща липса.

— Горивото ще бъде почти на свършване след разходката ни из тези области. Беше предвидено да стигне до Каскот и се опасявам, че наличните ми 100 рагда няма да са достатъчни дори да заредим кораба — замислен каза Азман. — Мога да закарам Тарасу и Кокорл на Хонстел, Франар ми е почти на пътя, но за извънредното ви пътуване ще се наложи да наемете там друг кораб, за което също трябват средства. Освен това твърде вероятно е да почакаме на станцията. Ще има разходи за хотел, положително ще е необходим ремонт след задължителния технически преглед при зареждането, както и куп други неща. Какво ли може да се продаде оттук? — той се огледа.

— Аз имам само люспите по гърба си — изпъшка Кокорл. — И дори не разполагам със свястна опашка.

— На мен ми е останало това — Тарасу свали обиците си и ги постави пред Азман. — Не са скъпи, но все ще вземем нещо за тях.

Ишанг извади от джоба си торбичка и изсипа съдържанието й върху обиците, а ведът печално погледна купчината пред себе си.

— Малко е, но е по-добре от нищо. Все пак ще трябва да се разделя с някои резервни части от „Хаврия“, както и с част от излишното оборудване.

— Каква ирония на съдбата! — тъжно каза Синд. — Кенселастърът на Империята няма пари да плати престоя си в мизерния хотел на станцията и може да се наложи да краде.

— Чудесна идея — одобрително кимна Ишанг. — Ще ти помогна, изобщо не представлява трудност за мен да вляза някъде и да взема нещо незабелязано.

— А пък аз не трябва да правя дори това — въодушеви се Кокорл. — Хората с радост ще ми донесат парите си сами.

— Достатъчно! — смайването на Синд му придаде глуповат вид. — Просто така се изразих, нямам намерения да крада. Ще спазваме законите и е излишно да казвам, че няма да се манипулират човешки същества с психическо въздействие.

Тук той погледна ледено джорха, който се сви и прояви внезапен интерес към плуващите на екрана непознати съзвездия.

— Само в краен случай може да отнемем чужда собственост и то подчертавам, ако няма никакъв друг избор — допълни Синд след кратък размисъл, а ведът прикри усмивката си. — Но относно хипнозата и други психо-методи съм категоричен, обстоятелствата на Тарис-1 бяха други, сега вече — край!

— Исках да бъда полезен, но щом не става, добре! Чудя се само как ще се легитимираме на станцията — невинно вметна Кокорл.

— Не знам дали съм споменавал, но освен всичко друго съм доста добър лечител — намеси се Азман. — Досега не съм вземал нищо за помощта си, но ми се струва, че този начин за печелене на пари е честен и в съгласие със законите.

— Мога да пея и да танцувам — плахо се обади Тарасу.

— Чувствам се вече като член на пътуваща трупа — страдалчески констатира Синд и внезапно избухна в неудържим смях. — И то не най-бездарният от всички. Публиката обаче ще се разбяга, ако започна да се трансформирам насред някой площад и се боя, че представлението ми няма да бъде оценено.

— Хората не обичат ли да гледат необикновени неща? — попита Кокорл.

— Не мисля да го проверявам — отговори Синд. — След броени минути ще бъде докладвано на Кантайрофекса и той ще разбере, че съм пристигнал. Точно това искам да избягна, а има и друга неприятност — Ишанг.

— Какво за мен? — учуди се хораят.

— Там ме познават добре, а ти ще се разхождаш с моята физиономия. Трябва да проверим в лабораторията какво може да се използва, за да те дегизираме, и най-вече ще престанеш да се бръснеш. Брадата и белезите ти може да се окажат достатъчна маскировка.

— Имам едно предложение — обади се Азман. — Да напълним резервоарите си на някой столичен транспортен възел и после да ви закарам с „Хаврия“ там, където трябва да отидете, ако нашата компания няма да попречи на намеренията ви. После ще се върнем в околностите на Франар и всеки поема по пътя си.

— Не искам да ви замесвам, но идеята е добра. Може да дойдете, като изчакате на орбита завръщането ни с Ишанг. След това аз ще пристигна като кенселастър, а не криещ се безпаричен скитник, и ще мога да наема за всеки от вас персонален кораб, без да броя дребни монети или да си продавам дрехите. Ако се случи нещо с мен, вие ще занесете доклада ми на Императора и той ще нареди да ви осигурят необходимите средства. Благодаря ти, Азман, всички вие сте просто чудесни, ще се погрижа да ви се отплатя.

— Не съм правил и няма да направя нищо, движен от желание за материални облаги — намръщи се ведът. — И така, къде ще ходим?

— На първо време ще увиснем точно до орбиталната база на Ромиа, откъдето така любезно ни принудиха да избягаме преди няколко дни — измърмори Кокорл. — И ще трябва ужасно бързо да поемем в друго направление.

— Не биха предположили, че ще се наврем сами обратно в ръцете им. Ще им създадем много емоции с появяването си, предимно неприятни — каза Синд. — Засега не е нужно да знаете къде отиваме аз и Ишанг, ще разберете, когато стане необходимо.

(обратно)

42

На междинната станция Шарп 103 цареше обичайното оживление и задръстване, характерни за централните разпределителни сателити, което докарваше диспечерите до психически сривове към края на смените им. Офицерът, получил изпреварващ сигнал за появата на „Хаврия“ в сектора за частни полети извън разписанието, успя да я смести в трафика, като я провря на косъм разстояние между две излитащи яхти и огромен екскурзионен лайнер, пристигащ от далечните провинции. Покрай тази маневра изскуба част от косата си, а след като „Хаврия“ и очуканият многоместен гигант се разминаха без сблъсък, изпи шепа хапчета.

Пътят на всички кораби за столицата минаваше през множество трансферни площадки подобни на Шарп 103, гъсто разположени в околното пространство. Координатите им заедно с актуализирано разписание на регулярните рейсове бяха поддържани в компютрите на всички космически съдове, оборудвани за хиперпространствени преходи. За Франар можеха да заминат само пътници със специално разрешение, след като оставеха частните си транспортни средства на станциите. Придвижването им дотам ставаше с класически планетарни совалки, за които трябваше да се снабдят с билети. Товарните съдове имаха отделни, строго контролирани бази. Около Франар се издигаше невидим защитен пояс, в който изгаряха погрешно или умишлено озовалите се в неразрешена близост до планетата.

От кораба, приземен благополучно на 15-и док на Шарп 103, излезе процесия, която не биеше на очи, защото базата беше заливана непрестанно от тълпи странни и кошмарни особи. Съмнително беше крал Аргам да е съобщил за случилото се на Ромиа, като се имат предвид заповедите, които беше дал на патрулите, за нападение върху имперски служител, но Синд реши да напуснат кораба на две групи. Първо той, Тарасу и Кокорл, а след известно време — Ишанг и Азман, който да уреди процедурите около зареждането с гориво. Ако някой от персонала на 15-и док наблюдаваше „Хаврия“, само по себе си изключено поради свръхнормалната им натовареност, би видял отвътре да излиза млад мъж с добре поддържана физика и увереното държание на човек, пребиваващ не за пръв път тук. Същото не можеше да се каже за момичето с него. Плахият й стъписан вид, небрежната прическа и простият униформен гащеризон, издаваха бедността и невежеството на затънтените области на Империята. След тях подскачаше доста едър хиртел — четириного, което фигурираше в краткия списък на домашни животни, допускани от санитарния контрол.

Като изчакаха да намалее опашката пред изхода, те преминаха митническите и паспортни формалности по много ексцентричен начин. Рошавият хиртел се изправи на задните си лапи пред гишето, надникна вътре и доволен от огледа, изтича нататък. Мъжът и момичето го последваха, без да показват документите си, а и никой не им ги поиска. Дежурният протегна очаквателно ръка към семейството, вървящо на няколко крачки разстояние зад тях, и спокойно продължи да изпълнява задълженията си.

— Знаех си, че ще се наложи да прибегнете до помощта ми — каза хиртелът, помръдвайки фините мустаци-антени около муцуната си.

— Млъквай, Кокорл! — изръмжа Синд и се огледа.

Шумът от стъпките и разговорите на пътниците изпълваше коридора. Допълваше го свистенето на товарните платформи от близката зала и никой не ги гледаше стреснато, чул репликата на животното. Влязоха в сектора, където бяха агенциите за отдаване под наем на кораби, и за да избегнат блъскането, се отдръпнаха в един от ъглите, оборудван с редица силови седалки.

— Ще отида да проверя кога могат да изпълнят евентуална поръчка.

Мъжът говореше на момичето, но хиртелът стоеше наострил уши. Поглъщаше думите му, като примигваше, и сякаш участваше в разговора.

— Не се отдалечавай, докато ме няма, за да не се изгубиш из залите — поръча Синд и изчезна в тълпата.

На скучаещата до тях екстравагантно облечена жена, с обръсната на концентрични кръгове коса и виолетови татуировки по бузите, й се стори, че хиртелът кимна одобрително на мъжа, след което се излегна в краката на момичето. Дамата трепна с напудрените си мигли и реши да заговори своята съседка.

— Много красиво и умно животно имате, госпожо. Отдавна ли е с вас?

Тарасу не беше в течение на висшата столична мода и се стресна при вида на превзето крякащото създание, което любезно разкриваше в усмивка изпилени остри зъби, намазани с яркосиня боя. Когато схвана, че това е богата дама, проявяваща интерес към Кокорл, тя се опита да се държи учтиво. Стараеше се да не поглежда нанизаното през хрущяла на носа й, изящно потрепващо костено украшение.

— Отскоро, но сме свикнали с него и ни забавлява доста — тя се опита да наподоби носовия изговор на събеседницата си, с характерни за елита на Империята удължени гласни.

— Прелестен е! — дамата се пресегна да го погали, но ръката й замря по средата на движението.

Хиртелът се прозя лениво и се отдръпна встрани, като я гледаше втренчено с жълтите си очи.

— Аз… извинете ме, но забравих да кажа нещо на съпруга си — тя стана рязко и отстъпи заднешком към главната зала.

Грижливо култивираното произношение на младата жена отстъпи място на напевния диалект на аграрните райони, на който говореше, преди да се омъжи за инженер по поддръжката на Франарските хладилни складове. Усилията да се приспособи към високия стандарт и новото си обществено положение бяха предизвикали у нея няколко нервни разстройства, за последното от които не й се искаше да си спомня. Връщаше се освежена и възстановена от луксозния санаториум, където бяха я уверили, че неприятните халюцинации са останали назад в миналото. Сега размисляше сериозно дали да не се върне обратно в клиниката, без да се среща с мъжа си, пристигащ с току-що обявения полет. Когато докосна главата на гадното животно преди малко, можеше да се закълне, че вместо по мека козина пръстите й се плъзнаха върху нещо гладко и хладно, подобно на рибешки корем. За миг изпита усещането, че гали люспите на влечуго, а езикът, който се подаваше от приветливо отворената уста, сякаш се раздвои. Освен всичко друго беше сигурна, че хиртелът усети страха й и се забавляваше, а това далеч надхвърляше умствените възможности на обикновено животно. В очите му прочете интелект, тънка насмешка и учудване, преди да се превърне в глуповато ококорен хиртел, досущ като събратята си.

— Най-сигурният начин да се върна към безкрайните дни и нощи лечение е да се поддам отново на развинтеното си въображение и да вярвам в халюцинациите си. Тогава те ще се върнат и ще ме завладеят пак — каза си полугласно тя, докато привичната обстановка наоколо малко по малко я успокояваше. — Аз съм добре и скоро съвсем ще се оправя. Видях просто един хиртел и толкова, нищо друго не е имало и не може да има. За щастие никой не обърна внимание на глупавото ми бягство.

Инженерът по поддръжката бързаше към нея, размахал букет грозни и скъпи естествени цветя. Когато го видя, тя взе моментално твърдото решение да не му казва за случилото се и да се държи колкото може по-нормално занапред. Трябваше да положи усилия, преди да се е изчерпало търпението на съпруга й.

— Тази жена ме видя — тихо изсъска Кокорл.

— Тя наистина се държа много особено, но всички тук изглеждат смахнати — каза Тарасу. — Като ги гледам, не давам пукната пара за прехвалената столица на Империята. Предпочитам Хонстел — там поне е спокойно, няма такова бързане и суетене, нито такава навалица.

— Тя ме видя! — настоя Кокорл. — Има пси-способности, но мисли, че е болна и всячески се старае да ги подтисне с лекарства и това, което при вас минава за здрав разум. Знаеш ли какъв тъжен извод може да се направи?

— Какъв? — полугласно попита момичето.

— Досега знаех, че е лошо да си изостанал от себеподобните си, но сега виждам, че е почти същото и да си много напреднал в развитието си. Най-добре да си в крак с останалите.

— Така е, а сега млъквай, защото хората ни гледат!

Кокорл се прозя до ушите за радост на любопитните зрители, хвърлящи озадачени погледи към момичето, което си говореше само. После той легна на пода, протегна лапите си и положи муцуна върху тях в образцова за животинския си вид поза. Синд изникна от тълпата и се приближи, по лицето му се виждаше, че е разстроен.

— Заявка за кораб трябва да се направи десетина дни предварително и е страшно скъпо — съобщи той. — Никога не съм предполагал, че се чака толкова.

— Не ти се е налагало да се сблъскваш с всички проблеми на низшестоящите — ехидно измърмори Кокорл до краката му. — Ще обогатиш много представите си.

— Корабът отпада, значи ще пътуваме с „Хаврия“ — продължи Синд. — Обадих се да направят карти за самоличност на теб и мен, Азман и Ишанг си имат, а Кокорл се нуждае най-вече от каишка.

— Дори не си го помисляй, не бих се унизил чак дотам — джорхът се протегна и легна по гръб, размахвайки лапи във въздуха. — Обещавам, че ще ви следвам послушно, без да плаша хората.

— Ще почакаме тук, защото се забелязваме по-малко и престоят е безплатен. Ако искате, може да се разходим наоколо и да ви покажа станцията — предложи Синд. — После ще отидем да снемат персоналните ни идентификации за документите и ще ги вземем, като платим куп пари за тях.

— Тук ни е добре — измънка сънено Кокорл. — Аз поне се чувствам идеално.

— Горещо бих ти препоръчал да не дремеш, приятелю, за да не си развалиш имиджа — побутна го Синд с носа на обувката си. — Ще бъде много смущаващо.

— Наистина! — джорхът се стресна и надигна глава. — Дълго ли ще стоим на Шарп 103?

— Зареждането на кораба ще отнеме време, дори да не възникнат проблеми при задължителния преглед. Обяснил съм на Азман къде да ни търсят — ще отседнем в един от евтините пансиони. Чака ни път и нямам търпение да тръгна, но не зависи от нас.

— Къде все пак отиваме? — попита момичето.

— На първо време ще отскочим до Кин — планетата на Невидимото братство, а после най-вероятно ще се върнем тук.

— При хораите? — ужасена подскочи Тарасу. — Няма да излезем живи оттам! Имаш ли доверие на Ишанг?

— Не особено, но трябва да се срещна с техния Водач и само Ишанг може да ми послужи като пропуск и гаранция за това.

— Отървахме се от Арената на Ромиа и от Тарис-1, за да попаднем на още по-лошо място! — прошепна момичето.

— Както се разбрахме, вие няма да кацате на Кин, сегашното им свърталище. Ще обикаляте около нея, докато ние се приберем на кораба.

— Ако изобщо се приберете — допълни тя.

— Не избързвай с мрачните прогнози — намеси се Кокорл. — Докато скучах в каютата си, хвърлих пръчиците и получих обнадеждаващ резултат. Посещението ни на Кин ще бъде ползотворно, нищо лошо няма да се случи. Много ми се иска да чуя нещо повече за хораите, имам пропуски в знанията за обширни области от историята ви.

— Ще ти разкажа после, ако застанеш прилично и престанеш да говориш — Синд погледна огромния часовник с няколко светещи циферблата, показващи станционното време, това на Атанаморп и на още няколко големи града на Франар. — Още малко и тръгваме за документите.

До часа на срещата Кокорл седя кротко, само подсмърчаше шумно, щом срещнеше погледа на Синд. Тарасу наблюдаваше хората, блъскащи се около тях, и вече започваше да различава местните жители от пришълците. Обитателите на централната планетна система бяха облечени екстравагантно и в повечето случаи налудничаво, държаха се с хладна увереност и самочувствие.

— Хората от Франар се отличават даже от тези на трите сателитни планети-предградия по говора и дрехите — каза тя, — но ако мълчат и всички са в униформи, пак няма да ги сбъркам с туристите и деловите посетители от провинцията. Тези, които не са оттук, гледат като хора, докато погледите на франарци са мрачни и подозрителни, донякъде фанатични и с някакво отчаяние в дъното.

— Изказваш се доста неласкаво за моите сънародници — отбеляза Синд. — Това са жители на столицата на Империята и всички останали биха искали да се преселят тук на тяхно място. Въпреки че има строги наредби за реда и начина на получаване на гражданство, главният град Атанаморп е пренаселен, а това се отнася и за останалите градски центрове. Те са се разрастнали толкова, че само пустинните области им пречат да се слеят помежду си. Аз също съм оттук, изглеждам ли ти мрачен и отчаян?

— Изглеждаше, когато те видях за пръв път на Ромиа, но лека-полека се очовечи — усмихна се момичето. — Сега приличаш повече на екскурзиант, оглеждаш се с любопитство, като че ли не си идвал тук преди.

— Опитвам се да видя станцията и хората на нея през твоите очи. По-рано не съм се замислял какво изпитват новодошлите — призна той. — Екскурзиант, значи? Какво пък, толкова по-добре за маскировката ми.

Огледа се в огледалната колона до себе си и сви рамене.

— Сега може бавничко да потегляме, а след като си свършим работата, ще хапнем някъде. Не мислиш ли, че това животно е гладно вече, скъпа? — обърна се той към нея, като повиши глас. — А и ние не сме яли отдавна, така че трябва да се погрижим за това, преди да отидем в пансиона.

— Добра идея — тя стана от седалката.

Хиртелът се въодушеви от предложението, заподскача и така тръскаше раззинатата си муцуна в знак на одобрение, че сякаш зъбите му щяха да се разхвърчат настрани всеки момент.

— Извинете, че се намесвам, препоръчвам ви да отидете в „Опал“ — обади се седналият до Тарасу възрастен мъж, като огледа опърпания й гащеризон. — Менюто там е точно толкова калорично, колкото и в луксозните заведения, но пък цените са според възможностите на млади хора, които нямат вид на богаташи.

— Благодаря за съвета — каза момичето.

— Не изглеждате, че може да си позволите „Карани“ или зеления салон на „Трит“. Ще попаднете в някое заведение от тези вериги и ще ви оскубят, докато се усетите. Освен това домашният ви звяр сигурно похапва колкото двама-трима души.

Споменатият звяр го изгледа съвсем неодобрително с крайчеца на окото си и би предизвикал у стареца букет неприятни чувства със страха начело, но той се беше извърнал към Тарасу и си спести това преживяване.

— Абсолютно сте прав и още веднъж ви благодарим — кимна Синд, който дори и когато пътуваше инкогнито, се хранеше само в споменатите луксозни заведения. — „Опал“ ли казахте?

— Намира се в жилищната част за обслужващия персонал, откъм страната на 23-и док. Съвсем близо е до изхода му и клиентелата е предимно от работещите там, но в замяна на това е евтино.

Совалката с маршрут Шарп 103-Атанаморп след малко щеше да отпътува по разписание за столицата и хората в централната зала се бяха увеличили. Скенерът на входа за дока на совалката беше изключително мощен, охраната подсилена, а митническите и санитарни пунктове за проверка, които не се виждаха оттук, положително бяха Сцила и Харибда. Франар беше защитена надеждно, подстъпите към нея се пазеха зорко, но вниманието към преминаващите в други направления беше очебийно по-ниско. Синд гледа дълго, докато откри входа за док 8. Оттам щяха да потеглят за сектора, където на звездните карти беше отбелязана планетата Кин, незабележима и безинтересна, далече от натоварените космически пътища и любопитството на властите.

За този район нямаше много пътници, скенерът беше стандартен и само един скучаещ офицер се разхождаше в кабинката си. Той се прозяваше широко и наместваше от време на време оръжието на кръста си. Личеше си, че желаещите да отидат там не бяха проверявани особено строго и поне на тръгване щяха да минат без някой да ги притеснява. Те се качиха на ескалатора за долното ниво, където бяха пръстенообразно разположените жилищни и търговски зони. Когато минаха до табелата, маркираща пътя за 23-и док, хиртелът силно изскимтя. Там примамливо мигаше рекламен надпис, посветен на ресторант „Опал“, и бавно дефилираха холографски изображения на специалитетите в менюто. Кокорл се беше загледал в тях с копнеж и като че ли нямаше намерение да се отклонява в друга посока.

— След като се разходим до източната част, ще се настаним в пансиона, ще изчакаме Азман и Ишанг и всички отиваме в „Опал“. Не и преди това! — натърти Синд, говорейки твърде високо.

Няколкото души в коридора го изгледаха учудено, после се обърнаха към момичето, което стоеше встрани със спокойно изражение и нямаше вид, че се нуждае от толкова настойчиви напомняния и команди. Рунтавият хиртел, пулещ се в рекламите над една от вратите, размаха вяло опашка и се приближи до господарите си, след което в мир и сговор младата двойка и животното продължиха да вървят към източната зона.

(обратно)

43

— Как премина проверката? — поинтересува се Тарасу, докато чакаха да им сервират, което нямаше изгледи да стане скоро.

Посетителите на ресторанта бяха многобройни и шумни, така че те едва се чуваха един друг, свити в един ъгъл около малкия силов плот на масата. Пространството беше толкова тясно, че си блъскаха коленете при всяко раздвижване и настъпваха хиртела, неуютно сврян на пода до тях. Не мислеха да протестират, защото беше чудо, че намериха дори тези места. Точно по това време се застъпваха две смени от дока и заведението пращеше по шевовете от изгладняла тълпа работници. Съдържателят едва смогваше да програмира синтезаторите с валящите поръчки.

— Преровиха „Хаврия“ основно — отговори Азман. — Ако имаше как, сигурно биха се пъхнали да хвърлят един поглед и в реактора. Изглеждаха тъжни, че не могат да го направят лично и трябва да се доверят на показанията на уредите си. Толкова много нарушения ли има, че да си заслужават тези сложни процедури?

— Ще се изненадаш, ако разбереш колко е тежка и отговорна работата им — каза Синд. — На денонощие залавят цели групи незаконни имигранти, както и контрабандисти на различни неща, като започнеш с фосфорен грим за лице и свършиш с оръжие.

„Също така платени убийци и душевно болни атентатори“ — допълни той мислено.

— Ти ли отговаряш за контрола на сателитите? — попита ведът.

— Всички рапорти се пресяват и се извлича по-важното от тях. Отчетите са като холовизионен филм, даже подозирам, че авторите на доста нашумели сериали просто са платили, за да презапишат някой рапорт на Станционен контрол. Кога ще свърши техническият преглед на кораба?

— След няколко часа ще ни съобщят дали се нуждае от ремонт и за да не ни бавят, мисля да платим веднага на отговорника. Той ще вземе само половината сума, която бихме дали за официалната профилактика. Тя е напълно излишна обикновено, но могат да я протакат до безкрайност, ако сме неотзивчиви. Разбрах, че това е обичайната практика на всички станции от пръстена.

— Когато се върна, ще разровя тези гнезда на корупция и алчност — Синд помрачня. — От удобния си кабинет не съм забелязал покварата, която се шири под носа ми. Най-лошото е, че продажните служители уронват престижа на Кантайрофекса. Хората положително мислят, че това става с негово знание, но аз ще сложа край на позорните злоупотреби!

— Не могат да вършат това толкова явно и нагло без нечие височайше покровителство — предпазливо каза Азман. — Протекцията им идва от човек или хора с много високо обществено положение, бих казал — подобно на твоето.

— Имах разпокъсани и откъслечни сведения, но сега всичко се подреди — въздъхна Синд. — Сигурен съм, че това, което ми се случи, а заради мен и на вас, е дело на високопоставен сановник от Франар. Освен Императора, само лекарят и кенселархът знаят за мен, така че кръгът се стеснява. Докато аз тичах да разследвам заговори по фалшив сигнал, истинските конспиратори са били тук. Нагласили са всичко — Раван, Хаягри, хораите и кой знае колко още наемници.

— Много сложен начин — обади се Тарасу. — Имали са възможност да те отстранят, без да те изпращат никъде, бил си им под ръка.

— Те не искат да ме отстранят, което нямаше да е лесно и безопасно — Синд беше побледнял, — а да ме превърнат в свое оръдие. Подхвърлиха ми Ишанг за примамка, но аз ще разбера какво става. Има нещо тъмно около мен, което е стояло скрито през годините, очаквайки своя час, и сега те са решили да задействат събитията.

— Какво може да направиш ти като нечие оръдие, колкото и важен пост да заемаш? Освен теб има още двама кенсели — напомни Азман.

— Смея да се надявам, че аз съм нещо повече от доверен съветник. От невръстно дете Императорът беше за мен семейството, което ми липсваше. Той няма наследник и мисля, че гледа на мен по-скоро като на свой… син.

Не беше помислял, че някога ще каже това пред хора, които познаваше така да се каже от вчера, но беше факт, че го направи.

— По-тихо! — Азман се огледа наоколо, но никой не се интересуваше от тях и разговора им. — Има логика, макар че трябва да вярвам на думите ти без никакво доказателство. Минавало ли ти е в такъв случай през ума, че може би Харамон те готви за свой приемник на престола?

— Ха! Искаш да кажеш — обади се момичето, — че Синд ще бъде следващият…

— Шшт! — прекъснаха я в един глас Азман и Ишанг.

— Не знам дали Кантайрофексът мисли така, но може би те мислят, че той го мисли — доста объркано излезе. Каквато и да е крайната им цел, в плановете си са допуснали грешка. Никакви обстоятелства няма да променят отношението ми към човека, комуто дължа най-малкото лоялност. Доколкото знаех досега, родителите ми са загинали в служба на Императора, наличието на Ишанг променя картината. Може би са открили нещо, с което да ме изнудват.

— Теб или Харамон — кимна Тарасу.

— Дори родителите ми да са били хораи, престъпници, съучастници в заговор с доктора и кенарха или нещо такова, няма да проявя черна неблагодарност. Ако разкритията ме компрометират толкова, че съм принуден да бъда послушна играчка в ръцете им, предпочитам да се оттегля или да умра, отколкото да бъда марионетка в чужди игри за власт.

— Добро решение, но почакай да научиш фактите — погледна го ведът. — Може да са наели Ишанг, Раван, Хаягри и други, за които не знаем, но това не обяснява способностите на последните двама. А пещерата на Кайя ми се струва съвсем извън възможностите на човек, колкото и да е влиятелен и могъщ.

— Освен ако планетата е избрана произволно, а пещерата е случайност и няма нищо общо със замисъла — додаде Тарасу.

— Ще знам повече, след като посетя Кин.

Синд извади от чантата си четящо устройство, което беше купил в комплект с холодискове. Избра един от тях, сложи го в процепа на уреда и се загледа в появилото се над него изображение. Беше карта на няколко звездни купа със синкаво и жълто проблясващи, разпръснати на големи разстояния звезди и кафяви планети. Линиите, показващи обичайните транспортни маршрути, бяха светлочервени. Между орбитите на втората и третата планета в една от системите пулсираше зеленооцветен пръстен с радиално разположени по него тъмни петна.

— Това е станцията на този сектор — посочи той кръга. — А това е Кин.

Малкото кафяво кълбо беше почти в края на сектора, обикаляше около ярка звезда клас G, изолирана от съседите си и самотна в пространството.

— Тук е по-празно и неуютно даже от кесията с общите ни пари — усмихна се Азман.

— Но за сметка на уюта, отдалечеността е неоценимо предимство против неканени гости — отбеляза Ишанг.

— Изолацията не пречи някой служител да се заинтересува от планетата ви или празноскитащ да попадне наоколо от чисто любопитство — каза Синд.

— Данъците се плащат редовно в административния център на областта, където се знае, че Кин е бедна, неприветлива, известна с уранодобива си и радиоактивното замърсяване на жизнената среда.

— При тази версия не бих се учудил, ако изпращате данъците си без да акостирате на станцията, предполагам в автоматични капсули. Санитарният контрол не би ви разрешил да кацнете.

— Предупредени сме, че ако решим да го направим, ще ни изпарят от разстояние — потвърди Ишанг. — Шлеповете с руда престояват двоен карантинен период и ги изследват обстойно, преди да бъдат препратени.

— А какво правите със случайните посетители? — попита момичето.

— Ако не ги стреснат показанията на уредите в официалния и единствен космодрум и са толкова нахални да се разхождат без разрешение, имаме подобаващ начин за посрещане — каза хораят. — Съветът на Старейшините поддържа няколко бази, оборудвани с въоръжение последен модел.

— Значи въпреки начина си на живот, сте отстъпили пред техническия прогрес? — обърна се към него Азман.

— Само доколкото е необходимо да оцелеем, обратното би било чиста лудост.

— Ако прекараме и следващия час в очакване да ни сервират, накрая ще отида да изям собственика — обади се изпод силовия плот Кокорл. — Може пък това да повдигне нивото на обслужване.

— Едва ли — Синд се наведе и го погледна. — Искам да те предупредя предварително, за да не бъдеш неприятно изненадан и да изразиш шумно разочарованието си. Това заведение е евтино и неслучайно е така.

— Знам че е евтино, какво от това? — прозя се джорхът. — Този дълъг и засукан увод ми говори, че следва нещо особено отвратително. Казвай спокойно, ще се постарая да съм въздържан.

— Става дума за холорекламата в началото на сектора и тази до заведението. Всичките тези варени зеленчуци, печени птици, плодови сладкиши…

— Толкова апетитно изглеждаха, че докато си избера нещо от менюто, бях затруднен — облиза се Кокорл, но изведнъж застина и го изгледа с подозрение. — Да не би това, което си избрах да поръчам с толкова труд, да е свършило?

— Мисля, че могат да приготвят всичко, което са обявили, не е там въпросът.

— Е, останалото ще го понеса — успокои се джорхът и пак се прозя. — Продължавай.

— Когато старецът на космодрума спомена „Карани“ и „Трит“, имаше предвид, че хранителните качества там и тук са еднакви, но има една съществена разлика, освен цената естествено. Бифтекът там си е бифтек, оризовата гарнитура си е гарнитура от ориз…

— Предполагам, че и солените шанси са си шанси със сол, както си му е редът — прекъсна го Кокорл. — Не виждам какво чудно и особено има в това.

Точно в този момент сервитьорка със златиста феерична туника донесе поръчаните блюда и внимателно ги нареди на плота. Подвоуми се и сложи голям пакет с разноцветна обвивка пред хиртела-Кокорл, който беше изплезил език от радост. Поставените до всеки чинии бяха увити във фолио с картинка на някакво ястие и с надписи отстрани, удостоверяващи автентичността на съдържанието. След развиване на станиола, вътре се оказаха зърнести или желирани кубчета.

— Това се опитвах да ти обясня — каза Синд в отговор на възмутения поглед на хиртела, след като сервитьорката се отдалечи.

Пакетът на Кокорл съдържаше същите кубчета, но с по-големи размери.

— В евтините заведения храната е синтетична, само в луксозните сервират истинска.

— Какво правим тук тогава? Ами те — той посочи работниците, — не могат ли да ядат същия боклук в стаите си?

— Предполагам, че тук им е по-весело, освен това стандартните синтезатори не са програмирани да произвеждат алкохол и сервитьорки в прозрачни туники.

Джорхът изпръхтя и помириса блокчето пред себе си с отвращение, побутна го с носа си и го облиза предпазливо от едната страна. По намръщената му муцуна личеше, че дегустацията не го въодушеви.

— Мисля да се върна на първата си идея относно собственика, уверен съм, че след известна топлинна обработка ще изглежда по-приятен и вкусен — изпъшка той.

— Понасям черен хумор в повечето ситуации, но тази специално, когато се храня, не е една от тях — сряза го Тарасу — Яж каквото са ти поднесли и бъди доволен, че го има!

Синд прибра дисковете и четящото устройство и се залови с вечерята. Изядоха кубчетата си мълчаливо под акомпанимента на мрачното и предизвикателно мляскане на Кокорл.

— И това било столица! Така ли се храните на Франар? — обърна се той към Синд, след като обра с език остатъците в чинията си.

— Не, разбира се, аз все пак съм известен и богат човек, но Императорът не обича разточителството. Всеки втори ден е „синтетичен“, както за простолюдието, което няма друг избор, така и за царедворците. Той държи това да се спазва стриктно.

В сумтенето си джорхът се постара да вложи безграничното си презрение към тези порядки.

— И вие ли на Кин сте „синтетични“? — обърна се той към Ишанг, чиито челюсти работеха механично, а по лицето му нямаше следи от никаква емоция.

— Хораите не си угаждат. Бих казал, че сме аскети в това отношение, но не използваме заместители и химикали, всичко е натурално — отговори той с безразличие.

— Добре, че съм заредил догоре фризера още от Тарис-1! — въздъхна джорхът. — При това положение не мърдам от кораба следващите дни. Кога ще се качим пак на него?

— Ако се отървем от прегледа, ще ни издадат разрешение за полет утре на обяд — отговори ведът. — Тази нощ и следващата сутрин ще прекараме тук.

— За стаите в пансиона и документите си опразних джобовете — каза Синд. — Вие как сте?

— Зле, парите не стигат за сметката по зареждането и подкупа за техническия контрол, затова уговорих с механиците от дока да купят част от резервното оборудване на кораба. Няма да получа истинската му цена, но сме в нужда и те диктуват условията. Важното е, че ще стигнем до Кин и обратно без проблеми.

— Това, което правите за мен, е повече, отколкото съм се надявал да получа от някого — каза Синд. — И в най-рискованите положения до този момент не съм забравял, че съм кенселастър. Сега за известно време бях никой от никъде и се чувствах толкова…

— Безпомощен — подсказа Тарасу.

— Да, освен това объркан и уязвим — кимна той.

— Е, ние те приехме такъв, какъвто си, направихме, каквото можахме за теб и приемаме благодарността ти — каза Кокорл. — А сега ще придружите ли останките на един зле нахранен джорх, за да ги положи в леглото си?

— Знаеш ли коя е най-съществената страна в живота на хиртела? — попита момичето. — Че си тръгва, когато решат стопаните му, и ги придружава той, а не те него.

— Много порочна практика, смятам да не се придържам към нея изобщо — заяви Кокорл, изправи се и се протегна. — Така наречените ми стопани и господари смятат ли да си тръгват или да изумя персонала в пансиона, като се прибера сам, взема ключа и си легна в стаята?

— Има ли някой още гладен? — Синд огледа останалите.

— Да — отговори джорхът, — но тук явно не е мястото, където може да се разреши този проблем. Вече копнея за „Хаврия“.

(обратно)

44

Фалшивите документи бяха добре изработени. Преминаха с тях безпрепятствено през входния контрол и напуснаха Шарп 103. На единствения приемателен транспортен възел в сектора Тритон с главен център планетата Ракс, пристигането им не предизвика вълнение. Само направлението на следващия им полет развълнува диспечера и той им прочете прочувствено нарежданията на санитарния отдел, отнасящи се до Кин, и справката за радиационния фон там, за да променят неразумните си намерения. Разбрал, че е безсмислено да ги разубеждава, той отправи към тях молба да закарат един пощенски контейнер дотам. След като получи съгласието им и прекъсна връзката, завъртя ръката си до слепоочието в изразителен жест и тъжно погледна колегата си.

— Горките хорица! Не може да помогнеш на някого, ако твърдо е решил да върши самоубийствени глупости.

С този коментар изрази разумното си становище по въпроса и се обади да нареди товаренето на пощенската пратка.

— Оставяш се изцяло в ръцете на хорая — каза загрижено Тарасу, издебнала излизането на Ишанг от командната зала.

— Болестта на професията ми е, че нямам пълно доверие дори на себе си, но изборът не е голям.

— Ще бъдеш сам сред цялата каста убийци и то без оръжие.

— Длъжен съм да спазвам техните правила. Оръжието няма да ми помогне, веднъж имах възможност да ги видя в действие.

Споменът за Ромиа и Зарал Вар го накара да се намръщи.

— Не се тревожи, той ще се върне невредим — обади се Кокорл. — Нищо не го заплашва долу, все едно че отива на разходка.

— Ти… — започна тя, но спря, забелязала торбичката с пръчиците до него. — Направо е чудесно да си имаш под ръка домашен оракул!

— Не винаги — каза Синд, имайки предвид Хайат. — Техният морал ги задължава да лъжат, за да те успокоят, нещо като лекарската тайна за поддържане на вярата у безнадеждни пациенти.

— Ако имаше нещо такова, изобщо нямаше да се обаждам — засегна се Кокорл. — Не ме бива много да лъжа приятелите си в очите.

— Извинявай, не исках да бъда груб — измърмори Синд помирително — Ти наистина ме успокои. Ще гледам да се върна колкото може по-бързо, няма да ви държа под напрежение.

Синд не беше очаквал шумно посрещане, но донякъде се изненада от сдържаността на хората, които ги съпроводиха до Свещения град на общността Наар. От репликите, които те размениха с Ишанг, се разбра, че брат Чен вече е пристигнал и Старейшината Ли е уведомен за събитията на Ромиа. Въпреки това по нищо не личеше, че е пристигнал човек с важни сведения, когото очакват, придружен от чужденец.

Ишанг изпълни обичайните церемонии в Храма толкова бавно и мудно, като че ли имаше цяла вечност на разположение. Когато най-накрая влязоха при Старейшината, той огледа Синд над ръба на чашата си с чай и ги покани да седнат срещу него до масичката. Хилавото му, прегърбено тяло беше се смалило наполовина от последния път, когато Ишанг го беше видял. Мрежа от синкави вени изпъкваше през изтънялата прозрачна кожа, а костеливите ръце стърчаха като клечки от широките ръкави на дрехата. Впечатлението на Синд в първия момент беше, че вижда преждевременно сбръчкано дете, но то се разсея бързо, когато срещна очите му. Въпреки крехкостта на обвивката, духът в нея беше стоманен и топящата се плът не влияеше ни най-малко на бликащата вътрешна сила и енергия.

„Този старец е костелив орех — помисли си той с уважение. — Умира и го знае, наясно е, че другите също го знаят, но като че ли всичко това не го интересува. Разбирам преклонението, с което говореше за него Ишанг, напълно го заслужава.“

Водачът на Братството на легендарните хораи по същество беше враг — на реда и законността в Империята, поддържани с много усилия от централната власт. Враг на Императора и на самия него като представител и доверен съветник на Харамон, но Синд не изпитваше омраза към стареца и си призна, че има пред себе си достоен противник.

Преди векове предшествениците на Ли са били некороновани господари на Империята, докато законният владетел, Император Кроон, след като поел скиптъра и сферата — символи на властта му — повел унищожителна война, за да остане единствен господар на световете.

— Добре дошъл — проговори Ли и погледът му се смекчи. — Очаквах това посещение отдавна.

— Идвам за нещо, което мога да науча само тук… учителю — произнесе Синд и установи, че необичайното за него обръщение не го подразни.

— Известно ми е защо идваш — тихо каза старецът. — Кори, можеш да ми дадеш книгата, която си донесъл.

От полумрака между колоните излезе човек, когото Синд не беше забелязал досега с непривикналите си очи. Беше млад и жизнен, с правилни черти на лицето. Ишанг трепна при неговата поява, осъзнал промените по време на отсъствието му. Беше забелязал следите на приближаващата смърт по безплътното лице на Старейшината, но това че брат Фу беше вече Кори, го накара да проумее изведнъж безвъзвратността на събитията. Фу постави пред стареца обемист том с пожълтели от времето страници, подвързан с протрита животинска кожа.

— Воините-хораи нямат минало, за да могат да получат бъдеще, изцяло свързано с дълга им — каза Ли.

Обяснението очевидно се отнасяше за Синд. Старецът разтвори излъсканата от допира на безброй пръсти корица и отвътре изскочи облаче прах.

— Тук — той почука със сгънатия си показалец по страницата — са скрити знаците, бележещи изминалото време. В тези редове е миналото на воините, дошли в Дома на общността Наар през сезона зирен, в периода на Големите дъждове.

Ишанг знаеше от първия си наставник, че е започнал обучението си, точно когато водите са се изливали от Небесните езера дни и нощи безспир, и по гърба му пропълзяха студени тръпки. Чувал беше за Хранилището на паметта, но не смееше да предположи, че ще види с очите си една от скъпоценните книги, до които се докосваха само Старейшините и редки избраници. А това беше книгата на неговото минало, от която щяха да излязат отдавна погребани неща! Старецът придърпа светилника към себе си и запрелиства страниците, докато намери това, което търсеше.

— Нека оставим да говори Истината, така както е била съхранена някога — той ги погледна и започна да чете.

В тишината на стаята се носеше само хрипкавият му глас, звук извън времето и пространството като шумолящи на вятъра сухи листа.

— Записах това в слънчев цикъл 892-и на планетата Кин, аз — Ли Хао, Старейшина на общността Наар и Водач на Невидимото братство по волята на Съвета и Нейната безкрайна милост. В третия ден на месец айсан, в разгара на сезона зирен изпрати Великата големи бури и дъждове в цялата наша област. И излезе река Ханапи от бреговете си, и заля долините чак до морето. На шестия ден от Небесния потоп приземи се звезден кораб с жена чуждоземка и невръстно дете — момче в него, край селището Унду. Намери ги рибарят Латар от рода на Плосконосите Унду и докарани бяха в Храма от него. Жената ранена беше, с помътен разум и каза, че от планетата Сизаор идва, Адит я наричат и на народа ни далечна издънка е.

Синд сподави неволното си възклицание, защото Адит беше името на неговата майка, загинала заедно с баща му по време на инцидент в изследователската лаборатория на Сизаор. Самият той беше останал сирак и мутант, поради близостта си до залата, в която се провеждал експериментът. Когато пристигнала спасителната група, от родителите му и останалите учени не било останало нищо за спасяване. Така гласеше официалната версия за експлозията, унищожила Изследователския център и персонала в него. За пръв път чуваше, че тя е избягала ранена от Сизаор, с дете и пилотирайки космически кораб. Заслуша се отново в тихия глас на Старейшината, съумяващ да предаде дори на сиен стила и характерния строеж на традиционния хорайски летопис.

— И каза тя, че нейният съпруг и другото момче-близнак заловени и навярно убити са от доверени служители на варварина-Император. За милост и закрила тя помоли и сина си на грижите ни повери, със знака-камък, който носеше на него. Тя умря, ала преди това говореше неща, които на мен, недостойния слуга на Лъчезарната, в смут и ужас хвърлиха душата. Дарове принесох в Храма, обредите изпълних точно, в древни текстове се взирах, докато мрак и болка в очите ми нахлуха, за да осмисля Нейната повеля. Детето наречено бе с името Ишанг и го заведохме в Дома, да стане на общността Наар прославен воин. Нека наставникът да пази знака за произхода му и го даде на него, когато стане достатъчно голям, за да го пази сам…

— Сега се оттеглете, докато словата, които чухте, попият в разума ви!

Старейшината затвори книгата, подаде я на Фу и по всичко личеше, че смята днешното им посещение за приключено. Ишанг се поклони и тръгна заднешком към изхода, последван от Синд.

— Разбра ли нещо? — попита той хорая, когато излязоха в двора.

— Достатъчно, за да съм сигурен, че си ми кръвен брат-близнак, притежаващ другата половина от знака, макар че това не ми пречи да се чувствам воин-хорай, както досега. Такъв съм бил през целия си живот и няма да свикна с мисълта, че съм чужденец като теб.

— Старейшината е мъдър и затова ни остави време за размисъл — каза Синд разсеяно, защото една подробност от прочетеното не му даваше мира.

Когато е вписвал събитието в регистъра-хроника преди около тридесетина стандартни години, старецът — тогава не толкова стар, а опитен и зрял мъж — Водач на Братството, е бил смутен от нещо в разказа на умиращата чужденка, според собствените му думи. Почти нямаше съмнение, че майка му с неговия брат, наречен по-късно Ишанг, се е спасила на Кин, бягайки от своите преследвачи, висши имперски служители. Историята за взрива и лъченията, убили родителите му, беше поставена съвсем под съмнение. Налагаше се да отиде на Франар и да чуе истината от първоизточника — кенселарха, който по това време заемаше този пост и също беше отразил събитието в архивите. Не можеше да измисли по-доверен служител от него, лекарят на Харамон също не беше извън подозрение, защото в известен смисъл и той се явяваше доверен човек на имперска служба.

Каквото и да беше чул Старейшината, си струваше да се научи, щом беше предизвикало у него чувства и мисли, които не се бе осмелил или по други съображения не беше записал в книгата, а говореше само с намеци за тях. Нямаше как да го попита направо, защото старецът не беше човек, на когото могат да се поставят директни въпроси за неща, които не желае да обсъжда. Ако поискаше да бъде по-ясен, щеше да го направи, имаше време това да стане, преди да си тръгнат за „Хаврия“.

— Ще дойдеш ли с мен на Франар? — обърна се той към Ишанг, като си спомни, че съгласието му да го придружи съвсем не беше очевидно, както се искаше на Синд. — Има да се изяснят още доста неща.

— Излишно е да ме питаш — каза хораят. — Потегляме веднага, щом Старейшината ни съобщи, че е възможно.

Жрецът-иконом ги заведе в спалното крило, до килията, отредена за Синд, и там се разделиха с Ишанг, който тръгна към своята. Стаичката беше чиста и аскетично мебелирана с най-необходими вещи, непредразполагащи към празни занимания. Като човек, призван да говори, за разлика от воините, жрецът се оказа словоохотлив и направо бъбрив. Обясни му вътрешния ред и показа местата, на които беше разрешено да ходи в качеството си на гост.

Мрачната трапезария, в която Синд вечеря, беше пълна, но разговорите вътре се свеждаха до минимум, а постните ястия в малки количества не бяха повод да се разположиш и почувстваш уютно. След като погълна двата черпака варени зеленчуци, които му сипаха от големия общ казан, той излезе с надеждата, че ще може да се оправи сам в лабиринта от коридори, без да попадне в някое от забранените за посетители места. Не се наложи да го прави, защото икономът вече го очакваше навън и го съпроводи до стаята му. Изпълнил задълженията си, той го остави и си отиде. Леглото беше толкова твърдо, колкото можеше да се очаква, и Синд, вперил очи в ниския дървен таван, прехвърли в ума си случилото се през деня. Преди да заспи си представи „Хаврия“, която може би в момента преминаваше някъде над него и тази мисъл го изпълни с търсеното спокойствие.

Събуди го тихо, но настойчиво почукване на вратата. Стъпките и приглушените гласове наоколо показваха, че обитателите на Свещения хълм започваха деня си. В стаята беше тъмно и той реши, че е доста преди изгрев слънце, въпреки че не знаеше продължителността на местния денонощен цикъл. Отвори вратата, като очакваше да види познатия жрец, но пред него стоеше един от братята-воини, който го подкани да извърши утринния си тоалет по-бързо, за да присъства по нареждане на Старейшината на важна церемония в Храма. Опитите му да разбере нещо повече от пратеника не бяха успешни, хораят неохотно го уведоми, че Ишанг също ще бъде там.

Излязоха на двора под тъмното, обсипано със звезди небе, по което нямаше предвестници за скорошна поява на слънцето. През система от вратички, проходи и вътрешни дворове, разделени с високи зидове помежду си, стигнаха до храмовата постройка, следвайки потока от жреци и воини, отправили се в същата посока. Храмът беше разположен на външната ограждаща стена и влязоха в него през малка странична врата, явно предназначена за обитателите на Свещения хълм. При идването им, той и Ишанг, заедно с жителите на околните градове и селища бяха въведени в Храма през главния вход, намиращ се отвън. По това време на нощта той сигурно беше затворен.

Синд се огледа наоколо за Ишанг, когото в себе си още не беше подготвен да приеме за свой брат, но не го видя. Жреците и воините, вървели дотук вкупом, сега се разделиха и заеха местата си от двете страни на пътеката, пред издигнатия подиум с огромна статуя на Нитара. В железни халки между камъните на стените бяха втъкнати горящи факли, които осветяваха вътрешността с мятащи се от въздушните течения пламъци. Синд забави ход и воинът зад него го побутна да тръгне наляво, заобикаляйки множеството. Даде му знак да спре до една от нишите в стената и да влезе вътре. След като издърпа дебела метална решетка, изолираща го от останалите, воинът застана отпред.

— На тази церемония никога не присъстват външни хора — сухо отрони той.

Синд разгледа импровизирания си затвор. Нямаше нищо освен голия под и стени и сигурно от него се очакваше да стои коленичил на студените плочи като останалите. Няколко души си носеха рогозки, но той предположи, че това е свързано със задълженията им при обряда. Точно пред себе си, в края на редицата видя Ишанг, който гледаше напред, без да помръдва. Рогозките бяха застлани близо до подиума, после поставиха върху тях няколко големи пълни делви и няколко малки. Всички хораи бяха обърнати към Старейшината, който стоеше неподвижно до статуята.

— Аз ли съм първият, който е допуснат? — попита Синд пазача си.

Воинът се обърна рязко с убийствен поглед и му направи знак да мълчи, защото Старейшината тъкмо беше нарушил настъпилата пълна тишина. Синд не знаеше достатъчно езика, за да следи думите му, и долавяше само откъслечни фрази. Запалиха треви с натрапчив аромат, който постепенно изпълни залата. Димните кълба скоро достигнаха нишата му и той започна да се усеща замаян и сънлив. Хората с пълните делви тръгнаха между редиците, като наливаха течността от малките съдове в чашите, които всеки държеше в ръцете си, а по-голямо количество от другите делви — в оставените на пода купи. Малко след това по изцъклените очи, които виждаше наоколо, той установи, че е останал единственият човек в съзнание освен пазача си. Хораят също не пи нищо, затова с объркване и изненада се вглеждаше в лицата на другарите си. Личеше си, че досега не е бил страничен наблюдател на церемонията и се чувства непривично.

Старейшината замълча и вдигна нагоре ръцете си, във всяка от тях се виждаше по един малък предмет. В полумрака Синд не можеше да различи какво е това, но се досещаше — вчера Ли беше взел неговата обица и медальона на Ишанг и точно тях държеше сега. Старецът произнесе ясно и отчетливо няколко думи на съвсем непознат език, за който Синд беше сигурен, че не е на Братството, а после доближи дланите си с двата знака една до друга.

Това просто действие беше придружено за Синд с внезапно връхлетели го неприятни усещания и реалността започна да потъва в безкраен черен кладенец. Ръцете и краката му изтръпнаха, по всички клетки на тялото му премина вълна на болка, придружена с тревожно очакване и рояк объркани, странни мисли. Той примигна, вкопчи се отчаяно в остатъците от собствената си личност и успя да я задържи, изпотен и треперещ. Ишанг положително изпитваше същото, защото се изправи несигурно и започна да се олюлява, като мрънкаше несвързано.

В ръцете на Ли нещо проблясна и оттам заструи поток мека синя светлина. Фигурата на Водача сякаш плуваше и се размазваше, а зад него се беше появила тъмна и неподвижна, странно позната сянка.

— Призракът от Ромиа! — прошепна Ишанг.

— И аз го видях тогава, помислих го за плод на въображението ми или на удара, който ми нанесохте — каза Синд с усилие. — Hадявам се да няма нищо общо с Кайя.

„Силата вече се размърда и е на път да се събуди…“

Думите на Старейшината неочаквано бяха станали разбираеми, макар че езикът остана същият, и с новопоявилото се знание мозъкът на Синд ги осмисляше без усилие.

„Това, което трябва да извършите е близо, и ще настъпи скоро времето ви да си единствен, Ахматаип!“

Сянката се стопи, старецът раздели с усилие късчетата и Синд изтощен се свлече на пода в нишата. Ишанг събори коленичилите пред него, още не излезли от транса хора и падна сред бъркотия от обърнати съдове, локви разляна течност и вяло помръдващи тела. Синд се свести от хладния въздух на двора, където в настъпилата предутринна дрезгавина смътно се виждаха очертанията на околните предмети. Не помнеше как е излязъл от Храма, но сигурно го бе направил със собствените си крака, защото стоеше нестабилно на тях, подкрепян под мишница от пазача си.

— Виждам, че вече сте добре, но ще се поразходим още малко, за да се възстановите съвсем, преди да ви заведа при Кори — каза той на сиен и продължи да го тегли напред, принуждавайки го да пристъпва с бавни равномерни крачки.

Синд отвори уста да го попита нещо, но езикът му се обръщаше трудно и издаде само неясен звук.

— Брат Ишанг е в другия двор, ще отидете заедно — добави воинът.

— Старейшината няма ли да говори с нас? — попита Синд, щом се справи с надебелелия си, тромав език.

Воинът се подвоуми дали да му отговори.

— Ще разберете от Кори, каквото трябва — заяви той, а зад непроницаемата му маска се четеше тъга.

Прекосиха двора и стъпките на Синд ставаха все по-уверени. Последните стъпала към помещението, където снощи ги бе приел Ли, той измина сам, без помощта на хорая. Ишанг вече беше вътре, но вместо Старейшината срещу него седеше младежът, наречен Кори. Жизнеността му се бе изпарила, а суровото изражение го състаряваше, сякаш от снощи бяха изминали години. Той изчака Синд да свие протестиращото си тяло до Ишанг и заговори без предисловия, посочвайки масичката.

— Вземете знаците и може да поемате по пътя си. Старейшината Ли Хао ще се моли на Сияйната за вас.

Както пазачът, така и Кори изглеждаха угнетени.

— Добре ли е Старейшината, ако не е нетактично да питам? — Синд прибра обицата си.

— Той вложи всичките си сили в церемонията и времето му да ни напусне е близо — тихо каза Кори, а неувереността в очите му говореше, че би предпочел да не е така.

— Съжалявам, че нашето пристигане стана причина… — започна Синд.

— Всичко става по волята на Небесата, ние сме само оръдия на висшите Сили. Сега вървете! — рязко нареди младежът.

Кори не беше свикнал с новата си роля и напрежението му личеше, но промяната у него беше забележима. Пред тях стоеше мъжът, който съвсем скоро щеше да стане Старейшина и вече го осъзнаваше напълно.

По пътя към катера Ишанг беше намръщен и неразговорлив дори по своите мерки, но Синд го разбираше, затова пристигнаха на „Хаврия“ без мълчанието помежду им да натежи.

— Връщате се по-рано, отколкото предполагахме! — извика Тарасу, която ги чакаше в хангара.

Радостта й беше толкова явна и неподправена, че каменната физиономия на Ишанг се пропука, когато тя прегърна и него.

— Наистина е рано, но не виждам защо си изненадана, след като аз казах точно какво ще стане — обади се Кокорл, застанал зад нея. — Не си се съмнявала в мен, надявам се.

— Е, честно казано…

— Какво стана долу? — нетърпеливо попита джорхът.

— Поне изчакай да влязат — укоризнено каза момичето, което беше забелязало скованите им физиономии.

— Ето, вече влязохме — изфуча Кокорл, щом люкът на трюма се плъзна зад тях. — Започвайте по-бързо! Споменавал ли съм досега, че съм изключително любопитен?

— Ако кажеш досаден, ще е съвсем точно — заяде се Тарасу. — Остави ги на спокойствие!

— Накъде тръгваме сега? — невъзмутимо попита Азман от мястото си до централния пулт, сякаш те идваха направо от каютите си.

— Отиваме на станцията до планетата Ракс, където ще наемем кораб за нас със Синд и ще ви възстановим разходите — Ишанг извади снопче банкноти, всяка от по хиляда рагда.

— Ами че това е страшно голяма сума! — възкликна момичето, след като ги преброи.

— Не са мои — сви рамене хораят. — Даде ми ги Кори по нареждане на Старейшината Ли.

— Аз ще ти ги върна скоро, надявам се — каза Синд. — Налага се да продължа да се движа инкогнито и след като се върна на Франар. Ишанг ще се представя за Синд Кар Натх, а аз — за негов спътник, така ще имам известна свобода на действие.

— Няма да се справя за толкова кратко време — каза Ишанг.

— Ще те подготвя, докато пристигнем, в края на крайщата като близнаци трябва да имаме и други общи качества освен външността.

— Така ли! — подскочи Кокорл. — Значи наистина сте братя?

— Още не съм съвсем убеден — Синд разказа накратко събитията на Кин.

— Може ли да видя камъните? — Азман протегна ръка. — Когато ги съединявахме тук, не изпитахте нищо подобно, струва ми се.

— Определено не, може би причината е в това, което говореше Старейшината и отначало не разбирах. Ишанг, на какъв език бяха последните му думи?

— Не знам, никога не съм го чувал, но значението изскачаше направо в главата ми — хораят се намръщи. — Струва ми се, че това стана след като се появи призракът зад него.

— Какъв е този призрак? — попита Азман.

— Тъмна и безформена сянка — обясни Синд. — Аз го зърнах на Ромиа, но при онези обстоятелствата не го приех за нещо реално и заслужаващо внимание. Доколкото разбирам, Ишанг също го е видял тогава, а сега се появи за втори път. Стои и сякаш наблюдава, без да прави нищо, после изчезва. Ти знаеш ли какво представлява?

— Hямам представа. — Азман го погледна замислено. — И какво каза Старейшината?

— Говореше ту на един от нас, ту на двамата едновременно, или така ми се е сторило, и каза нещо подобно на „Ахматаип“. Звучеше като име, май нарече някого от нас така. — Синд се протегна. — А сега най-голямото ми желание е да си легна. Тази нощ спах малко и историята в Храма ме довърши.

— Преди това ще съединя парчетата, ако нямате нищо против — въпросително ги погледна ведът.

— Давай — каза Ишанг, а Синд стисна зъби, за да посрещне пристъпа, който за негово учудване не последва.

— Абсолютно нищо не става, както виждам — Азман ги събра и раздели няколко пъти със същия ефект. — Макар че, сякаш самите части се стремят една към друга.

— Ще разберем все някога, може би думите са задействали нещо, свързано с тях.

— Вече обсъдих предложението си с Кокорл и настоявам, когато свършите всичко, което смятате за належащо, да дойдете при мен на Каскот — ведът им върна знаците. — Джорхът ще доведе Тарасу.

— Ахматаип! — повтори той и поклати глава.

(обратно)

45

— Нека повторим пак — каза Синд може би за стотен път. — За Ромиа ще кажем това, което се разбрахме, защото иначе ще последва проверка. Аргам ще не ще трябва да спомене за Братството, аз съм длъжен да го потвърдя и да разкажа за Кин, тогава Имперският флот веднага ще замине натам. Ако ние мълчим и Аргам ще си мълчи, тъй като се опита да ме убие. Поне това мога да направя за планетата ви на първо време.

— Достатъчно е — кимна Ишанг — Значи сигналът е бил фалшив, всичко е наред, агентът Зарал Вар е полудял и се е самоубил. Тръгнал съм обратно и поради повреда на кораба съм се озовал на неизвестна планета извън пределите на Империята. Там се е наложило да се отбранявам срещу враждебно настроени туземци и съм срещнал теб — отдавна катастрофирал по подобен начин. Успели сме да закърпим моя кораб достатъчно, за да ни докара в околностите на Ракс, преди да се разпадне. Там аварийната ни капсула е прибрана от „Хаврия“, а после съм наел нов кораб.

— От тези премеждия аз или по-точно ти, си се отървал с тежка физическа и психическа травма, от която още не си се възстановил. Това ще обясни несъответствията и странностите в държанието ти, продължителните престои в къщи, както и загубата на способността да се трансформираш.

— А всички тези хора, които си познавал и си имал с тях определени взаимотношения? — скептично попита Ишанг.

— Близките ми познати не са чак толкова много, приятели нямам и никой не може да иска от теб в това състояние да се държиш адекватно. Ако усетиш че затъваш, просто прекрати разговора, извини се и се престори, че получаваш пристъп.

— Какво ще правиш ти, докато аз водя светски живот вместо теб?

— Ще се правя на загубен провинциалист и ще се постарая да спипам кенселарха натясно. Няма да бъде лесно, защото той много добре ще знае, че лъжа и ще ни дебне непрестанно — лицето му потъмня. — Скоро Великият Кантайрофекс заминава на инспекция. Смяташе да направи обиколка на периферните области около сектора Змия и чака само завръщането ми. След като пристигнем, трябва да се появим в двореца и да изнесем най-трудното представление. После ще се оттеглиш в жилището си, тоест в моето, и под предлог че си болен, няма да го напускаш често.

Избръснат и с подстригана подобно на Синд коса, хораят предизвикваше у Синд, щом го погледнеше, чувството, че стои пред огледало. Не можеше да се каже, че изпитва задоволство и възторг, но вече свикна, а след като самият той все едно виждаше себе си, значи другите щяха да бъдат лесно убедени в това. Дори държанието на Ишанг се беше изменило. Той наблюдаваше Синд и копираше позите, маниерите и отсенките на тембъра му много сполучливо, с което понякога го дразнеше. Смяташе, че се познава достатъчно, но сега имаше уникалната възможност да разбере какво представлява в очите на околните и доста неща го караха да се замисли.

— Защо свиваш така устните си, когато говориш, сякаш си лапнал нещо кисело? — попита го Синд веднъж, с което предизвика недоумението му.

— Ти правиш това непрекъснато — повдигна вежди хораят. — Мислех, че го имитирам добре.

— И гледам събеседника си, все едно че е купчина нечистотии?

— Точно казано, но сигурно би гледал купчината по-топло — усмихна се иронично Ишанг, което напоследък му се удаваше.

— Ти ще се научиш да се държиш като мен, а аз научавам нещо за себе си — каза Синд и реши, че не харесва особено образа, изграждан от хорая пред очите му.

Трябваше обаче да признае таланта му да се превъплъщава. Кацнаха на Тайнър 8, намиращ се диаметрално противоположно на Шарп 103 в сферата, образувана от трансферните площадки около Франар. Ишанг веднага се легитимира като Синд Кар Натх — кeнселастър на Великия Кантайрофекс, Негово Императорско Величество Харамон I. Внезапната му поява на скромната станцийка беше като гръм от ясно небе и предизвика притеснение и ужас в обслужващия персонал. Ишанг прие с аристократично презрение и страхопочитанието, с което го обграждаха, и облекчението, когато се разбра, че желае само да му бъде осигурен незабавен превоз към столицата. Движеше се и говореше с превъзходството на човек, знаещ своето място, а снизходителната му полуусмивка беше изпипана до върха на съвършенството. Синд вървеше след него и се усмихваше вътрешно на почитта, изразявана от разтрепераните служители към един субект извън законите, когото нормално биха третирали като престъпник.

Луксозната совалка, предвидена за подобни извънредни случаи, не беше напускала хангара си досега. Осигуриха елитен пилот, който да я управлява при първото й пътешествие до частния космодрум на Императора, и уредиха връщането в местния клон на агенцията на наетия кораб, с който Синд и Ишанг бяха дошли. Синд си позволи да затвори очи, хлътвайки в мекото удобно кресло на обширния салон. Съзнаваше, че след като кацнеха в Атанаморп, щеше да му се наложи да се чувства и държи като във вражеска територия и се радваше на сегашното спокойствие.

Когато пристигнаха, в тази част на планетата беше късна нощ и това им позволи да отидат направо в градското жилище на Синд. Ишанг се разположи в неговите стаи, а самият той зае едно от помещенията, предвидени за гости. Първото нещо, което направи хораят, беше да набере секретния код на директната линия и да съобщи за пристигането си на Харамон. Кантайрофексът в момента спеше, но рано сутринта щеше да получи записа. После Ишанг веднага се насочи към главния управляващ блок на електронните системи в жилището. Скритата в него детекторна система сигнализираше за поставено някъде наблюдаващо устройство. Синд можеше да го намери лесно или да заглуши излъчванията му, но имаше друг план — този, който го бе поставил в негово отсъствие, трябваше да бъде сигурен, че не е открит и получава достоверна информация. Слухът за завръщането му се беше разнесъл и враговете положително ги наблюдаваха в момента.

Хораят подозрително оглеждаше празната стая, чиято разлика от обикновен коридор се състоеше в по-големия брой скали и бутони на уредите, вградени в стените. Резултатът от това беше, че всекидневната изглеждаше празна и непривлекателна като командната зала на „Хаврия“. Впрочем, с някои незначителни изменения, интериорът във всички кораби проявявяше удивителна консервативност, както в тези от по-старите поколения, така и в последните модели. В съгласие с резултатите от непрекъснато провежданите психологически тестове, пилотските кресла се произвеждаха материални. Екраните на пода и стените, които създаваха илюзия за липса на прегради, се употребяваха рядко — предимно в бойни или аварийни условия. Предпазливите опити да се промени това положение бяха завършили с провал — дълбоко вкоренените атавистични инстинкти на повечето хора не бяха в състояние да смелят всички технически усъвършенствания, предложени от учените.

Усещането, че се рееш в космоса, заобиколен отвсякъде с необятно пространство пред висящ в нищото пулт, предизвикваше след известно време симптоми на агорафобия и изкарваше екипажа от строя. Синд беше свидетел как експерименталните групи след завръщането си отказваха да излизат от стаите в клиниката, като единодушно настояваха те да бъдат колкото може по-малки и изпълнени с предмети. За един от пилотите се наложи да бъде донесен шкаф с малък отвор във вратата, откъдето му подаваха храна. Той прекарваше повечето време свит в ъгъла, сякаш и това пространство беше прекалено голямо за него.

В градските жилища на Франар обаче техниката беше навлязла безпрепятствено, най-вече при аристократите, така че те изглеждаха еднотипни, голи и скучни. Преди последната модна вълна на завръщане към примитивизма да засегне вътрешното обзавеждане, малко домове можеха да се похвалят с наличие на някакви предмети извън обичайните уреди и частни колекции, последните обикновено държани скрити. Синд правеше изключение и усети особено силно това, когато получи възможност да се наслади на гледката как Ишанг, облечен в халат с неговите любими кройка и цвят, се изтяга доволно в спалнята му с програмиран изглед към двореца.

Тук се забелязваше разликата от другите бездушни помещения и присъствието на хорая, разположил се собственически на силовото легло, го раздразни, защото го накара да осъзнае, че това е единственото лично негово място във вселената, неприкосновено досега. Предметите на изкуството не бяха неговата стихия и напълно го задоволяваха холопроекциите на прочути шедьоври. Те украсяваха всекидневната и стаите, когато имаше посещения, останал сам, обикновено ги изключваше. Трите стени на спалнята му обаче бяха покрити с вещите, които носеше от пътуванията си. Те го уверяваха при всеки поглед, че миналото му не е сън или илюзия, създадена от услужлив уред.

„Сякаш това ми дава самоличност, тук е целият ми живот като личен агент на Кантайрофекса извън официалната и скучновата длъжност кенселастър“ — помисли си той, загледан в безформен обгорял невроразрушител.

С него се бяха опитали да го убият при една от първите му задачи в отдавна отминало време, но спомените веднага нахлуха при вида на разтопената в единия край тръба. Несъзнателно се бе приближил до стената и пръстите му мачкаха прозрачно шалче-воал от ефирни нишки, по всяка вероятност дело на копринените паяци от Хавърт.

— Тези неща съм донесъл от световете, където съм бил — обади се Ишанг с въпросителен поглед и продължи уверено, спомнил си инструкциите за безбройните дреболии, изграждащи фиктивната му личност. — Това шалче е свързано с една отдавнашна мисия, като че ли са изминали векове оттогава. Принадлежеше на Дариа Ърл, която оглави брожението на технократите от административния център Хавърт. Бяха се отклонили доста от научната линия на Техническия съвет и Върховният академик Боргън закри изследователския център в този сектор, с което ги изкара в открито противодействие на властта.

Ишанг помълча, загледан във фината материя, чието описание и история беше чел в дългите списъци с указания на Синд, но виждаше за пръв път.

— Красиво е — измърмори той. — Тя също беше красива, мисля, но също така много умна и опасна. Успях да проникна в ядрото им и след нейната смърт беше лесно да се разединят и заловят. Жалко, че не беше насочила силите и ума си в правилната посока.

Хораят сякаш със свръхестествено прозрение извади на показ истината, а тя беше, че Синд никак не се гордееше с тази операция. Не беше за чудене, че симпатиите на Ишанг бяха на страната на изправилите се срещу могъщата и непоклатима имперска власт, но собствените му чувства бяха объркващи. Може би героичните, по начало обречени усилия предизвикват неволно уважение у всеки, кой знае?

— Мога да разказвам за всяко нещо, но едва ли ще бъде интересно, а някои случаи са обект на имперска тайна — хораят се загледа през прозореца в масивните, слабо осветени кули на двореца, докато разсеяно движеше лявата си ръка върху бутоните на таблото за панорамна настройка.

Гледката рязко се смени с малък оазис сред заоблени червеникави дюни, простиращи се до хоризонта, а градските шумове отстъпиха пред еднообразната тъжна песен на вятъра в пясъчното безмълвие. Хораят примигна стреснат, но едва ли друг освен Синд би забелязал това.

— По-зле съм, отколкото си мислех — театрално изпъшка Ишанг. — Направо забравих, че главната част от сградите на Атанаморп се намира под земята заради пустинните бури, а изгледите през „прозорците“ са проекции.

— Пожелавам Ви да се възстановите бързо, уважаеми кенастър Натх — каза учтиво Синд, употребявайки вежливото разговорно обръщение. — Не бих се осмелил да предположа какво ще Ви препоръча лекарят, но си позволявам да дам един скромен съвет, при цялото ми уважение към медицината.

— Мисля, че си заслужил да се обръщаш към мен, без да спазваш установения церемониал. Ти спаси моя живот и ми беше другар в най-отвратителното премеждие, което си спомням.

— Аз съм прост човек и изискванията на добрия тон в Императорския двор са ми неизвестни, но… — подвоуми се Синд. — Струва ми се, че това благоволение едва ли ще се посрещне добре на публично място. От някои недоброжелателно настроени хора то може да се възприеме като неуважение към длъжността, която заемате в служба на Великия Кантайрофекс… а и към самия него. Достатъчно е да използвам правото, което ми давате, когато сме в по-тесен кръг.

— Наистина! — сепна се Ишанг. — Объркан съм доста, щом ти, чуждият човек, забелязваш елементарните грешки, които правя. Питам се вече дали мога да се справя с поста си в това състояние.

— Разбира се! — увери го Синд енергично. — Временните Ви неразположения ще отшумят, сигурен съм.

— И какъв е съветът, който се канеше да ми дадеш? Възможно е да го последвам, нищо че не идва от корифей като доктор Дорн.

— Чувал съм, че се препоръчва едно средство след травматизиращо събитие, за което човек не иска да си спомня, но то не излиза от мислите му и го тормози. Трябва да атакува спомена пряко, вместо да му обръща гръб и така го побеждава. Искам да кажа, че не бива да заравяте неприятните преживявания на Тарис-1 в душата си, а да се преборите с тях. Няма ли да е по-добре в този смисъл вместо любимата си пустинна местност или величествения дворец да изберете панорама, наподобяваща гледка от Тарис — дървета, треви и други чужди неща.

— Ще го направя още сега. Обилна растителност, казваш, доста е неприятно, но може да ми бъде от полза — съгласи се бодро Ишанг, на когото монотонните набраздени склонове на дюните с облаци фини песъчинки, вдигнати над тях от вятъра, бяха станали противни от пръв поглед.

Мрачното кървавочервено слънце, увиснало отгоре, не даваше да се разбере изгрява ли или залязва, но и в двата случая не събуждаше симпатиите му. Той се пребори с настройката, докато намери пейзаж като този, който се разкриваше от Свещения хълм на общността Наар.

— Струва ми се, че това ще свърши работа — каза той.

— Само не прекалявайте със съзерцаването му — посъветва го Синд усмихнат. — Ако усетите, че не Ви понася, пуснете пак прекрасния изглед отпреди малко, за да си починете. Не е ли той от възпятата в толкова стихове и песни Безкрайна, Неизбродна, Величествена и т.н. централна пустиня Мохиха?

— Да — изпъшка хораят. — Мохиха стопля сърцето ми, когато я гледам, но няма да се предам пред тези гадни диви растения, ще се справя някак си.

— Тогава Ви оставям да почивате. Само бих желал да знам, утре ще Ви придружавам ли при посещението в двореца?

— Ще те представя тук-там, за да не скучаеш, докато свърши аудиенцията ми. Може би сам Кантайрофексът ще пожелае да види човека, на когото съм гласувал доверие.

— Ще се пръсна от гордост, ако Негово Императорско Величество благоволи да спре вниманието си върху мен. — всъщност Синд се надяваше, това да не се случи.

Не беше сигурен, че ще съумее да се преструва пред проницателния поглед на Харамон, без да се издаде. Успехът също нямаше да го зарадва — мисълта, че ще лъже Императора, го измъчваше. Започна да се разколебава, но реши, че за да разобличи враговете около него, си струва да изгуби временно самоуважението си. Констатира с тъга, че предаността изисква да пожертва личните си чувства и етични норми.

(обратно)

46

— Сигурна ли си, че храната тук ще ми понесе? — тревожеше се Кокорл. — С мъка в сърцата ще се разделя със запасите си, въпреки че почти съм ги привършил.

— Не се безпокой, синтезатор видях едва при първото ми и единствено пътуване извън Хонстел — търпеливо отговори момичето. — В много отношения сме изостанали, което е напълно в твоя полза, що се отнася до яденето.

— Радвам се да го чуя в качеството си на месояден хиртел. И какво смяташ да правиш? — попита той с интерес. — Имам няколко идеи.

— Ще се опитам да помогна на баща ми срещу отвратителния му полубрат. По време на моето отсъствие Сизал положително е узурпирал неофициално престола и се разпорежда от името на татко. Леля ми Интилада едва ли знае за делата на съпруга и дъщеря си.

— Изправиш ли се срещу Сизал още с пристигането си, ще допуснеш голяма грешка. Може думите на Сарави да са били предизвикани само от злобата и яда й към теб. Ако пък всичко е истина, той веднага ще се разправи с теб. Аз ще те защитя, но няма да помогнеш на баща си, който ще бъде заложник при него за твоето покорство.

— Какво предлагаш? — неохотно попита Тарасу.

— Да се държиш нормално, докато съберем доказателства, което няма да отнеме много време. Също така да не съобщаваш за смъртта на братовчедка си, колкото и да ти е трудно да мълчиш. Ако баща ти е зле, ще го заведем на сигурно място, където да е недосегаем за интригите на Сизал, и ти ще бъдеш с развързани ръце. Азман ще ни остави совалката и след като се приземим долу, ще я прикрием добре да ни е под ръка за всеки случай.

— Не възнамерявам да бягам като престъпница! Каквато и да е била вината ми, достатъчно съм я изкупила, сега търся само справедливост. Или ще я получа, или ще умра, не ми трябва катера на Азман.

— На мен обаче ще ми трябва, когато реша да си замина. Мисля, че и ти ще ме придружиш до Каскот, обещахме на веда да се съберем при него. Със совалката няма да ни е много удобно, но спокойно може да стигнем до близкия транспортен възел.

— Ако всичко тук се оправи, ще заминем с нормален кораб, а не с тази черупка. Забравяш Космическото градче на Хонстел за чужденците, които извършват товарните превози. Колкото и да е малко, на него винаги може да се намери кораб, а няколко от тях всъщност принадлежат на баща ми.

— Доколкото разбрах, градчето се намира в обръч от високи планини, доста далече от населените места. Дори за да отидем дотам, не е зле да имаме превозно средство под ръка.

Тарасу беше притеснена и разсеяна, затова не забеляза липсата на логика в думите му — с мощните си крила той можеше да я отнесе спокойно до космодрума, без да се свира в тесния катер.

— Щом настояваш, ще го задържим — тя сви рамене и прекрати спора за негово облекчение. — Радвам се, че ме придружаваш в този труден момент, може да прочетеш мислите на Сизал.

— Ще го направя за теб — поколеба се джорхът.

— Ти имаш ли семейство, искам да кажа твое семейно гнездо — с женска джорх и потомство?

— А, не! — подскочи Кокорл. — За щастие съм много млад и с репутация на вятърничава личност. Това ми позволява да поддържам няколко приятни връзки без сериозни ангажименти.

— При вас е прието и нормално да имате такива връзки и то не една? — учуди се Тарасу.

— Развлеченията отморяват и са препоръчителни, липсата им дори е сигурен белег, че един джорх е болен. Любовните игри са приятно занимание, но създаването на семейно гнездо е съвсем друго нещо. То изисква търпение, постоянство и силна воля, които все още ми липсват. Изграждането му е трудно и понякога опасно, както показва съдбата на собствения ми многообичан и многоуважаван родственик Трирл, глава на клана Фърдирл, когото познаваш лично.

— Трирл ли? Какво се е случило с него?

— Спомняш ли си, когато той говореше за своята любима от младини — Смагарт?

— Е, и?

— Ами тъй като брачното обвързване е сериозна стъпка в живота на джорхите, то се подготвя дълго. Преценява се внимателно от всички страни, докато и двата клана се убедят, че направеният избор е добър за младите. След като главите на родовете се споразумеят, ако чувствата не са се изпарили през дългия пробен период, двамата се свързват според традицията. Не дадат ли родовете съгласието си, остават две възможности — да се разделят или да се свържат тайно против волята на всички. Уважаемият чичо Трирл получил категоричен отказ от рода на Смагарт по редица причини, за които дългите езици на милите ми лели не са ме осведомили много точно. Станало е отдавна, на мен самия ми е било нужно да почакам доста, докато се излюпя.

— Трирл споменаваше, че е със знатен произход — каза момичето.

— Знатен, но беден, за съжаление. Колкото до произхода, за клана Ашшсифф, чиято издънка била Смагарт, се говори в най-старите предания. Корените му са древни като расата ни и дори се свързват с легендата за Огнения покорител на Въздушния безкрай.

— Много впечатляващо звучи — съгласи се Тарасу.

— И си представи как пред този род изскача някакъв почти неизвестен и без големи перспективи младеж, който дръзва да поиска една от най-добрите партии в обществото. Забранили му дори да се приближава до техните гори, но Смагарт мислела другояче и двамата избягали, за да разчупят Яйцата на живота в затънтен край на областта. Изключително дръзка и необмислена постъпка, както показал резултатът.

— Не разбрах какво са счупили — прекъсна го момичето.

— Много е досадно да обясняваш основни неща, но няма как — Кокорл въздъхна. — Когато се излюпи джорхът, до него има малка кристална топчица, в която е затворена неговата сила и мощ. Тя трябва да се пази на специално място през целия му живот, защото е тясно свързана с него. Ако бъде унищожена по някакъв начин, той е обречен.

— Напомня ми нещо — тя се замисли. — Трябва да се скрие вдън гори, вдън планини, през девет земи в десета!

— Числата девет и десет, споменати едно след друго в този им смисъл, носят нещастие — строго изсъска джорхът. — Имай го предвид, моля те! Тези идеи за гори, планини и еди колко си земи се радват на почит при дивите дракони, някои от тях дори се изхитряват да използват дъната на морета и океани за целта. При това се налага да си наквасят извънредно много люспите с вода. Брр, каква отврат!

— Наистина, сигурно е дълбоко и страшно — съчувствено се обади Тарасу.

— Предимно и най-вече е мокро! Ние като цивилизовани същества си имаме Стъклени планини с безброй тънки, остри и непристъпни върхове подобни на игли, на чиито крайща се поставят Яйцата на живота. Прекрасна гледка е отвисоко, когато се рееш над тях при изгрев слънце.

— Не е ли опасно да се оставят яйцата така безстопанствени? Всеки може да ги вземе и да прави с тях, каквото му хрумне.

— Да ги вземе ли? — изсумтя презрително Кокорл. — Те са защитени с древни и могъщи заклинания, които допускат само знаещия своите думи до неговия Извор на Силата. За да се осигури поколение и продължи рода, обвързващите се разчупват своите Извори и те се съединяват в нов, общ, така че и съдбите им се свързват неразривно. Могат да разрушат Съюза, ако и двамата пожелаят това — от този момент нататък Силата е обща.

— А ако умре единият?

— Точно оттам идва опасността — заклинанието е подвластно, само ако са заедно. Останалият жив вече е празна черупка, призрак-пазител на Извора. Та уважаемият ми чичо Трирл избягал със Смагарт в далечен край, извършили обряда и живели там в уединение, докато наследникът им се излюпил. Тогава той решил, че ако се върне и говори с клана Ашшсифф, нещата ще се оправят и гнездото им ще получи семейната благословия — безумна идея, но все пак той не е притежавал днешната си мъдрост. Замисълът бил неосъществим, както е разбирала дори не особено умната ми леля Засс’итс, а между нас казано, тя направо си беше рядко тъпа. Смагарт веднага е била изличена от родовата памет и предания на Ашшсифф, което не им попречило по-късно да поискат за нея обезщетение. Той тръгнал, без да й каже, заслепен от надеждата си за помирение, като не помислил, че Силата на Съюза им ще я накара да го последва. Когато разстоянието между тях преминало критичната точка, вече разбирал какво ще стане, защото нещо по-силно от разума го карало да обърне кораба назад. Полетял веднага обратно, но вече било късно. Усетил как съзнанието му като че ли се разкъсва на две и едната част загива. Върнал се и разбрал, че Смагарт се хвърлила в първия попаднал й кораб заедно с малкия джорх и това бил последният й полет. Не открили и следа от нея. Тогава на клана Фърдирл бил наложен убийствен родов данък, който го докарал до пълна бедност.

— А Трирл как понесъл всичко това? — Тарасу беше извънредно заинтригувана.

— Разорението на нашия клан не го трогнало, въпреки че вината за това била негова. Съветът на рода отсъдил Трирл да възстанови щетите, което той направил впоследствие. Така се прославил с уменията и сериозността си, че когато станал глава на клана, никой не припомнил младежкото му прегрешение. Наказан бил съвсем достатъчно. Отначало твърдял, че Смагарт е жива някъде и се опитвал да види с пръчиците къде, но след време усетил по настъпилата празнина у себе си, че вече е сам. Посветил изцяло силите си за благото на рода — нищо друго не му и оставало.

— Много печална история — въздъхна Тарасу.

— Ползата от това, що се отнася до мен, е, че при мисълта за обвързване и потомство се разтрепервам. Все някога инстинктите ще надделеят, но се надявам да не се случи в близките столетия.

— Горкият Трирл!

— За кого става въпрос? — попита влезлият Азман.

— Кокорл ми разказва тъжни приказки — отговори момичето. — Бях се разсеяла и както виждам, вече сме над Хонстел.

— След малко ще се разделим, но очаквам да ви видя скоро — ведът разпери ръце — Катерът е ваш, набелязал съм място за кацане в една гора, където лесно ще го скриете. Близо е до южния път за престолния град Даген и ако побързате, може да използвате гръмотевичната буря в района, за да се приземите незабелязано.

— Всичко, което притежавам, в момента е на гърба ми — усмихна се Тарасу. — Готова съм да потеглим.

Катерът се изгуби в бушуващите стихии над Даген, а ведът изчака да се увери в благополучното им кацане сред превиващата се от вятъра и яростните водни струи гора. После въздъхна и насочи „Хаврия“ към Каскот, където не беше стъпвал толкова отдавна. През това време Тарасу се измъкна нетърпеливо навън, подхлъзна се в калта и падна. Трясъкът на гръмотевиците заглуши проклятията й, те достигнаха само до острия слух на Кокорл, който успя да се закрепи, заоравайки с ноктите на задните си лапи в земята. Вдигна муцуна нагоре, но потоците вода, леещи се от оловносивото небе, бързо го накараха пак да я наведе. Тарасу се изправи с мокра, провиснала коса и кални отгоре-додолу дрехи.

— Хайде да влезем вътре! — изрева Кокорл.

Напомнянето му беше излишно, тя вече се катереше обратно.

— Имаш ли някакви други дрехи — огледа я критично джорхът, когато затвориха люка и заслушаха потракването на дъжда по металната повърхност над главите им.

— Не, защо? — тя уви сноп мокри кичури около ръката си и изстиска от тях мътнокафява струя, която се стече в локвичка на пода.

— Не съвпадаш с представите ми за принцеса, която се завръща в бащиния дворец — каза той. — Hяма да ни пуснат да припарим вътре, ако се появиш в този си вид.

— Надявам се, че все още си спомнят за мен и стражите ще ме познаят — сърдито измърмори момичето.

— Твърде е възможно, ако си изчистиш калта от лицето.

Тарасу изрови от джоба на гащеризона си чиста салфетка и последва съвета му.

— Знам, че през този сезон дъждовете са поройни, но никога не съм се излагала на тях насред гората — обади се тя, когато се пооправи. — Трябва да изчакаме потопът навън да спре.

— При тези надвиснали тъмни облаци едва ли ще стане скоро — скептично огледа небето Кокорл.

— В Даген промените във времето са бързи. След малко слънцето ще грейне, сякаш нищо не е било, и тогава ще видим накъде да вървим. Предполагам, че сме близо до Пропастта на даровете. Тук сме в падина и възвишенията наоколо ми изглеждат познати, но не мога да определя в каква посока е Ямата. Според изчисленията на Азман, трябва да сме до пътя, който води към нея.

— Там, където се намира Подземният дворец на Йали ли? — попита Кокорл с жив интерес. — Много ми се иска да се завъртя наблизо. Как мислиш, дали ще може?

— Като хиртел — в никакъв случай! — отсече момичето. — Домашни животни не се водят там, би било светотатство.

— Тогава ще го направя във вид на човек, но по-нататък — бодро заяви джорхът.

— След като така и така се налага да стоим тук, защо не се опиташ да разбереш какво става в двореца?

— Точно това мислех да ти кажа — обади се Кокорл след кратък размисъл. — За съжаление ще ти бъда от полза единствено с груба физическа сила и с разума си, на друго не разчитай!

— Не можеш да приемеш мисловни вълни от Сизал ли?

— Не само от него, а от никого — джорхът я погледна тъжно. — Ако продължава така, ще се прибера у дома дълбоко депресиран.

Той замръзна на място, като че ли се вслушваше в далечна непозната мелодия.

— Различно е от това, което усещах от вас или от туземците на Тарис-1 — констатира той накрая. — Мога да различа естествена или съзнателна психична защита, когато се натъкна на нея, но това е по-скоро мисловен шум. Смущения, от които започва да ме боли главата. В планините има източник на мощно естествено излъчване, действащо като заглушител.

— Залежи с особени свойства ли?

— Може би. Извънредно силно е, затова май ще оттегля и изявлението си за умствена подкрепа. Трудно ми е даже да мисля, с огромни усилия ще успея да поддържам образа си пред хората и това е всичко. Остава да те защитавам само с нокти и зъби.

— Оценявам шегите ти, но и това ми е достатъчно.

— Де да беше шега! — промърмори Кокорл и се ослуша наистина. — Мисля, че дъждът намалява.

Трополенето над главите им постепенно затихваше и слънцето започна да пробива през облаците. От влажната растителност се процеждаха големи капки, над заблатената почва се извиха гъсти изпарения.

— Ако мразя нещо повече от влагата, то това е многото влага — джорхът предпазливо надникна навън.

Катерът беше добре укрит, тъй като в храсталаците около поляната се виждаха само просеки, прокарани от дребни горски животни. Хора едва ли се мяркаха често насам, обаче той се увери, преди да тръгнат, че люкът е надеждно затворен. Идеята да се провират между капещите дървета не го блазнеше, но Тарасу настоя да не лети, докато не разберат точното си местонахождение, и пъргаво се шмугна в шубраците по стръмния склон. Когато се изкачиха достатъчно нагоре, тя установи, че се намират на хълма, зад който се виеше пътят, водещ в едната си посока към Даген, а в другата разделен на две разклонения. Едното стигаше до Шантел, голям и укрепен град в равнините на изток от столицата, а другото се спускаше в причудливо нагънати серпентини към Пропастта.

Движението по пътя беше оживено. Освен тях за Даген отиваха доста хора, изчакали края на бурята в различни заслони и странноприемници край пътя, и те се вляха в забързания поток към гостоприемно отворената в далечината градска порта. Кокорл положително беше успял да изгради достатъчно правдоподобно внушение, защото не предизвика объркване сред вървящите до тях. Минаха незабелязано покрай стражите, заедно с останалите пътници и Тарасу уверено го поведе по криволичещите крайни улички, докато пред тях си изправи вътрешният крепостен зид, ограждащ двореца — град в града. На моста, прехвърлен над широкия ров със застояла вода, ги спряха тежковъоръжените пазачи, по-точно спряха момичето и огледаха хиртела Кокорл с любопитство. Тарасу не обърна внимание на заплашителните им действия и властно вдигна ръка.

— Направете път на Кралската дъщеря, която се завръща от дълго пътуване! — каза тя и прекрачи навътре.

Войниците се поколебаха и се заозъртаха безпомощно към офицера си, който бързаше към тях.

— Шаргаил Гар, началник на караула — представи се той с неособено любезен тон и я измери от глава до пети, спирайки поглед на изкаляните й обувки и мръсния гащеризон. — Какво става тук и коя сте вие? По заповед на Негово височество принц-регента Сизал ад Играм ен Д’Арг тук може да се влиза само със специално разрешение от него, докато трае траурът за Негово величество крал Алатрис IV, мир и покой на духа му!

Печалната вест, стоварила се така ненадейно върху нея от устата на червендалестия грубиян, я накара да онемее. Тя остана втренчена пред себе си, без да вижда нищо с широко разтворените си очи. Беше дошла твърде късно.

Офицерът се възползва от нейното объркване и я избута обратно към моста. Кокорл благоразумно се оттегли сам. Единият от окопитилите се стражи притича напред и прошепна нещо в ухото на началник караула, който спря енергичните си действия с изписано учудване на лицето. След кратка полугласна команда, която не можаха да чуят, войникът изчезна тичешком към двореца.

— Свали оръжието и се дръпни от мен! — тихо, но заплашително каза момичето, съвзело се вече. — Аз съм принцеса Тарасу Д’Арг ол Алатрис и настоявам да се отнасяте към мен с нужното уважение!

Изражението на офицера премина през цяла гама противоречиви чувства, докато се спря на недоверчива любезност.

— Съжалявам, Принцесо, изпълнявам височайша заповед и нямам честта да Ви познавам.

Тонът и държанието му омекнаха, но все още беше застанал така, че преграждаше пътя й, докато запъхтеният пратеник се върна.

— Негово височество принц-регентът желае да Ви види! — изграчи той, дишайки тежко.

Шаргаилът се отдръпна и ги остави да преминат във вътрешния двор.

(обратно)

47

Съмненията в правилността на действията му завладяха Синд с пълна сила, докато чакаше в приемната зала за аудиенции Ишанг да излезе от покоите на Императора. Не знаеше дали новонамереният му брат не се беше съгласил да вземе участие в плана му само за да осъществи своите тъмни замисли. Проклинаше се, че сам е направил немислимото — беше уредил Кантайрофексът да допусне до себе си, нещо, което той правеше само за доверени лица, човек с немалко причини да го убие. Кръвта му се смръзна от ужас и едва имаше сили да следи незначителния разговор, който водеше в момента. Повтаряше си, че дори в този случай защитата на Харамон е двойно и тройно осигурена, но това не го успокои и той се ослушваше при всеки шум.

Ако не беше толкова несигурен и притеснен, щеше да се забавлява чудесно. Много хора минаваха да разменят няколко думи с дивака-герой, радващ се на тяхното изискано общество, защото се беше справил там, където кенастърът е бил безсилен, и даже го бе спасил. Според повечето от тях това, последното, спокойно би могъл да си спести. Синд въртеше очи и се смееше гръмогласно, като установи, че в героичния си образ е словоохотлив, общителен и нещо съвсем ново — приятен събеседник. Безпокойството му беше отдадено на главоломното издигане до висини, които не беше и сънувал.

Ишанг се забави и постави нервите му на изпитание, но накрая все пак се появи заедно с кенселдоратора — Върховния академик Боргън — и кенселарха Лайал, който говореше с него, залепил на лицето си кисела физиономия. Синд беше изумен. Лошото настроение и зле прикритата неприязън на кeнселарха бяха нормалното му отношение към Синд. Изглеждаше невероятно, но той или не таеше съмнения в неговата самоличност, или беше великолепен артист, тъй като знаеше много добре за брата-близнак.

— За съжаление няма да се видим скоро. След това неизбежно посещение, смятам да остана в къщи, докато си възвърна формата — обясняваше хораят с неопределена усмивка, доста далече от съжалението.

— Много жалко наистина — каза кенархът със задоволство, а и Боргън не изглеждаше, че ще страда от продължителното отсъствие на Натх.

— Щом такова е мнението на доктор Дорн, значи трябва да го послушате — измънка той и пак се зарея в неизбродимите дебри на научната мисъл, което вероятно беше причина за постоянно неадекватното му държание.

— Все още не съм бил при уважаемия доктор, но не вярвам да има нещо против решението ми да си почина.

Ишанг повика Синд и го представи на двамата с предълго обяснение за присъствието и заслугите му, с което досади на Лайал и го раздразни. Боргън се задоволи да се изсмее доволно няколко пъти на съвсем неподходящи места. Накрая успя да слезе на земята дотолкова, че да попита тихо кенарха кой е този младеж до Синд Натх, когото не може да си спомни, макар че сигурно го познава. Лайал подбели очи и изръмжа нечленоразделно през стиснатите си зъби, но Академикът така или иначе вече бе забравил въпроса си.

Проблемът при общуването с него беше, че извън това, което го интересуваше, той се държеше меко казано странно и отчайващо. Изискваха се време и усилия, за да му се обяснят елементарни житейски неща. Дори да имаше склонност към такива прозаични и досадни неща като заговори, едва ли щеше да съсредоточи вниманието си така, че да запомни какво се иска от него. По тази причина Синд отдавна го беше изключил от кръга на заподозрените. Никой не би могъл да се преструва толкова продължително и успешно на разсеян до невменяемост, а точно това качество на Боргън беше натежало в негова полза, за да стане един от тримата доверени съветници на Харамон.

— Направо не е за вярване, уважаеми кенастър! — изказа се Синд достатъчно високо, за да бъде чут от всички желаещи. — Вече имам три покани за неофициални събирания, една за пътуване с балони над Оазисовия пръстен в Мохиха и предложение да се опознаем по-задълбочено от приятната дама с татуиран паяк на лявото рамо.

— Тази там ли? — хораят я огледа, а тя се усмихна дружелюбно в отговор, показвайки инкрустираните диаманти на резците си — Струва си да се сближи човек с лейди Хаива, ако е любител на силните усещания и опиати, но когато нещата опрат до яздене на диви гронги, хубавите чувства неимоверно охладняват.

— Сигурно — Синд машинално опипа левия си хълбок, където го беше ритнал гронгът, след като успя да го събори от гърба си на земята, и така засили склонността му към спокойните забавления.

Мелодичен звук на гонг и синьо сияние в прозрачната колона до тях прекратиха разговорите и очите на всички се обърнаха към триизмерната проекция на Харамон, която се появи вътре.

— Аета, Кантайрофекс! — отначало тихо, а после все по-силно прозвучаха приветствени възгласи, сливащи се в многогласен хор.

Императорът махна леко с ръка и ги прекрати.

— Търся кенселастъра, забравих да кажа, че свиквам съветниците след един час в Овалната зала. Натх, след прегледа ела там!

Говореше на Ишанг, но погледът му беше вперен в Синд, който побърза да се развълнува и смутено запристъпва от крак на крак. Добре се вживя в предполагаемите си усещания и успя да се изпоти наистина.

— Твоят спасител има благонадежден вид — сухо каза Харамон и прекрати огледа. — Не се съмнявам, че ще му се отплатиш подобаващо за заслугите.

По тона му личеше, че е раздразнен от никому неизвестното протеже на кeнселастъра, така че Ишанг побърза да го разведри.

— Съмнявам се дали ще имам нужда от службата му при мен, Велики Кантайрофекс, но ще се постарая да го възнаградя богато, преди да си замине.

— Ти решаваш, Натх — образът в колоната изчезна сред наново възобновените нестройни възгласи.

— Мисля, че те одобри — каза Ишанг.

— Не съм на себе си от радост, император Харамон ме забеляза! На Цаладия няма да ми повярват, когато им разкажа всичко, което съм преживял. Какви са изискванията Ви към мен за днес, гиан?

Простоватите маниери и старомодното обръщение, употребявано все още в някои изостанали крайща на Империята към пълноправния местен господар, предизвикаха слаб смях, примесен със симпатия. Лейди Хаива запляска с длани и развя розовите пера в косите си.

— Преди да отида в Овалната зала ще мина при Дорн, а ти си свободен да правиш, каквото намериш за добре. Ще те извикам, когато свърша — Ишанг сниши гласа си. — Дамата с перата няма търпение да те оставя под нейна опека, но ми се струва, че въпреки страстта си към главозамайващите медикаменти, е запазила достатъчно от нещото, наречено интуиция в смисъл, че открива познатите скъпоценности и в необичайна обковка.

Точно това притесняваше и Синд. Като че ли трябваше да приложи повечето си умения, за да заблуди нея. Очакваше го доста напрегнат и изнервящ флирт. Ишанг също се измъчи в кабинета на Дорн, който го подложи на безброй проби и тестове. Ахкаше тихо и се почесваше при вида на резултатите, като се объркваше все повече и повече. Когато се убеди, че на пациента му липсват всякакви способности за метаморфоза, той изблъска настрани купищата прибори и уморено разтърка очи.

— Не знам на какво си бил подложен, момчето ми, сега все едно си друг човек. Бих дал всичко, за да изследвам какво и как точно е станало, но ти се нуждаеш най-вече от почивка и затова съм принуден да те оставя на спокойствие.

— След колко време ще стана пак същият?

— Със срам признавам, че не мога да ти отговоря. Твърде е вероятно да останеш такъв, какъвто си сега — той помълча и внезапно добави колебливо: — Може би в крайна сметка това ще се окаже добро за теб — да бъдеш като всички останали.

Ишанг го погледна с добре изиграно учудване, но вече беше уверен, че приятелските чувства на доктора към Синд са истински и не той е човекът, когото търсеха. Всъщност, хораят почти знаеше истината, но щеше да остави Синд сам да стигне до нея.

— А сега си тръгвай бързо, преди да ме е обзела наново изследователската страст и да те замъкна в залата за дисекции — пошегува се Дорн. — И не се мяркай насам, докато не се почувстваш добре. После ще ми паднеш в ръцете, за да експериментирам върху теб, както си знам.

„Едва ли някой освен него и Императора се осмелява да се отнася така със страшния кенселастър, но той е държал в ръце крещящото и напикаващо се пеленаче, когато са го донесли в двореца, така че може да си го позволи. На колко ли години е сега?“ — замисли се Ишанг и реши, че са доста много.

Главното беше, че докторът отпада от заподозрените и можеше да каже това на Синд. Макар да нямаше опит, Ишанг вече уверено се движеше по правилата на живота, който Синд беше водил. Когато седна в Овалната зала, изпита усещането, че не за пръв път присъства тук, където се вземаха решенията, засягащи огромен брой човешки същества, жители на Империята. Съветниците по военното дело, финансите, селското стопанство и другите важни сфери в управлението на Империята съвпадаха с описанието на Синд до съвсем малки подробности — включително притесненото покашляне на съветника по етническите въпроси и смешният, наподобяващ граблива птица профил на икономическия корифей.

Целта на заседанието беше да се обсъди инспекцията на Императора, отложена до връщането на кенселастъра, за чието провеждане вече нямаше пречки. Харамон щеше да замине, като вземе със себе си двама от второстепенните съветници и повери имперските дела по време на отсъствието си в ръцете на останалите от тях, начело с тримата кенсели. Най-голямата отговорност падаше върху тях и Ишанг увери Кантайрофекса, че не се чувства толкова зле, за да не може да изпълнява задълженията си. Лайал посрещна с мрачен вид това изявление, а Боргън, който през цялото време ровеше мълчаливо и усърдно в камара видеодискове, извика радостно малко преди да приключат и ги застави да изгледат дълъг списък пратки за неотложните нужди на лабораторните центрове в инспектирания район. Императорът доброжелателно го изслуша докрая и нареди на заминаващите с него съветници да вземат отношение по въпроса, след което изключи проекцията си. Ишанг намери Синд, притиснат в ъгъла от тълпа царедворци, между които преобладаваха възхитените дами, и го измъкна оттам за голямо неудоволствие на компанията.

— Човек би помислил, че досега не си се радвал на такова внимание — подметна той.

— И няма да сбърка. Винаги съм се отнасял прекалено сериозно към задълженията си, а сега се чувствам някак си отменен, успокоен и в крайна сметка — нелошо.

— Кантайрофексът тръгва на обиколка съвсем скоро — каза високо Ишанг. — Чудя се дали и този път ще организира големи забавления по случай отпътуването си.

— Както разбрах от разговорите, тук е твърде скучно за отбраното общество и всеки повод за празнуване е добре дошъл. Смятам да присъствам и аз, ако не възразявате, уважаеми кенастър.

— Достатъчно съм болен, за да пропусна всичките, но не бих ти попречил да се веселиш. Няма да имам голяма нужда от теб — каза Ишанг и се улови, че сякаш наистина великодушно дава разрешение за почивка на свой служител.

„Когато се вживееш в измислиците и ги повтаряш достатъчно дълго, те имат неприятната склонност да се превръщат в нещо трудно различимо от истината“ — помисли си той, цитирайки свободно пасаж от Свещените книги.

Следващите дни до заминаването на Харамон, Ишанг прекара в жилището на Синд. Поддържаше физическата си форма с упражнения в спортната зала на своя домакин, който се мяркаше рядко, щастлив да използва пълноценно преимуществата на новото си битие. Лайал почти не му обръщаше внимание и Синд все повече се съмняваше, че той е в дъното на случилото се на Ромиа и Тарис-1. Не можеше обаче съвсем да изключи възможността канархът да се преструва майсторски. Проведоха един неподслушван разговор с хорая, след като Синд уж случайно се срещна с него в „мъртвата зона“ — късо отклонение на коридора, защитено от наблюдаващи устройства. Действията им щяха да започнат веднага, щом Кантайрофексът напусне Франар. Синд трябваше да принуди Лайал да го заведе в подземното хранилище на архивите и там да изстиска от него всичко, което той знае.

Императорът отпътува шумно, а веднага след това Синд тръгна за неколкодневния полет с балони над Мохиха. Под благовиден предлог напусна групата, малко след като се отдалечиха от Атанаморп, и без да губи излишно време се запъти към жилището, което обитаваше Лайал със семейството си. Канархът вече предчувстваше почивката си след вечерната чаша мляко с няколко капки нама, затова се стъписа, когато на вратата на спалнята си видя досадния дръвник, приближен на Синд Натх.

— Кой ви пусна тук? — извика той ядосан и се втренчи в него.

— Дойдох да ви съобщя нещо, което ще ви заинтересува — невъзмутимо обяви нахалната особа. — Може ли да седна?

Без да дочака отговор, той включи една силова плоскост близо до леглото му и се разположи там.

Ръката на Лайал се плъзна върху бутоните. Вече се разяряваше от безочието му, въпреки че беше и заинтригуван.

— Аз подбирам времето, в което да чуя интересуващата ме информация — ледено каза той. — Сега охраната ще ви изхвърли и помислете навън как да се свържете с мен по приличен начин.

Трябваше да му даде урок по добри обноски, преди да го изслуша. Все още никой не идваше, а широката ехидна усмивка на госта започна да му изглежда извънредно и обезпокоително позната.

— Погрижил съм се да разговаряме на спокойствие, уважаеми кенарх. Не бих искал някой да прекъсва занимателната ни беседа с дрънкане на прибори или оръжие.

— Синд Натх! Но ти в момента… — Лайал погледна образа, който се появи в екранчето на гривната му и тъжно поклати глава. — Според уредите, обектът с твоята идентификация спи непробудно и не е напускал дома си от часове, но според усета ми това си ти.

— За мен е нормално състояние да се намирам на две места едновременно — изсмя се посетителят. — Няма смисъл да се правиш на изненадан.

— Има ли възможност да си наистина чужденецът, под чиято външност ми досаждаш?

— Никаква — Синд доби обичайния си вид за миг, колкото да го увери. — Ти знаеш много добре какво става.

— Нямам представа за какво говориш, но знам, че си способен почти на всичко. Какво искаш от мен?

— Добрият Лайал, както винаги прям и настъпателен — подигра го Синд. — За да не губим време, ще ти кажа накратко. Заведи ме в хранилището на архивите, в секретния отдел!

— Само това ли? — изсмя се саркастично Лайал. — Абсолютно изключено, забрави го!

— Не бих го направил, защото ти ще обмислиш внимателно отговора си, така че да бъде приемлив.

— И какво ще ме спре да извикам охраната? Отдавна съм престанал да се боя за живота си — в гласа му наистина нямаше страх и Синд разбра, че той не се преструва.

— За твоя — не, но какво ще кажеш за синовете си и внука? Малкият Зир е много приятно дете, не е наследил проклетия характер на своя дядо.

В очите на кeнарха проблесна разбиране.

— Какво си направил? — попита той глухо.

— Кошницата с редки и скъпи плодове, получена вчера, беше от мен. Осведомен съм за вкусовете и предпочитанията в дома ти и се постарах никой да не може да устои на изкушението.

— Впръскал си вътре някаква гадост, от която ще умрем, ако не направя, каквото искаш. Антидотът е у теб.

— Нямам какво да добавя.

— Защо мислиш съм един от тримата доверени? — с презрение в гласа попита Лайал. — Нито съм завеян като кeнселдоратора, нито самотно чудовище като теб. И защо, откакто съм на този пост, никой от семейството ми никога не напуска Франар?

— Кантайрофексът те държи с нещо… — сякаш завеса се раздра пред очите на Синд. — Теб и близките ти.

— Долните номера са ефикасни и без да претендират за оригиналност.

— Нищо не знам за това и съм учуден, защото аз съм специалистът — каза Синд. — Положително е имплантиран уред с разрушаващ заряд, дистанционно управляем.

— Ето го — кенархът разтвори дрехата си и показа малкия белег над сърдечната област. — Неголяма капсула, но достатъчна.

— И всички, включително детето, имате такива?

Синд си спомни неприятното чувство, което изпитваше с гривната-контролер на Ромиа — точно като жива мина с часовников механизъм.

— Лоялността ми при това положение е непоклатима — изкиска се Лайал, — но поне аз знам, че проклетото нещо е в мен, а други може и да не подозират. На теб и Боргън такъв стимулатор не е нужен, обаче кой знае? Предвидливостта е ценно качество.

За себе си Синд беше сигурен, че няма имплантация, защото често напускаше Франар и най-важното щеше да я усети при метаморфните си процеси, но за един кратък миг се почувства зле.

— Както сам разбираш, не съм за завиждане — кeнархът правилно оцени мълчанието му. — Програмата е някъде в компютърните мрежи, нямам представа дали е скрита между тези, управляващи спътниковите метеорологични системи, или в обслужващите градската канализация. Знам само, че насоченият сигнал може да дойде по всяко време и е сигурен, ако някой от нас се отдалечи от планетата. Ние сме затворници тук.

— Не знаех това, но нещата не се променят. Ако ме заведеш в хранилището, Императорът може би ще те унищожи, забележи — само теб, а ако не ме заведеш, ще умрете всички със сигурност.

— Колко време си ни дал?

— До изгрев слънце.

— Ще стигне, за да се синтезира антидот в Централните лаборатории.

— Да, ако някой знае какво става, а ти няма да излезеш оттук жив и да обясниш. Докато си побъбрим с теб още малко, критичният момент ще мине и аз оставам единственото ви спасение, примири се с тази мисъл.

— Защо ти трябват архивите? Можеш да научиш същото от Боргън.

— От него ли? Той е Върховен академик от двадесетина години и не е бил на този пост при раждането ми.

— И те имат документация. Там, предполагам, са описани обстоятелствата около експеримента, довел до генетичното ти увреждане, а има вероятност да научиш и други любопитни неща.

— Ще последвам съвета ти да намина при Боргън, но след като вече съм тук, нищо не пречи първо да погледна имперския архив — твърдо каза Синд, който блъфираше.

Изпратените вчера плодове бяха безвредни, така че той се намираше на ръба и всеки момент можеше да се провали. Срещата му с Лайал не вървеше, както беше мислил. Макар и да го мразеше, кeнархът започваше да му изглежда все по-невинен.

— Може ли да нагласиш нещата, все едно че си проникнал вътре без моето съгласие? — предаде се Лайал. — Като те заведа там, ме завържи, удари или убий, ако ти харесва повече, така има вероятност поне семейството ми да избегне гнева на Харамон. Ти също ще го понесеш с пълна сила, но ми обещай, че каквото и да стане, ще защитиш близките ми. Знам, че държиш на думата си.

— Имаш я, въпреки че не разбирам вече нищо — вдигна ръка Синд. — Най-върлият ми враг залага на моето благородство, изключително невероятна сцена, направо да се просълзиш от умиление. Ще искам от теб пълно съдействие в замяна на това обещание. Ти ли организира събитията на Ромиа и повреди кораба ми?

— За какво говориш, нали мисията ти завърши успешно? — учудването му беше непресторено.

— Имаш ли нещо общо със смъртта на родителите ми?

— Ще научиш всичко — сухо отговори кeнархът. — Аз ще изпълня моята част от споразумението — да ти осигуря достъп до документите и ще ме оставиш на мира. Направил съм, каквото е било необходимо, после ще прецениш сам вината ми.

— Добре, обличай се и да тръгваме веднага! — нареди Синд.

— Само един въпрос. Този човек, който се представя за теб, да не е случайно твоят брат?

— Той е.

— Поразително! Било е толкова невероятно да оцелее, колкото и да се срещнете после — закиска се Лайал и стана от леглото.

(обратно)

48

Сизал я прие в кабинета си, където доскоро беше диктувал нещо. Купчинката листове с още незасъхнало мастило вероятно бяха писма до управителите на провинции, уведомяващи ги официално за смъртта на краля и избирането на Сизал за регент от Кралския съвет на благородниците. Той си придаде печално изражение и стана да я посрещне, протегнал ръце към нея. Тарасу стисна зъби и се остави да я прегърне покровителствено.

— Колко жалко, че те посрещаме с такава съкрушителна новина още от прага, дете мое! — каза той тъжно. — Уви, нашият крал и твой баща не е вече между живите. Той не беше здрав, когато ти замина, и продължи да отпада, докато настъпи краят. Знаеш, че се беше поддал на изкусителното и опасно въздействие на Елексира на Божественото спокойствие.

„А ти не му попречи!“ — беше на езика й да отговори, но замълча.

— Защо не ме уведоми за пристигането си, а идваш сама в този окаян вид и се излагаш на грубостите на стражата? — изгледа я той. — Ще накажа сурово целия караул!

— Няма нужда да правиш това, уважаеми чичо Сизал, те само си гледаха работата — възпротиви се момичето.

— Прекалено си добра с тези негодници, но щом искаш така, няма да ги наказвам. Къде са Барс и Арман? Намерихте ли Сарави?

Стигна се и до въпроса, който я тревожеше най-много, но тя излъга, без да трепне.

— Не намерихме следи от нея, а по пътя претърпяхме авария, в която загинаха придружителите ми. Бях принудена да се върна и единствената полза от пътуването ми е тази, че поне аз се прибирам жива и здрава.

— Не мога да изразя колко се радвам, че си оцеляла! Е, вече си у дома, отпусни се и се успокой. Къде е багажът ти, за да го донесат слугите?

— Нямам багаж, доведох само този хиртел — тя посочи Кокорл.

— Купила си животно? — каза Сизал с безразличие. — Хапе ли?

— Още не съм научила всичките му навици, но засега е много кротък.

— Ще наредя да поднесат нещо за ядене в стаята ти — за теб и животното.

Кокорл, понаучил основните думи и изрази на Хонстел, се облиза и Сизал го изгледа подозрително.

— Като че ли разбра какво казах!

— Може да е запомнил какво значи „ядене“, иначе е глуповат.

Кокорл погледна тъпо и се прозя с полузатворени очи.

— Доста е грозен, как се казва?

— Кокорл — вяло отговори момичето. — Извинявай, чичо, мисля да ти кажа довиждане, просто съм съсипана от умора и скръб.

Когато се добра до стаята си, тя се хвърли на леглото и избухна в плач, а джорхът тъпчеше наоколо, притеснен от безсилието си да я успокои.

Апетитът й се беше изпарил, затова Кокорл изяде двойна дажба и оправи донякъде поне своето настроение.

— Нищо не можеш да направиш вече за баща си — обърна се той към хлипащото момиче, — а трябва да си достатъчно силна, за да помогнеш на себе си.

Не личеше да го е чула, но той продължи:

— Има ли у вас обичай жените да наследяват престола или властта се пада на най-близкия наследник от мъжки пол?

— Не, жените също могат… Искаш да кажеш, че аз…

— Ти си в голяма опасност като пълноправна престолонаследница. Предполагам, че откакто напусна „Хаврия“ не си толкова неуязвима, нали?

— Вероятно.

— Настоявам да се отделяш от мен, колкото може по-рядко отсега нататък — завърши джорхът. — И не е зле да опитвам храната преди теб.

Той замълча слисан и започна да анализира усещанията си.

— Реагирам на растителните и животински отрови много бързо и организмът ми е в състояние до известна концентрация да ги разгражда. Взел съм няколко дезинтоксикиращи ампули за всеки случай, освен това в совалката има аптечка, но мисля, че двата обяда, които изядох преди малко, са напълно безвредни. Все пак беше щастливо обстоятелство, че ти нямаше апетит.

— Предполагаш, че той ще се опита да ме премахне веднага?

— Напълно съм сигурен. Стой близо до мен и не яж нищо, което не съм ти предложил — сериозно каза джорхът.

— Още ли не усещаш никакви мисли?

— Абсолютно нищо, но ставам все още за телохранител — той се изправи в целия си ръст.

Предпазливостта му не беше излишна, защото във вечерята имаше отрова, достатъчна да избие стадо тревопасни. В месните обрезки за хиртела не си бяха дали труд да сложат нищо, затова си разделиха тях, а Кокорл се промъкна в кухнята, докато слугите бяха заети със сервирането в голямата трапезария и цареше суматоха. Успя да отмъкне оттам кошница, пълна с твърди хлебчета.

— От утре ще се наложи да слизаш и да се храниш в залата, трябва да измислим нещо, за да не отказваш всяко блюдо, което ти поднасят — той дъвчеше мрачно една от клисавите питки. — Някой много ще се изненада, като види, че си още жива.

Тарасу използва остатъка от вечерта и посети леля си в покоите й. Тя искрено се зарадва на нейната поява и за пръв път Тарасу усети, че се е прибрала у дома, но приятното чувство не продължи дълго. Въпреки че нямаше нищо общо с отвратителните дела на Сизал, Интилада все пак беше негова съпруга — кротка, покорна, без собствено мнение — и нямаше да дръзне да му се противопостави. Безсмислено беше да се надява на някаква подкрепа от нейна страна и момичето поне се нахрани без страх с щедро предложените й лакомства.

Интилада беше на седмото небе от радост след раждането на дългоочаквания си син, а той я свързваше още по-плътно със Сизал. Всичките нейни мисли бяха съсредоточени в дебелото розово бебе, което й показа с нескрита гордост. И най-незначителните му действия наблюдаваше с умиление и прехлас, така че дори тъгата й, когато Тарасу каза, че не е намерила Сарави, не трая дълго. Тарасу използва случая и натъпка в джобовете си, каквото можа от масата, докато Интилада беше с гръб към нея, погълната от майчинските си грижи.

Кокорл посрещна допълнителната дажба с възторг и си разделиха общата плячка. Той беше направил още една екскурзия до кухнята с двоен резултат — пълна купа с месо и няколко удара по гърба с ръжен, когато един от помощниците на готвача го забеляза и се опита да спаси продуктите. Боят не му причини никаква болка, но гордостта му беше наранена. С общи усилия си бяха осигурили прилична закуска, затова на другата сутрин Тарасу се появи в трапезарията сита и готова за стълкновения. Сизал не очакваше да я види в толкова цветущо здраве и при други обстоятелства тя би се насладила на смаяния му израз, но сега изпита само отвращение. Седна срещу него изпъната като струна и извън задължителните приветствия, от които лъхаше полярен студ, не размениха нито дума.

На масата присъстваха и двама благородници от свитата му, които беше удостоил с постове и привилегии за заслугите им, най-забележителната от които беше липсата на елементарна почтеност. Младият и безскрупулен Браксил ад Роник сигурно изпълняваше съществена роля като оръдие за мръсната работа, защото личеше, че се чувства лично засегнат от неуспешния опит да я отровят. Грубите черти на лицето му изразяваха зверска жестокост, особено когато спреше очи на нея. Благодетелят му Сизал имаше защо да е недоволен от него и той се изпълваше с омраза към обекта, осмелил се да му създава проблеми. Недодялаността на Браксил се компенсираше от змийската любезност на седящия до него Токсан ол Шахси Д’Арг, който освен че притежаваше хладен и пресметлив ум, имаше родствени връзки със Сизал и самата Тарасу.

За да разсее впечатлението на неприятна изненада, Токсан се опита да поведе разговор с нея. Пренебрегна мълчанието и нежеланието й да отговаря и бъбреше невъзмутимо, сякаш нищо не се бе случило. Тарасу обяви, че е решила след тежкото пътуване и смъртта на баща си да изпълни Обреда на Вглъбяването със стриктно спазване на забраните, без да приема каквато и да е храна, докато получи спокойствие и просветление. Това изявление разкриви усмивката на Сизал, а невъздържаният Браксил изскърца със зъби от ярост. Токсан не беше учуден и изглежда се забавляваше от предизвикателството. Вниманието му се насочи към Кокорл, който ръфаше кокали до стола й и тя започна да се притеснява дали не е прозрял зад измамната външност на джорха.

Интилада се появи за малко с детето, носено зад нея от една прислужница, колкото да се наслади на възхищението на присъстващите. Дори да беше забелязала напрежението и сковаността им, не го показа. Сизал пое в ръце сина си и се опита да си поиграе с него, като го гъделичкаше с брадата си, но успя само да го разплаче и с досада направи знак на бавачката да го вземе. Интилада, слугинята и успокоеното момченце си тръгнаха, а Тарасу се възползва от излизането им, за да напусне масата.

Токсан изрази надежда, че въпреки обряда, тя няма да пренебрегне трапезата и да обиди любящия си чичо, регент на кралството, и свитата му, в негово и на Браксил лице, като ги лиши от приятната си компания в бъдеще. Тарасу се замисли за миг дали да не използва повода и да се откаже от по-нататъшните тягостни събирания, но така щеше да ги вижда от време на време и да отгатва донякъде намеренията им.

— Мислиш ли, че Токсан може да те е видял наистина? — обърна се тя към Кокорл на път към стаята й.

— Едва ли, не се издаде, че не ме възприема като хиртел.

— Наблюдаваше те много задълбочено и май подозира нещо.

— Смятам да намина към готварските помещения за провизии и ще надам ухо на разговорите в трапезарията — каза джорхът.

— Бъди внимателен! — загрижено се съгласи Тарасу. — Вземи повече храна, сигурно вече са се усетили и ще пазят кухнята. Аз ще навестя пак Интилада, защото предчувствам, че ще ми забранят да ходя там.

— Как може Сизал да забрани дъщерята на брат му, починалия крал, да посещава леля си, която я е отгледала?

— Токсан и чичо ще измислят някакъв благовиден предлог, не се съмнявам в това.

— Засега още не са измислили, затова облечи нещо с по-дълбоки джобове, ще се запасим, колкото можем. Аз тръгвам.

Тарасу се преоблече набързо и слезе на приземния етаж, където се намираха малките дворцови светилища на Урс и Йали, а встрани от тях по каменни стъпала се слизаше в гробницата на кралските семейства на Хонстел. В стените бяха издълбани дълбоки ниши, разположени на няколко реда една над друга. В най-близката до нея беше положен нов мраморен саркофаг с тежък, богато украсен капак, върху който между стилизирани цветя, животински и човешки фигури беше издълбан гербът на рода Д’Арг. Отстрани с преплетени златни букви беше изписано името на най-могъщия доскоро човек, сега заел мястото си до своите благородни предшественици. На отсрещната стена имаше повече на брой ниши и последен в редицата се виждаше малкият саркофаг с тленните останки на брат й Зарир. Над него беше този на майка му, кралица Данит’ар, втора съпруга на крал Алатрис, после се редуваха още няколко съвсем малки саркофага с рано починалите деца на Данит’ар, а малко по-нататък почиваше в мир нейната собствена майка — кралица Вианта, първата съпруга на краля — умряла при раждането на Тарасу.

Стъпките на момичето кънтяха в огромното подземие. Оскъдната светлина влизаше през няколко прозорчета близо до тавана, гледащи към светилищата, и цветните стъкла разпръсваха точно толкова мрака, че влезлият да усети нищожеството си на смъртен в тази вечна обител. Очите й започнаха да свикват с тъмнината, тя коленичи на пода и отправи молитва към Йали и целия пантеон древни божества, за да бъдат те благосклонни и оставят душите на починалите й близки в покой. Това беше правила откакто се помнеше и почти не мислеше върху думите, които шептеше, с тази разлика че към имената прибави и бащиното си.

Главното, за което беше дошла, тепърва предстоеше. Част от храната, която откраднаха с Кокорл, грижливо беше заделила и преди да влезе тук, остави в дар пред олтара на Урс. Беше порязала показалеца си и поръсила няколко капки кръв отгоре, а сега се опитваше да си припомни някоя от Сантриите — молбите за помощ и възмездие, с която да се обърне към него. Никога не беше мислила, че ще й се наложи да иска нещо такова от свирепото божество на суровите битки и отмъщението и се поколеба, преди да започне най-страшната Сантрия — тази за кръвно отмъщение на враговете, независимо от родствената връзка с тях. Решимостта й се възвърна при гледката на околните ниши, в които лежеше цялото й семейство и очакваше тя, единствената останала жива, да потърси възмездие от тяхно име.

В прашния застоял въздух внезапно полъхна слабо студено течение, което като безплътна ръка охлади лицето й, и тя настръхна — сякаш Урс Отмъстителят даваше знак в отговор на молбата й. Не беше затворила плътно тежката врата на криптата след себе си, също така няколко от стъклата бяха пукнати и едва се държаха в рамките си, но каквато и да беше причината за обгърналия я повей, той внесе спокойствие в душата й. Сега Фризите, страховитите покровителки на сънищата и мечтите, щяха да превърнат нощите и дните на зложелателите й в кошмар, а Урс щеше да подкрепи ръката й, когато станеше нужно да действа.

— Спете спокойно, всеки ще получи това, което е заслужил! — промълви тя и напусна подземието, където въздухът беше станал отново тежък и неподвижен.

Пред вратата на Интилада стояха двама войници с платнени ленти, покриващи носа и устните им. Като се държеше на разстояние и внимаваше да не я докосне, единият от тях обясни повода за извънредните действия на охраната. Вечерта една прислужница на леля й припаднала и по лицето й се появили тъмни петна — непогрешим белег на страшната болест, която нищо не можеше да спре и изпълваше хонстелци с ужас.

— Жреците потвърдиха, че момичето е заразено с Даа — прошепна другият войник, с извърнато настрани лице. — По заповед на Негово височество принц-регента, никой не може да влиза и излиза оттук. Наредено е всички обитатели на двореца, включително и Вие, принцесо, да се оттеглят в стаите си и да ги напускат само в случай на крайна нужда.

Стражите я гледаха мрачно и подозрително, като че ли тя с пристигането си беше донесла заразата и предизвикала епидемията. Тарасу се усмихна презрително. Беше изолирана по много ефикасен начин — дворецът се превърна в затворена за външния свят крепост. С лъжите си Сизал се осмели да раздразни и предизвика древното, зло божество на Петнистата смърт, чието споменаване смразяваше кръвта на хората.

— Не можах да припаря долу, всички тичат и се вайкат с покрити лица — оплака се Кокорл, когато тя влезе в стаята. — Както виждам, и ти се връщаш с празни ръце.

— Сизал, вероятно по съвет на Токсан, е пуснал слух за епидемия от Даа и вече не може да излизаме оттук.

— Много лошо — намръщи се джорхът. — Имаме само три парчета месо и няколко питки, ще ни стигнат най-много за днес. Предлагам да ги изядем на обяд и със свежи сили да измислим нещо.

Докато дояждаха остатъците от закуската, джорхът разказа резултата от подслушването си до вратата на трапезарията.

— Не знам добре езика ви, но схванах основното. Сизал ругаеше Браксил, че се е престарал и за малко да те убият, преди той да разбере къде си скрила кръста.

— Какъв кръст? — учуди се момичето. — Нищо не съм крила!

— В общи линии е нещо дребно, две кръстосани метални ленти върху подложка. Сизал го нарече още Ключ на Достойнството.

— Знам за какво говори — Тарасу обви ръце около гърлото си. — Търси ключа за моята Яка, но за какво ли му е нужен?

Тя дръпна надолу плътно прилепналата до врата й горна част на роклята си и показа наредените един върху друг дебели метални пръстени, около десетина на брой, които се увиваха като змии по шията й.

— Виждал съм този накит, макар че ти се опитваше да го скриеш — каза Кокорл. — Мислех си, че го цениш и харесваш много, за да не го сваляш никога, дори преди сън. Сигурен съм, че ти пречи.

— Не усещам нищо, свикнала съм с него, и не мога да го махна, даже да искам — тя почука с нокът по медножълтите извивки. — Нося ги от детството си, като непрекъснато се прибавяха нови, докато растях. Ако ги сваля, шията ми ще се прекърши, лишена от обичайната си метална опора, и аз ще умра.

— Защо са те осакатили така? — попита Кокорл.

— Традицията е запазила това украшение за най-голямата кралска дъщеря, придава величественост и надменност на осанката, не мислиш ли? — тъжно каза тя.

— На твърде висока цена обаче! А тези малки дупчици на обръчите са предназначени за ключа-кръст, който ги отваря, нали?

— Да. Този, който държи Ключа, символично и фактически е господар на съдбата ми. Пазеше го баща ми, крал Алатрис, докато жреците ме осъдиха да бъда спусната в Пропастта на даровете.

— Къде е ключът сега?

— Трябваше да го предам на своя съдник и господар, Бога-Змия, но откакто ме поведоха по пътя към Пропастта, докато са ме открили извън нея след това, не помня нищо.

— И не знаеш какво е станало в Подземния дворец на Йали?

— Осъзнах се пред бедняшките къщурки до Външната стена, даваха ми да пия нещо парещо и горчиво. Междувременно бяха откраднали всичките ми накити, освен ако не са останали долу.

— Значи събитията се нареждат добре! — джорхът направи няколко танцови стъпки и разпери крилата си.

— Какво ти става, Кокорл? — сепна се момичето. — Баща ми е мъртъв, Сизал иска да ме убие, затворени сме тук без храна, а ти наричаш всичко това добро!

— Твоят чичо държи да получи този ключ на всяка цена. Положително ще те накара да отидеш пак в Пропастта и да го намериш, макар че вероятно е откраднат от просяците, когато са те свестявали. Аз ще дойда с теб и ще изпълня едновременно желанията си — да те пазя и да отида при Йали.

Ципестите му крила изплющяха, едното се блъсна в прозореца и раздра пердето, но той не забелязваше нищо. Муцуната му потрепваше, а очите святкаха, докато издаваше съскащи звуци.

— Кокорл, плашиш ме, никога не съм те виждала такъв! — момичето отстъпи назад, така че остави между себе си и него леглото с балдахин.

Тя осъзна, че той говори на джорхски, което избягваше в нормално състояние и това означаваше, че в момента не е на себе си. Задната му лапа ритна резбованата дървена маса и я счупи. Ужасена от шума и посипалите се трески, Тарасу се сви в ъгъла и придърпа отпред един от тежките столове. Джорхът повилня още малко, трошейки безразборно всичко, което му попаднеше пред очите, и изведнъж притихна. Момичето се осмели да надникне иззад облегалката, която стискаше здраво, и го видя, застанал в средата на сътворения от него хаос. Клатушкаше се с провиснал език и с мъка се задържаше на крака. В полузатворените му очи се появи проблясък на разум, когато я забеляза.

— Храната… докато не бяхме тук… — думите се изгубиха в отпаднало шипене и той се преобърна с трясък върху парчетата от мебелите и раздрания балдахин.

Остатъкът от опашката му плясна немощно по пода няколко пъти и застина, крилата се свиха и очите му се затвориха. Всичко беше станало за няколко секунди и Тарасу още не можеше да се опомни от преживения страх. Тя усети, че продължава да стиска масивния стол в изтръпналите си ръце, и го пусна.

Джорхът не мърдаше и имаше вид на дълбоко заспал, чуваше ясно свистящото му дишане през ноздрите и раззинатата уста. От мислещо интелигентно същество той се бе превърнал в звяр, тласкан от сляп инстинкт за разрушение. Не напълно, поправи се тя, можеше да я убие и изгори всичко, но не го направи, а към края на този необясним припадък той си възвърна разсъдъка и разбра какво става с него. Някой се беше промъкнал в стаята и поставил нещо в скритата храна, нещо достатъчно силно, за да предизвика буйството му, но не толкова, че да го умъртви. Всъщност, едва ли бяха изчислили с такава точност смайващото въздействие върху него.

Тя прескочи разпилените в краката й отломки и погледна свития джорх. Опасяваше се да не го събуди и накара пак да се развилнее наоколо. Клепачите му трепнаха и Тарасу замръзна на място, но равномерното дишане я успокои. Чувстваше се зашеметена и усещаше във върховете на пръстите си странни бодежи, които постепенно се усилваха. Погледна лицето си в оцелялото по чудо огледало на стената срещу нея, по него нямаше рани, само бузата й беше изцапана с прах. Тя потърка петното с края на ръкава си, но то не изчезна. Когато се приближи и се взря внимателно, разбра, че тъмното нещо не беше мърсотия, както й се стори отначало, а участък от кожата с различен цвят и сравнително ясни очертания. Второ, засега по-малко петно, се оформяше на челото, точно над дясното й око.

— Прилича на началния стадий на Даа — тя си припомни симптомите.

Беше чела описанията, но малцина възрастни хора бяха ги виждали отблизо и оцелели, за да си ги спомнят. Последната опустошителна вълна на ужасната болест беше преминала през Хонстел, много преди тя да се роди.

Тръпките по тялото й зачестиха и стените заплуваха около нея. Като преодоля световъртежа и треперенето на крайниците си, Тарасу запази присъствие на духа, за да анализира усещанията си. Немислимо беше такова съвпадение на появата на болестта с плановете на чичо й, значи всичко това бе заблуда и фалшификация. Наистина имаше нещо особено, несъвпадащо, което й убягваше.

— Температурата! — досети се тя изведнъж.

Телата на болните изгаряли от треска и толкова висока температура, че предизвиквала гърчове. Много от засегнатите умирали от тях, още преди Даа да се е разгърнала с пълната си сила. Погледна петното на челото си и установи, че то се е уголемило и потъмняло, а друго такова започваше да расте до него. Повърхността им изглеждаше издигната над околната кожа и грапава, но не чак толкова, колкото би трябвало да бъде. Също така липсваха характерните белези за наченки на гнойници, а нямаше и висока температура. Петната по лицето й, макар сходни с тези от Даа, бяха причинени от нещо друго, но имаха съвсем правдоподобен ефект. Който я видеше, щеше да избяга веднага от нея. Сизал беше спечелил, оставаше й да се уповава само на подкрепата на Урс.

Тя застави непослушните си крака да пристъпят към счупената маса, с която възнамеряваше да залости вратата. Равномерният шум откъм Кокорл заглъхна или по-скоро бученето в ушите й се беше засилило. Изведнъж установи, че вместо да гледа спящия джорх отгоре, очите й са почти на равнището на пода, до проснатите му безжизнено предни лапи. Разбра, че е паднала до него, после въздъхна и кротко се потопи в мрак, лишен от възприятия. Изобщо не забеляза Браксил ад Роник, който открехна вратата и огледа стаята с присвити очи. Видяното вътре сигурно му хареса, защото влезе, а зад него надникна тясното лице на Токсан. Той носеше куп странни предмети, за да може вървящият отпред Браксил да остави ръцете си свободни за това, което му се удаваше добре — да носи оръжие в тях. Тарасу и Кокорл не помръдваха, но Токсан се приближи предпазливо до джорха, като внимателно и безшумно остави товара си до него.

Наред с оковите, предназначени за ръцете и краката на момичето, се виждаха подобни на тях, но с огромни размери и няколко яки вериги. Сутринта бяха направили специални отвори в тавана и Токсан беше наблюдавал от стаята над тази на Тарасу последвалите сцени с интерес и изумление. Говорещият хиртел го накара да се ущипе, за да се убеди, че не сънува, а когато се превърна в непознато кошмарно чудовище и се разбесня, той изпрати един от слугите до Кралската менажерия. Нареди му да вземе от гледачите най-големите и здрави приспособления, използвани за обездвижване и укротяване на зверовете. Сега разгледа спящата твар с боязън и се обърна към спътника си, на когото отпърво увисна челюстта при вида на джорха, но се овладя сравнително бързо.

— Какво е това нещо? — попита Браксил полугласно и доста спокойно. — Не съм виждал такова досега.

— Не те ли е страх от него? — учуди се Токсан.

— Донякъде, но нищо няма да ми попречи да му резна главата, ако се размърда — тежкият му остър меч проблясна.

— Това е един от редките моменти, когато ти завиждам за липсата на фантазия и чувствителност.

— Притрябвали са ми! Още ли ще се туткаш, или ще започнеш да го връзваш?

— Защо не опиташ ти? — озъби се Токсан.

— И двете ръце няма да ти стигнат само да държиш меча — ухили се Браксил. — Сигурен ли си, че това същество е заспало?

— Де да бях!

Токсан нахлузи оковите върху задните лапи на джорха и ги затвори, после скочи, готов да хукне към изхода, но Кокорл продължаваше да лежи. Това му придаде смелост да повтори операцията с предните лапи, след което изтри потта по челото си и въздъхна с облекчение. Приближи се до джорха и го огледа обстойно, а накрая докосна ноздрите му с пръст.

— Имам неприятното чувство, че оттук в недалечно минало е излизал огън — каза той и добави. — А не виждам причина да не излезе и в бъдеще.

— Глупости! Това е уродлив, отвратителен звяр и не мога да разбера откъде се е взел, без да го види никой досега, но не ми разправяй все пак разни измишльотини. Огън, ха!

— Ще го омотаем с веригите и войниците ще го завлекат до Кулата на Зиндар. Тя като че ли е построена точно за него, но бих се почувствал наистина спокоен само ако му сложим нещо огнеупорно върху муцуната, в случай че междувременно се събуди. Ще разпоредя да намерят голям казан, а ти не мърдай оттук.

(обратно)

49

Кенархът се запъти към гаража за роптери, но Синд го спря.

— Изобщо не си мисли да бягаш или да се разправиш с мен. Дори брат ми не знае подробностите и не може да бъде принуден да каже нещо, което не му е известно.

— И през ум не ми минава да постъпя толкова лекомислено.

— Преди да дойда при теб, се свързах със заместника ми по връзките на Сигурността с военните части и го уведомих, че предприемам акция за проверка на висшите сановници по заповед на Кантайрофекса. Наредил съм му при възможен инцидент да арестува участващите в него, включително и мен, което е напълно убедително, за да го накара да действа. Останалите съветници ще бъдат под домашен арест, докато се върне Императорът, когото ще известят незабавно. Съучастниците ти също ще бъдат изолирани, но разликата е, че те ще останат живи.

— Нямам никакви съучастници, нещастнико, можеш да бъдеш сигурен в това!

— При всяко отклонение от споразумението ни ще си понесеш последствията. Освен това си подбирай изразите, когато говориш с мен!

Устните на Лайал бяха изопнати в права черта, но мълчеше, докато се качваха в един от десетината луксозни роптера, паркирани в хангара. Малката яйцевидна кабинка увисна на невидимите си антигравитационни възглавници, придвижи се плавно до изхода и застана на необходимата височина, за да се включи в сложното градско движение, с автоматично регулиране. Движеха се с максималната от трите скорости, разрешени за обикновените жители на града. За да карат по-бързо, кенархът трябваше да даде кода си на висш имперски служител и да се прехвърлят в скоростните платна. Ако използваше личния си код на кенсел, можеше да съобщи на диспечерския електронен център желаната скорост и да премине в специален коридор извън редовния трафик и дори да поиска ръчен контрол, без връзка с автоматичните контролиращи устройства.

Лайал го погледна въпросително, но Синд предпочете да останат на обикновен режим. Нямаше защо да привличат внимание върху себе си още в началото и спокойно се понесоха между хилядите лавиращи около тях роптери. Кенархът нервничеше и едва се сдържаше, докато се рееха ефирно, а той си мислеше, че времето му изтича. Въпреки късния час, в огромния град на столичната планета хората се забавляваха и нощният живот беше в разгара си. Повечето пътници бяха свалили предпазните стъкла на кабините си в нарушение на правилата за безопасност, за да се порадват на хладния вечерен вятър, и до тях долитаха смехът и закачките, които си разменяха приятели и непознати от съседните машини. Според местните жители повеят беше освежаващ, но на чужденците изглеждаше като полъх от отворена фурна и затова те стриктно спазваха инструкциите.

Районите, славещи се с многобройните си увеселителни заведения, скоро останаха зад тях и с приближаването им към двореца роптерите видимо намаляха, а когато го заобиколиха и се насочиха към ниския купол на Архивния център, останаха сами. Преди да навлязат в територията на административното градче, се обади равен и бездушен машинен глас от диспечерския център.

— Работният ден на хранилището е приключил, за справки елате утре в интервала 8–11 часа. Достъпът е забранен без специално разрешение и курсът Ви ще бъде принудително коригиран, ако не го смените. Моля, детерминирайте нов обект от мрежата!

Лайал пъхна личната си карта в процепа отстрани на таблото и гласът замлъкна. Скоро увиснаха пред входа на купола, който отблизо не изглеждаше толкова малък, но и не даваше представа за истинските си размери, скрити в земята на много етажи надолу. Регенерационна система със затворен цикъл поддържаше вътре необходимата чистота, влажност и температура на въздуха, която изискваше информацията, съхранена тук върху всевъзможни носители. От глинени плочки и плетениците на възлописно писмо, приличащи на разноцветни килимчета, до холодискове и кристалограми. Инсталацията беше напълно автономна, но освен нея имаше и няколко обикновени вентилационни шахти, излизащи близо една до друга на повърхността. Те се поддържаха в изправност, въпреки че не се употребяваха.

Мястото, където се събираха гъбовидните глави на отдушниците, снабдени с прахови филтри за защита от честите бури, не се виждаше оттук, но Синд знаеше, че между тях се намира аварийният изход. Той играеше важна роля в един вариант от плана, който бяха разработили с Ишанг. Беше му се обадил от роптера с невинно съобщение от името на кенарха, което щеше да го накара да тръгне насам. Според таймера върху таблото имаше около час и нещо до пристигането на хорая, беше включил и непредвидени обстоятелства, които можеха да забавят него и Лайал. Ишанг имаше копия от картите с кодовете на всички съветници и щеше да влезе в зоната с документите-дубликат на Боргън. Ако не видеше пред входа роптера им, трябваше да се върне в града и да изчака нови съобщения.

Силовата защита на отдушниците и аварийния изход беше абсолютно надеждна, около нея не се мяркаха хора, освен при периодичните технически прегледи и това беше идеално за целите им. Оказваше се, че специалната високоорганизирана техника е по-уязвима от човешкия разум, въпреки неговата мудност и склонност към грешки, но тя беше в крайна сметка творение на същия този интелект.

Канархът доближи херметически затворения люк, сложи картата си на определеното място и металните крила се плъзнаха встрани, но той не влезе в гостоприемно разкрилия се отвор, а застана върху блестящата плоскост под свода и зачака търпеливо. Синд, приел нормалния си образ, пристъпи до него и го погледна с недоумение. Мислеше, че картите с разрешение за достъп са напълно достатъчни, но явно не беше посветен в тайните, които криеше царството на свадливия старик. Сякаш прочел мислите му, Лайал се обърна.

— Извън редовното време за посещения са взети допълнителни предпазни мерки. Ако беше сам, доста щеше да се изпотиш.

— Нали затова те взех с мен, очаквах изненади.

Синд погледна нагоре към просветващата миниатюрна бленда на контролното устройство, което в момента вероятно изследваше и сравняваше биофизичните характеристики на кeнарха със заложените в паметта му.

— Кой може да бъде допуснат, освен теб? — попита той.

— Само Кантайрофексът и някой от заместниците ми, когото избирам и сменям често. Всеки друг досега щеше да е включил алармената система.

— А охраната как влиза?

— Поддържат връзка помежду си, докато следващата група за смяна дойде от двореца дотук — обясненията бяха изречени твърде неохотно. — Нали не възнамеряваш да щурмуваш архива, а само да влезеш с мен, защо ме разпитваш толкова усърдно?

— Забравяш, че евентуално ще изляза без теб и не е излишно да разбера това-онова. Ако се окаже, че си чист, ще си тръгнем заедно и ще забравя излишните подробности, които съм научил.

— В известен смисъл съм „чист“ по твоята терминология, но със сигурност ще ме оставиш долу, за което настоявам.

Синд беше озадачен от безсмислената му настойчивост, но се отказа да го разпитва. Блендата над главите им потъмня и преминаха към следващата врата, която се отвори без проблеми с картата и ги пропусна към обширното фоайе. Дежурният офицер излезе да ги посрещне от кабина с нечупливи, матови и непрозрачни отвън стъкла. Там, в малката зала, се намираше мозъкът на всички поддържащи сградата системи — вентилационно-пречиствателна, климатична, противопожарна и най-вече — охранителната. Хиляди сензори, разпръснати в многобройните помещения, предаваха данни за състоянието им във всеки момент, а централната компютърна мрежа регулираше наблюдаваните процеси и сигнализираше на обслужващия персонал за нередностите, изискващи човешка намеса.

— Добър вечер, тенар Шардинг, лека да е службата ви! — обърна се Лайал към офицера.

Той се радваше на популярност сред хората си, тъй като демонстрираше ако не искрен интерес, то поне осведоменост. Знаеше имената на почти всички служители и се обръщаше към тях с името и чина им, като благодарение на добрата му памет не се помнеше случай да е объркал някого.

— Уважаеми кенарх, желая Ви здраве и спокойствие в работата за благото на Империята! На какво дължим честта на ненадейното Ви посещение и то придружен от… — започна плещестият тенар с доста интелигентна физиономия, но млъкна, срещнал погледа на Синд.

Преди да се окопити достатъчно и да се заинтересува по-основно от присъствието му, Синд го изпревари и пое инициативата. С добре известната си надменна усмивка, той излезе пред Лайал.

— Провеждам извънредна проверка на мерките за сигурност в архива, тенар.

Сравнително високият военен чин звучеше от неговата уста като обръщение към слуга. Неопределената обида и умишлено предизвиканият яд обикновено объркваха събеседника му и го правеха податлив. Това подейства безотказно и сега, защото за грубостта, студенината и язвителността на кенастъра се носеха легенди, а той се стремеше в момента да ги оправдае.

— Не предупреждавайте хората си по никакъв начин, искам да видя всичко така, както си е — той забеляза мълниеносния поглед на Шардинг към вътрешността на кабината.

Нощната охрана тук представляваше рутинно и скучно занимание, беше изключено всички да изпълняват стриктно задълженията си. Тенарът прекрасно знаеше това и предчувстваше, че престараването на Призрака Натх ще го лиши от доста негови хора, а и той самият нямаше да излезе непокътнат от тази история. Кенастърът неминуемо щеше да спипа поне няколко души играещи хазарт или пийващи си нама съвсем противоуставно, както и много други занимаващи се дявол знае с какво в огромния хладен мавзолей на имперската история. Синд усещаще притеснението му и то го устройваше.

— Вие елате с нас, веднага! — отсече той безапелационно.

— Уважаеми кенастър, тук ще остане само един човек, правилникът изрично го забранява! А и не трябва ли за тези проверки да бъда уведомен?

— Колко дни предварително желаете да ви уведомя, за да смогнете да замаскирате хаоса тук? Тогава не бих си правил труда изобщо да идвам.

— Главнокомандващият…

— Главнокомандващият елитните имперски части халдър Скиг Ар е в течение на операцията и е съгласен с мен относно безсмислието на предизвестията.

Тенарът измуча нечленоразделно.

— Може би нямате доверие в мен и кенселарха и желаете да говорите лично с халдър Скиг? — презрението му се изля върху офицера, който усети, че е на път да остави мястото си съвсем изстинало.

Успял беше да направи лошо впечатление на злопаметния кенастър и Натх вече го гледаше, като че ли имаше пред себе си странна и рядко отвратителна форма на живот.

— Не е необходимо — измънка той, проклинайки късмета си да бъде дежурен точно тази нощ, когато Синд Натх е решил да се размърда и да свърши нещо.

— Съобщете на заместника си и да слизаме надолу! — нареди Синд.

— Нарсек! — изкрещя Шардинг. — Нарсек Финиър!

Нарсекът — подчиненият му с по-долен ранг в стълбицата на военните звания — изскочи пъргаво и изслуша нарежданията на шефа си. Тенарът от своя страна използва това, че беше обърнат почти с гръб към тях, за да прошепне на Финиър съвсем тихо: „Предупреди хората“. Нарсекът беше дочул главното от разговора и нямаше нужда от пространни обяснения за какво става въпрос.

— Заповядайте насам! — покани ги Шардинг към асансьора — Откъде възнамерявате да започнете огледа?

Синд прекрачи прага, но преди да влезе чу бързия, отривист и приглушен говор на Финиър по интеркома.

„Мисли си, че ме е изиграл проклетникът, даже не подозира колко ми помага с паниката, която създава“ — помисли си Синд, като погледна изкосо Шардинг.

Напипа в джоба си една от ампулите и разхлаби предпазителя върху късата пневматична игла.

— Да започнем със секретния отдел — каза той.

— Там не е разрешено да се влиза без знанието на Великия Кантайрофекс, както Ви е известно. Съжалявам, но дори Вие и кенселарха нямате това право.

Тенарът натисна бутона и асансьорът безшумно заслиза надолу.

— Тогава ще проверим постовете пред него накрая. Сега да отидем там, където е разрешено.

Беше много рано, затова Синд уплътни времето до идването на Ишанг, като се завираше навсякъде и разглеждаше всичко. Сипеше щедро забележки и команди, докато Лайал ставаше все по-нервен и унил. Съвсем малко преди уречения час слязоха на последния етаж, който го интересуваше. Охраната тук, също както в предходните сектори, стоеше във фоайето, но беше многобройна и зад тях имаше само една врата, водеща в светая светих на архива. Тесен коридор започваше от вход, разположен до вратата на асансьора, завиваше почти веднага и протежението му се скриваше от погледа. В другия му край се намираха подемниците за повърхността. Нищо не се виждаше оттук, но доколкото Синд си спомни, трябваше да има най-много един човек на пост. Останалите се бяха изпънали пред него, строени в редица. Картите, заровете и магнитните пластинки бяха изчезнали вдън земя, но характерният мирис на нама витаеше около войниците и издаваше неотдавнашните им занимания.

— Тенар, на какво мирише тук?

— Може би е някаква неабсорбирана съставка от дезинфекционните препарати за почистване — предположи Шардинг и изгледа свирепо редицата пред себе си.

— Това ли е пътят към аварийния изход? — рязко се завъртя Синд и тръгна по коридорчето.

Не остави възможност на тенара да реагира и го принуди да подтичва, за да го настигне. Лайал се влачеше последен с нещастен вид. Завоят ги скри от очите на войниците, а зад него точно както очакваше, се намираха два големи асансьора и контролно табло. Охрана нямаше.

— Оттук се отварят вратите горе и се включват подемниците, нали?

Докато говореше, отвори предпазния капак на таблото и отблокира главния прекъсвач, а смаяният Шардинг реагира удивително бързо и се хвърли към него. Синд бръкна в джоба си и освободи спринцовката от наконечника.

— Какво правите, кенастър, това е абсолютно забранено!

Тенарът беше почти успял да измъкне оръжието си и се приближи няколко крачки, но закъсня. Синд протегна ръка към него, иглата с леко свистене изскочи и хлътна във врата му, като прекъсна оформящия се вик. Очите на Шардинг се обърнаха с бялото нагоре, той политна и изпусна невропарализатора си. Синд хвана във въздуха оръжието и подкрепяйки отпуснатото тяло, безшумно го положи на пода. Цялата операция му отне няколко секунди, той прибра невропарализатора и се ослуша. От фоайето се чуваха съвсем тихо разговорите на войниците, никой не беше разбрал какво става с техния командир.

— Това беше най-опасният момент и за щастие се справих с него, преди да вдигне тревога — обърна се Синд към слисания кенарх. — Сега всичко зависи от точно разчетеното време.

Бяха се разхождали достатъчно дълго из сградата, Ишанг трябваше да е пристигнал вече.

— Ако с моя двойник не се е случило нещо извънредно, след малко ще приключим. Отпусни се, стига си треперил.

— Ти наистина си изключителен човек — измърмори Лайал. — Беше опасно оръжие в ръцете на Харамон, но не знам как не е преценил вероятността, то да се окаже насочено срещу него.

— Такава вероятност няма, моята лоялност прави това невъзможно.

Когато таймерът на стената показа точното време, Синд дръпна прекъсвача докрай и вратите на подемника се отвориха пред тях. Централната алармена система не се задейства, но сигналното табло зад тях сигурно отрази действията му, защото чуха глъчката на обърканите стражи.

— Влизай вътре! — извика той на Лайал, премина с два скока пространството до завоя и хвърли парализираща газова граната сред войниците. Сподирян от съскането й скочи в асансьора при кенарха, преди тежката врата да се затвори автоматично. Газът беше изпълнил коридора.

— Ще изчакаме малко и ще излезем, като се прочисти въздуха — каза Синд.

— Мога ли да попитам как мисли да се справи твоят брат с цялата останала охрана, а най-вече с Финиър на главния вход?

— Щом не чуваш алармата, значи вече го е направил. Всички системи за сигурност включват изолиране на секторите един от друг, за да не може никой да се измъкне. Точно в това положение са войниците по останалите етажи, но знаят, че се прави проверка и няма да се обезпокоят особено. Бих казал даже, че при слабата дисциплина, в която ги заварих, няма да мръднат от местата си в очакване да мина повторно. Той ще вземе мерки за тях.

— Би трябвало да има подобни на твоите способности и след като те наблюдавах преди малко, няма да питам дали ще може.

— В някои отношения е много по-добър от мен. Мисля, че вече е чисто, стига да няма повреда във вентилационните агрегати — Синд погледна скалите на стената на подемника и отвори вратата. — Според данните за състава на въздуха, все едно че сме на планина.

Войниците във фоайето лежаха разпръснати наоколо с восъчни лица.

— Мъртви ли са? — потрепери Лайал.

— Въпреки твърдото ти убеждение, аз не съм хладнокръвен убиец — намръщи се Синд. — Ще се събудят след няколко часа със схванати мускули и главоболие, като няма да са годни за нищо друго, освен да повръщат през целия ден. Доволен ли си?

— А мен къде ще сложиш? — попита кенархът, значително по-спокоен.

— Може да си избереш удобно място отсега. Не мисля да те удрям, на твоята възраст може да ти дойде в повече.

— Как си се въздържал да не издевателстваш безнаказано над човека, когото мразиш? Ще бъде по-убедително, ако се изправя пред Харамон поне с разбит нос. Не трябва дори за миг да се усъмни, че съм ти съдействал.

— Може да ти разкрася лицето, но едва ли ще бъде нужно. Ако намеря това, за което съм дошъл, Кантайрофексът ще бъде затруднен единствено как да ни се отблагодари за вярната служба.

— По-скоро Империята ще бъде тясна да се скрием от него, а аз не съм и в състояние да се отдалеча — изпъшка Лайал.

— Мислиш, че няма да намеря нищо, което да оправдае действията ми?

— Ще намериш и още как! Няма нужда да си играеш с никакви шифри, може направо да разбиеш вратата на секретния отдел. Впоследствие май ще бъде без значение, дори да си взривил целия Имперски архив.

— Много си странен. Няма ли да ми обясниш?

— Виж сам. Колебая се още, но щом сме стигнали дотук, ще ти помогна да намериш информацията. Вече не съм ти нужен, за да влезеш вътре, и колкото по-скоро свършим, толкова по-добре.

— Набери кода тогава.

Тежката врата се отвори и осветлението на обширната предна зала на секретния отдел се включи.

— Ела с мен, за да ми спестиш излишното ровене в каталозите, но ще ти поогранича движенията преди това — Синд го настани пред пулта на главния терминал и щракна ограничителите на китките и глезените му.

— Не мога да работя така — оплака се Лайал.

— Ти само ще ми казваш какво да правя — Синд застана до него.

Следвайки напътствията на кенарха, той извика списък на файловете, съдържащи материали от интересуващия го период и започна да чете текста. Ръцете му се разтреперваха видимо, колкото повече напредваше, а Лайал седеше тихо, докато свърши и последния пасаж. Синд удари клавиатурата с юмрук, обърна се към него разярен и впи пръсти в гърлото му.

— Ти, гнусен книжен плъх! Очаквал си, че рано или късно ще стигна до теб, и си подготвил всичко това, за да го прочета! Разбира се, че нямаше да ти повярвам и на една дума. Ако ми беше казал предварително, щях да свърша с теб още там, затова беше толкова отзивчив и съгласен на всичко.

— Задушавам се! — задавено изхърка кенархът.

Синд отхлаби хватката си върху набръчкания му врат, колкото да си поеме въздух.

— А аз се хванах на плитките ти лъжи за имплантираното устройство и се учудих, че не знам нищо. Как мога да знам, като всичко е чиста измислица? Ако изобщо имаш нещо имплантирано под белега на сърдечната област, то това е нов камък на мястото на този, с който си се родил.

— Пусни ме! — немощно се размърда Лайал, в напразен опит да се измъкне от ръцете му.

— И ти рискува, заради болните си амбиции, живота на всичките си близки, без да ти мигне окото? На никого не съм дал отрова и единственият, който ще умре, си ти — тук и веднага!

— Провери пак — изкривените устни на кенарха оформиха думите с мъка.

— Какво да проверя? — Синд отпусна шията му.

— Прегледай всичко отначало — дрезгаво каза Лайал. — Ако тези данни са фалшиви, би трябвало да има и истински. Не бих рискувал да държа подправена информация при другата, която Кантайрофексът преглежда често. За тази цел би трябвало да създам два масива — оригинален и един за теб. Знаеш каква е системата на архивиране, виж съдържанието.

Синд се отдръпна, извика справочната картотека и започна да прехвърля информационните банки една след друга.

— Мислех, че си доста наивен и тъп, но ти си повече от това — изграчи Лайал, като движеше бавно глава наляво-надясно и разтриваше шия с окованите си една за друга ръце. — Още повече, че си намерил близнака си, който не фигурира никъде в официалните документи. Ако продължаваш да се съмняваш, да отидем при Боргън, може освен всичко друго да извади от мен камъка, както се изразяваш. Синд Натх, ти си пълен идиот!

Колкото и да беше странно, заядливият шипящ глас и злобният поглед на стареца убедиха Синд. Той се втренчи безизразно в кенарха и застина вцепенен от стоварилата се върху него истина.

— И какво да правя сега? — каза накрая.

— Ако питаш мен, уреди да махнат тази машинка от тялото ми, а ако направиш същото и за семейството ми, ще ти бъда признателен до гроб. Веднага ще заминем някъде по-бързо и от теб.

— Да, Франар вече е нездравословно място.

— Предупредих те, че светът ще ти се види малък. Само не започвай да ме душиш пак! — бързо добави старецът, когато зърна див блясък в очите на Синд.

— Разбра ли нещо? — обади се Ишанг зад тях, спокоен и уверен, както обикновено.

(обратно)

50

— А момичето така ли ще оставим? — извика Браксил възмутен.

— Надявам се, че както е в безсъзнание, ще ти стигне умът да я оковеш — Токсан изчезна, сподирен от презрителното сумтене на Браксил.

Старият благородник се върна заедно с десетина войници и се заеха да увързват джорха с дебелите вериги. После нахлузиха на главата му голям кухненски казан и прокараха крайщата на синджирите през специално пробитите за това дупки покрай ръба му. Кокорл се размърда вяло, но не се събуди.

— Сега го занесете в кулата! — изкомандва Токсан.

Сащисаните войници започнаха да теглят тежкото тяло към стълбите с пъшкане и ругатни.

— Къде е хиртелът? — Браксил се въртеше и надничаше между отломките, докато Токсан го наблюдаваше с усмивка. — Сигурно това чудовище го е изяло.

— Трябва ни едно легло да сложим на него принцеса Тарасу, изпратих да повикат Жреца-лечител.

— Да не искаш да кажеш, че ще я нагласим да лежи тук? В тази стая не е останало нещо здраво, ако забелязваш това, хилаво кречетало!

— Как иначе ще убедим жреца, че е болна, умопомрачена и се налага да стои окована? Сигурно е трудно да управляваш планината си от мускули и тлъстина с миниатюрния мозък, който се крие някъде из нея.

— Мисля да ти увия дългия език около врата и да дръпна силно края му, за да занемееш веднъж завинаги, стара торба с кокали!

Браксил пристъпи напред с вид, говорещ недвусмислено, че възнамерява да изпълни заканите си.

— Я по-кротко, имаме още работа! — обектът на вниманието му отскочи с неподозирана пъргавина. — Донесъл съм инструментите и препоръчвам да се захващаш с Яката й. Спомни си, ако можеш, че ти ме обиди пръв, аз само отговорих на грубостите ти. Някой възпитан човек на твое място би се извинил.

— Струва ми се, че пак се заяждаш, но както и да е. Защо трябва ние да вършим тази работа, след като дворецът гъмжи от слуги, които са за това?

— Преди Сизал да говори с племенницата си и да се убеди, че тя е достатъчно омекнала, никой не бива да си завира носа тук. Стига ни, че се наложи да влязат войниците, но нямаше как, а и тя през цялото време беше в безсъзнание — търпеливо обясни Токсан със страдалческа гримаса.

— А-ха, ясно, не ме бива много по фината част — Браксил стискаше непохватно в дланта си лазерна ножовка с вградено енергийно захранване. — Този проклет уред ми разтреперва ръцете.

Той настрои окуляра на оптичната приставка и се наведе над момичето.

— Леко, да не я нараниш! — извика Токсан, когато режещият лъч навлезе на застрашителна дълбочина. — Нали уж свикна да боравиш с това?

— Да, но на затворници, за които някой и друг прорез в гърлото не е от значение. Тази дяволия не е ли забранена от Указа за притежание на чуждопланетни апарати?

— И какво от това? Внесено е контрабандно специално за тази цел, още докато беше жив Алатрис. Нека си свършим работата, а в бъдеще Сизал ще пише Кралски укази, каквито си поиска.

— Ами ако…

— Гледай си в ръцете и остави говоренето на мен!

Последният обръч падна със звън на пода и Браксил подаде удовлетворен ножовката на Токсан, който я пъхна в дълбоките си джобове. После събра металните кръгове и сложи и тях вътре.

— Сега регентът може спокойно да дойде.

Когато Тарасу се съвзе, видя надвесеното над нея лице на Сизал. Погледът й се проясни и тя направи опит да се изправи.

— Ти си болна от Даа и си изпочупила всичко в пристъпите си, затова сме те обездвижили — каза той злорадо.

— И с голи ръце съм скъсала металната Яка? — Тарасу се усмихна със сарказъм, усетила необичайната лекота, с която движеше главата си.

— Не е за вярване, но си го направила. Може и да си отключила обръчите, кой знае? Та като заговорихме за това, много бих искал да видя ключа. Случайно да си спомняш къде си го оставила?

— Ще си помисля може би, след като разбера защо ти трябва.

— Подобно неучтиво държание не подобава на толкова млада особа, но ти си доказала, че си своенравна и не се учудвам. Ще си получиш Яката обратно, обаче трябва да направиш нещо за мен. После си свободна да заминеш, като си прибереш гадния звяр или трупа му.

— Къде е Кокорл, какво сте му направили? — Тарасу се повдигна пак, но прешлените й изпращяха и главата й се замая от болка.

— Чудовището е затворено в Кулата на Зиндар, много поетично, не намираш ли? Ако се развилнее, ще заповядам да го убият.

— Не! — изпъшка момичето. — Той не е чудовище, а мой приятел.

— Съвсем подходящ за теб! — очите на Сизал светнаха. — Виждам, че държиш на него, прав ли съм? Не се мятай така, ще си повредиш вратлето. Промених намеренията си и смятам да го убия незабавно. Токсан, извикай стражата!

— Недей, ще ти дам, каквото искаш!

— Това е вече начало на приятен разговор. Трябва да намериш ключа и да ми го връчиш тържествено пред Жреческия съвет като на свой приемен баща и настойник. Също така ще обявиш публично, че се отказваш от престола по своя воля.

Очите й заискриха от омраза и той побърза да добави:

— Познаваш ме достатъчно и знаеш, че при първия опит за измама ще ти върна чудовището на части.

— Защо държиш толкова на този ключ?

— За да отворя раклата на майка ти, кралица Вианта, в храма на Урс. Забравих да спомена, че ти ще ми подариш великодушно и нея.

— Там няма скъпоценности, както сигурно очакваш — презрително се усмихна момичето. — Предполагам, че вътре са нейни дрехи, книги и други вещи, които да ми напомнят за нея, след като получа раклата в деня на пълнолетието си. Даваш си излишен труд, защо просто не я разрежеш?

— Говори се, че вътре има свитък с древната рецепта за Елексира на живота и вечната младост — устните му се изкривиха. — Не искам да го повредя с груби действия.

— Ти си луд, такова нещо не съществува!

— Тя беше вещица — изсъска Сизал. — Ти и Сарави сте родени в един и същ ден, тогава мълния удари двореца и всичко изгоря. Чувала ли си нещо за това?

— Казвали са ми, че съм се родила в горящото крило и са ме спасили по някаква случайност, а леля Интилада от ужас родила преждевременно.

— Истината е малко по-различна и може да ти помогне да разбереш защо кралят не те обичаше — просто го беше страх от теб. Не се учудвам, че такова изчадие го е плашило до смърт, той и аз пристигнахме първи там и видях всичко, но се заклех да мълча. Алатрис даде обет да посвети теб и Сарави на Бога-Змия, уж от благодарност за чудодейното ти избавление, но всъщност искаше да се отърве от присъствието ти.

— Не ти вярвам — прошепна момичето едва чуто.

— Всичко в стаята беше овъглено, а в средата лежеше просната Вианта, мъртва наистина, но свежа като цвете и невредима от пламъците. До нея лежеше ти и стискаше в ръката си нещо, като ни видя, се усмихна.

— Новородено бебе не може да направи това.

— Разбира се, че не може. На Сарави й бяха необходими седмици, за да прогледне и държи предмет, но ти си беше чудовище в човешки образ. Ясно ли ти е каква картина намерихме? Ти и майка ти се намирахте в чист и незасегнат от пожара кръг, а наоколо камъните се бяха напукали от горещината. И никой не знае как е попаднал там талисманът, който ти държеше. Такива тъмнокафяви скали с червена плетеница от жилки като кръв не съм виждал нито на Хонстел, нито другаде.

Тарасу си спомни кафявите каменни отломки на Синд и Ишанг. Те също бяха осеяни с жилки, които приличаха на кръвоносни съдове.

— Къде се намира сега този талисман? — тя изохка, защото рязко раздвижи глава, забравила за незащитената си шия.

— Не мърдай, няма смисъл да умираш точно когато сме на път да се споразумеем! — загрижено каза Сизал. — Използван е за основа, върху която е поставен ключът за Яката ти и за раклата на Вианта. Интересите ни дори съвпадат — ти ще си получиш талисмана и приятеля, като ми оставиш престола, раклата и ключа. Бремето на властта не е за теб и с радост ще те разтоваря от него.

Тарасу и за миг не допусна, че той ще спази обещанието си. След като получеше ключа, щеше да я унищожи, нямаше начин да я остави жива като постоянна заплаха зад гърба си. За да се измъкне от безпомощното си състояние, тя трябваше да се престори, че му вярва. Той не подозираше, че й е известна ролята му при смъртта на Зарир и Алатрис, както и при тази на невръстните братя и сестри на Зарир, родени преди него.

— Никога не съм имала желание да бъда кралица на Хонстел — отговори тя почти искрено, защото тази възможност наистина не я привличаше. — Искам да пътувам, да видя цялата Империя, като на първо време съм поканена да гостувам на един вед — шеста степен.

Точно това мислеше да направи, след като разчисти сметките си на Хонстел. Трябваше да отиде при Азман със своя камък. Сизал като че ли повярва на думите й.

— Нямах намерения да те убивам, още повече че до днес не предполагах колко си разумна и сговорчива — той предпочете да не си спомня факта, че в основата на смирението й стоеше Кокорл.

Джорхът в този момент може би се събуждаше на дъното на Кулата на Зиндар. Според легендите, когато Йали решил да слезе от небето при хората, античният герой крал Зиндар успял да го измами и затвори в една голяма кула на замъка. Богът страшно се разярил, но признал поражението си и бил принуден да обещае, че ще остане да живее на Хонстел, за да закриля Зиндар и поданиците му. В замяна на това трябвало да му бъде построен дворец, неотстъпващ на този от божествените селения, откъдето идвал, и да му принасят ежедневно дарове, за да заслужат благосклонността му. В древни времена из земите на Хонстел живеели могъщи герои, които дръзвали дори да се борят с боговете и понякога ги побеждавали, сега бяха останали само кулата и преданията. Единственият вход за мрачния каменен кладенец беше на половината от височината му, където се отваряше вратичка, а далече долу се виждаше дъното. Тарасу си представи как са довлекли и хвърлили там увързания с вериги джорх и сърцето й се сви.

— Искам първо да поговоря с Кокорл — твърдо каза тя.

— Добре. След малко ще дойде Жрецът-лечител, за да установи болестта ти, и можем да тръгваме.

— Необходимо ли е, щом се съгласих с условията ти?

— Бих искал да съм подготвен за евентуални усложнения. Когато жрецът види, че ти си почти на смъртно легло, а аз съм пренебрегнал опасността и се грижа за теб след пристъпа, ще те изведа тайно от града. Отиваме в Пропастта на даровете.

— Като преди това посетим Кулата на Зиндар!

— Съгласен съм.

Тарасу послушно изпи отварата, донесена от жреца, и по тъжното поклащане на главата му предположи, че петната по кожата й са се увеличили и изглежда като поредна жертва на Даа. След заминаването му Токсан донесе Яката, съедини внимателно крайщата около шията й с друг чуждоземен уред и момичето се отърва с радост от принудителната си неподвижност.

— Надявам се, че ръбът не ти убива — каза Сизал.

Неговата загриженост по такъв нищожен повод беше смехотворна, сравнена с намеренията му. Увита в плътно, скриващо лицето й наметало тя напусна покоите си, пред които бяха закачили червения знак-предупреждение. Придружена от Сизал, Браксил и няколко войници излезе на крепостната стена. Гледката на окъпаните от залязващото слънце хълмове около Даген я разведри. Хората минаваха през портите пеш или с каруци, вятърът донасяше многолюдната глъчка до тях, а планините Тиндеха в далечината бяха прорязани от виещата се линия на пътя за Шантел. През открехнатата врата на кулата влезе светлина, колкото да съзрат тъмен и безформен предмет на дъното под тях. Двама войници спуснаха въжена стълба и след продължително люлеене и въртене, тя докосна земята с краката си. Оттук отворът се виждаше като искрящ правоъгълник, засенчван от надничащите човешки фигури. Джорхът лежеше и изглеждаше плачевно, омотан с веригите и с нахлузения на главата казан, сплескан при падането.

— Добре ли си? — тя подръпна изкривения ръб, за да погледне вътре.

— Не бих казал, както ме пакетираха и хвърлиха тук — избуча гласът му, променен до неузнаваемост. — Какво става?

Момичето разказа набързо последните събития и намеренията на Сизал.

— Слушай внимателно, ще се опитам да говоря ясно — обади се Кокорл. — Когато слезеш при Йали, кажи му това — …….

Тя повтори кънтящото съскане няколко пъти, докато получи одобрение.

— Йали не е Бог-Змия — добави той, — а синът на Смагарт и Трирл — Йеллагр — за който ти разказвах. Зиндар го е пленил и затворил в Подземния дворец. Не ме прекъсвай, а мисли!

Гласовете, долитащи от групичката горе, изглеждаха раздразнени от нейното забавяне.

— Ако успееш да го изкараш оттам, той ще ти помогне да ме освободиш. Дано не е много пострадал от плена и самотата — продължи Кокорл.

Гневните викове на Сизал я подканяха да побърза и тя се приближи към въжетата с ясното усещане, че досегашният й свят се срива безвъзвратно. По целия път към Пропастта мислите заплашваха да помътят разсъдъка й, докато накрая посвикна и се примири с новите факти. Смагарт вероятно беше умряла, след като са се озовали извън техния свят, в човешката Империя. Героят-полубог Зиндар беше пленил уплашения невръстен джорх, приземил се по някакъв начин на Хонстел, и го бе затворил в тази кула, докато реши какво до прави със странното създание. Йеллагр е бил принуден да живее в построения за него Подземен дворец близо до хората. И какво друго е могъл да направи — малък и захвърлен далеч от къщи, сред непознати страшни същества?

Дали Зиндар е вярвал, че заловеният от него джорх е бог, никой не можеше да каже, но този „подвиг“ е укрепил разклатеното му положение на млад крал с четирима братя претенденти да го сменят на трона. И от тази самоизмама, заблуда или хитро пресметнат ход се беше родила и процъфтяла през вековете цяла религия. Самата тя израстна в сянката й, с енергия и желание се стремеше да бъде достойна не за друг, а за един нещастен пленник от чужда раса. Ами хилядите безсмислено ослепени жрици, една от които мечтаеше да бъде? И след като това, в което беше вярвала безрезервно, се оказа лъжа, какво трябваше да мисли за Урс и другите божества?

Един спомен й помогна да спре на ръба на заплашващата я лудост — мярна й се Ториаи, пълзящ на четири крака след тях по коридора в „Хаврия“, убеден до дън душа, че е в Царството на злите духове. Тя беше изпаднала в жалкото му положение и искаше да продължи да пълзи в коридора на привичните си представи, но вече не можеше да го направи. Пътуването и премеждията постепенно и незабелязано бяха разчупили рамките на кръгозора й и сега тя беше нищожна и уязвима, но далече от умопомрачението. В незнайни центрове на разума се слепваха разбитите й илюзии за света. Съзнанието й се олюля върху изплъзващите се досегашни опори и стъпи на твърда почва — Тарасу се съсредоточи върху предстоящата си задача, като остави дълбоките размишления за после.

Бяха пристигнали и войниците я спуснаха върху специалната платформа. Докато тресящото се и скърцащо приспособление слизаше надолу, тя по навик се уплаши от навлизането си в обителта на Бога-Змия. На границата на ясния спомен се появи усещането, че точно така беше и предишния път. По същия начин небето се превръщаше в тясна ивица между надвисналите скални стени на клисурата и след малко дървената клетка щеше да се удари в дъното. А после? Тогава беше останала тук около месец, сигурно беше разговаряла с Йали, тоест Йеллагр, но не си спомняше нищо. Каквото и да беше видяла в Подземния дворец, тогава тя е нямала представа какво представлява обитателят му, затова пък сега…

Резкият тласък я захвърли на една страна и тя удари болезнено главата си в перилата на платформата. Прескочи ги, стъпи на земята и се огледа наоколо. Стоеше на заградена от три страни тераса, четвъртият край се спускаше стръмно надолу към пропаст, откъдето се носеше тежка миризма на разложено. Надникна над ръба и видя гниещия горен пласт на огромен куп от обелки, развалени плодове и зеленчуци, перушина, оглозгани кости и други отпадъци от ежедневните дарове. Беше доста тъмно, но й се стори, че съзира гръдния кош на човешки скелет, стърчащ между боклуците. Дръпна се бързо назад, защото вонята се издигаше на плътни вълни и я удряше направо в носа, обърна се и се изправи лице в лице с… Естествено, че това беше джорх! По-едър от Кокорл и с неприязнено изражение, но иначе съвсем привична гледка за очите й.

— Добре дошло, човешко създание! На какво ли се дължи това, че не пищиш и още не си припаднала? — изсъска джорхът на родния й език. — Струва ми се, че си идвала тук веднъж… Тарасу, да, така беше! Не разбирам причината за повторната ти поява.

Момичето си спомни заръката на Кокорл и повтори шипящите звуци, които я беше накарал да запамети. Реакцията беше изключително бурна. Йеллагр започна да подскача и съска съвсем невъздържано към нея, а тя се прилепи до скалата, за да не я събори долу на бунището от вълнение. Джорхът усети, че тя не може нито да го разбере, нито да му отговори, и прекрати речта си.

— Най-накрая дочаках спасението си! — той премина на познати за нея хонстелски словосъчетания. — Къде е моят братовчед Кокорл?

— В Кулата на Зиндар и има нужда от помощта ти, аз също.

— Асссшшш… отвратително място наистина, познавам го добре. Хайде да тръгваме веднага!

— Чакай малко! — извика Тарасу, но беше излишно.

Йеллагр направи няколко подскока, при което задрънчаха дебелите колкото ръката й метални брънки на гърба му. Те бяха промушени през дупки в разперените, провиснали като парцали крила и ги придържаха едно към друго.

— Не мога да летя — унило сподели той, когато се укроти. — Отдавна не съм имал възможност даже да опитам. Как ще излезем оттук?

— Нямам представа — тя разгледа огромните халки и въздъхна. — Така са сложени, че ще си разкъсаш крилата, ако ги размахаш.

— Това ми е известно.

— Значи летенето отпада. Няма ли някаква врата, откъдето си пуснал мен и другите хора да си отидем?

— Има, но през решетката може да минеш само ти.

— Заведи ме там!

Известно време вървяха по дъното на клисурата, после криволичещата пътечка се спусна надолу и заслизаха към недрата на планината. Мракът постепенно се сгъсти и след няколко завоя Тарасу не виждаше вече нищо. Тя се хвана за лапата, която й подаде Йеллагр, за да не се спъва и блъска в издатините.

— Доста е тъмно тук и си повредих очите — обади се джорхът. — Заприличах на онези нещастни женски същества, които по неизвестни причини смятат, че като си осакатят зрението, ще ми харесат.

Тарасу изхъмка неопределено.

— Когато не са подли, хората са смешни и жалки — заключи той заядливо. — Не може да се отрече, че слепотата подобрява туткавите им мисловни процеси, но пак не ги разбирам. Аз поне съм затворник и нямам избор, а те правят това по собствено желание, за да живеят около мен. Глупава работа, но пък в края на крайщата си имам компания, иначе щях да подивея от скука. Всъщност, за всичко това говорихме и миналия път с теб. Толкова рядко слиза външен човек тук, и то повечето случаи в плачевно състояние, че оглупявам от радост и не ми се иска да мълча.

— Нищо не помня — обади се Тарасу.

— Така си и мислех! Тук, дълбоко под земята, имам някакво влияние върху хората, макар че с теб се справих едва-едва. Това беше най-несвързаното и неудачно съобщение, което съм се опитвал да предам и не мога да повярвам, че точно то свърши работа.

— Влияние ли? — стресна се Тарасу. — Психическите способности на Кокорл са нищожни на Хонстел. Имало някакъв блокиращ фактор, но може би под повърхността той отслабва. Освен това на мен Кокорл изобщо не може да ми въздейства, а ти си успял.

— Достигам малко зад границите на защитната бариера в разума. При теб беше невъзможно да я премина, направо се измъчих за нищожни резултати, но с другите ми се удава. Имам връзка с Великата Незряща, където и да се намира тя, с Десетте контактът ми е по-слаб, а между мен и хората горе стои преграда. Тук страхът и тъмнината помагат на внушенията ми, но щом посетителите се измъкнат, връзката прекъсва.

Една зловеща мисъл тревожеше момичето, но не знаеше как да я формулира, за да не го засегне и ядоса. В подземния мрак тя беше негова територия и без помощта му нямаше да намери пътя в разклоненията на лабиринта от тунели. Йеллагр долови вътрешната й борба, наведе се и изсъска в ухото й:

— Сигурно искаш да ме питаш за човешките жертвоприношения, хайде по-смело! Миналия път те вълнуваше това.

— Амии… да — ръката й, стисната в голямата му лапа, потрепера.

— Няма защо да се тресеш от страх. Аз съм чувствително същество и въпреки мъченията, на които бях подложен тук, не съм станал и наполовина толкова кръвожаден, колкото вас, които сте измислили тези гадости.

— Изглеждаше, като че ли ревеш от радост всеки път, когато получаваше човешки жертви — смотолеви тя объркана.

— Да, много съм щастлив, когато хвърлят кървавите трупове на други разумни същества така да се каже в трапезарията ми и после трябва да почиствам старателно цялата площадка, да не говорим за психическите травми от тази диващина!

— Защо тогава не си направил нещо, за да спреш жертвоприношенията, нали говориш с Десетте Забулени и Великата Незряща?

— Колко струват обясненията и желанията ми срещу вашите традиции? Аз съм жив символ на нова отвратителна религия и нищо повече. Ако бях се опитал да наруша реда, измислен от хората, можеше да се превърна в по-удобен мъртъв символ.

— Сигурно много ни мразиш? — Тарасу горещо се надяваше да не е права.

— Съвсем не толкова, колкото заслужавате! — изфуча Йеллагр. — Отначало бях уплашен, после бесен от омраза, а накрая свикнах с това положение. Бил съм малък, но си спомням как майка ми умря, преди курсът да изведе лодката на Хонстел. Бях останал сам и безпомощен, нямаше как да намеря себеподобните си, никой тук не беше чувал за тях. Зиндар не ме уби само защото му бях полезен, а после трябваше да се боря за свободата си с целия измислен от него култ, но безуспешно. Научих достатъчно езика и нравите на хората, за да разбера, че ако един бог реши да отхвърли божествеността си, никой няма да го остави да разклаща устоите на религията. В Подземния дворец все пак бях нахранен, свободен да бродя и размишлявам в тъмнината. И да изпращам молби за помощ, щом се мернеше жив човек отвън, но повечето умираха от страх, още когато ги посрещах на площадката.

— Доста си изстрадал!

— Е, можеше да бъде и по-лошо, но не съм получил нито обучението, нито грижите, да не говорим за обичта на близки и приятели, които ми се полагат.

Тарасу отдавна беше престанала да брои завоите, изкачванията и стръмните спускания, докато напредваха под водачеството му.

— И сега, когато съм на крачка от свободата си, какво? Спасителят ми е хвърлен в същата кула, така че се налага аз да го измъкна оттам с помощта на човек по-слаб и от мен.

— Да, но не си сам, а сме двама. Освен това има скрит катер, с който ще напуснете Хонстел, стига само да се доберем до Кокорл и да го извадим оттам.

— Тук отпред е решетката — той спря рязко. — Ти може да се провреш спокойно през нея, обаче сама няма да свършиш нищо навън. Ще извикам Хаиния, сегашната Велика Незряща, за да отворим тази врата и да махна оковите.

— Дали ще се съгласи? — със съмнение попита момичето.

— Мога да я повикам, но не и да я командвам. Безсмислено е да я убеждаваме, опитвал съм, затова ти ще я вържеш и ще отидеш в стаята й да вземеш ключовете.

— Да посегна на Върховната… — започна Тарасу. — Е, какво пък, няма да й причиним нищо лошо. Само ще вържа ръцете й за решетката с колана, но какво ще правим после? Не съм съгласна да я оставим тук.

— Тя е сляпа и мракът не я плаши, освен това ще се погрижим да я освободят бързо. Сега стой тихо, за да не те усети, а когато я хвана, се промуши оттатък и я вържи. Чувам стъпки, вече е близо.

Слухът на Тарасу не можеше да се мери с неговия. Тя не долови безшумното приближаване на Върховната жрица и съвсем изненадващо чу гласа й до себе си.

— Защо ме викаш, Йали? Вече е… — краят на изречението се загуби в шум от борба.

— Хайде, излизай бързо!

Тарасу тръгна неуверено, протегнала ръце в непрогледната тъмнина, докато докосна рамото на Хаиния.

— Прости ми, Велика майко, че трябва да направя това — прошепна тя, докато увиваше дългия си кожен колан около китките й, стиснати здраво от джорха през решетката. — Това, което трябва да извършим, е справедливо и не бих могла да се противопоставя на намеренията на Йали.

— Нито пък аз, принцесо — спокойният глас на сляпата жена беше ясен и дълбок. — Не е дадено на обикновените слуги да преценяват делата на боговете.

— Време е вече да си отида, Хаиния, достатъчно дълго стоях при хората — каза Йеллагр.

— Знаех си — обади се тя, след като помълча. — А нас, твоите предани робини, ще вземеш ли със себе си?

— Сега не — смънка джорхът и добави по-уверено. — Не е дошло времето, но ще се върна за вас. Докато стане това, моята воля е да ограничите ритуалите до най-необходимите — никакви жертвоприношения, посвещаване на нови жрици и купища дарове!

— Щом това е желанието ти, Повелителю на простосмъртните, ще бъде изпълнено — каза Хаиния. — Но церемониите ще бъдат тържествени, както винаги. Няма да занемарим задълженията си!

Тарасу беше привършила с връзването и слушаше разговора им, удивлявайки се на безсмислието на ценностите, които съставляваха и нейния живот доскоро. Представата как джорхът, около когото беше създаден вековен култ, натоварва Десетте Забулени на кораб и ги закарва на родната си планета беше толкова нелепа, че й се доплака. Все пак те бяха направили, каквото можаха, за да не разрушат представите на Хаиния. Тя щеше да доизживее спокойно оставащите й дни с надежда да получи наградата за дългогодишната си служба в Другия свят.

— Сега принцеса Тарасу ще отиде в твоята стая за ключовете от тази врата и оковите ми. Не желая от прекалена преданост да се опиташ да ме възпреш, затова те връзваме. После ще съобщим, че си тук. Тъй като регентът, съветниците му и група войници стоят горе до Пропастта, искам да изляза от друго място и да стигна до Кулата на Зиндар, колкото може по-бързо.

— Ключовете са у мен, нося ги закачени на верижка, както моите предшественици — обади се Великата Незряща. — Усетих, че е дошъл моментът да се използват и ги взех, преди да дойда. Има таен подземен тунел оттук до кулата, един от каменните блокове в основата й е подвижен, излиза се през него.

— Сигурна ли си? — попита джорхът.

— Намира се недалеч оттук по този коридор, но ти знаеш това, Йали, нали си дошъл по него! Зиндар е построил тунела, за да преминеш до Подземния дворец.

— В тогавашното ми душевно състояние и възраст неминуемо съм пропуснал да обърна внимание на доста неща — изфуча Йеллагр. — Благодаря ти, Гледаща със Сърцето, че ми напомни.

Тарасу издърпа верижката от шията на Хаиния и опита да улучи в тъмното ключалката. Тя прищрака и вратата от гъсто подредени метални пръти се отвори със скриптене.

— Можеш ли да отключиш веригите ми? — джорхът излезе при нея.

— Ще опитам. Има ли тук лампа, факли или нещо подобно?

— Рядко някой друг освен мен влиза толкова дълбоко в лабиринта, а аз не се нуждая от светлина — отговори старицата.

Джорхът се наведе и момичето свали почти всички окови. Остана най-горната, чиито закопчалки бяха клеясали и не можа да ги отвори. Крилата му вече можеха да се движат и той ги размаха леко. Въздухът в тунела се раздвижи, а последната останала верига издрънча.

— Аз трябва да намеря ключа за Яката на Достойнството! — сепна се изведнъж момичето. — Миналия път, когато ме спуснаха тук, той беше у мен, но нямам представа къде се намира сега.

— В едно сандъче в спалнята ми — каза Йеллагр. — Отивам да го взема, а ти ме чакай тук. Ще изтърпя още малко, после ще опиташ пак да махнеш тази брънка.

Той тръгна, подскачайки по пътя, по който бяха дошли, а Тарасу и Великата Незряща останаха сами. В някой от съседните коридори се процеждаше вода и звукът от падащите капки беше приглушен и монотонен. Подземни животинки притичваха с шумолене и кожата на момичето настръхна, когато си представи столетията, прекарани от Йеллагр в това усойно подземие. Джорхът беше издържал повече от достойно заточението си, като се имат предвид безкрайните години самота, тишина и мрак, които му се бе наложило да изтърпи.

(обратно)

51

Ишанг долетя с документите на Боргън и паркира машината така, че да не бъде видян от входа. Заобиколи купола с бързи крачки и застана пред масивната врата. Предупреден от автоматиката за присъствието на нов посетител, нарсек Финиър погледна монитора и се втрещи, когато установи, че отвън стои ни повече, ни по-малко самият кенастър, който би трябвало да се намира в момента на последния подземен етаж. Долу Синд точно беше изключил камерите, дърпайки прекъсвача, и на екраните нямаше картина.

— Ще отвори ли някой проклетата врата? — извика Натх.

Стържещият глас, прозвучал по интеркома, накара дежурния да подскочи и да приеме мисълта, че няма халюцинации. Люкът се отвори и Ишанг влезе.

— Мислех, че сте вътре, уважаеми кенастър — заекна офицерът.

— Бях и вече съм вън, без да задействат системите за сигурност. Този факт няма да донесе на никого тук светли моменти в служебната характеристика — кисело каза Натх и оправи разрошената си коса. — Най-добрият начин да провериш надеждността на една алармена инсталация е да се опиташ да я преодолееш.

— Тенар Шардинг още ли е долу, сър? — осмели се да запита Финиър, съкрушен от злорадството, което се разливаше по лицето на Натх. — Той ъъ-ъ знае ли, че сте излязъл?

— По всяка вероятност ме търси, обадете му се да го зарадвате — каза Ишанг.

Таймерът отброяваше последните секунди, преди мониторната система да се включи наново. Досега Финиър не беше отделил пръстите си от устройството на гърдите му, което даваше сигнал за тревога, но сега го пусна и се обърна към комуникационния възел.

— Тук Централна секция, дежурен вика тенар Шардинг — наведе се офицерът напред.

Никой не му отговори, но той нямаше време да се учуди достатъчно, защото Ишанг беше бърз и безпогрешен. Той го подхвана, преди да падне на пулта, стовари тялото му в креслото и седна на неговото място точно когато се включи следящата система. Потърси с поглед секретния отдел. На екраните имаше картини от различни ъгли на фоайето с натъркаляни по пода войници и изглед от коридорчето към аварийния изход, където лежеше човек с офицерски отличителни знаци на униформата. Тежката врата към сърцето на архива зееше докрай и следващото, което хораят видя, го накара да се усмихне. Вързаният Лайал гледаше с нещастен вид към Синд, погълнат от написаното на екрана пред него.

Предаваните от камерите на горните нива кадри показваха умерено безпокойство. Нямаше признаци, че охраната там подозира нещо и Ишанг блокира изходите на всички сектори. Ако забележеха това, щяха да помислят, че е етап от проверката. Уверил се, че никой не може да се измъкне, хораят отново погледна към секретната секция. Синд крещеше и стискаше кенарха за врата, което предполагаше интересно развитие на събитията.

Ишанг слезе долу и намери Лайал в добро състояние, макар и с морави петна по шията. Синд стоеше срещу него и изглеждаше разстроен.

— Твоят истеричен брат за малко не ме уби, надявам се, че ти ще се държиш хладнокръвно — обади се кeнархът.

— Рядко съм се държал другояче — каза Ишанг и прибави: — Поне преди да се забъркам в тази история.

— Много добре. Очаквам да се отнесеш към мен разумно, едва ли овехтелият ми организъм ще издържи втора такава атака.

— Зависи какво ще чуя, може информацията да не е ясна и да се наложи да попълвам пропуските — той погледна ледено Лайал.

— Синд не е напълно убеден, че е научил истината, но това е положението — преглътна кенархът. — Триста пъти да ме удуши, няма да промени фактите.

— Както го гледам, не е в състояние да ми обясни нещо смислено, затова започвай ти! — Ишанг се отпусна на един от въртящите се столове до близката редица терминали. — Края вече знам, разкажи ми накратко предисторията.

— Родителите ви работеха в секретна лаборатория в базата на Сизаор. Точно по времето, когато сте се раждали, изглежда са извършвали серия експерименти извън планираните. Едното крило на базата напълно изгоряло вследствие на експлозията и се предполага, че сте били подложени на силно облъчване с неизвестен характер. Опитите бяха забранени, но оцелелите, между които и Адит Натх, вашата майка, не се подчиниха, затова Кантайрофексът изпрати елитния корпус да въдвори ред.

— Казано направо — да избие всички — подметна Ишанг.

— Не звучи добре, но е вярно — сви рамене старецът. — Баща ви вече е бил загинал от експлозията. Елитните части пристигнали и преорали цялата територия, но Адит Натх успяла да се отскубне и избягала с теб, това го знаеш.

— А Синд?

— За него имаше донесение, че притежава необичайни качества и Императорът беше заинтригуван. Искаше го жив и може би това е дало шанс на Адит да спаси поне едното си дете. Тя е била тежко ранена и предположиха, че едва ли е живяла дълго след бягството си, корабът така и не беше намерен. Учудвам се, че изобщо е стигнала донякъде, хиперпространственият скок би трябвало да я е довършил.

— Какви са били експериментите, провеждани на Сизаор?

— Те изучаваха прехода между нормалното и хиперпространството. Опитваха се да докажат, че трябва да се откажем от скоковете, докато не ги изследваме напълно.

— А няма ли хиперпространствени преходи, няма Империя, нали? — погледна го Ишанг. — Представям си как е възприел Харамон тази идея. Само не разбирам какво има още да се изследва? Използваме преходните зони отдавна и винаги съм си мислил, че по този въпрос няма съмнения.

— Боргън може да обясни това по-добре, той е кенселдораторът все пак.

— Тогава да вървим при него — обади се Синд, който досега слушаше мълчаливо. — Какво ще правим с хората тук?

— Може да се пусне упойващ газ във въздушната система — каза Лайал. — Това ще осигури няколко спокойни часа. После имаш възможност да се върнеш, ако решиш. Тревога не е дадена и следващата смяна на охраната ще дойде чак утре сутринта.

— Хайде, тогава! — Синд тръгна към изхода.

— Аз ще остана тук, нали така? — попита кeнархът.

— Как мислиш, дали Боргън ще се разприказва? — спря се Синд на вратата.

— Непременно, щом види оръжие, насочено срещу него. Той няма претенции, че е голям герой.

— Добре, сега може да поспиш заедно с хората си. Не съм забравил обещанието си — успокои го Синд.

Горе, в контролния център Финиър продължаваше да лежи, както го бе оставил Ишанг. Синд застана пред главния пулт и извика програмния блок на системите за поддръжка на сградата. Ишанг наблюдаваше на монитора човечетата, които забавяха движенията си и след малко започнаха да падат там, където стояха.

— Защо се опитваше да удушиш кенарха? — попита той.

— Няма да разбереш.

— Опитай да ми обясниш.

— Според неговата версия излиза, че досега съм живял уплетен в лъжи — личаха усилията му да остане спокоен. — След като взел мерки да остана сирак, Кантайрофексът ме прибрал в двореца, за да бъда под контрол и да използва необикновените ми способности.

— Естествено — кимна Ишанг. — Като че ли аз съм имал по-голям късмет, въпреки че съм лишен от твоите дарби. А ти…

— Ще се качваш ли най-накрая! — грубо го прекъсна Синд.

Вече бяха излезли извън купола и стояха пред роптера, с който беше дошъл Ишанг.

— Ето, качвам се, бъди спокоен — хораят се пъхна вътре. — Истината невинаги е приятна. Сигурно е отвратително да научиш, че са те водили за носа и са те използвали като опитомен звяр.

— Млъкни! — изсъска Синд през зъби и на скулата му заигра снопче мускули.

— Ще се оправиш, сигурен съм. Освен това не забравяй, че отиваме да вършим работа, после се отдавай на емоциите си, колкото искаш.

— Не е съвсем сигурно, че това е истината.

— Напротив, сигурно е. Ти си приел тази мисъл, щом се ядосваш толкова. Съчувствам ти — да се сринат представите ти, красивите илюзии и… — той прехапа болезнено езика си при рязкото потегляне на кабината. — Добре де, онемявам по въпроса.

Синд изръмжа неопределено и до включването им в градската транспортна мрежа мълчаха.

— Сега как ще действаме? — попита Ишанг, когато се понесоха към жилището на Боргън, намиращо се в луксозен и претенциозен квартал на Атанаморп, близо до границата на научното градче.

— Ти продължаваш да бъдеш Натх, а аз ще се постарая да наподобя Лайал.

Раменете му се приведоха напред, главата хлътна между тях, косата се разреди чувствително и остави обширно голо пространство в средата, проблясващо на осветлението в кабината

— Не сме ли вече близо, кенастър? — изграчи той, като обърна изострените си черти и гърбав нос към него.

— Чудесна имитация, само гласът ти е особен. Нека говоря аз на входа.

— Добре, Натх, нещо съм понастинал и гласните струни не ме слушат — последните думи Синд изговори в голяма салфетка, която измъкна от джоба и притисна около носа и устата си.

— За охраната този камуфлаж е достатъчен — каза Ишанг, — а Боргън е разсеян и сигурно ще забележи нещо нередно, само ако имаш хобот насред лицето.

— Не се заблуждавай, че е винаги такъв. Има дни, в които забелязва всички подробности, но никой не може да каже кога ще му се случи това и колко ще продължи. В общия случай ще си закачи шапката на хобота ми, без да навлиза в размисли. Надявам се, че е в този си период.

— Съжалявам, но Върховният академик не приема сега — спря ги постът пред вратата му.

— Не вярвам да си е легнал, след като самият той ни определи този час, в който да го посетим — направи се на учуден Синд.

— В момента кeнселдораторът работи в кабинета си и ни е заповядано да не пускаме никого да го безпокои, Ваше превъзходителство.

— Забраната положително не се отнася за нас — каза настойчиво Ишанг.

— Не съм предупреден, че ще дойдете, съжалявам.

— Отдавна ли служиш при Боргън? — поинтересува се Ишанг.

— Доста отдавна, уважаеми кенастър.

— Тогава трябва да ти е станало ясно, че твоят господар е малко, хм… на него просто му убягват от паметта елементарни неща от всекидневието — намеси се Синд в ролята на Лайал.

— Аз бих казал направо, че паметта му е като решето — грубо вметна Ишанг. — Слушай, Лайал, нямам намерение да стърча в преддверието на този идиот, докато благоволи да си спомни, че ме е поканил. Той предложи да говорим тримата, на мен ми е все едно и няма да търпя подобно отношение.

— Успокой се, Натх — миролюбиво се обади Синд-Лайал, — сега охраната ще съобщи, че идваме, и ще слезем при него.

Телохранителят се свърза с Боргън, който първо изкрещя, после изсумтя и прекъсна връзката, удряйки по бутона с юмрук.

— Изглежда не е много радостен да ви види — усмихна се незабелязано пазачът и отвори вратата.

— Ще си промени бързо настроението — Синд и Ишанг влязоха вътре.

Боргън ги посрещна ядосан.

— Напълно съм забравил, ако някога изобщо съм знаел, защо съм ви поканил. Ще съм ви благодарен, ако ми припомните.

— Трябваше да решим някои неотложни проблеми, които възникнаха в отсъствието на Кантайрофекса — убедително произнесе Ишанг.

Синд стоеше полуизвърнат и се преструваше, че разглежда работната холографска проекция на някакъв уред в ъгъла.

— Разговорът ни естествено е секретен — продължи хораят. — Изключи всички следящи и записващи устройства в стаята и поне два часа никой да не ни прекъсва, за каквото и да било.

Боргън го погледна отровно, измърмори нещо относно вманиачаване на тема секретност и изпълни изискванията му.

— Може да започваме — каза той накрая. — Какви са тези важни проблеми? И седнете, надявам се, че не трябва да ги разрешаваме, като се разхождате наоколо — той включи силовите плоскости в къта за посетители, оформящи маса и столове.

— Ела при нас — покани го Ишанг, за да го отдалечи от алармения бутон. — Уверявам те, че разговорът ще те заинтригува.

Боргън се приближи неохотно, а Синд прие истинския си вид и насочи срещу него дулото на невропарализатора.

— Какво означава това? — Академикът го погледна слисан.

— Значи, че трябва да не предприемаш необмислени действия и да ми отговориш на някои въпроси — каза Синд.

— Ясно — кимна Боргън. — Ти си Синд Натх, приел си образа на Лайал, за да влезеш. Кой ли е тогава другият?

Той притисна слепоочията си и се замисли.

— Разбира се, това е изчезналият ти брат! Изключителна възможност да се направят паралелни изследвания на двамата и да се сравнят резултатите. Това ще хвърли светлина върху…

— Успокой се и седни — прекъсна го Синд с досада. — Последната ни грижа в момента е да правиш сравнителни анализи. Разкажи всичко, което знаеш, за инцидента на Сизаор.

— За кой по-точно?

— Толкова ли са много? Интересува ме периодът около раждането ми.

— Както ти е известно, тогава аз не съм бил на този пост и нямам нищо общо.

— Въпреки това искам да чуя подробностите за случая.

— Необходимо ли е?

Синд мълчаливо вдигна дулото към него.

— О! Разбирам от неопроверживи аргументи — очите на Боргън се закръглиха. — Убил ли си кенарха?

— Хайде да говорим по същество — Синд освободи предпазителя.

— Добре, добре, щом трябва! Само не размахвай това оръжие, защото не мога да си събера мислите — подскочи кенселдораторът.

Отначало със запъване, после все по-гладко той повтори почти същото, което се съдържаше в информационните банки на Централния архив с известна емоционална окраска и доста отклонения.

— Вашият баща беше забележителен учен — завърши той с възхищение, — но, естествено, не можеше да спре прогреса. Протестът му беше напълно безсмислен — отказът от енергийните „сърца“ щеше да разруши Империята.

— Значи идеята му е била отказване от N-Х полето, акумулаторите и хиперпространствените преходи?

— Да, той твърдеше, че когато използваш нещо, на което не разбираш принципа на действие, вредата е неизмеримо по-голяма от ползата.

— В архивите намерих нещо такова, но не ми стана ясно. Би ли ми обяснил за какво става въпрос? И по-специално така нареченото „контролирано енергийно възстановяване на ЕА-база-1 на Сизаор“. Не се опитвай да ме лъжеш, под предлог че не съм специалист. Дотолкова съм, колкото да го усетя.

— Какво знаеш за енергийния процес на Найт-Хиндбренер?

— Само най-основните неща. Преди да завладеят сегашните територии, хората пъплели от единствената си планета, наречена Земя, до близките небесни тела с плазмените двигатели на бавните си кораби. Времето за достигане до други звездни системи било толкова продължително, че обезсмисляло разселването на отделни човешки групи в отдалечени, практически неуправляеми бази и колонии. Великото откритие, довело до премахване на препятствията пред човечеството и изграждане на Империята със сегашната й мощ, направил Фаулър Найт.

— Това се изучава в началните степени на обучение. Друго?

— При бомбардиране с алфа-частици на конструирани от него елементи, изградени от вещества с изкуствено деформирани кристални решетки, Найт установил наличие на свръхмощно енергийно поле от неизвестен вид. Качествените характеристики и свойствата му зависят от броя и вида на съставящите конфигурацията елементи, от пространствената им ориентация, както и от силата и посоката на облъчването. N-полето съществува кратко време, при което материята, тоест част от елементите, заключени между двете успоредни оси на въздействие, анихилира. Отначало процесът бил стихиен и неконтролируем. Овладян е едва след като Хиндбренер създал енергийните „сърца“ — акумулатори. Това е част от структурата с форма на правилна триъгълна пирамида, натрупваща в себе си освободената при процеса енергия, която може да се използва после. Когато акумулаторът бъде активиран чрез повторно облъчване, той генерира наново N-полето, наречено вече N-X поле в чест и на двамата учени. То премества материята, която се намира в неговите граници, през изкривяванията на пространството до произволно отдалечена точка.

— В общи линии това е официалната версия — кимна Боргън. — Излишно е да те питам дали си запознат със секретните центрове за производство на хиперпространствени двигатели. На тях се крепи Империята и охраната им е изключителна.

— Така е — съгласи се Синд. — Голяма част от работата ми се състои в наблюдение на тези центрове.

— Ти осигуряваш несмущаваното им функциониране, но знаеш ли нещо за производствените процеси?

— Познавам ги повърхностно, колкото да мога да ги контролирам посредством хората си. Изключението е само едно — база-1 на Сизаор. Не знам нищо за нея, охраната е орбитална.

— Там се зареждат „сърцата“ на хиперпространствения двигател. Не е ли странно, че ти, кенселастърът, в чиито ръце е сигурността на Империята, си донякъде изолиран от база-1?

— Е, за науката отговаряш ти, а това е върховното постижение на човечеството.

— Изобщо не е човешко постижение и това е тайната, която се знае от малцина. Баща ви беше от знаещите, но за свое нещастие не можа да се примири. Истината е, че Найт не е направил никакво откритие. Просто е намерил нещо и е успял да го изучи, доколкото са му стигнали силите, а след това Хиндбренер го е подобрил и направил удобно за използване. И най-важното — акумулаторите се зареждат само на Сизаор не по някакви други съображения, а защото това е възможно единствено там и то не винаги. Не е по желание на хората, просто процесът не зависи от нас.

Синд обмисли казаното и настръхна.

— А от кого?

Боргън вдигна рамене.

— От слепите природни сили в най-добрия случай, но ако баща ви е прав, че зад това се крие чужд интелект, не бих искал да се срещам с него.

(обратно)

54

— Дочух, че си се върнала, принцесо — Хаиния се раздвижи в тъмнината. — Делата на света извън тези стени не ме интересуват особено, но Негово височество, твоят чичо прекалено много бързаше да стане регент и още повече ще бърза да стане крал. Това обстоятелство има ли връзка с присъствието ти тук?

Момичето се запъна, поразено от пъргавия ум и схватливостта на изолираната от външните събития главна жрица.

— Да, той ме спусна в Пропастта, за да му донеса Ключа, и държи един мой приятел окован в Кулата на Зиндар като залог, че ще се върна — осмели се да каже истината тя.

— И сега Йали ще го освободи, преди да си отиде — уверено каза старицата. — За да получиш добра реколта от нивата си, трябва да изскубеш плевелите, няма място за теб и Сизал ад Играм под едно небе. Той ще се успокои едва когато заемеш мястото си в нишите до Негово величество, покойния крал Алатрис.

— Откъде знаеш всичко това? — изуми се момичето.

— От тъмнината, в която живея, нещата се виждат дори по-ясно. Сизал не може да ме заблуди със своята почтителност, добросърдечие, великодушие и други качества, които демонстрира за лековерните. Той е подлец и звяр, както вече си разбрала.

— За съжаление съм сама срещу неговата хитрост, сила и много сподвижници — тъжно каза Тарасу. — Не съм сигурна дали ще съумея да се преборя с него.

— Ще съумееш, щом Богът-Змия е на твоя страна — тя помълча. — Имах време за много размишления и бих искала да те попитам нещо. Йали наистина ли е бог?

— Разбира се — твърдо отговори Тарасу. — Благородството, с което е понесъл злобата и глупостта на хората, откакто е тук, може да притежава само висше същество.

— Сърцето ми е изпълнено със съмнения, но каквато и да е истината, тя вече няма голямо значение. Всички дни от живота си посветих на аскетизма, мъдростта и добротата. Те са достойна цел и същевременно награда. Няма да съжалявам за нищо във времето, което ми остава, дори и да не отида в Другия свят.

— Ти си достигнала щастието, Велика майко! — възкликна момичето.

— Ако щастието представлява душевен мир и хармония, тогава значи съм го достигнала.

— Съжалявам, че те подложихме на такова унижение. Ако зависеше само от мен, бих те развързала веднага.

— Не се чувствам кой знае колко зле.

— Може нещо да се обърка и да ни убият, преди да кажем на някого, че си тук. Тогава те очаква ужасна смърт — ще стоиш завързана за вратата, докато умреш от жажда. А има и плъхове, струва ми се — додаде момичето, заслушано в цвъртенето и ситното топуркане, което се носеше в галериите над тях. — Не бих причинила на никого това, още по-малко на теб, Велика майко.

Тя се приближи до Хаиния и дръпна възела на кожения ремък, преди да я обземе колебание. Надяваше се решението й да е правилно, защото в мрака жрицата я превъзхождаше с усета и чувството за ориентация, придобити в слепотата й. Тарасу не би могла да й попречи да отиде в Храма и изпрати хора да ги заловят. Съмненията, които я тормозеха, бяха напразни, защото старата жена остана на мястото си.

— Китките ми отекоха малко, но ще се оправят, като ги разтрия — каза Хаиния. — Възхищавам се от теб и неслучайно бяхме те избрали да станеш една от нас.

— Тогава мечтаех за това и се провалих не по своя вина.

Тарасу разказа накратко историята си от заминаването с Арман и Барс до момента, когато войниците я спуснаха с платформата, а Сизал гледаше намръщен, застанал зад тях със скръстени ръце. За пръв път споменаваше обстоятелствата около смъртта на Сарави на човек от Хонстел.

— Тя е била достойна дъщеря на баща си и е получила, каквото заслужава — каза жрицата, след като я изслуша. — Може би е по-добре, че ти не стана Забулена, съдбата е решила друго за теб. Всичко това не е обикновена случайност и ще видиш смисъла, когато съберете всички парчета от този камък.

— Може би — момичето се ослуша.

Йеллагр се забави повече, отколкото беше необходимо, за да отиде в подземното си жилище. За това време можеше да измине няколко пъти разстоянието от Пропастта дотук. В далечината се чу лек шум, постепенно приближаващ се към тях, и накрая тя разпозна тромавите му стъпки, придружени от звънтене на метал.

— Ето ме и мен — обади се той. — Нося твоя Ключ и още нещо, което взех от стария, хитър Токсан.

— Ти си ходил при тях! — възкликна момичето.

— Ами да, те чакаха горе да им дадеш знак за изтегляне и аз се опитах да излетя от пролома. Стените са доста близо една до друга и не позволяват голям размах на крилете, отвикнал съм да летя и последната верига ми пречеше, но успях. Много се изненадаха и уплашиха от появата ми, но не толкова колкото жертвите, които бяха спускани при мен през тези години. Кокорл ги е подготвил да възприемат вида ми и ми се струва, че до своя край те ме мислеха за него.

— Какъв край, да не си ги убил?

— Щяха да ни създадат неприятности, ако ги бях оставил живи, а сега спокойно можеш да предявиш претенциите си за престола на кралство Хонстел. Реших, че е правилно да постъпя така, но не ми беше лесно.

— А на мен щеше да бъде! Та ти ме лиши от възможността да си отмъстя!

— Точно затова го направих аз — погледна я Йеллагр. — Омразата и отмъщението опустошават душата.

— Не съм те молила да се грижиш за душата ми — промърмори Тарасу. — Какво направи с тях?

— Съборих ги в Ямата един по един. Горе бяха Сизал с двамата благородници и трима войници от личната му охрана, останалите бяха избили. Уредът, който взех, не изглежда сложен и свети чудесно, когато се включи. Токсан се опита да се защити, като го насочи към мен, но не беше достатъчно бърз. Виж!

Проблесна светлина в работното поле на лазерната ножовка, която Браксил и Токсан бяха използвали в двореца. Тук, сред вековния подземен мрак тя беше ослепителна, дори Хаиния завъртя хлътналите си очни кухини към нея. Режещият лъч изглеждаше неподвижен, само тихият, подобен на мъркане шум, показваше, че работи.

— Разрежи веригата, защото ме разрани доста — Йеллагр протегна лапа към нея. — Първо пробвай на някоя пръчка от вратата.

Тя натисна един бутон на ръкохватката и светлината се усили, като отхвърли мрачните сенки към чупките и ъглите на коридора.

— Този инструмент не е наш, внесен е незаконно от някоя друга планета на Империята.

Момичето се приближи до предпазната решетка. Лъчът премина през дебелата колкото ръката й пръчка като през масло и крайщата на среза дори не се разделиха. Тя опита още няколко пъти, докато реши, че е овладяла достатъчно добре уреда, за да го насочи близо до гърба му. Дупките в крилата, през които минаваше веригата, се бяха разширили и имаха тъмна лепкава кора от засъхваща кръв по тях. Тарасу преряза халките и внимателно ги издърпа.

— С това ще разрежем и оковите на Кокорл, а после тримата ще отидем в двореца — тя захвърли парчетата на пода.

— Не го изключвай, за да ти свети в тунела. Ако тези цифри показват количеството на заряда, значи има още много енергия.

Йеллагр тръгна към арката вдясно след завоя на коридора. Там спря и се обърна към Тарасу.

— Виждам, че си отвързала Хаиния, така е по-добре, безпокоях се да я оставим тук безпомощна. Сбогом, Велика Незряща!

— Сбогом, Йали, знам, че няма да се върнеш — тихо отвърна жрицата и обърна невиждащите си очи към тях, докато те се отдалечаваха по разклонението. — Завъртете големия лост надясно и целият блок ще се премести!

Разстоянието до кулата не беше малко, но те вървяха бързо, а светлината придаваше уют на мрачния проход. Механизмът на тайната врата се задвижи, въпреки вековете бездействие, и през открилия се отвор тя видя Кокорл в същото положение, в което го беше оставила преди няколко часа. Той усети присъствието им и се размърда.

— Аз съм, водя и Йеллагр с мен! Сега ще те освободим от тези железа. — Тарасу пристъпи към него с ножовката.

Когато паднаха веригите и казанът, джорхът се изправи и разкърши, а после се обърна към тях:

— Щастлив съм да те видя, братовчеде! — прочувствено започна той на сиен, но речта му се удави в съскането на хвърлилия се срещу него Йеллагр.

Отстрани изглеждаше, че той скочи върху едва съвзелия се Кокорл с цел да го смачка. Фучеше и го стискаше с лапите си, като от време на време стоварваше серия немилостиви удари по гърба му.

— Напълно разбирам радостта, която изливаш върху мен в качеството ми на първия срещнат представител на джорхската раса — изпъшка Кокорл, — но лявата ми страна, върху която паднах на дъното, е засегната и ако не искаш да останеш пак сам, освободи поне гърлото ми да подишам.

Йеллагр се отдръпна и изтанцува динамична пантомима, изпълнена с подхвръквания на място, докато се укроти запъхтян.

— Доста по-млад съм от теб, но както виждам, се нуждаеш да те понауча на основни неща.

Родственикът му изшипя утвърдително, приседна на задните си лапи и се подпря на опашката.

— За начало — правило номер две гласи, когато сме в компания да говорим общоразбираем език, предполагам, че си научил сиен от жриците. Знам, че цяла вечност не си общувал с никого, имам предвид джорх, но ще си наваксаш. Обещавам да посветя цялото си свободно време на твоето ограмотяване, преди да те заведа при баща ти. Малко е да кажа, че той те очаква с нетърпение.

Йеллагр радостно се озъби.

— Освен това, ако вдигаш толкова шум, ще ни чуят — Кокорл погледна към вратата над тях.

— Сизал, Браксил и Токсан са мъртви, така че опасността за нас е малка. Само трябва да излезем от тази кула и да се представя като законна наследница на крал Алатрис — каза Тарасу. — Вие сте мои гости и следователно сте неприкосновени.

— И кой е убил Сизал? — учуден попита Кокорл.

— Аз — скромно се обади Йеллагр.

— Войниците горе, доколкото разбрах от разговорите им, домъкнаха съдове с врящ катран и не бих заложил на способността им да преценят бързо и правилно нашите обяснения, щом видят, че съм свободен — Кокорл се почеса по главата. — Или, че въобще ме няма, а на мое място са се появили два хиртела. Между другото, Йеллагр, ти можеш ли да им внушиш, че си хиртел?

— Какво е пък това?

— При подобно положение се съмнявам дали ще ни изслушат, преди да ни залеят с катрана.

— Тогава да се върнем по тайния проход до Пропастта, да се доберем до двореца и оттам ще уведомя жреците. Аз ще бъда кралица на Хонстел и Жреческият съвет ще поеме регентството до пълнолетието ми. Има само един проблем. Тук е доста сумрачно, но би ли разгледал лицето ми? Виж има ли някакви петна по него.

— Човешката кожа е недомислие от страна на природата — измърмори Кокорл, като се наведе — и не предполагах, че си толкова суетна да мислиш за външността си в такъв момент! Не виждам нищо различно от обичайните пъпчици, грозно прозиращи кръвоносни съдове тук-там и изобилни пигментни точки по носа и скулите ти.

— Благодаря, не бих казала, че си користолюбив ласкател. Сизал ме изолира под предлог, че съм заразена с Даа. Не знам какво са ми дали, но лицето ми беше покрито с тъмни овални петна и наистина изглеждах болна.

— Е, има няколко по-тъмни участъка, но едва се забелязват.

— Дали да не се крием в двореца, докато избледнеят съвсем? Всъщност, няма нужда — след като се нахраним и отпочинем, ще тръгнем незабавно за Каскот. Оказа се, че и аз притежавам камък, подобен на тези на Ишанг и Синд, така че нямам търпение да отида там. Виж това! — тя тикна ключа под носа му.

— Абсолютно същият е.

— Сизал не ме уби само и само да му го донеса, защото освен моята Яка, отваря и раклата на покойната ми майка, която се съхранява в Храма на Урс.

— Много събития съм изпуснал, спомням си, че разговаряхме в твоята стая. После пльоснах тук и се свестих, но какво съм правил междувременно ми е загадка.

— На първо време опустоши цялата стая, докато аз се стараех да не се мяркам пред теб, накрая падна и се случиха всички тези неща, по-важните от които ти разказах.

— Съжалявам, че съм те уплашил, но не съм бил на себе си, главата ми още се върти.

— Ще се оправиш, като похапнеш хубаво, без страх, че някой ще те отрови или разболее.

— Предложението звучи добре — наостри уши Кокорл. — Какво чакаме, та се мотаем още тук? Щом това отсреща е тайният тунел, не виждам причини да не бързаме вече по него.

— Хей, по-спокойно! Няма да се надбягваме — извика Тарасу, но той вече беше се шмугнал в отвора.

Йеллагр погледна след него с недоумение.

— Какво му стана, защо хукна така?

— Почитаемият ти братовчед, въпреки че е личност с много и разнообразни положителни качества, трудно устоява на глада си. Тази му слабост естествено бледнее на фона на останалите добродетели — дипломатично поясни момичето.

— Дори не си помислям да се сравнявам с него, но този проблем не ме е вълнувал никога кой знае колко, повече ме измъчва духовният глад. Това ненормално ли е?

— Знам почти колкото теб как е при джорхите, но мисля, че си напълно в ред.

— Ще побързаме ли да го настигнем?

— Сигурно вече е близо до главния тунел. Там ще намали темпото, защото не е свикнал с мрака като теб и трябва да ни изчака, ще не ще. Мисля да затворим пак входа след нас, преди да тръгнем.

Намериха Кокорл приблизително на мястото, където тя беше предположила, и продължиха нататък заедно. Когато излязоха под открито небе в Пропастта на даровете, вече се свечеряваше и тя беше благодарна на тъмнината, скриваща от погледа натъркаляните тела.

— Тръгваме! — Кокорл я хвана здраво и излетя нагоре.

Пред тях се простираше пустият път, който стигаше до затворените в този час градски врати. Нощната стража беше застъпила вече на пост.

— Братовчеде Йеллагр, крилете ти са в доста окаяно състояние — целите са на дупки и висят много нефункционално. Ще успееш ли да прелетиш до града, да се издигнеш високо над него и да се спуснеш право надолу до двореца?

— Не съм много сигурен и за да не се проваля, по-добре да си пестя силите. Ако не възразяваш, може да походим по земята донякъде.

— Добре — Кокорл пусна Тарасу и пъргаво закрачи към високите крепостни стени на Даген в далечината.

— Вече усвоих правило второ, би ли ме просветил какво е първото? — почтително попита Йеллагр.

— Не се опитвай да общуваш телепатично с никого, преди да си се уверил, че той е съгласен, за предпочитане е да разговаряш с думи в общия случай. Ако нахлуеш в мислите на някого, докато се е разсеял и не е спуснал преградите си, всички ще разберат веднага и ще бъдеш третиран като престъпник. Запомни го добре!

— За мен това е излишно и неприложимо — Йеллагр го погледна крадешком. — Обърнах се към теб мислено и нищо не стана.

— Никога вече не прави така! — изфуча Кокорл строго. — Когато се махнем оттук, ще се заема усърдно с възпитанието ти. Не трябва да излагаш почитаемия си баща, който е много изтъкната личност.

— Ще се постарая, братовчеде, извини ме, че те разсърдих с нетактичността си — каза слисаният от избухването му Йеллагр. — Бих искал да науча повече, за да не те дразня неволно. Моля те, обясни ми някое от другите правила.

Кокорл не беше имал възможност досега да играе ролята на мъдър и строг наставник и се престараваше, като вътрешно се пръскаше от радост и задоволство, но се опитваше да скрие недотам възвишените си чувства. Той претупа набързо досадната част от наставления за поведение в присъствие на висшестоящи и възрастни джорхи, непознати такива, делови партньори, кредитори и длъжници, като установи, че поради разсеяността си на времето, не е много сигурен в някои от тези полезни и необходими знания.

После с видимо удоволствие се разпростря върху определени страни на ухажването — от небрежната галантност през сложния танц, песни и рецитация пред избраницата на сърцата и всичко това според способностите, разбира се. Той самият избягваше да пее, освен когато беше сигурен, че няма никой друг на петминутен полет околовръст. Завърши с прочувствено и подробно описание на шеметните пируети, когато връзката отива към очаквания си страстен завършек. Беше се впуснал в разпалени обяснения на тънката разлика между леко свитото дясно крило и извита опашка, ако си сигурен в положителния отклик, и същото, придружено с трептящия й край, ако очакваш отказ, когато Йеллагр спря устрема му съвсем грубо и прозаично.

— Извинявай, братовчеде, но прав ли съм да мисля, че прекрасните неща, които описваш така живо, са свързани по някакъв начин с възпроизводството на рода?

Въпиющото невежество на слушателя му остави Кокорл бездиханен.

— Е, за всичко това ти е още рано. Когато се наложи, ще бъда до теб с ценни съвети и напътствия — каза той, щом си възвърна дар-слово.

— Щастлив съм, че имам толкова добър учител, запознат с всички тънкости на живота. Продължавай, моля те, докъде беше стигнал?

— Говорех за нюансите при опашните движения, но няма значение, ще ти обясня друг път.

— Твоята опашка е скъсена, доколкото забелязах, с цел да внесе загадъчност в тези нюанси ли?

— Хррр — тракна със зъби Кокорл. — А това е правило на правилата, което да ти свети като слънце: никога, ама никога не говори по този въпрос, докато не порастне достатъчно!

— Ама…

— Край на приказките! — сопна се Кокорл. — Струва ми се, че вече съзирам вратите пред нас. Сега ще полетим малко и ще помълчим.

Той дръпна Тарасу към себе си и се издигна. Когато, останала без дъх от стремителното излитане и рязко падане, тя измъкна главата си от задушаващите я лапи, бяха кацнали на голямата веранда пред стаята й. Над тях безшумно планираше Йеллагр с доста нехармонични махове и приличаше на падащ лист. Успя да тупне тромаво наблизо и изръмжа от радост.

— Добре беше като начало — похвали го Кокорл. — Сега да вървим да съберем благородниците от двора и да изпратим слугите да донесат нещо от готварницата.

— Не е толкова просто, колкото изглежда — каза Тарасу.

— Щом мислиш така, аз мога и сам да отида в кухнята, знам добре пътя.

— Не вечерята, а обясненията ме притесняват. Как ще представим смъртта на Сизал и останалите? Не мога да докажа нищо от обвиненията си към него, няма свидетели, а той умееше да се прикрива.

— Паднали са в Пропастта, какво толкова! — каза Кокорл.

— Изключително правдоподобно, няма що! Случайно са паднали няколко души, които освен това нямат никаква работа там.

— Още по-добре, ние също нямаме, така че не сме били и не знаем нищо.

— Тогава той все едно не е мъртъв и аз неофициално продължавам да съм затворница.

— Хаиния може да каже, че ги е усетила как слизат при Бога-Змия — намеси се Йеллагр — и аз, тоест той, е обиден и възмутен, така че ги приема за извънредно масово жертвоприношение. На нея ще повярват напълно.

— Тя може да мълчи, но едва ли ще се съгласи да лъже явно. Дали да спомена, че е тръгнал с хората си към Пропастта на даровете, въпреки че съм го разубеждавала? Воалът ми беше гъст и никой не може да бъде сигурен, че съм отишла с тях, стояла съм тук през цялото време. Не, това не е добре.

— Защо се безпокоиш, след като толкова хора са били спуснати долу с цел да бъдат любимия десерт на Йали, в това число и самата ти?

— Но Йеллагр не е изял никого — нито умрял, нито жив!

— Те не са го знаели и не са се притеснявали особено за съдбата на жертвите.

— Прав си, но не бих искала труповете да останат там, при плъховете, а пък трябва да се разбере, че регентът не е жив. Мога ли да те помоля за нещо?

— Предполагам, искаш да ги пренеса някъде тук. Наистина прекрасно занимание за следващия час, особено на празен стомах.

— Ще се погрижа да се нахраниш така, че да не можеш да станеш от масата, но първо ги премести, моля те!

— Това се нарича голяма услуга — той разпери крила и с няколко тласъка увисна над тях. — Толкова ми е причерняло от глад, че не гарантирам за липсващи крайници по телата, когато ги донеса.

— Кокорл! — извика момичето.

— Мислех, че разбираш от шега — и той се издигна в тъмното небе.

— Прозорецът е отворен, ще влезем през него — обърна се тя към Йеллагр и прекрачи перваза.

Стаята й беше в същия хаос, както преди, а отвън стоеше часовой. Когато Тарасу се показа през открехнатата врата, той се отдръпна и насочи оръжието си към нея.

— Не се приближавайте, принцесо, моля Ви! Имам заповед да Ви убия, ако излезете оттук, а това не ми харесва.

— Няма да изляза — ледено каза Тарасу, — но след като бях принудена да стоя цял ден вътре, въпреки че съм здрава, трябва да хапна нещо. Освен ако не искате да ме уморите от глад.

— Веднага ще наредя да донесат храна — каза войникът уплашен. — Негово височество може би е забравил да го направи.

Когато изслуша предългото изброяване на нещата, които искаше тя, челюстта му увисна, но Тарасу вече се бе прибрала. Поръчката й беше точно изпълнена и наредена пред вратата. Докато пренесе всичко в стаята, се измори, обаче когато пристигна Кокорл, един от оцелелите шкафове пращеше под тежестта на подредените съдове с ястия.

— Не може да се каже, че не си изпълняваш обещанията — радостно хлъцна той. — Всичко това за мен ли е?

— Не съм гладен — каза Йеллагр, който разчистваше място на пода, където да се изтегне.

— Аз също — Тарасу се включи в разчистването и с общи усилия избутаха отломките до едната стена.

— Значи само аз ще рискувам — Кокорл опитваше предпазливо малки хапки, но скоро се увлече и усърдно опразни чиниите. — Май няма отрова, обаче онова, което ми бяха сложили миналия път, така или иначе не го усетих. Завържете ме, ако пак започна да буйствам.

Тарасу оправи походното легло и седна на него. От известно време навън беше настъпила суматоха, тичаха и викаха хора и й се стори, че чува приглушения плач на Интилада. Причината за това вълнение беше ясна — някой беше намерил труповете, — но тя изчака малко, преди да се осведоми от часовоя какво става.

— Голямо нещастие! Съжалявам, че на мен се падна да Ви съобщя за тази трагедия, принцесо. Намерили са Негово височество, заедно с придружителите му в подножието на Часовниковата кула. Външната платформа се е срутила, беше доста стара и е поддала под тежестта им.

— Доста се постарах — приглушено се обади Кокорл отзад.

— Казахте ли нещо? — наостри уши гвардеецът.

— Не, може би някой е минал през верандата до прозореца ми. Като че ли целият дворец е в паника.

— Много сме развълнувани, само Вие и Нейно височество Интилада ад Играм сте в покоите си заради болестта, тя дори няма да може да изпрати Негово височество съпруга си до последното му жилище!

— Глупости! — рязко каза Тарасу. — Абсолютно съм сигурна, че няма епидемия от Даа, защото лично аз съм на крака и се радвам на превъзходен апетит.

— Свидетел съм на това, принцесо. — уважението му към нея беше пораснало пропорционално на шансовете й да получи властта.

— Трябва да извикам Жреца-лечител, за да установи грешката си. Сега е прекалено късно, но утре нека дойде тук.

— Ще предам молбата Ви — прошепна човекът.

— Нареждането ми — поправи го тя. — Струва ми се, че вече само Жреческият съвет може да оспорва моите заповеди, и то след като се събере. Дотогава Хонстел се управлява от мен — Тарасу Д’Арг ол Алатрис, в правото ми на единствена дъщеря на покойния крал. Ако пожелая, мога да изляза оттук веднага, но не искам да плаша поданиците си и да ги настройвам срещу себе си. Така че, нека лечителят да се яви при мен призори!

— Да, принцесо… да, Ваше… ще бъде изпълнено — измънка часовоят.

— Ти от личната гвардия на чичо ми ли си?

— Съвсем не съм имал тази чест, служа на източния вход на парка и когато Негово височество напусна двореца днес следобед, преди да умре, искам да кажа, че тогава още не знаехме това, аз бях изпратен тук да Ви охранявам.

— Да ме охраняваш или да охраняваш другите от мен?

— Ами… — грубото селяшко лице се сгърчи.

Изглеждаше простодушен и честен човек.

— Как се казваш?

— Феал Истарк, Ваше… — той се обърка съвсем и млъкна.

— Феал Истарк, от този момент те назначавам в моята лична охрана. Избери още двама-трима души, на които имаш доверие, за да те сменят. Те ще бъдат под твое командване.

Радостта на човека беше неописуема, след като проумя неочакваното си повишение. На устните му грейна недоверчиво-налудничава усмивка и той пристъпи към нея, напълно забравил за предполагаемата й болест.

— Ще служа вярно на Ваше величество! Безкрайно сте добра към мен и се заклевам да оправдая доверието Ви! — той коленичи и протегна меча си, който Тарасу положи леко върху рамото му.

— Стани, рицарю Феал, и прибери оръжието, което от днес ще носиш в моя прослава.

След кратката и простичка церемония, новоизлюпеният рицар сякаш порасна на височина и се изду от гордост. Макар коронясването й да беше събитие, лежащо в бъдещето, Истарк я бе нарекъл Ваше величество, без да се замисля. Поне за един човек тя вече беше кралица на Хонстел, а до утре щеше да има четирима поданици. Това не я радваше особено, след като беше видяла отстрани малкия свят, в който живееше — нищожна прашинка сред безброй други. И джорхите сякаш не се вълнуваха много от новото й положение. Кокорл беше омел всичко и седеше с издут корем и полузатворени очи на пода до Йеллагр, който спеше, разперил лапи.

— Вече спокойно мога да си лягам и аз — прозя се Кокорл.

— Сутринта ще дойде Жрецът-лечител и не бива да ви вижда, трябва да се преместите в съседния будоар.

— Засега ще стоим тук да те пазим.

— Едва ли съм в опасност, след като Сизал го няма.

— Положително е останал някой и друг негов привърженик — възрази джорхът. — Предпазливостта никога не е излишна.

— Освен това дадох рицарско звание на часовоя пред вратата и му възложих да събере още хора за охраната ми.

— Много бързо започна да се разпореждаш, властта развращава — измърмори Кокорл, легна настрани и заспа.

Лечителят Хакрит дойде с първите лъчи на изгряващото слънце, заедно с Върховния жрец на Урс. Ардар беше мрачен и властен човек, с изсечено сякаш от скала лице, което тя си спомняше чудесно, макар да го бе видяла отблизо само веднъж — когато трябваше да изслуша присъдата си. Той влезе спокойно и сякаш изпълни стаята с високата си приведена фигура, поздрави я небрежно и изслуша приветствията й с равнодушие. Тарасу се почувства, като че ли времето се бе върнало назад и тя стоеше разтреперана и нещастна пред съда на жреците. Помисли си, че точно това е целта му, стегна се вътрешно и се опита да се държи величествено. За нейна изненада това й се удаде не много трудно.

Йеллагр предварително се беше оттеглил в будоара и съвестно изпълняваше заръката й да стои тихо, а Кокорл във вида си на хиртел остана при нея и сега кротуваше в ъгъла. Лечителят постави ръка на челото й, огледа кожата и очните ябълки, като за целта повдигна клепачите й, и изглеждаше озадачен. От него се носеше остър мирис на хангда — мехлем, за който се смяташе, че има чудодейни предпазващи свойства. Преди да дойде, той беше намазал цялото си тяло с него, обилен пласт беше нанесен върху откритите части — лицето и най-вече ръцете му, с които я докосваше. След като Хакрит свърши прегледа и се отдръпна, Ардар пристъпи немислимо близо до нея, сякаш знаеше, че тя е здрава, преди да чуе заключенията на лечителя.

— Рано е да се каже, но има доста признаци, че съм се заблудил — измърмори Хакрит зад гърба му. — Не си спомням да съм чел или слушал за случай с подобно развитие, прислужницата също изглежда добре. След няколко дни ще съм сигурен, а засега препоръчвам да не се доближавате до нея, Носителю на Божествената мъдрост.

— Говорих с Великата Незряща и поръчах да търсят в двореца съд с остатъци от определена смес — заговори Върховният жрец, без да обръща внимание на предупреждението му. — Описанието й се намира в един древен свитък, а въздействието се проявява отначало с белезите на Даа. Не намерихме сместа, но открихме човека, който я е направил по специална поръчка.

— Значи това не е епидемия! — хлъцна лечителят, а Тарасу продължи да стои мълчаливо.

— Приготвено е по нареждане на покойния регент Сизал ад Играм ен Д’Арг. Той е занесъл истината със себе си отвъд и дори да е по силите ни да я възстановим, това е безсмислено. — Ардар я погледна остро. — Принцесо, сигурен съм че Вие нямате нищо общо с неговата трагична смърт.

— Не — отвърна тя с почти чиста съвест. — Не отричам, че имах такова желание, дори се обърнах със сантрия за кръвно отмъщение към Урс.

— Няма причина да не бъдете коронясана като кралица на Хонстел, но за съжаление не сте достигнала още необходимата възраст, за да встъпите пълноценно в правата си. Същевременно няма жив, пълнолетен, кръвен роднина по права линия от династията Д’Арг, който да отговаря на условията за регент.

— Знам, че имам право да посоча кандидати от страничните линии на рода, но предпочитам Жреческият съвет да поеме регентството — твърдо каза Тарасу, като го погледна в очите и се постара да не измества погледа си. — Настоявам за това, още повече, че коронацията ще се отложи за неопределено време. Трябва да замина незабавно, всъщност малко хора знаят, че изобщо съм се върнала. До обикновените ми бъдещи поданици вероятно са достигнали само слухове. Още повече, че трябва да стоя известно време затворена. Въпреки уверенията, хората се страхуват от епидемията и е лошо предзнаменование да седна на престола, докато има и най-малко съмнение в мен.

— Много правилно решение сте взели, принцесо! — Ардар я погледна с уважение.

— Мисля, че по време на отсъствието ми, Хонстел ще процъфтява под мъдрото управление на жреците.

— Съмнявах се във Вас, но сега съм убеден, че сте достойна и светли дни очакват кралството след Вашето пълнолетие.

— Дадох рицарско звание на един човек и му възложих командването и назначаването на личната ми охрана. Моля Ви да оформите това с необходимите документи.

— Съобщете ми имената, когато Ви е удобно.

Ардар беше изпълнил блестящо задачата си и тръгна да си върви заедно с Хакрит, неволен слушател на разговора.

— Омръзна ми да лежа и да се чеша — оплака се Кокорл, след като посетителите си отидоха. — Ти се държа много добре, като се вземе предвид силата и самочувствието на този човек.

— Надявам се да е така — отговори момичето. — Още днес потегляме със совалката за Забраненото селище и ще я натоварим на някой от чуждестранните кораби, който се съгласи да ни превози до Каскот. Няма да вдигаме шум около себе си и е най-добре никой да не ви вижда дотогава. Ще дойдете ли с мен или бързаш да заведеш Йеллагр при баща му?

— Има време до срещата, която ми определи уважаемият чичо Трирл. Обстоятелствата тогава бяха неподходящи за близки планове, така че ще те придружим. Трябва да поошлайфам Йеллагр, преди да го представя, и ми е все едно къде ще става това.

На вратата се почука, Феал Истарк беше довел петима от другарите си. Тарасу избра трима души и увери останалите, че в бъдеще ще се възползва от тяхното желание да й служат. Рицарят Истарк изслуша менюто за закуска, подобно на вчерашното, но вече го прие без голямо учудване. Тарасу използва времето до обяд, за да събере багажа си, който не беше много представителен. Нямаше средства да си купи нови вещи в момента, а не искаше да се разбере за заминаването й или да се моли на Ардар да уреди отпускането на пари от хазната. Събра останалите си лични бижута и установи, че стойността на скъпоценностите е предостатъчна. Щяха да тръгнат привечер и тъй като нямаше какво да прави дотогава, се постара да си отпочине и да се наспи.

Бурният горещ вятър, който излезе още следобед, изнервяше часовите и притъпяваше бдителността им. На никого от тях не му мина през ума да вдигне очи към небето, от което се сипеха ситен прах и откъснати листа, затова не забелязаха тъмните сенки, излетели от терасата на двореца. Кокорл и Йеллагр се издигнаха над притихналия град и поеха към планините.

(обратно)

55

— Аз също знам нещичко за откриването на N-Х полето — обади се Ишанг — и ми е крайно интересно какво имате предвид с това, че Найт не го е направил?

— Един разузнавателен кораб за дълбокия космос намерил преди хиляди години на Сизаор, планета на Алфа от Центавър, древни развалини с отломки от уреди и механизми, говорещи за напреднала технология. Найт бил физик от научния екип, който се заловил да изследва находката. Тук учените свършили две неща — убедили се, че останките са от чужда цивилизация, почти сигурно нехуманоидна, и второ — Найт съумял по случайност от намерените части да свърже и задейства генератора на N-Х енергия, който бил в умален модел, но пълен комплект и съдържал даже няколко резервни „батерии“. Той измервал, нагрявал, охлаждал и поставял под налягане елементите, като непрекъснато ги бомбардирал с различни видове елементарни частици. Когато налучкал правилната конфигурация и начин на въздействие върху нея, експлозията отнесла половината лаборатория. Найт бил тежко ранен и облъчен, но продължил опитите, като вече знаел горе-долу какво трябва да се направи. Всички елементи били възпроизведени наново по модел на оригиналите, а той през оставащата му близо година живот унищожил огромно количество от тях, но определил основните ефективни варианти за подреждането им. По-късно Марк Хиндбренер открил предназначението на „сърцата“ и установил, че извън база-1 на Сизаор цялата извънземна конструкция престава да генерира N-X поле. Тогава направил задоволително описание на наблюдаваното явление и конструирал работен модел на двигател. Анихилираната при протичащите процеси материя в „генераторите на Hайт“ се превръщала в енергия, акумулирана в „батериите на Хиндбренер“, също копия на първоначалните „сърца“. Те можели да бъдат активирани на произволно място и време.

— За пръв път чувам, че двамата са си присвоили заслугите за нещо, създадено от чужд разум — каза Синд. — Този момент явно се укрива старателно и с право, не говори добре за човешките възможности.

— Започнала нова ера в междузвездните полети и първите такива двигатели били монтирани в експериментални космически кораби. Очаквало се те бързо да развият скорост, многократно по-голяма от обичайната, както показвали лабораторните изпитания. Уви, експериментът в по-голям мащаб на първо време изглеждал грандиозен провал. Част от корабите имали размери надхвърлящи тези на N-X полето и били буквално разрязани по линията на граничната повърхност. По-малките просто изчезнали и дълго време никой не разбирал какво точно става. Когато се изяснило, че новият тип двигател пренася почти мигновено материалните обекти през гънките на пространството, оставало само той да се усъвършенства и да се определят местата на „вратите“. По случайност първите опити били проведени на Сизаор, близо до една такава „врата“. После тези естествени точки на преход — входовете и изходите в хиперпространството, започнали да се описват и накрая да се използват все по-интензивно. Напоследък се дочуват плахи предположения, че може да ги създаваме сами, но засега това са само теории. Изглежда сме достигнали максимума в развитието си и Империята се е разраснала до крайния си предел, отвъд чиито граници не може да преминем. Много е тревожен фактът, че равновесието ни се крепи на нещо извън властта ни — „батериите на Хиндбренер“ се зареждат само на Сизаор, през произволни интервали от време.

— Точно в това твърдение спокойно мога да се усъмня — обади се Синд. — Доколкото сигурността им е под мое наблюдение, мога да изброя поне десетина такива бази за зареждане.

— Всички те са фалшиви и представляват обикновени складове, където се изпращат тайно пратките от база-1 с готови акумулатори. Сизаор е сърцето на Империята и този факт е замаскиран добре. Който го владее, владее всичко, но според мен и това не е сигурно.

— Разбира се. И откъде идва енергията?

— От друго измерение, от друго време, кой знае? — примигна Боргън. — Интервалите между отделните емисии на зареждане и времето, през което, така да се каже, енергийният канал е отворен, се записват и числовите значения се анализират. В тях редовно се повтарят фундаменталните физични константи, но освен това не сме успели да дешифрираме нищо друго. Не сме дорасли да разберем какво представляват стоящите от другата страна. Вероятността те да са същества, в смисъл на материални субекти, е практически минимална.

— Досегашните ми разкрития изглеждат нищожни на фона на това, което научих от теб — каза Синд. — Все още не мога да осъзная напълно цялостните измерения на положението.

Ишанг отново се изсмя.

— Представете си, че сте изхвърлили някакъв повреден електронен уред и той е паднал по случайност до колония мравки — каза той. — Минавате оттам след известно време и виждате, че те са успели да го сглобят отново и го използват по техен начин. Те имат обаче проблеми с енергията и вие им оставяте няколко батерии, просто за забавление. Мравките ги приемат с това, което при насекомите съответства на радост, и започват да ги носят, когато се изтощят, на същото място. Какво би направил човек в такъв случай?

— Това, което някой прави за нас — отговори Боргън, — макар че примерът е изключително опростен и отразява само елементарни аспекти на събитието. Човекът ще направи така, че мравките да зависят изцяло от него, и ще се опита да влезе в контакт с тях посредством езика на математиката. Въпросът е кога тази игра ще му омръзне и дали тогава няма да унищожи мравуняка.

— Неприятна теория — каза Синд. — По тази логика всеки друг би могъл да мине и нарочно или случайно да ни стъпче, образно казано. Ако бях мравка, която изпитва такива подозрения, щях да се постарая да разбера какво точно става, но при всяко положение да прекъсна връзката и да убедя останалите да преместим мравуняка.

— Къде според теб ще изградим нова Империя? И със старите бавни кораби? Изключено! Освен това случаят може да няма нищо общо с тази мравешка теория, а да е нещо съвсем друго, което не се побира в човешките ни представи и няма да проумеем никога.

— Да, но ако е така? Длъжни сме да се съобразим с опасността, дори и да е малко вероятна. Не е приятно да знаеш, че живееш в резерват.

— Такива са в общи линии идеите, залегнали в основата на бунтовете на различни групи учени, които не искат да работят на тъмно и може би за гибелта на човечеството. Струва ми се, че самият ти си взел дейно участие в потушаването на доста от тях.

Синд се намръщи при това подмятане, но нямаше какво да каже в своя защита.

— Противниците им твърдят, че на този етап не се знае кое би било по-лошо — да се поддържа енергийния канал, въпреки хипотетичната опасност, или да се затвори. Едно е абсолютно сигурно — няма ли N-Х поле, Империята ще се разпадне. Нужни са години от живота ни, за да прекосим разстоянието от Франар до най-близката звездна система, дори радиовръзките ще имат голямо забавяне във времето. Това ще бъде краят на централизираното управление, краят на тази цивилизация, която познаваме. За да извървим наново пътя сами, трябва да минат векове.

— Има ли признаци, че от другата страна се канят да спрат притока на енергия към нас?

— Това не може да каже никой, но засега няма продължителни прекъсвания, които да ни разтревожат, естествено, според нашите представи за продължителност.

— Тогава проблемът си остава нерешен и чисто теоритичен, какъвто си е бил досега. Информацията е важна за мен и в съвсем друг план — разбрах кое е уязвимото място на цялата система.

— Ти няма да останеш жив, за да ти послужи това — поклати глава Върховният академик.

— Защо мислиш така?

— Защото с влизането си тук, след като ме заплаши и принуди да говоря, задейства план „Р“. Императорът предполагаше, че това може да се случи, и взе мерки. Аз мислех, че опасенията му във връзка с теб са безпочвени, но той се оказа напълно прав. Не знам как си накарал Лайал да ти покаже архива, тук обаче се провали. Сградата е под наблюдение, обградена отвсякъде, и ще те заловят. Не ми е приятно, че трябва да направят това в жилището ми, но няма как.

— Знаят ли, че мога да се трансформирам?

— Щом нещата стигнаха до този план, вече да. Сега няма да оставят никой да се измъкне, докато не се уверят, че са те хванали.

— Подслушват ли ни в момента? — обади се Ишанг.

— Не, проверих вече — каза Синд. — Досещам се какво си намислил, те ме очакват под каквато и да е външност, нали така? Значи, когато се уверят, че съм в ръцете им, няма да бъдат вече толкова бдителни.

— Какво сте решили да правите? — попита Боргън.

— Нещо, за което се налага да те скрием някъде — Синд огледа апаратурата покрай стените. — Тук отзад ще ти бъде тесничко, обаче няма да стоиш чак толкова дълго.

Боргън заотстъпва към вратата, но Ишанг му препречи пътя.

— За да не се чудиш, ще ти обясня — каза му той. — Все още никой не знае, че ние сме двама абсолютно еднакви човека, щом и ти си изненадан. Аз смятам направо да се предам, Синд ще ме съпроводи дотам като любезен домакин, а ти само ще пречиш в този случай. Сега ще те приспим и ще полежиш зад тази машинария.

Пред входа на сградата стоеше главнокомандващият елитните имперски части, халдър Скиг Ар, чийто очи се изцъклиха при невероятния успех.

— Не предполагах, че ще арестувам Синд Натх толкова лесно! — изръмжа той със задоволство, насочил оръжието си към Ишанг.

Десетина от хората му бяха направили същото.

— Преди да дойда тук, не знаех нищо — каза Скиг. — Изумих се, като научих, но се оказа, че ти не си толкова неуловим и всемогъщ, колкото се говори.

— Знам кога съм загубил и имам сили да приема поражението — студено каза хораят и протегна ръце да му сложат ограничителите.

— Радвам се, че стана толкова лесно — гъгниво проговори зад него Синд с ръка на гърлото, а с другата уви халата на Боргън плътно около себе си.

Пазачът, който беше там при пристигането им, сигурно не участваше в операцията и сега го нямаше. Това беше техният шанс, защото само той беше видял, че кенархът държи кърпа пред лицето си и говори неразбрано, и можеше да се усъмни сега.

— Другият избяга, но ми се стори случаен човек и едва ли е наясно в какво го е забъркал Натх — продължи Синд. — Беше се облякъл като кенарха и наподобил външността му доста недодялано, веднага се усъмних. Изходът от жилището ми е само този и ще намерите бързо беглеца.

— Сега ще претърсим вътре, няма къде да се скрие от нас — махна Скиг Ар към останалите. — Съжалявам за безпорядъка… добре ли сте, уважаеми кенселдоратор?

— Натх ме удари в яда си — изхърка Синд. — Не е страшно, за щастие в кръга на задълженията ми не влиза това да пея.

Скиг се ухили съчувствено. Бяха останали само той и двама от хората му. Усмивката му замръзна при вида на невропарализатора, който мнимият Боргън извади изпод халата си и повали двамата гвардейци до него. Учудването още не беше изчезнало от лицето му, когато Синд го прескочи, за да освободи ръцете и краката на Ишанг.

— Отвън ни чака много народ, затова аз ще се постарая да приличам на Скиг — каза Синд, докато навличаше униформата му, — а ти върви пред мен като арестант и си дръж ръцете една до друга, както бяха преди малко.

Върху платформата на покрива бяха накацали двадесетина военни роптера, около които не се виждаше никой. Подозирайки клопка, Синд се приближи предпазливо до единия и надникна вътре. Видя няколко униформени тела на пода и пилота, захлупен върху таблото. Усети движение зад себе си и се обърна рязко. В сянката стоеше неясна фигура на човек. Нощният вятър развяваше висящите крайща на парчето плат, омотано няколко пъти около главата му по маниера на пустинните жители. Тарасу би познала веднага Хаягри, но никой от тях двамата не го беше виждал.

— Осигурих ти пътя, за да избягаш — каза той спокойно, гласът му беше глух и дълбок. — Тръгвай и не спирай никъде, докато не се отдалечиш достатъчно от Франар.

— Кой си пък ти?

Ишанг ги заобиколи по посока на тяхната кабина, оградена от паркиралите около нея роптери, влезе и седна вътре.

— Няма значение — фигурата отстъпи назад и спусна покривалото още по-плътно над лицето си. — Всички, които знаят за теб, са обезвредени, имаш време да заминеш до изгрев. Не се безпокой за хората на Скиг Ар, които са вътре, веднага отивам при тях.

Той се обърна и изчезна във входа. Ишанг включи автопилота и се отделиха от покрива. Никакъв шум не долиташе от сградата, тъмните очертания на роптерите също бяха безмълвни.

— Какви координати зададе? — обърна се Синд към хорая.

— На твоя дом. Щом човек от нашите „приятели“ казва, че е обезвредил някого, значи го е направил. При тях няма пропуски в това отношение — каза Ишанг. — Ще тръгнем нормално, сигурен съм, че никой не те издирва все още. Тези в архива ще се свестят най-рано утре.

— Трябва да намеря пари в брой по някакъв начин, колкото може по-голяма сума — Синд се замисли. — С кариерата ми на кенастър е свършено.

— Абсолютно — съгласи се Ишанг.

— Имам да уредя тук само едно нещо, обещах на Лайал.

— Някой от хирурзите извън закона?

— Не разполагаме с толкова време. Ще се опитам да намеря програмата, задействаща сигнала за детонаторите, и да я премахна. Целият ми щаб от Имперска сигурност ще положи усилия тази нощ да разрешим въпроса. На Лайал мисля да оставя съобщение, което ще разбере, щом се събуди утре.

— Аз през това време ще се дегизирам, нали няма да пътувам с твоята външност?

— На път съм да я намразя вече — каза Синд. — Имаш ли идея кой ме тласка в опасни ситуации и защо се грижи усърдно да излизам невредим от тях? Харамон ли?

— Мисля, че не — изсумтя Ишанг.

Баналният въпрос с парите се оказа и доста трудно разрешим. Остатъка от нощта Синд прекара в тежки и изтощителни разговори с банкери, посредници на незаконни заложни къщи и агенти по недвижими имоти.

(обратно)

56

След като кацнаха в Космическото градче, Тарасу се опита да наеме кораб без екипаж до Каскот. Това предизвика неудоволствие, защото транспортната фирма нямаше филиал там и държеше обслужването да става от собствените й пилоти. Когато разбраха, че пред тях стои бъдещата господарка на Хонстел, пречките и дребните разногласия се изгладиха и се стигна до разрешение, удовлетворяващо и двете страни. Щеше да пилотира кораба сама, а щом пристигнеше в клона на компанията на съседната планета Ферил, совалката можеше да бъде превозена до Каскот от товарен транспортьор на някоя местна фирма.

— Не платихме ли много за тази бричка? — цупеше се Кокорл, докато разглеждаше пулта за управление и тясната командна кабина. — Несравнимо по-зле е от „Хаврия“. Едва се проврях през този люк, а в жилищните помещения ми е невъзможно да вляза. Ще се наложи да спя тук или в коридора.

Кокорл и Йеллагр се бяха промъкнали тайно на борда и стояха скрити в трюма, докато траеше предстартовият контрол. Йеллагр се оказа почти неспособен да поддържа приемлив вид продължително време и Кокорл беше принуден да се движи непрекъснато с него за да му помага.

— Това, в края на крайщата, е малък двуместен кораб и е сравнително евтин — успокои го Тарасу. — Ще изтърпите малко неудобства, но скоро ще пристигнем. Къде е Йеллагр?

— Страхотно е див и необразован, горкият! — каза джорхът. — Предстои ми доста труд по възпитанието му, докато го приведа в задоволително състояние.

— И къде е той все пак?

— Разглежда трюма и другите отсеци — Кокорл погледна екраните, на които Хонстел постепенно се смаляваше. — Имаме три стандартни денонощия за ускоряване, докато достигнем точката на най-близкия преход за някое кръстовище. Тук сте много откъснати от света.

— Знам — усмихна се Тарасу. — Но както се разбра, в Империята никой няма полза да е на прекалено достъпно и оживено място.

— Здравейте — Йеллагр се провираше с мъка през вратата. — Това е по-отвратително обиталище дори от моя Подземен дворец.

— Надявам се, че нямаш желание да се върнеш там, скъпи братовчеде? — язвително подметна Кокорл.

— Не, разбира се, за пръв път съм на свобода — с отчаян напън Йеллагр се изхлузи и влетя вътре, като се блъсна в Тарасу.

— Това, че корабът е двуместен, предполага някой от нас да бъде в медицинския стационар по време на скока — каза момичето, когато възстановиха реда в тясното пространство на мостика.

— В дупката, наречена стационар, може да се чувства удобно само човек — изпъшка Кокорл. — Тарасу, ще се наложи ти да стоиш там, за да отстъпиш едното кресло на Йеллагр. Едва ли ще бъде тежка тази услуга, която оказваш на бог Йали.

Тя го погледна накриво. Поради анатомичните особености на джорхите от изражението му не се разбираше лесно дали се подиграва, но го познаваше от доста време и беше сигурна в това.

— Освен всичко друго той е опашат, за разлика от мен, и си представям в какво трябва да превърнем креслото, преди да седне в него — люспите на Кокорл се раздвижиха от подкожни спазми, придружени с ръмжене.

Външните белези на смеха изглежда бяха универсални при разумните същества. Йеллагр изсъска неуверено и погледна към Тарасу.

— Ела тук да видим какво може да се измисли, за да ти бъде удобно — тя стана и посочи седалката.

С помощта на Кокорл и няколко инструмента, използвани не по предназначението им, изтърбушиха облегалката и настаниха Йеллагр.

— Напълно съсипахме креслото, но ще платя щетите, когато върнем кораба — каза Тарасу доволна.

— Както и да обясниш тази повреда, ще се усъмнят в душевното ти здраве — Кокорл подритна разпилените наоколо пластмасови парчетии, метални ленти и валма пълнеж.

Попипа грубо разкъсаните крайща на зейналата дупка и люспите му се загърчиха отново.

— Хубаво е, че си толкова весел — момичето се залови да събира боклука, — но май започвам да харесвам повече компанията на Йеллагр.

— Защо да не съм радостен, като свършихме толкова добра работа? Спасих ти живота, вие ме отървахте от кулата, освободихме Йеллагр и сега отиваме здрави и невредими на Каскот — Кокорл се озъби в подкупваща джорхска усмивка. — Остава да се занимая с теб, братовчеде. Трябва да се постараеш, за да заприличаш някак на мен в повечето отношения. Какво има, нещо не е наред ли?

Йеллагр се беше свил в креслото и гледаше встрани.

— Амии… — измънка той. — Особена гледка си, като стоиш така, с раззината уста.

— Какво?

— Боя се да не те обидя, но ми изглеждаш много, хм… грозен и не бих желал да приличам съвсем на теб, ако ще правя такова отблъскващо впечатление.

Тарасу се изкиска, а Кокорл остана безмълвен.

— Никога не съм се смятал за образец на джорхска красота — каза накрая той засегнат, — но за пръв път чувам, че съм отблъскващ. Повечето млади женски създания на Шуист намираха в мен различни достойнства, а външността и обноските ми минаваха за приятни.

Измъченият и смутен Йеллагр не отговори и момичето се зае със защитата му.

— Не разбираш ли какво е станало, Кокорл? Откакто се помни, той е виждал около себе си само хора и е свикнал с тях. Знае как изглежда, но едно е да знаеш, а друго да се погледнеш отстрани. Не му се сърди, трябва му време да се окопити.

— Вече ми е ясно, че трябва да започна с него от нулата и даже от по-малко — укроти се Кокорл. — Доста съм млад, но тъй като наблизо няма по-опитен от мен, ще се нагърбя с това тежко задължение. Трябва да ме слушаш внимателно и да изпълняваш, каквото ти кажа, така няма да ни създаваш проблеми.

— Да — кимна послушно Йеллагр.

— Не се вживявай чак толкова — язвително се обади Тарасу, — той не е малоумен. Както ти се изрази подигравателно, няколко века сме го тачили като наш бог, ако това ти говори нещо. Неприятно ще ми бъде да му нареждаш и се държиш грубо с него, под предлог, че го обучаваш.

— Никога не съм мислил да се държа грубо — вирна глава Кокорл. — Защо не го оставим той да реши? Искаш ли да слушаш напътствията ми, Йеллагр?

— Разбира се, уважаеми братовчеде, толкова неща искам да науча! Ще ти бъда изключително благодарен за ценното време, което губиш с мен — каза виновникът за спречкването им.

— Виждаш ли, той знае кое е добро за него — Кокорл тържествуващ се зае с просветителските си задачи. — Първо бих искал да проверя какво умееш да правиш. Затвори си муцуната и се опитай да чуеш това, което ще ти кажа.

Изминаха няколко минути и Йеллагр се осмели да проговори.

— Започваме ли? — попита той плахо.

— Че аз започнах! Никакъв резултат няма, направо си отчайващ — тросна се учителят му. — А сега опитай пак.

Настана ново продължително мълчание, Йеллагр пъшкаше и сумтеше от напрежение.

— Не става, въпреки че се напрегнах, колкото можах — призна той отчаян след малко. — Виждам единствено разни несвързани неща, не съм сигурен дали не си ги измислям аз. Има някакви жълти планини, безброй върхове като кристални игли. Падам отнякъде и усещам, че съм си счупил дясното крило, провиснало е и се влачи зад мен… после се състезавам с приятелите си кой ще направи най-дълги огнени струи над един каньон с виолетов мъх по стените…

— Дясно крило, виолетов мъх, това са детските ми спомени, като че ли — промърмори Кокорл. — Я престани веднага!

— И някакъв женски джорх с яркожълти очи, много лъскав и приятен, приближава муцуната си до моята, вдига лапа…

— Казах моментално да престанеш да се ровиш в мозъка ми! — озъби се Кокорл. — Забравих, че ти си абсолютно невъзпитан. Не усети ли, когато премина преградата на личните преживявания? Много работа ще имам с теб, просто си като невръстно дете!

— Ссссъжалявам — Йеллагр се сгърчи неловко.

— При тези излъчвания на Хонстел, пречещи на псиконтактите, нямаше да можеш да се развиеш дори и да си знаел как. Не е имало кой да ти покаже, но ти все пак си се научил да предаваш на подходящи приемници от хората послания с постхипнотично действие, значи заложбите ти не са закърнели. Тарасу е неподатлива, но е запазила повърхностни следи от въздействието ти и ги възпроизвежда, когато контролът на съзнанието й е отслабен. Тя бълнуваше и ни предаде молбите ти за помощ на чист джорхски език. Освен това е запомнила танците, които си й показал, и ги изпълнява дори в нормално състояние.

— Те ми харесват, въпреки че не помнех откъде ги знам — намеси се момичето. — Изобщо не съм си представяла, че подсъзнателно съм запаметила съобщение и внушения да замина някъде и да намеря на кого да го предам. Значи затова другото останало живо момиче преди мен, след като излязло от Пропастта е изпитвало желание да напусне Хонстел?

— Да, добре си я спомням — потвърди Йеллагр.

— Тогава не е имало Космическо градче, тук са кацали кораби съвсем инцидентно и тайно. Горката девойка е изглеждала луда, а шансът някой да получи посланията ти е бил нищожен.

— Нищожен, но не нулев, както виждаш — каза Кокорл. — Случайността е пожелала ти да отидеш точно където и когато трябва. Сега предлагам да се нахраним, после ще продължа уроците с братовчеда Йеллагр, докато Тарасу наблюдава уредите. След като те сменим, ще му покажа основните неща по управлението на кораба и совалката.

След скока пристигнаха в Тоарг, трансферен възел, откъдето се отваряше проход за звездната система Хиндра с обитаеми планети Каскот и Ферил. На Ферил беше разположена кантората на междузведния транспортен тръст и трябваше да натоварят совалката си на някой от редовните рейсове към Каскот. На кръстовище Тоарг се наложи да направят непредвиден престой поради повреда в двигателната система. Тарасу се изнерви от чакането, джорхите също. Когато накрая корабът беше ремонтиран и се приземиха на Ферил, Йеллагр беше толкова напреднал под ръководството на Кокорл, че Тарасу премина митническия контрол, придружена от два хиртела.

Оказа се, че се е появил огромен проблем — на Каскот беше обявено бедствено положение заради неизвестна смъртоносна болест, затова всички кораби, насочили се натам, се отклоняваха и задържаха на Ферил. Според последните сведения преди да прекъснат съобщенията, две-трети от населението измрели, предимно в градските центрове. От управляващите органи на Федерация Каскот били живи няколко сенатори, но от тях вече нямало полза. Обществените организации се разпадали, връзките между населените места престанали да съществуват. Областите останали изолирани с разпръснати на големи разстояния групи оцелели, предимно в рядко населените земеделски райони. Всичко това беше стара информация, никой не знаеше какво става там сега и дали изобщо има останали живи хора. Заразата започнала от космопорта и парализирала дейността му. След излетелите няколко конвоя ужасени бежанци, нямаше повече вести от Каскот.

От Ферилското представителство и тамошната колония бяха евакуирани само няколко души. Тълпа разтревожени близки обсаждаше центъра за връзка с Карантинната станция, намираща се на един от сателитите. Сформираше се научна експедиция, която трябваше да потегли след няколко дни и й предложиха да изчака завръщането им с някакви резултати. И дума не можеше да става да я откарат на Каскот, но пилотът на един бездействащ товарен кораб се съгласи да се доближи максимално до границите на санитарния кордон и да изстреля совалката на неин риск. В бюлетина на Здравните служби имаше карта с огнищата на заразяване отпреди една декада, тъй като не разполагаха с по-добра, и той я посъветва да търси оцелелите в сравнително безопасния район, очертан там. Това ги устройваше, защото Азман живееше наблизо, в градски център Гриав. Пилотът я предупреди, че ако оживее по случайност и излети обратно, после трябва да отиде направо в станцията на сателита или ще бъде унищожена.

Тарасу направи извънредно съвещание с двата си хиртела далеч от чужди очи и решиха да заминат сега. Бежанците уверяваха, че заразата се предава чрез допир — така гласяла официалната версия на каскотските държавни служби, преди да се прекратят изследванията. Пряк контакт с местните жители трябваше да се избягва на всяка цена, а най-сигурно беше, предвид непотвърдената информация, да се носят скафандри. Ишанг фигурираше в компютърната памет на космодрума, беше отпътувал за Каскот заедно с някой си Хорн Сал малко преди началото на епидемията.

— Това е бил Синд под друго име и още не са се върнали. Ако не беше тази глупава повреда, която ни забави, щяхме да пристигнем даже преди тях. Сега те и Азман са някъде там — каза Тарасу.

— Ако са живи, а аз мисля, че са — изсъска Кокорл. — Много ми прилича на радиоактивното замърсяване на Кин, където хораите са обградили космодрума си с отпадъци от урановите мини. Да не говорим за мистериозното ти заболяване на Хонстел.

— Тук обаче всичко е истинско и аз се безпокоя.

— След толкова премеждия няма да се оставят да ги победи някакъв си вирус, бактерия или нещо подобно. За нас тези неща не са опасни, затова мисля да отскочим дотам с Йеллагр. Ти може да изчакаш тук, докато ги доведем. Ако дойдеш с нас, трябва да си непрекъснато със скафандър.

— Няма значение, идвам — и Тарасу отиде да се приготви за път.

Минаха през санитарните постове, без да бъдат обстреляни, врязаха се в атмосферата на Каскот и прелетяха над областта, посочена като незасегната. Под тях се стелеше безкрайна равнина с насаждения от зърнени култури, прорязана с просеки от земеделските машини. Реколтата не беше прибрана, класовете се огъваха и ронеха от вятъра, а в люлеещото се растително море тук-там се виждаха тъмни грамади — изоставената техника изглеждаше чужда и самотна и припомняше сполетялото планетата нещастие.

— Наближаваме града, а никой не отговаря на сигналите ни — Кокорл си играеше с антенното устройство. — Никакви живи същества, всички записи са автоматични.

— Обхватът ни е малък и насред нивите няма кой да ни отговори. Едва ли и в нормални условия тук е имало много хора, сигурно един управляващ производството център обслужва огромна територия.

— Дори да е напълно автоматизиран, трябва да има минимален човешки персонал, а аз не усещам никого. Дали да променим курса и да ги потърсим?

— Отиваме направо в Гриав да намерим Азман. Вероятно гледката там няма да е приятна, но ще трябва да я изтърпя.

Куполите на града се показаха в далечината и даже оттук се виждаше, че става нещо необичайно. Никакви летателни апарати нямаше във въздуха около него, нито се забелязваше каквото и да било движение по пътищата. Над постройките се стелеше гъст мазен дим, в който от време на време се издигаха огнени езици, обагрени в странни цветове.

— Там има разрушения и пожари, изгарят всевъзможни химикали и похлупакът е съставен от отровни газове — обобщи Кокорл сведенията от таблото пред себе си. — За щастие съм взел маската, която ми направи Синд. Запазих я като сувенир, не предполагах, че отново ще си причинявам неудобството да я нося.

— Ако напускаме совалката, Йеллагр ще трябва да остане в нея — каза Тарасу.

— Най-добре е и ти да стоиш с него, въпреки скафандъра — погледна я Кокорл. — Може да те удари падащ предмет от сградите и да пробие защитния пласт.

— Ще решим на място.

Гмурнаха се в плътната димна завеса, за да видят апокалиптичната картина по улиците на града. Навсякъде имаше катастрофирали и преобърнати или просто изоставени машини, полузатрупани със сажди и тлеещи отломки. Цели квартали представляваха димящи пепелища. Няколко купола на административния център бяха незасегнати от околната разруха зад защитните си екрани.

— В ефира е хаос — Кокорл намали звука на приемника, изпълващ катера с нестихващо писукане и бръмчене. — Всички изправни автоматични предаватели излъчват купища ненужна информация.

Той млъкна, наклони глава настрани и сякаш се заслуша в нещо. Накрая промълви тихо.

— Няма живо мислещо същество околовръст.

— Кой тогава е спуснал щитовете?

— Може да са ги включили, преди да избягат или да умрат. Никой не ги поддържа сега и сигурно работят с остатъчна мощност. Притокът на енергия ще спре и скоро огънят ще погълне сградите.

— Прослушай съобщенията, дали няма нещо за нас.

— Точно това правя в момента.

Кокорл се наведе към пулта, докато описваха широки кръгове над незасегнатите постройки.

— Там има нещо! — обади се Йеллагр внезапно. — Движеше се и се скри зад ъгъла.

— Ето, хванах сигнала! — извика радостно Кокорл. — Азман е оставил координатите на мястото, където да ги намерим. Тримата са живи, евакуирали са се, преди да се изчерпа енергията за щитовете.

— Кокорл, на тази улица има нещо, може да е оцелял човек. Завий натам — каза Тарасу. — Къде ги е завел Азман?

— Някъде в района, над който прелетяхме, в отдалечено и закътано селище на група привърженици на естествения начин на живот — той обърна катера в посоката, която му сочеше момичето. — В момента гоним призраци, малко е вероятно някой да издържи, дишайки тази газова смес.

Пресечката се разкри пред тях, между развалините си пробиваше път дрипав силует. Той се покатери по една от тях и изчезна от очите им.

— Човек е, трябва да го настигнем!

— Не може да бъде, та той нямаше дори филтрираща маска! — опули се Кокорл. — Невъзможно е да остане жив.

— Но е факт — каза Тарасу. — Спри до голямата сграда на следващия ъгъл и включи високоговорителя.

Извикаха човека, но той не се показа. Зад огнеупорните колони на зданието, където се беше пъхнал, виждаха част от бос и мръсен крак.

— Изглежда се е побъркал от страх, ще слезем да го приберем — Тарасу сложи шлема си и тръгна към люка, а Кокорл я последва неохотно.

— Щом аз вземам предпазни мерки, значи той би трябвало да е саламандър, а не човек — изръмжа джорхът. — Точно така, това е хуманоиден робот с нарушени функции.

— Синд ми обясни, че хуманоидите са се оказали непригодни и не се произвеждат отдавна.

— Някой стар, запазен модел може би? — Кокорл нахлузи маската си с отвращение.

Тръгнаха предпазливо напред, заобикаляйки кръстосаните овъглени части от конструкцията. Човекът стоеше зад колоната и ги гледаше безизразно.

— Не се плаши, ние сме приятели — каза Тарасу на сиен с ласкав тон и протегна към него празните си ръце, обърнати с дланите нагоре. — Кокорл, ти хиртел ли си в момента?

— Човек съм, мизерен и дрипав като него — троснато отговори джорхът зад гърба й.

Той пристъпи напред и хвана жалката фигура за раменете. Човекът не реагира, въртеше бавно глава и ги разглеждаше.

— Сега ще те пренесем оттук на по-добро място извън града — продължи Тарасу.

Нямаше признаци, че той я разбира, в мътните очи, вторачени в нея, не светеше разум.

— Има ли и други хора наоколо? — момичето изпъшка от безсилието си. — Точно сега се нуждая от лингвотранслатор!

— Хайде да се връщаме, ще го разглеждаме и успокояваме в катера — Кокорл повдигна мъжа като парцалена кукла и закрачи обратно. — Нещо не ми харесва тук.

— На мен също, но трябва да спасим, когото можем.

— Предчувствам, че ще си навлечем неприятности — джорхът мрачно погледна отпуснатото в лапите му тяло. — Вече влязохме в контакт, нещо което трябваше да избягваме.

— По-добре ли е да го оставим да загине тук?

— Щом не е загинал досега, не се тревожа за него. Проумяваш ли, че след като аз се допрях до него, ти повече няма да сваляш скафандъра си? Дори в катера.

— Заразата не се предава по въздуха — колебливо каза Тарасу.

— Това са предположения, положението може да се е променило. Примири се с факта, че ще бъдеш непрекъснато опакована.

Бяха стигнали почти до изхода, когато от надвисналия над тях свод се дочу протяжно и зловещо скърцане.

— Бягай! — извика Кокорл, пусна човека и силно я блъсна напред към улицата.

Тарасу пробяга няколко крачки, спъна се и се претърколи навън. Усещаше град от падащи предмети, които се сипеха върху нея, за щастие скафандърът донякъде неутрализираше ударите. Тя разбута заровилите я неща, изправи се и се огледа. Човекът, когото бяха преследвали, се измъкваше наблизо от куп пенобетонни късове и изглеждаше в още по-плачевно състояние. Там, където стоеше джорхът преди малко, се извисяваше грамада от сриналата се сграда. Кокорл беше заринат под тонове отломки.

Тя задърпа с всички сили стърчащата наблизо метална плоскост, но другият й край беше безнадеждно затиснат и не помръдна. Постепенно проумя безсмислието на усилията си и отпусна ръце. За да се разчистят развалините, бяха нужни много хора и техника, с която да повдигнат тежките блокове. Обърна се към катера и застина. Върху него явно се беше стоварила част от зданието и го беше преобърнала надолу по стръмната улица, но отвътре се чуваше потракване, значи Йеллагр беше жив. Парчетата бяха значително по-малки, затова тя се покатери и започна да ги хвърля долу.

— Искаш ли да ми помогнеш? — извика тя към каскотянина, единствената й надежда околовръст, и направи изразителен жест по посока на купчината.

Той я гледа глуповато няколко мига, после вяло се залови да издърпва парче тръба. Помощта от негова страна беше минимална, но й вдъхна увереност. Тарасу продължи да работи до пълна изнемога, докато отдолу се показа леко хлътналият люк. Не знаеше колко време е минало, в сивия димен сумрак нямаше видима промяна. Тялото й трепереше от умора, а най-лошото беше, че започваше да й се вие свят. Нямаше представа колко дълго са настроени да функционират животоподдържащите системи на скафандъра и трябваше да влезе вътре, преди да свърши въздухът за дишане. На Тарис-1 беше вече използвала облекчения вариант, но не можеше да се ориентира добре по цифрите на контролните уреди около визьора.

Катерът беше застанал пак върху ходовата си част след търкалянето, иначе едва ли щеше да успее да го изправи нормално. По капака се посипаха яростни удари отвътре, той изпращя и се отвори. В миниатюрната шлюзова камера тя видя с облекчение невредимия Йеллагр. Той показа глава оттам, подаде й лапа, за да я издърпа, а после бързо затвори.

— Къде е Кокорл?

Тарасу тъжно поклати глава и посочи изгледа от развалините, предаван върху единствения здрав екран. Навсякъде в кабината имаше следи от разрушения, части от уредите се валяха по пода.

— Аз не мога да изляза без маска, а ти си грохнала. Горкият братовчед! Налага се да издържи, докато доведем помощ.

— Откъде?

— Нали той каза, че знае къде са оцелелите хора, трябва веднага да отидем там.

— Ще се наложи някой от нас да излезе и да прибере онзи човек. Струва ми се, че няма да иска да се качи сам.

— Аз ще го взема — каза Йеллагр. — Мога да не дишам няколко минути, докато съм отвън.

Той изскочи от катера и след малко дотича обратно, хвърли вътре човека, когото носеше, и скочи след него. Побутна го към кабината и хлопна вътрешния люк зад гърба си.

— Сега да се махаме, ако можем.

— Стабилизаторите май са се смачкали, а едната дюза е запушена, доколкото разбирам. — Тарасу изглеждаше отчаяна — Ти ли ще пилотираш?

— Добре е, че се научих да управлявам прилично това нещо, но ще бъде чудо, ако тръгне.

Светлинните индикатори замигаха и двигателите заработиха с вой и скърцане.

— Още малко, хайде давай! — съскаше Йеллагр, докато катерът увисна във въздуха, разтърсван от жестоки вибрации.

Наклонен под неестествен ъгъл, той пое с най-високата скорост, която можеше да се изстиска от него.

— Държи се! — извика момичето. — Излизаме от проклетия град.

Слънцето блесна отново над тях и сивата пелена остана назад. Видимо се отдалечаваха от Гриав и скоро отдолу се люшнаха посевите. Повредената машина постепенно губеше височина и джорхът успя да я приземи точно преди да паднат. С последен протестиращ рев на двигателите се гмурнаха надолу, корпусът се раздруса, изпращя и настъпи тишина. Йеллагр изскочи навън и помогна на Тарасу да слезе.

— Как мислиш, дали Кокорл е жив? — попита тя.

— Ако е оцелял от ударите, сигурно е изпаднал в летаргия, това е начинът да се спаси. Има надежда, стига някой да ни помогне да го изровим — печално каза Йеллагр.

— Не всичко е изгубено, щом успяхме да долетим дотук въпреки повредите. Къде ли се намираме?

— Някъде в нивите, над които минахме на идване. А, ето го и туземецът!

Човекът, когото бяха забравили, излезе от повредената совалка и приседна наблизо. На ярката слънчева светлина видът му беше още по-лош. Моравата петниста кожа беше осеяна с многобройни рани, от които се стичаше белезникава гной, а на някои места като че ли липсваха цели парчета от плътта му. Изглеждаше сякаш е бил изтезаван по всевъзможни начини, докато заприлича на сегашната развалина.

— Кой си ти? — попита Тарасу, но не го приближи и застана така, че да не вижда по-грозните поражения по него.

— Ъ-ъ-ъ.

— Ти кой си?

— Ти кой — глухо повтори каскотянинът.

— Аз съм Тарасу — тя посочи към себе си — А ти?

Движенията й бяха сковани от скафандъра и в момента завиждаше на Йеллагр.

— Аз… човек, човек Сет — пророни той след дълга пауза.

— Няма смисъл да си губим времето с него — намеси се Йеллагр със зле прикрито отвращение. — Приблизителното местоположение на целта ни се пада на югозапад оттук. Сега сме без машина и трябва да се придвижваме, както можем. Хайде да вземем храната и да тръгваме. Между другото, ти как си с припасите?

— Имам достатъчно хранителни концентрати и вода, ще взема бутилки въздух за смяна и съм готова за път.

Тарасу измъкна няколко контейнера от катера и ги сложи на земята.

— Можеш ли да летиш с мен и всичко това?

— Ще опитам.

— Ами със Сет какво ще правим?

— Не бих се докоснал повече до него, освен ако е крайно необходимо — каза Йеллагр.

— Той не е виновен, че изглежда така ужасно — момичето се обърна към него. — Сет, гладен ли си, искаш ли да ядеш?

— Иска яде, Сет иска — черната, покрита с язви ръка се протегна плахо напред. — Яде добре Сет.

Тарасу извади един херметизиран плик, поколеба се и му го хвърли отдалече.

— Яж, после ще видим какво да правим с теб.

— Да му оставим няколко пакета и да тръгваме — предложи Йеллагр. — Този Сет е най-отвратителното нещо, което съм срещал досега, не мога да определя защо. Не е само заради раните, макар че те миришат достатъчно ужасно.

— Това не мога да усетя, за щастие — момичето погледна туземеца замислено.

Той беше разкъсал обвивката, тъпчеше съдържанието в устата си с две ръце и гълташе огромни хапки.

— Докога ще го съзерцаваме как гадно унищожава провизиите ни? — намръщи се джорхът.

— Йеллагр, мисля да вървим пеш, за да може той да ни следва. И на мен започна да ми става неприятен, но не е честно да го зарежем.

— Така ще се придвижваме много бавно, обаче не бих го носил. Всъщност, мисля, че на първо време ще ми бъде трудно да се оправя и само с контейнерите. Доста са тежки.

— Ти може да летиш напред с багажа, да оглеждаш местността и избираш пътя.

Вървяха така в посоката, определена от Йеллагр, докато Тарасу усети, че коленете й се подгъват от умора и го повика за почивка. Вече се смрачаваше и трябваше да устроят лагера си за през нощта. Сет лежеше далеч от тях, проснат в неудобна поза, и изглежда спеше. Тарасу направи опит да превърже раните му, но той избяга панически и личеше, че не иска тя да го доближава. Момичето му подхвърли една от медицинските чанти за неотложна помощ и отдалече го инструктира какво да прави. Той се изразяваше вече малко по-добре и сам поиска храна сутринта, когато видя, че отвориха контейнера. Беше далече от интелигентното същество, което може би е бил някога, но се виждаше, че постепенно се възстановява. Влачеше се след нея, без да протестира и да се оплаква, и почти не й създаваше проблеми.

Настъпи вече третият им ден из безкрайните насаждения, но еднообразните редици полюшвани от вятъра растения й създаваха усещането, че стоят на едно място. Утъпканите от стъпките им жилави стъбла скоро се изправяха и скриваха всички следи от тяхното движение.

— Отпред има нещо — беше й съобщил Йеллагр сутринта, но стигнаха до него малко преди обяд.

— Това е земеделска машина — Тарасу огледа изоставеното съоръжение със стърчащи напред огромни метални зъбци.

Тръгна да го заобиколи и когато влезе в хвърляната от него сянка, близките стъбла се раздвижиха. Тя ги разтвори предпазливо и видя умиращ каскотянин, легнал на земята. Зеещата рана на корема му изглеждаше причинена от зловещо блестящите шипове на машината.

— Изпълзял е отпред на кабината, паднал е и се е нанизал върху тях — Йеллагр показа засъхналата кръв по два от острите върхове и следата водеща оттам до нивата. — Станало е не много скоро и положението му е безнадеждно.

Човекът отвори угасващите си очи и направи опит да се повдигне, когато видя Сет. За нейно учудване техният питомец направи най-бързото и целенасочено движение, откакто го бяха намерили в града. Пристъпи уверено напред, наведе се над умиращия и постави дланите си върху главата му. Тялото на ранения потрепера и се изпъна неподвижно, а Сет се отдалечи с обичайната си тромава и скована походка.

— Ще ядем? — попита той и се скри от немилостиво греещото слънце под земеделското съоръжение.

Целият му проявен към случая интерес беше изчезнал. Тарасу прибави и този факт към странностите му и отвори контейнера с храната.

— Легнете по очи с разперени ръце и не мърдайте! — каза някой зад тях на сиен с отвратителен акцент. — Ако се опитате да бягате, ще ви убием веднага!

Тарасу и Йеллагр послушно изпълниха заповедта. Сет се повъртя малко и легна до тях, повтаряйки действията им.

— Мисля, че намерихме хората, които ни трябват — каза Тарасу и извика високо. — Търсим селище на Необвързаните, координатите му ни е оставил Азман. Той е ваш съпланетянин, вед, пристигнал наскоро от Сабха.

Отсреща се съвещаваха полугласно, а после се обади същият глас.

— Хвърли всички оръжия и се изправи, само ти! Обърни се много бавно, ръцете горе и без резки движения!

Тарасу изпълни точно наставленията и видя няколко брадясали лица, надничащи над стъблата. Дулата на непознатите оръжия, които държаха, бяха насочени към нея.

— Момиче е, в скафандър, изглежда нормална — извика предводителят и още десетина души се показаха от другата страна на просеката.

— Откъде идваш? — обърна се той към нея, без да свали оръжието.

— Дойдохме от Ферил с кораб, който пренесе совалката ни до санитарния кордон. Преминахме го с нея.

— Защо тогава ходите пеш? — подозрително попита мъжът.

— Отидохме в Гриав, където една полуразрушена сграда се срина, затрупа един от нас и повреди катера. Излетяхме някак от града, но машината отказа и я приземихме в околностите.

— Какво е това чудовище с теб?

— Той е от друга раса, джорх, казва се Йеллагр.

— Очаквахме да намерим момиче с някакво дребно животно, не ни беше казано нищо за чудо… за него. Как се казваш?

— Тарасу.

— Това съвпада — обади се някой до водача, — само джорхът ме съмнява. А е имало и трети с тях.

— Другият джорх на име Кокорл остана под развалините в града — каза бързо момичето. — Йеллагр не беше предвиден да дойде с нас.

— Имената и твоят вид са точно по описанието, но трябва да проверим дали сте „чисти“.

— Проверявайте — съгласи се тя.

— Кой е другият човек?

— Сет. Каскотянин е от Гриав.

— Значи в града сте излизали от катера, така ли?

— Слязохме малко преди да падне постройката. Аз бях със скафандъра, а Кокорл с дихателен филтър. Тогава намерихме Сет.

— Той изглежда от вампирите — каза предводителят.

— От кои?

— Жителите на града, не ги ли срещнахте?

— Мярнаха ми се няколко сенки, но Сет е единственият, когото видях отблизо.

— Докосвала ли си се до него, той не направи ли опит да влезе във физически контакт с теб? — личеше, че очакват отговора й с нетърпение.

— Аз не съм го докосвала, а той като че ли изпитва ужас от мен.

Оттатък разговаряха тихо и разпалено известно време.

— Повечето от нас се съмняват и не ги обвинявам след всичко, което преживяхме — каза водачът. — Свали си шлема, въздухът е напълно безопасен.

— Сигурни ли сте? — попита Тарасу.

— Да. Прекият контакт с вампирите е единственото опасно и фатално нещо.

Момичето изхлузи шлема, остави го на земята и с удоволствие вдиша сухия, прашен аромат на нивата.

— Ела по-близо до нас и съблечи всичко.

— Изобщо не мисля да правя това — възмути се тя. — Не знам какви са порядките ви на Каскот, но не ми харесват и съм сигурна, че не искам да ги опознавам!

— Момиче, разбираш ме съвсем погрешно — сухо каза водачът. — Искаме само да огледаме кожата ти, за да се убедим, че не лъжеш.

— Не съм никакво момиче, а почти кралица на моята планета, и не желая да се разсъбличам.

— Тук си на Каскот, ако си забелязала. Това е нашата планета и имаме изключително бедствие на нея.

— Тогава измислете нещо друго.

— Надявах се да си спестим лабораторните плъхове, но няма как — оръжието в ръцете му изчезна и на негово място се появи малка телена клетка.

В нея, доколкото му позволяваше пространството, се мяташе голям сивочерен плъх и с дългите си остри предни зъби правеше напразни опити да прегризе здравите метални пръчки. Мъжът излезе от прикритието си, остави клетката на земята и се отдръпна отново.

— Какво да правя с това животно? — попита Тарасу.

Плъхът седеше на задните си лапи, вперил лъскавите си очи в нея, а мустакатата му муцуна смешно помръдваше насам-натам.

— Вземи го.

— Ще ме ухапе веднага, щом го пипна.

— Вдигни цялата кутия и просто я подръж в ръце.

Тарасу се наведе и взе клетката. При разклащането гризачът се озъби, изфуча и се хвърли към ръката й, но мрежата го спря. Като усети, че засега не го заплашват пряко, той се укроти, седна пак в ъгъла и се загледа изпитателно в нея.

— Е, и какво?

— Нищо, всичко е наред. Дай го сега на така наречения Сет.

Тарасу протегна ръце и пристъпи към него, за да му предаде клетката, но той отскочи като ужилен, а плъхът сякаш побесня. Замята се, издавайки пронизителни писъци, козината му се изправи и щръкна на вълни, от което заприлича на телена четка.

— Вампир! — извика водачът и няколко души изскочиха с насочени в Сет оръжия.

— Не знам какво искате да кажете, но не може да застреляте някого току-така, само защото е имал нещастието да се разболее — Тарасу се изправи между разярените мъже и жертвата им. — Той не ни направи нищо лошо, нито пък на вас. Нямате право да го убивате.

— Ти не разбираш нищо — раздразнено каза предводителят. — Дръпни се настрани!

— Първо ми обяснете какъв е този странен тест, за да знам какво става.

— Плъховете реагират бурно в близост с човешки подобия, както сама видя. Той прилича на човек, но всъщност не е. Тези същества завладяват телата ни и ги оставят да се разкапват, докато са в състояние да им служат. Нещастният Сет отдавна е мъртъв, искаме да унищожим вампира, вмъкнал се в тялото му.

— Мислите ли, че тези гризачи са достатъчно интелигентни за целта, за която ги използвате? — Тарасу се поколеба, но не отстъпи.

— Не остана нищо по-интелигентно, за да го използваме. Ще се отместиш ли сега?

— Не — твърдо каза тя, — докато не ме убедите, че сте прави.

— Тогава го накарай да си свали дрехите, не вярвам той да има твоите скрупули.

— Обещавате ли, че няма да стреляте през това време?

— Естествено.

Тарасу се отдръпна встрани и се обърна. Гриавецът беше седнал на безопасно разстояние.

— Сет, съблечи се! — обърна се тя към него и повиши тон, тъй като не последва никаква реакция от негова страна. — Махни тези парцали от себе си!

Той не помръдна и момичето пристъпи към него.

— Хайде, недей да усложняваш повече нещата.

Сет едва ли разбираше напълно думите й, но тонът беше успокояващ. Въпреки това той се изправи на крака с намерение да избяга, но се уплете в някакъв дълъг корен, плъзнал през просеката, и падна. Тарасу дръпна дрипавата му горна дреха, без да обръща внимание на протестните му вопли. Изгнилият плат се раздра и разкри разраненото му тяло. Там, където кожата не беше покрита с морави и синьочерни петна, гъмжаха гнойни язви със зловонни кори. На гърдите му се виждаше малък тумороподобен израстък с прозрачна ципа, който пулсираше.

— Какво е това? — защитената й от ръкавицата на скафандъра ръка се протегна и докосна образуванието. — Прилича на…

Тя млъкна и се втренчи в него. Сет застина при допира й, после се сгърчи конвулсивно и замря. Гадният пихтиест мехур се раздвижи и сякаш се смачка под тежестта си, ципата се набръчка и провисна.

— Отвратително! — заекна тя и се отдръпна. — Той… като че ли умря. Аз ли го убих?

— Бих казал, че ти неутрализира съществото или това е невероятно съвпадение. Странна работа! — водачът се приближи. — Не си го убила, защото той е мъртъв доста отдавна.

Момичето примигна срещу него.

— Човекът е умрял отдавна, но това нещо с мехура беше живо, ако може да се каже така. Разбра ли защо искахме да ти прегледаме кожата?

— Да — измънка момичето и изтри машинално ръкавицата си в тревата. — Значи това не е болест?

— Стигнахме до извода, че не е. Те заемат по някакъв начин човешките тела след допир, но не могат да се грижат за тях. Не чувстват болка, студ, горещина, глад и жажда, затова ги съсипват за доста кратко време. Влачат се така, докато тялото се разпадне.

— Сет се хранеше, макар и без апетит — обади се някъде отдолу Йеллагр, който търпеливо беше лежал досега. — Имах чувството, че сега се учи да го прави.

— Наистина се е учил — мъжът се наведе над трупа и го огледа. — В добро състояние е, някои от раните са започнали да заздравяват. Гледал е от вас какво да прави, за да се запази. Казахте, че е говорил, така ли?

— Отначало мълчеше или издаваше животински звуци, но постепенно заприказва смислено и започна да ни разбира — каза Тарасу.

— Точно това е най-лошото — обади се слаб младеж с размъкнати дрехи. — Ако някой от тях попадне при добри условия и има достатъчно време, би могъл да заприлича на човек. Знаех си го, Регал!

Водачът се намръщи при думите му.

— Трябва да унищожим тези твари, преди да са се приспособили. Още малко и няма да ги различаваме от нас.

— Вижте — обади се момичето, — необходими са ни механизми за повдигане на тежести и повече хора, за да освободим нашия приятел.

— Да отидем в града? — изуми се Регал. — Подемни машини ще се намерят, но хора не знам. Макар че, както ми се струва, вампирите не се осмеляват да приближат много до теб. Бихме могли да те използваме.

— Хайде да вървим в селището при Азман — каза Тарасу. — Там ще обсъдим тези неща. Горкият Кокорл е в незавидно положение, трябва да побързаме.

— Ведът не е тук. Опитахме се да ремонтираме един стар транспортьор, с който да напуснем Каскот и Азман отиде да доведе евакуиралите се в близките лагери до нашия. Трябваше да се върне бързо, но още го няма, а прекъсна и радиовръзката ни с тях.

— Колко души сте в този лагер?

— Има още три групи като нашата.

— Синд и Ишанг къде са? — попита момичето.

— Тяхната група сега е в селището, а ние обикаляме наоколо, докато чакаме Азман да дойде с останалите и да тръгнем — обясни Регал. — Унищожаваме вампирите околовръст, за да не ни изненадат, както си стоим в лагера.

— Тук има още един, също е мъртъв — извика помощникът му Вир, слабият младеж, който претърсваше нивата.

— Той умираше, когато го видяхме — обади се Йеллагр. — Тогава Сет отиде до него и сложи ръцете си на главата му.

— Този вече е свършвал, тялото съвсем се е разкапало и вашият Сет е прибрал съществото в себе си като в инкубатор. Когато срещнат жив и незасегнат човек, всички от тях, които са наблизо, се струпват около него. Нападат го вкупом, за да завладеят тялото му, като „посеят“ вътре задържаните у себе си. Отвратителна картина е, затова сме толкова предпазливи. В градовете отдавна няма хора и големи животни, вампирите вече плъзнаха и наоколо. Готови ли сте да тръгваме?

— Да! — извика Йеллагр и се изправи в целия си ръст, извисявайки се над групата.

— Ще измислим как да помогнем на другото такова създание — усмихна се Вир, който първоначално се беше отдръпнал стреснат назад.

След десетина минути бърз ход стигнаха лагера и Тарасу се хвърли към Ишанг, стоящ пред купола.

— Много се радвам да те видя, Тарасу, наистина! Синд е вътре, човърка радиопредавателя — посочи смутеният Ишанг зад гърба си и побърза да се измъкне от нейните прегръдки.

Синд беше наредил частите пред себе си и се опитваше да ги сглоби наново, когато момичето и Йеллагр влязоха.

(обратно)

57

След като вълненията се поуталожиха, Тарасу се обърна към Синд.

— Кокорл е затрупан под развалините на една сграда в Гриав — каза тя. — Регал и Вир ми показаха къде да ви намеря и отидоха да видят дали не се е върнал Азман.

— Той наистина дойде, но вече не е в лагера.

— Много лошо! — изпъшка момичето. — За да помогнем на джорха ще ни трябват доста хора, а ние няма да можем да ги убедим.

— Не е нужно — обади се Ишанг от прага. — Азман отиде в града и ако Кокорл е добре, скоро двамата ще бъдат тук.

— Отишъл е сам?! Какво може да направи един човек?

— Той е вед шеста степен, а това не е титла, която се получава, за да му придаде тежест пред поклонниците. На „Хаврия“ видяхме малка част от това, на което е способен. За дните прекарани тук, аз и Ишанг наблюдавахме доста повече.

— И смяташ, че ще успее да разчисти тази планина от отломки? — недоверчиво попита Тарасу.

— Мисля, че ще успее — отговори Синд. — Той каза, че е усетил присъствието ви на Каскот и тръгнал веднага насам, защото разбрал, че нещо лошо се е случило с джорха в града.

— Изумително! Напоследък обаче се случват все странни и невероятни неща, така че едно в повече няма значение. Какво става с кораба, който ремонтирате?

— Готов е и оцелелите могат да се евакуират с него. Малко ще им бъде тесничко, но няма начин.

— Ще ни бъде тясно — поправи го Тарасу. — Нашата совалка е смачкана и почти се разпадна, докато долетим от Гриав. Ако искаме да напуснем планетата, трябва да го направим с този кораб.

— А другият джорх откъде се взе? — попита Синд.

— Дълга история — махна с ръка Тарасу, — но щом така и така ще чакаме тук, мисля да ви я разкажа.

Синд и Ишанг слушаха мълчаливо, а изтегналият се на пода Йеллагр кимаше с глава в знак на потвърждение.

— Чакай малко! — прекъсна я Синд. — Hещо става навън.

— Каскотяните са се раздвижили и вдигат доста шум. Струва ми се, че някой идва насам — хораят тръгна към вратата.

Преди да стигне до нея, тя се отвори с трясък и вътре се провря Кокорл, свит и прегърбен, за да може да влезе.

— Скъпи братовчеде! — Йеллагр се втурна към него. — Надявам се, че не си пострадал, ние много се притеснявахме за теб.

— Едва ли ще се отървеш толкова лесно от наставника си, измъквал съм се невредим и при по-лоши обстоятелства — изфуча Кокорл и започна да раздава задушаващи прегръдки и немилостиви удари по раменете на всички поред. — Не може да се отрече, че притежавам невероятна издръжливост, присъствие на духа и ред други ценни качества.

— Къде е сега Азман? — попита Синд.

— Споменах ли, че той каза да отидем при него?

— Нямаше възможност от крясъци и хвалби. Защо ведът не дойде с теб?

— Не знам. Той е в едно полуразрушено светилище в гората, чете някаква книга. Случвало ми се е да я зърна сред вещите му на „Хаврия“, но не бях го виждал да я отваря.

— Ами да вървим тогава — не само Тарасу, а и останалите бяха нетърпеливи.

Обраслите с мъх и пълзящи растения каменни блокове бяха разкривени и хлътнали под неумолимото въздействие на времето. Това придаваше на светилището вид на древни руини, точно както беше го описал джорхът, но си личеше, че някога е било внушително. Намираше се на голяма равна поляна, обградена от разклонените могъщи стволове на вековни дървета. От ниските каменни къщурки на селището дотук водеше тясна пътечка, която не изглеждаше занемарена и неизползвана. В единственото обширно помещение също се усещаше разруха, но то беше запазило напълно величието си и въздействието върху влезлите в него. Високите стени завършваха направо, без какъвто и да било таван, и отгоре беше само откритото небе. В момента то сияеше искрящо синьо, но се чувстваше, че церемониите, заради които е била изградена постройката, са се извършвали предимно нощем, под студената светлина на звездите.

Подът беше застлан с огладени, разноцветни речни камъни, а в средата се извисяваше обелиск, висок почти колкото стените и издялан от единствен блок черен мрамор. По него бяха издълбани непонятни знаци и изображения, покриващи го от дебелата основа, която едва можеха да обхванат пет-шестима души, до изострения връх. До него лежеше по-малък блок с форма на паралелепипед, поставен върху дългата си страна. Като цяло тази композиция смътно наподобяваше варварски олтар. Останалото пространство беше празно, с изключение на няколко ниски кубични камъка, разположени в полукръг пред обелиска. На един от тях беше седнал Азман, с книга, разтворена на коленете му.

— Добре дошли — каза ведът. — Разположете се около мен, както ви е удобно, аз ще свърша след малко.

— Май беше на същата страница, когато тръгнах да ви извикам — измърмори Кокорл, след като надникна през рамото му.

Тарасу също се загледа в причудливите символи върху сивкавата материя. Не можа да ги разчете, но я учуди необичайно голямата плътност на листовете. Бяха не по-тънки от корицата и въпреки че книгата изглеждаше дебела, едва ли съдържаше повече от десетина листа. Самата корица беше облечена в сивкавожълта кожа, прорязана от тънки кафяви нишки, неприятна на вид.

— Кожата е човешка — усмихна се Азман, когато затвори книгата и улови погледа й. — Тленното и вечното, несъвършената човешка форма съхраняваща безсмъртното знание.

— Какво пише там? — попита момичето.

— Много неща за този, който може да ги види и разбере — каза Азман. — И за когото е предназначено. Това не е обикновена книга, мисля даже, че изобщо не е книга, въпреки външния си вид. Бих искал да чуя всичко случило се с вас досега, преди да я разтворя наново.

След като те свършиха разказите си, Азман свали обръча от главата си и отчупи от него топаза, заедно с металното му легло. Дръпна и сви няколко пъти обковката, докато среброто се изкриви и откачи от подложката. Прибра парчетата метал и скъпоценния камък и протегна напред дланта си с каменната плочка.

— Значи и ти притежаваш такова нещо! — прошепна Тарасу.

— Ако съберем четирите части, съм сигурен, че ръбовете им ще съвпаднат точно и ще се получи определена фигура — каза ведът. — Усещам обаче, че ще бъде опасно да го направим сега. Не е дошло времето за това.

Синд си спомни какво се бе случило, когато старейшината съедини неговото парче и това на Ишанг. Лесно предположи какъв би бил ефектът от подреждането на всички части.

— Имаш ли представа какво става тук? — попита той.

— Моето обяснение е, че същества от други измерения на пространството, а може би и на времето, нахлуват в нашия свят. Първо са се ограничавали с единични появи, сега провеждат масирана атака на Каскот.

— Хаягри и Раван — кимна Ишанг.

— После Кайя в пещерата на Тарис-1 и накрая тези тук.

— Предчувствам, че досега сме използвали тяхната техника. Те зареждат енергийните ни „сърца“ и са ограничили движението ни в настоящите граници на Империята! — Синд беше развълнуван.

— „Те“ изглежда не са един вид, а два или повече и не всички са наши врагове. А тези плочки, които имаме, са може би оръжие против тях — предположи Тарасу. — Сигурно затова за вампирите беше смъртоносно да се доближат до мен, предполагам и до вас.

— Не съм опитвал, постарах се да ги държа на разстояние от мен с по-обикновени средства, докато извеждах Кокорл от града — каза Азман. — Струва ми се обаче, че е така и спасението на моята планета е в ръцете ни!

— Да вървим да ги изтребим тогава! — Синд скочи от камъка. — Така е по-добре, отколкото да избягате с транспортьора и да изоставите родната си планета.

— Само четирима сме, но може да опитаме — подкрепи го Ишанг.

— Дори да съм прав, няма да бъде бързо и лесно — спря ги Азман. — Вампирите, които са оцелели, са се приспособили, станали са хитри и ще се крият от нас. Освен това трябва първо да ви разкажа какво прочетох в „Саттвадхара“ — книгата — и едва тогава да вземем решение.

— Седнете и нека го изслушаме спокойно — Тарасу не беше помръднала от мястото си.

— На последната страница, която обмислям от доста време, е описано случилото се на Каскот. Създанията, нека ги наречем Кайя, наистина се прехвърлят тук и това е едва началото, скоро ще бъдат навсякъде. Тарасу беше абсолютно права — не всички от тези други светове искат да ни унищожат. Има същества, които са на наша страна, и те са ни повече, ни по-малко… нашите богове!

— Нашите какво? — изумен попита Синд.

— Различните народи са ги наричали с различни имена, някъде са били много, а в други култури са почитали само един бог. Аз съм запознат с религиозните вярвания от зората на човечеството досега и ви уверявам, че списъкът е безкраен, но зад различните проявления прозира общ корен — Озирис, Бел-Мардук, Зевс, Юпитер, Йехова и всички други божества са проявления на единна същност, недостижима за нашия разум. Йали или Йеллагр е едно нелепо и тъжно изключение, както сигурно и някои други имена, но това не променя правилото.

Синд изръмжа нещо нечленоразделно.

— Няма нужда да убеждавам дълго Ишанг и Тарасу — обърна се ведът към него. — Ти си атеист, но си умен човек и също ще се съгласиш с мен накрая, само трябва да си отговориш на няколко въпроса. Първият е: могат ли хората да създадат и използват хиперпространствения двигател на сегашния си етап на развитие, без волята на създателя или създателите му?

Синд сви рамене.

— В такъв случай може ли този, който притежава знания недостъпни за нас, да ни унищожи, ако поиска това?

— Предполагам, че да.

— Тогава има ли значение как ще ги наричаме, когато за нас те представляват точно това — добри, зли и в по-голямата си част може би просто безразлични богове?

— Добре, разкажи ни за тях — предаде се Синд.

— Не знам каква е тяхната природа, може да са няколко отделни същества с едно лице или едно с няколко лица, но така или иначе Абсолютният дух, наречен така в книгата, и неговите проявления — боговете — са избрали нас да спасим човешката цивилизация и затова притежаваме части от Звездата Аийел. Трябва да я занесем там, където ще можем да използваме пълната й сила.

— И това го пише тук? — Тарасу посочи гнусливо корицата с пръст. — Защо не ни го каза по-рано, може би щяхме да предотвратим това, което се случи на Каскот. Къде трябва да занесем Звездата?

— Не знам — тежко отрони Азман. — Текстът, където го прочетох, се появи днес, но не е пълен. Липсва името и разположението на мястото.

Той разтвори книгата и показа знаците вътре. Те изпъкваха и сякаш плуваха във въздуха над странната, неприличаща на хартия материя. Последните няколко страници, прелистени от него, бяха съвсем празни.

— Сега трябва да взема едно важно решение и съм сигурен, че след като направя това, ще научим всичко.

— Досещам се какво имаш предвид — обади се Тарасу. — Длъжен си да избереш дали да останеш тук, за да спасим планетата, или да тръгваме направо към Мястото, където и да се намира то, щом ние сме определени за спасители на човечеството.

— Досега размишлявах върху това и реших — тихо каза ведът. — Потегляме веднага, щом всички хора се качат в кораба.

— Струва ми се, че по него има още доста дребни, но необходими поправки — Синд беше огледал транспортьора и не остана възхитен от ремонта.

— Дори и в предишното му състояние бих могъл да ви отведа до Ферил с него, но ненужното използване на силите ми ги изчерпва. Сега се налага да се намеся съвсем малко — ведът се втренчи в непълната допреди малко позиция, където вече проблясваха знаци.

— Не мога да ги разчета и ме боли главата, когато се взирам в тях — Тарасу потърка челото си.

— Книгата е моя и те са предназначени за мен — Азман изглеждаше тъжен. — Решението ми е било правилно и сега знам къде трябва да отидем — на Сабха. После ще ви предам съдържанието на новопоявилия се текст, нека помогнем при товаренето на кораба и да отлитаме.

— Всички тези хора от Каскот ли ще водим с нас? — попита Ишанг

— Ще ги оставим на карантинната станция и ще продължим сами.

— Излишно е да се притесняваме за санитарния кордон и други такива подробности, нали? — въпросът на Тарасу беше изцяло реторичен.

(обратно)

58

Огромната товарна ракета се справи с излитането, но без помощта на Азман положително щеше да има проблеми. Всички кътчета на кораба бяха претъпкани с хора до последен предел, но неудобното пътуване не продължи дълго. Командващият флотилията, образуваща кордона, изпадна в ужас, когато се озоваха зад гърба му, но се успокои, щом разбра, че държат курс към карантинната станция на сателита.

— Нямаме време да изтърпим всички бюрократични процедури, преди да ни разрешат официално да се отправим към Сабха — каза Азман, когато и последният човек слезе от кораба. — По-просто е направо да изчезваме оттук.

Направиха точно това. След пет скока и няколкодневно пътуване между точките-врати за хиперпространството, Азман обяви, че са достигнали целта си.

— Това е Сабха — посочи той едно от плуващите на екрана кълба.

В него нямаше нищо особено, но част от околните планети и далечни звезди бяха закрити от подобно на мъглявина безформено петно, разстлало се наблизо. Около външната му повърхност бяха разположени равномерно от всички страни космически станции. Докато се приближаваха, можеха да наблюдават повтарящата се всеки път процедура, изпълнявана от корабите, стигнали тази преграда. Те синхронизираха скоростта и курса си така, че да се скачат с най-близката до тях станция. Стояха известно време там, после прибираха гъвкавия съединителен ръкав, насочваха се към мъглявината и изчезваха във вътрешността й.

— Това са пунктовете, където се събира имперската такса за посещения — обясни Синд. — Вътре в това нещо е входът.

— Преброих поне стотина машини, които влязоха от видимата за нас страна и други, които излязоха. Предполагам още толкова са направили същото от обратната страна — момичето се намръщи. — Пространството, което заема петното, е сравнително малко по размери, не би трябвало да побере всички тези кораби и да им позволи да маневрират.

— Разстоянията вътре са различни от нормалните — каза Азман.

— Както и да е, но планетата въобще не е там, а в другия край на екрана — упорстваше Тарасу. — За да излязат на нея, всички се пъхат в тази черна дупка тук, вместо да отидат направо!

— Същото се налага да направим и ние или поне ще се опитаме, правият път е невъзможен. Предимството да си вед в този случай е, че поне историята с таксите отпада — Азман се усмихна. — Аз мога да се приближа до Сабха, но за вас не гарантирам. Дано успеем.

— И ще кацнем там, долу?

— Не точно. Магическият вятър ще ни подхване и ако всичко върви добре, ще влезем във входа за планетата.

— Въпреки че се движим в обратна посока?

— И посоките са относителни тук — ведът ги огледа. — Сега се пригответе, чувал съм, че вихрите понякога са нещо неособено приятно.

— Изпитвал съм го, преди да бъда изхвърлен някъде в космоса — Синд беше побледнял. — Все едно ти изцеждат мозъка през ушите.

— Идвал си с друга цел, затова си усетил отказа за достъп така.

— Щом Синд изглежда стреснат, бих искала да не ни изхвърлят този път — момичето се беше уплашило.

— Предполагам, че той силно преувеличава неприятните си изживявания — обади се Ишанг. — Не е добре да те плаши така.

Той й се усмихна окуражително, преди да се облегне и потъне в креслото си.

— След малко ще се занимаеш с твоите собствени изживявания и не се преструвай, че не те е страх — изгледа го Синд.

— Страх ли? Когато не сме толкова заети, с удоволствие ще изслушам твоите разяснения относно тази дума — изсмя се хораят. — Не я разбирам напълно, но съм сигурен, че ти си доста компетентен по въпроса.

Синд точно се канеше да му отговори, когато ги връхлетя първата вълна. Всъщност, той изобщо не беше преувеличил истината, защото нямаше думи да се опише това, което последва. Всичките им сетива като че ли полудяха, заливайки объркания мозък с лавина от сигнали — мрачната тишина на междузвездното пространство се раздираше от оглушителен грохот, непрогледна тъмнина се сменяше с ослепителни светкавици и искрящи цветни дъги, редуваха се невъобразима смрад със също толкова непоносимо силни аромати. Осезанието също внасяше своя дял, като всички нервни окончания предаваха постоянно усещания за силна физическа болка.

— Дървен кон — чу Тарасу някъде отдалече гласа на Синд, когато се посъвзе.

— Не ме интересува нищо — каза тя. — И не бих си отворила очите, но ще го направя само за да се убедя, че още съм жива. Къде е конят?

— Изхвърлени сме в сектора Дървен кон — обясни й Азман. — Аз също смятах, че Синд си измисля, но сега описанието му ми се струва бледо и въздържано.

— Това ми се случва за шести път — мрачно допълни Синд — и всеки път е по-лошо от предишния. С тази разлика, че сега като никога бях на границата и усетих защо не мога да я премина. Вие разбрахте ли?

— Да — потвърди Ишанг. — Джорхите!

— Какво пак ние? — шумно запротестира Кокорл. — Говорите си с недомлъвки и накрая ни обвинявате в нещо, за което нямаме представа. Не разбирам какво толкова ви вълнува. Аз просто се усетих нормално замаян, докато се прехвърляхме в този сектор, който ми се струва доста отдалечен от целта ни.

— Входът ни изхвърли заради вас двамата — кротко каза Азман. — Не може да дойдете с нас, за което много съжалявам.

— Как ли пък не! — изфуча Кокорл. — Синд е бил възпрепятстван многократно, защо да не е той причината?

— Защото не е — обади се Ишанг. — Докато вие сте с нас, няма да бъдем допуснати до Сабха, а върху хората отхвърлянето оказва болезнено въздействие. Явно джорхите не страдат от него.

— Убеден съм, че това не се дължи на принадлежността ви към нечовешка раса — каза ведът. — Може би присъствието ви е нежелано поради способността да виждате бъдещето, а не е израз на дребнава расова дискриминация.

— Дано — Кокорл беше засегнат и сърдит. — Неприятно ми е, че ще се разделим, но ако всички мислите така…

— Да! — обадиха се хората почти в един глас.

— Това е неприятно, щяхте да ни бъдете от полза — добави Тарасу. — Ясно усетих обаче, че вие не трябва да идвате там.

— И къде ще ни оставите? — попита Йеллагр.

— Може да ни чакате извън Вихрите, в някоя от капсулите на кораба — ведът потърка челото си. — Имате достатъчно запаси от храна, вода и въздух, а ако се забавим много, ще ги попълните от близките планетни системи. Горивото на капсулата ще ви стигне за няколко маневри.

— Така свикнах с вас, че дори апетитът ми като че ли намалява при мисълта да се разделим — тъжно каза Кокорл.

— Няма да си сам и ще продължиш на спокойствие обучението на Йеллагр — опита се да го утеши Тарасу.

— Само това ме крепи да не изпадна в депресия — джорхът изглеждаше нещастен. — Кой би могъл да предположи, братовчеде, че ще се привържа толкова към плоските, бледи и неугледни създания, които доскоро дори не бях виждал?

— Как така съумяваш да ме разчувстваш и обидиш само в едно изречение? — попита Тарасу.

— Вродена ораторска дарба — скромно отговори Кокорл.

— Все пак на неугледното създание в мое лице ще му бъде мъчно за теб — каза момичето.

— И моите нещастни сърца едва издържат вече на толкова емоции — Кокорл размаха лапи. — Щом всичко е решено, хайде да го направим по-бързо.

— Пригответе се за скок и ще щурмуваме отново Сабха — Синд погледна цифрите на екрана и се обърна към Азман. — Потегляме ли?

— Нищо не ни задържа тук — каза ведът.

След като оставиха капсулата с джорхите на прилично разстояние от мъглявината, насочиха кораба отново към нея.

— За всеки случай се пригответе да понесем поредната порция психоизтезания, ако сме сбъркали нещо — посъветва ги Синд, сви се в креслото си и затвори очи.

Този път докосването до съзнанието му беше неизмеримо приятно, сякаш плуваше в топъл океан от ласкаво галеща го субстанция. Усещаше се безкрайно голям и безкрайно малък едновременно — прашинка, съдържаща в себе си вселената — и му се искаше да остане вечно в това блажено състояние извън грижите и притесненията на живота. Безцеремонно докосване го изтръгна от омаята. Намираше се на полянка с яркозелена трева до Азман, който най-прозаично го буташе и разтърсваше.

— Едва ли единственото ти желание е да спиш, когато вече сме на Сабха — каза ведът.

Яркожълто слънце грееше над главата му във виолетовото небе, а в лицето му полъхваше приятен ветрец. Намираха се на върха на нисък заоблен хълм с разпръснати по него разлистени дървета. В подножието му се виждаха приветливи дървени къщички, разположени в кръг. До тях се редяха спретнати зеленчукови лехи, натежали от плод овощни градини и ниви, прострели се до редица възвишения в далечината. Никъде не се мяркаха хора, идиличният пейзаж беше пуст, но не като необитавано място, а все едно, че жителите току-що са тръгнали нанякъде и скоро ще се върнат.

Зад гърба му се чуха гласове. Като се обърна, Синд видя, че на хълма освен него и Азман имаше още стотина души, които също се оглеждаха наоколо. Бяха облечени в разнообразни по кройка и стил дрехи, повечето причудливи, а чертите на лицата им, телосложението и други подробности издаваха принадлежност към различни светове на Империята. Отдавна не беше му попадала пред очите подобна пъстра сбирщина, едва ли имаше повече от трима души от един и същ сектор.

— Това е нашата поклонническа група — обади се Азман. — Ще живеем заедно в определеното за нас селище, докато дойде време моментът да отидем при Арката.

— И ти ли ще чакаш с всички останали? — попита Синд учуден. — Не се ли ползваш с някакви привилегии като Посветен?

— Трябва да премина всичко отначало, за да докажа наново своя ранг. Търпението е висша добродетел за ведите, излишната прибързаност разпилява енергията и отдалечава от целта.

— Щом казваш… — Синд се огледа, но не видя Тарасу и Ишанг. — Защо сме само двамата с теб, къде е корабът?

— Сигурно така трябва. Спътниците ни са на друго място като това, успокой се. Колкото до кораба, не мисля, че си очаквал да видиш Сабха, покрита с космопаркинги. Цялата техника остава горе — Азман махна неопределено с ръка към небето. — Милиони хора като нас чакат тук реда си. Главната ни грижа през това време ще бъде да изкараме прехраната си.

— За тази страна на престоя ни не съм помислял — Синд се почеса по главата. — Никой ли няма да ни посрещне?

— С новодошлите се занимават ведите, незавършили шести кръг, скоро трябва да се появи някой. А, ето го в селището!

До най-голямата постройка се виждаше човек с дълга коса и кафяво наметало като на Азман. Синд можеше да се закълне, че той се появи от нищото, защото преди малко го нямаше, а сега стоеше долу и гледаше към тях.

— Както изглежда, май трябва ние да слезем при него — Синд тръгна напред през буйната трева, а останалите поклонници се спогледаха и го последваха.

— Какво мърмориш? — попита Азман, докато вървяха натам.

— Не ми е много приятно, че се разделихме с Ишанг и Тарасу. Мислех, че след като по твоите думи сме избрани да спасяваме човечеството, поне ще бъдем всички заедно.

— Сигурен съм, че ще се съберем пак и то скоро.

Ведът, който ги очакваше, беше доста по-възрастен от Азман, макар че имаше по-ниска степен. Той им обясни правилата на временното им обиталище — съвършено логични и прости. Всеки избираше сам къде да живее, приготвените от предишната група припаси се съхраняваха в голямата постройка-склад, там бяха и небходимите инструменти, с които да приберат реколтата и да засеят наново нивите и градините.

— Климатът позволява непрекъсната земеделска работа, няма смяна на годишните времена и застудявания — каза ведът, представил се като Ярра.

— А ако възникне нужда от апарати, дрехи, лекарства или нещо друго? — плахо попита дребна чернокожа жена с яркосиня бродирана рокля.

— Тук имате на разположение това, което ви е нужно. Вие сте на Сабха — усмихна се Ярра, сякаш по този начин обясняваше всичко.

— А кога ще бъдем извикани при Арката на Небесното сияние, Посветени? — мъжът, задал въпроса, видимо беше най-увреденият от присъстващите.

Дясната му половина изглеждаше парализирана и трудноподвижна. Синд предположи, че само благодарение на имплантиран невростимулатор, той може изобщо да ходи. Къдравата руса коса, сивата туника и татуираните на челото му точки показваха, че идва от сектор Лебед. Всички други изглеждаха сравнително здрави, може би тежко болните не отиваха в такива селища, а бяха лекувани веднага, без да изчакват реда си. Впрочем нямаше съмнение, че е точно така. Ярра търпеливо отговори на всички въпроси и изчезна, а Синд въздъхна и се запъти към най-близката колиба. Ведът го последва мълчаливо.

(обратно)

59

— Снощи викаше толкова силно, че се чуваше чак при мен. Лоши сънища, а? — гол до кръста, Синд беше коленичил до ручея и се плискаше с ледената вода.

Кожата му беше станала огненочервена от студа.

— Не беше просто сън, а нещо, което преживях в детството си. Отдавна не беше се появявало да ме мъчи нощем — с рязко движение Азман запрати във водата камъчето, което подхвърляше в дланта си, и то цопна на дъното. — Почти го бях забравил, докато траеше посвещаването ми тук, на Сабха. Повече от десет години.

Мрачен и разсеян, той седеше върху голяма назъбена скала, надвиснала над вира. Беше се измил набързо и сега гледаше намръщен пред себе си в пространството. Слънцето бе изгряло преди малко и в селището под хълма започваха да се мяркат хора. Предстоеше им още един ден изтощителен труд на полето, точно като вчерашния и предишните дни. Ведът въздъхна тежко — непрестанната заетост поне държеше неприятните мисли далече от него.

— Физическите усилия ми се отразяват добре — Синд нахлузи ризата си така, както си беше мокър, със стичащи се от него капки. — Ободряващо е да ставаш рано, да работиш за прехраната си, без да се тревожиш за нищо друго, и накрая, капнал от умора, да си легнеш, след като слънцето залезе.

— Живот сред природата, прост и естествен. Какво повече му трябва на човек? — Азман изрови с крака си ново камъче и започна да чертае върху плоската повърхност на скалата сложна безсмислена фигура.

— Защо тогава те мъчат кошмари? — Синд вдигна горната си дреха от мястото, където я беше захвърлил, и се изкачи при веда.

— Някога изгубих човек, на когото държах, провалих се и разбрах колко дълъг път имам да извървя, докато възвърна самоуважението си. Посветих се на Вечната светлина и повече не се обърнах назад към миналото, но сега то се изпречи пред мен неканено.

— Още е рано за закуска, може да постоим тук, докато си оправиш настроението — Синд се разположи до него. — Свикнал съм да те виждам или медитиращ, или преливащ от жизненост, тези скръбни размисли не са в стила ти. Миналото вече не съществува, забрави го и се наслаждавай на момента. Това казваше ти на мен, нали?

— Много неща съм говорил, но едва ли всички са били чиста проба истина.

От пътеката зад билото се дочуха гласове, но склонът закриваше вървящите по нея. Преди те да се покажат зад завоя, ги изпревари звънлив смях.

— Ще си имаме компания — обади се Синд. — Чудя се кой ли е решил, вместо да използва ведрата с чиста вода, да се изкатери дотук, за да замръзне в този ручей? Положително ще видим чернокожата Ория от Неан, която ако имаше как, щеше да се пренесе при теб, докато стоим в това селище.

— Обмислям дали да не я поканя да го направи наистина. Може в нейно присъствие да си върна съня.

— Тя няма да те остави да спиш много — Синд се засмя. — Точно се канех да те питам, интимните връзки с Ория допустими ли са за един служител на култ?

— Не съм давал обет за целомъдрие и въздържаност — отговори Азман, — нито пък може да се иска такъв, представите ти са архаични. Физическото удоволствие, щом е в нормални граници и не те изтощава, не пречи на силата и стремежа към знания.

— Храна за тялото и храна за ума — Синд седна и се загледа надолу.

— Точно така, глупаво е самоцелно и без нужда да стоиш гладен.

Когато ги видяха на скалата, идващите жени се стреснаха или поне някои от тях се престориха на изненадани. Бяха пет или шест от различни звездни системи, но Ория се открояваше с абаносовия цвят на кожата и с котешките си движения.

— Аз пък се питам защо ти пренебрегваш необвързаните жени в лагера. Няма да останеш отхвърлен, ако потърсиш взаимност.

— Просто не ми е дошло наум досега — мислите и желанията ми не са тук.

— Предполагам къде са насочени — каза Азман сериозно. — Обикновена незангажираща сексуална близост не ти е достатъчна, така ли?

— Аз бях кенселастър в двора на Кантайрофекса, пълен с леснодостъпни хубави жени, и сега ми трябва нещо повече от животинско задоволяване на инстинктите. Всъщност, през целия си живот съм търсил това, което е наистина рядко и ценно — любов.

— Обич, красиви чувства — ведът въздъхна. — Илюзии! Всичко се свежда до това, че искаш да бъдеш единствен и незаменим, да създадеш свой миниатюрен свят извън реалността. И в тази вселена, на която си център, да бъде затворена една определена личност — Тарасу. Това не е ли доста нескромно и егоистично желание?

— Не бързай да се засягаш! — добави той, защото Синд беше настръхнал от възмущение. — Ами ако тя не се интересува изобщо от твоя измислен рай за двама и не желае да се затвори в него?

— Може би ще я попитам следващия път, когато я видя — Синд стана. — Имаш ли представа защо трябваше тя да бъде на друго място?

— Причината сигурно ще разберем по-късно.

— Дразня се от мисълта, че Ишанг е с нея.

— Напълно те разбирам.

— Нищо не разбираш, не е само елементарна ревност, чувствам нещо лошо. Нямам основание за тези усещания, но това не ги променя.

Жените бяха приближили съвсем и Синд се изправи.

— Отивам да закусвам.

— Ако промениш намеренията си, те съветвам да ухажваш Анаис. Не е забележителна, но те харесва много и освен това е добродушна и приятна.

Синд махна неопределено с ръка и скочи от скалата, като едва не събори Ория. Момичето се усмихна ослепително и се изкатери при Азман.

— Приятелят ти пак се опита да се измъкне, но този път Анаис няма да го изпусне — тя седна до него и го целуна.

И наистина дребното закръглено момиче, чиято коса беше сплетена на двадесетина дълги плитки със златни нишки и мъниста в тях, спря Синд и говореше с него, въпреки видимата му неохота.

— Той е специален случай — ведът обгърна раменете й и топлите му кафяви очи я погледнаха ласкаво. — Искам да ти направя едно предложение. Защо не си вземеш нещата и не се пренесеш при мен още днес?

— Наистина ли? — тя засия.

— Не носи никакви съдове, при мен има предостатъчно. Просто си събери дрехите и ела.

— Какво те накара да вземеш това внезапно решение?

— Установих, че ми е неприятно да оставам сам нощем.

— Така ли? Изглеждаш човек, свикнал да прекарва голяма част от времето си в уединение. Бих казала дори, че това е естественото ти състояние.

— В момента имам нужда от някого, за да ме спаси от мен самия — Азман я притисна плътно до себе си. — Няма да те лъжа, че съм изпитал внезапен прилив на привързаност към теб или копнеж по домашен уют.

— Знам, това няма значение — тя се усмихна тъжно. — Всъщност е чиста случайност, че изобщо се срещнахме. Всичко тук е временно, нищо че сякаш съм живяла на това място от незапомнени времена. Скоро ще ни призоват и може би никога повече няма да се видим.

— Случайностите са нещо почти изключено — ведът погледна слънцето, което вече се беше издигнало доста високо над отсрещния хълм. — Нещата стават, когато и както трябва да станат.

— Когато заговориш така, ме побиват тръпки. Хайде да слизаме в селището — тя се изправи и го дръпна за ръкава. — Искам да подредя новия си дом.

— Дано ми донесеш спокойствието, което търся — каза ведът.

(обратно)

60

Въпреки очакванията му, той се събуди отново преди зазоряване, потен и разтреперан, макар и да не беше крещял, както първия път. Прекоси на пръсти скърцащия под и излезе навън. Нощта беше безлунна, а неопределимата сивкава дрезгавина, предвестник на утрото, се разстилаше наоколо. Отпусна се на стъпалата и почувства движение зад себе си. Синд беше излязъл от своята половина на къщата, приближи се и седна до него.

— Не мога да се отърва от навиците си — каза той. — Спя съвсем леко и нащрек като хищник. Усетих, че някой се прокрадва отвън и веднага скочих от леглото. Май няма да има покой за теб?

— Боя се, че е така — ведът стоеше неподвижен и замислен. — Насън отивам в Пространствата Отвъд и предчувствам, че скоро ще трябва да навляза наистина там.

— Пространствата Отвъд? — Синд се прозя.

— Така наричам мястото, където свършва всичко или може би започва, не знам. Там, където е Великото Всичко и Нищо, зад успокояващите измамни декори на съществуването ни.

— Духът ти витае из доста особени места — Синд се размърда. — Не бих искал да съм вед, твърде студено и неуютно е в пределите, където се рее съзнанието ти.

— Ледено е — нечовешко и невъобразимо. Отиването дотам не е особено трудно, но връщането към нашия свят изисква много сили.

— Колко пъти си бил Отвъд?

— Само веднъж, когато бях на около единадесет години. Тогава си въобразявах, че знам и мога много, но получих страшен урок.

— Можеш ли да говориш за това?

— Трябва да говоря! По онова време се разболя тежко моята приятелка Тайса — момиче, което познавах от съвсем малък, а сега умираше в една от болниците на Гриав. Настоях да отида там и баща ми изпълни моята молба, заведе ме и ме оставиха сам в стаята с нея. Тя лежеше в огромното легло и дишаше едва-едва със затворени очи. Невъзможно ми беше да си представя, че това жизнено и весело момиче ще умре и никой не е в състояние да й помогне. Чувствах се виновен, че не мога да спра отлитащия живот.

— На тази възраст не си бил вед, а и да си бил, едва ли си всесилен.

— Бях предопределен и вече имах скромна дарба на лечител. Стаите ми гъмжаха от птици и животни, които бях излекувал и спасил. Знаех, че мога необикновени неща и дори няколко пъти опитвах да лекувам хора, но само за счупвания на кости, рани и леки болести. Имаше обаче една черта, зад която не се осмелявах да премина. Там беше Отвъд, ужасното, царството на смъртта и усещах кога е сграбчила някого с костеливата си ръка и го дърпа натам. Прекалено бях малък, неук и нищожен с жалките си умения, за да се изправя на пътя й, но сега се реших. Всъщност, още преди да дойда бях решил да го направя, защото взех книгата със себе си. Тогава тя беше почти празна, с изключение на първите две страници. Отворих я и погледнах вътре, следващите знаци просветнаха, колкото да разбера, че съм на прав път, но не се появиха и листовете си останаха бели, както преди. Нямах никакви напътствия и опора, трябваше да извърша всичко сам, а над главата на Тайса пълзеше и се сгъстяваше нещо сиво и безформено. Съвсем скоро тя щеше да тръгне на последното си пътуване, но аз щях да бъда с нея. Влезе един от лекарите, премери пулса й и ме предупреди да не оставам дълго. Той не можеше да види като мен спускащата се над нея сянка, но от опита си знаеше, че й остава малко да живее. Щом той си тръгна, аз се съсредоточих, тласнах съзнанието си извън обичайното му състояние и както винаги, усетих, че сякаш съм едновременно вътре и вън от тялото си. Сетивата ми се изостриха и възприемах всичко наоколо с повишена детайлност и отчетливост, с непостижима за нормалните ми усещания яснота. Умишлено удължих и задълбочих концентрацията си, докато като че ли изскочих напълно от черупката и видях себе си отстрани. Бях правил това само веднъж, когато не умеех още да се контролирам добре, и преживяната тогава уплаха започна да се събужда. Малкото момче, което бях и не бях аз, седеше до болничното легло с опряна в рамката глава и стискаше дебелата книга в ръцете си. В този момент закопнях да се върна зад сигурната преграда на материалната обвивка, далеч от непознатите и страшни области, в които се впусках. Трябваше да събера цялата си решителност, за да продължа, като се виждах толкова уязвим и изоставен. Стаята започна да избледнява и изчезва, а на нейно място се появяваше все още смътна и неустановена Безкрайната Пустош. Никога не бях я виждал така ясно пред себе си и страхът ме съветваше да спра, докато не е станало късно. Устоях и чаках, докато пустотата се разширяваше, настъпваше и ме погълна. Очертанията на реалността се размиваха постепенно и накрая се озовах под сивия похлупак на небе, което не беше небе. Носех се над също толкова сива и безрадостна земя, която не беше земя, в дрезгавината на вечния здрач. Около мен като милиарди пламъчета се плъзгаха проблясващи сенки, отправили се в същата посока. Нямаше горе и долу, нямаше никакви посоки, със сигурност имаше само преди и после и ние се намирахме в това после. Единствено движещи се светлинки отвсякъде, изгубени в безкрая. Някои са били животни, други хора, а имаше и неща, които не са били нито едно от създанията под слънцето на нашия свят. Вглеждах се в неясните, безплътни очертания на лица и търсех между тях Тайса. Накрая я намерих, но тя не беше момичето с прекрасните засмени очи, които обичах да гледам, нито изтощената, съсипана от болестта черупка, която лежеше в болницата. В нея се преливаха и сменяха неуловимо детето, което беше, жената и старицата, които никога нямаше да стане. Опитах се да я извикам, но гласът ми заглъхна и прозвуча като далечно ехо. Тук нямах глас. Въпреки това тя обърна призрачното си лице с очи древни като света, погледна през мен и продължи напред. Всички се движеха сякаш привлечени от магнит в една посока, а аз ги следвах. Тогава забелязах над всяка проблясваща като елипсовидно сияние душа, тъмната сянка, която ги водеше и насочваше по пътя им. Сенките също нямаха определени очертания, но смътно напомняха големи черни птици с разперени крила. Погледнах напред, там където отивахме, и ако можех да се уплаша повече, щях да се вкаменя от ужас. Сивата мъгла около мен беше достатъчно безутешна и изглеждаше необятна, простираща се във всички посоки, но отпред тя опираше в стена от непрогледен мрак. Това беше краят на света, съвършеното Нищо, в сравнение с тази абсолютна чернота всичко друго би изглеждало желано и уютно. И ние се бяхме устремили право към него! За втори път поисках да се откажа, но знаех със сигурност, че успея ли сега да върна Тайса обратно, тя ще оживее. Тялото й в болницата беше изоставен и празен съд, но в него още тлееше искрица живот и трябваше да получи пак съдържанието си, за да не угасне. Скочих напред, всъщност не скочих, защото нямах тяло, крака и опора под себе си, но намерението ми се предаде на нещото, което представлявах сега и то увеличи скоростта си, докато достигнах познатите ми светещи контури на момичето. Бях съвсем близо до нея и се опитах да я докосна. Призрачният еквивалент на допир беше неуспешен. Нещо ме разтърси и отхвърли, после забелязах тъмното птицеподобно образувание, което сега беше увиснало между нас. Тогава разбрах, че за болката няма значение дали съществува физическият й носител, дори е още по-страшна, когато липсва материалното тяло. Вестителят-водач от Отвъдното не позволяваше да се приближавам до нея. Опитах се да го заобиколя, но той измени формата си и разпростря криловиден израстък над мен. Наново усетих пронизваща болка и отстъпих, а вестителят насочи Тайса към Нищото. Точно преди да изчезнат в него, аз изстенах мислено и се хвърлих след тях. Вътре цареше безнадеждна тъмнина. Всичко се разтваряше и изчезваше тук, дори светлината от душите на умиращите залиня и стана съвсем бледа. Сякаш движението също замираше и по нищо не можеше да се разбере дали стоим на едно място. Вече не можех да различа откъде съм дошъл, а разпръснатите светлинки се скупчиха и увиснаха навсякъде около мен. В този мрак не би трябвало да се виждат вестителите, но за моя изненада на тяхно място над всяко мъждукащо зрънце разум се беше появило малко зелено клъбце. Погледнах натам, където нормално би се намирала главата ми, и забелязах три ослепително бели ивици пламък, които се свиваха, усукваха и после разтваряха като цвете. Това беше моят водач и разликата между него и останалите показваше, че аз съм единственото живо нещо тук. Зелените кълба трепнаха, събраха се накуп и образуваха бясно въртяща се спирала, която се разтегли и удължи до безкрайност, а мракът в отвора на тази гигантска фуния се сгъсти и уплътни. Тогава дочух звуците — тихи въздишки като капещи есенни листа, скръбни вопли като далечен вой на вятъра в изоставена къща, нестроен и смразяващ кръвта хор от изпълнени със страдание гласове. Окото на мрака срещу нас изведнъж засия, сякаш избухнаха хиляди слънца едновременно, а аз престанах да усещам, каквото и да било. Затворих се в най-далечните коридори на крехкия облак съзнание, което ми беше останало, за да не бъда погълнат като другите пулсиращи човешки съзнания наоколо. Знаех, че точно това прави То — за себе си го нарекох Изпепеляващият — всмуква в себе си и изгаря разума. Бях се изолирал напълно от външния свят, но и в това скривалище проникна гласът. Прозвуча направо в мен и беше моят собствен глас, но нито за миг не се усъмних, че разговарям с Него.

— Успял си да стигнеш дотук, без да прекъснеш нишката на съществуванието си — каза гласът. — Защо си дошъл в място, където нямаш сила и власт?

— Искам да… — не можах да изрека останалото.

— Знам какво искаш, но трябва да спазиш правилата, за да го получиш. Готов ли си?

— Какво да направя?

Странно беше да общуваш мислено сам със себе си, но не се заблуждавах, че Той е проникнал в мозъка ми и този разговор е истински.

— Не знаеш ли? Излез от умственото вцепенение, зад което си се скрил, и ме погледни! Накарай ме да ти дам нищожното късче живот, заради което си дошъл!

— Не мога — изплаках аз. — Нямам сили да го направя.

— Отказваш ли се?

— Отказвам се, искам да се върна обратно!

Бях забравил Тайса, не ме интересуваше даже колко жалък и отвратителен изглеждам, защото пред лицето на този ужас всичко губеше смисъл.

— Иди си, ако можеш.

Гласът млъкна и усетих оттеглянето му, като че ли от мен се отдели мощен вихър и ме запрати нанякъде. Измина доста време, докато се осмеля да надникна от сигурното си убежище в безпаметните дълбини на моя разум. Намирах се в граничното пространство — Безкрайната Пустош. Сивата мъгла все така се кълбеше наоколо, греещите призрачни сфери се носеха в неспирен поток, но аз вече знаех къде отиваме. Ако не излезех оттук, пак щях да бъда завлечен в Нищото, където отново трябваше да изключа възприятията си. После ще бъда изхвърлен тук, наново привлечен към Него и така, докато съпротивата ми отслабнеше. Всеки път щях да бъда по-уязвим от предишния и накрая трябваше да го погледна, останал беззащитен срещу ослепителното Абсолютно Съзнание. Тези мисли ме накараха да се размърдам. Опитах се да тръгна в обратна посока, но веднага почувствах, че сякаш се боря с течението на огромна пълноводна река. Не знам колко продължиха отчаяните ми усилия, но мракът неотклонно и неумолимо ме притегляше. Борбата беше неравностойна и вече мислех да се отпусна и предам, когато забелязах нещо необичайно. Вестителят над една от душите нямаше форма на птица, а гореше в бяло и приличаше на… цвете! Погледнах повторно и усетих огромна радост, вече не бях единственият жив тук. Другият плавно и леко се плъзгаше назад и водеше със себе си една от околните светлинки. Напрегнах се до краен предел и успях да се доближа до него. Не различавах ясно неговия образ, но беше мъж или по-скоро младеж. Трудно ми беше да преценя, а и не ме интересуваше много. Достатъчно беше, че в това ужасно място намерих живо човешко същество, което да ми помогне. Фигурата, която той водеше със себе си, беше женска. Около него имаше мощно излъчване, усетих го веднага при съприкосновението ми с границите му. Моментално напорът на влачещата ме сила намаля и се почувствах зад сигурна преграда, колкото по-близо идвах до него. Той също ме беше усетил, но продължи да се носи напред.

— Не мога да се боря с притеглянето на Нищото, а и не знам пътя за връщане — изхленчих аз.

Сега не се изненадах, когато чух отговора направо с разума си. Гласът пак беше моят, но не ме ужасяваше, а се чувствах защитен и спокоен.

— Аз знам къде трябва да отидеш.

— Ще ме изведете ли? — изобщо не допусках, че ще ми откаже, би било невъобразимо.

— Заинтересуван съм да се върнеш невредим, дори нещо повече.

— Кой сте вие?

— Ще разбереш, не трябва да знаеш сега.

Мъглата пред нас започваше да се разрежда и в появяващите се процепи зърнах за момент болничната стая. Преди да благодаря на спътника си, нещо ме дръпна напред и се озовах вътре, но тялото ми го нямаше до леглото. Тайса лежеше неподвижна и изпъната, знаех че човешката й същност вече е погълната от Изпепеляващия. Понесох се през стени, коридори, хора и други стаи, докато видях баща си пред една от вратите, а зад нея група лекари, заобиколили нещо. Нещото беше физическата ми форма във вид на бледо и бездиханно момче, проснато на операционната маса и окичено с медицински уреди. С облекчение се вмъкнах в тялото си и отворих нормалните си, несъвършени човешки очи, за да видя обикновените предмети наоколо. Когато ме намерили, помислили че съм изпаднал в шок от смъртта на Тайса и ме пренесли тук. Първата ми грижа след невероятно бързото възстановяване беше да поискам „Саттвадхара“ и да я разтворя. Беше се появила нова страница, която определяше съдбата ми на Посветен вед, вречен на Вечната светлина. Следващата година заминах за Сабха. Баща ми беше сенатор, авторитетна и властна личност, но избягваше да ми противоречи.

— Не се учудвам, че крещиш насън, щом преживяваш отново това — Синд се беше разсънил напълно. — Настръхвам, като си го представя. Не си ли помислял, че тези неща може да са се разиграли във въображението ти? Тогава си бил разтревожен, потиснат и в особено душевно състояние.

— По време на обучението си научих много неща, но не съм чувал, виждал или усещал нищо подобно на това. Сигурен съм, че се случи наистина, а не съм припаднал или халюцинирал.

— А тази черта, за която говориш, опитвал ли си се да минеш пак зад нея, в Отвъдното?

— Във всяка степен на Посвещението основният принцип гласи, че правиш само това, за което си подготвен. След като си тръгнах към къщи, опитах да премина границата, но не можах да я преодолея. Точно с това се занимавах, когато отвлякохте „Хаврия“. Сега започнах да сънувам и за втори път изживявам все същото от начало до край.

— Без никаква разлика?

— Съвсем малка. Вчера за пръв път видях по-ясно човека, който ме изведе, а тази нощ ми се стори, че го познавам, но като се събудих, бях забравил кой е той. Сега ще се поразходя, трябва да се разсея.

— Да дойда ли с теб? — попита Синд.

— Благодаря ти, но няма нужда. Достатъчно е, че ме изслуша.

Синд сви рамене и се прибра в къщата. Заспа почти веднага и неговите собствени сънища бяха приятни. Когато излезе сутринта на верандата, завари Азман на същото място, сякаш беше прекарал остатъка от нощта там. Този ден трябваше да разсаждат в зеленчуковата градина един вид от местните растения, който след няколко месеца щеше да даде реколта от едри жълти грудки. Саденето беше от неприятните за Синд занимания и скоро му омръзна. Той седна встрани, а ведът, без признаци че е недоспал и уморен, грижливо поставяше в изкопаните дупки крехките стъбълца, засипваше корените с пръст, утъпкваше я леко и ги поливаше.

— Дали ще бъдем тук, за да ядем тези грудки? — обади се Синд.

— Едва ли, рядко се налага някой да чака повече от два месеца. Зависи от броя на хората дошли преди нас, но има вероятност нашият ред да дойде още утре.

— Чудя се какво ли правят Ишанг и Тарасу сега — Синд изглеждаше разсеян.

— Предполагам същото като нас — ведът внимателно изправи няколко клюмнали растения и изгледа със задоволство стройната редица, която оставяше след себе си.

(обратно)

61

Точно в този момент Ишанг обикаляше около едно овощно дърво, късаше растящите на гроздове ципести плодове и старателно ги подреждаше във висящата през лакътя на другата му ръка кошница, като непрекъснато мърмореше.

— Каза ли нещо? — попита Тарасу.

Тя беше седнала удобно в едно разклонение на дървото и беше закачила кошницата до себе си.

— Казах, че вече не издържам! — хораят изсипа плодовете на земята и подритна купчината.

Ципите се спукаха и гъстият сладък сок го опръска.

— Отвратително! — той се наведе и избърса лепкавата каша от обувките си. — Аз не съм селянин, аз съм воин. До гуша ми дойде от тази работа.

— Къде ли отиде прословутото търпение на воина? — ехидно се обади Тарасу отгоре.

— Имам достатъчно търпение да дебна, обмислям и изчаквам, преди да се срещна с какъвто и да е противник, но тези дребни, отегчителни задължения ме дразнят.

— Аз пък бях принцеса, вече съм кралица, но сега съм се покатерила тук, седя на хлъзгавите клони и съм цялата изподрана от тях. Да не говорим, че косата ми е пълна с листа, непрекъснато я закачам наоколо и изскубвам цели кичури, докато я освободя. Чул ли си ме да се оплаквам?

Ишанг мълчаливо събра здравите плодове от земята и ги изсипа в големия плетен кош в началото на градината. Когато се върна до дървото, Тарасу беше слязла долу.

— Едва ли боговете са имали предвид точно земеделската работа, която вършим, когато са ни избрали да спасяваме себеподобните си — хораят се пресегна и откъсна висящия над главата му грозд.

— Може да не са сигурни в избора си, представи си, че това е едно от изпитанията — каза Тарасу. — Който не е способен да се примири с дребните неудобства на непривична за него дейност, предполагам, че няма да е особено полезен, когато трябва да извърши нещо важно.

— Добре казано — съгласи се Ишанг. — Ако ти беше от жените хораи на Кин, щях да ти предложа да станеш моя Временна съпруга.

— Много благодаря — прочувствено отговори Тарасу. — Това сигурно трябваше да прозвучи като комплимент, но май не го възприемам така. Временните неща не ме блазнят изобщо.

— В живота на хорая единственото постоянно нещо е изпълнението на дълга.

— Чудесно, дългът ни сега е да си осигурим сами храната, защото няма кой да ни я предложи наготово — момичето обели ципата на един плод и отхапа от кафявата сърцевина.

— Надявам се скоро да стане ясно защо сме тук и да направим, каквото се иска от нас.

Дните продължиха да се точат монотонно и еднообразно и Тарасу вече беше престанала да ги брои. Една сутрин ненадейно се появи ведът, който ги беше посрещнал при пристигането им, и вместо към градините около селището, всички поеха към близкия хълм. Там се събраха на едно място и преди тя да успее да примигне, пейзажът вече беше друг. От лагера, където живяха досега, се виждаше висока планина в далечината, но този изглед не даваше и бегла представа, колко огромна всъщност е тя. Сега се намираха в една котловина в подножието й и слънцето не успяваше да огрее иззад грамадата, извисяваща се пред тях. Личеше, че дълго още ще бъдат в плътната й, усойна сянка. Върхът се губеше в пелена от облаци, които вероятно рядко се разтваряха, за да позволят на застаналите долу хора да го зърнат.

— Величествено, нали? — обади се познат глас до нея.

— Азман! — тя се обърна.

Ведът стоеше наблизо, а до него Синд също се взираше нагоре прехласнат.

— Най-накрая сме пак заедно! — тя тръгна към тях.

— Нямаше как да не сме — изражението на Синд беше непроницаемо и успешно конкурираше даже това на Ишанг.

— Не ми се виждаш радостен — изгледа го тя. — Азман също е помръкнал и тъжен. Какво е станало с вас?

— Различни неща, като цяло нищо особено. Затова пък ти и Ишанг пращите от здраве и бодрост — Синд се обърна и отново съсредоточи вниманието си върху планината.

— Той положително не искаше да бъде толкова груб. Скоро ще си възвърне обичайното разположение на духа — кротко каза ведът.

— И да не го възвърне, малко ме е грижа — обади се Ишанг. — Горе ли трябва да се качим?

— Може би. Там някъде е деветият кръг на Посвещението, на Върха на света. Ето я и Арката на Вечното сияние.

— За малко да я пропусна пред гледката на този връх — момичето погледна в посоката, показана от него.

Осъзна освен това, че те току-що са се присъединили към дълга върволица от хора, която се виеше в котловината. Всички пристъпваха равномерно и бавно се приближаваха към ослепителния полукръг в далечината. Двата края на светлинната арка не опираха в земята, а висяха няколко стъпки над нея. Блясъкът беше толкова нетърпим, че не можеше да се гледа с невъоръжено око. Тя сияеше с постоянен, ярък пламък, идващ отникъде.

— Какво ли може да гори така? — Ишанг се опита да погледне натам с присвити в тесни цепки очи, но не издържа и бързо отмести поглед.

— Чиста енергия, предполагам, с подобен произход на тази от Сизаор, но с различни свойства — каза Синд. — Трудно е да се организира такава грандиозна фалшификация, това съоръжение наистина е осъществено от нечовешка мисъл.

— Всички вървим нататък, а никой не се връща обратно, нито болен, нито излекуван — обади се Тарасу. — Не е ли странно? Къде отиват всички тези хора, Азман?

— Тези, които са дошли, за да преминат през Арката и да се обучават, отиват на територията на първи кръг. Болните, след като бъдат пречистени от Всепроникващата Светлина, се озовават на входа за Сабха, в корабите, с които са дошли, и си заминават.

В двете селища, където бяха те досега, живееха предимно желаещи посвещение и хора с леки заболявания, но тук гъмжеше от сакати, уродливи и разядени от язви тела. Те куцаха, влачеха се и пълзяха, някои бяха подпомагани или носени от придружители, но вървяха упорито напред към светещата пред тях надежда. Цялото нещастие и мъка, болест и грозота на Империята бяха събрани тук.

— Рядко отблъскваща картина. Нека застанем сред тази група поклонници — каза Синд. — Изглеждат съвсем нормално и поне донякъде ще се спасим от миризмата.

— И всички тези подобия на хора ще се оправят, като просто се приближат до Арката? — недоверчиво попита Ишанг.

— Разбира се, не бихте ги познали, ако ги срещнете след това — отговори ведът.

— Направо е чудо! — Тарасу се беше замислила. — За теб не знам, но какво ще стане, ако ние не можем да преминем?

— Каквото и да стане, ще бъде правилно и предвидено. Книгата не лъже, ние сме предопределени да се противопоставим на създанията от другите светове и измерения.

— Доста непосилна задача. Всъщност, откъде имаш тази книга-оракул?

— Даде ми я един потомък на моя род, славещ се с гадателите, магьосниците и други свои издънки със странни и свръхестествени прояви. Той живееше в поселищата на Необвързаните и на вид изглеждаше съвсем обикновен стар човек, като изключим облеклото и държанието му. Беше неспретнат и див — такова впечатление създаваше на пръв поглед. Останалото ще видите после.

— Ще видим?!?

— Не мога да разкажа всичко с необходимата точност и изчерпателност, затова ще го видите в съзнанието ми, ако и когато придобиете това умение.

— Едва ли ще стигнем до този стадий — обърна се Синд. — Въпреки всичко, напредваме доста бързо и след два-три часа ще застанем пред Арката.

— Не е много, но не завиждам на околните нещастници — каза Тарасу.

— Изтичат последните мигове на страданията им и те ще ги понесат търпеливо.

И наистина никой не стенеше и не се оплакваше. Азман не пожела да обясни нищо повече, млъкна и се замисли. Напрежението и витаещото напрегнато очакване не предразполагаха към разговори и колкото по-напред отиваха, толкова повече те замираха. Накрая благоговейната тишина се нарушаваше само от шепот.

— Остава съвсем малко — тихо каза Азман. — Гледайте надолу и просто следвайте вървящите пред нас. Ако сиянието стане непоносимо, направете следващите няколко крачки със затворени очи.

Момичето изпълни точно съвета му и се изненада, че не почувства никаква топлина, докато преминаваше през Арката. В съзнанието й пламъкът и светлината бяха свързани с горещина, а при последните си стъпки усети дори хлад.

— Сега може да гледате — обади се ведът. — Добре дошли при обучаващите се в първи кръг на Култа.

— Арката е пак пред нас! — възкликна Синд.

— Тази е следващата. Погледни назад.

Дългата върволица от хора беше изчезнала, нямаше ги мрачните зъбери и сенчестата котловина, през която вървяха последните няколко часа. Над дълбоката пропаст зад тях се издаваше стръмна площадка. Върху нея през дълги интервали от време се появиха още двама души и се заоглеждаха смаяни. Арката отпред беше по-тясна, но блестеше по-силно от предишната.

— Отсега нататък стават все по-малки и сияйни. Утре ще се опитаме да минем през тази, днес вече е късно. Освен това не може да се преодолеят две нива за един ден.

— Тук ли ще спим? — Тарасу се огледа.

— Не, ще вървим наляво или надясно, докато стигнем някое от близките поселища за учениците.

— Откъде намират храна в тези чукари? — попита Синд.

— От долното ниво. Спомняш ли си продуктите, които оставяхме всеки ден върху кръга с огледална повърхност до хълма, когато бяхме във временните лагери долу?

— Предположих, че е някакъв обичай.

— Всичко това пристига тук. Обучението е изтощително и трае дълго, не може да се прекъсва за земеделска работа.

— Какво се изучава в този кръг?

— Тези, които напълно са овладели исканите умения, усещат физиологичните процеси, протичащи в телата им — дишане, храносмилане, движение на кръвта, работа на сърцето, както и хиляди други дребни неща. Те нормално са забранена зона за съзнанието ни и са скрити от него зад плътно затворени врати.

— Не ми се вярва да успеем в това за половин ден и една нощ — Тарасу поклати глава. — Струва ми се, че са нужни години.

— Обикновено да, обаче ние сме призовани. Може би частите на Звездата, които притежаваме, ще ви помогнат да прескочите фазите в продължителния срок на обучение.

— Как се постигат тези умения по обичайния начин?

— С постоянство, воля и непрекъснати тренировки. Нужно е да се освободи съзнанието от безбройните дреболии на ежедневието, които го запълват, претоварват и разсейват. Трябва те да се изтласкат от него, като се сведат до необходимите за оцеляването и така да се стеснят лъчите на разума в малък сноп. Освободената и фокусирана по този начин мисловна енергия се насочва навътре до местата, в които обикновено съзнанието е възпрепятствано да навлиза. Този метод се упражнява непрекъснато, за да се получи пълна концентрация, използва се и в следващите кръгове, като се усъвършенства и развива в необходимата насока.

— Ефектът е поразителен, доколкото съм наблюдавал твоите действия — Синд посочи напред. — Там виждам някакви къщи.

— Вече пристигнахме, няма да продължаваме нататък като другите ученици. На всеки от тях е отредено определено място, а за такива като мен има специална постройка в близост до Арката. Там ще се нахраним и ще отдъхнем. Тя със сигурност е празна — ведите от шести кръг, завърнали се да продължат Посвещението си, са изключителна рядкост.

В селището получиха малко храна и почти не им обърнаха внимание. Къщата, спомената от Азман, беше каменна и грубо направена. Намираше се до подобна малко по-голяма, в която имаше група ученици, завършили обучението си на това ниво. Те щяха да подложат на изпитание подготовката си и да преминат в по-горен кръг на другия ден. Сега седяха втренчени пред себе си, погълнати от това, върху което бяха съсредоточили мислите си. Със залеза на слънцето настъпи пълно мъртвило, всички или спяха, или се готвеха за сън.

— Преди имахме поне дървени легла, а не сламени рогозки на каменен под — отбеляза Тарасу.

— По-нататък и това става излишно — Азман легна направо на пода.

— Аз все пак ще използвам две-три от тях, за да се завия, доста е студено тук — момичето се пребори с трудносгъваемите плетени квадрати, докато остана сравнително доволна от резултата. — Това май трябва да е последният път, когато си лягам и не знам как точно функционира сърцето ми в момента.

— И бъбреците, и какво ли още не — добави Ишанг от ъгъла.

— Досега се оправях чудесно и без да съм толкова подробно информиран — каза Синд. — Лека нощ на всички.

(обратно)

62

Азман сигурно се беше отърсил от кошмарите си, защото сутринта беше спокоен за пръв път от дълго време насам. Върнаха се обратно по пътя, по който бяха дошли, заедно с групата ученици от съседната къща. Голяма част от тях преминаха на другата страна, а неуспелите да станат веди от първи кръг си тръгнаха унили. Освен тях четиримата пред Арката не остана никой.

— Сега ще опитаме ние — каза ведът.

— Трябва ли да съединим частите на Звездата?

— Струва ми се, че не. Дръжте ги в ръце и да тръгваме.

Този път Тарасу беше абсолютно сигурна, че в пространството под Арката е хладно. Единствената топлина идваше от камъка в дланта й. Той постепенно се нажежаваше и сякаш щеше да прогори кожата, но това усещане премина бързо. Планинската тераса, на която излязоха, беше като предишната. Стояха на нея и се взираха един в друг объркани, с изключение на веда.

— Вчера се шегувах, но сега не ми е весело — Синд беше посърнал. — Все едно се разхождам в безкраен лабиринт от заводи и лаборатории, които преминават една в друга, а аз се въртя непрекъснато в кръг из тях.

— Сега трябва да се научите да виждате зараждането и развитието на психичните си процеси. Това е същността на обучението във втори кръг. Какво ни кара да сме радостни, тъжни или гневни, как възприемаме действителността, създаваме си представи, свързваме ги логично и запаметяваме, изобщо по какъв начин мислим.

— Ужасно! Кръгът, в който се въртя, ще се разшири неимоверно — изпъшка Синд.

— Аз пък се питам, като съм наясно в момента със структурата и състоянието на всичките си мускули и стави, дали ще мога просто да задвижа краката си към мястото за почивка — изстена Тарасу. — Много ми е необходим отдих, след като утре, освен всичко друго, вероятно ще се ровя и в мозъка си.

— Преходът между различните нива беше прекалено бърз и рязък, затова ви се отразява така. После всичко ще се оправи — успокои ги ведът и ги поведе към селищата на този кръг.

Сега нямаше разговори и шеги, тримата се бяха затворили в себе си, а Азман ги наблюдаваше със съчувствие.

— Това е най-налудничавото преживяване в целия ми живот, а аз съм изпитал доста неща на гърба си — каза Синд, преди да се тръшне на рогозката и да заспи безпаметно.

Ишанг и Тарасу не одобриха изказването му, защото нямаха желание дори да си отварят устата, след като трябваше да бъдат свидетели на прецизния механизъм, осигуряващ това наглед просто действие. Ведът прекара спокойно нощта и изглеждаше дори неприлично бодър на другия ден, като се имат предвид обстоятелствата. Останалите трима преминаха в следващия кръг, почти без да забележат как.

— Винаги има нещо по-лошо и от това, за което си въобразяваш, че е възможно най-лошото — каза Синд, който единствен все още си правеше труда да казва нещо.

Стоварилата се върху тях лавина от нови изживявания изобщо не им позволи да проявяват интерес към околността. Всъщност, нямаше нищо забележително, освен че рогозките, служещи за дюшек и завивки бяха по-тънки.

— Бих искал да ви прочета нещо от „Саттвадхара“, но моментът май не е подходящ — отбеляза Азман.

— Усилието да наблюдавам как информацията се съхранява и подготвя за бърз и лесен достъп в паметта ми, е непосилно за мен. Не искам да мисля повече — Ишанг се обърна на другата страна.

— Ще отложим четенето за друг път — съгласи се ведът.

— Какво ни чака утре? — събра сили да попита Синд.

— Нещо много приятно. След като излезем от трети кръг, ще се освободите от всичко това. Ще можете да го управлявате, като включвате и изключвате вниманието си избирателно, така че тези умения да не пречат на нормалния ви живот. С други думи, ще станете господари на психиката си.

— Не може ли да отидем още сега, едва ще изчакам утрото? — обади се Тарасу.

— Съществуват ограничения, които трябва да спазваме. Още малко търпение — каза Азман.

Групите посветени веди, преминаващи заедно с тях в по-горен кръг, ставаха все по-малки. До площадката на четвърти кръг не достигна никой.

— Забравил бях колко е приятно да съзерцаваш просто така небето, слънцето, скалите, хилавите тревички между тях и дори вашите лица — проговори Ишанг.

— И просто да седнеш някъде, без да знаеш какво те кара да го направиш и как точно става — Синд се разположи на един грапав и неудобен наглед камък.

— Дори знанията и уменията са приятни, когато са с мярка — усмихна се Тарасу. — Днес вече може да ни прочетеш страницата за боговете, Азман. Ще те изслушаме даже с интерес.

— Новата Арка вече не е по-голяма от тези в Тронната зала на двореца в Атанаморп — каза Синд. — Напоследък вървях през тях и не им обръщах много внимание.

— Аз съм гладен, близо ли е селището? — хораят нямаше търпение да тръгне.

Постройките, както навсякъде досега, бяха еднотипни, но вече им се струваха прелестен кът. Въпреки бавния и постепенен процес на обучение, който им спестяваше голяма част от неприятните усещания, ведите, стигнали дотук, също се чувстваха добре. Бяха жизнерадостни, не толкова съсредоточени и се усмихваха често.

— Не разбирах как може да имаш кошмари, след като владееш съзнанието си, но вече ми е ясно — каза Синд. — В спящо състояние контролът върху мислите отслабва и те стават хаотични.

— Да — потвърди Азман. — Сега ще ви обясня накратко основните умения, изучавани в следващите кръгове, които съм преодолял. Овладелите четвърто ниво могат да се намесват във физиологичните си процеси и да въздействат върху вътрешната структура на всички свои органи. Еднакво успешно може да се възстановявате и лекувате или да се самоунищожите. Дотук все още се ограничаваме в рамките на организма, но в пети и шести кръг се набляга на нещо качествено ново — да се прехвърли съзнателният контрол и управление на вътрешните процеси върху външни обекти. Ще можете да влияете върху чужда психика и в по-ограничена степен върху физичните процеси и обекти — материални и енергийни.

— N-Х полето, което преодоля на „Хаврия“ — кимна Синд.

— Да се овладее това е ужасно трудно и не всеки човек може да го постигне. Надявам се, че ще се справите с тези две нива. Най-деликатното е да преместваш тялото си в пространството, като настройваш и използваш за тази цел заобикалящата ни и проникваща навсякъде енергия. При преместването движението на всички частици трябва да се синхронизира, за да се запази целостта на организма. Това ще разберете сами, ако стигнете дотам, няма смисъл да го обяснявам сега. Вече няма пречки да изслушате няколко откъса от „Саттвадхара“.

— Ще ги чуем с пълно внимание — каза Синд.

— Откъде се появяват знаците и как, не знам. Не са от ничия позната писменост, но всяка точица от тях ми говори нещо. Всъщност аз не чета, а направо получавам информацията, която мозъкът ми облича в привични човешки представи и форми. В крайна сметка се получават полуразбираеми и високопарни химни във възхвала на тези същества, познати на хората от дълбока древност. Цялостното звучене е архаично или поне в моите мисли се трансформира така. Като че ли отдавна умрял жрец реди думите в главата ми в лош превод от забравен през вековете език. Мисля, че записаното в книгата е направено толкова отдавна, че дори не мога да си го представя. То се активира, когато намеренията и действията ми породят вълни психична енергия, синхронни с нещо заложено в „Саттвадхара“. Убеден съм, че тя едновременно е моя и не е за мен, че не съм първият и единствен предопределен, който я притежава.

— Тези същества едва ли водят първата си битка за нашия свят — каза Синд. — И не само за нашия, може би.

— Трирл говореше за реалности, които са сравнително близки до нашата, а кой знае колко още нейни невъобразими варианти съществуват — по гърба на Тарасу запълзяха ледени тръпки.

— И спомена за наближаването на генерална обща пресечна точка, в която са възможни драстични промени.

— Не ми се мисли какви ще бъдат промените, ако нашата реалност стане обща с тази на Кайя.

— Чуйте сега! „За да изплете паяжината на Света, Вечният тъкач изтегли нишките и събра краищата им, придавайки форма на Хаоса. И доволен от светлината на разума, зараждаща се в сътвореното от Него, Той си отиде. Тогава изплуваха от мрака всички грозни и низвергнати твари, защото беше дошло тяхното време. И зачакаха да настъпи дългата нощ на Кайя…“ Това беше първото послание, което се появи, и доскоро не го разбирах. Те не са наречени Кайя, а с дълга дума без еквивалент в човешките езици, но името, с което се обръщаха към тях хората от племето на Ичияси, е достатъчно добро, за да ги обозначим. Възможно е обаче и да става дума за нещо съвсем различно от съществата, с които си имахме работа досега.

— Чети нататък, Азман! — подкани го Синд.

— Това пък е последното: "О, безпределен дух на Сътворението, вечен и безкраен във време и пространство! Ти, несътворим, неразрушим и абсолютен Аум! Разбуди от непрогледния му сън създателя на всичко живо и неживо Окшаел, властелина хилядоок от себе си роден! Изпрати при нас светлозарният и яснозрящ Ураупш — озаряващ дните ни, на нощите пазител, даряващ с безсмъртие и светлина душите! И нека дойде Шакраан, разрушаващият с взора си, сияйният непобедим и страшен, унищожаващият и завършващ всичко! На Сабха, жизнения център на света, сразете враговете на беззащитните, родени смъртни хора! И четиримата от тях, избрани с Аийел, Звездата на Тъкача, да затворят прохода пред жалките създания на Мрака и скъсаните нишки да се свържат! Така да бъде!

— Избраните са четирима, но съвсем сигурно ли е, че сме точно ние? И не е ли по-добре този Шакраан и другите да побързат да дойдат, защото създанията на Мрака са всичко друго, но не и жалки в сравнение с нас? — каза Синд.

— Ние сме избраните, защото Аийел е у нас, а боговете ще се намесят, когато пожелаят те — Ишанг беше съвсем спокоен. — Ще изпълня дълга си, винаги съм го правил без празни размисли и малодушие.

— Не съм малодушен, а се опитвам да разсъждавам трезво! — озъби се Синд.

— Много удобно извинение, няма що.

Ишанг извади от новонаучения си репертоар мимики възможно най-дразнещата полуусмивка.

— Може и да сме близнаци по някаква прищявка на съдбата, обаче разликите между нас са от небето до земята — Синд беше разярен. — Съветвам те да не ме предизвикваш.

Ишанг придаде на гримасата си снизходителен отенък и отиде при струпаните в ъгъла рогозки с нехайната походка на победител.

— Не би трябвало отношенията между вас да са такива точно сега, но висшата воля е неразгадаема за простосмъртните — Азман поклати глава. — Ще ви бъда водач още малко, после навлизаме в предели, непознати за никого от нас.

Следващите три дни те преминаваха последователно през Арките между нивата, като сияещите врати ставаха все по-малки.

— Това е територията на седмия кръг, в който никога не съм стъпвал — ведът се огледа. — Миналия път, когато преминах оттук, се озовах направо на „Хаврия“. Тя ме беше очаквала горе години, а все едно че не беше изминал и ден, дори храната беше прясна. Хората, които бяха ме докарали тогава до Сабха, си заминаха, преди аз да вляза вътре, и се наложи да наема нов екипаж от станциите около Входа. Можех да се справя и сам, но не исках да си пропилявам силите излишно.

Каменната тераса беше тясна и спокойно се обхващаше с поглед. Нямаше и помен от постройки или нещо друго, а Арката блестеше пред тях като издълбана в скалите.

— Доколкото разбирам, оттук нататък няма да има храна и вода за нас — каза Ишанг.

— Във вдлъбнатините на скалите сигурно са се събрали дъждовни локвички, а аз за щастие имам наполовина пълен съд — висящата на колана на Азман плоска метална бутилка беше малка, но и така едва успяха да я напълнят догоре.

— Няма да ни стигне за дълго — каза Синд.

— Аз никога не се разделям с корените и листата за церемониите и мисля да ги стрия на прах още сега — Ишанг извади торбичката. — След като приготвя настойката от тях, ще я пия в малки количества, за да притъпи жаждата и глада ми.

— Като наркотизиран зомби ще ни бъдеш особено от полза — вметна Синд.

— Пак ще съм по-добър от теб във всяко отношение.

Конфликтът между двамата прерастваше в неприкрита омраза. Колкото и да се напрягаше, Синд не можа да си спомни нито една основателна причина за това драстично противопоставяне. То се беше зародило и развило, след като напуснаха Каскот.

„Сабха ни влияе много особено“ — помисли си Синд и дочу в главата си злобен смях.

„Какво ли ще се получи, ако приложа някое от новите си умения и се опитам да ти прочета мислите? Едва ли си заслужават труда, но все пак“ — продължи неприязненият гласец, принадлежащ на Ишанг.

Сякаш червейче се плъзна по разклонените коридори на паметта му и започна да се лута из тях.

„Няма да стане! — Синд се концентрира и без усилие го изхвърли оттам. — И аз съм понаучил нещичко.“

Друг кротък глас се вплете в този на хорая.

„Долавям всичко, което си мислите. Вече май не е нужно да говорим както досега“ — намеси се Тарасу.

„Това имах предвид, когато ви казах, че ще видите как получих книгата — обгърна ги мисълта, изпратена от Азман. — Преди това може да се разположим някъде.“

„Площта тук е толкова малка, че разполагане е пресилена дума“ — каза Ишанг.

Синд вече различаваше индивидуалните особености на излъчените мисли на всеки от спътниците си, характерни като гласовете им. Положително и те усещаха същото.

„Тогава просто да приседнем, където и да е.“ — Азман седна с кръстосани крака и отвори някаква клетка от дълбините на съзнанието си.

(обратно)

63

— Дошъл е един човек, деца — каза сенаторът Лот. — Иска да ви види и да ви даде лично подаръците, които е донесъл.

— Кой е той, татко? — осемгодишната Лифи спря играта си.

Дистанционно управляемата кукла, която се къпеше в миниатюрната вана в миниатюрната си къща, престана да се плиска с вода и застина с протегнати ръце и ококорени очи.

— Не го познавате, а да си призная и аз го виждам за пръв път. Той е от Арат, голямото селище на Необвързаните.

— Аха, значи е от диваците, които живеят в колиби, а не в къщи като нас, и са глупави и мръсни — мъдро заключи Лифи.

— Може и така да се възприеме на твоята възраст, но в негово присъствие не трябва да споменаваш нищо подобно — усмихна се Лот. — Той е много уважаван и известен там, откъдето е дошъл.

— Но не е по-известен от теб, нали?

В очите на момиченцето баща му бе най-великата и значителна личност в целия свят. Още беше рано да разбива илюзиите й.

— За Необвързаните той е това, което съм аз за Федерация Каскот. А може би и повече — прибави Лот полугласно. — Нали не искате посетителят да си помисли, че децата ми са невъзпитани? Оставихме го да чака твърде дълго.

— Хайде, Тарик, не чуваш ли, че татко ни вика? Остави това нещо и не бъди невъзпитан — каза Лифи с назидателен тон, приближи се до братчето си и смъкна видеошлема от главата му.

Шестгодишното момченце не се възпротиви, а я погледна добродушно. От пръв поглед си личеше, че е мило и разбрано дете.

— Къде ще ходим? — попита то с обезоръжаваща усмивка.

— Май не си чул това, за което говорихме досега? — сенаторът протегна ръка и разроши косата му. — Дошъл е гост и ви носи подаръци. На мен ми е интересно какви са те, а на теб?

— Той е истински малък глупак! — Лифи смръщена захвърли шлема настрани, след като беше надзърнала в него. — Татко, Тарик непрекъснато гледа записи на приказки!

— Никой не е забранявал приказките, доколкото знам даже е препоръчително децата да ги гледат — засмя се бащата. — Ти също ги обичаш, струва ми се, нищо че си по-голяма от него.

— Но той не гледа приказки, не ги слуша, той ги чете! Никое дете не прави това и ако разберат, ще му се подиграват. Ще го наричат буквояден червей, яйцеглав и какво ли още не. Не искам да ми се присмиват, защото имам брат идиот! — момиченцето почти се беше разплакало от възмущение.

— Няма да го направят — кротко отговори Тарик с виновен вид. — Тайса никога не би ме нарекла така, нито ще ни се подиграва.

— Тайса е откачена като теб и родителите й са обикновени работници от поддръжката. Аз имах предвид нормалните деца.

— Съжалявам, че те разстроих толкова. Няма никога да правя това, когато твоите приятели са на гости у нас, обещавам ти — въпреки изсипаните върху него обиди, Тарик не беше сърдит, а се опитваше с всички сили да я успокои.

— Престани веднага, Лифи! — сенаторът я погледна строго. — Тарик просто е изключително умен, много по-умен от всички деца, които познаваш. Те дори не могат да разберат това. А и кога съм казвал, че хората от службата за техническа поддръжка на Гриав са по-долно качество от нас?

— Ти не, но всички останали го мислят и говорят — Лифи стоеше упорито нацупена.

— Сега се сдобрете, усмихнете се и да вървим в гостната — сенаторът отвори вратата и ги избута навън.

Раздърпаният брадясал мъж, който ги чакаше, беше според Лифи дори под категорията на родителите на Тайса и тя се вкисна още повече, но на Тарик той се стори необикновен. В гласа на сенатора Лот, докато разговаряше с него, се долавяха колебание и притеснение. Момчето имаше развит усет и веднага разбра, че гостът не е ни най-малко незначителен, щом нарушаваше самоувереността на властния му баща.

— Вашата майка беше от Необвързаните, дъщеря на рода, от който съм и аз — човекът бавно развързваше мръсния и опърпан вързоп, сложен пред него.

Лифи го наблюдаваше с погнуса, отвратена от внезапното разкритие, че майка им, която беше починала, преди тя да си изгради ясен спомен за нея, може да е била недодялана като този отблъскващ човек. Лот никога не беше им говорил за това и в момента тя почти се сърдеше на баща си.

— Вие познавахте ли я? — Тарик се усмихна плахо.

Всичко необичайно в човека отсреща го очароваше, дори острият особен мирис, който се носеше около него.

„Сигурно идва от дрехите му, много са странни — груби и дебели“ — помисли си момчето.

— Виждал съм я няколко пъти — отговори мъжът. — Аз се казвам Харигал, а дрехите ми са от животински кожи.

Тарик се сепна, защото Харигал сякаш прочете мислите му. Междувременно вързопът беше отворен и съдържанието му се разкри пред очите им.

— Тъй като майка ви не е жива, за да го направи, трябваше аз да донеса тези вещи. Те са родова принадлежност, изберете си нещо от тях според традицията.

Тарик забрави всичко наоколо, когато погледът му попадна върху дебелата книга, полузаровена под другите предмети.

— Може ли да разгледам това? — нерешително посочи той.

— Вземи я, ако искаш, но помисли добре. Има много други интересни неща — Харигал изглеждаше извънредно доволен, докато му я подаваше.

Тарик се огледа в очакване Лифи да направи язвителна забележка по повод разпарцаливената му придобивка с мръсни корици, но такава не последва. Тя се бе приближила и с интерес се взираше във вързопа. Тарик погледна тежкия том в ръцете си и възкликна. Книгата беше абсолютно чиста и нова, а върху нея, там където преди малко нямаше нищо, сега сияеше надпис. Странни изпъкнали и сякаш плуващи знаци оформяха неговото име.

— Та тя е моя, така пише тук!

— Къде го видя? — сенаторът се наведе над него. — Освен петна няма нищо друго, момчето ми. Въображението ти е твърде богато.

— Аз бих искала да взема това — Лифи държеше голямо платинено украшение с яйцевидна форма, изящно изработено и обсипано с изумруди.

— Струва ми се, че то е истинско съкровище — Лот отиде до нея и взе предмета, за да го разгледа. — Мислите ли, че е уместно да се даде такова нещо на едно малко дете? Тя изобщо няма представа за стойността му.

Въпросът беше отправен към Харигал, който седеше сериозен и мълчалив. Тарик се вцепени от ужас. Баща му в момента държеше човешки череп и се вглеждаше в празните очни кухини.

— Много е красиво, нали? — момиченцето се протегна и пъхна розовите си пръстчета точно в хилещата се уста.

— Не го пипай! — извика Тарик, скочи и събори черепа на пода. — Моля те, недей да го вземаш.

— Тарик, не очаквах такова държание от теб! — строго каза баща му, наведе се и подаде зловещия предмет на Лифи, която го притисна към себе си. — После ще имаме сериозен разговор.

— Но не виждате ли какво е това? Та то е… — Тарик се поколеба и млъкна.

Беше срещнал погледа на Харигал, който сякаш казваше, че е безсмислено да им обяснява.

— Постъпката ти е лоша и трябва да се извиниш! — довърши Лот твърдо.

— Да, татко, извинявам се — момчето се почувства съвсем само, предадено и нещастно.

Лифи и баща му изобщо не забелязваха черепа, в който и самото то вече започваше да се съмнява, че е плод на фантазията му. Погледна пак към Харигал. Отначало му се беше сторил много стар и грохнал, но човекът, седящ сега там, беше стегнат и изправен, почти младеж. Тогава Тарик усети, че и той, също като странните си подаръци, не беше съвсем това, което изглеждаше.

— Точно така е — кимна Харигал, отново прочел мислите му, и се изправи. — От незапомнени времена никой не е притежавал „Саттвадхара“, само сме я предавали от едно поколение на друго в очакване тя да попадне при човека, предопределен да я задържи и използва.

В думите му имаше страхопочитание и уважение, независимо че дребничкото дете, към което бяха отправени те, стигаше едва до кръста му.

— Идването ми тук не беше напразно — тържествено продължи той. — Намерих Избрания.

Той се поклони ниско пред Тарик и започна да прибира отново всичко в торбата.

— Украшението ще остане ли за мен? — звънна гласчето на Лифи.

— Да, това беше изборът ти, за съжаление — невесело се усмихна Харигал, превърнал се пак в прегърбен старик, и тръгна към изхода.

Там спря и се обърна към смаяния баща.

— Не бъдете излишно строг с Тарик, сенаторе Лот, той е нещо много повече от нас. Бих се гордял да имам такъв син.

Харигал прекрачи прага и излезе навън, като ги остави под влияние на коренно различни чувства. Лифи с радост прегръщаше черепа, Тарик гледаше дебелата книга с плувнали в сълзи очи, а сенаторът потриваше челото си, разтревожен и замислен.

(обратно)

64

— Видях сестра ти, Харигал и сенатора, но не и теб. Като че ли гледах през твоите очи — каза Синд.

— Съвсем естествено, точно това правехме. Какво стана после с Лифи? — попита Тарасу.

— Умряла е малко след като заминах за Сабха, баща ми също. Така поне са избягнали нашествието на Кайя — ведът беше тъжен. — Аз съм единственият останал жив от семейството ни и не се знае дали ще съществувам още дълго.

— На това ниво няма учители и ученици, няма обучение на нищо ново. Как тогава да разберем какво се иска от нас, за да ни пропусне Арката?

— Ще изчакаме и ще видим — Азман се загледа в пропастта.

— Изглежда ще стоим тук неопределено дълъг период от време — Ишанг извади торбичката с билките. — Нали пространството не е преграда за нас, защо не опитаме да се прехвърлим направо на следващото ниво?

— Разстоянието за преместване е ограничено и е за предпочитане да се извършва между познати места или обекти, като се изисква максимална прецизност. От Сабха до входната мъглявина се поддържа насочващ коридор, в противен случай при тази отдалеченост бихте се преместили най-вероятно някъде в космоса около планетата.

— Струва ми се, че след тази Арка ще влезем в пещерите на планината, а това неприятно ми напомня за Тарис-1 — каза Синд.

— Дали от нас се очаква да направим нещо необичайно, като използваме наученото дотук? — попита Тарасу.

— И това, което можем от преди. Не ви казах всичко за себе си — Ишанг беше седнал доста далече от тях, облегнат на една скала. — Оказа се, че аз също притежавам някаква дарба. Спомняте ли си, когато ви разказах за прислужницата Кимори от Ромиа?

— Аз помня, а сигурно и те. И какво? — попита Тарасу.

— Впоследствие се замислих защо Раван настояваше толкова да гледам и аз, докато я убива, и защо усещах всичко толкова реално. Разбрах това едва пред пещерата на Кайя. Всъщност, аз убих Кимори без да знам, Раван използва силата, която винаги е била в мен, но не съм подозирал съществуването й. Той я насочи и употреби, като ми показа какъв съм аз. Тогава не разбирах нищо и се ужасих от мощта му, а тя е била моя.

— Кога разбра?

— Когато видях Шигацу-Наи с вдигната за удар брадва, нещо в главата ми сякаш се подреди по същия начин като тогава и бях наясно какво значи това. Унищожих шамана, без дори да го докосвам. Никой от вас не можеше да ми се противопостави вече, освен може би Азман.

— И не уби Харамон, докато беше при него? — учуди се Синд.

— Старият не ти се е доверявал ни най-малко. Дори и пред теб никога не се е появявал наистина, в човешкия си вид от плът и кръв. Опитах се да го позагрея, но нямаше ефект и тогава разбрах неговия номер — андроид с дистанционно психоуправление, братко!

— Андроиди не се произвеждат отдавна… — Синд млъкна.

— Но за него е възможно да се направи всичко, което поиска — довърши Ишанг. — Никой от кенселите не се е доближавал до Кантайрофекса и всъщност нямате гаранции, че изглежда като автоматичните кукли, зад които се крие. Колко ли години го прави — десет, двадесет? Мисля, че дори при личния си лекар и в леглото на Императрицата не се е появявал самият той. И аз на негово място бих се пазил най-много от тях.

— Пресилваш нещата. Дорн едва ли би се оставил да го заблудят с имитации, а когато двамата с теб избягахме от Франар, Императрицата чакаше дете. Ако се роди живо, ще бъде първото, което има той.

— Сам знаеш колко са напреднали биосинтетиката, неврохирургията и микрокомпютърните технологии, особено в сянката на закона. Специалистите, работещи нелегално в тези сфери, са в състояние да постигнат и немислимото срещу астрономическото заплащане, което Харамон би им осигурил. А когато след това ги постигне внезапна и необяснима смърт, никой не се учудва прекалено много и не се рови в причините за нея.

— Искаш да кажеш, че пред нас се появява изкуствено творение, което диша, храни се и се зарежда с кръв, сперма и други телесни секрети за по-фините демонстрации?

— Съвсем вярно. Императрицата, доколкото знам, е втората по ред и е много по-млада от него. Предполагам, че изпитва такъв ужас да не го разгневи с нещо, че едва ли й остават сили да го анализира, докато е при нея. Дорн… той е професионалист и използва уреди, които не могат да бъдат заблудени. Обикновено Харамон в кабинета му ли отива на прегледи?

— Не, разбира се. Императорът има в покоите си оборудвана лаборатория, операционна и диагностичен кабинет.

— Тогава има вероятност тези машинарии да са свързани с истинския Харамон, който се намира в идентично обзаведен медицински блок, и резултатите от изследванията, на които е подложен, се прехвърлят директно в апаратите при Дорн. Лекарят между другото е доста стар и сигурно има възрастови проблеми със зрението, слуха, а може би донякъде и с паметта.

— Изключително сложна хипотеза.

— Дори и да не става точно така, теорията ми е възможна. Кантайрофексът може би даже не се намира на Франар. Преди малко ми хрумна нещо, но за съжаление не успях да уловя мисълта.

— Защо не ни каза досега за своите способности? — попита Азман, който беше следил разговора им, без да се намесва.

— По много причини, най-важната между които беше, че не съм съвсем готов. Вече няма защо да се крия от вас, чувствам се достатъчно силен.

Той се обърна с лице към пропастта и се втренчи в края на скалната площадка над нея. Ръбът започна да се топи и да изчезва. Натрупаният тънък слой пръст и ситни камъчета се хлъзгаше в отварящите се празнини и се сриваше надолу. С известно закъснение оттам долиташе трополенето му на голяма дълбочина и приглушено ехо.

— Мисля, че и аз мога това — Тарасу застана до него и в назъбената линия, с която сега завършваше площадката, се появи огромна, сякаш изгризана дупка. — Не е особено трудно.

До първата започна да се оформя втора, още по-голяма.

— Престанете веднага! — Азман се бе изправил, толкова развълнуван, че дори не усети как заговори на глас.

Погледът му се насочи към грозно назъбената ивица и всичко спря. Скалата изскърца, сякаш подложена на страхотно напрежение, и остана в този си вид. Вдигнатият прах започна бавно да се сляга. Ишанг постоя вторачен там още малко и се дръпна назад.

— Добре де — арогантността му не беше намаляла. — Съумяваш да противодействаш на силите и на двама ни засега. Не е време за състезания, отказвам се.

— А пък аз чувствам… — почти бяха забравили Синд. — Това може да се оправи.

Той затвори очи и краят на площадката започна да възвръща първоначалната си форма, като че ли растеше нещо живо.

— Добре ли е сега?

— Не беше точно така, убягват ти подробностите — Тарасу също затвори очи.

Няколко вдлъбнатини и назъбени крайща допълниха картината.

— Събрали сме се страхотна компания от изроди по волята на боговете — каза тя. — Питам се, докъде ще стигнем.

Слънцето вече залязваше и от бездната започнаха да се надигат влажни изпарения, а облачната пелена около върха се спусна по-ниско.

— Вече не ви виждам и едва усещам къде сте — мисълта на Синд достигна до тях съвсем слаба и приглушена.

Непрозрачната мъгла наоколо се сгъстяваше. Никой не му отговори и Синд се принуди да извика.

— Тук ли сте? Обадете се!

Тръгна опипом с разперени ръце, като преместваше внимателно и бавно краката си един след друг. Обходи цялата площадка, но не откри никого. Като че ли беше останал сам и дори не забелязваше светлината на Арката. Добра се до сигурната каменна стена и се сви там, вече не го интересуваше почти нищо. В обгърналата го безмълвна непрогледност започна да се унася и не усети кога беше заспал, но изведнъж се намери заедно с Ишанг на място, което познаваше добре — в покоите на Харамон. Стояха един до друг в неголямата зала, където обикновено разговаряше с Кантайрофекса в миналото, но сега него го нямаше. Бяха само те двамата и Синд внезапно се усъмни, че това е просто сън.

— Дори и в халюцинациите си не бих пожелал да си ми спътник — каза той.

— Аз също — отговори хораят, — но съм сигурен, че този сън е мой, а не твой.

— Би трябвало да се намирам на Сабха, обаче присъствието ми тук изглежда съвсем реално.

— Не си струва да разискваме това — Ишанг го погледна втренчено. — След като сме в двореца, наяве или насън, хайде да потърсим скривалището на Императора. Имаме да разчистваме доста сметки с него. Няма да загубим нищо, независимо кой кого сънува.

— Той заслужава да го убием, но така няма да върнем нищо от онова, което ни е отнел. Смъртта му едва ли ще ме направи радостен.

— Мислиш ли, че ме интересува какво точно ми е отнел? Аз дори не го познавах и на мен е направил по-скоро добро — Ишанг се усмихна. — Заради него попаднах на Кин и станах хорай.

— За какво ти е тогава?

— Не би ли искал да станеш Кантайрофекс? Цялата Империя да бъде в краката ти? Двамата с теб можем да осъществим това и ще бъде справедливо. Харамон е обградил личността си с толкова тайни, че те ще се обърнат против него. След като го премахнем, ще унищожим робота и цялата сложна система, а ти ще изкопираш външността му. За това те бива, без всякакво съмнение ще заемеш неговото място, а аз ще остана довереният ти кенселастър Синд Натх. Справих се преди с тази роля чудесно, а това беше само началото. Никой няма да разбере подмяната.

— Тази картина, която описваш, е безсмислена, защото доколкото зависи от мен, Иперия няма да има — твърдо каза Синд.

— Какво мислиш да направиш?

— Ще ликвидирам база-1, ако потрябва и целия Сизаор. Никой не е в състояние да ме разубеди.

— Ти си луд! Сега мислиш така, но когато застанеш начело на Империята, ще си промениш мнението. Ела с мен да открием Харамон.

Синд го последва. Всички стаи, които обходиха, бяха празни.

— Беше ми хрумнало нещо, но го забравих — Ишанг спря и се замисли. — Тук ще намерим в най-добрия случай заместника му, а това не решава нищо. Ти самият къде би се скрил?

— В някое тайно, охранявано от автоматични системи помещение, но това не ми изглежда възможно. Практически той трябва почти да не го напуска, преобладаващата част от времето си да прекарва там. За да издържи психически на тези ограничения, трябва да е принуден да го направи — да е обездвижен и без това, например парализиран. Дорн би го установил веднага по резултатите от прегледите, щеше да разбере, че човекът отсреща има някои симптоматично увредени органи.

— Точно това ме притесняваше! — възкликна Ишанг. — Най-трудно е да се излъже Дорн, тук е ключовият момент. За да не се разкрие измамата, би трябвало лекарят да е негов съучастник, но като такъв той е невероятно опасен. Значи… Императорът е Дорн!

— Какво? — Синд замря на място.

— Съвсем логично е. Личният лекар на Харамон ходи навсякъде и вижда всичко, от него не се страхуват никак. Дори аз миналия път го сметнах за напълно безопасен, той е невероятно добър артист. Гениално и просто.

— Вече съм сигурен, че си прав, но това изобщо не е сън. Ние с теб наистина се намираме тук! Такава догадка никога не е съществувала в мен, за да мога сега да си я представя като твоя идея. Или пък…

— Стига си се впускал в безплодни разсъждения, следвай нишката на събитията — прекъсна го Ишанг. — Трябва да го спипаме бързо в неговите лаборатории. И защо всъщност ходим? Припомни си уменията, които получихме след шести кръг. Ти си по-запознат от мен с плана на сградата, представи си пътя дотам и се прехвърли, а аз ще те следвам.

Синд се съсредоточи и насочи мислите си към царството на лекаря — два етажа под тях и няколко зали встрани. Плътността на въздуха като че ли се промени и той се превърна във водна стена, която трябваше да се преодолее. Синд се движеше през редуващи се пространства с различен вид и състав, докато накрая с ужас разпозна в някои от тях стените между помещенията. Това беше първият път, когато прилагаше на практика преместването на тялото си в пространството. Той потрепера, като си представи, че силите могат да му изневерят и да остане за вечни времена разпръснат в междуатомните пространства на камъните, през които преминаваше в момента. Усещането за усилено съпротивление на пространството около него изчезна и той се озова в коридора към личните помещения на лекаря. Ишанг застана до него.

— Там е, зад заключената врата с кодиран отварящ блок — каза Ишанг. — Ще минем едновременно през нея, бъди нащрек.

Второто прехвърляне беше по-лесно и бързо. Синд никога не бе влизал в жилището на Дорн, затова просто се насочи навътре в произволно избрана посока, като внимаваше само да не излезе на място, заето от друг материален обект. Ръководеше се от откъслечните мисли на лекаря, които долови съвсем ясно, когато се настрои на неговата вълна. Той наистина беше Императорът и в момента спеше, но в нехармоничните излъчвания на съзнанието му имаше нещо необичайно. Излязоха в луксозно обзаведената спалня, преди Синд да осмисли доловеното.

— Харамон е нещо като нас — достигна до него откъм Ишанг. — Той е бил на Сабха и е станал вед. Трябва да го нападнем, преди да се е събудил.

— Ако го убия сега, когато е беззащитен, значи съм същият като него — възпротиви се Синд. — Това не е правилно.

— А правилно ли е било, че те е разигравал повече от двадесет години и ти е объркал живота?

— Нищо не ме оправдава да постъпя по същия начин.

— Сега е в ръцете ти, унищожи го и Империята е наша, после ще решим какво да правим с нея. Побързай, защото вече е почти буден!

— Не! — каза Синд. — Ще го изчакам, не ме е страх. Искам да поговоря с него.

— Абсолютно безмозъчни приказки! Вижда се, че аз ще трябва да се заема.

Преди Синд да отговори, Ишанг стовари цялата си унищожителна енергия върху раздвижилия се в леглото човек, но Императорът беше успял да подреди мислите си дотолкова, че отчасти да блокира удара. Въздухът затрептя и сякаш започна да кипи там, където се срещнаха психическите вълни. Части от предметите се изпаряваха и изчезваха в небитието, а стените, подът и таванът изглеждаха разрязани с лазерен лъч. През зейналите пролуки проникваше дневна светлина.

— Докопах те неподготвен и няма да те изпусна — Ишанг наистина беше в по-изгодна позиция и смъртоносната разделителна черта се приближаваше към Харамон.

— Спри, аз не съм ти враг — достигна до тях през свистенето и грохота на чудовищния сблъсък и в следващия момент Харамон беше въвлечен в трептящата гранична повърхност.

— Май трябваше да ви унищожа, докато можех — излъчи той последната си мисъл, обагрена с непоносима болка.

Всичко свърши и в настъпилата тишина със скърцане започва да се срутва и размества тази част на сградата, в която се намираха. През разширилия се отвор на тавана се изсипа порой от отломки. Синд инстинктивно отскочи назад и болезнено удари гърба си в нещо. Бяла мъгла се спусна пред него, сгъсти се и стаята се скри сред кълбящите се непрозрачни талази. Той напипа зад себе си грапава повърхност — стоеше на скалната тераса на Сабха и по всяка вероятност не беше помръдвал оттам.

— Страхотни халюцинации на болен мозък! — измърмори той.

Повика отново останалите и никой не му отговори, освен себе си не усещаше друго същество на площадката. Арката внезапно просветна встрани и като че ли го притегли към себе си. Синд пристъпи няколко крачки и се гмурна в нея. Оттатък се простираше издълбан в планината тунел, облян в бледосинкава призрачна светлина, която сякаш идваше от всички страни. Тъмните отвори на многобройни разклонения се редяха от двете страни. Краят на главния тунел се виждаше недалеч от мястото, където се намираше той. Внезапно долови нечие присъствие зад себе си.

— Само ние ли сме тук? — беше Ишанг.

— Знам колкото теб — Синд се поколеба. — Да ти се е сторило, че виждаш нещо свързано с мен, двореца и Харамон?

— О, това ли! Значи сме имали едно и също видение, съжалявам само, че не е било наистина. Прекрасно се справих за разлика от теб.

— Не съм възхитен от подбудите и начина ти на действие.

— Важна е целта, естествено — Ишанг се отдръпна. — Какво ли трябва да правим сега?

— Нищо друго не мога да измисля, освен да изчакаме Тарасу и Азман.

(обратно)

65

Тарасу стоеше до обелиска в светилището на Каскот, но сега беше нощ и над нея блестяха звездите. Две тъмни фигури се появиха на вратата и колебливо се запромъкваха покрай стените.

— Това са „вампири“, но няма да посмеят да те доближат — прозвуча в главата й.

Тя подскочи и се огледа. Беше съвсем сама, ако не броеше прокрадващите се в мрака същества. Впрочем, те бяха спрели и по всичко личеше, че се готвят да се измъкнат обратно навън. Имаше неприятното усещане, че зад гърба й има нещо, неуловимо за зрението, което ловко се изплъзва при опитите й да го обхване с поглед, като оставя след себе си само трептящи призрачни контури и чувството за всепроникващо присъствие. Погледът й попадна на обелиска и тя се втренчи в него с подозрение.

— Кой говори с мен, ти ли? — попита колебливо.

Странните знаци и рисунки тайнствено блещукаха в черния мрамор.

— Аз, Пазителят на Аийел — обади се гласът.

Тарасу погледна камъка в дланта си. Беше се затоплил, но изглеждаше както обикновено.

— Как дойдох тук и защо? — попита тя.

— Искаш ли да спреш съществата, вселили се в телата на хората?

— Ще бъде добре, но дали ще мога?

— Разбира се, имаш силата да го направиш. Те те избягват, защото съприкосновението с теб ги отпраща в техния свят.

— Трябва да ги търся един по един из цялата планета, така ли? — продължи Тарасу налудничавия си разговор с топлото парче скала, което държеше.

— Не е нужно, използвай силите си и събери всички в себе си. После ги изхвърли там, откъдето са дошли.

Тарасу се опита да последва съвета му и установи, че наистина усеща разпръснатите на Каскот чужди същества. Те се съпротивляваха панически, когато ги издърпваше към себе си, но не можеха да й се противопоставят. Струваше й се, че се превръща в огромно хранилище, откъдето затворените съзнания на Кайя се опитваха да се отскубнат. Вече виждаше смътно къде се намира мястото, откъдето бяха влезли тук. Когато никой от тях не остана на свобода, тя изтласка всички в лилавия правоъгълник, бележещ границата със света им. Яростно борещите се Кайя изчезнаха в него, а лилавият отвор постепенно се сви и изчезна. Мощта, която чувстваше, че притежава, й доставяше неизмеримо удоволствие.

— Просто не вярвам, че направих всичко това — каза тя. — Тях вече ги няма, нали?

— Това беше само началото, но ти видя какво представлява Силата, която ти дадох. Каскот е само едно от местата, където те са нахлули.

— А сега?

— Сега имаш избор. Ти свърши достатъчно и ако пожелаеш, може да си отидеш, не от Каскот, а от Сабха. Ще се върнеш на Хонстел и ще изживееш нормалния си живот там, така както искаш. Ще забравиш всичко случило се и ще останеш обикновено човешко същество.

— Не искам да загубя Силата, да забравя всичко и да изоставя останалите.

— Те ще се справят и без теб. Виж сама какво ще стане.

Тарасу видя и замълча. Е, тази причина отпадна, тя не беше истинската.

— Не мога да се върна към предишното си съществуване, след всичко което преживях — призна си Тарасу. — Силата, която имах, е нещо несравнимо, не искам да бъда обикновен човек.

Съзнанието й се замъгли, тя усети огромна пустота и загуба, а после видя лицето на Синд.

— Какъв човек и сила бълнуваш, Тарасу? Ти си при нас в пещерата. — той и Ишанг я държаха от двете страни.

— И вие ли имахте разни странни сънища? — попита тя, след като огледа тунела, в който се намираха.

— Точно разисквахме дали не са истина, докато чакахме теб и Азман — каза Ишанг.

— Изобщо не забелязах отсъствието му. Къде е той?

— Никой не може да каже — отговори Синд. — Предполагам само, че не му е особено лесно.

Азман наистина се беше пренесъл отново в своя кошмар.

— Погледни ме! Не се крий, а излез и поискай онова, за което си дошъл. Може да не получиш друг шанс — дълбаеше гласът в мозъка му. — Да не би и сега да те е страх?

Въпреки пропастта от преживени години и натрупан опит, лежащи между детето Тарик и ведът Азман, ужасът си бе останал непроменен и като че ли нарастнал. Още по-трудно му се струваше да го преодолее, но сега чувстваше, че е длъжен да го направи по не съвсем ясни причини, определящи по-нататъшното му битие. Той измъкна съзнанието си, въпреки протестите му, от потайните дълбини на мозъка и го изправи срещу унищожителната заплаха.

— Няма да отстъпя пред страха си! — Азман свали и последните защитни прегради срещу невъобразимия ужас.

Нищо особено не последва, всички негови сетива възприемаха Изпепеляващия като танцуваща зеленикава ивица дим.

— Така вече може да общуваме, както трябва. Кой си ти и какво искаш от мен? — попита димното образувание.

— Аз съм Азман, вед шеста степен и дойдох, за да… — докато оформяше тази мисъл, той усети, че нещо не е наред, друго се очакваше от него.

— Неправилен отговор — ивицата се разшири, изду и заблестя по-ярко. — Нетрайната, временна форма Азман няма право да иска нищо от мен. Трябваше да изчака отреденото й време, за да се яви тук. Махни се или опитай за последен път.

— Аз… — положението се влошаваше неудържимо.

Не можеше да измисли нищо, а Изпепеляващият губеше приглушените си очертания и възвръщаше предишния си блясък. Страхът наново протягаше лепкавите си пипала, за да го сграбчи.

— Пак ли ще избягаш?

— Този път не, каквото и да стане с мен!

Азман се чувстваше ослепял, оглушен, съзнанието му всеки миг щеше да се пръсне на части и изгори, но знаеше, че не трябва да отстъпва. Около него изведнъж притъмня, лежеше на нещо твърдо. Отгоре се бяха надвесили Тарасу, Синд и Ишанг. Бяха в някакво слабо осветено място, което облекчаваше изстрадалото му зрение.

— Като че ли стигнахме вече до седми кръг — каза Синд. — Факт е, че сме вътре в планината. Добре ли си?

— Много повече, отколкото можеше да бъда.

Азман опипа тялото си, за да се увери, че е невредим.

— А сега накъде? — Ишанг надничаше в разклоненията и ги разглеждаше. — Изглеждат ми еднакви, това е някакъв идиотски лабиринт.

— Не знам какво сте изпитали вие, преди да се озовете тук, но аз се чувствам смлян — изпъшка Азман.

— Дали не трябва да погледнеш книгата? — обърна се към него Синд.

— Толкова съм изтощен, че съвсем забравих за нея — Азман дръпна висящата на гърба му платнена торба и зарови вътре разтревожен. — Тук е, за щастие.

— Имаш ли сили да четеш?

— Ще намеря. — Азман се изправи полека, опря стабилно гърба си о стената на тунела и запрелиства страниците. — Ето го новият текст, но е абсолютно неразбираем с изключение на първия пасаж.

„Аийел ще се съедини отново в пълния си блясък.“

— Трябва да съберем частите от Звездата — Синд протегна напред ръката си с обицата.

Ишанг също свали от шията си медальона. Когато Азман и Тарасу прибавиха и своите каменни късове, всички парчета сякаш станаха едно цяло. Четиримата се разтрепераха от обгърналите ги енергийни вихри. Дрехите им пращяха и пукаха, тунелът се разширяваше в безкрайността, така че стените му вече едва се съзираха в далечината. Подът вибрираше слабо, а светлината започна да намалява.

— По-бързо чети нататък! — от косата на Ишанг изскачаха искри.

„Близо е мигът Ураупш да се превърне в Шаяна и разума да съхрани духът му безтелесен. На Окшаел е отредено огньовете отново да запали, да възвърне първичната си раздвоена същност и Ахматаип да бъде. Шакраан със цялата си мощ и сила да им проправи пътя с отредената му част от триединно Време, което за него и за всички носи името…“

— Какво име, Азман, повтори го! — това беше Синд.

Последното, което възприе Тарасу, беше ведът, клюмнал върху „Саттвадхара“ и приведеният над него Синд, който го разтърсваше. В следващия момент тя вече гледаше от огромна височина човешката тълпа, събрала се там, където би трябвало да се намират краката й. Хората изглеждаха дребни като насекоми, щураха се насам-натам и пееха монотонна екзалтирана песен. Мелодията беше проста, състоеше се от няколко тона, но звучеше злокобно под акомпанимента на пронизително пищящи флейти и глух отмерен тътен на барабан. Върху богато украсени тронове, висящи във въздуха върху пухкав бял облак, седяха две неподвижни фигури.

От време на време се чуваха писъци и някой се приближаваше, за да положи грижливо носен предмет, вероятно своя дар, върху пламтяща клада. Димът от жертвеника се издигаше нагоре и стигаше до ноздрите на Тарасу. Замайваше я и дразнеше обонянието й, но същевременно беше неописуемо приятен. Дарителите не секваха и гъстият мазен дим от горящо месо продължаваше да се извива над жертвената клада. Тарасу се взря и различи, че това, което изгаряше следващият човек в огъня беше собственото му ухо, този зад него носеше два пръста от лявата си ръка. Хората изглеждаха упоени и донякъде безчувствени, само очите им святкаха — блестящи и червени. Върху дрехите на всички имаше кръв — животинска или тяхна собствена — и беше извън съмнение, че жертвоприношенията на чакащите да се доберат до кладата бяха също толкова ужасни.

Изведнъж тълпата се разпръсна и отвори проход, през който водеха човек с разкъсани дрехи. Тюрбанът му от омотано около главата парче вехт плат, беше раздърпан и смъкнат до веждите. Той пристъпваше бавно, с блуждаеща усмивка и щастливо налудничаво изражение. До кладата водещите го спряха и към тях тържествено се приближи мъж с дълго тъмно наметало и осанка на жрец. Лицето му беше нашарено с магически символи, а около врата и кръста имаше наниз от подрънкващи кости. Зад него вървяха още двама души, облечени по подобен начин. Той вдигна ръце нагоре и множеството отговори с нестихващ възглас на хиляди гърла, после някой от жреците запя химн, звучащ по същия монотонен и зловещ начин. В тишината, възцарила се, когато хвалебствената песен свърши, главният жрец извади нож с дълго острие и се приближи до изправения пред него човек. Струи яркочервена кръв бликнаха като фонтан и оплискаха всичко наоколо. Жрецът протегна ръката си с изваденото сърце на жертвата и го хвърли в огъня. Пламъците се сключиха около него и в същия миг една от фигурите отсреща трепна върху трона си и отвори очи.

В следващия момент изгледът на Тарасу смени перспективата си и тя се втренчи в хорая, който седеше до нея, тържествено застинал и сериозен. Дрехите му бяха надиплени, лъскави, богато украсени със скъпоценни камъни. Върху главата си носеше блестяща диадема, прилична на полумесец. Тя се огледа и установи, че и нейното облекло е натруфено, скъпо и непривично. Троновете им се носеха във въздуха, без да ги поддържа нищо, а отсреща се извисяваше огромна статуя на жена с десет ръце, в които държеше различни зловещи предмети. Кичурите на косата й стърчаха като ореол около разкривеното от бесен гняв лице, а озъбената уста с изплезен език сякаш крещеше проклятия и беше олицетворение на лудостта и смъртта.

— Преди малко гледах оттам, Ишанг — обърна се тя към него. — бях затворена вътре в статуята, а сега… сега не разбирам нищо. Гледам… оттам… аз…? И-ш-а-н-г?

— Не Ишанг, а Шакраан, царице моя. Спомни си!

— Разбира се. Аз съм Ни-Тара. Къде сме, Шакраан? — тя разглеждаше босите стъпала на краката си, обути в лъскави сандали, после премина на ръцете.

Разпери пръстите си и ги сви няколко пъти, вдигна ги нагоре и тежките гривни тихо иззвъняха.

— Да, обитавам тяло в някое от низшите измерения и вече си спомних коя съм. Не знам защо не те познах веднага, Шакраан. Не съм те виждала в такъв материален вид, но това не би трябвало да ми попречи. Може би ме е объркало последното свързване с носителя. Мен ли почитат всички тези… хора?

— Те са се събрали в твоя чест, сияйна. Димът от горяща кръв и плът довърши осъзнаването ти. Знаеш какво трябва да правим, нали?

— Вече знам, разбирам и си спомням всичко — Ни-Тара се протегна и облегна назад. — Шакраан, хубаво е за разнообразие да притежаваш тяло в низшите светове, не мислиш ли?

— Разбира се, макар че всички Ери се преструват на унижени и изпълнени с презрение към това примитивно битие. Естествено, ти не се срамуваш да признаеш, че не си отвратена от него — Шакраан хвана ръката й и я целуна, после погали кожата с върховете на пръстите си.

— Някои свойства на материалните форми тук, доставят интересни изживявания — Ни-Тара се отдръпна от него и седна изправена на трона. — Трябва да отидем при Вратата на Орангх и да затворим пробива ли?

— В непълните си превъплъщения ги наричахме с името Кайя — Шакраан се усмихна, накъса на ситно листчетата на едно от цветята, с които двамата бяха обсипани, и изсипа парченцата в чашата й. — Пий, Ни-Тара, наслади се на момента.

— Цветя и кръв. Елементарната основа в мен се гърчи от погнуса, приятно е да усещаш остатъци от неподтиснати периферни емоции — тя отпи от гъстата течност. — Всъщност тя, това съм аз, но с неразтворено съзнателно начало. Обхващам цялата й памет, помня всеки неин ден, въпреки че още много не разбирам.

— Прекрасно знаеш, че никога няма да го разбереш напълно. Ери се опитват от цяла вечност — Шакраан се наведе и допря устните си до нейните. — Готова ли си, победителко, да тръгваме?

— Почакай! А когато се събера в неразтвореното начало и оставя низшия носител да съществува вместо мен, това не е ли страшно, Шакраан? Да си затворен, да нямаш възприятия за нищо… Та мен няма да ме има!

— Тук го наричат сън, а понякога и смърт. За теб и мен това са само мигове.

— Много тъжен свят. Ами ако приспят носителя Тарасу за дълго време, завинаги? Досега съм губила телата си, без да мисля, но този път е по-различно. Какво ще стане тогава, Шакраан?

— Мисля, че ти ще си отидеш, а носителят ще последва правилата в този свят. Ще трябва да изчакаш следващия цикъл, за да се появиш пак тук.

— Мислиш? — тя го погледна изпитателно.

— Да, не знам, но и ти не се опитвай да ме заблуждаваш. Аз съм с теб и ще те пазя.

— Ще бъде съкрушително за висшата повеля, ако изгубя носителя. Има ли опасност?

— Ще направя всичко, за да я предотвратя, ако се появи. Ураупш и Окшаел също няма да допуснат да ти се случи нищо лошо. Време е да отидем при Вратата — Шакраан стана и й помогна да се изправи.

— Пещерата на Кайя — тя разкриви в усмивка изцапаните си с кръв устни. — Какво пък, можеше да измислят нещо още по-неподходящо.

Обвити в ефирен и неосезаем насочващ сноп лъчи, двамата се пренесоха мигновено през времето и пространството, делящи ги от целта им. Облакът и двата трона се разсеяха като пустинен мираж. На хората, участници в церемонията, не бе дадено да ги видят, когато присъстваха, затова никой не забеляза и изчезването им. Ни-Тара се намираше вече в огромна подземна пещера на планетата, наречена в нейна чест Тарис-1. Шакраан отбеляза, че това може да се приеме за благоприятен символ в момента. Тук пластът, разделящ нивата на съществуванието, беше съвсем тънък поначало, а сега в него се бе оформила дупка. През нея влизаха нови и нови Орангх и се тълпяха на прага на непознатата реалност като незримо присъствие. Незримо за местните обитатели във всеки случай, но не за Шакраан и Ни-Тара, които ги различаваха чудесно.

— Изпитвах нехармоничност в мислите, когато си представях, че ще се наложи да унищожавам Орангх, но тези тук са всички от долните касти, без изключение. Повечето са Ка и съвсем малко Па. Какво си въобразяват, че могат да постигнат, като минат отсам?

— Нищо повече от малко разнообразие. Те не са в състояние да направляват сложните материални процеси в този свят. С ниския си интелект ще го загрозят и направят необитаем, ако бъдат оставени да продължат.

— Не мисля да ги оставя, това са твари, които се бъркат навсякъде неканени. Париите напълно си заслужават участта, голяма част от тях ще бъдат с неадекватна координация, след като ги принудя да се приберат. Дай ми силата си!

Шакраан застана до нея, а тя вдигна ръце и ги простря напред. Мълниите, изскачащи сякаш от върховете на пръстите й, накараха размазаните сенки да се съберат и скупчат до Вратата.

— Не заслужават да поддържам комуникация с тях, отегчават ме с вайкането и упреците си. — Ни-Тара неумолимо ги подкара като уплашено стадо към отвора в граничния пласт.

Единственият отпор, който те се осмелиха да окажат, беше доста неиздържана преградна мрежа, оформена с общите усилия на останалите отсам Орангх-Па. Преди тя да се опита да я преодолее, всички се бяха оттеглили отвъд и мрачно обърнаха рецепторите си към прохода.

— Оставих ги да се приберат почти безнаказано, но и те не се съпротивляваха особено, защо ли?

— Колкото и да са неуправляеми, не могат да не спазват заповедите на Орангх-Нут, висшата каста.

— При това стълкновение всичко е объркано от самото начало.

— Вече е на път да се оправи — Шакраан стоеше отпуснат до нея и съзерцаваше средата на пещерата, незапълнена от дебелите ледени колони на сталактоните. — Ето ги и бившите ни пазачи, изненадана ли си?

В разчистеното пространство беше застанал Хаягри, приличен в момента повече на търкалящ се цилиндър. Запазените остатъци от човешки черти бяха разтегнати по повърхността му до модернистичен абсурд. Появи се и Раван, все още точно копие на местните носители. Той предпазваше в ореола на защитното си поле голям прозрачен съд с течност.

— Това са съвсем други форми на разума. Какво са забъркали Орангх-Ка? — Ни-Тара изглеждаше раздразнена. — Не знаят ли основния закон за междувидовата несъвместимост и непредсказуемост при общи действия?

— Много ниско стоят в социалната йерархия, за да възприемат сложните философски концепции — отговори Шакраан. — И аз не ги очаквах, да си призная. Можем ли да се справим с тях?

— Раван е тлилпи и мъкне с него целия си народ, пълна нелепост в естетически и всякакъв друг смисъл. Ще трябва да се съсредоточим изцяло. Не съм воювала досега с транслатор, но мисля, че с точно пресметнат асинхронен двоен удар ще му объркаме предавателните канали и ще го отвеем оттук.

— Спрямо него бих желал да се отнесеш внимателно. Все пак той експонира за пръв път силите от събирателното ми начало и така ми спести пречките при естественото им разгръщане.

— Ставаш излишно чувствителен в тази реалност, но ще бъда нежна с тлилпито. Това до него да не би да е риг?

— Ще проверим. — Шакраан се обърна към двете създания с универсалния разумен код. — Тлилпи, наричам те така, защото не знам индивидуалните ти опознавателни символи. Защо си се захванал с Орангх, каква полза може да имаш от тях?

— Наричам се две-червено-едно-жълто-вълнистосин от трети порядък според оптичните комуникации. Имаме нужда от пространство за заселване и след като Орангх си заминат оттук, ще заемем подходящите места за обитаване в този свят.

— Той вече е населен, както сигурно си забелязал — намеси се Ни-Тара.

— Ние по принцип нямаме нищо общо с хората и не бихме пречили на тези, които оцелеят. Условията ни за живот са коренно различни и ареалите ни не се покриват, те дори не се доближават.

— А този риг с теб, как да се обръщам към него?

— Той е просто Риг и ще ти е извънредно трудно да общуваш с него. При нищожни поводи генерират толкова отрицателна пси-енергия, че комуникациите не са безопасни. За предпочитане е да се използва само като насочващ канал за транспортиране между нивата на съществуване.

— От какво се интересува ригът?

— Възстановява изразходваната си енергия, това което съществата тук наричат хранене, с деформираните, принудително създадени от него пси-вълни на чуждите съзнания. Ще ни оставите ли да продължим съществуването си тук?

— Опасявам се, че сте излишни, особено ригът, щом оперира директно върху разума.

— Не бих се осмелил да му обясня това. Когато е в човешко тяло, е контактен, но вече е започнал да го елиминира и имате късмет, че той е погълнат от собствения си алфа-ритъм и се е затворил навътре. Само предполагам как ще реагира, ако прекъснат заниманията му, не искам да науча със сигурност. Защо ме разпитвате толкова настоятелно и какво ви засягат действията ни?

— Опитвам се да постигнем съгласие помежду си, без използване на груба сила — отговори Шакраан.

— При тлилпи завладяването на нови територии по традиция става с борба, не възразявам срещу силовите методи в нормални граници. Да извадя ли рига от алфа-проблемите му?

— По-добре недей засега — Ни-Тара протегна ръце, но мълниите енергия вместо към Тлилпи се насочиха към цилиндъра и изчезнаха без остатък.

— Обясних ли ви, че той може да бъде „насочващо петно“, дори когато си почива или е зает? — забележката на Раван беше със злорад отенък.

Във втория удар Шакраан вложи чрез Ни-Тара огромна концентрация на жизнената си сила, но цилиндърът отново я погълна и се преобърна на другата си страна, като изпусна тъничък сноп ултравиолетови лъчи.

— Чувства се полезен след дългия застой като човек и е в блестящо настроение, втори разред по генералната класификация за светимост — преведе Раван.

— Така няма да стане — Ни-Тара се замисли. — Тлилпи посреща и отклонява ударите, препраща ги към Риг, а той пък ги прехвърля кой знае къде из Вселената. Трябва да опитаме нещо друго.

— Тлилпи — повика тя съществото. — Точно си мислех, дали контейнерът със себеподобните ти е толкова добър транслатор като теб.

Ни-Тара фиксира прозрачния съд с лениво въртяща се течност.

— Никога не се замесват странични наблюдатели в междуособиците! — червеножълтовълнистосиният и т.н. сега беше просто посивял. — Те не участват в спора ни, има основни и валидни за всички правила.

— Аз не съм поемала задължения да спазвам каквото и да било — зигзагообразната светкавица удари съда и го преобърна.

Вътре се завихри кипящо вълнение. Вероятно тлилпите, намиращи се в контейнера, изразяваха възмущението си, гнева и ред други силни емоции без аналог.

— Ако ме принудиш да им въздействам още един път, ще си останеш единственият колонизатор — Ни-Тара отново протегна ръце — Дали ще ти хареса да загубиш близки, приятели или каквито там ти се падат тези в контейнера?

— Това е… просто не мога да намеря мисли, за да се изразя! — Раван, човешката форма на съществото, сякаш се сгърчи и вдлъбна навътре. — Принуден съм да ви се подчиня, обстоятелствата са във ваша полза, но поведението ви противоречи на всички норми. Мислех си, че Ерите…

— Запази мнението си за собствена употреба — намеси се Шакраан. — За нас е невъзможно да общуваме с Риг, а на теб ти се удава, както виждам, щом си го докарал тук.

— Той е саможив, но донякъде благороден, за разлика от вас. Искате да го накарам да си отиде ли?

— И ти заедно с него, като си прибереш багажа от роднини. Не се опитвай да хитруваш и е в твой интерес да бъдеш максимално убедителен.

Тлилпито се обърна към Риг и двамата вероятно проведоха едно живо и изчерпателно събеседване.

— Невероятно трудно ми беше да го накарам да се съгласи, но почти успях. Той не обича да бъде подтикван към бързи и необмислени действия.

— Ако можех да му разясня, какво се случи с предишното несговорчиво „насочващо петно“, щеше да обикне всичко, което може да го отстрани незабавно от пътя ни.

Раван продължи непонятните си контакти с Риг, след малко нарами съда с успокоилата се течност и се приближи до цилиндъра.

— Проходът е в друга посока — любезно го осведоми Шакраан.

— Риг сам си е и проход и посока — отговори Тлилпи, който беше започнал да се променя, придобивайки пихтиест и доста лигав вид.

Нещо в цилиндъра просветна и двамата изчезнаха, като оставиха след себе си купчина белтъчна субстанция, принадлежаща на бившите им носители.

— И те ще претендират за норми! — възкликна Ни-Тара пред разлагащата се материя в средата на пещерата. — При това варварско отношение към подчинените форми.

— Питам се какво ли толкова сме направили с предишното нещастно „петно“, защото такова събитие по непонятни причини не е отразено в паметта ми — Шакраан се развесели.

— За пръв път попадам на Риг — невъзмутимо отговори Ни-Тара. — и нямам представа дали изобщо можем да им въздействаме. Предположих, че тлилпите нямат индикатор за изкривена и недостоверна информация.

— А ако имаха?

— Е, този път познах.

— Това се нарича от хората огромна, нагла лъжа.

— Изключително полезно умение. Сега, като че ли разчистихме всичко — Ни-Тара се огледа. — Да затваряме ли прохода?

— Рано е, остана да проверим мистериозния кораб с командир, представящ се за Гарт.

— Да го намерим тогава. — Ни-Тара застана до него. — Междувременно ще потърсим дали няма още някой, за когото не знаем.

Излъчените от двамата мрежи, търсещи висш интелект, кръстосваха пространството, докато засякоха целта.

— Усещаш ли присъствие на Орангх в кораба? Аз не. — учуди се Ни-Тара.

— И там ще се срещнем с друг вид. Невероятна сбирщина се е изсипала, трябва да внимаваме с тях. Готова ли си да ги посетим?

— Напълно.

Корабът беше неподвижен, безмълвен и като че ли напуснат. Екипажът в машинното отделение, където попаднаха, беше по местата си. Стояха замрели и нямаха особено човешки вид, повече приличаха на некачествени имитации.

— Ще си отивате ли с добро, за да избегнем излишни конфликти? — обърна се към тях Шакраан.

Най-близкото същество се раздвижи и тръгна напред. Ни-Тара неутрализира излъчената от него енергия във вид на търкалящо се сплескано кълбо и го атакува. Подобието на човек припламна и изгоря без остатък.

— Би трябвало да имаме Тлилпи, за да обслужва общуването ни с тях — отбеляза тя. — Добре, че не притежават особена сила, поне така изглежда досега.

Втори член от екипажа се размърда и ги нападна, ако бавното тромаво приближаване и сплесканите, реещи се кълба бяха нападение. Ни-Тара привърши без затруднение с всички в помещението и продължиха нататък. Оставаха им само шестима в командната кабина, когато Шакраан я спря.

— Не ми харесва това. Те стоят като мишени и почти не се съпротивляват. Струва ми се, че нямат собствен разум.

— Трябва да размислим, преди да намерим Гарт. Какво може да представляват те?

— Изглежда тези, които унищожихме досега, са фантомни образувания, управлявани от колективен център. Те са получавали командите си от интелекта в главната единица.

— Това съвпада с откъслечните сведения в паметта ми за колонии, наречени Гарт. Те са използвали видовото си име!

— Не те, а той — колективният разум. Оръжията на този вид… нищо не знам за тях.

— Странно. Нито за вида енергия, който използват?

— Може да я използват само за защита, сигурно затова не е известно каква е. Трябва да влезем, за да довършим и тук, а после да затворим прохода.

Командирът Гарт невъзмутимо изчака унищожаването на останалите фантоми в кабината, докато остана само той. Ни-Тара се поколеба, преди да се заеме с него. Беше ясно, че в тази форма е главният разум.

— Орангх, Тлилпи и Риг, всички твои съюзници си отидоха Гарт. Няма смисъл да се биете… биеш сам с нас.

Съществото не отговори нищо или не можаха да доловят отговора му.

— Съжалявам, че не се разбираме помежду си, но възприемаме мълчанието ти като съпротива — Ни-Тара насочи към него ветрилообразен сноп.

Сплеснатото кълбо оформено от него сякаш се разду, когато попадна в лъчите. Шакраан изведнъж се досети какво ще последва.

— Той няма оръжие, а отразява и усилва насочената към него чужда енергия, Ни-Тара! Съхранил е всичко, което използвахме срещу фантомите и сега ще го изсипе върху нас. Назад към Вратата на Орангх!

Невероятно раздулото се кълбо изхвърли заряда си и Гарт се пръсна на парченца, заедно с кораба, а двамата се понесоха обратно. Ударната вълна се движеше след тях, захваната в полето им, и достигна Ни-Тара при влизането й в пещерата. Шакраан беше напълно безчувствен и дезориентиран, въпреки че прекъсна веднага връзката си с нея. Опомни се в един ъгъл, а до него се търкаляха ледени късове от начупените сталактони. Носещата форма на Ни-Тара лежеше неподвижно, а от нея самата не долиташе никакво излъчване.

(обратно)

66

Азман усети внезапно, че кръгът се разчупва, някой беше паднал.

— Ни-Тара! — обади се ужасен Ишанг. — Унищожихме всички и аз затворих Вратата, но нейният носител…

— Коя е тази Ни-Тара, Ишанг, за какво говориш?

Усещанията на Азман се промениха рязко, кръгът, поддържащ Аийел, го нямаше, а той самият продължаваше временно прекъснатия си разговор с Изпепеляващия.

— Аз съм… Ураупш! — Тази мисъл му дойде внезапно, но почувства, че е вярна.

— Тук си добре дошъл, Ураупш. Какво желаеш от това, което е в моя власт?

— Искам да върнеш разума в обвивката на Тайса.

— Нищожната частица Тайса я няма, напълно е разтворена сред останалите. Поискай нещо друго.

— Тогава върни съзнанието на Тарасу, форма на триединната Ни-Тара!

Азман беше учуден от странните си реплики, които Изпепеляващият приемаше нормално. Те се раждаха спонтанно, почти без неговото участие, но правилността им беше очевидна.

— За да се върне животът, трябва да платиш, Ураупш. С кръвта си наново да го вдъхнеш.

— Но тук, при теб, аз нямам тяло!

— Нямаш? Не те разбирам, Упшаел.

Азман с удивление видя, че имаше напълно истинска лява ръка, с навит над лакътя широк копринен ръкав, и дясна, в която държеше нож с извито, синкаво блестящо острие.

— Достатъчни са две-три капки. — Изпепеляващият пак представляваше танцуващи и увиващи се ивици зелен дим.

През целия си живот Азман не можеше да понася вида на кръвта. Прилошаваше му дори при незначително количество, пролято пред него, а мисълта да я види изтекла от собствените му вени, го разтреперваше. Докато всичко това премина като светкавица през ума му, дясната ръка с ножа се протегна и върху китката на другата зейна неголям разрез. Струята се плъзна по кожата му, капките, които се отрониха, се превърнаха в искрящи мехурчета и заплуваха, наредени в змиевидна нишка. Димните ивици срещу него се разтвориха и изтласкаха напред матова сфера, в която проблясваха няколко бледи звездички. Нишката от мехурчета проникна във вътрешността и разпали там постоянна светлина. Очертанията на Тарасу вече се виждаха ясно.

— Благодаря, Аям, щедростта ти е безгранична.

— Единствено на теб е позволено да влизаш тук и да изискваш, но недей да прекаляваш. Вземи я и си тръгвайте, Ураупш.

— Да, аз съм този, който може да върне сенките в живота, аз съм Ураупш! — вече знаеше всичко за себе си.

Той се понесе без колебание назад, а сянката го следваше като привързана с невидимо въже. Очакваше го още една среща, която трябваше да предопредели миналото му. Знаеше къде ще се появи блуждаещият наоколо изплашен Тарик и го изчака. Духът от ранните години на неговия носител Азман беше трогателно безпомощен. Ураупш го отведе до границата и го остави да затвори кръга на причинно-следствената връзка. Сега оставаше той и Ни-Тара да заемат местата си при Аийел.

— Струва ми се, че непрекъснато изчезвате и се появявате пак — каза Синд. — Ръцете на Тарасу са съвсем ледени.

— Ни-Тара идва отдалеч, Ураупш я е довел! — възкликна Ишанг.

— Сега е ред на Окшаел да извърши делото си — тържествено каза Азман и без преход Синд отплува от пещерата, от планинския връх, от Сабха, за да се озове в средата на тлеещо пепелище.

Слънцето едва проникваше зад гъстата димна завеса в небето и показваше от време на време само замъгления си диск. Синд просто висеше над местността, опожарена докъдето стигаше погледът, нищо не го поддържаше видимо, освен златисто яйцевидно образувание. То изглеждаше и малко, и необятно отвътре, изпълнено с колебливи, неясни форми. Единственото определено нещо наоколо бяха Шакраан и лежащата в краката му Ни-Тара. Шакраан пристъпи напред и насочи тризъбеца си срещу него.

— Е, създателю! Преди да започнеш да се мислиш за велик, трябва да докажеш могъществото си на мен. Долните низши Орангх-Ка са изгонени, Тлилпи, Риг и Гарт също, благодарение на силата ми. В битката Ни-Тара изгуби носителя си, но Ураупш го получи обратно от Аям. Къде беше ти тогава?

— Направил си това, което трябваше да направиш. Сега си върви, тук може да остане само един.

— Мисля да остана аз! Ти си негоден, Окшаел, също както и носителят ти не представлява нищо.

Дългата сплъстена коса на Шакраан се развяваше, а очите му блестяха страшно. Навитият около кръста му шнур, подобен на люспесто въже, се размърда, хлъзна се надолу и засъска с разтворената си змийска уста. От извитите кухи зъби прокапа отрова.

— С тези примитивни символи не можеш да ме уплашиш — Окшаел не трепна пред озъбеното влечуго, което люлееше плоската си глава пред него в хипнотизиращ ритъм. — Прибери тази твар на мястото й и ме остави да завърша предвиденото от съдбата.

— Не дръж жезъла си, все едно че е проста тояга, а се приготви да посрещнеш моя гняв — Шакраан насочи тризъбеца към него. — Покажи ми, че не се страхуваш от двубоя с мен.

Окшаел вдигна жезъла и светкавицата на силата му се срещна с тази на Шакраан. Сблъсъкът беше ужасяващ и като погледна надолу, Окшаел видя, че ръцете му са празни. Жезълът и тризъбецът лежаха далеч встрани, а Шакраан се приближаваше разярен.

— Не ми е нужно нищо, мога да те смачкам само с малкия си пръст — ръката му се протегна към врата на Окшаел.

Окшаел остана на мястото си в очакване на нападението, но усети, че дланта на Шакраан премина безпрепятствено през гърлото му, а силната задушаваща хватка на собствените му ръце сграбчи празното пространство. Скупчените около тях илюзорни форми се разлюляха и когато се обърна, за да потърси Шакраан, него го нямаше. Всичко беше като преди, усещаше промяна само в себе си. Вдигна захвърления жезъл и погледна Ни-Тара. Тя се усмихваше ослепително.

— Вече възвърна единната си същност, Окшаел, сега си цялостен. Шакраан е в теб, където би трябвало да бъде, за да имаш адекватна форма.

— Светлина и мъдрост на моето сърце! Нуждая се от помощта ти, за да поправим опустошенията тук. Ще трябва от разрухата да възстановим Каскот и да го превърнем в приятната планета, която той е бил доскоро.

Ни-Тара протегна ръка и в нея се появи цвете.

— Всичко тук чака да се роди отново — тя обгърна с широк жест безформените очертания, неосъществени и предчувстващи появата си. — Изрази желанията си и те ще бъдат сътворени.

— Нека съществуват! Да бъде всичко както бе, преди Орангх да дойдат тук — Окшаел вдигна жезъла, а Ни-Тара хвърли цветето в пепелта.

Овъглената равнина се покри с цветя, треви и храсти, листата на дърветата затрептяха на вятъра, а птиците отново се издигнаха в бездънносиньото небе, за да поздравят слънцето. Над далечния хълм се появи бяла следа от прелитаща машина, направена от човешки ръце.

— Несъвършените им уреди са грозни и развалят хармонията на този свят — Окшаел се наслаждаваше на жизнерадостната гледка. — Те ги лишават от спокойствие и щастие, но хората не осъзнават нищо. Щом смятат, че в това е смисълът на техния живот и им е нужно — е, имат го отново!

Пред очите му картината се промени внезапно, трепна и се сгърчи, сякаш някой навиваше плосък изрисуван пейзаж на руло. Светлината се промени и стана синкава, а Синд се намери в едно от разклоненията на тунела под Върха на Света.

— Това беше следващото ни просветление — Азман грижливо държеше книгата. — Ние сме Боговете или Ери, както е по-правилно да се наричаме, и спасихме хората от нашествието на Орангх.

— А аз не съм съвсем аз — Синд показа своята част от Аийел, която беше половината от Звездата, неразривно свързана с частта, принадлежала на Ишанг. — Трябвало е да бъда победител и да стана цял. „Саттвадхара“ беше съвсем точна. Не мога вече да се трансформирам, защото достигнах постоянната си форма.

— Значи Ишанг не съществува?

— Аз съм и двамата. — Синд сякаш се вслуша. — Усещам злобата и яда му. Е, това сега са моита злоба и яд, но имам и моето предишно спокойствие и… Объркващо е.

— Тези кръгове никога не са били предназначени за хора — Тарасу се колебаеше дали да продължи. — Те са създадени за Ерите, тоест за нас. Каква е съдбата ни оттук нататък като Съвършени?

— Завръщане обратно в безсмъртието.

— Не го желая. Предпочитам да си остана човек, докогато ми е отредено — Синд беше категоричен. — Това, разбира се, иска най-вече сегашното ми съзнание на носител. Изключително груба дума!

— Но точна — Азман разтвори „Саттвадхара“. — Казаното вътре също е кратко и ясно: „Ураупш последната преграда да преодолее, преди да се превърне в Шаяна, покровител в тази плоскост, а Окшаел и Времето безкрайно с три лица да свържат минало, сегашно и бъдеще в едно.“

— Доколкото разбирам, ще се наложи да използваме Аийел за последен път — Синд не беше възторжен от тази перспектива. — Не може да излезем оттук, докато не изпълним това, което се иска от нас, затова да започваме по-бързо.

Той протегна напред ръка със своята половинка от Звездата. Азман го последва.

— Каквото и да стане с нас, това е начинът да го разберем — Тарасу се приближи до тях, завърши фигурата и се озова на плоска ослепителнобяла скала.

Зад нея се виждаше зелена долина с бистри потоци, прохладни горички и свеж, искрящ от чистота въздух. В подножието на скалата се разбиваха вълните на разпростряло се докъдето стигаше погледът й море. Водната повърхност беше тъмносиня, почти черна. Светлината сякаш не достигаше до нея, мрачните дълбини нашепваха за вечност. Далече навътре сияеше последната Арка в рязък контраст с мастилената вода.

— От Върха на Света, като че ли попаднах право на Дъното му — промърмори Ни-Тара.

— Това зад нас е райски кът, Ни-Тара. Спокоен, безгрижен и радостен — Ураупш също беше до нея върху блестящата скала. — Отпред е неизвестността.

— Тежък е жребият ти. За да запазиш реалността на формите в този свят, ще трябва да бъдеш прикован за него — нито Ери, нито човек — каза тя.

— Ще бъда лишен и от радостите на хората, и от удоволствията на истинската ми същност.

— Тогава може да останеш в този рай зад нас, там няма грижи, скръб, нещастия и болка — обърна се Ни-Тара към него. — Аз съм твоят дял от Времето и двамата ще дочакаме спокойно завръщането си в света на Ери.

— Звучи примамливо и ми е трудно да се осъдя и обрека на самота, но това е, което трябва да направя — Ураупш застана на ръба и направи крачка над пропастта.

Вълните се успокоиха, той се спусна леко и пое с уверени и бързи стъпки към Арката. Плъзгаше се над укротената мрачна стихия, без да я докосва.

— Вземи и книгата, Ураупш, за да я предадеш на следващия предопределен! — Ни-Тара хвърли „Саттвадхара“ след него и черната бездна я погълна.

— Замина ли Ураупш? — Окшаел също се беше появил до нея съвсем безшумно.

— Замина, а сега е наш ред, но ние ще останем хора — тя протегна ръка и хвана неговата.

— Не е възможно, къде е „Саттвадхара“?

— Няма вече „Саттвадхара“, да тръгваме — Ни-Тара пристъпи напред към тъмните води и го дръпна след себе си.

(обратно)

67

— Всичко ми се струва като сън и се питам какво от случилото се с мен на Върха на Света беше истина — Синд седеше на хълма над Кейсан и рееше погледа си надолу към покривите на храмовите постройки.

— Със сигурност сме веди шеста степен, относно това нямаш възражения, надявам се — Тарасу беше прегърнала коленете си и се усмихваше.

— Да, усещам мислите на всички хораи околовръст и мога да те уверя, че преклонението им пред теб е безгранично. Нитара е напуснала Небесата и се е появила, за да приеме почитта на воините и жреците си.

— Това сарказъм ли е?

— Просто изреждам фактите. Старейшината Фу, новият Водач на Братството не таи и капка съмнение. Той прелива от благоговение — Богинята е удостоила Кин с присъствието си!

— Коя съм аз наистина, ако не Нитара?

— Точно това се питам. Ишанг и Азман ги няма, съвсем в съгласие с невероятните ми спомени от пещерите на Сабха. От време на време се съмнявам дори, че тези пещери съществуват и аз съм бил в тях.

— Може би съществуват, защото аз също си ги спомням смътно.

— Дотук е възможно да се допусне някакво внушение, но в халюцинациите ми Ишанг уби Харамон и се оказа, че Императорът наистина е изчезнал.

— Тежко болен е и не приема никого — отбеляза Тарасу.

— Това е официалната версия. Странното е, че Дорн също е изчезнал, за него съобщенията са недвусмислени.

— В момента Империята се тресе из основи. Кенселастърът Синд Натх също отсъства мистериозно, но този факт си го обяснявам лесно — Тарасу се усмихна още по-широко.

— За него знам със сигурност, че се радва на неустановеното си положение на затънтената планета Кин и не възнамерява скоро да се мярка около Франар — Синд се намръщи. — Моята част от Аийел е двойно по-голяма и не мога да се трансформирам, това е главното доказателство, че събитията са били реални.

— Ти притежаваш половината от Звездата, другата половина е у мен.

— Вярваш ли, че ако ги съединим, ще станем пак… Ери?

— Лесно е да се провери — очите на Тарасу заблестяха. — За да не страдаме от съмнения, че сме низши създания, служещи като черупки на тези от висш порядък, достатъчно е да използваме Аийел. Ако се окаже, че е така, може да отидем в Атанаморп. Ще видим на място какви са проблемите на Империята и ще имаме сили да ги разрешим.

— Дори да сме Ери, какво ще правим там?

— Световете на човечеството имат нужда от силна ръка, която да поеме кормилото. Никога ли не си помислял да бъдеш Кантайрофекс?

— Веднъж вече водих подобен разговор с Ишанг. Не очаквах ти да го продължиш, но ще повторя мнението си. Ако ми се удаде случай да се намеся, Империя няма да има, Сизаор трябва да се разруши. Това мисля като човек, опасявам се, че в качеството си на Окшаел може да разсъждавам по друг начин, затова не искам да съединяваме Аийел сега. Трябва ми малко време да се посъвзема.

— Щом не искаш, няма да го правим — съгласи се Тарасу. — Спомена, че вече не можеш да променяш вида си, вярно ли е?

— А това е най-прекрасното нещо, което ми се случи на Сабха. Вече не съм чудовище, а обикновен човек, поне в това отношение.

— Не съм сигурна дали трябва да се радваш толкова, сега си точно копие на бившия хорай Ишанг. Ще имам трудности да убедя воините и жреците, без да им го внушавам, че ти не си той, а царственият ми съпруг, слязъл с мен от Небесата.

— Какъв съм аз? — Синд я изгледа смаян.

— Би трябвало ти да ми направиш предложение за съвместно съжителство, официална връзка, брак и другите начини да се нарече това, което би ни позволило да имаме законни деца — тя се смути. — Но както изглежда, никога няма да го направиш.

— Отдавна обмислям как да те попитам, но се страхувах, че ще ми откажеш — той протегна ръка, прегърна я предпазливо и усети топлината на тялото й. — Защо, всъщност, искаш това от мен?

— Защото няма друг, когото да чувствам толкова близък и… — устните й го докоснаха по шията.

— И какво? — Синд я отдалечи от себе си и обхвана лицето й с длани.

— И ми е тъжно, когато си представя, че може да се разделим, без да се видим повече — очите й бяха ясни и спокойни.

— Не е точно това, което бих искал да чуя. Е, поне не съм ти неприятен.

— Не знам какво се казва в такъв случай, но ми харесваш.

Синд я притисна плътно и дочу ударите на сърцето й.

— Много — добави Тарасу, когато си пое дъх, полузадушена от целувките му. — Не съм предполагала, че е толкова приятно.

— Горките Ери, не им завиждам изобщо за техния висш свят, дори и да представлявам за тях прост носител.

— Те са за съжаление, положително не могат да имат и потомство. — Ръцете й се плъзнаха по гърба му отначало плахо, после все по-настойчиво.

Синд беше забравил и боговете, и проявленията им, даже и евентуалното свое потомство.

(обратно)

68

— Като че ли вчера дойдохме на Кин, за мен времето просто лети — Синд долепи бузата си до нейната и се загледа в простото дървено креватче. — Щастие е просто една мизерна дума в сравнение с това, което изпитвам.

— Наближава денят на церемонията в Големия храм на Кейсан, но мисля, че не сме избрали най-подходящото име.

— Азман заслужаваше да наречем сина си на него — той се наведе над спящото момченце и го погали по главичката. — Имаш ли предвид нещо по-добро от това?

— Не харесвах веда особено много.

— Така ли? — Синд я погледна учуден. — Наистина в началото се боеше от него, но бях убеден, че промени отношението си.

— Нямам предвид това. Хрумвало ли ти е някога, че освен наш син, той е в известен смисъл и дете на Ишанг?

— Това ми разваля настроението, макар че не би трябвало — Синд закрачи нервно из стаята и накрая спря пред нея. — Има и нещо друго да ми съобщаваш. Усещам го, без дори да се опитвам да ти чета мислите.

— Знаеш много добре, че не си в състояние, дори и да искаш. За щастие сме непроницаеми един за друг, иначе бихме си омръзнали отдавна.

— Не съм сигурен — той се приближи и протегна ръка, за да я прегърне.

— Това, което искам да ти кажа, е сериозно.

— Едва ли има нещо по-сериозно от чувствата ми към теб.

— Опасявам се, че има — усмихна се Тарасу. — Азман е около детето, днес усетих присъствието му.

— Не започвай пак тази история! Защо не оставиш на мира Аийел, Ерите и всичко останало, искаш да разрушиш спокойствието, което имаме ли?

— Значи се боиш, че истината ще разбие живота ни? — попита тя.

— Признавам си — боя се и не искам дори да ми напомняш за това!

— Синд, отвори си очите и виж какво става наоколо! Знаеш, че детето притежава всички наши умения, нали? Дори без Звездата.

— Недоразвити са, но ги има — предаде се Синд с въздишка.

— А сега се появи и неговият дух-покровител Азман.

— И това знам. — Чашата, стояща на масичката в ъгъла, прелетя през стаята и се настани в ръката му. — Благодаря ти, приятелю, но като че ли бях по-доволен преди, когато те нямаше. Този номер сигурно ти е струвал огромни усилия поради състоянието, в което се намираш. Не си прави този труд, усещам, че си тук.

Нищо повече не помръдна в стаята, само детето се събуди, усмихна се и се загледа в една точка от лявата страна на креватчето.

— И какво от това, дори всичко, за което не исках да мисля, да се окаже чистата истина? Ако съединим Звездата, ще станем Ери. Ако не го правим, ще си останем ние двамата, хора, както досега. Синът ни ще бъде странен и различен, но не може да не платим нищо за щастието си. За малко да забравя, ти харесваш Кокорл, нали?

— Защо ме питаш? О! — възкликна Тарасу. — Сега усещам, че идва насам.

— С Йеллагр — добави Синд. — Придружили са Трирл до дома им на Шуист и сега двамата се връщат, за да се срещнат с нас. Освен, че се радвам да ги видя, ще помоля да погледнат в бъдещето ни. Няма да ти кажа резултата, за да не се тревожиш излишно. Трябва да ценим всяка спокойна минута, защото не се знае докога ще продължат.

Детето, оставено само на себе си, се беше отвило, както размахваше ръце. Голата му кожа настръхна от студения полъх през отворените прозорци на къщата и го накара да се нацупи от неудоволствие. Завивката бавно се плъзна на старото си място, то издаде гукащ звук от задоволство и заспа.

Тарасу ставаше все по-разсеяна и замислена, въпреки старанията на Синд да я ободри.

— Дори и да не ми кажеш какво ни чака, аз ще го разбера — каза тя унило. — Освен думите и мислите има и други начини за предаване на информация.

— Джорхите ще пристигнат всеки момент.

— Знам — усмивката й беше невесела. — Не би трябвало да ги посрещнем в лошо настроение, те са наши приятели.

— Ако искаш, ще забравим ясновидството — предложи Синд. — Няма никакъв смисъл да научаваме това, което така и така ще стане. А аз размислих над думите ти. Права си, трябва да заминем за Франар. Hе мога да избягам от всички отговорности и да вегетирам тук, колкото и да ми е приятен този живот. Аз все още съм кенселастър и най-малкото съм длъжен да положа клетва пред малката Императрица и майка й, управляваща от нейно име.

— Дори само като вед шеста степен е безсмислица да превиеш гръб пред това глупаво момиче, бившата играчка на Харамон, и отрочето й, което още се напикава в пелените.

— Предполагам какво ще кажеш по-нататък.

— Естествено! Hе може да полагаш клетви пред дъщерята на човека, който ти е причинил толкова злини. Воините-хораи са зад гърба ми и ще ме последват навсякъде, независимо от привилегиите и свободата, които ще получи Hевидимото братство от теб като Император — очите й блеснаха.

— Знаеш мнението ми по въпроса.

— Какво ще кажеш да се разходим в планината и да обмислим това на спокойствие? — попита Тарасу.

— Ще вземем ли детето?

— По-добре не, мисля да се върнем бързо. Няма да ходим дотам, а ще се прехвърлим. След като си поговорим на чист въздух, ще се приберем веднага.

Пренесоха се на стръмния склон на Нису и Тарасу пъргаво се закатери нагоре, докато достигна редица издадени зъбери.

— Това не беше разходка, а надбягване — каза Синд, когато я настигна. — Едва ли можеше да се намери по-неподходящо място за разговор.

— Идеално е — Тарасу нервно въртеше нещо в ръцете си.

— Аийел! — възкликна Синд, разбрал с какво се занимава тя в момента. — Взела си и двете половини, без дори да ми намекнеш за намеренията си!

— Щеше да ми попречиш — отвърна тя, като съедини Звездата. — Сега ясно ли ти е защо го направих, Окшаел?

— Непрекъснато имах чувството, че нещо ми убягва, но се стараех да не мисля за това — бавно каза той. — Орангх и останалите през цялото време се стараеха да ни съберат и да запазят живи формите ни до Сабха. Това е нормално, защото ако бяха унищожили носителите ни един по един, ние щяхме да си намерим други, а те трябваше да ни издирват отново. Замисълът им, както винаги, целеше, да ни съберат заедно и тогава да ни изхвърлят от това ниво. Така щяха да спечелят за себе си много време. Те обаче не направиха нищо, вместо това предприеха безсмислени действия на Каскот.

— Точно така беше — потвърди Ни-Тара.

— Ти и Шакраан ги отблъснахте сравнително лесно, прекалено гладко мина всичко. И защо всички нахлули бяха Ка и Па? Нямаше висши Орангх, значи целта им не е била да ни отблъснат оттук. Какво друго биха искали? Досега те винаги са нахлували безуспешно в този свят и не са могли да го задържат. Целта е била да го превземат отвътре.

— Да и успяхме. Създадохме издръжлив нов вид, който да го завладее без проблеми. Аз предполагах, както и ти, че носителите на Ери не могат да имат потомство, но се оказа възможно да се получи дори хибрид с участието на Орангх. Само Ураупш не беше предвиден да се намеси като безплътен дух, но трябваше да се досетя — неговата част от Аийел остана свързана с моята.

— Ни-Тара, ти и Шакраан сте били Орангх?

— Да, ние сме от висшата каста Нут. Подозирал си го в дъното на съзнанието си, но предпочете да не разнищваш смътните си предчувствия, прекалено беше заангажиран с моята носеща форма. При теб Ери е потиснал Орангх, при мен обратното, но в нашия син те са органично вплетени и равностойни.

— И кога осъществи подмяната?

— На Сабха, времето е без значение. Горката Ери направо изхвръкна от носителя си Тарасу. Дали да не ти разкрия нещо? Тя нямаше да бъде толкова отзивчива на мое място, като човек. Аз изпълних задачата си и съм доволна.

— Трудно може да се създаде нова раса само от един индивид, освен това не се знае кои качества ще се развият у нашето дете и дали ще се предават по наследство.

— Hе мога да преценя това. Мислителите от моята каста са създали плановете ни, аз просто съм избрана да ги изпълня. След този пръв успех вероятно ще постигнем още повече следващия път. Ще дойде и нашето време, не е справедливо само Ери да имат толкова подчинени низши светове, с които да си играят. Защо да нямаме и ние?

— Hе са ми дадени пълномощия да водя преговори, а това са въпроси, които се разискват там и са уточнени отдавна. Ще ти кажа личното ми, неофициално мнение — ние внасяме ред в управляемите нива, а вие се стремите да го разрушите. Затова правото да се разпореждаме е дадено на Ери от Hебесния тъкач, когото ние почитаме, за разлика от вас.

— Откъде знаеш? — възрази Hи-Тара. — Според нашите религиозни и философски концепции за Сътворението, Ери са узурпатори и Върховното същество е определило Орангх да възстановят равновесието във владенията, които сте заграбили неправомерно.

— Това са абсолютни глупости! — възкликна Окшаел. — Та ти чу как сте наречени в „Саттвадхара“ — гнусни твари на мрака.

— Тя е съставена от Ери за Ери и е естествено да ви възвеличава за сметка на всички останали.

— Аз не съм от Висшите Разумни на Ери, които решават — колебливо каза Окшаел, — но „Саттвадхара“ не е наше дело, това е основна истина. Hито пък напътствуващите и трансформиращи Кодекси на другите ни светове. Тях просто ги има по Hегова воля.

— Лъжите и заблудите на Ери са безсмислени. Hие сме тук и няма да отстъпим от справедливите си претенции.

— По каква причина Мислителите ви са избрали да ни отнемете точно този свят?

— Защото особено държите на него, предполагам.

— А сега ти ме доведе тук, за да ме унищожиш.

— Да, преди да са дошли джорхите. Усещам, че Кокорл вече е пристигнал в къщата и се готви да тръгне насам да ни търси. Заради тези низши същества, с техните проклети ясновидски заложби, съм принудена да бързам толкова! Утешението ми донякъде е, че после ще отстраня и тях.

Тя протегна ръце и енергийният сноп раздроби скалата до краката му. Неговият удар издълба ров пред нея. Ни-Тара се плъзна от другата страна на дълбокия кратер и се приготви да го нападне пак.

— И вие хвърлихте своите сили в борба със себеподобните си Орангх?

— Те бяха от долните касти, не струваха нищо в сравнение с целта.

Този път мълнията го улучи, но и неговото попадение беше точно. Окшаел падна и забеляза, че тя също не можа да се задържи права. Материалните им форми лежаха на няколко крачки разстояние помежду си и постепенно губеха сили, не им оставаше нищо друго освен да разговарят.

— Ни-Тара, защо не се нахвърли върху мен, когато имаше шанс да ме изненадаш неподготвен? Орангх определено не са задължени да спазват морални правила при постъпките си.

— Свободата на интерпретация означава избор, а изборът на поведение може да падне и върху закрепени модели като твоите. Дадох ти шанс.

— Изборът ти по случайност е съвпаднал с основните разбирания на Ери за почтеност. Само това ли беше?

— И най-важното, щеше да ми бъде скучно да остана тук сама. Така може би е по-добре. Детето, резултат на съвместните ни усилия, принадлежи на този свят и ще се научи да съществува в него. Това сигурно също го е имало в „Саттвадхара“, но аз я изхвърлих, когато вече го нямаше Ураупш да погледне вътре. Книгата беше предназначена за него, не за нас — тя осезаемо отпадаше. — Струва ми се, че започвам да напускам носителя си, но това не ме тревожи. Постигнах целта, положих основата на нова раса.

— Аз също ще си отида съвсем скоро, обаче не мога да се похваля, че направих най-доброто — Окшаел вече едва различаваше околността с човешките си очи. — Ни-Тара, какво знаете вие Орангх за Тъкача?

— Според нашата религия, той е Върховният разум, който направлява съществуването ни така, както ние се намесваме в долните нива на реалностите.

— А науката ви сигурно говори за Природа, закони на битието и други такива неща.

— Да, и в крайна сметка опира пак дотам, но без да го признава гласно.

— Каква ли представа може да имате вие за тези неща! — намеси се нечия чужда мисъл.

Тъмната сянка, застанала встрани, пулсираше и менеше очертанията си, а през нея прозираха отсрещните планински ридове.

— Мирозданието е безкрайно и затворено в себе си, причина и следствие едновременно, хаос и ред, които са зависими и преливащи се помежду си.

— Разбира се, редно беше всички призраци да се появят — Окшаел се втренчи в сянката.

От нея се протегна ивица мрак и повдигна Айиел, която сияеше недалече от тях, там където я бе изпуснала Hи-Тара. Звездата просветна и започна да губи блясъка си.

— Ти ли си, Пазителю на Айиел? — попита Hи-Тара.

— Да, аз съм. Вече свършва времето, отредено ви за притежанието й от Великата същност, чийто промисли тук и сега изпълнявам аз.

— Ти си проявление на Hебесния тъкач? — попита Окшаел.

— Той няма име, което по своя смисъл е средство за разграничаване и класифициране, Абсолютният Аум не подлежи на такива мисловни операции. Hещо крайно като мен не може да обхване и представи безкрайността, аз съм само форма на една от неговите същности.

— Какъв е смисълът на борбите между Ери и Орангх за надмощие? — обади се Hи-Тара. — Ще имат ли край и това интересува ли изобщо Абсолютния дух?

— Тази конкретна същност не знае. — Сянката помръдна. — Един от възможните отговори би бил, че когато си безкраен, вечен и всемогъщ, когато си всичко и нищо, си единствен, сам и скучаещ. Времето, както и пространството, все трябва да се запълват с нещо, което носи смисъла и същевременно отрицанието му в себе си, двете самооправдават съществуването си, пораждат се и взаимно се унищожават. Смисълът на действителността е фикция на фикции. Обясненията ми също нямат смисъл, вие сте вътре в тази действителност и с несъвършения си мисловен апарат не може да обхванете това, което надхвърля рамките на представите ви. Така че Ери, Орангх и съществуванието им са и не са от значение, а край не съществува, защото краят на едно нещо е начало на друго. Има само вечно движение. Вие, простите творения, сте благословени с върховното щастие да не съзирате великата пустота и да притежавате по тази причина единственото ценно нещо.

— Кое? — попита отпаднало Окшаел.

— Да имате цели и стремеж за преследване на Абсолюта, както и безброй прегради по пътя, които го правят непостижим. Блажени нищи духом!

Звездата Айиел беше угаснала съвсем и сянката се разтвори във въздуха, сякаш не беше я имало.

— Този Пазител ми прозвуча съвсем безнадеждно. Мислиш ли, че и над Тъкача има нещо, по-висша сила? — обади се след малко Hи-Тара.

— Може би. Почти нищо не усещам вече и като че ли си тръгвам — Окшаел се обърна към нея. — Как изглежда един Орангх? Имам предвид как изглежда в света на Ери, не в материалните плоскости.

— Не е нещо, което би одобрил — Ни-Тара се засмя едва доловимо. — Ако не беше поносимостта на уравновесяващите различията ни форми, аз също щях да избягам от гледката, която представляваш ти.

В небето се появиха две тъмни точици, които нарастваха.

— Това са джорхите, когато дойдат, нас няма да ни има.

— Дали ще се срещнем в някой от следващите цикли?

— Не се съмнявам. Изпълващият дух избира формата си в съответствие с вътрешната си координация. Е, Ери… — главата на Ни-Тара клюмна, но Окшаел не забеляза това, защото вече го нямаше в тази реалност.

Кокорл и Йеллагр кацнаха до изстиващите тела.

— Вече знам от пръчиците какви са били всъщност те, но ми е мъчно за хората, които познавах — Кокорл разпери лапи. — Не мога да си представя, че са били просто съдове за чужд разум, положително са оказвали въздействие върху избралите ги.

— Да ги пренесем ли до Храма в Кейсан? — предложи Йеллагр.

— Ще ги изгорим тук, те биха предпочели това.

— А какво ще правим с детето, при хораите ли ще остане?

— Баща ти, уважаваният мой сродник Трирл, е видял, че трябва да го вземем с нас. Аз ще се заема с отглеждането му.

— Как ще го наречем?

— Нрикал, човешкият потомък — каза Кокорл след кратък размисъл.

— Извинявам се, братовчеде, но не е ли доста опростено и конкретно? — осмели се да забележи Йеллагр.

— За него няма място сред хората, така казват пръчиците, и ще живее сред джорхския народ. Той е точно това — човешко дете.

— Да, както винаги си прав — съгласи се Йеллагр.

(обратно)

69

— Е, Нрикал, ще се разбираме ли с теб?

Корабът на джорхите пътуваше към техните земи. Детето беше внимателно увито и нагласено в едно от креслата. Сега то погледна надвесеното над него странно същество и се усмихна на нещо зад гърба му.

— Щом не плачеш, значи всичко е наред — Кокорл натъпка устата му с каша.

— Братовчеде, сигурен ли си, че човешките деца одобряват месото и плодовете, особено щом нямат зъби?

— Родителите му ги ядяха, а пък и аз съм ги сдъвкал добре, преди да му ги дам. Доволен ли си от храната, Нрикал? — Кокорл се наведе над него и го повдигна. — Ще бъдеш много грозен, ако си останеш все така беззъб, но поне нямаш растителност по главата и тялото. Опасявам се обаче, че ще ти поникне някога.

Детето изгука и протегна ръка към муцуната му.

— Избягвай да ме дърпаш за езика, когато разговарям с теб! — смъмри го Кокорл. — Не е прилично. Май ще ми създадеш много неприятности, човешки потомък.

Нрикал примигна в знак на съгласие и му бръкна в очите. Вече се намираха в граничните сектори на Империята и на екраните се появяваха последните планети от нея.

— Ние и хората сме единствените обитаващи тази реалност — каза Йеллагр. — Дали Ери, Орангх и другите идват и при нас?

— Правило триста четиридесет и седмо гласи, че не трябва дори да ми споменаваш неприятни неща на гладно.

— Да донеса ли вечерята?

— Това е най-смисленото ти изказване, откакто наближихме дома си. Като се върнеш, ще ти обясня триста четиридесет и осмо правило, което ми хрумна току-що.

Корабът продължи пътя си към Састошс, която вече се превръщаше в забележима точица между останалите звезди пред тях.

КРАЙ

(обратно)

Информация за текста

© 1996 Снежана Неделчева

Източник:

Публикация:

ЗВЕЗДАТА АИЕЛ: КН. 1. 1996. Изд. Камея, София; изд. Литера Прима, София. Биб. Фантастика, No.10. Фантастичен роман. Художник: ---. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 286. Цена: 130.00 лв. ISBN: 954-8340-27-Х (Камея) (кн. 1) (грешен) — Книгата е мистифицирана като превод на The Ayel Star, by Sue CHARLS, направен от Снежана НЕДЕЛЧЕВА

ЗВЕЗДАТА АИЕЛ: КН. 2. 1996. Изд. Камея, София; изд. Литера Прима, София. Биб. Фантастика, No.10. Фантастичен роман. Художник: ---. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 270. Цена: 130.00 лв. ISBN: 954-8340-27-Х. (Камея) (кн. 2) (грешен) — Книгата е мистифицирана като превод на The Ayel Star, by Sue CHARLS, направен от Снежана НЕДЕЛЧЕВА

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:41

Оглавление

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

32

33

34

35

36

37

38

39

40

41

42

43

44

45

46

47

48

49

50

51

54

55

56

57

58

59

60

61

62

63

64

65

66

67

68

69

Реклама на сайте